09

* * *

Със сънища, разлетели се подобно мехурчета въздух из вода, Ваймс изплува от унеса.

Напоследък ценеше миговете точно преди събуждане. По него време се раждаха решенията на проблемите му. Струваше му се, че части от мозъка са работили нощна смяна върху проблемите от предишния ден, за да му връчат отговорите веднага щом отвори очи.

Този път в главата му нахлуха само спомени. Потръпна. Изплува спомен. Ваймс изстена. Звънът на полицейската му значка, подхвърлена на масата, продължаваше да отеква в главата му. Той изруга на глас.

Измъкна се изпод завивките и опипом затършува по нощната масичка.

- Зън-зън-зън!

- O, не... Добре де, колко е часът?

- Един на обяд! Здравей, Въведи-Си-Тука-Името!

Ваймс изледа със замъглен поглед Дезорганизатора. Един ден, и той го чувстваше, задължително би се опитал да разбере упътването на проклетото нещо. В противен случай щеше да го хвърли от някоя висока скала*.

- Какво... - започна той и отново простена. Плющящият звук от размотаващия се тюрбан нахлу в мислите му.

- Сам? - Сибил ритна с крак вратата и влезе в спалнята с чаша в ръка.

- Да, мила?

- Как се чувстваш?

- Имам синини и върху синините... - Друг спомен изпълзя от пропастта на чувството му за вина. - O, мили боже, наистина ли го нарекох „породист плъх"?...

- Да - потвърди съпругата му. - Фред Колън намина оттук сутринта и ми разказа за вчерашната среща. Много добро описание, трябва да призная. Спомням си, че излизах някога с Рони Ръждьо. Студенокръвен е като риба.

Нов спомен избухна като възпламенен лампов газ в главата на Ваймс.

- А Фред разправи ли ти какво каза на лорд Ръждьо да направи със значката му?

- Да. Три пъти. Изглежда му се е набило в главата. Както и да е, доколкото познавам Рони, на него ще му е необходим чук за целта.

Ваймс отдавна се бе примирил с факта, че явно цялата аристокрация се познаваха един друг и си говореха на малко име.

- Фред каза ли ти нещо друго? - боязливо попита той.

- Да. За магазина, за пожара и всичко останало. Гордея се с теб, Сам. - Тя го дари с целувка.

- И какво ще правя сега?

- На първо време можеш да си изпиеш чая и да се избръснеш.

- Трябва да отида в Участъка и да...

- Първо ще се избръснеш! В легена има топла вода.

Когато Сибил излезе, той се надигна мъчително от леглото и се завлече до банята. Там наистина го чакаше леген с топла вода върху мраморна масичка.

Огледа лицето си в огледалото. За нещастие, беше неговото. Може би, ако преди това се избръсне?... И след това ще може да измие местата, които останат...

Фрагменти от отминалата нощ непрекъснато изскачаха в съзнанието му. Постъпи лошо с клачианските стражи, но понякога човек просто няма време за дискусия...

И не трябваше да прави това със значката. В днешно време не е като в добрите стари дни - сега носи отговорности. Трябваше да остане и да се опита да направи нещата поне малко...

Не. Безполезно е.

Успя да размаже сапунената пяна по лицето си. Закон за Бунтовете! Мили боже... Той спря замислено с бръснач в ръка. Ръждьо го следеше с млечнобелия си поглед от дъното на съзнанието му. Копеле! Хора като него вярват, ама наистина си вярват, че Стражата трябва да бъде нещо като овчарско куче, което да подгонва стадото в правилната посока, да захапва леко отклонилите се овце по краката, да лае, когато я питат и никога, ама никога да не хапе овчаря...

O, да. Ваймс с костите си чувстваше кой е врагът. Само че ... Няма значка, няма Стража, няма работа ...

Друг позакъснял спомен долетя в главата му.

Сапунът още се стичаше по врата и дрехите му, когато той измъкна запечатания плик на Ветинари от джоба си и го разпечата със замах на бръснача.

Вътре имаше бял лист хартия. Той обърна листа, но и от другата страна нямаше нищо. Объркан погледна надписа върху плика.

