05

* * *

— Вещици? — произнесе лорд Фелмет.

— Вещици! — писна дукесата.

Из ветровитите коридори на замъка слаб глас, също като воя на вятъра в ключалките на вратите, повтори с нотка надежда: „Вещици!“

Хората със свръхестествен усет…

— Това си е намесване в реда на събитията и туй то — обяви Баба Вихронрав. — И нищо добро не ни чака.

— Толкова е романтично! — възкликна задъхано Маграт и потисна една въздишка.

— Гу-гу-гу — изгука Леля Ог.

— Както и да е — заключи Маграт, — ти уби оня ужасен човек!

— Не съм. Аз просто насърчих… събитията да поемат своя курс. — Баба Вихронрав се намръщи. — Той не проявяви каквото и да е уважение. Веднъж да загубиш уважението на хората, и можеш да считаш, че си я загазила.

— Куко ма, мама, отю-ботю-бо.

— Мъжът с каляската обаче ни го донесе, за да го спасим! — извика Маграт. — Той е искал детето да оцелее! Толкова е очевидно! Съдбата така е решила!

— О, очевидно било — повтори Баба Вихронрав. — Признавам ти, очевидно беше. Но само защото са очевидни, не значи, че нещата са истински.

Тя претегли на ръка короната. Усещаше я много тежка, по оня особен начин, който отива отвъд мерките за тегло.

— Да, но идеята е… — започна Маграт.

— Идеята е — прекъсна я Баба, — че хората ще дойдат да го търсят. Ще ровят. Сериозни хора. Ще търсят сериозно. Търсене от вида на „събори-стените-на-къщата“ и „подпали-сламения-покрив“. И…

— Куко ми пави малкия касавец?

— …И освен това, Гита, убедена съм, че всички ще се почувстваме далеч по-добре, ако престанеш да гукаш по този начин! — сопна се Баба.

Можеше да усети как й се опъват нервите. Винаги я хващаха нервите, когато не беше сигурна какво да предприеме. Междувременно се бяха пренесли в колибата на Маграт и обстановката започваше да я дразни, защото домакинята вярваше в мъдростта на Природата и в елфите, и в лековитата сила на цветовете, и в кръговрата на сезоните, и в какви ли не други неща, с които Баба Вихронрав не желаеше да си има вземане-даване.

— Ти мене няма да ме учиш как се гледат бебета — с мек глас я отряза Леля Ог. — Мене с моите петнайсет?

— Просто отбелязах, че следва да поразъждаваме върху ситуацията — отвърна Баба. Двете вещици се втренчиха в нея.

— Е? — подкани Маграт.

Пръстите на Баба забарабаниха по ръба на короната. Тя се начумери.

— Първо, трябва да го разкараме далеч оттук. — Тя вдигна предупредително длан. — Не, Гита, знам, че къщата ти е идеална и всичко останало, но просто тук не е безопасно. Детето трябва да замине някъде далеч оттук, където никой няма да го знае кое е. Имаме да се оправяме и с това. — Тя запремята короната от длан в длан.

— А, това е лесно — каза Маграт. — Имам предвид просто да я натикаме под някоя скала или нещо друго. Лесна работа. Много по-лесна от гледането на бебета.

— Не е тъй — възрази Баба. — И причината е, че цялата тая страна е пълна с бебета и всички те си приличат като две капки вода, но не ми се струва тъдява да има много корони: Те си имат свой начин да бъдат намерени. Викат някак си направо в човешките умове. Ако я тикнеш под камък някъде из околността, само след седмица някой случайно ще я намери. Помни ми думата.

— Истина е туй, истина е — потвърди сериозно Леля Ог. — Нали знаеш колко пъти си хвърляла магически пръстен в най-дълбоките океански глъбини и после, като се прибереш у дома и си купиш калкан за вечеря, пръстенът се оказва вътре в него?

Обмислиха казаното в пълно мълчание.

— Никога — заядливо отговори Баба. — Нито пък ти. Както и да е, детето може един ден да си я поиска. Това си е негово рождено право в края на краищата. Кралете много се уповават на короните си. Наистина, Гита, понякога ти хрумват възможно най…

— Аз да отида да направя чай, а? — досетливо я прекъсна Маграт и изприпка към кухнята.

Двете възрастни вещици седяха в двата края на масата, потънали в учтива, напрегната тишина. Най-накрая Леля Ог каза:

Подредила е хубавко, не смяташ ли? С цветенца и всичко останало. Какви са тия неща по стените?

— Сигили^[4] — кисело отговори Баба. — Или нещо подобно.

— Изглеждат модерно — учтиво продължи Леля Ог. — Ами ония мантии и пръчици и други нещица?

— Модерни — натърти Баба Вихронрав и изсумтя неодобрително. — Когато аз бях млада вещица, имах само една буца восък и две карфици, но и на толкова бях доволна. Самички трябваше да си правим баенето в ония дни.

— Ех, да, много вода изтече оттогава — мъдро заключи Леля Ог и подруса приспивно бебето.

Леля Ог се бе омъжвала три пъти и управляваше племе от деца и внуци, пръснато из цялото кралство. Разбира се, на вещиците не е забранено да се омъжват. Баба неохотно трябваше да се съгласи с този факт. Изключително неохотно. Тя отново изсумтя неодобрително. Това беше грешка от нейна страна.

— Каква е тая миризма? — рязко попита тя.

— Ах… — Леля Ог предпазливо отмести бебето. — Смятам да попитам Маграт дали няма някакви чисти пешкири.

Баба Вихронрав остана сама. Почувства се объркана, както човек обикновено се чувства, оставен сам в чужда стая да се бори с подтика да стане и да разрови книгите в библиотеката над скрина или да провери дали се е събрал прах на поличката над камината. Тя повъртя още малко короната в ръце. Отново й създаде усещането, че е по-голяма и по-тежка, отколкото бе в действителност.

Улови отражението си в огледалото над камината и сведе поглед надолу към короната. Беше изкушаващо. Направо я молеше да пробва как ще й стои. Е, добре де, защо пък не? Огледа се, за да се увери, че другите две вещици ги няма наоколо, след това с едно-единствено движение свали със замах шапката и постави короната на главата си.

Стана й. Баба гордо се изпъчи и величествено размаха ръка по посока на огнището.

— Много добре го мога това. — Махна с пренебрежение към стенния часовник. — Резни му главата — нареди тя и се усмихна зловещо.

И замръзна, когато чу крясъците, тропота на коне, смъртоносното свистене на стрели и влажния нисък звук на копие, забило се в плът. Атака след атака отекваха в черепа й. Меч срещаше щит или меч, или безжалостно — кост. Години прелетяваха през ума й само за миг. Имаше времена, когато короната лежеше забравена сред мъртъвци или висеше на някой клон. Но винаги се намираше ръка, която отново я вдигаше, за да я постави на кадифена възглавничка…

Баба изключително предпазливо повдигна короната от главата си — нужно беше усилие на волята, на короната не й харесваше да бъде сваляна — и я положи на масата.

— Значи такова било усещането да си крал? — кротко каза тя. — Чудя се защо всички се натискат да получат работата?

— Да ти сипя ли захар? — попита Маграт зад гърба й.

— Трябва да си роден глупак, за да искаш да станеш крал — коментира Баба.

— Моля?

Баба се извърна.

— Не те видях да влизаш. Какво ме пита?

— Искаш ли захар в чая си?

— Три лъжички — бързо отговори Баба.

Едно от житейските й разочарования беше, че въпреки всичките си усилия, навлизаше във върха на професионалните си умения с тен като розова ябълка и с всичките си зъби в устата. Никакви ласкателства не можеха да убедят и една-едничка брадавица да впие корен по красивата й, макар и леко конска физиономия. Големите количества захар не успяваха да повредят зъбите й, а само като че ли й даваха неукротима енергия. Тя дори се бе консултирала с един магьосник по въпроса и той й беше обяснил, че всичко се дължи на метаболизма й. Това й позволяваше да усеща леко превъзходство по отношение на Леля Ог, която вероятно през живота си не е виждала жив метаболизъм.

Маграт прилежно изсипа в чашата три препълнени лъжички. Прекрасно би било, умислено си каза тя, ако хората понякога казват „благодаря“.

Усети, че короната я съзерцава.

— Усещаш го, нали? — попита Баба. — Нали ти казвах? Короните съобщават за себе си!

— Ужасно е.

— Не, не е. Тя се държи по този начин, защото такава й е природата. Не е виновна.

— Но това е магия!

— Просто е това, което е — повтори Баба.

— Опитва се да ме накара да я сложа на главата си — възкликна Маграт, като отблъсна във въздуха невидима сила с ръка.

— Така правят, да.

— Но аз ще проявя твърдост!

— И аз тъй си помислих — отговори Баба с внезапно появило се дървено изражение на лицето си. — Какво прави Гита?

— Къпе бебето в легена — разсеяно произнесе Маграт. — Но как може да скрием подобно нещо? Какво ще стане, ако например я заровим някъде надълбоко?

— Язовци ще я изровят — отпаднало обясни Баба. — Или ще довтасат златотърсачи. Или дърво ще оплете корените си около нея, а след това бурята ще го събори и някой ще я вдигне и ще си я сложи…

— Освен ако не е някой здравомислещ като нас — отбеляза Маграт.

— Освен в такъв случай, да — съгласи се Баба, разглеждайки ноктите си. — Въпреки че при короните проблемът не е с поставянето, а със свалянето им от главата.

Маграт пое короната и я заобръща в ръцете си.

— Дори не прилича много-много на корона.

— Ти понеже много корони си виждала — присмя й се Баба. — Станала си експерт по короните, естествено.

— Виждала съм достатъчно. Имат къде-къде повече скъпоценни камъни и кадифено парче отгоре — предизвикателно отговори Маграт. — А тая е просто някаква малка…

— Маграт Чеснова!

