11

* * *

„...Решаващият фактор, както многократно съм се убеждавал, НЕ Е размерът на силите. Решаващи са позициите, които войската е заела, разположението на резервите, времето, за което сте в състояние да превозите подкрепления до бойното поле..."

Ваймс се опитваше да се съсредоточи над писанията на Тактикус. Но две неща го разсейваха. Ухилената физиономия на 71-часовия Ахмед, която надничаше иззад всеки ред на книгата - и собственият му часовник, подпрян върху Дезорганизатора. Той бе изработен с истинска пружинка, зъбчати колелца и бурмички и беше къде-къде по-надежден. И никога не излиза в обедна почивка. И тиктака успокоително. И не изпада в истерия, ако Ваймс забравеше за някоя от срещите си. Той си го обичаше...

Секундната стрелка тъкмо завърши обиколката по циферблата в своя път към края на минутата, когато някой заизкачва стъпалата към кабинета.

- Влез, капитане - каза Ваймс.

От кутийката на Дезорганизатора се разнесе кикот.

Лицето на Керът беше по-розово от обичайното.

- Нещо се е случило с Ангуа - установи Ваймс.

Цветът се отцеди от лицето на Керът.

- Откъде знаеш?

Ваймс захлупи здраво капачето връз ухилената физиономия на демончето.

- Наречи го интуиция. Познах ли?

- Да, сър! Качи се на борда на един клачиански кораб, който отплава преди малко! А тя не слезе от него!

- Какво, по дяволите, търси Ангуа на клачиански кораб?

- Преследвахме Ахмед! Имахме чувството, че тайно превозва някого. Някакъв ранен човек, сър!

- И той отплава? Но дипломатите все още са...

Ваймс се спря. Ако човек не познава Керът, щеше да си помисли, че има нещо прекалено нередно в цялата ситуация. Повечето хора, свидетели на това как чуждестранен кораб отвлича приятелката им, биха се гмурнали в реката или поне биха притичали пъргаво по кората й, биха се метнали на борда и биха се разправили с намиращите се там на общо основание. Във време като сегашното това би била, разбира се, тъпа постъпка. Разумният подход би бил да преговаряш с хората, но...

Керът истински вярваше, че личните му проблеми не са тъй важни, както обществените. Естествено, Ваймс също смяташе така. Оставаше само да се надява, че когато проблемният момент го връхлети, ще съумее да реагира правилно. Но имаше нещо изключително плашещо в това да съжителстваш с някого, който не само вярва в подобни максими, но и действа в съгласие с тях. Също тъй изнервящо, както и среща с истински беден свещеник.

Керът явно се съобразяваше с факта, че ако някой е пленил Ангуа, не тя ще се нуждае от спасяване. Но...

Да, но бог знае какво може да се случи, ако напуснат града точно сега. Всички са се побъркали заради войната. Големи неща има да се случват. Във времена като днешното, всяка клетка в тялото му настояваше, че Командирът на Стражата има Отговорности...

Той забарабани с пръсти по бюрото. Във времена като днешното е жизненоважно да вземе правилното решение. Нали затова му плащат. Отговорностите му...

Той е длъжен да остане тук и да даде най-доброто от себе си.

Но... друмовете на историята са застлани с костите на достойни мъже, подчинявали се на лоши заповеди, с надеждата да омекотят изхода от кризата. Да, разбира се, имало е хиляди по-лоши неща, които тия достойни мъже са можели да сторят, но повечето трагедии започват точно от момента, в който са тръгвали да следват лоши заповеди.

Погледът му се плъзна от Керът върху Дезорганизатора и оттам - върху полюшващите се камари документи върху писалището.

Да върви всичко по дяволите! Той е ловец на крадци! Винаги е бил ловец на крадци! Защо да се лъжем?

- Проклет да съм, ако Ахмед стъпи отново в Клач! - каза, докато се изправяше. - Корабът им бърз ли е?

- Да, но изглеждаше претоварен.

- Значи може и да ги заловим, преди да са избягали надалече.

И както крачеше припряно, той изпита само за миг странното усещане, че е не един, ами двама души. Което се случи, защото за частица от секундата той фактически беше двама души. И двамата се наричаха Самюъл Ваймс.

От гледната точка на историята изборът е просто вид пътепоказател. Крачолите на Времето се бяха разтворили и Ваймс вече летеше надолу в единия от тях.

А нейде някакъв друг Ваймс, който направи другия избор, пропадна в различно бъдеще.

И двамата се стрелнаха обратно в кабинета си, за да приберат Дезорганизатора. В резултат на най-оскърбителната смахната случайност и доста уникално събитие във физическия свят, в една пролука между две секунди, всеки от тях грабна другия Дезорганизатор.

Понякога лавината се срутва от една-единствена снежинка. Понякога на дребното камъче му е съдено да научи какво би се случило, ако би се изтърколило в друга посока.

Магьосниците на Анкх-Морпорк бяха непреклонни по въпроса за книгопечатането. „Тук няма да стане" - обичаха да казват те. Представете си, че някой отпечата книга с магии, след това разглоби матриците и използва буквичките за нещо друго - да речем, за готварска книга? Металът има памет. Заклинанията не са просто думи. Те имат други измерения на съществуване. Няма да има повече суфлета, един вид. И от друга страна, някой ще вземе да отпечата хиляди от проклетите неща и някои от тях като нищо могат да попаднат в ръцете на неподходящи люде.

Гилдията на гравьорите също беше против книгопечатането. Има нещо чисто, казваха те, в гравираната страница. Тя е цяла и неопетнена. Членовете на гилдията можеха да извършват изключително фина работа на доста разумни цени. Да се позволи на необразовани хора да набиват буквички в редове демонстрира неуважение към словото и нищо добро не ги чака.

Единственият опит да се отвори печатница в Анкх-Морпорк беше завършил с мистериозен пожар и смъртта в резултат на самоубийство на злощастния печатар. Всички знаеха, че е самоубийство, защото той беше оставил предсмъртно писмо. Фактът, че писмото беше ювелирно гравирано върху главичката на карфица, нямаше отношение към случая.

И Патрицият беше срещу книгопечатането, защото смяташе, че ако хората знаят прекалено много, това само би им пречило да си живеят живота.

Така че народът се уповаваше на клюките от уста на уста - система, която работеше изключително гладко, защото устите на хората бяха доста нагъсто из града. Много от тях се намираха току под носовете на членовете на Гилдията на просяците*, които гражданите смятаха за относително надежден източник на информация. Някои просяци работеха и под прикритие.

Лорд Ръждьо стоеше, замислено втренчен в Ронливия Майкъл, Клюкар II разряд.

- И какво се случи после?

Ронливия Майкъл се почеса по опакото на китката. Наскоро беше повишен с още един разряд, защото успя да прихване обезобразяваща, но безопасна кожна болест.