„Сър Самюъл Ваймс, Рицар."

„Колко мило от негова страна да ми го напомни", помисли си Ваймс. Какъв е смисълът на писмо без смисъл? Друг може припряно да пъхне погрешния лист хартия в плика, но Ветинари не е такъв човек. С каква цел праща бележка, която му напомня, че е рицар? За бога, той помни този объркващ факт изключително добре...

Ново късче спомени избухна безшумно в мозъка му. Какво бе казал Ветинари? Че всеки благородник... Ваймс занемя. Той е благородник, нали? И то официално.

Не извика диво. И не изхвърча от стаята. Приключи бавно с бръсненето, изми се и облече чисто бельо, изключително спокойно.

На долния етаж Сибил му готвеше късна закуска. Тя не бе особено добър готвач. На Ваймс този факт определено му допадаше, защото той пък не бе много добър в яденето. След цял живот хапване на крак стомахът му не гледаше правилно на света. Това, за което жадуваше, бяха дребни хрускави кафяви късчета, на външен вид като кучешка храна, и вярната Сибил всеки път държеше тигана малко по-дълго от необходимото върху дракончето.

Тя внимателно го наблюдаваше, докато Ваймс дъвчеше препърженото си яйце, вторачен в някаква невидима картина пред себе си. Изражението й бе като на човек, който държи осигурителното въже, докато следи стъпките на въжеиграча.

След известно време, докато се опитваше да разреже кремвирша си с хрущене, Ваймс попита:

- Имаме ли в къщи някакви книги за рицарството, мила?

- Имаме стотици, Сам.

- А има ли такава, която да казва... за какво е изобщо цялата тази работа? Пише ли какво трябва да правиш, ако си рицар, например? За отговорностите на рицаря и така нататък?

- Пише го в повечето, струва ми се.

- Добре тогава. Ще отида малко да почета.

Ваймс нападна бекона с вилицата си. Той удовлетворително се натроши.

По-късно се премести в библиотеката. Двайсет минути след това се появи отново, за да потърси молив и хартия.

След още десет минути лейди Сибил му занесе чаша кафе. Той се беше сврял зад купчина книги, очевидно погълнат от „Животът на Кавалера". Тя се измъкна на пръсти от стаята и се отдаде на собственото си проучване, което целеше да допълни записките по развъждане на блатни дракони.

Беше изминал повече от час, когато чу съпруга си да излиза в коридора.

Той си тананикаше нещо под нос. Гледаше с отсъстващия поглед на човек, който е тъй обсебен от някаква Велика Мисъл, че организмът му се е изключил и всички по-маловажни процеси са спрели да текат. Освен това отново бе почнал да излъчва около себе си силовото поле на разярена невинност, което за лейди Сибил представляваше основна част от неговата характерна Ваймс-ност.

- Ще излизаш ли някъде, Сам?

- Да. Ще отида само да разритам няколко задника, скъпа.

- O, хубаво. Само се облечи по-топло.

Семейството на Гориф се влачеше безмълвно край Керът.

- Извинявам се за магазина ви, господин Гориф.

Гориф понамести багажа на рамо.

- Винаги можем да отворим нов.

- Ще го държим под око за всеки случай - обеща Керът. - И когато всичко свърши, ще можете пак да се приберете.

- Благодаря.

Синът каза нещо на клачиански. Надигна се кратка семейна свада.

- Ценя силата на чувствата ти, - зачерви се Керът, - но ми се струва, че езикът ти е малко прекалено цветист.

- Синът ми се извинява - автоматично се намеси Гориф. - Той е забравил, че вие говорите клач...

- Не, не съм забравил! Защо трябва да бягаме оттук? - извика момчето. - Ние живеем тук! Никога не съм и виждал Клач!

- Чудесно, значи ще има какво ново да научиш - утеши го Керът. - Чувал съм, че имат прекрасни...

- Я не се прави на идиот! - извика Джанил. Отърси се от бащината си хватка и се изправи пред Керът. - Не ми пука! Не искам и да виждам изгрева на луната над Слънчевите планини! Виждам го и оттук! Аз съм роден тук!