— Виждала съм! Беше по времето, когато ме обучаваше старата Уимпър…

— …мир на праха й…

— …мир на праха й, обичаше да ме взима със себе си в Тъп Бръснач или в Ланкър, когато в града идваха гастролиращи артисти. Тя много обичаше театъра. Там имат повече корони, отколкото можеш да си представиш. Въпреки че, забележи… — тя направи пауза, — … добрата старица ми обясни, че са направени от хартия, тенеке и други такива. И прости стъкълца вместо скъпоценни камъни. Но въпреки това изглеждаха по-истински, отколкото тая тука. Не ти ли се струва странно?

— Нещата, които се опитват да приличат на други неща, често пъти приличат на нещата повече от самите неща. Добре известен факт — обясни Баба. — Не че го одобрявам. И за какво се разхождат, ако мога да попитам, с корони на главите?

— Не си ли чувала за театър? — изуми се Маграт.

Баба Вихронрав, която никога не би признала невежеството си в каквато и да е област, не се поколеба и миг:

— О, да. Става дума за някое от онези, модерните неща.

— Добрата стара Уимпър обичаше да казва, че театърът е огледало на живота — поясни Маграт. — Твърдеше, че я ободрявал.

— Предполагам — стреля наслуки Баба, — ако е изигран добре, във всеки случай. Добри хора са играчите на театър, а?

— Така ми се струва.

— И обикалят из страната, казваш? — замислено продължи Баба, загледана към кухненската врата.

— Пътуват навсякъде. Точно в момента в Ланкър е пристигнала трупа. Така чух. Не съм била там, за да видя, защото знаеш… — Маграт сведе поглед. — Не е правилно сама жена да ходи по такива места.

Баба кимна. Искрено одобряваше подобни предразсъдъци, разбира се, докато никой не намекваше, че биха могли да се отнасят до нея.

Забарабани с пръсти по покривката.

— Добре — каза накрая. — Защо не? Иди да кажеш на Гита да повие добре бебето. И без това отдавна не съм ходила на театър.

Както обикновено, Маграт беше омаяна. Театърът не представляваше нищо повече от няколко дължини боядисани чували, сцена, скована от дъски и положена върху ръждясали варели, и половин дузина дълги скамейки, подредени насред селския площад. Но същевременно сцената успяваше някак си да се превърне в Замъка, Друга част на замъка, Същата част малко по-късно, Бойното поле, а в момента беше Път, водещ извън града. Би бил прекрасен следобед, ако не беше Баба Вихронрав.

След няколкото пронизващи погледа, които хвърли на тричленния оркестър, за да се опита да си изясни кой от трите инструмента всъщност е театърът, възрастната вещица накрая започна да обръща внимание и на сцената. Маграт не можеше да не усети, че на Баба й убягват някои фундаментални аспекти на театралното изкуство.

Точно в момента подскачаше яростно върху пейката.

— Той го уби — просъска тя. — Защо някой не направи нещо? Ама той го уби! Ей там, горе, пред очите на всички!

Маграт се вкопчи отчаяно в ръката на колежката си, за да й попречи да скочи на крака.

— Всичко е наред — прошепна. — Той не е мъртъв!

— Ти да не ме мислиш за лъжкиня, моето момиче? — сопна й се Баба. — Аз всичко видях!

— Виж, Бабо, това не е истинско…

Баба Вихронрав утихна замалко, но продължи да си мърмори под носа. Подозираше, че някой я прави на идиот.

Горе на сцената един мъж, увит в чаршаф, произнасяше драматичен монолог. Баба се заслуша за няколко минути, след което отново сръга Маграт в ребрата.

— Тоя сега какво иска? — настоя да разбере тя.

— Обяснява колко му е мъчно, задето другият човек умря — отвърна Маграт и се опита да смени темата, като добави бързо: — Ама нали има много корони?

Баба не позволяваше да бъде разсеяна така лесно.

— А той защо го уби тогава?

— Виж, малко по-сложно е… — отмаляло отговори Маграт.

— Срамота! — излая Баба. — А убитият нещастник още си лежи там!

Маграт хвърли умолителен поглед към Леля Ог, която преживяше ябълка и изучаваше сцената с настървението на учен-изследовател.

— Смятам… — бавно започна Леля. — Смятам, че всичкото това всъщност са преструвки. Глей, ами че той още диша.

Останалата част от публиката, която междувременно беше решила, че коментарите са част от представлението, като един се вторачиха в трупа на сцената. Трупът се изчерви.

— Виж му и ботушите — критично продължи Леля. — Един истински крал би се срамувал да носи подобни ботуши.

Трупът се опита да завре краката си зад картонен храст.

Баба почувства неясно удовлетворение от малката победа, извоювана над лагера на проводниците на лъжата и измамата, взе си ябълка от чантата на Леля Ог и загледа напред с подновен интерес. Нервите на Маграт се поотпуснаха, тя започна отново да се наслаждава на представлението. Но, както се оказа, не за дълго. Доброволното й отказване от неверието беше нарушено от глас, който произнесе:

— А сега какво става?

Маграт въздъхна.

— Ами-и — осмели се тя, — той си мисли, че оня е принц, но всъщност той е другата кралска дъщеря, преоблечена като мъж.

Баба подложи актьора на дълъг изпитателен поглед.

— Това е мъж — обяви тя. — Със сламена перука. Прави си нарочно гласа писклив.

Маграт изтръпна. Тя знаеше нещичко за условностите в театъра. Беше се ужасявала точно от този момент. Защото Баба Вихронрав си имаше Възгледи.

— Да, ама — промълви нещастно — нали затова е Театър? Всичките жени се играят от мъже. — Защо?

— Не е разрешено на жени да стъпват на сцената — плахо обясни Маграт. И стисна очи.

В действителност мястото вляво от нея не избухна в пламъци. Тя рискува и хвърли бегъл поглед по посока на Баба Вихронрав.

Баба кротко предъвкваше отново и отново все същото парче ябълка, а очите й не се отделяха от действието на сцената.

— Не го прави на въпрос, Есме — успокои я Леля Ог, която също беше чувала за Възгледите на Баба. —Пиесата е добра. Струва ми се, че даже почна да ми просветва за какво се разправя.

Някой потупа Баба по рамото и един глас попита:

— Извинете, мадам, бихте ли била тъй добра да си свалите шапката?

Баба се извърна много бавно на пейката, сякаш задвижвана от скрити механизми, и подложи натрапника на диамантеносиния си стокиловатов поглед.

— Не — отсече тя.

Човекът обмисли позициите си.

— Добре — съгласи се накрая.

Баба се обърна и кимна към актьорите, които бяха спрели играта си и я наблюдаваха.

— Не разбирам в какво толкова сте се вторачили — изръмжа тя. — Продължавайте.

Леля Ог й подаде пликче.

— Вземи си дъвчащ бонбон — предложи й тя.

Над сцената се възцари тишина, нарушавана единствено от колебливите гласове на актьорите, които продължаваха да хвърлят плахи погледи към наежената Баба Вихронрав, и звуците от безжалостно смучене на два дъвчащи бонбона.

Внезапно Баба произнесе с остър тон, който накара единия от актьорите да изпусне дървения си меч:

— Там има скрит човек, той им шепне непрекъснато нещо!

— Това е суфльорът — обясни Маграт. — Той им казва какво да говорят.

А те сами не знаят ли?

— Изглежда, че забравят — горчиво отговори Маграт. — По някаква причина.

Баба сбута Леля Ог.

— Сега какво става? Защо всичките тия хора се появиха на сцената? И крале, и всякакви.

— Защото това е банкет — авторитетно обясни Леля Ог. — Правят го заради мъртвия крал, оня с ботушите, ако го помниш, въпреки че той сега се преструва на войник. И всички държат речи колко добър е бил кралят и се чудят кой ли го е убил.

— Чудят ли се? — мрачно попита Баба. Погледът й шареше по членовете на трупата в търсене на убиеца.

Тя обмисли проблема.

След това се изправи.

Черната й пелерина се развя като крилете на ангела на отмъщението, дошъл да донесе избавление на света от всичката глупост, преструвки, измама и фалш. Дори изглеждаше някак си по-едра от обичайно. Насочи гневен показалец към виновника.

— Той го извърши! — триумфално викна Баба. — Всички го видяхме! Уби го с кинжала си!

Зрителите удовлетворено напускаха театъра. Пиесата като цяло се беше оказала сполучлива, решиха те, въпреки че беше и доста заплетена. Но пък се бяха посмели до насита, когато всичките крале вкупом се разбягаха, а жената в черно скокна и произнесе финалните реплики. Дори само това си струваше половинката пени за вход.

Трите вещици самотно приседнаха на крайчеца на сцената.

— Чудя се как ли успяват да кандърдисат всичките тия крале и лордове да идват тука само заради нас — безсрамно обяви Баба. — Представях си, че те са доста заети хора. Нали имат да управляват и други такива неща.

— Не — уморено обясни Маграт. — Все още се съмнявам, че разбираш.

— Е, имам намерение да разнищя туй до дъно — закани се Баба. После се качи на сцената и дръпна рязко завесата, направена от съшити чували.

— Ти! — кресна тя. — Ти си труп!

Злощастният бивш труп дъвчеше сандвич за отпускане на нервите. Катурна се назад от бурето, на което седеше.

Баба ритна един храст. Обувката й го проби.

— Виждате ли? — обърна се тя със странно удовлетворение към света като цяло. — Нищо не е истинско тука! Всичкото е нарисувано на хартия и е подпряно с пръчки отзад.

— Мога ли с нещо да ви услужа, скъпи дами?

