Po Poshtata-12

Дванадесета Глава

Кълвачът

Предизвикателството – Преместване на Планини – Множество Ползи от Зелето – Съветът на Директорите Заседава – Господин Липвиг на Колене – Пушещото Гну – Пътят на Кълвача

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН.

Нещо побутна Мойст.

Той отвори очи, погледът му пробяга по дължината на лъскаво черно бастунче, по дланта, стиснала сребърната дръжка във формата на главата на Смърт, към лицето на Лорд Ветинари. Зад него един голем тлееше в ъгъла.

– Моля не ставайте, – каза Патрицият. – Предполагам, че сте имал тежка нощ?

– Извинете ме, сър, – каза Мойст и се изправи с усилие. Отново бе заспал на бюрото си, в устата си имаше вкус сякаш Малчо бе спал в нея. Зад гърба на Ветинари успя да мерне Грош и Стенли, които нервно надничаха през вратата.

Лорд Ветинари бръсна малко пепел от стола и седна срещу Мойст.

– Четохте ли таз–сутрешното издание на Таймс?

– Бях там, когато го отпечатваха, сър. – Вратът на Мойст като че бе развил допълнителни кости. Опита се да го извърти в изправено положение.

– А, да. Разстоянието от Анкх–Морпорк до Генуа е около две хиляди мили, господин Липвиг. А вие твърдите, ще успеете да изпратите дотам съобщение по–бързо, отколкото семафорите. Хвърлил сте предизвикателство. Любопитно!

– Да, сър.

– Дори на най–бързата карета й отнема почти два месеца, господин Липвиг, а, доколкото съм чувал, ако пътува без прекъсване човек, бъбреците му изкачат през ушите.

– Да, сър. Известно ми е. – Мойст се прозя.

– Няма да е честно да използвате магия, знаете.

Мойст отново се прозя.

– Зная и това, сър.

– А попита ли архиканцлера на Невидимия унивеститет, преди да предложиш той да изготви съобщението за това прелюбопитно състезание? – настоя лорд Ветинари и разгърна вестника. Мойст улови с поглед заглавията:

СЪСТЕЗАНИЕТО Е ОБЯВЕНО!

"Летящият Пощальон" срещу Главното трасе

– Не, милорд. Аз само казах, че съобщението трябва да бъде изготвено от уважаван гражданин с легендарна неподкупност, архиканцлера, сър.

– Е, той едва ли би могъл да откаже сега?

– Ще ми се да вярвам, сър. Гилт поне няма да е в състояние да го подкупи, ако не друго.

– Хм. – Ветинари потропа веднъж–дваж по пода с бастунчето си. – Ще ви изненада ли, ако ви кажа, че настроението из града тази сутрин е, че вие ще спечелите? Трасето никога не е спирало за по–дълго от седмица, семафорните съобщения стигат до Генуа само за няколко часа и въпреки това, господин Липвиг, хората вярват, че ще успеете. Удивително, не мислите ли?

– Ъмм...

– Но, разбира се, вие сте човек на момента, господин Липвиг, – продължи Ветинари, внезапно развеселен. – Вие сте златният вестоносец! – Усмивката му бе змийска. – Надявам се, че знаете какво правите. Знаете ли какво правите, господин Липвиг?

– Вярата премества планини, милорд, – отговори Мойст.

– От нас до Генуа има много планини, – отговори лорд Ветинари. – Във вестника пише, че тръгвате утре вечер?

– Да. Със седмичната кола. Но този път няма да взимаме пътници, за да пестим теглото. – Мойст погледна Ветинари в очите.

– Няма ли да ми дадеш някой джокер? – попита Патрицият.

– За всички би било най–добре, ако не го правя, сър.

– Предполагам, боговете не са заровили наблизо някой изключително бърз магически кон?

– Поне на мене не ми е известно, сър, – искрено отговори Мойст. – Разбира се, човек никога не знае, докато не се помоли.

– Не–е, – каза Ветинари. Изпитва ме с проницателен поглед, помисли си Мойст. Но ние знаем как да се справим с проницателите погледи, нали? Просто го оставяш да премине през тебе.

– На Гилт ще му се наложи да приеме предизвикателството, разбира се, – заяви Ветинари. – Но той е човек ... с гениални хрумвания.

На Мойст му се стори, че това е особено дипломатичен ефемизъм за „заговорничещо изчадие на невестулка”. Не отговори.

Патрицият се изправи.

– До утре вечер, тогава, – каза той. – Без съмнение ще организирате скромна церемонията за пред вестниците, нали?

– Всъщност не бях планирал подобно нещо, сър, – отговори Мойст.

– Не, разбира се не сте, – каза лорд Ветинари, и му хвърли това, което би могло да бъде единствено определено като ... поглед.

Кажи–речи същия поглед му хвърли и Джим Ъпрайт, и каза:

– Ами–и, ще можем да се примолим тук–там, да помолим да ни върнат някоя и друга услуга, господин Липвиг, ще заемем здрави коне в страноприемниците, но пак стигаме само до Бонк, разбирате ли? Там ще трябва да смените превоза. Но момците от Генуа Експрес ги бива. Знаем ги.

– Сигурен ли сте, че искате цяла кола? – попита Хари, докато разтриваше един кон. – Ще ви излезе скъпичко, понеже ще ни се наложи да изкараме втора кола, само за пътници. Много хора пътуват в нея посока.

– Имам нужда от кола само с поща, – обясни Мойст. – И няколко стражи.

– А, смятате, че могат да ви нападнат ли? – попита Хари, като почти без усилие изтиска пешкира до сухо.

– А ти как мислиш? – отвърна Мойст.

Братята се спогледаха.

– Аз ще карам колата, тогава, – каза Джим. – Не напразно ме наричат Оловния.

– Да не говорим, че се носят слухове за бандити горе в планините, – додаде Мойст.

– Имаше ги навремето, – каза Джим. – Но не и напоследък.

– Едно нещо по–малко да се тревожа.

– Знам ли, – обади се Джим. – Така и не разбрахме какво ги прогони.

Помнете, че тълпата, която ликува на коронацията е същата тълпа, която ще аплодира обезглавяването. Хората обичат представления.

Хората обичат представления...

... и писмата за Генуа се трупаха, по долар парчето. Много поща, много нещо.

Стенли беше този, който му обясни. Всъщност му обясни на няколко пъти, понеже на Мойст главата му просто не го побираше.

– Обяснението ‘Те изпращат пликове с марки в тях до пощенската станция в Генуа. После първият плик влиза във втория плик и се връща обратно’, най–сетне просветна в мозъка на Мойст.

