Po Poshtata-10

ПИСМАТА ГОРЯХА.

Част от тавана се срути и изсипа още писма в пламъците. Огънят достигна горните етажи. Докато Стенли влачеше господин Грош през пламъците, поредното парче мазилка се откърти и се пръсна по плочите на пода. Писмата се подпалваха още докато падаха през дупките на тавана. Плътен като чорба пушек се кълбеше към далечния покрив.

Стенли примъкна стареца в съблекалнята и го положи на леглото му. Спаси и златния шлем, понеже господин Липвиг със сигурност би се разгневил, ако изгори. После залости вратата и свали от лавицата над бюрото на Грош Книгата с Наредбите. Прелисти методично страниците, докато не стигна до отметката, която бе мушнал само преди минута, на страницата Какво да Правим в Случай на Пожар.

Стенли винаги следваше правилата. Какво ли не може да се обърка, ако не следваме правилата.

Досега бе изпълнил 1: Ако Забележите Пожар, Запазете Спокойствие.

Следваше 2: Извикайте "Пожар!" с Ясен, Силен Глас.

– Пожар! – извика той и драсна с молив лястовичка пред 2.

Следваше: 3: Опитайте Се Да Угасите Пожара, Ако Е Възможно.

Стенли отиде до вратата и отвори. Пушек и пламъци нахлуха в стайчето. Той ги изучава за момент, после поклати главата и затвори вратата.

Параграф 4 гласеше: Ако Огънят Ви Е Обградил, Опитайте Се Да Избягате. Не Отваряйте Врата, Ако Е Топла На Пипане. Не Използвайте Стълбищата, Ако Горят. Ако Не Виждате Изход, Останете Спокоен И Изчакайте А) Спасителен Екип Или Б) Смърт.

Това сякаш изчерпваше ситуацията. Светът на карфиците е простичък и Стенли се ориентираше из него подобно златна рибка в аквариум, останалата част от Вселената обаче е изключително комплицирана и човек може да се оправи единствено ако следва инструкциите.

Хвърли поглед нагоре към тесните мърляви прозорци. Твърде малки бяха, за да изпълзи през тях, а и бяха буквално зазидани от многобройните слоеве официална боя. Той счупи чистичко едното крило, за да вкара малко чист въздух. После заведе отметка в дневника за поправки.

Господин Грош все още дишаше, макар и с неприятно бълбукащ звук. Съгласно Наредбите, в съблекалнята имаше аптечка за първа помощ, но в нея имаше единствено малко бинт, шишенце с нещо черно и лепкаво и резервните зъби на Грош. Грош го бе предупредил никога да не докосва домашно приготвените му лекарства, и тъй като не бе необичайно бутилките да експлоадират нощем, Стенли стриктно спазваше това правило.

В Наредбите не се казваше: Ако бъдете нападнати от огромно пикиращо крещящо същество, праснете го с все сила с торба карфици в устата и Стенли се почуди дали да не го допише на ръка. После реши, че да драска по Книгата е равносилно да унищожи собственост на Пощата и се отказа.

Изчерпал всички възможни инструкции, Стенли остана спокоен.

Като лек снежец валяха писма. Някои още горяха, когато докосваха земята, други все още изригваха от пращящия огнен стълб, пробил покрива на Пощата. Някои бяха почернели на пепел, върху която искрици пробягваха в насмешка над умиращото мастило. Някои – множеството – се бяха разлетели над града непокътнати и чертаеха меки зигзази към земята, подобно кореспонденция от някой извънмерно префърцунен бог.

Мойст разкъса сакото си, докато разбутваше зяпачите.

– Хората вероятно са се спасили, – каза госпожица Диърхарт, която потропваше редом.

– Мислиш ли?

– Не. Не и ако пожарът е дело на Гилт. Съжалявам, не съм много по утехите.

Мойст се спря да подреди мислите си. Пламъците бълваха от покрива в далечния край на сградата. Главните врати и цялата лява част изглеждат незасегнати. Но огънят е подмолна сила. Седи си и тлее, докато не открехне човек вратата, за да го провери, тогава си поема дъх и ти запоява очните ябълки към черепа.

– Най–добре е да вляза вътре, – каза Мойст. – Хм ... няма да възразиш „Не, не, по–добре недей, това е безразсъдно смела постъпка!”, а? – добави той. Хората междувременно организираха жива верига с кофи от близката чешма; усилията им щяха да имат ефект, като да плюят срещу слънцето.

Госпожица Диърхарт улови горящо писмо, запали си цигарата с него и всмука. „Не, не, по–добре недей, това е безразсъдно смела постъпка!”, – каза. – Добре ли се получи? Но ако си решил да влезеш, лявата страна изглежда чиста. Пази се, обаче. Вървят слухове, че Гилт е наел вампир на работа. От дивите вампири.

– А–а. Ама огънят убива вампирите, нали? – Отчаяно се опита да погледне на ситуацията от светлата страна.

– Огънят убива всекиго, господин Липвиг, – каза госпожица Диърхарт. – Убива всекиго. – Сграбчи го за ушите и го целуна продължително по устните. Беше като да се целува с пепелник, но по особено приятен начин.

– Погледнато в перспектива, иска ми се да излезеш отвътре жив, – тихо каза тя. – Сигурен ли си, че не искаш да изчакаш? Момчетата ми ще бъдат тук всяка минута...

– Големите ли? Днес им е почивен ден!

– Те обаче се подчиняват на своя кем. Пожарът означава, че хората са в опасност. Ще го усетят по миризмата и ще пристигнат до няколко минути, вярвай ми.

Мойст се поколеба, вгледа се в лицето й. Хората гледаха. Няма как да не влезе, не би се вписало в образа. Дяволите го взели Ветинари!

Поклати глава, обърна се и се втурна към вратите. По–добре да не разсъждава. По–добре да не мисли колко тъпо постъпва. Просто опипай вратата ... хладна. Отвори япредпазливо ... въздушно течение, но не и взрив. Главната зала, осветена от пламъци ... мозъкът му регистрира всичко това. Ако мине по диагонал и избягва срутващите се греди, вероятно ще стигне до вратата на съблекалнята.

Отвори я с ритник.

Стенли вдигна поглед от марките си.

– Здравейте, господин Липвиг, – каза той. – Спокоен съм. Но ми се струва, че господин Грош е зле.

Старецът лежеше прострян на леглото и ‘зле’ бе меко казано.

– Какво му се е случило? – Попита Мойст, докато го вдигаше внимателно. Грош като че бе безтелесен.