Фразата бе изречена от богат и великолепен глас, всеки дифтонг на който се плъзна изящно на своето място. Беше сякаш златистокафяв. Ако Създателят на мултивселената имаше глас, неговият би бил точно като този. Оттеглеше ли се от сцената, човек не би могъл да го използва, за да поръчва въглища, да речем. Въглищата, поръчани с глас като този, биха се превърнали в диаманти. Гласът очевидно принадлежеше на едър дебел човек, явно нападнат от освирепели мустаци. Розови капиляри чертаеха картата на доста голям град върху бузите му, носът му успешно би се изгубил във фруктиера с ягоди. Мъжът носеше окъсания си жакет и проядените от молци панталони с апломб, който почти успяваше да убеди присъстващите, че кадифеното му наметало, обточено с хермелин, просто в момента се намира в пералнята. В ръка държеше пешкир, с него очевидно току-що бе свалял грима, който още се стичаше по лицето му.

— Познавам те — обади се Баба. — Ти извърши убийство. — Тя изгледа косо Маграт и додаде неохотно: — Поне така изглеждаше отстрани.

— Тъй ми е приятно. Винаги е удоволствие да срещнеш познавач на изкуството. Олвин Витолър, на вашите услуги. Аз съм директор на тая банда вагабонти — представи се мъжът, свали проядената си от молци шапка и направи нисък поклон. Това не беше само почтителен жест, а и упражнение по топология за напреднали.

Шапката му премина през серия усукани спирали и замръзна в ръката му, която сочеше към небесата. Междувременно той отстъпи с единия крак назад. Останалата част на тялото му се нагъна учтиво, докато главата му не достигна нивото на коленете на Баба Вихронрав.

— Да, добре — каза Баба, почувствала как дрехите й внезапно стават ужасно горещи и с няколко размера по-големи.

— И аз смятам, че изпълнението беше много добро — вмъкна Леля Ог. — Особено как величествено викахте на сцената. Човек би си помислил, че наистина сте крал.

— Надявам се, че не сме ви попречили особено на играта — додаде Маграт.

— Моя скъпа госпожице — отговори Витолър, — бих ли могъл дори да започна да изказвам гласно колко благодарен се чувства простият палячо, когато разбере, че публиката му е съумяла да прозре душата отвъд слоевете грим?

— Предполагам, че бихте могъл — отвърна Баба. — Предполагам, че бихте могъл да кажете каквото си поискате, господин Витолър.

Той върна шапката на мястото й. Очите им се срещнаха в дълъг и преценяващ поглед, отправен от един професионалист към друг. Витолър пръв се предаде и се престори, че изобщо не се е състезавал.

— А сега кажете ми на какво дължа тази визита от три тъй чаровни дами?

В действителност той спечели. Ченето на Баба увисна. Тя не би се описала по друг начин, освен като „запазена за възрастта си“. Леля, от друга страна, беше пухкава като бебче и имаше лице, наподобяващо сбръчкана стафида. Най-доброто, което можеше да се каже за Маграт, беше, че момичето беше чистичко и спретнато, освен това беше плоска като дъска за гладене с две грахчета, поставени върху нея. Косата й беше наблъскана с шнолки и цветя. Баба почувства, че тук действа някаква магия. Но не каквато тя познаваше.

Явно бе нещо в гласа на Витолър. Самият процес на произнасяне на думите ги превръщаше в нещо съвсем различно от това, което бяха.

„Виж ги само тия двете — помисли си ядно Баба, — докарват се като две кокошчици.“ Тя спря ръка по средата на процеса на поправяне на собствения й твърд като стомана кок и многозначително се покашля.

— Бихме искали да разговаряме с вас, господин Витолър. — Кимна към актьорите, които в момента разглобяваха сцената, и добави с конспиративен шепот: — Някъде на четири очи.

— Ама разбира се, скъпи дами! — възкликна той. — Понастоящем съм отседнал в почтената странноприемница ей там, отвъд.

Вещиците се спогледаха. Маграт рискува:

— Искате да кажете, в кръчмата?

В Голямата зала на замъка Ланкър ставаше доста силно течение, а пикочният мехур на церемониалмайстора не беше първа младост… Той се гърчеше под погледа на лейди Фелмет.

— О, да — обясняваше той. — Имаме си ги тука. Доста от тях.

— И хората нищо ли не предприемат по въпроса?

Церемониалмайсторът примигна.

— Моля?

— Нима хората ги търпят?

— О, да, разбира се — ведро отговори церемониалмайсторът. — Смята се за добра поличба, ако в селото ти живее вещица. Истина ви казвам.

— И защо?

Той се поколеба. Последният път, когато се обърна към вещица, беше заради сериозните проблеми, които имаше с дебелото си черво. Те бяха превърнали тоалетната в ежедневна килия за изтезания. Бурканчето с мехлем, което тя му приготви, превърна света в далеч по-приятно място.

— Те изглаждат за нас буците и неравностите на живота — обясни той.

— Там, откъдето идвам, вещиците са забранени — строго произнесе дукесата. — И не възнамеряваме да ги търпим тук. Нареждаме ти да ни предоставиш списък с техните адреси.

— С адресите им ли, ваше височество?

— Местата, където живеят. Вярвам, че данъчните на кралството ги имат вписани в регистрите.

— Ах! — нещастно въздъхна церемониалмайсторът.

Дукът се наклони напред на трона си.

— Надявам се, че поне си плащат данъците?

— Не бих казал, че точно ги плащат, милорд — обясни церемониалмайсторът.

Възцари се тишина. Накрая дукът нервно настоя:

— Продължавай, човече.

— Ами-и, бих казал, че по-скоро не ги плащат, разбирате ли. Никога не сме смятали, че…Предишният крал никога не би помислил… Ами-и, просто не си ги плащат.

Дукът положи длан върху ръката на съпругата си.

— Разбирам — студено произнесе той. — Много добре. Можеш да си вървиш.

Церемониалмайсторът кимна с облекчение и побягна рачешката извън залата.

— Тъй — каза дукесата.

— Именно.

— Значи по такъв начин семейството ти е управлявало кралството? Сега разбирам, че е било по-скоро въпрос на лична отговорност да убиеш братовчед си. Очевидно е в интерес на подобряване на породата. Слабите не заслужават да оцелеят.

Дукът потръпна. Сякаш нарочно продължаваше да му натяква. Той не възразяваше по принцип срещу избиването на хора или по-скоро срещу издаването на заповед те да бъдат убити и наблюдаване на процеса. Но убийството на роднина някак си му присядаше на гърлото. Или в конкретния случай — някъде в областта на черния дроб.

— Точно тъй — успя да отговори той. — Разбира се, вероятно ще се окаже, че тъдява има доста вещици и няма да е лесно да открием точно ония трите, които са били на ливадата.

— Няма никакво значение.

— Разбира се, че няма.

— Вземи нещата в свои ръце.

— Да, любов моя.

Да вземе нещата в ръцете си. Ще вземе нещата в ръце и още как. Ако затвореше очи, можеше да види как тялото се свлича надолу по стъпалата. Беше ли дочул нечие стреснато изохкване там долу, в тъмата на залата? Сигурен беше, че никой не видя. Да вземе нещата в ръце! Тогава се опита да измие кръвта от ръцете си. Ако успееше да отмие кръвта, каза си, все едно нищо не се е случило. Той търкаше и търкаше. Търкаше, докато закрещя.

Баба не се чувстваше у дома си на обществени места. Седеше сковано, цялата в напрегнато внимание, над своя портвайн с лимон, сякаш чашата беше щит срещу светските съблазни.

Леля Ог, от друга страна, ентусиазирано преполовяваше третото си питие и вече беше, както Баба с раздразнение забеляза, далеко по оня път, който най-често завършваше с обичайните танци върху масата, мятане на фусти и пеене на „Таралежа никогаш не мож’ го избъзика“.

Масата беше покрита с медни монети. Витолър и съпругата му седяха в двата края и брояха. Отстрани изглеждаше, сякаш се състезаваха.

Баба огледа внимателно госпожа Витолър, докато тя грабваше петачетата изпод пръстите на съпруга си. Беше интелигентна на вид жена, която май се държеше със съпруга си, както овчарското куче се отнася с любимата си овца. Тънкостите на брачната връзка бяха познати на Баба само от разстояние, както астрономът познава повърхността на далечна чужда планета. Но вече й ставаше ясно, че съпругата на Витолър ще да е изключителна жена с бездънни запаси от търпение, организационни способности и чевръсти пръсти.

— Госпожо Витолър — предпазливо започна тя, — мога ли да се осмеля да ви запитам дали вашият съюз вече е бил благословен с плод?

Двамата я погледнаха тъпо.

— Тя има предвид… — започна Леля Ог.

— Разбирам — отговори кротко госпожа Витолър. — Не. Имахме момиченце. Някога.

Облаче надвисна над масата. За секунда-две Витолър придоби прости човешки размери и остаря с години. Той се втренчи в малката купчинка монети пред себе си.

— Понеже ние имаме едно дете — обясни Баба, като кимна към вързопа в Лелините ръце. — Което има нужда от дом.

Двамата Витолър загледаха бебето. Мъжът въздъхна.

— Не е живот за малко дете това нашето — каза той. — Непрекъснато сме в движение. Сменяме град след град. Как ще му дадем образование? Казват, че било важно в днешно време. — Но погледът му остана прикован във вързопчето.

Госпожа Витолър попита:

— Защо има нужда от дом?

— Защото си няма — обясни Баба. — Поне не такъв, където да е добре дошло.

Тишината продължи още малко. След това госпожа Витолър продължи:

— А вие, дето питате, вие сте негови?…

— Орисници — твърдо обяви Леля Ог.

Баба се стъписа. Никога не би й хрумнало подобно решение.

