10

* * *

Масата в Залата на плъховете беше застлана с пясък.

Лорд Ръждьо изпитваше усещане, близко до абсолютното удоволствие. С малки дървени кубчета бяха отбелязани градовете и селцата, а палмички, донесени от близкия цветарски магазин, сочеха оазисите. И въпреки че самата дума „оазис" му бе малко неясна, лордът огледа произведението си и видя, че е добро. Особено след като се предполагаше да изобразява картата на Клач, а всеки знае, че там е изключително песъчливо място. Изглеждаше удовлетворително от... от екзистенциална гледна точка, например, въпреки че пясъкът не беше докаран от Клач, а от купчината зад грънчарницата на тролът Тебеширчо и затова съдържаше някои случайно попаднали фасове, следи от котешки изпражнения и други органични субстанции, нехарактерни за истинските пустини. Поне не в толкова големи количества.

- Тук ще е добро място да стоварим десанта - посочи той с бастунчето си.

Адютантът му се опита да помогне.

- Това е заливът Ел Кинти. Най-близката до нас точка от Клач, сър.

- Именно! Можем да го достигнем за нула време.

- Много добре, сър - каза лейтенант Хорнет, - но... не смятате ли, че врагът може и да ни очаква там? Не е ли прекалено очевидно място за стоварване на десант?

- Не е толкова очевидно за опитния военен стратег, господине! Те няма как да ни очакват там, именно защото мястото е прекалено очевидно, разбирате ли?

- Искате да кажете, сър... ако те си мислят, че само пълен идиот би могъл да акостира там?...

- Правилно! А знаят, че не сме пълни идиоти, господине, следователно това е последното място, на което биха ни очаквали да пристигнем, разбирате ли? Те ще ни очакват някъде, да речем - той забучи бастунчето си в пясъка, - тук.

Хорнет погледна по-отблизо. На отсрещната страна на улицата някой започна гръмовно да бие барабан.

- O, Еритор ли имате предвид? Доколкото знам, сър, там има защитено от вятъра заливче за акостиране и за два дни поход можем да се озовем в сърцето на империята им.

- Именно!

- Докато ако акостираме на Ел Кинти, ще трябва най-малко три дни да се влачим из пясъчните дюни, за да стигнем до Гебра, който е град-крепост...

- Именно. Широки неограничени пространства! Там е, където ще можем да се упражняваме в изкуството на водене на война. - Лорд Ръждьо извиси глас над думкането на барабана. - Така са устроени нещата, млади човече. Една решителна битка. От едната страна сме ние, от другата - клачианците. ТАКА СА УСТРОЕНИ НЕЩА... - Той захвърли гневно бастунчето си. - Кой, по дяволите, вдига този ужасен шум?

Адютантът се приближи към прозореца.

- Някой пак набира доброволци, сър.

- Но ние всичките сме се събрали тука! Адютантът се поколеба, както обикновено става с приносителите на лоши вести в присъствието на аздразнителни военачалници.

- Ваймс е там, сър...

- Какво? Ваймс набира доброволци за Стражата?

- Всъщност... не, сър. За фронта. Ъ-ъ, на флага му е изписано „Бързоходците на Сър Самюъл Ваймс", милорд...

- Арогантността на този човек не познава граници. Върви и... Не, аз ще отида!

Насред улицата вече се беше събрала тълпа. В центъра й се извисяваше грамадата на полицай Дорфл, а ключовото качество за един голем е, че когато блъска барабан, не се намират много желаещи да го помолят да престане. Освен може би лорд Ръждьо, който го доближи с широка крачка и с един замах изтръгна палките от ръцете му.

- Наса-а-а-а-м! В „Бързоходците на Ваймс" има всякакви видове същества! - викаше сержант Детритъс, който не забеляза събитията, разиграващи се зад гърба му. - Научавате занаят! Научавате се на самоуваж...уваж... уважение! И чудна униформа ви се дава плюс всичките ботуши, които можете да подносите - глей к'во ми пише на знамето!

- Какво означава този шум? - извика Ръждьо, като захвърли самоделното знаме на земята. - Ваймс няма право да върши всичко това!

Една фигура се отлепи от стената, откъдето досега само наблюдаваше шоуто.

- Знаеш ли, по-скоро ми се струва, че имам право - каза Ваймс. Той подаде на лорд Ръждьо лист хартия. - Всичко е написано тука, милорд. С референции и цитати от най-големите авторитети, в случай че все още имате някакво съмнение.

- Цитати - за какво?

