Po Poshtata-07

Седма Глава

Гробницата на думите

Изобретяването на дупката – Господин Липвиг държи реч – Магьосникът от стъкленицата – Обещанието – Борис на господин Хобсън

ДРЕВНИЯТ КАБИНЕТ НА МИСТЪР СПУЛС вонеше на мастило и масла. Той, от своя страна, бе впечатлен от младия мъж с златния костюм и крилатата шапка.

– Определено разбирате от хартия, господин Липвиг, – каза, докато Мойст прелистваше мострите. – Удоволствие е да попадна на клиент–познавач. Винаги съм казвал, използвай вярната хартия за вярната работа.

– Важното при марките е да е трудно да се фалшифицират, – настоя Мойст. – Но от друга страна производството на марка от едно пени трябва да ми струва по–малко от пени.

– Водните знаци ще помогнат, господин Липвиг, – отговори Спулс.

– Не е толкова трудно да бъдат фалшифицирани, – възрази Мойст. И бързо добави, – поне така са ми казвали.

– Не се безпокойте, господин Липвиг, ние владеем всички трикове! – Успокои го майсторът. – Нищо не може ни се опъна. – Химически проявители, магичски светлосенки, мастила с ограничено времетраене, каквото пожелаете. Ние изработваме хартиените материали, гравираме и дори печатаме за някои от най–знатните граждани, въпреки че, от само себе си се разбира, няма как да цитирам имена.

Облегна се назад в кожения фотьойл и задраска за момент в тефтера си.

– Значи, ако произведем двадесет хиляди от марките по едно пени, без гланц, с лепило на гърба, ще ви струва по два долара хилядата, плюс парите за първоначалното ецване, – калкулира Спулс. – Без лепило излизат десет пенса по–евтино. Ще трябва да си намерите някой да ви ги нареже, обаче.

– Не можете ли да ги нарежете с някакава машина? – попита Мойст.

– Не. Няма да стане, не и с толкова дребни хартийки. Съжалявам, господин Липвиг.

Мойст измъкна от джоба си къс кафява амбалажна хартия и го разлюля пред очите на майстора.

– Знаете ли какво е това?

– Какво, хартия за карфици ли? – Светна лицето на Спулс. – Ха, като сега си спомням!... Още си пазя детската колекция на тавана. Все ми се струваше, че струва някоя и друга пара, ако само...

– Наблюдавайте внимателно, господин Спулс, – каза Мойст и хвана с пръсти двата края на парчето хартия. Стенли беше болезнено акуратен, когато подреждаше карфиците си; друг не би постигнал същия резултат дори и с шублер.

Хартията бавно се разкъса по притежението на линията дупчици. Мойст погледна майстора и вдигна вежди.

– Трикът се крие в дупчиците, – обясни той. – Нищо няма да се получи, ако ги няма дупките.

Изминаха три часа. Изпратиха хора да доведат майсторите. Съсредоточени мъже в гащиризони струговаха чаркове, други мъже запоиха чарковете заедно, изпробваха ги, промениха едно–друго, подредхиха ги в клампа, после разфасоваха малка ръчна преса и я сглобиха по друг начин. Мойст се мотаеше видимо отегчен в периферията на целия този организиран хаос, докато сериозни мъже човъркаха, замерваха, сглобяваха, ровичкаха, смъкваха неща, издигаха неща, докато, в края на краищата, изпробваха официално пред погледите на Мойст и Спулс пригодената преса...

Клонк...

На Мойст му се стори, че хората толкова интензивно са затаили дъх, че прозорците се вдлъбват от напрежението. Той се пресегна, измъкна листа малки перфорирани квадратчета от шлюза на машината и до вдигна пред очите си.

Откъсна една марка.

Прозорците звъннаха обратно по местата си. Хората отново задишаха. Никой не зааплодира. Събралите се не бяха от типа хора, които пляскат и викат ура за добре свършената работа. Вместо това, всеки пална лула и кимна на колегите си.

Спулс и Мойст фон Липвиг стиснаха десници за перфорираната хартия.

– Патентът е ваш, господин Спулс.

– Много мило от ваша страна, господин Липвиг, наистина много мило. Ах, ето един сувенир за вас...

Един чирак тъкмо бе връхлетял с лист в ръце. За изумление на Мойст хартията вече бе покрита с марки – неперфорирани, без лепило, но въпреки това идеални миниатюрни копия на рисунката му за марката от едно пени.

– Иконодиаболично гравиране, господин Липвиг! – похвали се Спулс, като видя изражението му. – Никой не може ни упрекна, че не вървим в крак с времето! Първоначално ще има, разбира се, тук–там по някоя дребна грешчица, но до началото на другата седмица...

– Марките от едно и от две пени ги искам за утре, господин Спулс, моля ви, – настоя Мойст. – Не ми трябват идеални, трябват ми спешно.

– Бързак сте вие, господин Липвиг, дума да няма!

– Действайте бързо, господин Спулс. Не се знае кой ще ни догони!

– Ха! Да! Ъм ... не ви е лошо мотото, господин Липвиг, – ухили се неуверено майсторът.

– А петте пенса и доларовата марка ги искам за в други ден, моля.

– Да не ви се подпалят от бързане чизмите, господин Липвиг!

– Трябва да бързаме, трябва да действаме, господин Спулс!

Мойст се върна в сградата на Пощата по най–бързия възможен начин, който да не накърни достойнството му. Чувстваше се леко засрамен.

Харесваше Тиймър и Спулс. Допадаше му работилница, в която човек може да влезе и разговаря с човека, чието име виси над вратата; това означава, че е най–вероятно почтен човек. Допаднаха му и едрите, солидни, невъзмутими работници, в които разпозна всички качества, които му липсваха – като лоялност, солидарност и почтеност. Човек не може да надлъже струга си, или да измами чука. Добри хора, не като него...

Едно нещо, по което те определено се различаваха от него, беше, че в момента със сигурност не тъпчеха джобовете си с отпечатани листове хартия.

Като се замисли, не бива да го прави, наистина не бива. Само дето господин Спулс бе така мил и пълен с ентусиазъм, а бюрото му бе затрупано с мостри от великолепното му производство, и в суматохата, докато хората сглобяваха пресата за перфориране, никой не обръщаше особено внимание на Мойст и той ... поразтреби малко. Не можа да устои. Нали си е мошеник. Какво очаква Ветинари?

На влизане в Пощата забеляза, че пощальоните се завръщат. Грош го очакваше с тревожна усмивка на лице.

– Как вървят работите, Пощенски инспекторе? – Жизнерадостно го поздрави Мойст.

– Доста добре, гос’ине, доста добре. Имам добри новини, гос’ине. Хората ни дават писмата си. Малко са засега, някои са майтапчийски, но взехме пени за всяко писмо. Седем пенса дотука, гос’ине, – протегна той длан.

– Ха, няма да си легнем гладни довечера! – каза Мойст, взе монетите и прибра писмата в джоба си.

– Моля, гос’ине?

– А, нищо. Добра работа, господин Грош! Ъм ... каза, че има добри новини. А има ли и лоши?

– Хм ... на някои хора не им хареса, дето си получиха пощата.

– Пуснали сме писмата на грешен получател ли?

– О, не, гос’ине. Просто хората не винаги обичат да получават стари писма. Не и ако вътре има, да кажем, завещание. – Старецът кимна многозначително. – Оказва се, преди двайсет години погрешната дъщеря наследила бижутата.

– О, боже.