Витолър безцелно си поигра с монетите. Жена му протегна ръка през масата и докосна неговата. Настъпи момент на безсловесно общуване. Баба отклони поглед. Беше се научила да разчита лица, но понякога й се искаше да не го прави.

— С парите, уви, сме зле… — започна Витолър.

— Но ще се оправим — твърдо заяви съпругата му.

— Да. Мисля, че ще се оправим. Бихме били щастливи да поемем грижата за него.

Баба кимна и заровичка из бездънните дебри на пелерината си. Накрая измъкна малка кожена кесийка и я изсипа на масата. Вътре имаше много сребро и дори няколко дребни златни монети.

— Това ще стигне да покрие разходите за… — фразата увисна — …пеленки и тям подобни. Дрехи и други. Каквото трябва.

— И то стократно, струва ми се — немощно се съгласи Витолър. — Защо не казахте по-рано?

— Ако трябваше да ви купувам, не бихте си стрували цената.

— Но вие не знаете нищо за нас! — възкликна госпожа Витолър.

— Тъй си е — кротко потвърди Баба. — Естествено, бихме искали да научаваме как се развива. Може да ни пращате отвреме-навреме писма и тям подобни. Но не би било добра идея да разправяте за случката наляво-надясно, като си тръгнете оттук. Заради детето.

Госпожа Витолър изгледа двете по-възрастни жени.

— Тук има нещо тайно, нали? — досети се тя. — Има скрито нещо голямо зад цялата тази работа.

Баба се поколеба, след това кимна.

— Но няма да е добре за нас, ако го узнаем?

Баба отново кимна.

След това видя няколко от актьорите да се приближават към тях, изправи се рязко на крака и развали магията на мига. Актьорите имат навика да изпълват докрай пространството около себе си.

— Имам да свърша някои неща — обяви тя. — Моля да ме извините.

— Как е името му? — попита Витолър.

— Том — отговори Баба, без да се поколебае.

— Джон — отвърна Леля. Двете вещици размениха погледи. Баба надделя.

— Том Джон — твърдо каза тя, след което се втурна към вратата. …За да срещне останалата без дъх Маграт.

— Намерих сандъка. В него са всичките им корони и останалите неща. Тъй че аз я скрих, както ми поръча, най-отдолу под всичко друго.

— Добре.

— Нашата корона изглежда толкова… просешка в сравнение с останалите!

— Другите са само за пред хората — каза Баба. — Някой видя ли те?

— Не, всички бяха много заети, но… — Маграт се поколеба и се изчерви.

— Казвай, момиче!

— Точно след като излязох, един мъж дойде и ме ощипа по дупето. — Лицето на Маграт стана пурпурночервено и тя притисна длан към устата си.

— Тъй ли? — попита Баба. — И после какво?

— И после, и после…

— Да?

— Той каза, той каза…

— Какво каза?

— Каза: „Здравей, красавице, какво ще правиш довечера?“

Баба предъвка фактите няколко пъти, след което попита:

— Старата баба Уимпър не те е извеждала много-много сред хора, а?

— Защото я боляха краката, знаеш.

— Но те е учила на акушерство и други такива, нали?

— О, да, доста пъти съм акуширала.

— Но… — Баба се поколеба, докато си проправяше път през непознатата територия — явно никога не ти е споменавала какво се случва преди това.

— Моля?

— Нали разбираш — продължи Баба с искрица отчаяние в гласа. — За мъжете и другите подобни.

Маграт изглеждаше, сякаш ей сега ще изпадне в паника.

— Какво за тях?

Баба Вихронрав беше вършила множество необичайни неща през живота си и не й беше леко да устои на предизвикателството, но накрая се предаде.

— Мисля си — безпомощно започна тя, — че би било добра идея да си поговориш насаме с Леля Ог тия дни. Колкото може по-скоро.

Взрив от смях стигна до тях откъм прозореца на странноприемницата, звън на чаши и след това треперлив глас се извиси в песен:

— …със жираф, ако се покатериш на стол. Обаче таралежът…

Баба спря да слуша.

— Само не и в момента — додаде тя.

Трупата потегли на път няколко часа преди залез. Четирите големи коли се затътриха надолу по пътя, който отвеждаше към равнините Сто и към големите градове. В Ланкър имаше златно правило всичките му там актьори, шарлатани и прочие потенциални престъпници да излязат извън крепостните стени до падането на нощта. Това правило всъщност не оскърбяваше никого, понеже градът нямаше стени в буквалния смисъл на думата и никой не възразяваше, ако посетителите прескачат обратно за по едно питие след мръкване.

Вещиците наблюдаваха от колибата на Маграт, като използваха старото зелено кристално кълбо на Леля Ог.

— Смятам, че е крайно време да се научиш да пускаш звук от туй нещо — недоволно измърмори Баба. Тя побутна с пръст топката и дребни вълнички набраздиха изображението.

— Всичко е толкова странно — въздъхна Маграт. — В тия коли. Какви неща имат вътре! Хартиени дървета и всякакви костюми, и…— тя размаха ръце — имаше една огромна картина на далечи страни с всичките му там храмове и други работи струпани накуп. Прекрасно беше!

Баба изсумтя.

— И е направо невероятно как тия хора се превръщат, когато си пожелаят, в крале и други такива! Направо като магия!

— Какво се опитваш да кажеш, Маграт Чеснова? Всичко е просто изрисувана хартия. Всеки го вижда.

Маграт отвори уста, за да отговори, превъртя през главата си разговора, който щеше да последва, и я затвори отново.

— Къде е Леля? — попита вместо това.

— Лежи навън на ливадката — отговори Баба. — Малко й стана зле.

Чуваше се, че Леля Ог е зле на много висок глас.

Маграт въздъхна.

— Знаеш ли — започна тя, — ако сме му орисници, трябва да му дадем три дара. Така е по традиция.

— Какви ги приказваш, бе момиче?

— Трите феи винаги дават три дара на кръщелника. Нали се сещаш — красота, мъдрост и щастие. — Маграт предизвикателно продължи. — Така се е правело едно време.

— А, да нямаш предвид онези приказки за къщурки от нуга и тям подобни? — небрежно попита Баба. — За въртящи се чекръци и тикви, и принцеси, дето си бодат пръстите на розово бодилче. Никога не съм вярвала в подобни работи.

Тя замислено забърса кълбото.

— Да, но… — започна Маграт.

Баба я изгледа. Такава си беше Маграт. С глава, пълна със златокори тикви. За две стотинки ще стане кръстница на всекиго. Но пък инак е добра душа. Като малко пухкаво животинче. От онзи тип хора, които се тревожат за пиленцата, изпаднали от гнездото.

— Виж сега, ако ще те зарадва, хайде да го сторим — измърмори Баба, изненадана от самата себе си. Размаха ръце над образа на отдалечаващите се коли. — Какво да му пожелаем — богатство, хубост?

— Е, парите не са всичко. Ако се е метнал на баща си, така или иначе ще бъде хубавец. — Маграт внезапно стана съвсем сериозна. — Какво ще кажеш за мъдрост?

— Мъдростта е нещо, с което човек трябва да се сдобие сам — отговори Баба.

— Отлично зрение тогава? Хубав глас за пеене?

Отвън, откъм ливадата, долетя пресекливият, но изпълнен с ентусиазъм глас на Леля, която обяви пред нощното небе, че „Жезълът на магьосника си има топка на върха“.

— Това не е толкова необходимо — високо произнесе Баба. — Видиш ли, тука трябва да се използва главознание. Няма смисъл да оклепваме всичко с богатство и с хубост. Това не са важни неща. —

Тя се обърна към топката и нерешително посочи с ръка.

— Може би е по-добре да приберем Леля, след като трябва да сме и трите тука.

Успяха някак си да довлекат Леля, сетне прекараха известно време в опити да й обяснят идеята.

— Три дара, тъй ли? — попита тя. — Не бях виждала таквоз нещо, откак бях мома… навява ми спомени. А ти пък какво правиш?

Маграт се суетеше из стаята и палеше свещи.

— О, трябва да създадем подходяща магическа обстановка — обясни тя.

Баба вдигна рамене, но не каза нищо дори пред лицето на това грубо предизвикателство. Всяка вещица прави магиите си по свой начин, а сега се намираха в колибата на Маграт.

— Значи, какво ще му дарим? — попита Леля.

— Точно това обсъждахме — натърти Баба.

— Знам от какво ще има нужда — обяви Леля. Предложението й беше посрещнато с ледена тишина.

— Не мога да разбера каква полза ще има от подобно нещо — несигурно се обади Маграт. — Няма ли да му е неудобно, като ходи?

— Като възмъжее обаче ще ни е благодарен, помни ми думата — настоя Леля. — Първият ми съпруг, бог да го прости, обичаше да казва…

— Традицията изисква да не е нещо от толкова физически характер — прекъсна я Баба, като стрелна с поглед Леля Ог. — Не е нужно всичко да разваляш, Гита. Защо непрекъснато трябва да…

— Добре де, но най-малкото мога да кажа, че аз…— опита се да възрази Леля.

Гласовете им постепенно заглъхнаха и настъпи напрегната тишина.

— Мисля си — започна Маграт с пресилена ведрост, — че може би е добре всички да се разотидем по колибите си и всяка да направи заклинание по своя начин. Поотделно. Дълъг ден имахме и всички сме изморени.

— Добра идея — твърдо каза Баба и се изправи — Идвай, Гита — викна тя. —Дълъг ден беше и сме изморени.

Маграт чуваше още известно време заядливите им гласове през прозореца, докато двете се отдалечаваха с клатушкане надолу по пътеката.

После тъжно седна сред цветните свещи с малко шишенце изключително магически тамян в ръка. Беше го поръчала в магазина за магически предмети чак от Анкх-Морпорк. От много време чакаше сгоден случай, за да го изпробва. Нямаше да е лошо, мислеше си тя, ако хората се показваха малко по-възпитани отвреме-навреме…

Загледа се в кълбото.