- За правата на рицарите, милорд. По-скоро - за отговорностите на рицарите, колкото и смешно да звучи. Повечето се оказаха пълни глупости като например обикаляне на града, възседнал един от онези огромни коне, със завески отстрани на седлото и други подобни, но едно от задълженията е, че във времена на нужда рицарят е задължен да сбере и издържа - ще ми се смеете, като чуете това - полк от въоръжени мъже! Никой не бе по-изненадан от мене, когато го прочетох, вярвайте ми! Изглежда, че нямам друг избор освен да сбера момците. Разбира се, по-голямата част от Стражата вече се записаха доброволци, знаете как стават тия работи - дисциплинирани момчета са, горят да поемат своя дял от отбраната на града, с което ми спестиха сума ти главоболия. Освен Ноби Нобс, който каза, че ще почака до четвъртък, за да събере достатъчно бяла перушина и да си напълни матрака.

Изражението на Ръждьо можеше да маринова пържола.

- Глупости - каза накрая той. - И ти, Ваймс, със сигурност не си рицар. Само кралят може да ръкополага...

- Доста от лордовете в града са ръкоположени от Патрициите - отвърна Ваймс. - Като вашия приятел лорд Дауни, да речем. Та какво казвахте?

- Щом настояваш да продължиш с игричките си... Преди да стане рицар, човек трябва да прекара една безсънна нощ в бдение над оръжието си...

- На практика аз съм бдял над оръжието си всяка нощ... колко години станаха вече? Ако човек не си държи оръжието под око в Анкх-Морпорк, до сутринта често се оказва без него.

- В молитви - остро додаде Ръждьо.

- Именно - подчерта Ваймс. - Няма нощ, през която да не съм си мислил „О, боже, надявам се да се отърва жив".

- ...и трябва да е доказал себе си на бойното поле. Срещу други обучени мъже. Не срещу уличните паразити и главорези.

Ваймс започна да разкопчава ремъка на шлема си.

- Хубаво, сега не е най-подходящия момент, милорд, но ако някой подържи за малко пелерината ви, бих ви отделил пет минутки...

В погледа на Ваймс лордът съзря огнените отблясъци на горящи бойни кораби.

- Знам какво си намислил и не възнамерявам да ти играя по свирката. - Той отстъпи крачка. - Във всеки случай нямаш сериозна бойна подготовка за боравене с оръжие.

- Вярно е. Сега ме хванахте натясно, признавам си. Никой не ме е учил на фехтовка. Имах късмет. - Ваймс се наведе по-близо и понижи глас, за да не бъде чут от тълпата. - Видиш ли, знам какво означава „боравене с оръжието", Роналд. От векове не е имало истинска война. Така че сега това означава рицарите да се развяват насам-натам с натруфените си жакети и да размахват мечове с топче на върха, за да не пострада случайно някой. Но долу в „Сенките" никой не е и чувал за „боравене с оръжие". Няма да ти различат рапира от шпага. Но това, в което са особено добри, е счупена бутилка в едната ръка и верига с шипове в другата. Когато ги срещнеш, Рони, веднага усещаш, че няма да те поканят джентълменски в клуба на по едно питие след дуела, защото те искат да те видят мъртъв. Искат да те убият, Рон, усещаш ли разликата? И докато размахваш прекрасния си лъскав меч, те вече ще са гравирали името и адреса си върху корема ти. Там е мястото, където аз съм се тренирал в „боравене с оръжие". Е, не само с оръжие, но и с юмруци, и колене, и зъби, и лакти.

- Вие, сър, не сте благородник - заяви лорд Ръждьо.

- Знаех си, че в мене има нещо, което наистина уважавам!

- Не разбираш ли, че не можеш да набираш... джуджета и тролове за анкх-морпоркски доброволци?

- Казано е „въоръжени войници", а джуджетата си вървят ведно с бойните секири. Даже има файда. Между другото, ако някога ги видите как се бият, ще ме разберете.

- Ваймс!...

- За вас съм сър Самюъл, милорд.

Ръждьо изглежда обмисли за момент ситуацията.

- Много добре. Тогава ти и твоите ... доброволци минавате под мое командване...

- Странно, но - не! - изстреля Ваймс. - „Под командването на Краля или на надлежно избран негов представител", се казва в „Рицарството - закони и приложение" на Скавоне. Разбира се, нямаме надлежно избран представител, откак някакво абсолютно копеле отсякло главата на последния крал. O, различни типове са управлявали града през това време, но съгласно традицията на рицарството...