– Викнали Стражата. Утре вестниците сигурно ще пишат за „Разпра на Улицата на Тъкачите”. Една жена ви чака в кабинета ви, гос’ине.

– О, боже, да не е някоя от дъщерите?

– Не, гос’ине. Пише за Таймс. Не може да им се вярва, от мене да знаете, гос’ине, въпреки че кръстословицата им равна няма, – додаде Грош заговорнически.

– Ама мене за какво ме чака?

– Представа си нямам, гос’ине. Може да е, щот’ сте Началник на Пощата.

– Върви тогава ... върви да й свариш чай или нещо, – Мойст потупа джобовете на жакета си. – Докато аз отида да се ... да се постегна малко...

Две минути по–късно отмъкнатата хартия бе скътана на сигурно; Мойст влезе с широка крачка в офиса си.

Помпа стоеше до вратата, огнени очи угасени, в позата на голем, който няма друго задание, освен да съществува. Една жена седеше на стола зад бюрото на Мойст.

Мойст я претегли на ум. Привлекателна, определено, облечена с привидна скромност – сякаш да скрие този факт – като по този начин само подсилваше впечатлението. Напоследък, по незнайни причини се завръщаше модата на корсетите, но единствената нейна отстъпка бе скромна кордела отзад на кръста, която придаваше особена напереност на задните й части, без да се налага да облича двадесет и седем фунта застрашитено заредено с пружини бельо. Беше русокоса, но носеше косата си прибрана в мрежичка, още един детайл, а на темето й се кипреше без видимо основание малко и приглушено модерно боне. Беше облегнала голямата си чанта на крака на стола, подложила коляно под тефтера за записки. На ръката й имаше венчален пръстен.

– Господин Липвиг? – енергично започна тя. – Името ми е мис Крипслок. От Таймс.

Окей, венчален пръстен, но въпреки това е ‘мис’, каза си Мойст. Отнасяй се предпазливо. Сигурно си има Разбирания. Не се и опитвай да целуваш ръка.

– С какво мога да съм от помощ на Таймс? – каза на глас, приседна и я дари с не–покровителствена усмивка.

– Наистина ли възнамерявате да разнесете всичката застояла поща, господин Липвиг?

– Ако изобщо е по силите ни, да.

– Защо?

– Това ми е работата. Дъжд, сняг, тъма, точно както пише на вратата.

– Да сте чул за случайно за разпрата на Улицата на Тъкачите?

– Чух, че било по–скоро кавга.

– Опасявам се, че стана по–сериозно. Когато си тръгвах, една къща вече гореше. Това не ви ли безпокои? – Насочи като че ли обвиняващо молива към Мойст.

Лицето му остана безизразно, докато разсъждаваше трескаво.

– Естествено, че ме безпокои, – каза. – Хората не трябва да палят къщи. Но, от друга страна, господин Паркър от Гилдията на Търговците ще се жени в събота за младежката си любов. Това знаехте ли го?

Мис Крипслок не знаеше. Моливът й задраска неуморно, докато Мойст й разправяше за зарзаватчията и писмото му.

– Много любопитно, – каза накрая тя. – Ще мина да проверя незабавно. Значи казвате, че доставката на старите писма е благородна задача?

– Доставката на писма е единствената задача, – отвърна Мойст и отново се поколеба. На ръба на възприятията си долови шепота на писмата.

– Стана ли ви нещо? – попита мис Крипслок.

– Какво? Не! За какво гов ... а, да, доставянето на писма е благородна задача. Не можем да се отречем от историята си, мис Крипслок. Ние сме комуникиращи създания, мис Крипслок! – Мойст повиши тон, за да заглуши шепота. – Писмата трябва да пристигнат! Трябва да пристигнат!

– Хм ... няма нужда да викате, господин Липвиг, – облегна се на стола репортерката.

Мойст направи опит да се овладее и шепотът се поуталожи.

– Извинете ме, – прочисти той гърло. – Да, възнамерявам да разнеса всичките залежали писма. Ако хората са се преместили, ще положим усилия да ги издирим. Ако са починали, ще доставим пимото на наследниците им. Но писмата ще бъдат доставени. Наша задача е да ги доставим, което и ще направим. Какво друго бихме могли да сторим? Да ги изгорим? Да ги хвърлим в реката? Да ги отворим, за да преценим дали са важни? Не, писмата са ни поверени. Единственото, което можем да сторим с тях, е да ги доставим на получателите им.

Шепотът почти утихна, така че той продължи:

– Да не говорим, че се нуждаем от пространството. Пощата се възражда! – Измъкна лист с отпечатани марки. – С тяхна помощ!

Тя се вторачи озадачено.

– С малки портретчета на лорд Ветинри ли?

– Това са марки, мис Крипслок. Една такава марка, залепена за плика, гарантира разноса на писмото в рамките на Анкх–Морпорк. Това са предварителни мостри, но от утре ще продаваме перфорирани и с лепило на гърба за улеснение. Възнамерявам да облекча използването на Пощата. Очевидно е, че все още се ориентираме в ситуацията, но скоро аз възнамерявам да уредя разпращане на кореспонденция до която и точка на света пожелае човек.

Каква глупост изтърси само, но езикът му не го слушаше.

– Не сте ли малко прекалено амбициозен, господин Липвиг?

– Съжалявам, но не съм в състояние да бъда по друг начин.

– Опитвах се да намекна, че вече си имаме семафорите.

– Семафорите ли? – отвърна Мойст. – Семафорите са чудно нещо, ако човек иска да научи цената на скаридите в Генуа. Но могат ли семафорите да изпишат „Подпечатано с целувка”? Можеш ли да изплачеш сълзите си по семафор, можеш ли да помиришеш, да поставиш изсушено цвете? Писмото е нещо повече от съобщение. Да не говорим, че семафорите са толкова скъпи, че обикновения човек най–много да успее да си позволи едно „ДЯДО УМРЯ ПОГРЕБЕНИЕТО ВТОРН”. Дневната му надница, само за да изпрати съобщение, деликатно колкото запратен нож. Писмата, от друга страна, са реални.

Той спря. Мис Крипслок пишеше като луда. Гледката на репортер, който проявява внвзапен интерес към думите ти, е изключително тревожна; особено след като думите не са нищо повече от купчина гълъбово гуано. Още по–зле е, когато се усмихва.

– Хората се оплакват, че семафорите поскъпват ужасно, а са мудни и ненадеждни, – каза мис Крипслок. – Какво мислите по въпроса?

– Достатъчно е да кажа, че днес взехме на работа един пощальон, който се оказа на деветнадесет хиляди години, – отговори Мойст. – Той е достатъчно надежден, бих казал.

– Ах, да. Говорите за големите. Някои хора твърдят...

– Как ви е малкото име, госпожице Крипслок?

За момент жената се изчерви. После отговори:

– Захарина.

– Благодаря. Аз съм Мойст. Не се смейте. Големите ... помолих ви да не ми се смеете...

– Просто се покашлях, честно, – репортерката допря длан до гърлото си и се покашля неубедително.

– Простете. На мене ми прозвуча като кикот. Захарина, в момента имам нужда от пощальони, от чиновници за гишетата, от сортировчици – имам нужда от хора. Пощата трябва да се движи. Трябват ми хора, които да я движат. Каквито и да е хора. А, благодаря ти, Стенли.