- Господин Керът остана вътре към две минути, м'лорд. След туй всички изхвърчаха навън, нъл тъй, и после...

- Кои бяха тези „те"? - попита Ръждьо. Прииска му се и той да се почеше по ръката.

- Бяха Керът и Ваймс, и джуджето, и едно зомби, и всичките бяха там, м'лорд. Втурнаха се към доковете, м'лорд и Ваймс видя капитан Дженкинс и му каза...

- А-а, капитан Дженкинс! Днес е щастливият ти ден!

Капитанът вдигна поглед от въжето, което навиваше. Никой не обича да му съобщават, че днес е щастливият му ден. Подобни думи не вещаят нищо добро. Щом някой ти казва, че днес е щастливият ти ден, значи нещо много неприятно е на път да ти се случи.

- Тъй ли?

- Да, защото ти се отвори несравнима възможност да внесеш достоен принос към военните действия!

- Отвори ли ми се?

- И също така да демонстрирате патриотизъм, - додаде Керът.

- Ами-и?

- Налага се да вземем назаем корабчето ти - обясни Ваймс.

- Оди се пери!

- Предпочитам да вярвам, че това беше някакъв пиперливо-моряшки начин да кажеш „Да, разбира се!" - отбеляза Ваймс. - Капитан Керът?

- Сър?

- Идете двамата с Детритъс и погледнете какво има зад фалшивите дървени прегради в трюма.

- Слушам,сър!

- Никакви фалшиви прегради нямам в трюма - сопна се Дженкинс. - И освен това познавам закона, нямате право...

Някъде изотдолу се донесе трясък на отковани дъски.

- Ако това не бяха фалшиви отделения, значи Керът току-що проби дупка в корпуса, - меко предположи Ваймс, като гледаше капитана в очите.

- Ъ-ъх...

- Аз също познавам закона. - Ваймс измъкна меча и го издигна над главата си. - Виждаш ли това? Това е военният закон. Той е като меч. С остър връх. И той сочи в момента към тебе. Намери ли нещо там долу, Керът?

Керът подаде глава над ръба на трюма. Държеше арбалет.

- Мога да се закълна - каза Ваймс, - че това е „Кобра" Мк 3 на „Бърли и Силен-в-ръката". Модернизираната версия - убива хората, но не разрушава сградите.

- Долу има сандъци и сандъци, пълни с арбалети - поясни Керът.

- Т'ва е незаконно... - започна Дженкинс отмаляло, но гласът му звучеше като от бъчва, чието дъно внезапно е започнало главоломно да пропада отвъд нашия свят.

- Знаеш ли какво, струва ми се, че имаше някакъв закон срещу хората, които продават оръжие на врага във военно време, - сподели Ваймс. - Разбира се, като нищо може и да няма. Ще ти кажа какво ще направим сега – дай да отидем на площад Сатор. По това време е пълно с народ, всички са страшно ентусиазирани от войната, насърчават нашите момчета... Защо да не отидем да им кажем? Ти искаше да се вслушам в гласа на народа. Странно нещо, не мислиш ли ... срещаш хора по пътя си, те ти изглеждат сериозни и почтени, имат акъл в главите ... докато не се съберат заедно в тълпа и тогава чуваш народния глас. Да ти ръмжи насреща.

- Това е законът на тълпата!

- O, не, със сигурност не е. Аз бих го нарекъл демократично правораздаване.

- Един човек - един камък - поясни Детритус. Дженкинс изглеждаше като човек, който очаква светът всеки момент да се стовари върху него. Погледна към Ваймс, след това към Керът, но не видя спасение в очите им.

- Разбира се, няма защо да се боиш от нас - продължи Ваймс. - Но може да се спънеш по стълбището, което води към килиите в подземието.

- Вие нямате стълбище към килиите!

- Все ще уредим нещо.

- Моля ви, господин Дженкинс. Керът влезе в ролята на доброто ченге.

- Аз не носех... оръжията... на клачианците - с мъка произнесе Дженкинс, сякаш четеше всяка дума от някакъв вътрешен манускрипт. - Аз... всъщност... исках да ги... даря... на...

- Да? Да?

- ...нашите... славни... бойци - успя да завърши Дженкинс.

- Много добре! - похвали го Керът.

- И ще за теб ще бъде чест да...? - подсказа Ваймс.

- За мене ще бъде чест да отдам корабчето си в полза на града, - каза Дженкинс, като обилно се потеше.

- Ето това е истински патриот, - одобри Ваймс.

Дженкинс се сгърчи.

- Кой ме издаде, че имам фалшиви отделения в трюма? - настоя да знае той. - Или само ме изпитвахте?

- Именно, - отговори Ваймс.

- Аха! Знаех си, че само ме изпитвате!

- Патриот, че и съобразителен на всичкото отгоре, - обобщи Ваймс. - Сега, как ще го накараш това нещо да плава много бързо?

Лорд Ръждьо барабанеше с пръсти по масата.

- За какво му е притрябвал кораб?

- Н'нам, м'лорд. - Ронливия Майкъл се почеса по главата.

- По дяволите! Някой друг видя ли го да отплава?

- Наоколо нямаше много хора, м'лорд.

- Това е някаква утеха все пак.

- Само аз, и Дъртия Гнусен Рон, и Патока, и Слепия Хю, и Ринго Веждата, и „Нема-Начин" Хосе, и Сидни Опакия, и онова копеленце Смрадльо, и Свиркащия Дик, и още неколцина, м'лорд.

Ръждьо потъна назад в креслото и прокара нещастно бледа ръка по лицето си. Нощта в Анкх-Морпорк имаше хиляда очи, също толкова имаше и денят, също така имаше петстотин усти и деветстотин деветдесет и девет уши‡.

- Значи Клачианците вече са научили... Поделение на анкх-морпоркското войнство се е качило на кораб на път за Клач. Нападателна сила.

- O, едва ли бихме могли да ги наречем... - започна лейтенант Хорнет.

- Клачианците ще ги нарекат. Между другото, тролът Детритъс е с тях.

Хорнет се навъси. Детритъс представляваше нападателна сила сам по себе си.

- Какви кораби имаме под наше командване в момента? - попита Ръждьо.

- Вече са повече от двайсет, ако броим „Неразрушимият", „Мързеливко" и... - лейтенант Хорнет се вторачи в листа пред себе си - ... „Грдостта на Анкх-Морпорк", сър.

- „Грдостта"?

- Боя се, че да, сър.

- Значи бихме могли да натоварим повече от хиляда мъже и двеста коня.

- Защо не оставим Ваймс да си ходи сам? - попита лорд Селачии. - Нека клачианците се разправят с него и прав му път.

- И да им позволим победа над анкх-морпоркско военно поделение? Те ще погледнат по такъв начин на ситуацията. Проклет да е Ваймс! Притиска ни да действаме. Въпреки всичко може и да се окаже за добро. Ще трябва да атакуваме.