Ръждьо отново престана да мисли. Изглеждаше като косач, който току-що е установил, че поверената му трева е организирала работнически профсъюз. Определено личеше как вътре себе си е уверен, че това, което вижда, всъщност не се случва. Защото такива неща просто не се случват. А факт, който противоречи на очевидното, спокойно може да бъде пренебрегнат. Както и да е, може би все пак се налагаше да предприеме някакви действия, за да приключи с въпроса.

- Според мен скоро ще откриеш, че юридически твоята позиция... - започна той и облещи очи, когато Ваймс си позволи развеселено да го прекъсне.

- O, може и да има някой и друг проблем в началото, съгласен съм. Но ако попитате господин Слант, той би ви казал, че „това е един много любопитен казус", което на езика на адвокатите означава, както знаете „за хиляда долара на ден плюс разноските, а делото ще се точи с месеци". Така че аз ще ви оставя да работите по въпроса, ако желаете. Имам толкоз неща за вършене. Скиците за новите униформи вече трябва да са пристигнали в офиса ми, а знаете колко е важно човек да изглежда добре на бойното поле.

Ръждьо изгледа мълчаливо Ваймс и се оттегли. Детритъс застана мирно пред командира си. Шлемът му звънна, когато тролът отдаде чест.

- И к'во пра'им сега, сър?

- Сега се прибираме. Всички момчета ли се записаха?

- Да, сър!

- Нали им каза, че не е задължително?

- Да, сър! Казах им „Не е задължително, но трябва", сър.

- Детритъс, аз исках доброволци.

- Да, сър. Те доброволно се записаха, сър, кълна се!

Ваймс въздъхна и тръгна към офиса. Най-вероятно нямаше да имат проблеми. Всичко звучеше достатъчно юридически, а от това, което знаеше за Ръждьо, беше сигурен, че човекът ще спазва буквата на закона. Хора като него го правеха - по един особен, смразяващ начин. Още повече, че трийсетината полицаи просто не се вписваха в генералната схема на събитията. Ръждьо щеше да забрави за тях.

„Веднага щом се замъти война - помисли Ваймс - и те се завръщат. Обръщат нагоре с главата гражданския ред, защото правилата били такива. Хора като Ръждьо застават на гребена на вълната. Аристократи като него мързелуват с години, докато изведнъж не се сетят да измъкнат старите ризници и брони и да свалят меча от поставката над камината в хола. Мислят, че ще има война, и единственото, за което могат да разсъждават е, че тя може да бъде спечелена или загубена..."

Някой със сигурност стоеше зад всичко. Някой желаеше да има война. Някой беше платил да бъдат убити Ози и Снежко. Някой искаше принцът да умре. Това е важно. Защото не беше война, а престьпление.

После се усети, че разсъждава дали атаката над магазинчето на Гориф е била организирана от същите хора и дали те са подпалили посолството на Клач.

И едва по-късно осъзна защо всъщност мисли върху всичко това.

Защото му се искаше зад цялата работа да има някаква конспирация. Много по-лесно е човек да си представи група мъже, събрали се в някаква задимена стая, побъркани от властта и привилегиите, с които разполагат, да правят цинични заговори, докато си пият брендито. Човек би трябвало да се придържа към подобни образи, защото ако не го прави, би се наложило да се изправи очи в очи с факта, че лошите неща се случват, защото обикновени хора, които иначе решат кучето и четат на децата си приказки за лека нощ, са способни да излязат след това и да причиняват ужасни неща на други обикновени хора. Толкова по-лесно е да хвърлиш вината върху Тях. Но някак разстройваща беше мисълта, че Те - това сме Ние. Ако бяха просто Те, тогава никой не можеше да бъде винен за нищо. Защото Аз съм един от Нашите. Твърдо. Аз определено никога не съм мислил за себе си като за един от Тях. Никой никога не се смята за един от Тях. Ние винаги сме били от Нашите. А Те са лошите, които причиняват злините.

Някъде по това време, в един предишен живот, Ваймс щеше да отпушва бутилката и нямаше да се тормози какво точно е съдържанието й, стига вътре да има достатъчно от него.

- Уук?

- O, здравей. С какво мога да ти бъда пол... А, да, бях те помолил за книга за Клач... Това ли е всичко?