– Нападна ни нещо като гигантска птица, но аз го отпъдих, – заяви Стенли. – Халосах го в устата с торба карфици. Аз ... малко се Разстроих, сър.

– Явно е помогнало, – изкоментира Мойст. – Сега, ще можеш ли да ме следваш?

– Взех марките, – заяви Стенли. – И касичката с парите. Господин Грош ги крие под кревата си за по–сигурно. – Момчето се ухили. – И шапката ви, сър. И запазих спокойствие.

– Браво, браво, – каза Мойст. – Сега, дръж се точно зад мене, а?

– Ами какво ще правим с Малчо, господин Липвиг? – Внезапно се притесно Стенли. Някъде отвън, в Главната зала се разнесе трясък и бумтенето на пожара се усили чувствително.

– Кой? Мал... Котката ли? – Дяволите да го взем... – Мойст се спря и перефразира. – Той ще ни чака отвън, бъди сигурен, ще яде препечен плъх и ще се ни се хили. Хайде тръгвай.

– Ама той е Пощенска котка! – Възрази Стенли. – През живота си не е бил навън!

Басирам се, че тоя път е излязъл, помисли си Мойст. Но момчето бе повишило треперлив глас.

– Хайде първо да измъкнем господин Грош, какво ще кажеш, – каза Мойст, докато изнасяше стареца на ръце през вратата, – а аз после ще се върна за Мал...

Горяща греда се стовари на пода по средата на залата, искри и горящи пликове изригнаха спираловидното и се сляха с основния пожар. Той изрева, подобно стена от пламък; огнен водопад, само че наопаки, нагоре през етажите и навън – през покрива. Тътнеж. Като отвързан, огънят се опитваше да извлече максимално удоволствие от свободата си.

Част от ума на Мойст фон Липвиг бе доволна от случаващото се. Но друга, обезпокояваща част, си мислеше: почти бях успял! Пощата тъкмо заработи! Задвижил бяха нещата! Марките бяха страхотен успях. Също така хубаво, както като извършиш престъпление, само без престъплението. Беше забавно.

– Хайде, Стенли! – остро каза Мойст, като откъсна поглед от страховитата гледка и от завладялата го мисъл. Момчето го последва неохотно и не спря да вика проклетата котка по целия пътя до изхода.

Въздухът отвън го поряза като с нож, но тълпата зяпачи избухна в аплодисменти, последвани от светкавица светлина, която Мойст бе свикнал да асоциира с неприятности.

– Добаа вецер, гоцподин Липвик, – разнесе се жизнерадостният глас на Ото Шрик. – Дума да ниама, ако ицка новини цовек, цамо трябва да ваави цлед вацц!

Мойст не му обърна внимание и си проби път до госпожица Диърхарт.

– Има ли лечебница в тоя град? – попита. – Или поне по–свестен лекар?

– Можем да го занесем в Безплатната Болница на Лейди Сибил, – отговори госпожица Диърхарт.

– Става ли?

– Някои пациенти не умират.

– Става, значи? Закарай го там, бързо! Аз трябва да се върна за котката!

– Ти искаш да се върнеш за някаква си котка?

– Той не е някаква си котка, той е Малчо, – заяви Стенли. – Роден е в Пощата.

– По–добре не се и опитвай да възразяваш, – намеси се Мойст. – Би ли се погрижила за господин Грош?

Госпожица Диърхарт погледна окървавената риза на стареца.

– Сякаш нещо се е опитало да го... – начена тя.

– Нещо е паднало върху му, – късо отвърна Мойст.

– Ама тия разкъсвания не са...

– Нещо е паднало върху му, – повтори Мойст. – Толкоз.

Тя го погледна изпитателно в лицето.

– Добре, – съгласи се. – Нещо е паднало върху му. Нещо с големи нокти.

– Не, просто някое бичме с гвоздеи по него, нещо такова. Очевидно е.

– Така се е случило, значи? – Каза госпожица Диърхарт.

– Точно, – Мойст бързо се отдалечи, преди да възникнат нови въпросителни.

Няма смисъл да въвличам Стражата, каза си той, докато бързаше обратно към вратата на сградата. Ще се струпат, няма да открият отговори на въпросите си, а личният ми опит показва, че стражите винаги предпочитат да арестуват някого. Какво ви кара да смятате, че Рийчър Гилт е отговорен за пожара, господин ... Липвиг ли се казвахте? А, просто предполагате, а? Имате предчувствие? Дарба имате, а? Е, и на нас понякога ни се явяват предчувствия, интересно как стават тия работи... Ама и вие имате много познато лице, господин Липвиг. Откъде сте родом?

Не, няма смивъл да се сприятелява със Стражата. Само ще му се пречкат.

Един прозорец на горния етаж избухна навън, пламъците лизнаха ръба на покрива; Мойст се шмугна в сградата, за да избегне градушката от стъкла. Що се отнася до Малчо ... е, налага му се да открие проклетата котка. Ако не го направи, играта ще загрубее. Ако не рискува поне мъничка частица от живота си или парченце крайник, просто не би могъл да продължи да бъде себе си.

Аз ли го помислих това?

Божичко, побърквам се. Изгубил съм си ума! Нямам представа как стана, но фактите са си факти. Така става, когато човек работи на заплата. И не ме ли предупреждаваше дядо ми да се държа надалеч от жена, невротична като обръсната маймуна? Всъщност не, доколкото му интересите не се разпростираха отвъд бира кучета, но би следвало да направи.

Гледката на гръдния кош на господин Грош настоятелно пулсираше във въображението му. Все едно го бяха раздрали с нокти, и ако не беше дебелия му униформен шинел, старецът би изглеждал като отворена мида. Не изглежда като дело на вампир. Вампирите никога не оставяха подобна бъркотия след себе си. Не обичаха да похабяват хубава храна. Въпреки това нарами крак на стол, подходящо строшил се със заострен край. Удобството на кол в сърцето е, че методът действа не само върху вампирите.

Още една секция от тавана се бе срутила, но Мойст съумя да се промъкне между отломките. Главното стълбище е в тоя край и е напълно незасегнато, въпреки че пушекът се стелеше по пода като килим; в другия край на залата, където бяха планините стари писма, пожарът все още бушуваше.

Вече не можеше да чуе писмата. Извинявайте, помисли си той. Направих каквото е по силите ми. Не е по моя вина...

А сега какво? Е, поне може да си прибере кутията от кабинета. Не му се щеше да изгори. Някои от химикалите вътре са направо незаменими.