Е, добре, може да почва.

— Лесно да се сприятелява с хората — прошепна тя. Не беше кой знае какъв дар, но тя самата никога не успяваше да се справи.

Леля Ог седеше в кухнята си, огромният й котарак спеше навит на геврек в скута й. Наля си чаша вино преди сън и през замъгленото си съзнание се опита да си припомни думите на седемнайсетия куплет от песента за таралежа. Ставаше дума за някакви кози, сети се тя, но детайлите й се изплъзваха. Времето е враг на паметта.

Тя отмахна с ръка нечие невидимо присъствие.

— Трябва да има дяволски добра памет. Винаги да помни думите.

Баба Вихронрав крачеше с твърда стъпка през среднощната гора към къщи, увита в широкия си шал, и разсъждаваше. Изминал беше дълъг и уморителен ден. Театърът беше най-лошата му част. Всичките тия хора, които си въобразяваха, че са други хора, нереалните неща, дето се случваха по сцената, пейзаж, който можеш да продъниш с обувка… Баба обичаше да си знае мястото и не й харесваха нещата, дето не си знаят своите места. Светът явно се променяше с всеки ден.

Не е редно чак толкова да се променя. Като нищо може да се побърка човек.

Тя забърза в нощта с твърдата крачка на човек, който е убеден, че нощната ветровита гора крие ужасни и необичайни неща и че едно от тези неща е самата тя.

— Нека да бъде такъв, за какъвто се мисли — произнесе на глас тя. — Това е всичко, на което човек може да се надява на тоя свят.

Както и повечето хора, вещиците са разфокусирани във времето. Разликата е, че те осъзнават, повече или по-малко, този факт и го използват. Уважаваха миналото, защото част от тях беше останала да живее в него и защото можеха да видят сенките, които то хвърля върху бъдещето. Баба успяваше да почувства силуета на бъдещето. Остриета на кинжали стърчаха от него.

Започна се в пет на следващата утрин. Четирима мъже минаха през горите до колибата на Баба Вихронрав. Вързаха конете си недалеч и се прокраднаха в предутринната мъгла.

Сержантът, който отговаряше за изпълнението на задачата, не беше никак доволен. Той беше от Овнерог и изобщо не си представяше как ще стане тая работа с арестуването на вещицата. Във всеки случай беше убеден, че на нея никак няма да й хареса. А на него хич не му се нравеше представата за вещица, която не харесва идеята.

Войниците му също бяха местни момчета. Те го следваха отблизо, готови да залегнат зад гърба му при първата поява на нещо по-неочаквано от дърво.

Колибата на Баба приличаше на гъба в мъглицата. Неподдържаната й градинка с билки сякаш се движеше дори и при неподвижен въздух. Там растяха треви, невиждани никъде другаде из планините, корените и семената им преминали пет хиляди мили през Диска. Сержантът можеше да се закълне, че няколко цветчета се обърнаха след него, когато мина. Той потръпна.

— А сега какво, сержант?

— Сега ще се разпръснем — отвърна той. — Да. Разпръсваме се. Тъй ще направим.

Те внимателно се придвижиха по посока на папратта. Сержантът залегна зад един удобен дънер и прошепна:

— Чудесно. Много добре. Схванахте идеята. Хайде сега пак да се разпръснем, този път поединично.

Мъжете замърмориха, но един по един се скриха из мъглата. Сержантът им остави няколко минути, за да си намерят прикритие, и след това каза:

— Добре. А сега…

И направи пауза.

Почуди се дали да се осмели да извика и реши да се откаже.

Изправи се. Свали шлема си, за да покаже уважение и плахо се примъкна към задната врата, като оставяше стъпки по влажната трева. Почука много учтиво.

След няколко секунди нахлупи шлема обратно върху главата си.

Няма никой. Дявол го взел — и заотстъпва.

Вратата се отвори. Изключително бавно и с максимално скърцане. Една просто занемарена врата не би издала толкова сърцераздирателно стенание — необходима е прецизна ежедневна работа с гореща вода, и то в продължение на седмици. Сержантът първо замръзна на място, след това бавно се извърна, като съумяваше да използва колкото се може по-малко мускули.

Фактът, че на прага нямаше никого, го изпълни със смесени чувства. Опитът му подсказваше, че вратите не се отварят ей тъй, от само себе си.

Той нервно прочисти гърло.

Точно в ухото му Баба Вихронрав произнесе тихо:

— Лоша кашлица си хванал. Умно правиш, дето идваш при мене.

Сержантът погледна нагоре към нея с изражение на дива благодарност.

— Да?

— Какво направи тя? — възкликна дукът. Сержантът беше вперил поглед в точка една педя вдясно от трона на дука.

— Даде ми чаша чай, сър — обясни той.

— А какво стана с войниците ти?

— И на тях им даде чай, сър.

Дукът се изправи и постави длани върху покритите с ръждавееща броня рамене на сержанта. Беше в лошо настроение. Прекара половината нощ в миене на ръцете си. Продължаваше да му се струва, че чува гласове, които шептят в ушите му. Закуската му от овесена каша беше солена и препържена, с печена ябълка в нея, а готвачът беше получил истеричен припадък в кухнята. Направо си личеше, че дукът е бесен. Защото се държеше учтиво. Той бе от оня тип хора, които стават все по-сговорчиви, колкото повече се изчерпва търпението им, докато достигнат момента, в който фраза като „Много ви благодаря“ придобива остротата на падаща гилотина.

— Сержанте — каза той, като обгърна раменете му с ръка и го поведе през залата.

— Сър?

— Не съм убеден, че си разбрал правилно моята заповед — произнесе със змийски тон дукът.

— Сър?

— Искам да кажа, че е възможно аз да съм те подвел. Заповядах ти „Доведи ми вещица, ако ще и окована във вериги“, но вероятно в действителност се е получило „Иди да изпиеш чаша чай“. Такъв ли беше случаят?

Сержантът сбърчи чело. До този момент сарказмът не беше пристъпял в неговия живот. Опитът му, свързан с ядосани хора, включваше много викове и по някоя цепеница, метната по него.

— Не, сър — отговори той.

— Чудя се в такъв случай защо не си изпълнил това, за което те бях пратил?

— Сър?

— Допускам, че ти е повлияла с магически думи, тъй ли е? Чувал съм какво могат вещиците. — Дукът беше прекарал предишната нощ в четене на някои от по-вълнуващите разработки по темата^[5], докато бинтованите му ръце не се бяха разтресли дотолкова, че да изпусне книгата. —

— Може би те е омаяла с видения на неземни наслади? Показа ли ти… — дукът потръпна — тъмни удоволствия и забранени наслади, за които смъртните дори не трябва и да помислят, и демонични тайни, що те отвеждат до глъбините на мъжката страст?

Дукът седна и си повя с кърпичка.

— Добре ли сте, сър? — попита сержантът.

— А? А-а, чудесно, чудесно.

— Щото целият почервеняхте.

— Не бягай от темата, човече! — викна дукът, като си възвръщаше малко по малко самообладанието. — Признай, че тя ти предложи хедонистични и безнравствени удоволствия, знайни само на оногова, който е вещ в плътските изкуства!

Сержантът застана мирно и втренчи поглед право пред себе си.

— Не, сър — отрече той и в желанието си да каже цялата истина добави: — Предложи ми курабийка.

— Курабийка ли?

— Да, сър! Със стафиди.

Фелмет не помръдна на стола си, докато се бореше за вътрешен мир. Най-после успя да произнесе:

— А твоите хора какво направиха?

— И те си взеха курабийки, сър. Всички без Роджър, защото не му е позволено да яде плодове заради стомаха.

Дукът се отпусна на мястото до прозореца и захлупи очите си с длан. „Роден съм да управлявам равнинна страна — помисли си той, — някъде, където всичко е плоско и го няма целия тоя климат и всичкото останало и където хората не изглеждат като да са направени от тесто. Обзалагам се, че сега ще ми каже какво е ял тоя Роджър.“

— На него му дадоха бисквитка, сър.

Дукът впи поглед в дърветата. Беше ядосан. Беше направо бесен. Но двайсетте години брак с лейди Фелмет го бяха научили не просто да контролира емоциите си, а да контролира дори инстинктите си, така че само един тик на лицето му издаваше напрегнатата му мисъл. Освен това от тъмните дълбини на ума му се надигаше емоция, за която той не бе имал особено време досега. През главата му припърха любопитство.

Дукът се беше справял достатъчно успешно през първите петдесет години от живота си, без да проявява любопитство. То и без това не е черта, която аристократите поощряват. Бе открил, че увереността е далеч по-удобна. Въпреки това му се стори, че любопитството може веднъж да се окаже от полза.

Сержантът се бе изпънал в центъра на стаята с упоритото изражение на човек, който очаква заповеди и е готов да чака дотогава, докато разместването на континенталните плочи не го помръдне от мястото му. Той беше служил дълги години на невзискателните крале на Ланкър и му личеше. Тялото му беше заело позиция мирно, но въпреки усилията коремът му си стоеше отпуснат.

Погледът на дука попадна върху Шута, който седеше на табуретката си отстрани до трона. Присвитата фигура отвърна объркано на погледа му и плахо потрепна с камбанки.

Дукът намери решение. Прогресът, беше установил той, се дължеше на намиране на слабите места. Той се опита да прогони от главата си мисълта, че такива бяха и кралските бъбреци в подножието на мрачното стълбище, и се концентрира върху текущия проблем. …проблем. Той стържеше и стържеше, но като че нямаше ефект. По едно време слезе до тъмницата и взе назаем от палача телена четка и продължи да търка и да търка с нея. Но и тя не даде ефект. Даже стана по-зле. Колкото по-силно търкаше, толкова повече кръв течеше. Страхуваше се да не се побърка.