- Напълно ли сме подготвени, сър? - попита лейтенант Хорнет с онази специална модулация в гласа, която казва „Не сме напълно подготвени, сър."

- Най-добре би било да сме. Слава ни очаква, господа. Ако мога да си послужа с думите на генерал Тактикус, давайте да сграбчим историята за скротума. Разбира се, той не е бил от особено благородно потекло.

Бялата слънчева светлина изрязваше черни сенки по стените и пода в палата на принц Кадрам. Той също имаше карта на Клач, направена от парченца цветна мозайка на пода на голямата зала. Принцът я гледаше замислено.

- Само един кораб ли идва?

Генерал Ашал, главният му съветник, кимна. И добави:

- Нашите съгледвачи не са сигурни от толкова голямо разстояние, но смятат, че един от хората на кораба е Ваймс. Спомняте ли си това име, сир?

- А-а, полезният Командир Ваймс. - Принцът се усмихна.

- Именно. И откакто първият кораб отплава, около доковете на Анкх-Морпорк цари невероятно оживление. Може би следва да предположим, че първият кораб идва с разузнавателна цел.

- Мислех, че разполагаме с повече от седмица.

- Объркващо е, наистина. Не може да са се подготвили, сир. Явно нещо се е случило.

Кадрам въздъхна.

- Ех, добре, нека да тръгнем тогава по пътя, по който ни води съдбата. Къде ще атакуват?

- В Гебра, сир. Сигурен съм.

- Смяташ, че ще нападнат най-добре укрепения ни град? Убеден съм, че грешиш. Само идиот би направил подобно нещо.

- Опознал съм донякъде лорд Ръждьо, сир. Помнете, той не очаква да се бием, тъй че размерът на силите ни въобще не го интересува. - Генералът се усмихна с чиста, кротка усмивка. - А да ни атакуват означава да жънат поражение след поражение. Останалите крайбрежни държави ще гледат. Ще си взимат бележки.

- Тогава и ние ще направим промяна в плана. Анкх-Морпорк може да почака.

- Мъдър ход, сир. Както винаги.

- Някакви новини около клетия ми брат?

- Уви, не, сир.

- Нашите агенти трябва да търсят по-внимателно. Светът ни гледа, Ашал.

- Точно тъй, сир.

- Сержант?

- Да, Ноби?

- Обясни ми го пак това за специалните качества.

- Млъквай и върти педалите, Ноби.

- Слушам, сержант.

В Лодката бе сумрачно. Самотна свещица се полюшваше върху конзолата над сведената глава на Леонардо да Куирм. Той избираше посоката с помощта на два лоста. Навсякъде около Ноби проскърцваха скрипци и подрънкваха вериги. Сякаш бяха във вътрешността на шевна машина. Влажна шевна машина. Изпаренията се кондензираха по тавана и капеха върху главите им в отмерен ритъм.

От десетина минути въртяха педалите. Леонардо почти неспирно ломотеше възбудено. Ноби остана с впечатлението, че ученият не подбира много-много темите. Той бърбореше за всичко.

Имаха си резервоари с въздух. На Ноби му се нравеше идеята, че можеш да сплескаш въздуха, докато стане съвсем мъничък, и да го напъхаш в простенващите, скърцащи мяхове, обковани със стомана, които ученият бе закрепил по стените. Това, което ставаше с въздуха впоследствие обаче му дойде в повечко.

- Мехурчета! - каза Леонардо. - Отново като при делфините! Делфините фактически не плуват във вода, те летят през облаци въздушни мехурчета. Което е много по-лесно, разбира се. Аз добавих и малко сапун, понеже изглежда намалява триенето.

- Той си мисли, че делфините летят, сержант, - прошепна Ноби.

- Просто продължавай да въртиш педалите.

Сержант Колън рискува да се озърне. Лорд Ветинари седеше върху преобърната щайга посред звънтящите вериги и зъбни колела, положил няколко от скиците на Леонардо върху коленете си.

- Продължавай, сержант, - подкани го Патрицият.

- Да, сър.

Лодката се движеше бързо и се отдалечи доста от града. Блудкава светлина се процеждаше през малките стъклени прозорчета.

- Господин Леонардо? - обади се Ноби.

- Да?

- Къде отиваме?

- Негово превъзходителство желае да посети Лешп.

- Да, знаех си, че ще е нещо подобно. Помислих си: „Къде изобщо не ми се ходи?" И отговорът просто ми се пръкна в главата. Само си мисля, че тъй и тъй няма да стигнем, защото след пет минути коленете ми ще се откачат...

- Ама, боже господи, няма да се наложи да въртите педалите през цялото време, - увери го Леонардо. - Според вас за какво е свределът на носа?

- Свределът ли? Аз си мислех, че е за пробиване на дупки в дъното на неприятелските кораби...

- Какво? - Леонард се завъртя ужасен на седалката си. - Да потапяме кораби? Да потапяме кораби? С все хората в тях?

- Ами-и-и... да...

- Ефрейтор Нобс, изглеждате ми изключително зле ориентиран млад ... мъж, - задавено произнесе Леонардо. - Да използвам Лодката за потапяне на кораби? Направо чудовищно! Във всеки случай на никой моряк не би му хрумнало да върши подобно позорно дело!

- Простете...

- Свределът, ако ме оставите да обясня, е за да ни прикрепи към преминаващи кораби по същия начин, по който римората – или рибката-свредел - се закача за кожата на акулите. Няколко оборота са напълно достатъчни, за да се закрепим здраво.

- Значи ... няма да пробие обшивката на кораба, така ли?

- Само ако попадне в ръцете на някой изключително небрежен и безотговорен човек!

И океанските вълни трудно се порят, но върху кората, която река Анкх хващаше в долното си течение, лятос прорастваха дребни храстчета. „Милка" напредваше трудно, като оставяше зад себе си бразда.

- Не можеш ли да караш по-бързо? - попита Ваймс.

- Мога, разбира се, - гадно се ухили Дженкинс. - Къде искаш да побия допълнителна мачта?

- Другият кораб е вече само точица в далечината - каза Керът. - Защо не ги настигаме?

- Оня кораб е по-голям и има много повече платна - обясни Дженкинс. - И освен това клачианците правят корабите си така, че плават по-бързо. А пък ние имаме цял трюм, пълен с...

Той млъкна, но беше твърде късно.

- Капитан Керът? - изрече Ваймс.

- Сър?

- Изхвърли всичко зад борда.

- Не и арбалетите! Те струват над сто долара парче...

Дженкинс спря. Изражението на Ваймс говореше много ясно, че на борда има голямо количество неща, които само чакат да бъдат изхвърлени, и е по-добре той да не бъде едно от тях.

- Иди да опънеш още няколко въжета, господин Дженкинс.