- Виж, понякога наистина се налага да слушаш родителите си...

- И защо? Татко ден и нощ се бъхти и за какво - за да го изритат от родния ми град! Какво му е хубавото? Трябваше да останем тук и да защитим това, което ни принадлежи!

- Да, но не е редно гражданите да раздават сами справедливост...

- И защо пък не?

- Защото е наша работа...

- Защо не си я вършите тогава! Отново между баща и син избухна препирня на родния им език.

- Той казва, че трябва да ти се извиня - намуси се Джанил. - Извинявай.

- И ти извинявай - отговори Керът.

Господин Гориф отчаяно сви рамене по онзи многозначителен начин, с който възрастните обясняват ситуации, в които са забъркани подрастващите им деца.

- Ще се върнете, сигурен съм - каза Керът.

- Ще видим.

Те продължиха към кейовете, всеки потънал в собственото си мълчание. Там ги очакваше кораб с клачиански флаг. Пред рампата му се редяха хора. Заминаваха с толкова багаж, колкото можеха да носят в ръце. Полицаите внезапно се оказаха под прицела на множество неприязнени безмълвни погледи.

- Ръждьо да не гони клачианците от домовете им? - попита Ангуа.

- Не, но ние усещаме накъде духа вятърът - меко отговори Гориф.

Керът подуши въздуха:

- Духа откъм Клач.

- За теб - може би.

Зад тях изплющя камшик и те отстъпиха, за да дадат път на колесницата, която изтрополя по кея. Вятърът отметна за миг завеската на прозореца. Керът зърна лице с черна брада и проблясващи златни зъби, преди коприната да го закрие.

- Това не беше ли той?

Ангуа приглушено изръмжа. Затвори очи, както правеше винаги, когато оставяше носа си да я води...

- Карамфилче - промърмори сякаш на себе си и сграбчи Керът за лакътя. - Не се втурвай след него! На кораба има много въоръжени мъже! Знаеш ли какво ще си помислят, ако видят срещу тях да тича войник?

- Аз не съм войник!

- Колко време смяташ, че ще отделят, за да разсъждават върху разликата?

Колесницата разбута мелето от хора на дока. Тълпата се затвори след нея.

- Виж, там разтоварват сандъци... Не мога да видя добре... - Керът примижа. - Струва ми се, че биха ме разбрали, ако ги помоля...

71-часовия Ахмед се появи на палубата и изгледа оттам стражите. Зъбите му заискриха за миг, когато се ухили насреща им. Пресегна се зад рамото си и измъкна ятагана от ножницата.

- Не мога да го оставя да си тръгне. Той е заподозрян. Виж, даже ни се присмива!

- Той има дипломатически имунитет - напомни Ангуа. - И много въоръжени мъже около себе си.

- Силата ми е за десетима, защото помислите ми са чисти - изрече Керът.

- Тъй ли? Хубаво тогава, но те са поне единайсет на борда.

71-часовия Ахмед подхвърли ятагана си във въздуха. Оръжието се завъртя няколко пъти, като цепеше въздуха със звучно хряс-хряс и в мига, преди да падне във водата, Ахмед светкавично протегна ръка и го сграбчи за ръкохватката.

- И господин Ваймс може така - процеди Керът през зъби. - Тоя ни се подиграва...

- Ще бъдеш труп, ако стъпиш на палубата - обади се иззад гърба му Гориф. - Познавам го.

- Така ли? Откъде?

- Той е най-страховитият човек в цял Клач. Това е 71-часовия Ахмед!

- Да, но защо е...

- Не сте ли чували за него? На всичкото отгоре е д'рег! - Госпожа Гориф подръпна ръкава на мъжа си.

- Д'рег ли? - озадачи се Ангуа.

- Д'регите са войнствено пустинно племе - обясни Керът. - С много свиреп нрав. Но честолюбиви. Казват, че ако имаш д'рег за приятел, той е за цял живот.

- А ако не ти е приятел?