Пребори се с тази мисъл и я изтласка назад в съзнанието си. Слаби места. Точно така! Шутът изглеждаше като слабо място.

— Можеш да си вървиш, сержант.

— Сър!

Сержантът напусна със скована маршова стъпка.

— Шуте?

— Земи си булче, господарю… — нервно произнесе Шутът и дрънна бърз акорд на омразната си мандолина.

Дукът приседна на трона.

— Вече съм ужасно женен — каза той. — Посъветвай ме, Шуте.

— Абре, чиче… — започна Шутът.

— Нито пък съм ти чичо. Сигурен съм, че щях да си спомня, ако беше тъй, — отговори лорд Фелмет, като се наклони тъй, че върхът на носа му се доближи на един пръст от потресената физиономия на Шута. — Ако започнеш следващото си изречение с „чиче“, „абре“ или „земи си“, ще се отнеса много зле с теб.

Шутът размърда беззвучно устни, след което се осведоми:

— А какво бихте казал за „Мола ви съ“?

Дукът добре разбираше кога може да си позволи да поотпусне юздите.

— „Мола ви съ“ ще го преживея — отговори. — Така че и ти ще оживееш. Но без повече лудории. — Той се усмихна окуражително. — От колко време си шут, момче?

— Но мола ви съ, месир…

— Махни мисирката — вдигна ръка дукът — и няма какво да ми се молиш.

— Но мола ви съ, мес… сър — поправи се бързо Шутът и нервно преглътна. — Цял живот, сър. Седемнайсет години ми се събират, като момче и като мъж. И баща ми е бил шут преди това. И чичето ми, и той е бил по същото време. И преди тях дядо ми. А неговият…

— Цялото ти семейство ли са идиоти, бе?

— Това е семейна традиция, сър — обясни Шутът. — Искам да кажа, мола ви съ…

Дукът отново се усмихна, но Шутът беше прекалено разтревожен, за да забележи колко озъбена беше усмивката му.

— Ти нали си местен? — попита дукът.

— Мол… да, сър.

— Значи си запознат с местните вярвания и тъй нататък?

— Предполагам, че да, сър. Мола ви съ.

— Хубаво. Ти къде спиш, шуте мой?

— В конюшнята, сър.

— От днес нататък ти разрешавам да спиш в коридора пред моите покои — милостиво обяви дукът.

— Олеле!

— А сега — продължи дукът и гласът му капеше сладко връз Шута като сироп върху сладкиш, — разкажи ми за вещиците…

[4] Сиглите са художествени символи, свързани с идеята, че божествата и духовете могат да бъдат призовавани и контролирани. Използват се в религиозните практики. Терминът идва от латинското „sigilum“, което означава „запечатвам“. Бел. прев. ↑

[5] Написани от магьосници, на които поради обета за безбрачие им хрумват някои наистина странни мисли около четири сутринта. ↑

* * *

'Witches?' said Lord Felmet.

'Witches!' said the duchess.

In the draughty corridors, a voice as faint as the wind in distant keyholes said, with a note of hope, 'Witches!'

The psychically inclined . . .

'It's meddling, that's what it is,' said Granny Weatherwax. 'And no good will come of it.'

'It's very romantic,' said Magrat breathily, and heaved a sigh.

'Goochy goo,' said Nanny Ogg.

'Anyway,' said Magrat, 'you killed that horrid man!'

'I never did. I just encouraged . . . things to take their course.' Granny Weatherwax frowned. 'He didn't have no respect. Once people lose their respect, it means trouble.'

'Izzy wizzy wazzy, den.' ,

'That other man brought him out here to save him!' shouted Magrat. 'He wanted us to keep him safe! It's obvious! It's destiny!'

'Oh, obvious,' said Granny. 'I'll grant you it's obvious. Trouble is, just because things are obvious doesn't mean they're true.'

She weighed the crown in her hands. It felt very heavy, in a way that went beyond mere pounds and ounces.

'Yes, but the point is—' Magrat began.

'The point is,' said Granny, 'that people are going to come looking. Serious people. Serious looking. Pull-down-the-walls and burn-off-the-thatch looking. And—'

'Howsa boy, den?'

'—And, Gytha , I'm sure we'll all be a lot happier if you'd stop gurgling like that!' Granny snapped. She could feel her nerves coming on. Her nerves always played up when she was unsure about things. Besides, they had retired to Magrat's cottage, and the decor was getting to her, because Magrat believed in Nature's wisdom and elves and the healing power of colours and the cycle of the seasons and a lot of other things Granny Weatherwax didn't have any truck with.

'You're not after telling me how to look after a child,' snapped Nanny Ogg mildly. 'And me with fifteen of my own?'

'I'm just saying that we ought to think about it,' said Granny.

The other two watched her for some time. 'Well?' said Magrat.

Granny's fingers drummed on the edge of the crown. She frowned.

'First, we've got to take him away from here,' she said, and held up a hand. 'No, Gytha, I'm sure your cottage is ideal and everything, but it's not safe. He's got to be somewhere away from here, a long way away, where no-one knows who he is. And then there's this.' She tossed the crown from hand to hand.

'Oh, that's easy,' said Magrat. 'I mean, you just hide it under a stone or something. That's easy. Much easier than babies.'

'It ain't,' said Granny. The reason being, the country's full of babies and they all look the same, but I don't reckon there's many crowns. They have this way of being found, anyway. They kind of call out to people's minds. If you bunged it under a stone up here, in a week's time it'd get itself discovered by accident. You mark my words.'

'It's true, is that,' said Nanny Ogg, earnestly. 'How many times have you thrown a magic ring into the deepest depths of the ocean and then, when you get home and have a nice bit of turbot for your tea, there it is?'

They considered this in silence.

'Never,' said Granny irritably. 'And nor have you. Anyway, he might want it back. If it's rightfully his, that is. Kings set a lot of store by crowns. Really, Gytha, sometimes you say the most—'

'I'll just make some tea, shall I?' said Magrat brightly, and disappeared into the scullery.

The two elderly witches sat on either side of the table in polite and prickly silence. Finally Nanny Ogg said, 'She done it up nice, hasn't she? Flowers and everything. What are them things on the walls?'

'Sigils,' said Granny sourly. 'Or some such.'

'Fancy,' said Nanny Ogg, politely. 'And all them robes and wands and things too.'

'Modern,' said Granny Weatherwax, with a sniff. 'When I was a gel, we had a lump of wax and a couple of pins and had to be content. We had to make our own enchantment in them days.'

'Ah, well, we've all passed a lot of water since then,' said Nanny Ogg sagely. She gave the baby a comforting jiggle.

Granny Weatherwax sniffed. Nanny Ogg had been married three times and ruled a tribe of children and grandchildren all over the kingdom. Certainly, it was not actually forbidden for witches to get married. Granny had to concede that, but reluctantly. Very reluctantly. She sniffed again, disapprovingly; this was a mistake.

'What's that smell?' she snapped.

'Ah,' said Nanny Ogg, carefully repositioning the baby. 'I expect I'll just go and see if Magrat has any clean rags, shall I?'

And now Granny was left alone. She felt embarrassed, as one always does when left alone in someone else's room, and fought the urge to get up and inspect the books on the shelf over the sideboard or examine the mantelpiece for dust. She turned the crown round and round in her hands. Again, it gave the impression of being bigger and heavier than it actually was.

She caught sight of the mirror over the mantelpiece and looked down at the crown. It was tempting. It was practically begging her to try it for size. Well, and why not? She made sure that the others weren't around and then, in one movement, whipped off her hat and placed the crown on her head.

It seemed to fit. Granny drew herself up proudly, and waved a hand imperiously in the general direction of the hearth.

'Jolly well do this,' she said. She beckoned arrogantly at the grandfather clock. 'Chop his head off, what ho,' she commanded. She smiled grimly.

And froze as she heard the screams, and the thunder of horses, and the deadly whisper of arrows and the damp, solid sound of spears in flesh. Charge after charge echoed across her skull. Sword met shield, or sword, or bone — relentlessly. Years streamed across her mind in the space of a second. There were times when she lay among the dead, or hanging from the branch of a tree; but always there were hands that would pick her up again, and place her on a velvet cushion . . .

Granny very carefully lifted the crown off her head – it was an effort, it didn't like it much – and laid it on the table.

'So that's being a king for you, is it?' she said softly. 'I wonder why they all want the job?'

'Do you take sugar?' said Magrat, behind her.

'You'd have to be a born fool to be a king,' said Granny.

'Sorry?'

Granny turned. 'Didn't see you come in,' she said. 'What was it you said?'

'Sugar in your tea?'

'Three spoons,' said Granny promptly. It was one of the few sorrows of Granny Weatherwax's life that, despite all her efforts, she'd arrived at the peak of her career with a complexion like a rosy apple and all her teeth. No amount of charms could persuade a wart to take root on her handsome if slightly equine features, and vast intakes of sugar only served to give her boundless energy. A wizard she'd consulted had explained it was on account of her having a metabolism, which at least allowed her to feel vaguely superior to Nanny Ogg, who she suspected had never even seen one.

Magrat dutifully dug out three heaped ones. It would be nice, she thought wistfully, if someone could say 'thank you' occasionally.

She became aware that the crown was staring at her.

'You can feel it, can you?' said Granny. 'I said, didn't I? Crowns call out!'

'It's horrible.'

'No, no. It's just being what it is. It can't help it.'

'But it's magic!'

'It's just being what it is,' Granny repeated.

'It's trying to get me to try it on,' said Magrat, her hand hovering.

'It does that, yes.'

'But I shall be strong,' said Magrat.