Кабинетът му бе пълен с дим, но той измъкна кутията изпод бюрото, и после забеляза златните одежди на закачалката. Трябва да ги изнесе, нали така? Не може да ги остави да изгорят. За кутията може да се върне и по–късно. Но костюма ... костюмът е задължителен. От Малчо нямаше и следа. Със сигурност се е измъкнал, нали така? Котките не напускат ли потъващия кораб? Или бяха плъховете? А котките няма ли да подгонят плъховете навън? Както и да е, димът вече се процеждаше измежду дъските на пода и се спускаше от горните етажи, значи е време да спре да се мотае тъдява. Огледа всяко разумно кътче, няма смисъл да стои тук, където всеки момент тон горяща хартия може да му се стовари на главата.

Добър план, пропадна единствено когато забеляза котарака долу в главната зала. Той седеше и го наблюдаваше с интерес.

– Малчо! – Ревна Мойст. И мигновено съжали. Толкова тъпо прозвуча в горящата сграда.

Котаракът го изгледа и побягна. Сипещ проклятия, Мойст се завтече след него. Видя го да се шмугва в мазето.

Котките са интелигентни, нали? Вероятно е намерил друг изход ... убеден съм...

Мойст дори не вдигна поглед, когато чу тътена на стожери над главата си, ами се завтече надолу и взе стъпалата по пет наведнъж. По звука изглеждаше, сякаш голяма част от сградата се срути на пода току зад гърба му, искри се пръснаха след него в подземието и опариха врата му.

Е, поне да знам, че няма връщане назад. Мазите, от друга страна, имат капаци в тавана, които извеждат навън, и въглищни шахти, и всякакви работи... Прохладни и безопасни ...

... Идеално място да се скатаеш да си ближеш раните, след като те фраснат в лицето с торба карфици.

Въображението е най–лошото нещо, което може да вземе със себе си човек.

Тя му спомена за вампир. А Стенли бе халосал с торбата си карфици някаква „едра птица”. Стенли Убиецът на Вампири*. Не би си и помислил човек, ако не го беше виждал „малко разстроен”, както го наричаше Грош.

Вампир не се убива с карфици, обаче...

Точно след подобна мисъл човек осъзнава, че колкото и да се опитва да се озърта зад гърба си, винаги зад гърба му остава едно място, зад гърба му, накъдето не може да се озърне. Мойст се долепи до студената каменна стена и запълзя покрай нея, докато стената не свърши с дъсчена каса на врата.

Долавяше синкавото сияние на Сортиращата машина.

Мойст надникна в машинното отделение, където откри Малчо. Той се беше сврял под механизма.

– Много котешки подхождаш към проблема, – укори го Мойст, докато оглеждаше сенките. – Ела при чичко си Мойст. А?

Въздъхна и окачи костюма си на стара лавица за писма и коленичи. Как се ловеше котка? Преди не му се е налагало. Котките не фигурираха в липвизгерските развъдници на дядо му, освен като импровизирана закуска.

Докато приближаваше ръка към Малчо, котаракът присви уши и засъска.

– Искаш да се изпечеш ли тука? – Попита Мойст. – Без нокти, моля.

Котаракът почна да ръмжи и Мойст осъзна, че той не гледа право в него.

– Добро момче, Малчо, – каза механично Мойст, докато ужасът заклокочи в гърлото му. Правило номер едно във враждебна обстановка: зарежи котката. Изведнъж, обстановката се оказа изключително враждебна.

Друго важно правило: Не се извръщай бавно и предпазливо да погледнеш зад гърба си. Той тъй или иначе е там. Не котката. Зарежи котката. Нещо друго е.

Стисна в ръце дървения кол. Точно зад мене е, нали? помисли си. Абсолютно шибано сигурно шибано е застанал зад шибания ми гръб! Естествено! Къде да е другаде?

Чувството за страх бе почти същото като усещането, което изпитваше, когато, да речем, мишената му оглеждаше стъкления диамант. Времето се забавя мъничко, всяко сетиво се изостря, метален вкус на мед в устата.

Не се обръщай бавно. Извърни се бързо.

Той се завъртя, изкрещя и замахна. Колът се заби в нещо, което едва–едва поддаде.

Продълговато бледно лице му се ухили в синкавата светлина. Проблеснаха редове заострени зъби.

– Не уцели и нито едно от двете ми сърца, – каза Грайл и изхрачи кръв.

* * *

Мойст отскочи назад, за да избегне тънката ноктеста длан, която разряза въздуха пред лицето му, но продължи да стиска кола и да ръга пред себе си, за да държи на разстояние съществото...

Банши, помисли си той. Ох, мамка му...

Само когато се раздвижеше, черната кожена пелерина на Грайл се отмяташе закратко настрана, за да разкрие скелетния силует под нея; още по–ясна ставаше ситуацията, когато си дадеш сметка, че черната кожа бе всъщност крила. Помагаше, ако си даде сметка човек, че баншите са единствената хуманоидна раса, еволюирала способността да лети някъде издивните джунгли, където са се прехранвали от летящи катерици. Не помага много обаче да научиш защо приказката, с която са те отгледали от малък, че писъкът на банши означава, че скоро ще умреш, е истина.

Писъкът означава, че банши те е проследил. И няма смисъл да се озърташ зад гърба си. Той се вие над главата ти.

Не са останали много от дивите, дори и в Юбервальд, но Мойст се бе наслушал на съветите на малцината оцелели. Дръж се надалеч от устата – зъбите не прощават. Не се цели в гръдния кош; летателните мускули са по–здрави от доспехи. Не са силни, но жилите им са като стоманени въжета и дългите кости на ръцете означават, че могат да ти отнесат главата с един замах...

Малчо изскимтя и се сви още по–навътре под Сортиращата машина. Грайл замахна отново към Мойст и скъси дистанцията между двамата.

–– но вратът се пречупва лесно, ако успееш да до докопаш, освен това си затварят очите, когато крещят.

Грайл атакува отново, накокошинен като петел. Мойст нямаше накъде да отстъпва повече; той хвърли кола настрана и вдигна ръце.

– Добре де, предавам се, – каза. – Само свършвай по–бързо, моля те.

Създанието вторачи поглед в златоткания костюм; баншите имат набито като на сврака око за лъскави предмети.

– Поканен съм на гости след това, – услужливо поясни Мойст.

Грайл се поколеба. Бе контузен, дисориентиран и бе ял гълъби с вкус на канализация. Искаше му се единствено да се разкара оттук, за да се зарее из прохладните небеса. Нещата са прекалено сложни тука. Прекалено много мишени, прекалено много миризми.