Момчето се бе появило с две различни чаени чаши. Едната имаше нарисувано мъничко котенце, на което случайните очуквания в легена за миене на съдове бяха придали вид, сякаш бе във финалния стадий на заболяване от бяс. Другата информираше света, че клиничното безумство не е условие за наемане на работа, но повечето букви бяха избелели, тъй че бе останало:

НЕ Е НЕОБХОДИМО ДА СИ ЛУД

ЗА ДА РАБОТИШ ТУК, НО ПОМАГА

Стенли предпазливо положи чашите върху бюрото на Мойст. Стенли вършеше всичко изключително предпазливо.

– Благодаря ти, – повтори Мойст. – Хм ... може да тръгваш, Стенли. Няма ли нужда да помогнеш със сортирането?

– В главната зала има вампир, господин Липвиг, – каза Стенли.

– Трябва да е Ото, – бързо вметна Захарина. – Нали нямате ъм ... ъм, възражения срещу вампирите?

– Ха, ако има ръце и може да ходи, бих го наел на работа!

– Той вече си има работа, – засмя се Захарина. – Ото е главният ни иконограф. Фотиграфира хората ви на работа. Много би ни се искало да ви снимаме и вас – за първа страница.

– Моля? Не! – възкликна Мойст. – Не, моля ви!

– Той е изключително талантлив!

– Да, ама ... ама ... ама ..., – започна Мойст, а фразата продължи в ума му, убеден съм, че талантът ми да изглеждам неврзрачен и незабележим няма да устои на снимка на първа страница.

Което на глас прозвуча по следния начин:

– Не желая да се самоизтъквам на фона на останалите трудолюбиви хора и големи, които работят неуморно, за да стъпи Пощата отново на крака! В края на краищата, в не може да има индивидуалисти в колектива, нали?

– Всъщност не сте прав, – възрази Захарина. – Защо иначе ще нахлупите крилат златен шлем и ще се натъпчете в златотъкан брокат? Хайде де, господин Липвиг!

– Хубаво, хубаво, не исках да стигаме дотам, но религията ми забранява, – заяви Мойст, след като има време да помисли. – Забранено ни е да създаваме свой образ и подобие. Отнема частица от душата, нали се сещате.

– Ама вярвате ли го това? – изненада се Захарина. – На сериозно?

– Ами не. Не. Естествено, че не. Не и буквално. Обаче ... не можем да се отнасяме към религията като към някакъв бюфет. Имам пред вид, не можем да си исбираме, да, моля, бих желал малко от Небесния рай и да се включа в Божия план, но не си падам по молитвите, а от забраната на образите ми се образуват газове. Не е концерт по желание, искам да кажа – всичко или нищо, иначе ... ами, би било безсмислено.

Мис Крипслок го слушаше, наклонила глава.

– Вие работите за Негово превъзходителство, нали така?

– Да, естествено, на държавна служба съм.

– И предполагам ще ми кажете, че предишната ви работа е била чиновническа, нищо специално?

– Точно.

– И името ви наистина ще да е Мойст фон Липвиг, понеже не мога да си представя някой да използва подобен псевдоним, – продължи тя.

– Покорно благодаря.

– Звучи ми, сякаш подхвърляте предизвикателство, господин Липвиг. В момента семафорите изпитват какви ли не затруднения. Работата се разсмърдя с разните там уволнения, и как хората, които остават, се преработват до смърт. И ето че се появявате вие, кипящ от новаторски идеи.

– Говоря сериозно, Захарина. Вижте, хората вече ни дават нови писма!

Той ги измъкна от джоба си и ги разпери на вертило.

– Ето, това е за Кукличките, това е до Поспаливия хълм, това е за ... Слепият Йо...

– Той е бог, – отбеляза жената. – Няма да е лесно.

– Не, – твърдо каза Мойст и мушна писмата обратно в джоба. – Пощата ще разнася и до самите богове. Да не говорим, че Йо има три храма в града. Лесна работа.

Тя забрави за снимката, ура...

– Виждам, че сте изобретателен човек. Кажете ми, господин Липвиг, какво знаете за историята на Пощата?

– Почти нищо. Но силно ме интересува къде са отишли полилеите!

– Разговаряхте ли с професор Пелк?

– Кой е той?

– Удивително. Той е в университета. Посветил е цяла глава на сградата в книгата си за ... ох, ами как гигантски масиви от писано слово обладават свойството да мислят самостоятелно. Предполагам знаете, обаче, за предшествениците ви, които са загинали?

– О, да.

Професорът твърди, че сградата някак си ги е подлудила. Тоест, това аз го казвам. Той го е написал по далеч по–засукан начин. Но ви признавам, господин Липвиг, иска се особен вид човек, който да се хване на работа, на която четиримата му предшественици са намерили смъртта си.

Да, помисли си Мойст. Невежа.

– Вие самият да сте забелязал нящо необичйно? – продължи репортерката.

„Хм, стори ми се, че тялото ми пътува във времето, но подметките ми не, но не съм убеден каква част беше халюцинация; за малко не ме уби лавина от пликове, а писмата не спират да ми приказват” бяха думите, които Мойст не изрече, понеже такива неща не се приказват пред отворен тефтер. Вместо тях каза:

– Ни най–малко. Сградата е чудесна и аз възнамерявам да възстановя предишното й великолепие.

– Чудесно. На колко години сте, господин Липвиг?

– Двадесет и шест. Важно ли е?

– Опитваме се да бъдем изчерпателни. – Мис Крипслок го дари с лъчезарна усмивка. – Да не говорим, че информацията ще ни бъде от полза, ако се наложи да пускаме некролог.

Мойст крачеше през залата, по петите му ситнеше Грош.

Измъкна писмата от джоба си и ги мушна в рачешките ръце на Грош.

– Да бъдат разнесени. Писма до боговете да бъдат занасяни в съответния храм. Всякакви други необичайни писма да се оставят на бюрото ми.

– Току–що дойдоха още петнайсет, гос’ине. На хората им е забавно.

– Пари взе ли им?

– О, да, гос’ине.

– Тогава ние ще се смеем последни, – твърдо заключи Мойст. – Скоро се връщам. Отивам да се видя с един магьосник.

По силата на закона и по традиция, огромната Библиотека на Невидимия университет е отворена за гражданите, въпреки че не ги допускат до магическите лавици. Хората обаче и не подозират, тъй като законите на пространство–времето са така усукани в Библиотеката, че стотици мили библиотечни рафтове спокойно могат да бъдат скрити в пространство с дебелина приблизително на слой боя.

Хората въпреки всичко се стичат, в търсене на отговори, които единствено библиотекарите са в състояние да отговорят като например „Това пералнята ли е?”, „Как се пише ‘вакуум’?”, както и – най–редовно – „Имате ли я оная книга дето я четох веднъж? С червена корица и се оказа, че са близнаци.”

Строго погледнато, библиотеката я притежава – някъде. Някъде се намира всяка книга, която е била написана, която ще бъде написана, и, най–любопитното, всяка книга, която е възможно да бъде написана. Тези книги не се намират на свободен достъп, естествено, от опасения да не би неопитното боравене с тях причини колапса на всичко, което е възможно въображението да си представи*.

Подобно всеки друг, пристъпил в Библиотеката, Мойст зяпна купола. Всеки правеше тъй. Всеки се чудеше защо Библиотеката, която е по същество безконечна, е покрита с купол няколко стотин стъпки в диаметър. Библиотекарите им позволяваха да се дивят.

Точно под купола, всяка в своята си ниша, стояха статуите на Добродетелите: Търпение, Целомъдрие, Тишина, Милосърдие, Надежда, Тубсо, Бисономия† и Твърдост.