– Искат си пликовете обратно ли? – попита той. – Ама защо?

– Тъй като са били използвани, сър.

– И това ги прави ценни?

– Не съм сигурен точно защо, сър. Но е точно както ви обясних, сър. Струва ми се, че някои хора смятат марките за истински само след като извършат работата, за която са били създадени, сър. Спомняте ли си първите листове с марките от по едно пени, дето трябваше да го режем с ножица? Колекционерите дават два долара за плик с такава марка.

– Двеста пъти повече, отколкото струва самата марка?

– Такъв им е курсът, сър, – заяви Стенли, с блеснал поглед. – Хората си пращат писма сами до себе си, само за да си подпечатат марките, сър. За да бъдат използвани.

– Хмм ... в джоба си имам няколко доста мърляви носни кърпички, – озадачено каза Мойст. – Смяташ ли, че някой ще поиска да ги купи с двеста процента надценка?

– Не, сър!

– Тогава защо ...

– Интересът е огромен, сър. Мислех си, че можем да отпечатаме цяла серия марки за всяка от основните гилдии. Всички колекционери ще ги искат. Какво ще кажете?

– Великолепна идея, Стенли, – каза Мойст. – Действай. А марката за Гилдията на шивачките ще я продаваме в непрозрачен кафяв плик, а? Хаха!

Този път Стенли бе този, който изпадна в недоумение.

– Моля, сър?

Мойст се покашля.

– А–а, нищо. Е, виждам, че бързо напредваш, Стенли. – В някои области.

– Ъмм ... да, сър. Ъмм ... не бих искал да изтъквам, сър, но...

– Изтъквай се смело, Стенли, изтъквай се смело, – бодро каза Мойст.

Стенли измъкна джоба си малка книга папка, отвори я и благоговейно я поможи пред Мойст.

– Господин Спулс ми помогна малко, – каза. – Но повечето сам го нарисувах.

Марка. Възжълто–зелена на цвят. На нея беше нарисувано – Мойст присви очи – поле със зелки, с няколко сгради на хоризонта.

Подуши. Марката миришеше на зеле. О, да.

– Отпечатахме я със зелево мастило, а лепилото направихме от броколи, сър, – заяви изпълнен с гордост Стенли. – С почит към зелевата индустрия на равнините Сто, сър. Смятам, че ще има успех. Зелето е много популярен зеленчук. Толкова много неща се правят от него!

– Е, виждам, че ...

– Зелева супа, зелева бира, зелева салата, зелева торта, смляно зеле...

– Да, Стенли, струва ми се, че ...

– ... Кисело зеле, зелево желе, сарми, варено зеле, запържено зеле ...

– Да, но можем ли сега ...

– Зеле фрикасе, горчица със зеле, зелева изненада, наденички …

– Наденички ли?

– Пълнени със зеле, сър. От зеле може да се направи почти всичко, сър. И после имаме ...

– Зелеви марки, – заключи Мойст. – Виждам, че са по петдесет пенса. Имаш скрит потенциал, Стенли.

– Дължа всичко на вас, господин Липвиг, – отривисто каза Стенли. – Оставих зад себе си тия детинщини с карфиците, сър! Светът на марките, който може да научи всеки млад човек на история и география, е както здравословен, забавен, и увлекателен, така и абсолютно полезно хоби, което увлича за цял живот, се откри пред мене единствено благодарение на ...

– Да, да, благодаря ти! – прекъсна го Мойст.

– ... и заложих трийсет долара, сър. Всичките си спестявания. За да покажа, че ви подкрепям.

Мойст чу думите, но му се наложи да поизчака, докато ги проумее.

– Заложил ли си? – най–сетне се обади той. – На някаква лотария?

– Да, сър. Голямата лотария, – щастливо обясни Стенли. – За състезанието ви срещу семафорите до Генуа. Хората си мислят, че е глупост. Букмейкърите предлагат кофти залози, затова господин Грош организира лотария. Той каза, обаче, че шансовете не са достатъчно добри.

– Правилно казва, – отговори Мойст. – На никой нормален човек не би му минало през ума ...

– Той казва, че ще спечелим само по долар на всеки осем долара, които заложим, но ние решихме, че ...

Мойст подскочи като ужилен.

– Залозите са осем към едно за мене? –викна той. – Букмейкърите смятат, че ще спечеля? Колко заложихте?

– Хм ... към хиляда и двеста долара на последното преброяване, сър. Нали не ...

Гълъбите се разлетяха панически от покрива от крясъка на Мойст фон Липвиг.

– Веднага ми доведи Грош!

Лукавото изражение на Грош беше страховита гледка. Старецът дори му намигна.

– Вие сте човекът, който успя да измъкне пари от банда богове, гос’ине! – ухили му се той.

– Да де, – с отчаяние в гласа възрази Мойст. – Ама представи си, че съм го направил с измама...

– Дяволски качествена измама, – изкикоти се старецът. – Дяволски качествена. Човек, който може да изцеди пари от самите богове, е способен на всичко, така казвам аз!

– Господин Грош, не е възможно пощенска кола да стигне до Генуа по–бързо от семафорно съобщение. Дотам са две хиляди мили!

– Да, разбирам, че се налага да приказвате така, гос’ине. И стените имат уши. Устата ми е залепена. Но ние се посъветвахме помежду си и се съгласихме, че вие сте много мил с нас, гос’ине, истински вярвате в Пощата, гос’ине, така че решихме да ви подкрепим и дялово, не само на думи! – отвърна Грош, този път в тона му се долавяше предизвикателство.

Мойст отвори и затвори уста.

– Искаш да кажеш „на дела, не само на думи”?

– Вие сте човекът, който крие един–три трика в ръкава си, гос’ине! Как само отидохте в редакцията на вестника и им го рекохте, ще ви бием! Рийчър Гилт сам си падна в капана!

Стъкълцето се превърна в диамант, помисли си Мойст. Въздъхна.

– Хубаво, господин Грош. Благодаря. Осем на едно, а?

– Имахме късмет да вземем и толкова. Залозите се качиха до десет на едно. После затвориха. Сега се приемат залози как точно ще спечелите, гос’ине.

Мойст се поободри:

– Да е дошла някоя добра идея? – попита.

– Заложих долар на ‘той ще стовари небесен огън’, гос’ине. Хмм ... не бихте ли ми подсказал малко, може би?

– Моля, връщайте се на работа, господин Грош, – твърдо отсече Мойст.