Банши се съсредоточаваше във връхлитането, когато зъби, нокти и телесна маса наведнъж се стоварват върху жертвата. Объркан, той пристъпи напред–назад, опитвайки се да проумее ситуацията. Няма място да разпери криле, няма къде другаде да се дене, плячката само си седи и не бяга ... инстинкт, емоции и плах опит за рационална мисъл се заблъскаха в сгорещения ум на Грайл.

Инстинктът спечели. Милиони години проблемите са били решавани, като се нахвърлиш с ноктите напред, защо не и сега?

Отметна назад глава, изкрещя и скокна.

Така постъпи и Мойст, той се стрелна надолу под обхвата на длъгнестите ръце. Това му действие не бе програмиран в реакциите на банши: плячката следва или да залегне сгушена на земята, или да побегне. Рамото на Мойст се заби в гърдите му.

Създанието бе леко като дете.

Мойст почувства как ноктите раздраха ръката му, когато той запрати съществото към Сортиращата машина. За един ужасен миг си помисли, че банши ще се измъкне, че не е уцелил колелото, но когато освирепелият Грайл се размърда, се разнесе звук, подобен на ...

... глоп...

... последван от тишина.

Мойст остана да лежи проснат на хладните павета, докато ритъма на сърцето му се забави дотолкова, че да различи отделните му удари. Както си лежеше, почувства как нещо лепкаво се стича отстрани на механизма.

Бавно се изправи на омекнали нозе и огледа останките на създанието. Ако би бил герой, не би пропуснал възможността да възкликне, „Ето на това му се вика сортиране!” Но тъй като не бе герой, той повърна. Живите същества не могат да функционират, когато значителни техни части не съществуват в една и съща пространствено–времева рамка, но пък изглеждат далеч по–колоритно.

После, стиснал кървящата си ръка, Мойст коленичи под машината да потърси Малчо.

Няма как да не се появи с котка в ръце, зашеметено си помисли той. Просто е в реда на нещата. Човек, втурнал се в горящата сграда, за да спаси нищо и никаква котка е смятан за герой, ако и загубен. Но да се появи sans котка си е направо подигравка.

Приглушен тътен над главата му подсказа, че част от сградата се е срутила. Въздухът се нажежи.

Малчо се отдръпна от ръката на Мойст.

– Слушай сега, – изръмжа Мойст. – Героят следва да изнесе котката. Но никъде не е казано, че е задължително котката да бъде жива...

Метна се, сграбчи Малчо и го извлачи изпод механизма.

– Браво, – промърмори на себе си той и пое костюма с другата ръка. По него бяха останали няколко петна банши, помисли си замаяно, вероятно ще намери нещо, което да ги изкара.

Закандилка се към изхода. В двата края на коридора се виждаше огнена стена. Малчо избра него момент да впие всичките четири комплекта нокти в ръката му.

– А, – каза Мойст. – А досега всичко си вървеше толкова гладко...

– Господин Липвиг! Добре Ли Сте, Господин Липвиг?

Големите потушават огъня, като изнасят самия огън. Измъкват от горящата сградавсичко, което гори. Подходът е удивително хирургически. Събираха се на ръба на огъня и постепенно го лишаваха неща за изгаряне, подкарваха го, притискаха го в ъгъла, докато го стъпчат до смърт.

Големите бяха в състояние да джапат в лава и да леят желазо с голи ръце. Дори и да знаеха що е страх, не биха го открили в някаква си горяща сграда.

Нажежени до червено ръце изгребаха горящите отломки. Мойст вдигна поглед към изпълнен с пламъци ландшафт, сред които се появи Помпа, нажежен до оранжево. Искрици прах и боклук изгаряха, докоснали глината му.

– Радвам Се Да Ви Видя, Господин Липвиг, – избумтя лъчезарно той и отметна встрани горяща греда. – Разчистихме Ви Проход До Изхода. Движете Се Бързо!

– Ъм, ... благодаря! – опита се да надвика рева на пожара Мойст. Наистина имаше пътека, почистена от отломки, в края на която го зовеше врата, отворена към вечерната прохлада. В далечния край на залата други големи методично изхвърляха горящо дюшеме през дупка в стената, без да обръщат каквото и да е внимание на стълбовете пламък край тях.

Горещината бе ужасна. Мойст сведе глава, притисна ужасения котарак към гърдите си, усети как тилът му се подпали и търти на бяг.

Всичко останало се сля в един–единствен спомен. Трясъкът някъде високо над главата му. Металическият тътен. Големът Ангаммарад вдига поглед, кутийката с писмото му е нажежена до жълто на фона на вишнево–червената ръка. Десет хиляди тона дъждовна вода се стоварват на измамно бавни обороти. Ледената вода плиска нажежения голем ...

... експлозия ...

Пламъците угаснаха. Звукът замря. Светлината изчезна.

– АНГАММАРАД.

Ангаммарад погледна към дланите си. Не видя нищо освен трептяща горещина, като от фурна, непоносима жега, която въпреки всичко оформяше очертанията на пръсти.

– АНГАММАРАД, – повтори безплътният глас.

– Загубих Си Глината, – каза големът.

– ИМЕННО, – отговори Смърт. – ВИНАГИ СЕ СЛУЧВА ТАКА. ТИ УМРЯ. СТРОШИ СЕ. ВЗРИВИ СЕ НА МИЛИОН КЪСЧЕТА.

– Тогава Кой Те Чува?

– ОНАЗИ ЧАСТ ОТ ТЕБ, КОЯТО НЕ Е НАПРАВЕНА ОТ ГЛИНА.

– Имаш Ли Нареждания За Мене? – попитаха останките на Ангаммарад и се изправиха.

– ВЕЧЕ НЕ. ТИ СТИГНА ДО МЯСТОТО, КЪДЕТО НЯМА ПОВЕЧЕ НАРЕЖДАНИЯ.

– Какво Да Правя Тогава?

– ПОДОЗИРАМ, ЧЕ СИ ПРОПУСНАЛ ДА ПРОУМЕЕШ СМИСЪЛА НА ПОСЛЕДНАТА МИ ЗАБЕЛЕЖКА.

Ангаммарад отново седна. С изключение на това, че под стъпалата си усещаше пясък, вместо тиня, мястото му напомняше на дъното на океана.

– ПО ПРИНЦИП ХОРАТА ОБИЧАТ ПРЕХОДА, – подсказа му Смърт. – ЧЕСТО ДОРИ С НЕТЪРПЕНИЕ ОЧАКВАТ ЗАДГРОБНИЯ ЖИВОТ.

– Ще Остана Тук, Моля.

– ТУК? АМА ТУК НЯМА НИЩО ЗА ПРАВЕНЕ, – възрази Смърт.