Библиотекарят смутено протягаше омачкана книжка в зеленикава подвързия. Ваймс очакваше да види нещо по-внушително, но въпреки това я взе. Струваше си човек да обръща внимание на всяка книга, донесена от орангутана. Той напасваше човека към книгата. На Ваймс му се струваше, че това е придобит талант, също както опитният търговец може да прецени теглото на стоката на око, На корицата на книжката с много избледнели златни букви бяха изписани думите „VENI VIDI VICI: Животът на войника" от генерал А. Тактикус.

Ноби и сержант Колън ситнеха по алеята.

- Знам кой е този! - просъска Фред. - Това е Леонардо да Куирм, убеден съм! Същият, дето изчезна преди пет години!

- Значи се казва Леонардо и е родом от Куирм - обобщи Ноби. - И какво от това?

- Той е всепризнат гений!

- Той е психар!

- Да, де, но хората казват, че границата между гения и идиота е много тънка...

- Той я е прескочил, както виждам.

Зад гърба им се разнесе развълнуван глас:

- O, боже, така не бива!... Не мога да отрека, че точността е абсолютно неприемлива на по-голямо разстояние. Бихте ли спрели за момент, господа?

Те се обърнаха. Леонардо вече разглобяваше стрелящата си тръба.

- Ако подържите това само за момент, ефрейтор... и, сержант, ще бъдете ли така добър да изправите тази част... Някакъв вид перка ще свърши работа, сигурен съм, че имах подходящо парченце дърво...

Леонардо започна да отупва джобовете си един по един.

Полицаите в един момент осъзнаха, че човекът, който ги плени, се беше поспрял, за да поправи дизайна на оръжието си и им го беше подал, докато се бърка за отвертка. Подобно нещо определено не се случваше всеки ден.

Ноби безмълвно пое ракетата от ръцете на Колън и я напъха в тръбата.

- За какво е това чуканче тука, господине?

- O, това е спусъкът - отговори Леонардо. - Който, както можете да забележите, се удря в кремъка и ...

- О-о, добре.

Последва кратък изблик на пламъци и всичко се обгърна от черен лютив пушек.

- O, боже! - възкликна Леонардо.

Стражите се обърнаха бавно, като хора, които се страхуват от предстоящата им гледка. Ракетата беше прелетяла цялата алея и беше влязла през прозореца на крайната къща.

- А, да!... Трябва да поставя надпис „С този край напред" върху изстрелващото устройство. Смятам, че ще е важна предохранителна мярка в новия дизайн, - отбеляза Леонардо. - Значи... къде съм си мушнал бележника със записките?...

- Мисля, че ще е по-добре да се омитаме. - Колън отстъпваше припряно. - Много бързо.

В къщата беше избухнал облак от конфети и звезди за забава на мало и голямо, но не и на трола, който тъкмо отваряше входната врата.

- Така ли? - вметна Леонардо. - Ако това, от което имаме нужда, е по-висока скорост, аз съм проектирал една много интересна схема за двуколесно...

По негласно споразумение стражниците го подхванаха под мишниците, вдигнаха го от земята и се втурнаха да бягат.

- O, боже! - възкликна Леонардо, понесен с гърба напред към края на алеята.

Стражниците се шмугнаха в една пресечка, след това пъргаво и със завиден професионализъм претичаха следващите няколко. Накрая облегнаха Леонардо на близката стена и предпазливо надникнаха да видят какво се случва в отсрещния край на алеята.

- Чисто е - докладва Ноби. - Тръгнаха в обратна посока.

- Добре - каза Колън. - Докъде бяхме стигнали? Вие може и да сте гений, господин Да Куирм, но що се отнася до заплашване на хората със сила, сте също толкова полезен, колкото надуваема дъска за мятане на стрелички.

- Изглежда малко преиграх - съгласи се Леонардо. - Но ви умолявам да тръгнете с мен. Бях останал с впечатлението, че воини като вас биха се подчинили само на силата на оръжието...

- Да де, ние сме воини - поласка се сержант Колън. - Но...

- Ей, да ти се намира още някоя от онез ракетки?

Ноби с мъка нарамваше тръбата. В очите му трепкаше особеният блясък на дребничкия човек, докопал се до много, много голямо оръжие.

- Може и да ми се намират някъде - отговори Леонардо. Блясъкът в неговите очи беше този на природно невинния човек, който се опитва да лукавства. - Защо не дойдете с мен да проверите сами? Разбирате ли, наредено ми беше да ви намеря на всяка цена.

- Подкупваш ли ме? - каза Ноби. - Това звучи... приятно.

Той присви око зад окуляра на тръбата и започна да издава свистящи звуци като от изстрелващи се снаряди.

- Кой ти нареди да ни намериш? - попита Колън.