– Дасър, разбира се, гос’ине, съжалявам, че попитах, гос’ине, – каза Грош и се отдалечи с куцукане.

Мойст се хвана за главата.

Чудя се дали същото се случва на планинските катерачи, помисли си той. Катериш все по–високи и по–високи върхове, при все че разбираш, че един ден някой от тях ще се окаженепостижимо стръмен. Но ти продължаваш да упорстваш, понеже ти е то–о–олкова хубаво като дишаш въздуха там горе. И знаеш, че ще загинеш при спускането.

Как може хората да са тъй прости? Вкопчили са се сякаш в невежеството си, понежеим мирише познато. Рийчър Гилт въздъхна.

Кабинетът му бе в кулата на Тъмп*. Не си падаше много по местоположението, понеже цялата сграда се тресеше в такт със семафора горе на покрива, но беше добре от гледна точка на връзките с обществеността. Пък и гледката към града си е направо несравнима. Да не говорим, че само парцелът струва повече, отколкото платиха за цялото Трасе.

– На човек му отнема близо два месеца да стигне до Генуа с пощенския фургон, – отбеляза той, втренчен в покривите на Двореца. – Предполагам, че би могъл да съкрати с ден–два пътуването. На семафорите са им достатъчни няколко часа всичко на всичко. Какво точно ви притеснява?

– Каква игра играе той? – Обади се Грийнхам. Останалите от съвета на директорите се бяха скупчили около масата с разтревожени изражения.

– Няма представа, – отговори Гилт. – И не ми пука.

– Ама дори боговете са на негова страна, Рийчър, – изплака Нътмег.

– Хайде да си поговорим за боговете, а? – Рязко каза Гилт. – На никого другиго ли не му се струва мътна цялата тая работа? Боговете по принцип не обичат да раздават безплатно подаръци, особено пък пари на ръка, прав си съм? Особено подаръци, дето може да вкуси и пипне човек. Обикновено се ограничават до дарове от рода на благодат, търпение, кураж и духовна мощ. Все невидими неща. Неща без стойност. Боговете се интересуват от пророците, не от пороците, хаха.

Побратимите му директори го фиксираха с празни погледи.

– Не те разбрах напълно, стари ми друже, – обади се Стаули.

– Пророци, казах, не пороци**, – натърти Гилт. После махна с ръка. – Няма значение, по–добре изглежда на хартия. Накратко казано, раклата на господин Липвиг, дето му се спусна свише, беше пълна с монети, натъпкани в торби, забележително наподобяващи банкови чували. И всичките пари бяха в съвременни деноминации. Не ви си се струва странно?

– Да, ама дори и великите жреци признаха, че...

– Липвиг е позьор, – отсече Гилт. – Представяте ли си боговете да му пренесат пощенската кола? Как си го мислите вие? Всичко е номер, не разбирате ли? Плеснаха го отново на първа страница, това е всичко. Не е трудно да му се проследи мисълта. Няма друг план, освен да се провали геройски. Никой не очаква от него действително да спечели, а?

– Чух, че народът залага в нагова полза.

– На народа му доставя удоволствие да го мамят, ако измамата носи обещание закъсмет, – каза Гилт. – Някой от вас да има познат букмейкър? Възнамеряам да заложа нещичко. Пет хиляди долара, за начало?

Заявлението предизвика неврен кикот, той се включи.

– Нека бъдем разумни, господа. Никой бог няма да се притече на помощ на нашиядиректор на Пощите. Нито пък магьосник. Те са скъпчии с магията си, пък и ще го разкрият, ако я ползва. Не, човекът просто си търси евтина реклама и толкоз. Което не означава, – смигна той, – че не следва и ние да се подсигурим за всеки случай от наша си страна.

Присъстващите се поокопитиха. Това последното явно прозвуча като отдавна жадувано послание.

– В края на краищата, из планините непрекъснато се случват нещастия, – обади се Грийнхам.

– И аз така съм чувал, – прекъсна го Гилт. – Аз обаче имах пред вид Главното трасе. Затова помолих господин Пони да разпише процедурата. Пони?

Инженерът нервно се размърда на стола си. Прекарал беше нелека нощ.

– Искам да отбележа за протокола, сър, че съм настоял за шестчасово прекъсване преди събитието, – каза.

– Точно. Аз пък внасям в протокола, че тая няма да я бъде, – отговори Гилт. – Първо, понеже би било непростима загуба на печалби и второ, понеже неизпращането на сигнали ще изпрати погрешен сигнал до публиката.

– Тогава ще прекъснем само за час преди началото, за да изчистим линията, – каза Пони. – Всяка кула ще сигнализира готовност до Тъмп, след което ще се изключи и ще чака нащрек. Никой няма да слиза или да се качва. Ще конфигурираме кулите да предават на дуплекс, тоест, – преведе за ръководството той, – временно ще превърнем входящата линия в изходяща, за да може съобщението до Генуа да се придвижи с два пъти по–висока скорост. Трасето няма да предава каквито и да е други съобщения, докато, хъм, състезанието трае. Никакви Служебни, нищо. И от този момент нататък, сър, от мига, в който напусна тая зала, няма да приемаме повече никакви съобщения от захранващите кули. Нито от Двореца, нито дори от Университета. – Той изсумтя и додаде с известно злорадство: – Особено пък от студентите. Някои се опитват да ни правят въртели, сър.

– Не е ли малко прекалено, господин Пони? – Обади се Грийнхам.

– Надявам се да е прекалено, сър. Опасявам се, че някой е открил начин да изпраща съобщения, които повреждат кулите, сър.

– Невъзмож...

Пони стовари длан върху масата.

– А вие откъде се извъдихте такъв познавач, сър? Да сте седял буден по цяла нощ, докато да откриете къде е проблема? Да сте разглобявал случайно диференциален барабан с отварачка за консерви? Да ви е направило впечатление, че щампованата арматура се изплъзва от елиптичния лагер, ако натисне човек К–то и после го изпрати до кула от по–висок порядък, но единствено в случай, че първо натисне буквата Q, докато пружината на барабана е натегната? Забелязвал ли сте как лостчетата на клавишите се вклиняват заедно, пружината се пренапряга и докато се усетиш и я изключиш, от разпределителната кутия остава единствено шепа строшени зъбни колела? Е, аз с очите си го видях!

– Говорите за саботаж ли? – попита Гилт.

– Викайте му както си искате, – опиянен от нерви отвърна Пони. – Тая сутрин минах през склада и изрових стария барабан, дето го свалихме от Кула 14 миналия месец. Кълна се, че е повреден по същия начин. Но повредите стават най–вече горе на кулите, където са затворите. Там е...