– Да, Зная, – отговори духът на голема. – Мястото Е Съвършено. Аз Съм Свободен.

В два часа през нощта заваля дъжд.

Би могло да бъде и по–зле. Можеха да валят змии. Можеше да вали киселина.

Останало бе малко покрив, и някои стени. Тоест сградата все още съществува.

Мойст и госпожица Диърхарт приседнаха на топлите отломки пред съблекалнята, която бе кажи–речи единственото оцеляло помещение. Големите стъпкаха и последните огнени езици, струпаха овъглените останки на камари и след това, без да проронят дума, бяха отишли да не бъдат чукове до залез слънце.

Госпожица Диърхарт въртеше в ръце полуразтопена бронзова гривна.

– Осемнадесет хиляди години, – прошепна тя.

– Цистерната с дъждовна вода се проби, – промърмори Мойст, загледан в нищото.

– Огън и вода, – каза госпожица Диърхарт. – Но не едновременно!

– Не можем ли ... да го опечем отново, нещо такова? – Още докато го казваше, Мойст си даде сметка колко безнадеждно прозвуча предложението му.

– Не е останало достатъчно. Само прах, омесена с всичко останало, – отговори госпожица Диърхарт. – Единственото, което искаше, е да бъде полезен.

Мойст погледна останките от писмата. Водата бе смила черната пулпа на пепелта им в кьошетата.

Те искаха единствено да бъдат разнесени, помисли си той. В подобна ситуация мисълта да поседи на морското дъно в продължение на девет хиляди години му се стори доста привлекателна.

– Смяташе да изчака, докато вселената направи пълен кръг. Знаеше ли го ти това?

– Да, ти ми каза, – отговори Мойст.

Не съществува по–окаяна миризма от смрадта на мокра изгорена хартия, помисли си Мойст. Тя означава край.

– Ветинари няма да възстанови пощата, знаеш, – обади се госпожица Диърхарт. – Гилт ще организира хора да протестират, ако се опита. Разхищение на градската хазна. Има влиятелни приятели. Хора, които му дължат пари и усуги. Разбира се с подобни хора.

– Гилт е поръчал пожара, – твърдо каза Мойст. – Забелязах как се изненада, като ме видя в ресторанта. Очаквал е да съм тук.

– Няма да успееш да го докажеш.

Вероятно не, съгласи се Мойст във вкиснатата, вмирисана на дим празнота на главата си. Стражата бе довтасала с невероятна за градската полиция бързина. Водеха върколак съссебе си. О, вероятно повечето хора биха предположили, че става дума просто за елегантно куче, но ако си израстнал в Юбервальд с дядо, който развъжда кучета, се научаваш да забелязваш разликите. Това куче носеше нашийник, и душеше наоколо, докато въглените все още тлееха, и все откриваше по нещо отгоре да надуши сред купищата димящи отломки.

Задълбаха ужасно с въпросите си, последва неловък разпит. Мойст се представи колкото може, по–добре, като се вземат пред вид обстоятелствата. Разковничето бе никога да не казва истината. Полицаите тъй или иначе никога не вярват, че хората им казват истината, така че няма смисъл да ги затруднява допълнително.

– Крилат скелет ли? Мойст се бе опитал да прозвучи истински изненадан.

– Да, сър. С размерите на човек, но много ... повреден. Дори бих казал обезобразен. Чудя се дали знаете нещо за него? – Стражът бе капитан. Мойст не бе в състояние да му влезе под кожата. Лицето му не издаваше нищо, което той не искаше да издаде. Нещо у него подсказваше, че той вече знае отговорите и задава въпросите, колкото за пред хората.

– Възможно ли е да става дума за извънредно едър гълъб? – Истинска напаст са тука, в сградата, – бе отговорил Мойст.

– Съмнявам се, сър. Подозираме, господин Липвиг, че става дума за банши, – търпеливо обясни капитанът. – Те са много редки.

– Аз пък си мислех, че те просто врещят от покривите на хората, които ще умрат, – каза Мойст.

Така правят цивилизованите банши, сър. Дивите елиминират посредника. Вашият млад колега спомена, че бил ударил някого?

– Стенли спомена наистина нещо, ох, нещо летяло наоколо, – каза Мойст. – Аз реших, че става дума просто за...

– ... за извънредно голям гълъб ли? Разбирам. И нямате представа как е започнал пожарът? Известно ми е, че използвате огнеупорни лампи тука.

– Опасявам се, че най–вероятно става дума за спонтанно възпламеняване на купчините писма, – заяви Мойст, които бе имал време да обмисли отговора.

– Никой не е се е държал необичайно?

– В Пощата, Капитане, необичайното поведение е обичайно. Имайте ми вяра.

– Да са ви заплашвали, сър? Някого, когото сте разстроили, може би?

– Нищо подобно.

Капитанът бе въздъхнал и бе затворил бележника.

– Въпреки всичко ще оставя няколко души да наблюдават сградата за през нощта, – бе казал той. Поздравления задето спасихте котката, сър. Страхотни овации отнесохте на излизане. Само още един въпрос, сър.

– Да, капитане?

– Защо му е на едно банши – или евентуално гигантски гълъб – да напада господин Грош?

На Мойст му хрумна: златният шлем.

– Нямам представа, – отговори.

– Ясно, сър. Убеден съм, че нямате, – каза капитанът. – Убеден съм, че нямате. Аз съм капитан Айрънфаундерсън, сър, въпреки че обикновено ми викат Керът. Не се колебайте да се свържете с мене, сър, ако си спомните нещо. Ние сме тук за да ви защитим.

Тъй ли? И какво би направил срещу банши? Помисли си Мойст. Подозираш Гилт. Браво на тебе. Но хора като Гилт законът не ги тревожи. Никога не го пристъпват, просто използват хора, които го нарушават заради тях. И никога не ще намериш нещо написан, черно на бяло, където и да е.

Точно преди капитанът да се обърне да си тръгне, на Мойст му се стори, че върколакът му намигна.

Сега дъждът се сипеше на талази и съскаше по все още горещите камъни. Мойст огледа резултата от пожара. Доста отломки все още горяха по камарите, където големите ги бяха струпали. Бидейки в Анкх–Морпорк, бездомниците се бяха измъкнали от сенките и се бяха струпали около тях да се греят на пламъците.

Сградата се ще нуждае от цяло състояние, за да заприлича на нещо. Е? Мойст знае къде са скрити парите, нали? Не че му трябват в момента, така или иначе. Събирал ги беше просто за да се поддържа във форма. Но тогава всичко ще приключи, понеже парите принадлежаха на Албърт Спранглър и на останалите, не на нищо неподозиращия началник на пощата.