Той проследи капитана, който тромаво се запъти към мачтата. След няколко секунди се чу първият плясък. Ваймс видя дървен сандък, който се полюшна за няколко мига над вълните и потъна. Почувства внезапен прилив на щастие. Ловец на крадци, така го бе нарекъл Ръждьо. Като обида, а всъщност не беше. Кражбата е престъпление, независимо дали плячката е злато, невинност, земя или живот. А ловецът на крадци ... преследва...

Последваха още няколко силни плясъка. Ваймс почувства, как корабът се устреми напред.

... преследва крадците. Защото преследването е по-лесно от залавянето. Веднъх хванеш ли крадеца, работата става ужасно сложна и объркана, но гонитбата е чиста и свободна. Много по-приятно от търсенето на улики и взирането в записки из мърляви бележничета. „Той бяга, аз го гоня." Просто и ясно.

Копоят на Ветинари, а?

- Зън-зън-зън! - изрече джобът му.

- Само не искам нещо от рода на „пет следобед, плаваш по море", моля те!

- Ъ-ъ ... не, - отговори Дезорганизаторът. - Пише „Жесток скандал с лорд Ръждьо", Въведи-Името-Си-Тука.

- Нали уж щеше да ми казваш какво имам да правя?

Ваймс отвори кутийката.

- Ами-и-и ... аз казвам какво би следвало да правиш. - Демончето изглеждаше доста угрижено. - Просто не разбирам ... явно нещо ужасно се е объркало ...

Ангуа спря с опитите да претрие нашийника о дъските. Нямаше полза, пък и среброто се притискаше в кожата й, изгаряше я и я смразяваше едновременно.

С изключение на него - а за един върколак сребърният нашийник не е дреболия - се отнасяха добре с нея. Донесоха й паница с храна - дървена паница, и тя остави своята вълча страна да се наяде до насита, докато човешката й страна бърчеше нос и жумеше. Имаше купа с вода, почти прясна по анкх-морпоркските стандарти. Можеше да види дъното на съда, ако не друго.

Толкова е трудно да мислиш във вълче тяло. Все едно се опитваш да отключиш врата пиян. Не че е невъзможно, но трябва да се съсредоточаваш на всяка стъпка по пътя.

Разнесе се странен звук и тя наостри уши.

Нещо потупа веднъж-дваж по кораба. Ангуа се надяваше да са налетели на риф. Това би означавало ... земя, може би ... с малко късмет ще доплува до брега ...

Нещо звънна. Бе забравила за веригата. Едва ли беше необходима. Със сребърния нашийник се чувстваше безпомощна като котенце.

Новият звук бе наистина необичаен - сякаш нещо се забиваше в корпуса на кораба. Остър метален връх се показа през стената досами носа й и се подаде цял инч.

Някой заговори. Звучеше сякаш отдалеч и изкривено от преградата, може би само ушите на върколак биха го доловили, но думите действително се случваха някъде под лапите й.

- ... можете да спрете да въртите педалите, ефрейтор Нобс.

- Тъкмо му бях хванал цаката. Има ли нещо за хапване?

- Има още малко от чесновите саламчета. И сирене. Или студен боб.

- Затворени сме в тая консерва без свеж въздух, а се налага да ядем сирене? Дори няма да коментирам боба!

- Наистина съжалявам, господа. Нещата бяха доста притеснени към края и в бьрзината взех само трайна храна.

- Тука взе да става малко... претъпкано, ако ме разбирате какво искам да ви кажа.

- Веднага щом се стъмни, ще изплуваме на повърхността за чист въздух.

- Само да се отървем от тоя въздух тука. Това е всичко, което искам...

Ангуа сбърчи вежди в усилието си да осмисли чутото. Колкото и да бяха приглушени гласовете, тя можеше да разпознае интонацията. Неясното усещане, което си проби път през пелената на животинския интелект беше: приятели.

Миниатюрният център на нейното „аз", който не можеше да бъде преобразен, хладно си помисли:

„Олеле, скоро ще започна да ближа ръце..."

Тя отново легна на пода с ухо до металния свредел.

- ... немислими неща, млади човече. Ето че пак започвате! Да потапяме кораби? Не мога да си представя кой би допуснал подобно нещо!

Имена. Някои от гласовете имаха ... имена.

Ставаше й все по-трудно да разсъждава. Среброто вършеше зловещото си дело. Но ако сега спре да си почине, може би изобщо ще забрави как да започне отново.

Тя се загледа в металното връхче. То имаше остри ръбове.

Нищожната човешка частица беснееше във вълчия мозък, докато го накара да проумее какво трябва да свърши.

Минаваше полунощ.

Морякът от наблюдателния пост се срути треперещ на колене на палубата пред 71-часовия Ахмед.

- Знам само туй, което видях, вали, - проплака той. - И останалите го видяха! Нещо изплува зад кораба ни и започна да го преследва! Чудовище!

Ахмед погледна капитана, който сви рамене.

- Кой знае какво лежи на океанския под, вали.

- И дишаше! - простена постовият. – С могъщ ревящ дъх, който вонеше със смрадта на хиляда клозета! И след това проговори!

- Тъй ли? Необичайно. И какво каза?

- Не му разбрах, вали.

Морякът се сгърчи в усилието си да произнесе непознатите срички:

- Звучеше като... - преглътна и продължи: - O, господи, така е далеч по-добре, сержант!

Ахмед се вторачи в човека:

- Какво означава според теб това?

- Не знам, вали!

- Не си живял дълго в Анкх-Морпорк, така ли да разбирам?

- Не, вали!

- Връщай се тогава на поста си.

Морякът се отдалечи, като се олюляваше.

- Губим скорост, вали - съобщи капитанът.

- Навярно морското чудовище се е вкопчило в кила ни?

- Ваше право е да се шегувате, господарю. Но знае ли човек какво е изплувало заедно с тоя нов остров?

- Ще трябва сам да проверя - каза 71-часовия Ахмед.

Той закрачи към кърмата. Тъмните води шумяха и оставяха фосфоресцираща следа след кораба.

Взира се дълго в морето. Хората, които не са силни във взирането, не оцеляват дълго из пустинята, където сянката под лунната светлина може да е само сянка, но може и да е някой, желаещ да те подпомогне в пътя ти към рая. Д'регите често се сблъскваха със сенки от втория вид. Д'рег всъщност не е име на племе, въпреки че го бяха приели от гордост. Думата означаваше „враг". Всекиму. И ако наоколо нямаше никой – един другиму.

Ако се съсредоточи, може да допусне, че на стотина разкрача зад кораба по-тъмна сянка се носи под водата. Вълнички се плискаха там, където не би трябвало да има вълни. Изглеждаше, сякаш корабът го преследва риф. Така, така...