– Значи нашият познайник Липвиг е започнал кампания да ни саботира..., – промърмори под нос Гилт.

– Не съм казвал подобно нещо!

– Не е необходимо да споменаваш имена, – гладко го прекъсна Гилт.

– Просто кофти са конструирани, – опита се да обясни Пони. – Спомням си, че един от момците откри по случайност дефекта и после го повтори, за да види дали какво ще се случи. Такива са си те, момците от кулите. Само да им падне в ръцете някоя хитроумна джаджа – цял ден и цяла нощ ще я човъркат, само и само да я разглобят. Цялото трасе се крепи единствено на честна дума, да ви кажа правичката.

– Защо наемаме подобни хора? – объркано попита Стаули.

– Понеже това са единствените хора, достатъчно малоумни да прекарват времето си на върха на кула, на мили от където и да е, в натискане на клавиши, – отвърна Пони. – Понеже им допада.

– Но някой в кулите очевидно натиска буквите, дето създават всичките тия ... страхотни проблеми, – посочи Стаули.

Пони въздъхна. Тия си нямат и понятие. Не ги интересува нищо друго, освен колко пари ще изкарат. Нямат представа как работят нещата. И когато внезапно им се наложи да проумеят, трябва да им се обяснява като на деца.

– Момчетата просто следват сигнала, сър, както е думата, – каза той. – Те наблюдават съседната кула и повтарят съобщеието, колкото се може, по–бързо. Няма време за мислене. Всяко съобщение, което пристига до кулата, се предава към следващата с помощта на диференциалния барабан. Операторите само цъкат по клавишите, натискат педалите и дърпат лостовете – колкото по–бързо, толкова по–добре. Въпрос на чест. Измислили са какви ли не хитринки, за да печелят време. Не ми се говори за саботаж, не и в момента. Нека просто изпратим съобщението. На момците ще им хареса да се сътезават.

– Привлекателна гледка, – обади се Гилт. – В тъмнината на нощта, кулите са притихнали в очакване. И ето, една по една те оживяват, подобно поток от светлина се разлива ... каквото е там, разнасят го по света безшумно и леко. Трябва да наемем някой поет да напише за събитието. – Кимна на инженера. – Господин Пони, ние сме във вашите ръце. Вие сте човекът с плана.

– Нямам такъв, – каза Мойст.

– Нямаш план ли? – Възкликна госпожица Диърхарт. – Да не би да се поитваш да ми кажеш, че...

– По–тихо, по–тихо! – изсъска Мойст. – Не искам хората да чуят!

Седнали бяха в малко кафене недалеч от Борсата за карфици, която, Мойст забеляза, днес не се радваше на прекален интерес. Трябваше да се измъкне за малко от Пощата, преди да му се пръсне главата.

– Ама нали отправи предизвикателството към Главното трасе! Искаш да кажеш, че просто си приказвал надути приказки с надеждата, че ще ти излезе късмета? – обади се госпожица Диърхарт.

– Винаги досега е минавал номерът! Какъв е смисълът да обещаеш да постигнеш постижимото? Що за успех би бил?

– Не си ли чувал, че трябва да се научиш да ходиш, преди да се втурнеш да търчиш?

– На теория, да.

– Искам само да си изясня за себе си, – каза госпожица Диърхарт. – Утре вечер – денят след днес – смяташ да изпратиш пощенска кола – дървен преднет на колела, теглен от коне, който може да докара до към четиринайсет мили в час по равен път – срещу Главното трасе – със семафорните кули, които са в състояние да предават съобщения със стотици мили в час – чак до Генуа – която е много, ама много далечен град?

– Да.

– И не разполагаш с гениален план?

– Не.

– И защо ми го съобщаваш?

– Понеже в целия град, точно в момента, ти си единственият човек, който вероятно би могъл да ми повярва, че нямам план! – отговори Мойст. – Казах на Грош, а той само ми намигна, което, между другото, не е гледка, която да повтори човек, и каза: „Ама разбира се, че нямате, гос’ине. Не и вие! Хохохо!”

– А ти се надяваше нещо да се случи? Какво те кара да вярваш, че нещо би се случило?

– Винаги досега се е случвало. Единственият начин да накараш нещо да се случи, когато имаш нужда е да имаш нужда нещо да се случи.

– И от мене се очаква да ти помогна – как?

– Баща ти е построил Трасето!

– Той, не аз, – отговори жената. – Аз не съм се качвала на кула. Не са ми известни никакви дълбоки тайни, освен че системата непрекъснато е на ръба да се повреди. Но това всеки го знае.

– Хора, които не могат да си позволят да загубят пари, залагат на мене! И колкото повече им обяснявам да не го правят, толкова повече залагат!

– Колко безразсъдно от тяхна страна, а? – с меден глас процеди госпожица Диърхарт.

Мойст избарабани с пръсти по ръба на масата.

– Хубаво, – отсече. – Имам на ум още една уместна причина да ми помогнеш. Малко е усукано, така че ще мога да ти кажа, единствено ако обещаеш да седиш спокойно и да не правиш каквито и да е резки движения.

– Смяташ, че ще се опитам ли?

– Да. Смятам, че след няколко секунди ще се опиташ да ме убиеш. Иска ми се да ми обещаеш, че няма.

Тя сви рамене.

– Става интересно.

– Обещаваш ли?

– Става. Надявам се поне да е вълнуваща история. – Госпожица Диърхарт тръсна пепел от цигарата си. – Казвай.

Мойст пое веднъж–дваж дълбоко дъх за успокоение. Това е то. Краят. Когато живееш, за да променяш начина, по който хората гледат на света, рано или късно се променя начинът, по който виждаш сами я себе си.

– Аз съм човекът, заради когото те уволниха от банката. Аз фалшифицирах документите.

Изражението на госпожица Диърхарт не се смени, освен че очите й някак си се присвиха. После издиша облак дим.

– Обещах, така ли?

– Да. Извинявай.

– Бях ли кръстосала пръсти?

– Не. Наблюдавах те.

– Хмм. – Тя се втренчи замислено в горящия край на цигарата. – Хубаво. Нека чуем останалото.

И той й разправи за останалото. Всичко. Особено й хареса момента, когато го обесиха – и го накара да го повтори. Около им, градът се случваше. Помежду им, пепелникът се пълнеше с пепел.

Когато историята свърши, тя продължи да го гледа втренчено през цигарения дим.