'So I should think,' said Granny, her expression suddenly curiously wooden. 'What's Gytha doing?'

'She's giving the baby a wash in the sink,' said Magrat vaguely. 'How can we hide something like this? What'd happen if we buried it really deeply somewhere?'

'A badger'd dig it up,' said Granny wearily. 'Or someone'd go prospecting for gold or something. Or a tree'd tangle its roots around it and then be blown over in a storm, and then someone'd pick it up and put it on—'

'Unless they were as strong-minded as us,' Magrat pointed out.

'Unless that, of course,' said Granny, staring at her finger-nails. Though the thing with crowns is, it isn't the putting them on that's the problem, it's the taking them off.'

Magrat picked it up and turned it over in her hands.

'It's not as though it even looks much like a crown,' she said.

'You've seen a lot, I expect,' said Granny. 'You'd be an expert on them, naturally.'

'Seen a fair few. They've got a lot more jewels on them, and cloth bits in the middle,' said Magrat defiantly. 'This is just a thin little thing—'

'Magrat Garlick!'

'I have. When I was being trained up by Goodie Whemper—'

'—may sherestinpeace—'

'—maysherestinpeace, she used to take me over to Razorback or into Lancre whenever the strolling players were in town. She was very keen on the theatre. They've got more crowns than you can shake a stick at although, mind—' she paused – 'Goodie did say they're made of tin and paper and stuff. And just glass for the jewels. But they look more realler than this one. Do you think that's strange?'

'Things that try to look like things often do look more like things than things. Well-known fact,' said Granny. 'But I don't hold with encouraging it. What do they stroll about playing, then, in these crowns?'

'You don't know about the theatre?' said Magrat.

Granny Weatherwax, who never declared her ignorance of anything, didn't hesitate. 'Oh, yes,' she said. 'It's one of them style of things, then, is it?'

'Goodie Whemper said it held a mirror up to life,' said Magrat. 'She said it always cheered her up.'

'I expect it would,' said Granny, striking out. 'Played properly, at any rate. Good people, are they, these theatre players?'

'I think so.'

'And they stroll around the country, you say?' said Granny thoughtfully, looking towards the scullery door.

'All over the place. There's a troupe in Lancre now, I heard. I haven't been because, you know.' Magrat looked down. ' 'Tis not right, a woman going into such places by herself.'

Granny nodded. She thoroughly approved of such sentiments so long as there was, of course, no suggestion that they applied to her.

She drummed her fingers on Magrat's tablecloth.

'Right,' she said. 'And why not? Go and tell Gytha to wrap the baby up well. It's a long time since I heard a theatre played properly.'

Magrat was entranced, as usual. The theatre was no more than some lengths of painted sacking, a plank stage laid over a few barrels, and half a dozen benches set out in the village square. But at the same time it had also managed to become The Castle, Another Part of the Castle, The Same Part A Little Later, The Battlefield and now it was A Road Outside the City. The afternoon would have been perfect if it wasn't for Granny Weatherwax.

After several piercing glares at the three-man orchestra to see if she could work out which instrument the theatre was, the old witch had finally paid attention to the stage, and it was beginning to become apparent to Magrat that there were certain fundamental aspects of the theatre that Granny had not yet grasped.

She was currently bouncing up and down on her stool with rage.

'He's killed him,' she hissed. 'Why isn't anyone doing anything about it? He's killed him! And right up there in front of everyone!'

Magrat held on desperately to her colleague's arm as she struggled to get to her feet.

'It's all right,' she whispered. 'He's not dead!'

'Are you calling me a liar, my girl?' snapped Granny. 'I saw it all!'

'Look, Granny, it's not really real, d'you see?'

Granny Weatherwax subsided a little, but still grumbled under her breath. She was beginning to feel that things were trying to make a fool of her.

Up on the stage a man in a sheet was giving a spirited monologue. Granny listened intently for some minutes, and then nudged Magrat in the ribs.

'What's he on about now?' she demanded.

'He's saying how sorry he was that the other man's dead,' said Magrat, and in an attempt to change the subject added hurriedly, 'There's a lot of crowns, isn't there?'

Granny was not to be distracted. 'What'd he go and kill him for, then?' she said.

'Well, it's a bit complicated—' said Magrat, weakly.

'It's shameful!' snapped Granny. 'And the poor dead thing still lying there!'

Magrat gave an imploring look to Nanny Ogg, who was masticating an apple and studying the stage with the glare of a research scientist.

'I reckon,' she said slowly, 'I reckon it's all just pretendin'. Look, he's still breathing.'

The rest of the audience, who by now had already decided that this commentary was all part of the play, stared as one man at the corpse. It blushed.

'And look at his boots, too,' said Nanny critically. 'A real king'd be ashamed of boots like that.'

The corpse tried to shuffle its feet behind a cardboard bush.

Granny, feeling in some obscure way that they had scored a minor triumph over the purveyors of untruth and artifice, helped herself to an apple from the bag and began to take a fresh interest. Magrat's nerves started to unknot, and she began to settle down to enjoy the play. But not, as it turned out, for very long. Her willing suspension of disbelief was interrupted by a voice saying:

'What's this bit?'

Magrat sighed. 'Well,' she hazarded, 'he thinks that he is the prince, but he's really the other king's daughter, dressed up as a man.'

Granny subjected the actor to a long analytical stare.

'He is a man,' she said. 'In a straw wig. Making his voice squeaky.'

Magrat shuddered. She knew a little about the conventions of the theatre. She had been dreading this bit. Granny Weatherwax had Views.

'Yes, but,' she said wretchedly, 'it's the Theatre, see. All the women are played by men.'

'Why?'

'They don't allow no women on the stage,' said Magrat in a small voice. She shut her eyes.

In fact, there was no outburst from the seat on her left. She risked a quick glance.

Granny was quietly chewing the same bit of apple over and over again, her eyes never leaving the action.

'Don't make a fuss, Esme,' said Nanny, who also knew about Granny's Views. 'This is a good bit. I reckon I'm getting the hang of it.'

Someone tapped Granny on the shoulder and a voice said, 'Madam, will you kindly remove your hat?'

Granny turned around very slowly on her stool, as though propelled by hidden motors, and subjected the interrupter to a hundred kilowatt diamond-blue stare. The man wilted under it and sagged back on to his stool, her face following him all the way down.

'No,' she said.

He considered the options. 'All right,' he said.

Granny turned back and nodded to the actors, who had paused to watch her.

'I don't know what you're staring at,' she growled. 'Get on with it.'

Nanny Ogg passed her another bag.

'Have a humbug,' she said.

Silence again filled the makeshift theatre except for the hesitant voices of the actors, who kept glancing at the bristling figure of Granny Weatherwax, and the sucking sounds of a couple of boiled humbugs being relentlessly churned from cheek to cheek.

Then Granny said, in a piercing voice that made one actor drop his wooden sword, 'There's a man over on the side there whispering to them!'

'He's a prompter,' said Magrat. 'He tells them what to say.'

'Don't they know?'

'I think they're forgetting,' said Magrat sourly. 'For some reason.'

Granny nudged Nanny Ogg.

'What's going on now?' she said. 'Why're all them kings and people up there?'

'It's a banquet, see,' said Nanny Ogg authoritatively. 'Because of the dead king, him in the boots, as was, only now if you look, you'll see he's pretending to be a soldier, and everyone's making speeches about how good he was and wondering who killed him.'

'Are they?' said Granny, grimly. She cast her eyes along the cast, looking for the murderer.

She was making up her mind.

Then she stood up.

Her black shawl billowed around her like the wings of an avenging angel, come to rid the world of all that was foolishness and pretence and artifice and sham. She seemed somehow a lot bigger than normal. She pointed an angry finger at the guilty party.

'He done it!' she shouted triumphantly. 'We all seed 'im! He done it with a dagger!'

The audience filed out, contented. It had been a good play on the whole, they decided, although not very easy to follow. But it had been a jolly good laugh when all the kings had run off, and the woman in black had jumped up and did all the shouting. That alone had been well worth the ha'penny admission.

The three witches sat alone on the edge of the stage.

'I wonder how they get all them kings and lords to come here and do this?' said Granny, totally unabashed. 'I'd have thought they'd been too busy. Ruling and similar.'

'No,' said Magrat, wearily. 'I still don't think you quite understand.'

'Well, I'm going to get to the bottom of it,' snapped Granny. She got back on to the stage and pulled aside the sacking curtains.

'You!' she shouted. 'You're dead!'

The luckless former corpse, who was eating a ham sandwich to calm his nerves, fell backwards off his stool.

Granny kicked a bush. Her boot went right through it.

'See?' she said to the world in general in a strangely satisfied voice. 'Nothing's real! It's all just paint, and sticks and paper at the back.'

'May I assist you, good ladies?'

It was a rich and wonderful voice, with every diphthong gliding beautifully into place. It was a golden brown voice. If the Creator of the multiverse had a voice, it was a voice such as this. If it had a drawback, it was that it wasn't a voice you could use, for example, for ordering coal. Coal ordered by this voice would become diamonds.

It apparently belonged to a large fat man who had been badly savaged by a moustache. Pink veins made a map of quite a large city on his cheeks; his nose could have hidden successfully in a bowl of strawberries. He wore a ragged jerkin and holey tights with an aplomb that nearly convinced you that his velvet-and-vermine robes were in the wash just at the moment. In one hand he held a towel, with which he had clearly been removing the make-up that still greased his features.

'I know you,' said Granny. 'You done the murder.' She looked sideways at Magrat, and admitted, grudgingly, 'Leastways, it looked like it.'

'So glad. It is always a pleasure to meet a true connoisseur. Olwyn Vitoller, at your service. Manager of this band of vagabonds,' said the man and, removing his moth-eaten hat, he treated her to a low bow. It was less an obeisance than an exercise in advanced topology.