- Лорд Ветинари.

- Патрицият има нужда от нас?

- Да. Той каза, че притежавате някои специални качества, които ви правят незаменими.

- В палата ли трябва да отидем? Чух, че го били изгонили оттам.

- O, не. Всъщност, хм-м... чака ни на, хм-мм... доковете...

- Специални качества, значи?

- Ей, сержант... - започна Ноби.

- Не сега, Ноби - важно го спря Колън. - Време е и ние да получим признание, разбираш ли. Опитните офицери - те са гръбнакът на въоръжените сили.

- Кой е гръбнак?

- Говоря за нас. Мъжете със специалните качества.

Ноби кимна, но с видима неохота. В много отношения той имаше далеч по-просветлен поглед върху света от старшия си офицер и тези „специални качества" неясно го смущаваха. Да бъдеш избран за някаква мисия заради своите „специални качества" беше равносилно да станеш доброволец. И в края на краищата какво им беше толкова специалното на „специалните качества"? Медузите имаха специални качества.

- Под прикритие ли ще работим? - поинтересува се Колън.

Леонардо примига.

- Виж сега... да-а, можем да приемем, че има определен елемент на „под" в задачата ни. Да, наистина.

- Сержант...

- Стой мирен, ефрейтор! - Колън дръпна Ноби към себе си. - Под прикритие означава, че няма да те намушкат или застрелят - прошепна му. - А кое е най-важното нещо, което професионалният войник не иска да го сполети?

- Да бъде намушкан или застрелян - отговори автоматично Ноби.

- Точно! Така че - водете ни, господин Куирм! Дългът ни зове!

- Добре казано! Кажете ми, сержант, вие от моряшко семейство ли сте?

Колън отдаде чест.

- Не, сър! Щастливо женен съм, сър!

- Питам порил ли сте океанските вълни?

Колън го изгледа хитро.

- А-а, няма да се хвана на такъв трик, сър. Вълните не се орат. Всеки знае, че воловете ще се удавят.

Леонардо замълча, колкото да пренастрои мозъчните си вълни на „Радио Колън".

- Плавал ли сте някога през живота си по море в лодка или кораб?

- Аз ли, сър? Само не и аз, сър. Не мога да понасям вида на вълните, когато се издигат и се спускат, сър.

- А, така ли? - отдъхна си Леонардо. - Слава богу, това няма да е проблем при нашето пътуване.

Хубаво, да започнем отначало...

Само да навържем фактите и всичко ще си дойде на мястото...

Светът ни гледа. На някого му се искаше Стражата да заключи, че заговорът за убийството е бил инспириран от Клач. Но на кого?

Някой беше обезглавил Снежко Мърляча на място и го беше оставил по-бездиханен от шест коша онзиденшна риба.

Образът на дългия извит ятаган на 71-часовия Ахмед изплува в съзнанието му. Така че...

...да допуснем, че Ахмед е слуга или телохранител на принц Куфурах и случайно е открил...

Не, няма как да е станало така. Кой му е казал?

Е, може би той сам е открил някак и това би означавало, че е научил и кой е платил на човека...

Ваймс се облегна на стола си. Историята все още беше загадка за него, но знаеше, че ще я разреши. Непременно. Ще съпостави фактите, ще ги анализира, ще ги огледа от всеки възможен ъгъл с непредубедено съзнание и ще разбере как именно лорд Рьждъо е организирал всичкото това.

Второразредна фуражка! Не можеше да приеме спокойно това оскърбление, не и от човек, който римуваше „рима" с „удари ма".

Погледът му се спря на старинната книжка. Генерал Тактикус? Всяко хлапе беше чувало за него. Анкх-Морпорк бе управлявал огромна империя и благодарение именно на генерала голямата част от нея се бе разпростирала из Клач. С изключение на факта, че никой не му беше благодарен за това, колкото и да е странно. Ваймс така и не разбра защо, но градът изглежда се срамуваше от действията на своя генерал.

Обяснението, естествено, би могло да се крие във факта, че към края на кариерата си той се е изправил срещу самия Анкх-Морпорк. В далечния град Генуа в един момент се свършили гражданите от знатно потекло. Благородниците били така унесени да се женят само помежду си, че последната им издънка се състояла предимно от зъби. Тогава те изпратили до Анкх-Морпорк писмена молба за помощ.