Мойст не се сдържа и вдигна шапка в поздрав към Надежда, на която дължеше много. После, докато се питаше защо статуята на Бисономия държи чайник и прилича на китка пащърнак, той се сблъска с някого. Човекът го сграбчи за ръката и го задърпа напряко залата.

– Не ми казвай, не ми казвай, но си дошъл за книга, така ли е?

– Ами, всъщност..., – явно бе попаднал на магьосник.

– ...но не си сигурен коя е книгата! – заключи магьосникът. – Точно така. Работата на библиотекаря е да открие подходящата книга за подходящия човек. Седни тука и можем да почнем. Не обръщай внимание на каишите. Няма да отнеме дълго. Процедурата е почти безболезнена.

– Почти?

Натиснаха го да седне в огромен въртящ се стол. Похитителят, или може би обслужващият го персонал, какъвто и да се окажеше човекът, го дари с окуражаваща усмивка. Други, призрачни силуети му помогнаха да стегне Мойст с каишите към стола. Столът изглеждаше достатъчно обикновен, с вехта кожена седалка, но бе обграден от ... предмети. Някои от тях бяха явно магически, обсипани със звезди и с нарисувани черепи по тях; но какво търсят сред тях буркан кисели краставички, дилаф и жива мишка в клетка, изработена от...

Паника сграбчи Мойст, не напълно независимо независимо от което, чифт подплатени наушници заклещиха главата му. Последното, което чу, преди тишината да го връхлети, бе:

– Възможно е да изпитате вкус на яйца, както и усещане сякаш сте бил цапардосан с някакъв вид риба. Това е напъл...

След което преживя тлабър. Това е традиционен магически термин, въпреки че Мойст нямаше представа за което. Изпита миг, в който всичко се разтегна, включително и нещата, които нормално не модат да бъдат разтегнати. След което дойде моментът, когато внезапно всичко плясна обратно до естествените си размери. Усещането е познато като тлабър*.

Когато Мойст отвори очи, столът гледаше в обратната посока. Помен нямаше от киселите краставички, от дилафа и мишката. На тяхно място се мъдреше ведро механични омари и комплект карнавални стъклени очи.

Мойст преглътна и произнесе:

– Треска.

– Ами? Повечето хора я мислят за моруна, – каза някой. – На вкус и на цвят приятели няма, дето се вика. – Някой развърза Мойст и му помогна да се изправи Ръцете принадлежаха на орангутан, но Мойст не възрази. Университетът, в края на краищата, е пълен с магьосници.

Човекът, който го бе насадил на стола стоеше до едно бюро, вперил немигащ поглед в някакво магическо устройство.

– Всеки момент ще стане, – каза. – Всеки момент. Внимание сега! Всеки миг!...

Плетеница от нещо, което изглеждаше като градински маркучи водеше от бюрото и се скриваше в стената. Мойст бе убеден, че те се издуха за момент, подобно змия, която преглъща забързано жертвата си; машината се закашля и изплю лист хартия в слота.

– Ах ... ето го и него, – грабна листчето магьосникът. – Ясно, книгата, която търсите, се нарича „История на шапките”, написана от Ф.Г. Смолфингър, прав ли съм?

– Не. Всъщност не ми трябва никаква книга... – започна Мойст.

– Убеден ли сте? Щото тука имаме много.

Две неща правеха впечатление у тоя магьосник. Едното ... както дядо Липвиг би забелязал, е, че почтеността на събеседника е пропорционална на размера на ушите му. В този смисъл Мойст си имаше работа с извънмерно почтен магьосник. Второ, брадата му е със сигурност фалшива.

– Търся маьосник на име Пелк, – осмели се да проговори Мойст.

Брадата се разтвори, за да разкрие победоносна усмивка.

– Знаех си, че устройството работи! – възкликна магьосникът. – Аз съм човекът, когото търсите.

Табелката на вратата уведомяваше, че кабинетът принадлежи на Ладислав Пелк, Д.М.Н., Пред–смъртен Професор по Морбидна Библиомансия.

От вътрешната страна на вратата имаше кукичка, на която професорът овеси брадата си.

След като кабинетът принадлежи на професор, черепът със забучена свещ се явява неизбежен орнамент, както и препарираният крокодил, овесен от тавана. Никой, най–малкото самите магьосници, знаят за какво служат въпросните предмети, но е от изключителна необходимост да ги притежава човек.

Помещението бе пълно с книги и дори направено от книги. Нямаше мебелировка; което ще рече, бюрото и столовете бяха издигнати от купчини книги. Изглеждаше сякаш много от тях са били използвани за справка, понеже книгите стояха отворени, с подпъхнати в тях други книги да маркират страниците.

– Предполагам, че сте дошъл, за да научите повече за Пощата? – попита Пелк, докато Мойст се настаняваше върху стол, грижливо изработен от струпаните томове от 1 до 41 на книгата „Синоними на думата ‘Гуменка’”.

– Да, ако обичате.

– Гласове? Необичайни явления?

– Да!

– Как точно да се изразя..., – навъсено каза Пелк. – Думите притежават сила, разбирате ли. Силата се съдържа в природата на вселената, в която живеем. Самата Библиотека мащабно изкривява пространството и времето. По същия начин, когато Пощата почна да акумулира всичките тия писма, тя фактически започна да струпва на едно място думи. Това, което се образува, е състояние, което ние наричаме „живейза”, или гробница за живи думи. Интересувате ли се от литература, господин Липвиг?

– Не твърде, – отговори Мойст.

– Бихте ли изгорил книга? – Попита Пелк. – Вехта книга, да речем, гърба й липсва, която сте открил в кашон боклуци?

– Ами ... вероятно не, – призна Мойст.

– Защо не? Мисълта кара ли ви да се чувствате неудобно?

– Да, струва ми се. Книгите са ... ами, просто не се прави така. Ъмм ... защо си слагате изкуствена брада? Бях останал с впечатлението, че магьосниците си пускат естествени бради?

– Не е задължително, знаете, но когато човек се разхожда, населението очаква да види брада, – обясни Пелк. – Същото е със звездите по наметалото. Да не говорим колко е горещо с брада посред лято. Докъде бях стигнал? Живейзи. Да. Всяка дума има мощ. Чувстваме я инстинктивно. Някои думи, като например магическите заклинания и истинските имена на боговете, носят огромна мощ. Към тях следва да се отнасяме с респект. В Клач има планина с множество пещери, във всяка от които е погребана книга – повече от сто хиляди книги, повечето от които религиозни, всяка загъната в бяла ленена пелена. Предполагам, че техният е малко краен подход, но интелигентните хора винаги са знаели, че към думите следва да се отнасяме с голяма доза уважение.

– А не просто да ги тъпчем в чували на тавана ли? – попита Мойст. – Чакай–чакай, един голем нарече Пощата „гробница на непрочетените думи”.

– Ни най–малко не съм изненадан, – спокойно отговори професор Пелк. – Живейзите от едно време, както и библиотеките, редовно са наемали големи, понеже никакви думи, освен написаните на свитъка в главата им, имат влияние върху тях. Думите са важни. И когато се събере критична маса думи, те променят естествотото на вселената. Изпитахте ли нещо като халюцинации?

– Да! Върнах се назад във времето! Но същевременно останах в настоящето.

– А, да. Обичайно явление, – обясни магьосникът. – Достатъчно количество думи, струпани на едно място са в състояние да изкривят пространство–времето.

– Те ми проговориха!