Свали златния шлем и го огледа. Пелк го бе нарекъл аватар. Човешкото въплъщение на бог. Но той не бе бог, той бе просто измамник в позлатени одежди, а измамата бе приключила. Къде е сега ангелът? Къде са боговете, когато има нужда от тях човек?

Боговете можеха да помогнат.

Шапката отразяваше светлина на огньовете, участъци от мозъка на Мойст също просветнаха. Затаи дъх, когато мисълта се оформи в главата му, от страх да не я подплаши, но идеята бе толкова елементарна. И никога не би хрумнала на почтен човек...

– Това, което ни трябва в момента, – каза той, – е....

– Е какво? – попита госпожица Диърхарт.

– Е музика! – Важно обяви Мойст. Той се изправи и сви длани на тръба пред устата си. – Хей, хора! Някой да има банджо там? Или цигулка, да речем? Давам марка от един долар, колекционерска рядкост, на първия, който подкара валс. Нали се сещате, едно–две–три, едно две–три?

– Окончателно ли се побърка? – попита госпожица Диърхарт. – Очевидно си...

Тя спря, понеже опърпан мъж потупа по рамото Мойст.

– Аз мога да свиря на банджо, – каза той, – а приятелчето Хъмфри тука е направо трепач с хармониката. Цената е долар, мистър. Предпочитам монета, сър, ако не ви е проблем, понеже нито аз мога да пиша, нито познавям някого, който да може да чете.

– Прекрасна госпожице Диърхарт, – каза Мойст, диво ухилен. – Имате ли някакво друго име, с което да ви наричам? Малко име или прякор, някакво трогателно малко умалително име, срещу което не възразявате?

– Да не си пиян? – настоя тя.

– Не, за съжаление, – отговори Мойст. – Но бих искал да съм. Е, госпожице Диърхарт? Дори успях да спася официалния си костюм!

Тя се стъписа, затова отговорът изкочи от устата й, преди естественият й цинизъм да успее да затръшне вратата.

– Брат ми обичаше да ми вика ... мм ...

– Как?

– Убиец, – каза госпожица Диърхарт. – Но от неговата уста звучеше много мило. Дори не си и помисляй да го използваш.

– Какво ще кажеш за Спайк?

– Спайк? Ами–и, Спайк ще го преживея някак си, – отговори госпожица Диърхарт. – Което означава, че и ти ще оживееш. Но не е време за танци...

– Точно напротив, Спайк, – каза Мойст, ухилен на светлината на пожара, – точно сега му е времето. Ще танцуваме, после ще почистим за сутрешната смяна, после ще разнесем пощата, ще поръчаме възстановяването на сградата и всичко ще бъде така, както беше преди. Само стой и гледай.

– Знаеш ли, сигурно е вярно, дето работата в пощата побърква хората, отбеляза госпожица Диърхарт. – Откъде по–точно възнамеряваш да изкопаеш парите за да построиш отново цялата поща?

– Боговете ще се намесят, – смирено каза Мойст. – Имай ми вяра.

Тя го огледа внимателно.

– Сериозно ли говориш?

– Сериозен съм до смърт.

– Смяташ да се молиш за пари?

– Не точно, Спайк. Боговете са се наслушали на молитви всеки ден. Моят план е различен. Ние ще възстановим Пощата, госпожице Диърхарт. Не е необходимо да разсъждавам като полицай, или като пощальон, или като чиновник. Просто трябва да правя нещата по моя си начин. И ще банкрутирам Гилт до края на седмицата.

Устните й оформиха идеално О.

– Как точно ще го постигнеш? – настоя.

– Нямам ни най–малка представа, но всичко е възможно, ако успея да изтанцувам един валс с теб и да си запазя пръстите на краката. Ще танцуваме ли, госпожице Диърхарт?

Тя бе изумена, и изненадана, и озадачена, и Мойст фон Липвиг харесваше тези емоции. По някаква причина се почувства безкрайно щастлив. Нямаше представа защо, не знаеше какво да направи след това, само знаеше, че ще бъде интересно.

Почувства познатото наелектризиращо усещане, както когато седи пред някой банкер, който внимателно разглежда образец от най–качественото му произведение. Вселената затаява дъх, след което човекът се усмихва и казва, „Чудесно, господин Измислено Име, ще наредя на секретаря си незабавно да предостави парите.” Това не бе тръпка от гонката, но от неподвижността, от способността да останеш спокоен, приветлив и искрен точно толкова дълго, че да измамиш света и да го усучеш на пръста си. Това бяха моментите, за които бе живял, когато бе истински жив, когато мислите се лееха като живак и самият въздух пращеше от искри. По–късно, екзалтацията щеше да му връчи сметката си. Но засега той летеше.

Връща се обратно в играта. Но, сега–засега, на светлината на горящите вчерашни дни, той танцуваше валс с госпожица Диърхарт, а скрибуцащият му ансамбъл въодушевено скърцаше.

После тя се прибра да си легне у дома, озадачена, но странно усмихната, а той се прибра в кабинета си, на който му липсваше цяла стена, и повярва, така както никой не бе вярвал досега.

Почукването в 4 сутринта малко изкара от равновесие младшия жрец на бога–крокодил Офлър, но мъжът с крилата шапка и златния костюм като че знаеше точно какво иска и свещеникът реши да я кара по течението. Не беше прекалено интелигентен, поради което и му се бе паднала нощната смяна.

– Искате да доставите писмо на Офлър ли? – прозя се той. В дланта му бе поставен плик.

– Адресирано е до него, – обясни Мойст. – Има си марка. Добре оформеното писмо винаги привлича внимание. Нося и фунт наденички, както, чух, повелява обичаят. Крокодилите обичат наденица.

– Видите ли, строго погледнато, молитвите са това, което стига до боговете, – със съмнение в гласа отбеляза жрецът. Храмът бе безлюден с изключение на дребния старец в мърлява мантия, който унесено метеше пода.

– Доколкото разбирам, – каза Мойст, – дарените наденички достигат до Офлър посредством пърженето, нали? И духът им се възнася към Офлър чрез миризмата? След което вие изяждате наденичките?

– О, не. Не съвсем. Ни най–малко, – каза младият жрец, който си беше научил урока. – Може и да изглежда така на напосветените, както сам посочихте, действителната наденичност се въздига право към Офлър. Той, естествено, поглъща духа на колбаса. Ние изяждаме единствено земната обвивка, която, ако щете вярвайте, се превръща на прах и пепел в устите ни.

– Това обяснява защо миризмата на наденичка винаги е по–вкусна от истинската наденичка, каза Мойст. – И преди ми е правило впечатление.