71-часовият Ахмед не бе суеверен човек. Беше анти-верен, което автоматически го правеше малцинство сред останалата част от човечеството. Той не вярваше в нещата, в които всички вярваха и които въпреки това се оказваха неистина. Вярваше в неща, които бяха истина, но в които никой друг не вярва. Съществуваха доста такива анти-верия, като започнем с „Ако не го пипаш, ще се оправи по-бързо" и свършим с „Някои неща просто се случват".

В момента той някак си не бе склонен да повярва в съществуването на митични морски чудовища, особено такива, които говореха на езика на Анкх-Морпорк, но пък вярваше, че на света има ужасно много неща, за които не е и чувал.

В далечината можеше да зърне светлинката на другия кораб. Не изглеждаше да ги настига. Това го безпокоеше далеч по-силно.

В мрака на нощта 71-часовия Ахмед протегна ръка зад рамото си и рязко измъкна ятагана от ножницата му.

Над главата му главното корабно платно се издуваше и проскърцваше на вятъра.

Сержант Колън бе наясно, че се е сблъскал с един от най-опасните моменти в цялата си кариера.

Но нищо не можеше да направи. Нямаше никаква възможност за бягство.

- Хм-м... ако добавя тука В, А и М... - Пот се стичаше по розовите му бузи. - ...ще мога да използвам 3-то, за да направя „избягвам". Ъ-ъ... с което печеля, а-а, хм-м... Лен, как ги беше нарекъл сините квадратчета?

- „Триж Стойността На Отгатната Буква" - услужливо отговори Леонардо да Куирм.

- Много добре, сержант, - каза лорд Ветинари. - Вярвам, че това ви извежда на челна позиция.

- Ъ-ъх... и аз вярвам, че е така, сър - хлъцна сержант Колън.

- Както и да е, виждам, че за мен сте оставил единствено да използвам буквичките Н, Е и С, П, O, С, O, Б, Е, Н - продължи Патрицият, - което неочаквано ме пренася върху квадратчето „Триж Стойността На Цялото Слово" и, подозирам, ме поставя в позиция да спечеля играта.

Сержант Колън изпусна с облекчение въздуха от дробовете си.

- Чудесна игра, Леонардо, - одобри Ветинари. - Как каза, че се нарича?

- Кръстил съм я „Играта Направи Думички От Буквите, Които Са Били Размешани Преди Това", милорд.

- Ах. Да. Очевидно. Много добре.

- Ъх, а аз събрах три точици - промърмори Ноби. - Знам такива хубави думички, дето не ми разрешихте да използвам.

- Сигурен съм, че възпитаните хора не биха желали да научат твоите думи, - строго каза Колън.

- Можех да взема десет точки за онова „хлъц".

Леонардо се огледа.

- Странно. Мисля, че спряхме да се движим... Той се протегна и отвори люка. Влажната нощ нахлу, понесла звука на гласове някъде съвсем наблизо над главите им. Отекваха гръмко, както става, когато звукът се носи по вода.

- Варварска клачианска реч, - установи Колън. - Какво си дърдорят?

- Кой племенник на калта е прерязал такелажа? - започна лорд Ветинари, без да поглежда нагоре. - Не само въжетата, ами погледни и платното... дръж сега, помогни ми...

- Не знаех, че говорите клачиански, милорд.

- Нито думица, - съгласи се лорд Ветинари.

- Но вие току-що...

- Не, не съм, - отрече спокойно лорд Ветинари.

- А-а... добре...

- Къде се намираме, Леонардо?

- Ами-и, звездната ми карта е малко поостаряла, естествено, но ако почакате до изгрева на слънцето, а аз съм изобретил устройство за определяне на позицията спрямо слънцето, и сглобих също така часовник с удовлетворителна точност...

- Къде се намираме в момента, Леонардо?

- Ъ-ъ... по средата на Кръглото море, както подозирам.

- По средата ли?

- Доста наблизо, бих казал. Вижте, ако мога да измеря скоростта на вятъра...

- Значи Лешп би трябвало да се намира някъде наоколо?

- O, да, аз бих...

- Добре. Откачи ни от този очевидно закъсал кораб, докато все още сме под прикритието на тъмнината, а на сутринта ще искам да видя тази земя, дето създава само проблеми. Междувременно предлагам всички да поспим.

Сержант Колън не успя да се наспи. Отчасти понеже на няколко пъти се буди от странни скърцащи звуци от предната част на лодката, сякаш някой режеше или цепеше нещо, отчасти защото водата продължаваше да се кондензира по тавана и да капе във врата му, но най-вече защото неочакваното затишие му позволи да обмисли собственото си място в цялата ситуация.

На няколко пъти, когато се будеше, той виждаше Патриция, прегърбен над рисунките на Леонардо да Куирм - мършав силует на светлината на свещта - да чете и да си води записки...

Той се намираше в непосредствената компания на човека, от когото се боеше дори Гилдията на убийците, на друг човек, готов да будува цяла нощ, за да изобрети часовник, който да го събуди на сутринта, и трети човек, за когото не беше известно да си е сменял бельото.

И всичко се случваше насред океана.

Опита се да погледне на ситуацията откъм светлата й страна. Каква е причината да мрази лодките? Фактът, че потъват, нали? Но тази лодка поначало беше построена, за да потъне. И на човек не му се налага да гледа как вълните се издигат и спускат, когато те тъй или иначе са над главата му.

Всичко това е съвсем логично. Само че, кой знае защо, не звучеше никак успокоително.

Когато в един момент отново се събуди, дочу тихи гласове откъм другия край на лодката:

- ... не ви разбирам докрай, милорд. Защо точно тях?

- Защото вършат каквото им наредиш, вярват в последното нещо, което са чули, не са достатъчно съобразителни, за да задават въпроси, и са благословени от непоклатимата лоялност на необременения с прекалена интелигентност човек.

- Предполагам, че сте прав, милорд.

- Такива хора са ценни, вярвай ми.

Сержант Колън се обърна на другата страна и се опита да се настани по-удобно. „Добре, че и аз не съм като тия нещастни копелета, за които говори Негово превъзходителство - помисли си, докато се унесе в лоното на дълбините. - Аз съм човек със специални качества."

Ваймс поклати глава. Светлинката от кърмата на клачианския кораб вече едва се различаваше в мрака.

- Настигаме ли ги?

Капитан Дженкинс кимна.

- Вероятно. Доста море има помежду ни.

- Всичкия ли излишен товар изхвърлихме зад борда?

- Да! Какво още искаш - да си обръсна брадата ли?

Лицето на Керът се появи от люка на трюма.

- Момчетата се настаниха долу, сър.

- Добре.

- Аз също смятам да поспя, сър, ако не възразявате.

- Извинявай, какво каза, капитане?

- Смятам да дремна малко, сър.

- Но... но... - Ваймс посочи неопределено към нощния хоризонт, - ние преследваме хората, които са отвлекли твоята приятелка! Между другото.

- Да, сър.

- Значи няма ... искаш да кажеш, че си в състояние ... искаш да ... капитане, искаш да спиш ли, бе!