– Обясних вече на Стражата, че писмата искат да бъдат доставени, – каза професор Пелк. – Докато не е прочетено, писмото не е завършено. Те ще направят всичко, което е по силите им, за да бъдат разнесени. Те обаче не разсъждават по начина, по който ние сме сикнали да мислим. Нямат интелект. Те просто се присягат и използват най–близкия им попаднал ум. Виждам, че вече са ви превърнали в свой аватар.

– Ама аз не мога да летя!

– Аватар означава божие подобие, – търпеливо обясни професорът. – Крилатият шлем. Златните одежди.

– Не, те са само по случайност...

– Убеден ли сте?

Стаята утихна.

– Ъм ... бях – досега.

– Те не мислят никому зло. Просто искат да бъдат доставени.

– Никога няма да успеем да ги разнесем всичките, – каза Мойст. – Би отнело години.

– Самият факт, че ги разнасяте е от помощ, – увери го професор Пелк, като се усмихваше подобно лекар, който казва на пациента си да не се безпокои, заболяването е фатално само в 87 процента от случаите. – С нещо друго мога ли да ви бъда полезен? – Той се изправи, за да намекне, че времето на магьосниците е ценно.

– Ами, много би ми се искало да науча къде са отишли полилеите, – каза Мойст. – Няма да е зле да ги върна. Като символичен жест, нали рабирате.

– С това не мога да ви помогна, но съм убеден, че професор Гоатр ще може. Той е Посмъртният Професор по Морбидна Библиомансия. Можем да прескочим да го видим на излизане. Намира се в Магьосническия килер.

– Защо „посмъртен”?

– Защото е умрял.

– А–а ... някак си се надявах да се окаже малко по–метафорично.

– Не се притеснявайте, той реши да приеме Преждевременна смърт. При много добри условия.

– О, – каза Мойст. Важното в подобни ситуации е да прецениш времето да търтиш на бяг. Проблемът е, че за да стигнат до кабинета, двамата бяха преминали през лабиринт от мрачни коридори. Кофти място да се загуби човек. Нещо може да те открие.

Спряха се пред врата, отвъд която се чуваха приглушени гласове и случаен звън на чаша. Звуците престанаха в момента, когато професорът бутна вратата. Трудно е да се прецени откъде бяха идвали. Стайчето действително се оказа килер, пуст, с лавици по стените. По лавиците бяха подредени бурканчета. Всяко бурканче съдържаше магьосник.

Сега му е времето да побегнеш, пошушна гръбначният мозък на Мойст, докато Пелк се присегна към един буркан, отвинти капачката му и бръкна, за да извади миниатюрния магьосник отвътре.

– О, не, това не е той, – благодушно обясни професорът, като видя изражението на лицето на Мойст. – Домакинката постави миниатюрни плетени куклички на магьосници в бурканите, за да напомня на готвачите да не ги използват за други цели. След оня инцидент с фъстъченото масло. Вадя го просто да за не звучи приглушено.

– Значи ... такова, къде е тогава самият професор?

– А, вътре в буркана, като се има пред вид относителността на понятието „вътре”, – отговори професор Пелк. – Изключително трудно е за обяснение. Той е мъртъв само в ...

– ... В определен смисъл на думата?

– Именно! И може да се върне на работа с една седмица предизвестие. Много от възрастните магьосници се възползват от условията. Казват, че е много удобно, нещо като платена отпуска. Само по–дълго.

– Ама къде се дяват?

– Никой не е съвсем сигурен, но често чуваме шум от посуда, – обясни Пелк и приближи буркана до устните си.

– Извинете ме, професор Гоатр? Случайно да си спомняте какво стана с полилеите от сградата на Поащата?

Мойст очакваше да чуе тъничък тенекиен глас; вместо това бодър старчески глас избумтя на два инча от ухото му:

– Какво? А, да! Естествено! Единият е в Операта, а другият го прибра Гилдията на Убийците. А, пудингът пристигна! Довиждане!

– Благодаря ви, професоре, – сериозно каза Пелк. – Ние тука сме добре...

– Много ми дреме! – каза безтелесният глас. – Хайде чупка, че се храним!

– Ами това е, – заключи Пелк като постави кукличката обратно в буркана и завинти капачката. – В Операта и в Гилдията на Убийците. Няма да е лесно да си ги върнете.

– Съгласен съм, ще трябва да го отложа с ден–два, – каза Мойст и направи крачка навън от килера. – Не обичам да се обвързвам с опасни хора.

– Именно, – съгласи се професорът и залости вратата, което бе и сигнал за разговорът отвътре да се възобнови. – Чувал съм, че някои сопрани ритат като мулета.

Мойст сънува как бутилирани магьосници го викат по име.

В добрата традиция на кошмарите, постепенно гласовете се сляха в един–единствен глас, който се оказа Помпа. Разтърсваше го:

– Давят се в мармалад! – извика Мойст, след което фокусира поглед. – Какво?

– Господин Липвиг, Имате Насрочена Аудиенция С Лорд Ветинари.

Новината прозвуча по–зле и от магьосници в буркани.

– Никава аудиенция нямам! ... Или имам?

– Той Каза, Че Имате, Господин Липвиг, – отговори големът. – Следователно Имате. Ще Излезем През Задните Врати За Пощенските Коли. Отпред Се Е Струпала Прекалено Голяма Тълпа.

Мойст се закова с наполовина обути панталони.

– Гневни ли са? Забеляза ли някои от тях да носят ведра с катран? Ами пера?

– Нямам Представа. Просто Следвам Инструкции. Съветвам Ви И Вие Да Правите Същото.

Избута Мойст по задните улички, където утринната мъглица все още се раздигаше.

– Кое време е, за бога?

– Четвърт Преди Седем, Господин Липвиг.

– Ами че това е посред нощ! Тоя човек никога ли не спи? Какво е толкова важно, че да ме издърпваш така от топличката ми купчина писма?

Часовникът в предверието на лорд Ветинари не тиктака равномерно. Понякога тик–ът се забавя момент, а понякога так–ът избързва. Отвреме–навреме едното или другото въобще не се случва. Човек не обръща внимание, докато не е поседял няколко минути, за което време значими части от мозъка започват да дават заето.

Мойст по начало не си падаше по ранното ставане. Това е и едно предимствата на криминалната кариера: човек няма нужда да става преди хората да са се събудили и да са се поразтъпкали по улиците.

Секретарят Дръмкнот се плъзна в помещението на подплатени подметки. Направи го така безшумно, че Мойст се стресна. Той бе един от най–тихите хора, на които Мойст бе попадал.

– Желаете ли кафе, господин Началник?

– Загазил ли съм, господин Дръмкнот?

– Не бих се ангажирал с мнение, сър. Попадал ли ви е тази сутрин Таймс?

– Вестникът ли? Не. Ох..., – спомените на Мойст трескаво пробягаха по вчерашното интервю. Дали не се е изпуснал да каже нещо нередно? Постара се да предаде всичко в позитивна светлина! Ветинари нали иска хората да ползват услугите на Пощата?

– Доставят ни сутрин по няколко бройки – направо от пресата, – обясни Дръмкнот. – Ще ви донеса един.

Върна се с вестника. Мойст го разгъна, вторачи се за няколко агонизиращи мига в заглавната страница, прочете първите изречения, захлупи длан върху очите си и простена:

– О, богове.

– Забелязахте ли карикатурата, господин Началник? – Невинно попита Дръмкнот. – Не е ли доста забавна?