- А-а, то трае не повече от пет секунди. - Измъкна меч. - Както и да е. Не можем да му позволим...

- Казах прекалено много. Трябва да вървим вече - обади се Гориф.

Семейството нарами бохчите си.

- Гледай сега, нека потърсим друг начин да се справим с него.

Ангуа посочи каретата. От нея тъкмо извеждаха две кльощави, дългокосмести и изключително грациозни кучета. Те опъваха каишки по посока на кораба.

- Клачиански ловни хрътки - обясни тя. - Доколкото разбирам, клачианските благородници много си падат по тях.

- Приличат ми малко на... - започна Керът, след което в мозъка му нещо просветна. - Не, не ти позволявам да ходиш сама. Нещо непременно ще се обърка.

- Имам доста по-големи шансове от теб, вярвай ми, - нетърпеливо го прекъсна Ангуа. - При всички случаи няма как да вдигнат котва преди прилива.

- Прекалено е опасно!

- Е, да, все пак се предполага, че там са враговете ни.

- За тебе ще е опасно.

- Защо? Не съм чувала в Клач да има върколаци, най-вероятно няма да знаят какво да ме правят.

Тя разкопча тънката кожена каишка, на която носеше значката си, и я подаде на Керът.

- Не се тревожи. В най-лошия случай ще скоча през борда.

- В реката?

- Дори река като Анкх не може да погуби един върколак. - Ангуа хвърли колеблив поглед към шупналата вода. - Надявам се.

Сержант Колън и ефрейтор Нобс бяха на патрул. Не бяха съвсем сигурни защо по-точно патрулират и какво се очаква да направят, ако видят да се извършва някъде престъпление, въпреки че дългогодишната практика им позволяваше да виждат минималното възможно количество престъпления по пътя си. Но те бяха хора на навика. И понеже бяха полицаи - патрулираха. Не влагаха някакъв особен смисъл. Патрулираха така - заради самата идея. На Ноби не му помагаше особено и фактът, че мъкнеше в ръце огромна дебела книга с кожена подвързия.

- Войната ще оправи това място, казвам ти - произнесе сержант Колън след известно време. - Ще направи хората по-твърди. Всичко ще си дойде на мястото. Че виж сега на какво сме заприличали.

- Не е като едно време, нали, сержант.

- Наистина не е като едно време, Ноби.

- Хората си имаха вяра един на друг в ония времена, а, сержант?

- Хората си вярваха един на друг, Ноби.

- Да, сержант. Знам. И не си заключваха вратите като сега.

- Вярно е, Ноби. И винаги бяха готови да помогнат. Ходеха си един на друг по домовете.

- Тъй вярно, сержант! - произнесе с чувство Ноби. - Помня, че на нашата улица никой не си залостваше вратата на къщата.

- И аз това искам да кажа. Това ми беше мисълта.

- Така беше, щото копелетата се изхитряха да откраднат даже и ключалките.

Колън обмисли този факт.

- Да, но поне се крадяха само помежду си. Не е като да са крали от чужди хора.

- Да.

Походиха още малко, всеки унесен в своите собствени мисли.

- Сержант?

- Да, Ноби?

- Къде е Венчилия?

- Венчилия ли?

- Предположих, че е име на някаква страна. Горещо място, струва ми се?

- Ах, Венчилия ли... - Колън отчаяно заимпровизира. - Да. Точно тъй. Клачианско място ще да е, с такова засукано име. С много пясък. И планини. Защо питаш?

- А-а, така, без причина.

- Ноби?

- Да, сержант?

- Защо си помъкнал тази огромна книга?

- Ха, просто хитра идея, сержант. Чух какво разправяше за книжката на прадядо ти и взех тази, в случай че попаднем на сбиване по пътя си. Това е „Книгата на Ом". Пет пръста дебела.

- Доста е големичка за джобно издание, Ноби, не мислиш ли? Ако трябва да бъда искрен, доста е голяма и за каруца.

- Мислех си, че мога да притъкмя някакви презрамки или нещо, за да я нося по-лесно. Дори и обсаден арбалет не би могъл да пробие по-навътре от четвърта глава.