- За да бъда бодър, когато ги настигнем. Да, сър. Ако прекарам цялата нощ във взиране и притеснение, вероятно когато в края на краищата ги заловим, ще бъда абсолютно безполезен, сър.

Има логика. Наистина има проклета логика. Разбира се, че има логика. Ваймс можеше да почувства логиката да наднича от дъното на варела. Керът бе способен да седне и да обмисли нещата разумно.

- Но ще можеш ли да заспиш? - слабо попита той.

- O, да. Дължа го на Ангуа.

- Аха. Да. Добре тогава... лека нощ.

Керът изчезна в люка.

- Мили боже - обади се Дженкинс. - Той истински ли е?

- Да.

- Искам да кажа... ти би ли могъл да се тръшнеш да спиш, ако бяха отвлекли твоята жена с оня кораб?

Ваймс не отговори. Дженкинс се изкикоти.

- Е, ако там беше лейди Сибил, оня кораб щеше да гази значително по-дълбоко...

- Я да си гледаш ... морето. Да не налетиш на някой проклет риф или нещо подобно, - сопна се Ваймс и закрачи към заострения край на кораба.

„Керът... Ако не го познава човек, просто не би повярвал..."

- Забавят, господин Ваймс! - извика Дженкинс.

- Какво?

- Казах, че забавят движението си!

- Добре.

- Но какво ще правим, като ги настигнем?

- Хм-м...

Ваймс не бе разсъждавал особено по въпроса. Но си припомни една гравюра, която бе видял някога в книга за пирати.

- Можем да се прехвърлим на кораба им, като се залюлеем на въжетата. С ками между зъбите?

- Ами-и? Страшна идея. Не съм го виждал от години тоя номер. Всъщност виждал съм го само веднъж през целия си живот.

- Да?

- Да. Младежът явно беше видял илюстрация някъде из книжките си и се залюля на корабните въжета, стиснал камата, както правилно отбеляза, между зъбите.

- И?

- На ковчега му написахме „Безглавия Хари".

- Ох.

- Не знам виждал ли си как изглежда рохко яйце, след като отрежеш с ножа си горната му ча...

- Ясно. Добре. Разбрах. Ти какво предлагаш?

- Абордажни куки. Никой не може да избяга от абордажните куки. Закачаш ги за другия кораб и после само го придърпваш.

- А ти имаш ли куки?

- O, да. Тъкмо днес мярнах един сандък.

- Добре. Тогава...

- Доколкото си спомням - безжалостно продължи Дженкинс, - беше точно когато вашият сержант Детритъс мяташе всичко зад борда и казваше „К'во да прая с тез извити кукести неща, сър?" и някой, не си спомням в момента кой точно, отговори „Те са само баласт, хвърляй ги".

- Защо не се намеси?

- Не ми се искаше да ви прекъсвам. Вие така добре се справяхте.

- Не ми се прави на интересен, капитане. Иначе ще те окова във вериги.

- Не, няма да го направиш и ще ти кажа защо. Първо, щото когато капитан Керът попита „Тези вериги какво да ги правим, сър?", ти му отговори...

- Слушай ме сега...

- ...и второ, не си спомням да разбираш нещо от корабоплаване. Знаеш ли как се снажда такелаж? Щото аз няма да ти кажа. Всичките тия работи с „йо-хо-хо"-то са детски приказки за земни плъхове, или щяха да бъдат, ако използвахме изрази като „земни плъхове". Знаеш ли как да различиш порт от портвайн? Аз не, но то е ‘щото не пия портвайн, освен това, сега духа свеж ветрец и само аз и моят екипаж знаем как да нагласим въжетата, така че голямото квадратно парче плат да работи правилно. Ако ти и твоите мъже се опитате да управлявате, скоро ще се убедите колко далече оттука е сушата.

- Колко далече е сушата?

- Петдесетина разкрача по-надолу. Светлинката видимо се беше доближила.

- Зън-зън-зън!

- За бога, сега пък какво има? - възкликна Ваймс.

- Осем вечерта. Хм-м ... Отървавате се на косъм от клачиански наемен убиец?

Ваймс изстина.

- Къде? - попита той, докато се озърташе диво.

- На ъгъла на Бирената улица и Бродуей, - отговори мелодичното гласче.

- Но аз не съм там!

- Какъв е смисълът да си уреждате срещи, ако няма да ги спазвате? Защо си правите труда? Казахте ми, че искате да знаете какво би трябвало да...

- Слушай, никога не съм си уговарял среща, за да бъда убит!

- Искате да кажете, че е трябвало да го преместя в списъка „Неща за вършене?" - гласчето потрепери.

- Имаш предвид „Неща за вършене: Да умра"?

- Виж, няма защо да си го изкарваш на мене, само защото ти не си попаднал на вярната времева линия!

- Това пък какво означава, по дяволите?

- А-ха! Знаех си аз, че не е чел упътването! Глава xvii–2(c) много ясно обяснява, че придържането към една-единствена реалност е от жизнено значение. В противен случай Принципът на неопределеността ще...

- Забрави, че те питах, става ли? - Ваймс премести погледа си от Дженкинс към кораба в далечината. - Ще го направим както аз казвам, каквото и да става. - Вдигна капака на трюма. - Детритъс?

Клачианските моряци се бореха с грубото платно, докато капитанът крещеше над главите им. 71-часовия Ахмед не крещеше. Той просто стоеше с меч в ръката и наблюдаваше. Капитанът се приближи към него забързано, разтреперан от ужас, стиснал парче корабно въже в ръка.

- Виждате ли, вали? Някой го е прерязал!

- Кой би могъл да направи подобно нещо? - кротко отвърна 71-часовия Ахмед.

- Не знам, но само да го открия!...

- Кучетата са по петите ни. Ти и мъжете ти трябва да работите по-бързо.

- Кой би могъл да стори подобно зло? - затюхка се капитанът. - Вие бяхте тука, когато... как са могли?...

Погледът му прескочи от прерязаното въже към голия меч.

- Искаш нещо да кажеш? - попита Ахмед.

Капитанът не беше напреднал в кариерата, задавайки тъпи въпроси. Той се завъртя на пети и изкрещя:

- Да издигнете платното на мига, вие гноясали копелета такива!

- Добре, - каза 71-часовия Ахмед.

С арбалета на Детритъс би трябвало да боравят трима души. Беше обсадно оръжие, превозвано на платформа. Но тролът я беше махнал заедно с излишните колела. Беше откачил и макарата, с която се опъваше тетивата, и я опъваше на ръка. Обикновено самата гледка на трол, дръпнал с един пръст тетивата, стигаше за да убеди и най-хладнокръвните престъпници да се предадат на мига.

Той се втренчи със съмнение в далечната светлинка.

- Шанс едно на милион. Там някъде.