Мойст рискува да хвърли още един поглед на ужасната страница. Вероятно в опити за несъзнателна самозащита погледът му бе пропуснал карикатурата, на която бяха нарисувани двама раздърпани бездомника. Единият държеше лентичка марки. Текстът отдолу гласеше:

Първи бездомник (докопал новоотпечатани ‘Марки’):

– Глей’, бе, глей’ на Ветинари задницата!

Втори бездомник:

– Тц, не ща. Пък и за едно пени не мож’ ме накара да я оближа!

Лицето на Мойст придоби восъчен цвят.

– Той видя ли вестника? – изграчи.

– О, да, сър!

Мойст припряно се изправи.

– Рано е още, – каза. – Господин Трупър вероятно е все още на работа. Ако бързам, сигурно ще успее да ме вмести в графика си. Веднага ще изтичам. Това ще реши проблема, надявам се. Няма нужда от бумащина, подписи, нищо. Не искам да съм в тежест на никого. Дори ще...

– Хайде де, хайде, господин Началник, – деликатно го побутна обратно в стола му Дръмкнот. – Не се травматизирайте излишно. По мои наблюдения негово благородие е ... комплексна личност. Не е разумно да преварвате реакцията му.

– Искаш да кажеш, че може и да ме остави жив?

Дръмкнот сбърчи чело в мисъл и дори се зарея за момент поглед в тавана.

– Хмм, да. Да, много вероятно.

– Искаш да кажеш, на чист върдух? С ръце, крака и глава по местата им?

– Много възможно, сър. Можете да влезете вече, сър.

Мойст пристъпи на пръсти в офиса на Патриция.

Единствени пръстите на лорд Ветинари се подаваха от двете страни на разгърнатото копие на вестник Таймс. С тъп ужас Мойст препрочете заглавията.

Няма Да Се Прекършим,

Кълне Се Началникът На Пощата

Невероятна Атака Срещу Семафорите

Дава Обет: Ще Доставяме Навсякъде

С Помощта На Удивителните Нови ‘Марки’

Това бе централната новина. Успоредно с нея ловеше погледа по–дребна новина:

Главното трасе Отново Повредено:

Континентът Откъснат От Света*

...а най–долу на страницата, с тлъст шрифт, за се да покаже, че е писано с чувство за химор, под заглавието

Историята Не Може Да Бъде Отречена

...бяха събрани дузина разкази от очевидци на събитията, произтекли след доставката на древните писма. Прочете за кавгата, прераснала в разпра, както и за господин Паркър и бъдещата му невеста. Имаше и други. Пощата бе променила с по малко незабележими животи. Сякаш някой бе изкъртил прозорец към Историята и сега наблюдаваше какво е можело да се случи.

Цялата първа страница бе посветена на Пощата, като се изключи едно каренце как Стражата издирвала мистериозния убиец, разкъсал някакъв банкер в собствения му дом. Стражата била в задънена улица. Новината поободри Мойст. Ако прехваленият им върколак не може да проследи окървавен убиец, значи може и да не успеят да уловят Мойст, когато му дойде времето. Мозъкът със сигуност надвива носа.

Лорд Ветинари като че бе в абсолютно неведение относно присъсвието на Мойст и Мойст се зачуди какъв би бил резултатът от деликатно покашляне.

В който момент вестникът прошумоля.

– В колонката за писма се казва, – донесе се гласът на Патриция, – че фразата „заври си го в пуловера”** е базирана на древна Ефебианска поговорка на поне две хиляди години. Което означава, че явно предхожда появата на пуловерите, но не и на завирането като такова.

Погледна Мойст над страниците на вестника и добави:

– Следите, предполагам, изключително интересните етимологически дебати?

– Не, сър, – отговори Мойст. – Както може би си спомняте, последните шест седмици прекарах в килията за смъртници.

Негово благородие остави вестника, сключи пръсти пред брадичката си и погледна Мойст над върховете им.

– А, да. Вярно, господин Липвиг. Тъй, тъй, тъй.

– Вижте, ужасно съжал..., – почна Мойст.

– Навсякъде по света? Дори и до боговете? Нашите пощальони не се дават лесно? Не можем да се отричаме от историята си? Много впечатляващо, господин Липвиг. Развълнувахте масите, – усмихна се Патрицият, – както казала рибата, като видяла човека с оловните тежести на краката.

– Не казах чак...

– Личният ми опит сочи, че мис Крипслок записва буквално казаното, – отбеляза Ветинари. – Ужасно неприятно е когато журналистите правят така. Разваля цялото удоволствие. Човек инстинктивно усеща, че го мамят. Разбирам също, че започвате също така да продавате финансови полици?

– Моля?

– Марките, господин Липвиг. Не са ли те де факто обещание да разнесете поща на цена едно пени? Обещание, което трябва да се спази. Елате да погледнете за момент. – Изправи се и доближи прозореца, където кимна на Мойст да се приближи. – Моля елате, господин Липвиг.

Налегнат от опасения, че ще свърши разпльоскан на калдъръма отдолу, Мойст въпреки всичко се подчини.

– Виждате ли голямата семафорна кула на покрива на Тъмп? – посочи с жест Ветинари. – Главното трасе отново бездейства. Разбрах, че имали някакви проблеми с кулите в равнините. Нищо не се получава отвъд Сто Лат. Но, ако погледнете, от друга страна, надолу...

На Мойст му трябваше секунда да осъзнае какво вижда, след което...

– Това да не е опашка пред Пощата?!

– Да, господин Липвиг, – отговори с мрачно задоволство Патрицият. – Чакат да си купят марки. Анкх–Морпоркските граждани притежават инстинкт да, как да го нарека, да се включат в купона. Вървете, господин Липвиг. Убеден съм, че кипите от идеи. Не ме оставяйте да ви задържам.

Лорд Ветинари се върна на бюрото си и разгърна отново вестника.

Няма как да не го е забелязал, помисли си Мойст, плесната в центъра на заглавната страница...

– Ъм ... относно това, другото... – обади се той, втренчен в карикатурата.

– Какво друго?

Настъпи моментна тишина.

– Хм ... всъщност нищо, – каза Мойст. – Ами аз ще тръгвам, тогава.

– Именно, господин Началник на Пощата. Писма има за разнасяне, нали така?

Ветинари се заслуша в отварянето и затварянето на далчени врати, после се изправи и се загледа през прозореца, докато не видя облечената в златен брокат фигура да пробягва през вътрешния двор.

Дръмкнот влезе и изпразни изходящата поща.

– Много добре, сър, – кротко каза той.

– Благодаря, Дръмкнот.

– Забелязвам, че господин Хорсфрай е починал.

– И аз така разбрах, Дръмкнот.

Тълпата се разшумя, когато Мойст пресече улицата. За неизразима негова радост забеляза господин Спулс, придружаван от един от сериозните мъже от печатницата. Спулс заситни към него.

– Аз, ъм, донесох няколко хиляди от всяка от, ъм, поръчките, – прошепна той и измъкна пакет изпод палтото си. – От по едно и две пени. Не са най–качествена изработка, но допуснах, че ще имате нужда от тях. Чухме, че семафорите пак са повредени.

– Живота ми спасихте, господин Спулс. Само ако може да ги внесете в сградата. Хрумна ми всъщност, колко струва да изпрати човек съобщение до Сто Лат по семафорите?

– Дори кратко съобщение ще струва поне трийсет пенса, струва ми се, – отговори гравьорът.