Подобни неща се случват доста често в историята, с изненада установи Ваймс. Малките царства в Сто Лат непрекъснато си прехвърляха едно на друго излишните особи от благородно потекло. И кралят изпратил Тактикус в Генуа от чиста злобичка. Търпението му се изчерпило. Не е лесно да ръководиш сериозна империя, когато непрестанно получаваш омацани с кръв писма с приблизително следното съдържание: „Уважаеми Сир, смирено ви уведомявам, че покорихме Бетрек, Смейл и Ушистан. Моля пратете 20 000 анкх-морпоркски долара с обратна разписка. Човекът просто не знаел кога да се спре. Така че набързо го ръкоположили за дук и го изпратили за Генуа, където първата му работа била да определи коя е най-голямата военна заплаха за града и след като я открил, да обяви война на Анкх-Морпорк.

Но какво друго са могли да очакват? Тактикус само изпълнявал воинския си дълг. Той им носил след победните си походи купища плячка, водил пленници, и - което е почти уникално качество сред анкх-морпоркските военачалници - връщал се с почти всичките си войници живи и здрави. Ваймс подозираше, че този последен факт историята най-вече не одобрява. Подразбираше_се, че не е играл по правилата.

„Veni, Vidi, Vici" Говореше се, че тези три думи Тактикус е произнесъл, когато е покорил... какво? Псевдополис, най-вероятно. Или Ал-Кхали? Или Куирм? Може би Сто Лат? Това се е случвало в добрите стари времена, когато човек е нападал нечий чужд град от принципни съображения. След което се е оттеглял и е нападал отново, ако градът е започвал да се съвзема. В онези времена никой не се е притеснявал дали светът наблюдава. Хората са искали светът да гледа и да се учи. „Veni, Vidi, Vici" Дойдох, видях, победих.

Като коментар винаги му се беше струвало някак прекалено изгладено. Не звучеше като да ти е дошло на ума в бъркотията на войната. Изглеждаше, сякаш доста е поработено по него. Тактикус сигурно е прекарал много дълги вечери в палатката си, търсейки из речника си кратки думи, които да започват с „В" и пробвайки как звучат... Veni, vermini, vomini - дойдох, натрясках се, издрайфах се? Vizi, veneri, vamoozi - посетих, прихванах срамна болест, чупих се? Вероятно е било истинско облекчение за човека да открие три кратички подходящи думи. Вероятно даже първо си ги е приготвил, а след това е тръгнал да види има ли нещо за завладяване наоколо.

Отвори книжката наслуки.

„Винаги е полезно да се изправиш срешу противник, който е готов да загине за родината си. Това означава, че и двамата имате едно и също нещо наум".

- Ха!

- Зън-зън-з...

Ръката на Ваймс шумно захлопна книгата.

- Да? Какво има?

- Три часът и нула пет минути следобед. Разговор с ефрейтор Дребнодупе по повод изчезналия сержант Колън - обидено отговори демончето.

- Никога не съм уговарял... Кой ти каза... Имам среща, за която не съм и чувал ли?

- Именно.

- А ти как научи?

- Вие ми наредихте да научавам такива работи. Снощи.

- Искаш да кажеш, че можеш да ме прерупреждаваш за срещи, за които самият аз не знам?

- Срещите съществуват sine qua‡ - обясни демочето. - Те се съхраняват, така да се каже, във фазовото пространство на срещите.

- Какво, по дяволите, означава това?

- Гледай сега - търпеливо започна демончето. - Можеш на теория да имаш среща по всяко време, нали? Следователно, всяка среща съществува потенциално...

- Къде?

- Всяка конкретна среща има своя уникална дължина на вълната. Аз просто подбирам онези от тях, които най-вероятно се вписват в матрицата на събитията.

- Това последното току-що си го измисли. Ако беше прав, значи всеки момент...

На вратата се почука. Беше учтиво, питащо почукване.

Ваймс не свали поглед от самодоволно хилещия се демон.

- Ти ли си, ефрейтор Дребнодупе?

- Да, сър. Сержант Колън ни е изпратил съобщение с гълъб. Мислех, че може би ще искате да го видите, сър.

- Влез!

Тя сложи мъничко рулце фина хартия върху бюрото му. Той прочете:

Доброволно тръгвам на мисия от Жизнено

Значение. И Ноби също. Ще се прочуем,

когато се върнем.

РS Един човек, не мога да ви кажа кой,

твърди, че тази бележка ще се самоунищожи

след пет секунди, той се извинява,

че в момента не разполага с подходящи

химикали, за да я направи по...

Хартията се набръчка по краищата и след миг изчезна в облаче от киселинни изпарения. Ваймс се втренчи в купчинката пепел.