– Не ми е ясно само защо даде всичките си пари на Пощата. Защо?

– И на мене ми е малко мътно, – призна Мойст.

– Искам да кажа, ти си очевидно егоцентрично копеле с нравствените устои на ... на ...

– ...плъх, – предложи Мойст.

– ... на плъх, благодаря ... а ето че внезапно всичките основни религии те обожават, обявяват те за Спасител на Пощата, официален дръпни–опашка на богатите и властните, героичен ездач, прекрасно човешко същество откъдето и да го погледнеш, да не говорим, че измъкна котка от горящата сграда. И двама души измъкна, също тъй, но всеки знае, че котката е най–важното. Кого заблуждаваш, господин Липвиг?

– Себе си, струва ми се. Пропаднах от страната на доброто. Повтарям си непрекъснато, че мога да спра, когато си пожелая, обаче не става. Но си давам сметка, че ако не можех да се откажа, когато си пожелая, не бих могъл и да продължа. Хмм ... има и още една причина.

– И тя е...?

– Аз не съм Рийчър Гилт. Това е важно, някак си. Хората биха си казали, че между нас няма особена разлика, но аз я виждам от моето място и тя е голяма. Нещо като разликата между голем и чук. Моля те? Как да надвия Главното трасе?

Госпожица Диърхарт продължи да гледа втренчено през него, докато Мойст се почувства изключително неудобно. После се обади, с отнесен глас:

– Доколко познаваш Пощата, господин Липвиг? Сградата, имам пред вид.

– Огледах по–голямата част, преди пожара.

– Но на покрива не си се качвал?

– Не. Не открих начин. Горните етажи бяха затъкнати с писма, когато ... се ... опитах..., – гласът му затихна.

Госпожица Диърхарт смачка фаса.

– Качи се довечера, господин Липвиг. Приближи се малко до небесата. После падни на колене и се моли. Знаеш ли да се молиш? Дланите се събират заедно – и се моли.

Мойст някак си избута остатъка от деня. Директорът на пощата имаше работа за вършене – да разговаря с господин Спулс, да гълчи строителите, да огледа продължаващото разчистване, да наеме още служители. По въпроса със служителите, от него се очакваше да одобри решенията на господин Грош и мис Макалариът, но те изглежда си разбираха от работата. Викаха го на помощ единствено за да отсъди някое и друго решение, като например:

– Борим ли се поравно? – изникна пред бюрото му мис Макалариът.

Последва тежка пауза. Тя се разпукна, за да даде живот на множество по–кратки паузи, коя от коя по–неловки.

– Не, доколкото ми е известно, – съумя да смотолеви Мойст. – Защо питате?

– Едно момиче искаше да знае. Каза, че така правели в Главното трасе.

– А. Предполагам, че е имала пред вид дали „се борим за равноправие”, – припомни си Мойст словото на Гилт пред Таймс. – Но ние в Пощата не постъпваме така, просто защото нямам представа какво означава терминът. Ние, мис Макалариът, бихме взели на работа всекиго, който може да пише, чете и е в състояние да се добере до пощенска кутия. Бих наел дори вампири на работа, стига да членуват в Лигата за въздържание, тролове, ако си бършат краката на влизане, а ако се кандидатира някой върколак, за мене ще е цяло щастие да наема на работа пощальон, който може да хапе в отговор. Всеки, който е в състояние да свърши работата, мис Макалариът. Нашата задача е да разнасяме пощата. Сутрин, обед и вечер, ние доставяме. Нещо друго?

В погледа й проблясна искрица:

– Нямам възражения срещу останалите, господин Липвиг, ама с джуджетата не съм съгласна. Грош постоянно ги наема.

– Прекрасни работници са те, мис Макалариът. Падат си по писмената реч. Трудолюбиви, – издекламира Мойст.

– Ама не си признават какъв им е ... какъв ... дали е госпожица–джудже или господин–джудже.

– А–ха. Значи пак ще спорим за тоалетните? – Мойст преглътна мъчително.

– Смятам се отговорна за нравственото благоденствие на младите хора под моя опека, – строго заяви мис Макалариът. – Вие се усмихвате, господин Директоре, но нищо смешно няма.

– Загрижеността ви ви прави чест, мис Макалариът, – отговори Мойст. – Ще я вземем под специално внимание при строежа на новата сграда. Изрично ще инструктирам архитекта да се консултира с вас на всяка стъпка от процеса. – Щателно покритото деколте на мис Макалариът забележимо се надигна от внезапно придобитата нова власт. – Междувременно, обаче, ни се налага да се ограничим с онова, което пожарът е пощадил. Искрено се надявам, че, в качеството ви на член на ръководството, ще се погрижите служителите да са наред.

Пламъчета на страховита гордост за миг отразиха в очилата на мис Макалариът. Ръководство!

– Ама разбира се, господин Директоре, – отговори тя.

Но в по–голямата си част работата на Мойст се състоеше в това да ... бъде. Половината сграда бе превърната в опустшена коруба. Хората се тъпчеха в каквото бе оцеляло; дори на стълбището се сортираха писма. А нещата като че вървяха по–гладко, когато той бе наоколо. Не му трябваше да върши каквото и да е, просто да бъде там.

Мислите му все се връщаха към древния постамент, от който статуята на бога бе отдавна отнесена.

Готов бе, когато здрачът се спусна. Стълбища имаше предостатъчно, а големите като че бяха успели да изринат дори и горните етажи. Всичко бе покрито в сажди, някои врати се отваряха към бездна, но той не спря да се изкачва.

Провря се през останките на таванския етаж и се набра през през една капандура на покрива.

От него не бе останало кой знае колко. Водопадът от цистерната дъждовна вода бе свлякъл значителна част от горящия покрив, а от купола над главната зала бе устояла едва третина. Пожарът обаче почти не бе заседнал единия край на П–образната сграда и покривът там изглеждаше солиден на вид.

Един от старите гълъбарници бе останал неразтурен в него край; вътре като че ли живееше някой. Мойст почти не се изненада. Има чувствително по–малко Анкх–Морпорк, от колкото хора, които желаят да живеят в него. Цяла псевдо–цивилизация се е заформила на нивото на покривите, горе сред кулите, декоративните арки, и куполи, и комини, и ...

... семафорни кули. Не може да бъде. Спомни си, че бе мернал семафорната кула, и някой да работи по нея, точно преди животът му да се понесе в тази объркана посока. За какво му е човек да строи семафорна кула на гълъбарник? Със сигурност гълъбите не я ползват?