– Благодаря. – Мойст отстъпи и събра длани на фуния пред устата си. – Дами и господа! – Извика. – След пет минути Пощата ще започне продажба на марки от едно и две пени! В допълнение, ще приемаме пратки за Сто Лат! Първата експресна доставка доставка за Сто Лат, дами и господа, заминава на кръглия час и ще пристигне там още тази сутрин. Цената е десет пенса за стандартен плик! Повтарям, десет пенса! Кралската Поща, дами и господа! Не се подлъгвайте по имитации! Благодаря!

Тълпата се развълнува, неколцина души бегом се отдалечиха.

Мойст преведе господин Спулс до сградата и учтиво затвори вратите пред носа на тълпата. Усещаше тръпката, която винаги идва, когато играта му потръгне. Реши, че животът следва да се състои изцяло от моменти като този. С леко сърце раздаде нареждания.

– Стенли!

– Да, господин Липвиг? – обади се иззд гърба му момчето.

– Изтичай до конюшната на Хобсън и кажи, че ми трябва здрав бърз кон, разбра ли? Да му кипи кръвта на животното! Не някоя дръглива стара кранта, и им кажи, че мога да направя разликата! Трябва ми след половин час! Бягай! Господин Грош?

– Дасър! – Грош козирува.

– Изнамери някаква маса да служи за тезгях, а? – помоли Мойст. – След пет минути отваряме, за да продаваме марки и да приемаме поща! Аз ще занеса писмата до Сто Лат, докато семафорите не работят. Докато ме няма, те назначавам за изпълняващ длъжността Началник на Пощата. Господин Спулс?

– Тука съм, господин Липвиг, не е необходимо да ми викате, – огорчено се обади инженерът.

– Извинете ме, господин Спулс. Още марки, моля ви. Искам да взема малко с мене, в случай че ми дадат обратна поща. Ще се справите ли? Петте пенса и доларовата марка ще ми трябват колкото се може ... Зле ли ви е, господин Грош?

Старецът се олюляваше, а устните му мърдаха беззвучно.

– Господин Грош? – повтори Мойст.

– Изпълняващ длъжността..., – прошепна Грош.

– Точно така, господин Грош.

– Никой Грош не е бил назначаван за Изпълняващ длъжността..., – ненадейно Грош падна на колене и прегърна коленете на Мойст. – О, гос’ине, благодаря ви! Няма да ви посрамя, господин Липвиг! Можете да разчитате на мене, гос’ине! Ни дъжд, ни сняг, ни нощен мр...

– Да, да, благодаря ти, Изпълняващ длъжността Началник, благодаря, достатъчно, – опита се да го откопчи от себе си Мойст. – Моля ви, господин Грош, изправете се.

– Мога ли да си сложа крилатия шлем, докато ви няма, гос’ине? – помоли се Грош. – Би означавало много за...

– Убеден съм че би, господин Грош, но не днес. Днес, шлемът ще отлети до Сто Лат.

Грош се изправи.

– Не ми се струва редно точно вие да разнасяте пощата, гос’ине, – усъмни се той.

– А кой друг? Големите не се движат достатъчно бързо, Стенли е ... ами, Стенли, а останалите ни служители са прекалено ст ... щедро надарени с години. – Мойст потърка длани. – Не искам спор, Изпълняващ длъжността Началник на Пощата Грош! А сега – хайде да продадем малко марки!

Вратите бяха отворени, хората се струпаха. Ветинари се оказа прав. Гражданите на Анкх–Морпорк обичаха да се чувстват съпричастни към каквото събитие им предостави случайността. Марките се разграбваха като топъл хляб от импровизирания тезгях. Логиката бе, че тъй или иначе купуват за едно пени нещо, което струва едно пени. Дори и да е на майтап, е също така сигурно, както и да купуват пари! После добавиха пликовете. Хората действително започнаха да пишат писма направо в главната зала. Мойст отбеляза на ум: пликове със залепена марка и сгънат лист хартия вътре: Готов Комплект за Писмо, Само Добави Мастило! Важно правило във всяка игра е да улесниш колкото се може хората да ти дадат парите си.

За негова изненада, въпреки че си даде сметка, че не би следвало да се изненадва, забеляза Дръмкнот да си пробива с рамо път през тълпата с малко, но тежичко облечено в кожа пакетче, запечатано с тежък восъчен печат носещ кръста на града и масивно В. Адресирано бе до кмета на Сто Лат.

– Държавни дела, – многозначително каза секретарят, като предаде пакета.

– Ще искате ли някакви марки? – прие го Мойст.

– А вие как мислите, господин Началник?

– Убеден съм, че държавната кореспонденция пътува безплатно, – каза Мойст.

– Благодаря, господин Липвиг. Лордът обича схватливите хора.

Останалата поща за Сто Лат си получи обаче марките. Мнозина имаха приятели или бизнес дела там. Мойст се огледа. Хора пишеха навсякъде, дори облегнали хартията на стената. Марките, от едно и от две пени, бързо намаляваха. А в другия край на залата големите методично сортираха безкрайната планина писма...

Като се замисли човек, по своеобразен малък начин Пощата кипеше от живот.

Трябваше да я видите, гос’ине, трябваше да я видите!

– Ти ли си Липвиг?

Той се сепна от видението на искрящи полилеи и се вторачи в набития мъж пред себе си. Отне му момент да го разпознае, след което го идентифицира като собственика на Коне под Наем Хобсън, най–прославеното и същевременно най–зловещо такова предприятие в града. Конюшната най–вероятно не бе свърталището на криминална дейност, което слуховете описваха, въпреки че наемаше на работа раздърпани мрачни мъже, които като че нямаха много за вършене, освен да седят наоколо и да се чумерят на минувачите. Освен това всички знаят, че там работи един Игор, което е изключително разумно, като се имат пред вид разходите за ветеринарна помощ, но се носеха приказки...*

– А, здравейте, господин Хобсън.

– Ти да не си мислиш, господинчо, че аз гледам стари уморени коне, а? – Заяви Уили Хобсън. Усмивката му не изглеждаше напълно дружелюбна. Стенли нервно кършеше ръце зад гърба му. Хобсън бе едър и набит, но не и дебел. Вероятно така би изглеждала обръсната мечка.

– Яздил съм ваши коне, които..., – почна Мойст, но Хобсън вдигна длан.

– Искаш, значи, да му кипи кръвта, а? – Усмивката му се разтегна. – Е, винаги давам на клиентите си точно което пожелаят, знаеш. Затова ти доведох Борис.

– О, така ли? – каза Мойст. – Ще ме закара ли до Сто Лат?

– Най–малко дотам, сър, – каза Хобсън. – Добър ездач ли сте?

– Когато ми се налага да напусна града, господин Хобсън, нямам равен.

– Хубаво, сър, хубаво, – каза Хобсън с бавния тон на някой, който внимателно подкарва плячката към клопката. – Борис има някой и друг недостатък, но на опитен ездач като вас няма да прави проблеми. Готов ли сте, значи? Чака ви отвън. Човекът ми го държи.

Оказа се всъщност, че четирима души държаха гигантския черен жребец в плетеница от въжета, където той риташе, и танцуваше, и се изправяше на задни крака, и се опитваше да хапе. Пети човек лежеше на земята. Борис бе трепач.

– Както ви казвах, господине, конят има някой и друг недостатък, но никой не би го нарекъл ... как го бяхте казал ... дръглива стара кранта. Все още ли ви се иска кон, дето да му кипи кръвта? – Ухилената физиономия на Хобсън каза всичко: така се разправям аз с високомерни господинчовци, дето ми правят въртели. Дай да те видим как ще го обяздиш тоя кон, мистър Много–Разбирам–От–Коне!