- Само гледай да уцелиш под нивото на водата, за да не прережат въжето - посъветва го Ваймс.

- Да. Ясно.

- Има ли нещо, сержант?

- Към Клач ли сме тръгнали?

- Да, натам.

- Само че... аз ще стана тъпчо в Клач зарад жегата.

- Надявам се да ги спрем преди това.

- Не обичам да съм глупав. Знам, че хората казват, туй е тролът Детритъс, той е по-тъп от ъ-ъ...

- ...от тухла... - каза Ваймс, все още загледан в далечината.

- Точно тъй. А аз съм чувал, че в пустинята става много, ама много топло.

Тролът изглеждаше толкова натъжен, че Ваймс съчувствено го потупа по гърба.

- Дай да ги спрем още сега, в такъв случай, а?

Разтри заболялата го ръка.

Другият кораб беше вече толкова близо, че можеха да се видят моряците, трескаво защъкали по палубата. Главното платно се издуваше в светлината на лампите.

Детритъс вдигна арбалета.

Кълбо синьо-зелена светлина заблещука на върха на стрелата. Тролът се вторачи.

След което зелени огньове побягнаха надолу по мачтите и когато се разбиха в палубата, избухнаха в десетки зелени кълба, които се затъркаляха с пращене и пукот по дъските.

- Магия ли ни правят? - попита Детритъс. Зелен пламък изпращя по шлема му.

- Какво е това, Дженкинс? - попита Ваймс.

- Това не е магия, по-лошо е! - Капитанът забърза напред. - Хайде, момчета, сваляйте платната!

- Да не си пипнал платната! - извика Ваймс.

- Имаш ли си представа какво се случва?

- Даже не е топъл - отбеляза Детритъс, като мушна с пръст пламъка по арбалета си.

- Не го пипай! Не го докосвай! Огньовете на свети Унгулант - ето какво е това! Означава, че всички ще измрем в ужасна буря!

Ваймс се огледа. Отвсякъде се събираха облаци... Не, облаците се струпваха в небето над тях като огромни усукани вълма, както мастило се размива във вода. Из дълбините им тук и там проблясваха синкави светлини. Корабът опасно се наклони.

- Виж, трябва да свалим някои от платната! - изкрещя му Дженкинс. - Това е единственият начин...

- Никой нищо да не пипа! - извика в отговор Ваймс. Зелени огньове пълзяха сега по краищата на пенещите се вълни. - Детритъс, арестувай всеки, който пипне платно!

- Слушам!

- В крайна сметка, идеята е да се движим бързо, - Ваймс надвика воя на бурята и далечния грохот.

Дженкинс се строполи върху него, когато корабът пропадна под краката им.

- Ти си луд! Имаш ли представа какво може да се случи на кораб, който се опитва да... Нямаш си идея, нали? Това не е нормално време! Трябва да се плава предпазливо! Не можеш да надбягаш времето! Нещо хлъзгаво уцели шлема на Детритъс, отскочи, приземи се на палубата и се опита да се пързулне във водата.

- А ето че заваля и риба! - простена Дженкинс. Облаците край тях се превръщаха в непрогледна жълтава мъгла, озарявана от непрекъснати електрически разряди. Беше задушно топло. Ураганът виеше като чувал, пълен с котки, а вълните се превърнаха в стени от вода от двете страни на кораба. Въздухът бе като излязъл от нажежена печка.

- Гледай, даже и клачианците свиват платна! - извика Дженкинс, засипван от дъжд от скариди.

- Хубаво. Значи бързо ще ги настигнем.

- Луд! Ох!

Нещо тежко отскочи от шапката му, удари дъските и се изтьрколи в краката на Ваймс. Беше месингова топка.

- O, не - простена Дженкинс и скри главата си с ръце. - Отново започват да валят проклетите кревати!

Капитанът на клачианския кораб не беше свадлив мъж, особено когато трябваше да спори със 71-часовия Ахмед. Той само огледа опънатите платна и се опита да пресметне шансовете си да попадне в рая.

- Може би кучето, което е прерязало въжетата, в края на краищата ни е направило услуга! - извика той в рева на бурята.

Ахмед не отвърна. Той продължаваше да се взира назад. Случайните блясъци на електрическата буря осветяваха кораба зад тях, обгърнат в зелени пламъци.

След това погледът му се спря на студените огньове, запалили техните собствени мачти.

- Можеш ли да видиш светлината по ръбовете на пламъците? - попита.

- Господарю?

- Можеш ли, човече?

- Ъ-ъ... не...

- Разбира се, че не можеш! Но виждаш ли къде няма светлина?

Капитанът се вгледа в него за миг, след което покорно се вторачи в пламъците. Там наистина имаше място без светлина. Съскащите зелени езици, които се вееха на вятъра, сякаш бяха обрамчени от... тъма, може би като... мърдаща дупка в пространството.

- Това е октарин! - извика Ахмед, когато нова вълна се разплиска на палубата. - Само магьосниците могат да го виждат! Магическа буря! Затова е толкова лошо времето!

Всеки нит на кораба скърцаше под ударите на вълните.

- Направо ще изскочим от водата! - проплака Дженкинс. - Само подрипваме от гребен на гребен.

- Хубаво! Ако изскочим, поне няма да друса толкова! - извика Ваймс в отговор. - Трябва да наберем скорост сега, щом вече отминахме леглата! Често ли валят кревати по тия места?

- А ти как мислиш?

- Аз да не съм моряк!

- Не, преваляванията на кревати не са ежедневно явление! Нито пък кофите за въглища! - прибави Дженкинс, когато нещо черно се стовари върху перилата на кораба и пропадна зад борда. - Обикновено валят нормални неща! Дъжд! Сняг! Лапавица! Риба!

Нов порив на бурята внезапно покри палубата с килим от проблясващо сребро.

- А, върнахме се към рибата! - надвика вятъра Ваймс. - Това е хубаво, нали?

- Не! Ужасно е!

- Но защо?

Дженкинс вдигна една консерва.

- Тези са сардини!

Корабът потъна в следващата вълна, дъските му простенаха жално и след това отново полетя нагоре.

Студените зелени огньове бяха навсякъде. Пламъчета никнеха от всяко винтче и гайка на палубата, всяко корабно въже и въжена стълба сияеха в зелено.

По гърба на Ваймс пролази страховитото усещане, че именно зелените огньове пазят кораба да не се разпадне на части. Някак си не бе убеден, че това е обикновен пламък. Движеше се толкова... целенасочено. Пращеше, но не гореше. Сякаш просто се забавляваше от ситуацията...

Корабът отново цопна във водата.

- Капитан Дженкинс?

- Да?

- Защо само си играете с руля? И без това кормилото не стига до водата!

Пуснаха колелото на руля. То се завъртя бясно за момент и спря, зеленият пожар го погълна в себе си.

После заваляха торти.