Познатото проскърцване ги накара да погледнат нагоре.

Една клачианска глава се полюшваше на бриза.

- Да изпием по едно? - предложи Колън. - Големия Анджи вари бира като за цяр.

- По-добре да не влизаме, сержант. Господин Ваймс е в особено настроение днес.

Колън въздъхна:

- Прав си.

Ноби хвърли още веднъж поглед към главата. Беше дървена. През вековете беше боядисвана и пребоядисвана вече незнайно колко пъти.

- Клачианската глава. Дядо ми казваше, че неговият дядо си спомнял времето, когато там все още е висяла истинската глава - каза Колън. - Разбира се, вече се била спаружила като орех.

- Малко... гадничко е да овесиш на човека главата, за да си рекламираш кръчмата.

- Не, Ноби. Това са спомените от войната. Като се прибере човек от бойното поле със сувенир, той го набучва на кол и отваря кръчма. „Клачианска глава". Да знаят друг път да не правят тъй.

- Аз лично съм си имал достатъчно неприятности, само задето крадях обувки.

- По-сурови времена са били някогашните.

- Ти някога срещал ли си Клачианец? - попита Ноби, докато крачеха по тихата улица. - От ония, дивите.

- Не, обаче... знаеш ли какво? На тях им е позволено да имат по три жени! Това си е живо престъпление!

- Да-а, а пък аз тука си нямам ни една - въздъхна Ноби.

- И ядат особени манджи. Къри, яхнии и други такива.

Ноби поразсъждава по това:

- Като... нас, когато сме нощна смяна.

- Е-е, да-а-а... но те не ги приготвят както трябва...

- Искаш да кажеш, че не ги правят да приличат на ушна кал с грах и стафиди, както готвеше майка ти ли?

- Да! Можеш да се ровиш колкото ти душа иска из клачианско къри и няма да намериш и парченце варено цвекло вътре.

- Чувал съм, че ядат и очните ябълки на овцете - додаде Ноби, международният гастроном.

- И аз това имах пред вид.

- Нямат никакви нормални неща за ядене като овнешки чревца или пък кървавица.

- Ами-и, вярно.

Колън усети, че разговорът му се изплъзва някак си и премина в настъпление.

- Виж, Ноби, каквото и да си говорим, в края на краищата те не са с правилен цвят на кожата и това е положението.

- Да бе, Фред, и как само го забеляза! - възкликна Ноби с толкова лъчезарен глас, че Колън почти му повярва.

- Ами, то е очевидно.

- Ъ-ъ... ами какъв според тебе е верният цвят? - попита Ноби.

- Бял, разбира се!

- А не червен като тухла? Щото ти...

- Ти какво, поднасяш ли ме, ефрейтор Нобс?

- Разбира се, че не, сержант. Така че... аз какъв цвят съм?

Това накара сержант Колън да се замисли дълбоко. На различни места по тялото на ефрейтор Нобс можеха да се намерят цветове, подходящи за всеки възможен климатичен пояс на Диска, както и няколко, които можеха да се открият само в специализираната медицинска литература.

- Бялото е... бялото е по-скоро, нали разбираш... състояние на духа. То е като... като да изкараш един почтен работен ден и да получиш разумно заплащане за труда си, нещо такова. И да се къпеш редовно.

- А не да се шляеш насам-натам ли?

- Точно.

- Или... като да... като да работиш по цял ден и по цяла нощ, както прави Гориф?

- Ноби...

- И човек не може да види децата му един път да са с мръсни дрехи на ули...

- Ноби, явно просто ти доставя удоволствие да ме ядосваш. Знаеш, че сме по-добри от клачианците. Иначе какъв е смисълът на всичко? Но както и да е, щом ще ходим на война с тях, могат и в затвора да те вкарат за предателство, ако някой те чуе да говориш такива работи.

- Ти смяташ ли да ходиш да се биеш с тях?

Фред Колън се почеса по бузата.

- Ами-и-и, аз съм човек с богат военен опит, предполагам, че ще се наложи...

- И какво точно смяташ да правиш? Да се запишеш доброволец и да отидеш на фронта ли?