- Сър, предполагам, че можем да го считаме за проява на деликатност, дето не взривиха и гълъба - отбеляза Веселка.

- Къде, по дяволите, са тръгнали тези хора? Както и да е, нямам време да тичам подир тях. Благодаря ти.

Джуджето отдаде чест и излезе от стаята.

- Случайно съвпадение - заяви Ваймс.

- Добре тогава - каза демончето. - Зън-зън-зън! Три и петнайсет следобед, спешна среща с капитан Керът.

Тя беше цилиндър, заострен в двата края. Задницата беше изключително сложна - вретеното преминаваше в серия от намаляващи пръстени, които се застъпваха един други и завършваха с голяма рибешка опашка. Кожа, промазана с мас, проблясваше между металните пръстени.

От другия стърчеше спирално извит шип, подобен на рога на еднорог.

Цялото нещо беше монтирано върху грубо скован колесник, който пък стоеше върху две железни релси, потъващи в черната вода в дъното на склада.

- Прилича ми на гигантска риба - отбеляза Колън. - Тенекиена.

- С рог - подсмръкна Ноби.

- Това никога няма да заплува - предрече Колън. - Виждам какво точно си объркал. Всеки знае, че желязото потъва.

- Не е съвсем вярно - отвърна дипломатично Леонардо. - Във всеки случай, тази лодка е направена, за да потъва.

- Какво?

- Най-големи главоболия си имах с ходовата част - обясни Леонардо, докато изкачваше подвижната рампа. - Мислех да слагам весла или някакви лопати, дори ми хрумна да монтирам турбина и след това си казах: делфините - там е ключът! Те се движат изключително бързо, като не полагат почти никакви усилия при това. Е, в морето - тук, в устието на реката, идва, разбира се, само лопатоносият делфин. Свръзките бяха сложни, но пък каква скорост развива само! Въртенето на педалите може да ви се стори малко изморително отначало, но понеже сме тримата, лесно ще се справим. Просто е удивително какво може да се конструира, като се имитират творенията на природата. Ще ми се експериментът ми за летателна... Чакайте, къде тръгнахте?...

Трудно беше да се отгатне кое именно творение на природата стражите се опитваха да имитират, но явно беше такова, което често се блъскаше в затворени врати.

Те спряха да се боричкат на изхода и се върнаха в помещението.

- А, сержант - Лорд Ветинари се появи насреща им. - И ефрейтор Нобс. Леонардо всичко ли ви обясни?

- Не можете да ни карате да вършим това, сър! Би било същинско самоубийство! - каза Колън.

Патрицият сключи длани пред устните си, сякаш се молеше, и го изгледа замислено.

- Не. Не, струва ми се, че грешите. - Сякаш току-що беше стигнал до това заключение посредством решаването на поредица от сложни метафизически загадки. - По-скоро бих казал, че влизането в това нещо би било доблестно дело, което ще бъде възнаградено. Дръзнал бих дори да допусна, че отказът ще е самоубийствен. Но уважавам гледната ви точка.

Лорд Ветинари не беше як човек и дори напоследък се подпираше при ходене на абаносово бастунче. Никой не помнеше да е държал оръжие, но бегъл пристъп на прозрение увери Колън, че това не е успокоителна мисъл. Говореше се, че Патрицият е възпитаник на Гилдията на убийците, но никой не знаеше с какви оръжия са го учили да борави там. Изучавал различни езици... И когато се изправеше пред теб, беше изключително трудно да устоиш на погледа му.

Сержант Колън отдаде чест - винаги полезен жест в напрегната обстановка като сегашната - и изрева:

- Ефрейтор Нобс, защо още не си в... металното потъващо рибесто нещо?

- Сержант?

- Айде да те видя как се качваш по стълбичката, момко... Хоп хоп хоп...

Ноби се покатери нагоре и изчезна. Колън отново отдаде чест. Човек можеше да отгатне колко е притеснен сержантът по качеството на жеста. С последния можеше да се нареже хляб.

- Готови за отплуване, сър - изрева той.

- Много добре, сержант. Вие демонстрирате именно тези изключителни качества, от които имах нужда...

- Ей, сержант - разнесе се металически глас откъм корема на рибата. - Тука е пълно с вериги и зьбни колела. За к'во ли служи всичкото туй?

Големият винт отпред се завъртя със скърцане.

Леонардо се подаде иззад рибата.