Три водоливника се бяха заселили на малка колония. Водоливниците си падаха по семафорните кули – на тях им дай да висят по козирките на сградите – и се вписваха безпроблемно в системата. Същество, което прекарва всичкото си време да наблюдава, и е достатъчно интелигентно, за да запише съобщение, автоматично се превръща в незаменим нейн елемент. Дори не настояваха да им се плаща. Никога не им ставаше скучно. Пък и какво би било в състояние да отегчи същество, което живее с години втренчено в една и съща точка?

Семафорните кули из града светваха една по една. Единствено Университетът, Дворецът, Гилдиите, сериозно богатите, както и изключително нервните хора си позволяват да пращат съобщения по тъмно, но кулата над Тъмп сияеше като Прасколедна елха. Светлинни диаграми от премигващи квадрати пробягваха нагоре–надолу по главната кула. Безшумни поради голямото разстояние, примигващи посланията си над спусналата се вечерна мъглица, очертали собствени съзвездия на фона на притъмнялото небе, кулите бяха по–магически от самата магия, по–омагьосващи от който и да е магьосник.

Мойст се загледа.

Какво, в края на краищата, представлява магията, ако не събитие, случващо се когато щракне човек с пръсти. Къде му е магията? Само някакви хора си напяват нерабрано под нос, разглеждат странни илюстрации във вехти книги и в погрешни ръце е опасна до смърт, но не и наполовина толкова опасна, колкото би била, ако попадне в правилните ръце. Вселената е пълна с нея; тя държи звездите да не паднат и нозете – да не отлетят.

Но това, което се случва в момента ... е магическо. Най–обикновени хора го бяха измислили, и сглобили, и издигнали кули върху салове из блатата и върху замръзналите гърбове на планинските върхове. Пътьом те са проклинали по малко със сигурност, но, още по–лошо, използвали са логаритми. Преджапвали са през реки и са затъвали в тригонометрия. Те не са мечтали в смисъла, в който хората обичайно си мечтаят, но са си представяли един различен свят, и са огънали метал около него. И от всичките пролени пот, и проклятия, и математика, е произлязло това ... нещо, способно да разпръсква слова през целия свят, меко като звездна светлина.

Мъглицата се кълбеше из сокаците и сградите заприличваха на островчета в прилива.

Тя му каза да се моли. А и между другото, боговете му дължаха услуга. Тъй де! Не получиха ли тлъсти дарения, както и множество пламенни последователи, без, по същество, да са си мръднали приста?

Падни на колене, му каза. Не на шега.

Той коленичи, допря длани и каза:

– Отнасям тази молитва към който бог ...

С плашещо безмълвие семафорната кула от отсрещната страна на улицата плисна зарево. Големите квадратни отвори един след друг оживяваха в златна светлина. Мойст зърна за миг силуета на работника, който пали лампите, очертан на фона на един от затворите.

Той потъна в сенките, а кулата започна да предава. Светлината бе достатъчна, за да освети покрива на Пощата.

Три силуета в далечния край на покрива наблюдаваха Мойст. Сенките им танцуваха в такта на светлината, примигвайки два пъти в секунда. Приличаха на хора, или поне му се сториха човекоподобни. Закрачиха към него.

Богове; боговете нали могат да бъдат човекоподобни? И не обичат да се будалкат с тях.

Мойст прочисти гърло.

– Радвам се да ви видя ..., – дрезгаво започна той.

– Ти ли си Мойст? – попита единият силует.

– Вижте, аз...

– Тя ни препупреди, че ще клечиш някъде тука, – обади се вторият член на небесното трио. – Какво ще кажеш за чаша чай?

Мойст тежко се надигна. Това не му приличаше никак на божествено поведение.

– Кои сте вие? – попита той. – Поободрен от отсъствието на небесен тътен, додаде: – И какво търсите на моя покрив?

– Плащаме си наем, – обади се единият силует. – На господин Грош.

– Той не ми е споменавал за вас!

– Не мога да ти помогна, – отговори сентралният силует. – Както и да е, ние се върнахме само да си съберем остатъка от нещата. Съжаляваме за пожара. Не бяхме ние.

– А вие сте?... – попита Мойст.

– Аз съм Лудия Ал, това е Алекс Нормалния, а оня там е Адриян, който твърли, че не е луд, но не може да го докаже.

– За какво ви е да наемате покрива?

Триото се спогледа.

– Заради гълъбите? – предположи Адриан.

– Точно! Падаме си да наблюдаваме гълъбите, – потвърли сенчестата фигура на Алекс Нормалния.

– Ама сега е тъмно, – отбеляза Мойст. Тримата обмислиха информацията.

– Прилепи, – заяви Лудия Ал. Опитваме се да селекционираме пощенски прилепи.

– Не съм чувал прилепите да имат инстинкт за подобно нещо, – усъмни се Мойст.

– Да бе, колко кофти се получава, – съгласи се с готовност Алекс.

– Идвам нощем тука, виждам ги редиците празни мънички корнизи за прилепи и ми се къса сърцето, – вмъкна Нерешилият Адриан.

Мойст Вдигна поглед към малката семафорна кула. Не по–висока от пет човешки боя, контролните й лостове бяха инсталирани на полиран панел ниско в основата. Изглеждаше ... професионална, и редовно използвана. И портативна.

– Не вярвам, че отглеждате каквито и да било птици.

– Прилепите са бозайници, – поправи го Алекс Нормалния. Мойст поклати глава.

– Спотайвате се по покривите, имате собствен семафор ... вие сте Пушещото гну, нали?

– А, с такъв интелект, разбирам как си станал началник на Грош, – обобщи Алекс Нормалния. – Какво ще кажеш за чаша чай?

Лудият Ал изхвърли гълъбово перо от чашата си. Гълъбарникът бе пропит от еднообразната, давеща воня на старо гуано.

– Човек трябва да обича птици, за да може да живее тука, – каза той и перна с палец и показалец перушината по посока на брадата на Алекс Нормалния.

– Добра работа вършите тука, а? – каза Мойст.

– Не съм казвал нищо подобно. Да не говорим, че изобщо не живеем тука. Просто имате удобен покрив.

В гълъбарника беше тясно. Гълъбите всъщност отдавна бяха изгонени, но все се намираше по някой да се провре през телените мрежи. В момента ги наблюдаваше от кьошето с дребни зли очички, а гените му си припомняха времето, когато е бил гигантско влечуго, способно да насмете тия маймунски синове с един замах на челюстта. По пода се въргаляха части от разглобени механизми.