- Ами-и-и... на мене силата ми е в обучението, май ще е по-добре да си остана тука и да подготвям новите попълнения.

- Значи в тила.

- Всеки трябва да изпълнява своята част от гражданския дълг, Ноби. А то, ако го оставеха на мене да решавам, щях да изхвърча като стрела и да дам на Джони Клачианеца да опита вкуса на студената стомана.

- Значи техните остри като бръснач ятагани не те притесняват, така ли?

- Бих им се надсмял с презрение, Ноби.

- Но ако има клачианска атака тука, тогава ти ще се окажеш на фронта, а фронтът ще ни бъде в тила.

- Е, аз ще се опитам някак си да стоя по средата или...

- По средата на фронта...

- Господа?

Те се огледаха и установиха, че от известно време са били следени от среден на ръст човек с необичайна коса. Не можеше да се каже, че е плешив. Всъщност си имаше доста коса, даже дълга, къдрава и спускаща се по раменете му, а пък брадата му можеше спокойно да приюти по-дребна кокошка. Но темето му се подаваше над падащите отвсякъде коси като странна интрузивна скала. Той им се усмихна приятелски.

- Дали аз, по някакво щастливо стечение на обстоятелствата, не разговарям с героичните сержант Колън и... - Погледът на мъжа се закова в Ноби. Изражения на удивление, ужас, интерес и съжаление пробягаха по иначе слънчевото му лице като влачени от бурен вятър облаци. - ... И с ефрейтор Нобс? - успя да довърши той.

- Това сме ние, гражданино - твърдо отговори Колън.

- Ах, добре тогава. Изрично ми бе наредено да ви открия. Удивително, не мислите ли? Никой не е успял да се промъкне в хангара на лодката през цялото време. Доволен съм, че успях да проектирам хитроумна ключалка. Трябваше да подменя всичките кожени съединения, да ги смажа хубаво... Ах, извинете ме, моля ви, като че изпреварих и собствените си мисли този път. Сега-а-а, да видим... имах да ви предавам лично съобщение ... какво ли беше? ... Нещо свързано с ръце... - Той порови в голямата ленена торба, която беше пуснал до краката си, измъкна оттам дълга метална тръба и я подаде на Ноби. - Извинявам се за което... - Извади по-малка тръбичка, която връчи на Колън. - Толкова много неща трябваше да свърша в последния момент, че не ми остана време да го сглобя накрая, а и честно казано, материалите не бяха от най-подходящите...

Колън огледа своята тръба. Беше заострена в единия край.

- Това е сигнална ракета. Виж, пише „Експлозия от пъстри конфети и звездички"...

- Да, наистина искрено ви се извинявам. - Мъжът извади сложно устройство от метални и дървени части от чантата си. - Бихте ли ми подали тръбата, ефрейтор? - Той прикачи и завинти устройството към единия край на голямата тръба. - Благодаря ви... да, опасявам се, че без струг и без моя стенд просто ми се наложи да го сглобя от каквото се валяше наоколо... Мога ли да получа обратно ракетата, моля? Мерси...

- Не летят добре, ако не ги засилиш с тояга - отбеляза Ноби.

- O, в действителност летят доста по-добре - отговори човекът. - Само че не са достатъчно точни. - Той закрепи голямата тръба на рамо и погледна през малката градуирана решетчица. - Сега всичко изглежда да е наред.

- И не летят надалече - продължи Ноби. - Само се издигат и после се пръскат.

- Това е едно често срещано неправилно схващане - каза Леонардо да Куирм, като се извърна с лице към тях.

Колън можеше да види връхчето на ракетата през дупката на тръбата и внезапно му се привидя експлозията от звездички.

- Сега, очевидно вие двамата трябва да тръгнете насам по улицата и да ме придружите - рече им Леонардо. - Наистина ужасно съжалявам, но Негово превъзходителство ми обясни надълго и нашироко как нуждите на обществото като цяло можели понякога да взимат връх над правата на отделния индивид. O, спомних си! Трябваше да кажа „горе ръцете"!