- Мисля, че всички можем да се качваме вече. Запалих свещ, която ще прегори въжето, а то ще освободи тежестите, които придържат колесника.

- Ъ-ъ... ами как се нарича това нещо? - попита Колън, докато следваше Патриция нагоре по стълбичката.

- Ами, тъй като се потапя в морските дълбини, аз винаги съм гр наричал Устройство-За-БезопасноСлизане-Под-Водата, - отговори Леонардо зад гърба му*. - Но по-често мисля за него просто като за „Лодката".

Той се протегна и затвори люка.

След още няколко мига всеки случаен слушател би чул механичните шумове на резета, пъхнати по местата им.

Свещта прегори въжето и то освободи тежестите, които придържаха колесника. Отначало бавно, после по-устремно лодката се плъзна надолу по релсите и потъна в тъмните води, които след секунда две се сключиха над нея с глухо „блоп".

Никой не обърна внимание на Ангуа, когато тя изприпка нагоре по трапа в кораба. Важното е, мислеше си тя, да изглеждаш, сякаш си у дома си. Никой не би се занимавал с едро куче, което май знае накъде е тръгнало.

Хората се суетяха на палубата по характерния за не-мореплавателите начин - неуверени какво трябва да правят и кога да не го вършат. Някои от най-хладнокръвните вече си бяха заградили миниатюрни лагерчета, обозначавайки с бохчи и вързопи малки късчета частна собственост. Напомняха на Ангуа улуците, боядисани в два цвята от двете страни, и разграфените дворове на Улицата на отмъкнатите монети. Просто друг начин да се издълбае бразда в пясъка. Това е Мое, онова е Ваше. Престъпи Моето и ще си получиш Заслуженото.

От двете стани на вратата към каютите бяха застанали стражи. Не им беше наредено да спират кучета.

Миризмите водеха надолу по стълбите. Подушваше други кучета и силен аромат на карамфилче.

Вратата в края на тясно коридорче стоеше открехната. Тя я побутна с нос и погледна вътре.

Кучетата се излежаваха върху килимче на едната страна на просторна каюта. Други кучета вероятно биха я залаяли, но тези само извърнаха изящните си глави към нея и я изгледаха иззад дългите си носове.

Тясното легло зад кучетата беше наполовина закрито с копринена завеса. 71-часовия Ахмед се беше надвесил над него, но се обърна веднага. Озърна се към двете кучета и я изгледа озадачено. След което, за нейна изненада, седна на пода пред нея.

- А ти чия си? - попита на перфектен морпоркски.

Ангуа размаха опашка. В леглото лежеше някой, тя можеше да го подуши без проблем. Челюсти, способни да прегризат гърло, позволяват да се чувстваш спокоен в повечето ситуации.

Ахмед я погали по главата. Твърде малко хора са правили подобно нещо с върколак, без след това да молят други хора да им нарязват хапките, но Ангуа бе свикнала да се владее.

Той се изправи, отиде до вратата и Ангуа го чу да нарежда нещо някому. Върна се в стаята и й се усмихна.

- Отивам, връщам се... - Отвори малък бюфет и извади отвътре кучешки нашийник, украсен със скъпоценни камъни. - Трябва ти нашийник. O, ето и храна - добави той, когато слугата внесе няколко купички върху поднос.

Постави чинията пред Ангуа. Другите кучета се размърдаха, но Ахмед им се сопна кратко и те седнаха обратно по местата си.

Кучешката храна беше... кучешка. В Анкх-Морпорк тя беше онова, което човек не би си позволил да смели на кренвирши, а почти няма нещо, което човек с достатъчно голяма месомелачка не би напъхал в кренвирш.

Малката централна човешка част в нея се разбунтува, но върколакът потръпна от удоволствие пред гледката на мазния лъщящ кокал и хрускавите пръжки...

В сребърна чиния.

Тя се огледа. Ахмед я следеше внимателно.

Разбира се, кралските кучета трябваше да бъдат гледани като крале, с всичките тия диаманти по нашийниците... Можеше и да не означава, че той знае...

- Не си ли гладна? Погледът ти казва, че си. Нещо щракна около врата й, докато тя се извърташе, за да захапе. Челюстите й се сключиха около омазнена дреха, но нищо не беше по-важно в този миг от болката.

- Негово височество винаги избира най-красивите нашийници за своите кучета - обясни 71-часовия Ахмед през вълните от червена мъгла, които я заливаха. - Рубини, изумруди... и диаманти, госпожице Ангуа. - Лицето му се доближи на сантиметри от нейното. - В сребърен обков.