Мойст премери с поглед Борис, който тъкмо се опитваше да стъпче падналия коняр, после измери тълпата. Да върви по дяволите златния костюм. Човек в положението на Мойст фон Липвиг има само един изход и той е за покачи мизата.

– Свалете следлото, – каза.

– Ти какво? – не разбра Хобсън.

– Свалете седлото, господин Хобсън, – настоя Мойст. – Пощенската чанта е доста тежка, така че дайте да спестим от седлото.

Усмивката не изчезна, но останалата част от лицето на Хобсън се опита да се измъкне на пръсти.

– Имате достатъчно деца, надявам се, не ви се искат още?

– Дайте ми единствено сгънато одеало и юздечка.

Сега усмивката изчезна напълно от лицето на Хобсън. Работата почваше да заприличва на убийство.

– Помислете си пак, сър, – каза той. – Борис отхапа два пръста на един човек миналата година. Тъпкач е той, и мачкач, и пърдач, че и хорлок, ако усети, че му минава номера. Демони са се вселили в него, и туй–то.

– Ще препуска ли?

– Той не толкова препуска, колкото се изстрелва, сър. Роден е зъл и зъл ще си умре, – каза конярят. – Трябва ви тояга, за да го убедите да взима завоите. Вижте, сър, направих си малко майтап, имам толкоз други...

Хобсън отдръпна, когато Мойст му прати специалната си усмивка.

– Вие ми го избрахте, господин Хобсън. Аз ще го яздя. Ще съм ви задължен, ако помолите колегите си да се опитат да го насочат в посока към Бродуей, докато аз довърша едно–две служебни дела.

Мойст се върна в сградата, изтича нагоре по стълбите до кабинета си, затвори вратата, наблъска кърпичката в устата си и се разхълца за няколко секунди, докато му поолекна. Яздил беше на гол гръб няколко пъти, когато ситуацията се напечеше, но очите на Борис бяха очи на лудо животно.

Но ако отстъпи сега ... ще свърши като глупак с лъскави дрехи. Трябва да им направиш шоу, да им покажеш образ, нещо, дето да запомнят. Достатъчно е да се задържи, докато напуснат града; след което просто трябва да се оглежда за подходящ храсталак, в който да се метне. Точно така. След което, часове по–късно, ще се добере с куцукане до Сто Лат, геройски преборил се с връхлетелите го бандити. Ще му повярват, понеже ще изглежда правдиво ... понеже на хората им се искаше да вярват в неща, защото историята звучи вълнуващо, защото ако го лъснеш достатъчно, стъкълцето заприличва повече на диамант от самия диамант.

Хората го приветстваха с ликуване, когато пристъпи надолу по стъпалата на Пощата. Като по даден знак слънцето надникна иззад облаците и заблестя в крилцата му.

Борис като че ли се беше поукротил и дъвчеше юздечката. Мойст не се подлъга; кон като Борис седи кротък единствено ако замисля нещо.

– Господин Помпа, бихте ли ме подхванал да се кача? – помоли той и преметна пощенската чанта.

– Да, Господин Липвиг, – отговори големът.

– Господин Липвиг!

Мойст се обърна, за да види Захарина Крипслок, забързана по улицата с тефтер в ръка.

– Винаги е удоволствие да разговаряме, Захарина, – каза Мойст, – но в момента съм малко зает...

– Известно ли ви е, че Главното трасе отново е повредено?

– Да, вестникът писа. А сега ми се налага...

– Вярно е значи, че отправяте предизвикателство към семафорната компания? – моливът увисна като ястреб над тефтера.

– Ние просто разнасяме пощата, мис Крипслок, точно както обещах, – заяви с твърд, мъжествен глас Мойст.

– Но не е ли озадачаващо, че човек на кон се оказва по–надежден от...

– Моля ви, мис Крипслок! Ние сме Пощата! – прекъсна я Мойст с най–изтънченият тембър, който успя да докара. – Ние не се занимаваме с дребни межди. Съжаляваме да научим, че колегите ни от семафорите изпитват временни затруднения с техниката си, искрено съчувстваме на неволята им, и ако те биха желали да изпратят съобщенията си по пощата, ние с радост бихме им продали малко марки – освен едно и две пени, скоро пускаме пет, десет пени, както и един долар, ще бъдат на разположение тука, в сградата на Пощата, готови намазани с лепило. В допълнение, възнамеряваме да разнообразим вкуса на лепилото и да въведем марки с вкус на анасон, портокал, канела и банан, но не и ягода, понеже не обичам ягоди.

Отгатна усмивката й, докато записваше всичкото това. Репортерката попита:

– Добре ли ви разбрах? Предлагате да доставите съобщенията вместо семафорите?

– Естествено. Изходящите съобщения могат да бъдат захранени на кулата след Сто Лат. Услужлив е малкото ми име.

– А не е ли „майтапчия”? – върна му го Захарина за радост на тълпата.

– Изобщо не проумявам какво имате пред вид, – каза Мойст. – А сега, ако позволите...

– Искате да дърпате за опашката на собствениците на семафорите ли? – поясни репортерката.

– Предполагам, че използвате някакъв журналистически термин, – отвърна Мойст. – Никога не съм дърпал нечия опашка и не възнамерявам да почвам. А сега, ако ме извините, имам да разнасям поща и предпочитам да го сторя преди Борис да е изял някого. За пореден път.

– Мога ли да попитам още едно последно нещо? Ще пострада ли душата ви, ако Ото ви снима как потегляте?

– Нищо не мога да сторя, за да ви спра, но нещата биха били наред, предполагам, ако лицето ми не се вижда, – отговори Мойст, докато Помпа сключи глинени длани, за да му направи стъпало. – Свещеникът много държи на това, последното.

– Убедена съм, че „свещеникът” държи, – каза мис Крипслок, като положи усилия кавичките да натежат от ирония. – Да не говорим, че като гледам ездитното ви същество, нищо чудно това да е последният ни шанс да ви снимаме жив. Конят ви прилича на самата четиринога смърт, господин Липвиг.

Тълпата замря, когато Мойст се метна на коня. Борис попремести тежестта си от крак на крак.

Погледни по следния начин, каза си Мойст. Какво имам за губене? Живота ми? Нали вече ме обесиха? В момента съм на подарено време. Да не говорим, че всички са безумно впечатлени. Защо се натискат да купуват марки? Защото им изнасям представление...

– Само кажете кога, мистър, – обади се един от конярите на Хобсън, – ‘щото като го пуснем, няма връщане!

– Една секунда..., – припряно го прекъсна Мойст.

Забелязал бе силуета й сред тълпата. Носеше обгръщаща фигурата сива рокля, и, докато я наблюдаваше, издуха към небесата невротичен облак цигарен дим, метна му един поглед и сви рамене.

– Вечеря довечера, госпожице Диърхарт?

Хората заизвръщаха глави. Някои се разсмяха, неколцина подвикнаха окуражително. За миг тя го стрелна с поглед, който следваше да отпечата изпепеления му силует му върху димящите руини на отсрещната стена, после кимна троснато.

Кой знае, отдолу може да се крият праскови...

– Пускайте го, момчета! – викна Мойст с пеещо сърце.

Мъжете се метнаха встрани. Светът затаи дъх, след което Борис изригна от кротост в див танц на задни крака, а копитата му пръскаха искри по паважа.

– Бравос! Стой! – изкомандва Мойст.

Светът се оцвети в бяло. Борис изхвърча.