Жрецът се впечатли.

– Да не сте богослов, сър? – попита той.

– Занимавам се с ... подобна дейност, да, – отговори Мойст. – Но това, което се опитвам да обясня е: ако прочетеш писмото ми, няма ли да бъде все едно че самият Офлър го е прочел? Чрез твоите очни ябълки духът на писмото ще се възнесе при Офлър? След което ще ти дам наденичките.

Младият жрец се озърна отчаяно из храма. Прекалено рано сутринта е. Когато твоят бог, метафорично казано, не върши нищо енергично, докато крайречния пясък не се напече хубаво, висшите му сановници са склонни да се излежават по–докъсно.

– Предполагам, че може, – неохотно се съгласи той. – Но не бихте ли почакал, докато дякон Джоунс стане...

– Съжалявам, но ми е малко припряно, – каза Мойст. Последва пауза. – Донесох и медена горчица, – додаде той. – Върви идеално с наденичките.

Свещеникът незабавно се съсредоточи:

– Каква горчица? – попита той.

– Първокласната отлежала на госпожа Едит Лийкъл, каза Мойст и измъкна бурканчето.

Лицето на младежа светна. Той стоеше ниско в йерархията и надали му се падаха повече наденички отколкото на самия Офлър.

– Боже, от скъпата! – хлъцна той.

– Да, може би заради аромата на див чесън, – каза Мойст. – Но не е ли по–добре, ако изчакам дякон...

Свещеникът грабна писмото и бурканчето.

– Не, не, виждам, че бързате, – каза той. – Веднага ще се заема. Вероятно отправяте зов за помощ, така ли?

– Именно. Бих искал Офлър да насочи светлината на очите си и блясъка на зъбите си в посока на колегата ми Толивър Грош, който лежи в Болницата на Лейди Сибил.

– А, да, – облекчено издиша новакът, – хората често идват при нас с подобни...

– И също така бих искал сто и петдесет хиляди долара, – продължи Мойст. – Предпочитам ги в Анкх–Морпоркска пари, но, естествено, всяка друга твърда валута би ми свършила работа.

С леко сърце Мойст се върна при срутената сграда на Пощата. Разпрати писма до Офлър, Ом, и до Слепия Йо, все важни божества, а също и до Анойя, второразредна богиня на нещата, които заяждат в чекмеджетата*. Тя си нямаше храм и делата й се управляваха от амбулантна жрица на Кабелната улица, но Мойст имаше усещането, че на Анойя й е предопределено бляскаво бъдеще. Той я избра единствено, понеже името му допадна.

Ще изчака около час. Богове работят бързо, нали?

Пощата не изглеждаше по–приветливо на сивкавата светлина на деня. Около половината сграда все още стоеше. Дори с платнищата, покритата площ бе недостатъчна и влажна. Хората се мотаеха наоколо, без да знаят какво да предприемат.

Той ще им каже.

Първият, който му попадна пред погледа, бе Джордж Аги, който бързешком закуцука към него.

– Ужасна работа, господине, ужасно нещо. Дойдох веднага щом...

– Радвам се да те видя, Джордж. Как е кракът?

– Какво? О, по–добре е, сър. Свети в тъмното, но, от друга страна, помага ми да спестявам от свещи. Какво ще...

– Назначавам те за мой заместник, докато господин Грош излезе от болницата, – каза Мойст. – Колко пощальони можеш да ми събереш?

– Около дузина, сър, но какво да...

– Разнесете пощата, господин Аги! Това ни е работата. Кажи на всички, че днес има намаление до Псевдополис – десет пенса, гарантирана доставка! Останалите да се заемат с разчистването. Все още е останал малко покрив. Пощата е отворена, както обикновено. По–отворена от обикновено.

– Ама ... – думите изневериха на Аги и той само посочи към отломките. – Всичкото това?

– Ни дъжд, ни огън, господин Аги! – рязко отсече Мойст.

– Мотото казва друго, сър, – обади се Аги.

– От утре ще казва точно това. А, Джим ...

Кочияшът се завтече към Мойст, огромният му ездитен плащ изплющя.

– Това е работа на шибания Гилт, нали? – Изръмжа той. – Подпалвачът му неден! Какво можем да направим за вас, господин Липвиг?

– Все още ли планирате днешната карета до Псевдополис?

– Да, отговори Джим. – Хари и момчета извели конете още щом им замирисало на пушек. Изгубихме само една кола. Ще ви помогнем, дявол го взел, но Трасето си работи нормално днес, кой ще иска да праща по вас писма?

– Ти осигури колелата, Джим, от мене е товарът, – каза Мойст. – Ще донеса пощенския чувал в десет.

– Много сте самоуверен, господин Липвиг, – наклони глава Джим.

– Един ангел се спусна и ми прошепна насън, – каза Мойст.

Джим се ухили.

– Аха, добре тогава. Ангел, значи? Съвсем навременна помощ в тая беда.

– И аз така реших, – отговори Мойст и се прибра в проветривата, почерняла от пушек пещера със само три стени, в която се бе превърнал кабинетът му. Бръсна пепелта от стола, бръкна в джоба си и изглади писмото от Пушещото гну на бюрото.

Единствените хора, които биха могли да знаят кога ще се повредят семафорите, трябва да работят за компанията, не е ли така? Или по–скоро са работили. Ха. Ето как е станало. Оная банка в Сто Лат, да кажем – Мойст никога нямаше да успее да подправи банкнотите им, ако касиерът не му беше продал вехтата счетоводна книга с всичките подписи вътре. Това беше добър удар.

Главното трасе не само си създава врагове, ами направо ги произвежда серийно. И ето че сега това Пушещо гну му помага. Нелегални свързочници. Само като си представи човек всичките тайни, които са им известни...

Ослуша се за биенето на градските часовници. Оставаше четвърт час до девет. Какво ще направят? Ще взривят някоя кула ли? Ами хората, дето работят горе на кулата. Не биха посмели да...

– О, господин Липвиг!

Не се случва често разридана жена да се втурне в стаята и да се хвърли в обятията на мъжа. На Мойст поне не му се бе случвало. Сега му се случи, и колко злощастно, че жената се оказа мис Макалариът.

Тя се доклатушка до бюрото и се вкопчи в стреснатия Мойст, а сълзите се лееха по бузите й.

– О, господин Липвиг! – ридаеше тя. – О, господин Липвиг!

Мойст се огъна под масата й. Тя се впи така здраво в яката му, че вероятно и двамата щяха да свършат на пода, въпреки че представата да го открият на пода в компанията на мис Макалариът бе направо непомислима мисъл. Главата му ще се пръсне преди дори да си я помисли.