– Мис Диърхарт ли ви каза за мене?

– Спомяна, че не си пълен задник, – кимна Нерешилият Адриан.

– Което от нейната уста е невероятен комплимент, – обясни Алекс Нормалния.

– Каза още, че си толкова кривнал от правия път, че в сравнние с тебе тирбушонът изглежда прав като гвоздей, – добави Нерешилият Адриан. – Обаче се усмихваше, когато го каза.

– Което не е непременно добър знак, – въздъхна Мойст. – Откъде я познавате?

– Работехме навремето заедно с брат й, – обясни Лудият Ал. – Върху кулата Марк 2.

Мойст слушаше. Цял нов свят се откри пред него.

Алекс Нормалния и Лудия Ал бяха ветерани в семафорния бизнес; занимаваха се с кули вече четвърта година. Консорциумът бе изкупил компанията им, и бяха излетели от Главното трасе в същия ден, когато Нерешилият Адриан бе излетял през комина на Гилдията на Алхимиците. В тяхния случай, понеже бяха изразили мнението си за новото ръководство, а в неговия, понеже не се бе отместил достатъчно пъргаво, когато колбата забълбукала.

Тримата почнали работа във Новото трасе. Дори вложили пари в него. И други хора също вложили. Всякакви подобрения се предвиждали, щял да бъде по–евтин за поддръжка, връх на сладоледа, златно яйце, вакло агне и дузина подобни екзотични сравнения. След което обаче Джон Диърхарт, който никога не работил без осигурително въже, свърлиш насред зелевото поле. Така приключила историята с Новото трасе.

Оттогава насам, триото се прехранвало с каквито дейности са по силите на млади квадратни запушалки в света на остарели кръгли гърла, но всяка нощ, високо горе, семафорите проблясвали съобщенията си. Толкова близко, толкова примамливо, толкова ... достъпно. Всеки знае, по неясен, полу–неосъзнат начин, че Главното трасе бе откраднато от собствениците му. Сега принадлежеше на врага.

Затова тримата започнали собствена работилничка, която да използва Главното трасе, без знанието на Главното трасе.

Малко нещо като кражба. Съвсем като кражба, всъщност. На практика си е чиста кражба. Но няма закон срещу него, понеже никой не знае, че подобно престъпление въобще съществува, пък и брои ли се за кражба, ако никой не си иска откраднатото? И кражба ли е, когато крадеш от крадците? Във всеки случай, всичката собственост е кражба, с изключение на моята собствена.

– Значи сега сте, каква беше думата ... кракери? – осведоми се Мойст.

– Именно, – потвърди Лудият Ал. – Понеже кракваме системата.

– Не звучи ли малко прекалено драматично, като се има пред вид, че го правите с помощта на газена лампа?

– Да, ама светкавици вече е заето, – обясни Алекс Нормалния.

– Хубаво, де, но защо “Пушещо гну”?

– Това е кракерски жаргон за много бързо съобщение, пратено по системата, – гордо отговори Алекс Нормалния.

Мойст обмисли чутото.

– Има логика, – съгласи се накрая той. – Ако аз трябваше да дам име на екипа си от трима души, всичките с една и съща първа буква на името, точно на нещо такова щях да се спра.

Бяха открили начин да се промъкват в системата. Ето така: нощем кулите са невидими. Виждат се само светлините им. Освен ако човек не е надарен с изключително развито чувство за посока, единственото, по което се разбира от кого е изпратено съобщението, е по служебния му код. А инженерите знаят много кодове. Страшно много.

– Значи сте в състояние да изпращате съобщения безплатно? – осведоми се Мойст. – И никой не забелязва?

Отвърнаха му три самодоволни усмивки.

– Лесно е, – каза Алекс Нормалния, – ако знаеш как.

– Откъде разбрахте, че оная кула ще се повреди?

– Ние я повредихме, – обясни Алекс Нормалния. – Строшихме диференциалния барабан. Часове отиват, докато го възстановят, понеже на операторите им се налага да...

Мойст пропусна продължението. Невинни думи се завихриха подобно увлечени от наводнение отломки, случайно изплуваха на повърхността, където помахваха отчаяно, преди словесният порой да ги завлече под водата. Успя да улови неколкократно „да”, преди то да се удави, дори „изключвам” и „верижна предавка”, но разпенилите се многосрични технически термини се надигнаха и заляха всичко.

– ... което отнема най–малко половин ден, – завърши Алекс Нормалния.

Мойст хвърли безпомощен поглед към другите двама.

– И това всичкото означава ... какво, по–точно?

– Значи, че ако изпратиш съответното съобщение, ще им скапеш машинарията, – обобщи Лудия Ал.

– Цялото Трасе?

– Теоретично, да, – отговори Лудия Ал, – понеже изпълнителният и терминиращия код са...

Мойст се остави течението да го понесе. Машините него не го интересуваха; гаечният ключ за него бе пособие, с което някой друг оперира. Най–добре да се усмихва и да изчаква. Всички майстори–занаятчии имат тази особеност – много си падат по обясненията. Човек трябва просто да изчака, докато слязат до неговото ниво на разбиране, дори и междувременно да му се наложи да си полегне.

– ... но повече няма да минава номерът, понеже научихме, че сменят ...

Мойст се втренчи за известно време в гълъба, докато в помещението се възцари тишина. А. Лудият Ал е спрял да дърдори и по физиономията му си личи, че нещата не звучат обещаващо.

– Значи няма да стане, така ли? – сви се сърцето на Мойст.

– Не и в момента. Старецът Пони може и да се държи като баба, обаче си сяда на задника и разчопква проблемите. Цял ден е сменял кодовете! Научихме от един познат, че вече всеки сигналист ще има собствен разпознавателен код. Станали са много внимателни. Зная, че мис Адора Бел се надяваше да ти помогнем, но онова копеле Гилт много се е закучило нещо. Опасява се да не спечелиш.

– Ха! – възкликна Мойст.

– До седмица–две ще измислим някой нов начин, – обади се и Нерешилият Адриан. – Можеш ли да поотложиш нещата дотогава?

– Не, не мисля.

– Съжалявам, – каза Нерешилият Адриан. В ръцете си премяташе стъклена тръбичка, пълна с червена сверлина. Като я обърнеше, светлината ставаше жълта.

– Какво е това? – попита Мойст.

– Прототип, – отговори Нерешилият Адриан. – Би могъл да направи Трасето почти три пъти по–бърз на тъмно. Използва перпендикулярни молекули. Но Трасето не възприема новаторски идеи.