Стражниците се опитваха да се настанят уютно в трюма, но като че срещаха известни затруднения. Нямаше нито една част от пода, която веднъж на всеки десетина секунди да не се превръща в стена.

И въпреки това някой хъркаше.

- Как може някой да спи в такова време? - каза Редж Шу.

- Капитан Керът може, - отговори Веселка, която беше заклинила брадвата си в стената и се държеше за нея.

Керът се беше завързал в ъгъла. От време-навреме си мърмореше нещо на сън и се размърдваше.

- Като дете. Да ме утрепеш, ако проумявам как го постига, - отбеляза Редж Шу. - Всяка минута това корито ще се разпадне.

- Да, ама тебе що те притеснява? - попита Детритъс. - Нали вече си умрял?

- Е, и? Да не искаш да свърша на дъното на морето, затънал до коляно в китови изпражнения? Знаеш ли колко време има да се влача долу из тъмното, докато стигна до вкъщи? Да не говорим за проблемите, дето биха ми създали акулите, ако решат да ме ядат.

- Аз не бих се побоял. Съгласно завета на Мезерек, рибарят Нонпо прекарал четири дни в стомаха на гигантска риба, - изрече полицай Визит.

В последвалата тишина бурята отекна с особена сила.

- Това чудо ли е било? - попита Редж Шу накрая. - Или рибата е имала лениви черва?

- По-добре се замисли за състоянието на безсмъртната си душа, вместо да остроумничиш, - хладно отговори Визит.

- Състоянието на моето безсмъртно тяло е това, което ме тревожи понастоящем ... - започна Редж.

- Имам една брошура, която ще ти донесе съществен ... - каза Визит.

- Достатъчно голяма ли е, за да я сгънем на корабче, което да ни спаси всичките?

Полицай Визит се зае да разгъва смачканото книжле.

- Да, всъщност, метафорично погледнато, достатъчна е...

- Корабът няма ли спасителни лодки? - бързо попита Веселка. - Сигурна съм, че видях лодки, като се качвахме.

- Да-а... спасителните лодки - проточи Детритъс.

- Някой да иска сардина? - попита Веселка. - Успях да отворя една консерва.

- Спасителните лодки - повтори тролът замислено. Звучеше като някой, който тъкмо е открил горчива истина. - Да не изглеждат като... големи тежки неща, дето само ни бавят?...

- Да, именно, и аз си спомням, че имаше, - каза Редж.

- Да-а... имаше няколко. Значи туй били спасителни лодки, а?

- В края на краищата можем да намерим някой по-тих залив и да пуснем котва.

- Да-а ... котва - подсмръкна Детритус. - Едно такова желязно нещо с големи куки отстрани ли?

- Разбира се!

- Тежко такова едно?

- Очевидно!

- Ясно. Ами... хм-м-м... ние го пуснахме преди доста време, щот’ беше тежко... сега няма да ни върши много работа.

- Едва ли. - Редж Шу хвърли един поглед през люка. Небето представляваше мръсен жълт чаршаф, кръстосван от огнени дири. Бурята продължаваше да тътне. - Чудя се колко ли е паднал барометърът.

- Чак на дъното, - каза тролът потиснато. - Можеш да ми вярваш.

В природата на д'регите беше да отварят вратите внимателно. В общия случай от другата страна се намира враг. Рано или късно.

Ахмед видя нашийника да се валя на пода, тъкмо до малкото фонтанче вода, което се плискаше право от дъното на трюма, и изруга под нос.

Изчака за момент, след това предпазливо бутна вратата навътре. Тя изтропа в стената.

- Няма да те нараня - каза той на сумрака. - Ако исках, досега да си...

На нея й се искаше да е във вълча кожа за онова, което последва. Един вълк като нищо би се справил с човека пред себе си. В кожата на вълк лесно би могла да го победи, но щеше да се чувства нервна и изплашена. Като човек можеше да надмогне чувствата си. Като вълк - вероятно не. Щеше да извърши грешни неща, паникьосани неща, животински неща.

Тя го блъсна силно, като скочи върху него от гредите на тавана със задно салто. Трясна вратата и врътна ключа.

Ятаганът проби дъските като горещ нож - масло.

Близо до нея някой тежко си пое дъх. Тя се завъртя, и срещна погледите на двама мъже с мрежа в ръцете. Те биха я метнали върху вълк. В никакъв случай не бяха очаквали да видят гола жена. Внезапната поява на съблечена жена винаги предизвиква трескаво преосмисляне на непосредствените планове и намерения.

Тя изрита силно двамата, преди да успеят да се окопитят и се затича в обратната посока, отвори наслука първата изпречила й се врата, шмугна се през нея и я затръшна зад гърба си.

Оказа се каютата с кучетата. Те скочиха, отвориха усти ... и бързичко се свиха на пода. Върколаците обладават могъщи сили над останалите зверове, независимо в коя своя форма се появят, въпреки че това е най-често силата да ги накара да раболепничат и да изглеждат неядивни.

Тя се стрелна покрай тях и смъкна завесата на хамака в дъното.

Човекът в хамака отвори очи. Беше клачианец, блед от болка и слабост. Имаше черни кръгове под очите си.

- Ах - каза той, - изглежда вече съм умрял и съм попаднал в рая. Ти хурия ли си?

- Нямам намерение да слушам подобни приказки, много благодаря, Ангуа раздра с опитна ръка коприната на две парчета.

Тя знаеше, че има известно предимство пред мъжките върколаци. Появата на гола жена рядко е повод за оплаквания, но пък очевиден недостатък беше, че й се налагаше да отхвърля множество настойчиви покани. Каквито и да било дрехи са жизнено необходими, както от стеснителност, така и против нежеланото друсане на определени части на тялото, така че импровизацията на тема дрехи се бе превърнала в едно от по-малко известните, но изключително полезни умения на върколаците.

Ангуа се спря. За несвикналото око всички клачианци изглеждат, разбира се, еднакво, но пък за върколаците всички човеци изглеждат еднакво. Еднакво апетитни. Тя се бе научила да ги различава.

- Ти принц Куфурах ли си?

- Аз съм. А ти?...

Вратата се отвори с ритник. Ангуа се хвърли към прозореца на кабината и блъсна настрани резето и капака му. Вода плисна в каютата и я блъсна в гърдите, но тя успя да се изкатери и изскочи навън.

- Просто наминаваш, а? - промълви принцът.

71-часовият Ахмед скочи към прозореца и се огледа. Синьо-зелени вълни, поръбени с огнени езици, блъскаха кораба. Никой не би могъл да оцелее.

Погледът му се плъзна към ръба на палубата и по корпуса на кораба, където Ангуа се беше вкопчила в някакво провиснало въже.

Тя го видя да й намига. След това той се обърна и Ангуа го чу да казва:

- Явно се е удавила. Марш обратно по местата си!

След малко на палубата се затвори някакъв люк.