В сивата й коса имаше забодена розова шнола с дребни нарисувани на ръка теменужки. Гледката на шнолата само на няколко инча пред очите му подейства на Мойст неочаквано травматизиращо.

– Чакайте, чакайте, мис Макалариът, недейте, – запелтечи той, докато се опитваше да запази равновесие за двама.

– О, господин Липвиг!

– Именно, мис Макалариът, – каза той отчаяно. – Какво мога да направя за...

– Господин Аги разправя, че Пощата никога няма да се съгради отново! Казва, че лорд Ветинари нямало да отпусне пари! О, господин Липвиг! Цял живот съм си мечтала да работя тука на гише! Баба ми ме научи на всичко, дори ме караше да смуча лимон, за да докарам изражението на лицето! Аз предадох всичко на дъщеря си. Тя има такъв глас, сваля боята от стените! О, господин Липвиг!

Мойст трескаво затърси място, което да не е напоено със сълзи или да е неделикатно, по което да потупа жената. Спря се на рамото. Ужасно, ама ужасно се нуждаеше от Грош. Грош знае как да се оправя в подобни ситуации.

– Всичко ще се нареди, мис Макалариът, – успокоително каза той.

– Бедният господин Грош! – продължи да хълца жената.

– Чух, че щял да се възстанови, мис Макалариът. Знаете какво разправят за болницата на Лейди Сибил: някои хора излизат живи от нея. – Ужасно, ама ужасно се надявам да се върне, добави на себе си той. Изгубен съм без него.

– Всичко е толкова страховито, господин Липвиг! – мис Макалариът явно бе решена да пресуши горчивата чаша на отчаянието до капка. – Ще свършим като просяци на улицата!

Мойст деликатно я отлепи от себе си, като междувременно се опита да се пребори с преставата за мис Макалариът просеща на улицата.

– Чуйте ме сега, мис Mac... как ви е малкото име, впрочем?

– Йодина, господин Липвиг, – подсмръкна мис Макалариът в носната си кърпичка. – На баща ми му харесало как звучи.

– Хубаво ... Йодина, аз твърдо вярвам, че ще намерим пари за да възстановяване на Пощата – до края на деня, – каза Мойст. Тя си изсекна носа и, да, да, ето, арггхх, подпъхва я пак в ръкава на плетената жилетка..., о, боже...

– Да, господин Аги спомена, пък и се носят слухове, сър. Разправят, че сте разпратил писма до боговете да ги молите за пари! О, сър! Не ми е мястото да ви давам съвети, сър, но боговете не дават пари!

– Аз имам вяра, мис Макалариът, – твърдо заяви Мойст.

– Семейството ми са последователи на Анойя вече пето поколение, сър, – каза мис Макалариът. – Всеки ден тракаме чекмеджетата, но никога не сме получили каквото и да е ясно знамение, с изключение на баба ми, дето откри една тел за яйца, дето не си спомняше да я е прибирала, и сме убедени, че е станало по случайност...

– Господин Липвиг! Господин Липвиг! – Извика го някой. – Семафорите са се ... о, боже, ужасно се извинявам ... – изречението завърши с хълцукане.

Мойст въздъхна и се обърна към ухиления новодошъл в овъглената рамка на вратата:

– Кажете, господин Аги?

– Чухме, че семафорите са се повредили, сър! Чак до Псевдополис!

– Колко неприятно, – отвърна Мойст. – Хайде, мис Макалариът, хайде, г–н Аги – време е да раздвижим пощата!

В онова, което бе останало от главната зала отново се бе събрала тълпа. Както Мойст бе отбелязал и преди, гражданите проявяваха ентусиазъм към новостите. Пощата е стара, естествено, но е толкова стара, че магически се бе превърнала в новост.

Радостни възгласи го посрещнаха, когато слезе по стълбището. Направи им представление, винаги им изнасяй представление. Анкх–Морпорк аплодира качественото шоу.

Мойст докопа стол, покатери се и сви длани пред устата си.

– Днес само, дами и господа! – надвика крамолата той. – Намалявам писмата до Псевдополис на три пенса. Три пенса само! Колата тръгва в десет! А ако някой е подалсъобщение при злощастните ни колеги със семафорите, и би искал да си го вземе обратно, ние ще го доставим безплатно!

Това доведе до допълнителна суматоха, част от хората се откъснаха от тълпата и бегом се отдалечиха.

– Ние сме Пощата, дами и господа! – Викна Мойст. – Ние доставяме!

Народът заръкопляска.

– Да ви кажа ли нещо истински интересно, господин Липвиг? – каза Стенли, забързан.

– Какво, Стенли? – каза Мойст и слезе от стола.

– Продадохме сума ти от еднодоларовите марки тази сутрин! И знаете ли какво? Хората си пращат писма сами на себе си!

– Моля? – не проумя Мойст.

– За да могат марките да минат през пощата, сър. Това ги прави истински, видите ли! Доказва, че сте били използвани. Колекционират ги, сър! И все по–добре става, сър!

– Какво би могло да бъде по–добро, Стенли? – Каза Мойст. Той погледна надолу. Да, момчето е облечено с нова риза, с нарисувана марка от едно пени и надпис: ‘Попитай ме за марките’.

– Сто Лат са поискали от Тиймър и Спулс да им издадат собствени марки! Останалите градове също се интересуват!

Мойст отбеляза наум. Сменяй често марките. Предложи различни модели марки на всеки град и държава, за който се сетиш. Всеки ще иска собствени марки, вместо да „лиже задницата на Ветинари” и ние ще ги уважим, ако те доставят нашата поща, а аз ще се погрижа господин Спулс да изрази благодарността си към нас по подобаващ начин.

– Съжалявам за карфиците ти, Стенли.

– Карфиците ли? – изненада се момчето. – А, карфиците. Карфиците са просто остри парченца тел, сър. Те не са живи!

Развиваме се, значи, помислиси Мойст. Винаги напред. Че кой знае какво те дебне изотзад.

Единственото, от което имаме нужда сега е богове да ни се усмихнат.

Хмм. Струва ми се, че ще се усмихнат малко по–широко отвън.

Мойст излезе на дневна светлина. Разликата между вътрешната и външната страна на пощата бе по–неясна от преди, но все още имаше много хора. И двамина стражи. Хубаво, че са тука. Вече го наблюдаваха подозрително.

Е, това е. Ще се случи значи чудо. Всъщност, направо ще си се случи шибано чудо!

Мойст зарея поглед в небесата и се заслуша в божиите гласове.