– Може би защото се взривява, ако я изпуснеш, а? – обади се Алекс Нормалния.

– Не непременно.

– Май че ще изляза малко на свеж въздух, – каза Мойст.

Пристъпиха навън в нощта. На неголямо разстояние началната кула присветваше. Тук–там над града примигваха останалите семафори.

– Онази там чия е? – посочи като към съзвездие той.

– Гилдията на Крадците, – отговори му Нерешилият Адриан. – Общи съобщения до членовете. Не можем да ги разчетем.

– А оная там? Това не е ли първата кула по пътя към Сто Лат?

– Не, това е полицейският участък на Портата към Центъра. Сигнализира до Псевдополис Ярд.

– Толкова далечна изглежда!

– Просто използват малки семафорни кутии, затова. Оттук не можеш да видиш кула номер 2 – Университетът я закрива.

Мойст се загледа като хипнотизиран в светлинките.

– Чудех се защо не са използвали старата каменна кула по пътя към Сто Лат, когато са строили Трасето? На подходящо място е.

– Магьосническата кула ли? Робърт Диърхарт я използва при първоначалните експерименти, но е доста отдалечена, стените поддават, а и ако се заседи вътре човек за по–дълго от денонощие, подлудява. От зидарията е – стари заклинания за взидани в камъните.

Възцари се мълчание, което Мойст се чу да нарушава с малко одрезгавял глас:

– Ами ако успеете да установите предаване с Главното трасе утре, в състояние ли ще сте да направите нещо, за да го забавите?

– Да, но няма да успеем, – отговори Нерешилият Адриан.

– Да, но ако успеете?

– Е, обмисляхме напоследък една идея, – започна Лудия Ал. – Малко е грубовата.

– Ще извади ли от строя кула? – настоя Мойст.

– Редно ли е въобще да му разказваме тия работи? – прекъсна ги Алекс Нормалния.

– А ти срещал ли си някого другиго, за когото Убиеца да е казала добра дума? – контрира го Лудия Ал. – Теоретично може да извади от строя всички кули, господин Липвиг.

– Ти да не си ненормален, освен че си луд? – Викна Алекс Нормалния. – Той е от правителството!

– Всичките кули на Трасето? – продължи Мойст.

– Абсолютно. От веднъж, – потвърди Лудия Ал. – Доста е грубоватичко.

– Ама наистина ли всичките кули? – повтори Мойст.

– Е, може би не точно всичките, ако се усетят навреме, – допусна Лудия Ал, сякаш леко засрамен от възможността за непълно разрушение. – Но достатъчно. Дори ако се изхитрят да прекарат съобщенията до поредната кула на кон. Нарекли сме го ... Кълвачът.

– Кълвача ли?

– Не, не, не по тоя начин. Трябва някак си да затаиш дъх за по–голям ефект, ето така ... Кълвачът.

– ... Кълвачът, – повтори, този път по–бавно, Мойст.

– Схвана! Но не можем да го качим на Трасето. Подгонили са ни.

– А ако предположим, че аз ви осигуря достъп? – попита Мойст, загледан в светлинките. Кулите бяха станали фактически невидими.

– Ти ли? Че какво разбираш ти от семафорен код? – попита Нерешилият Адриан.

– Аз ценя собственото си невежество, – отговори Мойст. – Но разбирам от хора. Вие измисляте как да правите магии с кода. Аз пък си представям какво виждат хората...

Те се заслушаха. Поспориха. Превключиха на математика, докато думите плаваха из нощта над главите им.

Накрая Алекс Нормалния каза:

– Добре де, добре. Съгласих се, че технологично е възможно, обаче хората от Трасето трябва да са пълни глупаци, за да го допуснат.

– Но те ще разсъждават от гледна точка на кода, – обясно Мойст. – А мене много ме бива да правя хората на глупаци. Това ми е работата.

– Аз пък си мислех, че работата ти е директор на пощите, – отбеляза Нерешилият Адриан.

– О, да. Призвание, значи.

Пушещото гну се спогледа.

– Абсолютно побъркана идея, – ухили се Лудия Ал.

– Радвам се, че ви допада, – кимна Мойст.

* * *

Настъпва време, когато на човек просто му се налага да пропусне нощния си сън. Но Анкх–Морпорк никога не спи; градът най–много да задряма, и се събужда към три сутринта за чаша вода.

Всичко може да се купи посред нощ. Дъски? Без проблем. Мойст разсеяно се почуди дали тия не бяха вампири–дърводелци, кротко сглобяващи в тишината на нощта вампирски кухненски столове. Платно? Няма начин някой да не се събуди в малките часове по малка нужда и да не си помисли: „Какво ли бих могъл да направя точно в момента с хиляда квадратни ярда второкачествено платно?” И ето, долу на доковете, имаше отворени дюкяни да отговорят на търсенето.

Когато натовариха каруцата, за да се върнат при кулата, заръмя. Мойст караше; останалите се накачулиха върху товара и се заядоха за нещо тригонометрично. Мойст се опита да не слуша; от безумна математика му се завиваше свят.

Да спрат Главното трасе ... О, кулите ще останат да стърчат, но ще минат месеци, докато бъдат ремонтирани. Компанията ще се разори. Гнуто обеща, че никой няма да пострада. Имаха пред вид хората в кулите.

Трасето се бе превърнало в чудовище, което поглъща хора. Идеята да го спрат бе омайващо привлекателна. Гнуто преливаше от идеи какво ще го замени – по–бързо, по–евтино, по–лесно, рационално, с отгледани специално за целта импчета...

Но една мисъл дразнеше Мойст. Гилт се бе оказал прав, дяволите го взели. Ако иска човек съобщението му да стигне много, много бързо до получателя на петстотин мили разстояние, Трасето е начинът. Ако искаш да го увиеш в хартия и да му сложиш отгоре фльонга, прати го по пощата.

Харесваше Гнуто. Те разсъждаваха по освежаващо различен начин; каквито и заклинания да витаеха из зидарията на старата кула, със сигурност нямаше да се отразят на умове като техните, просто защото те бяха имунизирани срешу лудост бидейки малко побъркани по начало. Операторите на семафори горе по кулите, те бяха ... различна порода хора. Те не просто си вършеха работата, те я живееха.

Но Мойст не спираше да си представя всичките кофти неща, които можеха да се случат в отсъствието на семафорите. Не че не са се случвали преди кулите да съществуват, естествено, но съвсем не е същото.

Остави ги да дялат и коват в старата каменна кула и, потънал в размисъл, се отправи към града.