The hat swerved and jerked through a series of complex arcs, ending up at the end of an arm which was now pointing in the direction of the sky. One of his legs, meanwhile, had wandered off behind him. The rest of his body sagged politely until his head was level with Granny's knees.

'Yes, well,' said Granny. She felt that her clothes had grown a bit larger and much hotter.

'I thought you was very good, too,' said Nanny Ogg. 'The way you shouted all them words so graciously. I could tell you was a king.'

'I hope we didn't upset things,' said Magrat.

'My dear lady,' said Vitoller. 'Could I begin to tell you how gratifying it is for a mere mummer to learn that his audience has seen behind the mere shell of greasepaint to the spirit beneath?'

'I expect you could,' said Granny. 'I expect you could say anything, Mr Vitoller.'

He replaced his hat and their eyes met in the long and calculating stare of one professional weighing up another. Vitoller broke first, and tried to pretend he hadn't been competing.

'And now,' he said, 'to what do I owe this visit from three such charming ladies?'

In fact he'd won. Granny's mouth fell open. She would not have described herself as anything much above 'handsome, considering'. Nanny, on the other hand, was as gummy as a baby and had a face like a small dried raisin. The best you could say for Magrat was that she was decently plain and well-scrubbed and as flat-chested as an ironing board with a couple of peas on it, even if her head was too well stuffed with fancies. Granny could feel something, some sort of magic at work. But not the kind she was used to.

It was Vitoller's voice. By the mere process of articulation it transformed everything it talked about.

Look at the two of them, she told herself, primping away like a couple of ninnies. Granny stopped her hand in the process of patting her own iron-hard bun, and cleared her throat meaningfully.

'We'd like to talk to you, Mr Vitoller.' She indicated the actors, who were dismantling the set and staying well out of her way, and added in a conspiratorial whisper, 'Somewhere private.'

'Dear lady, but of a certain,' he said. 'Currently I have lodgings in yonder esteemed watering hole.'

The witches looked around. Eventually Magrat risked, 'You mean in the pub?'

It was cold and draughty in the Great Hall of Lancre Castle, and the new chamberlain's bladder wasn't getting any younger. He stood and squirmed under the gaze of Lady Felmet.

'Oh, yes,' he said. 'We've got them all right. Lots.'

'And people don't do anything about them?' said the duchess.

The chamberlain blinked. 'I'm sorry?' he said.

'People tolerate them?'

'Oh, indeed,' said the chamberlain happily. 'It's considered good luck to have a witch living in your village. My word, yes.'

'Why?'

The chamberlain hesitated. The last time he had resorted to a witch it had been because certain rectal problems had turned the privy into a daily torture chamber, and the jar of ointment she had prepared had turned the world into a nicer place.

'They smooth out life's little humps and bumps,' he said.

'Where I come from, we don't allow witches,' said the duchess sternly. 'And we don't propose to allow them here. You will furnish us with their addresses.'

'Addresses, ladyship?'

'Where they live. I trust your tax gatherers know where to find them?'

'Ah,' said the chamberlain, miserably.

The duke leaned forward on his throne.

'I trust,' he said, 'that they do pay taxes?'

'Not, exactly pay taxes, my lord,' said the chamberlain.

There was silence. Finally the duke prompted, 'Go on, man.'

'Well, it's more that they don't pay, you see. We never felt, that is, the old king didn't think . . . Well, they just don't.'

The duke laid a hand on his wife's arm.

'I see,' he said coldly. 'Very well. You may go.'

The chamberlain gave him a brief nod of relief and scuttled crabwise from the hall.

'Well!' said the duchess.

'Indeed.'

'That was how your family used to run a kingdom, was it? You had a positive duty to kill your cousin. It was clearly in the interests of the species,' said the duchess. 'The weak don't deserve to survive.'

The duke shivered. She would keep on reminding him. He didn't, on the whole, object to killing people, or at least ordering them to be killed and then watching it happen. But killing a kinsman rather stuck in the throat or – he recalled – the liver.

'Quite so,' he managed. 'Of course, there would appear to be many witches, and it might be difficult to find the three that were on the moor.'

'That doesn't matter.'

'Of course not.'

'Put matters in hand.'

'Yes, my love.'

Matters in hand. He'd put matters in hand all right. If he closed his eyes he could see the body tumbling down the steps. Had there been a hiss of shocked breath, down in the darkness of the hall? He'd been certain they were alone. Matters in hand! He'd tried to wash the blood off his hand. If he could wash the blood off, he told himself, it wouldn't have happened. He'd scrubbed and scrubbed. Scrubbed till he screamed.

Granny wasn't at home in public houses. She sat stiffly to attention behind her port-and-lemon, as if it were a shield against the lures of the world.

Nanny Ogg, on the other hand, was enthusiastically downing her third drink and, Granny thought sourly, was well along that path which would probably end up with her usual dancing on the table, showing her petticoats and singing 'The Hedgehog Can Never be Buggered at All'.

The table was covered with copper coins. Vitoller and his wife sat at either end, counting. It was something of a race.

Granny considered Mrs Vitoller as she snatched farthings from under her husband's fingers. She was an intelligent-looking woman, who appeared to treat her husband much as a sheepdog treats a favourite lamb. The complexities of the marital relationship were known to Granny only from a distance, in the same way that an astronomer can view the surface of a remote and alien world, but it had already occurred to her that a wife to Vitoller would have to be a very special woman with bottomless reserves of patience and organisational ability and nimble fingers.

'Mrs Vitoller,' she said eventually, 'may I make so bold as to ask if your union has been blessed with fruit?'

The couple looked blank.

'She means—' Nanny Ogg began.

'No, I see,' said Mrs Vitoller, quietly. 'No. We had a little girl once.'

A small cloud hung over the table. For a second or two Vitoller looked merely human-sized, and much older. He stared at the small pile of cash in front of him.

'Only, you see, there is this child,' said Granny, indicating the baby in Nanny Ogg's arms. 'And he needs a home.'

The Vitollers stared. Then the man sighed.

'It is no life for a child,' he said. 'Always moving. Always a new town. And no room for schooling. They say that's very important these days.' But his eyes didn't look away.

Mrs Vitoller said, 'Why does he need a home?'

'He hasn't got one,' said Granny. 'At least, not one where he would be welcome.'

The silence continued. Then Mrs Vitoller said, 'And you, who ask this, you are by way of being his—?'

'Godmothers,' said Nanny Ogg promptly. Granny was slightly taken aback. It never would have occurred to her.

Vitoller played abstractly with the coins in front of him. His wife reached out across the table and touched his hand, and there was a moment of unspoken communion. Granny looked away. She had grown expert at reading faces, but there were times when she preferred not to.

'Money is, alas, tight—' Vitoller began.

'But it will stretch,' said his wife firmly.

'Yes. I think it will. We should be happy to take care of him.'

Granny nodded, and fished in the deepest recesses of her cloak. At last she produced a small leather bag, which she tipped out on to the table. There was a lot of silver, and even a few tiny gold coins.

'This should take care of—' she groped – 'nappies and suchlike. Clothes and things. Whatever.'

'A hundred times over, I should think,' said Vitoller weakly. 'Why didn't you mention this before?'

'If I'd had to buy you, you wouldn't be worth the price.'

'But you don't know anything about us!' said Mrs Vitoller.

'We don't, do we?' said Granny, calmly. 'Naturally we'd like to hear how he gets along. You could send us letters and suchlike. But it would not be a good idea to talk about all this after you've left, do you see? For the sake of the child.'

Mrs Vitoller looked at the two old women.

'There's something else here, isn't there?' she said. 'Something big behind all this?'

Granny hesitated, and then nodded.

'But it would do us no good at all to know it?'

Another nod.

Granny stood up as several actors came in, breaking the spell. Actors had a habit of filling all the space around them.

'I have other things to see to,' she said. 'Please excuse me.'

'What's his name?' said Vitoller.

'Tom,' said Granny, hardly hesitating.

'John,' said Nanny. The two witches exchanged glances. Granny won.

'Tom John,' she said firmly, and swept out.

She met a breathless Magrat outside the door.

'I found a box,' she said. 'It had all the crowns and things in. So I put it in, like you said, right underneath everything.'

'Good,' said Granny.

'Our crown looked really tatty compared to the others!'

'It just goes to show, doesn't it,' said Granny. 'Did anyone see you?'

'No, everyone was too busy, but—' Magrat hesitated, and blushed.

'Out with it, girl.'

'Just after that a man came up and pinched my bottom.' Magrat went a deep crimson and slapped her hand over her mouth.

'Did he?' said Granny. 'And then what?'

'And then, and then—'

'Yes?'

'He said, he said—'

'What did he say?'

'He said, "Hallo, my lovely, what are you doing tonight?" '

Granny ruminated on this for a while and then she said, 'Old Goodie Whemper, she didn't get out and about much, did she?'

'It was her leg, you know,' said Magrat.

'But she taught you all the midwifery and everything?'

'Oh, yes, that,' said Magrat. 'I done lots.'

'But—' Granny hesitated, groping her way across unfamiliar territory – 'she never talked about what you might call the previous.'

'Sorry?'

'You know,' said Granny, with an edge of desperation in her voice. 'Men and such.'

Magrat looked as if she was about to panic. 'What about them?'

Granny Weatherwax had done many unusual things in her time, and it took a lot to make her refuse a challenge. But this time she gave in.

'I think,' she said helplessly, 'that it might be a good idea if you have a quiet word with Nanny Ogg one of these days. Fairly soon.'

There was a cackle of laughter from the window behind them, a chink of glasses, and a thin voice raised in song: —with a giraffe, if you stand on a stool. But the hedgehog—' Granny stopped listening. 'Only not just now,' she added.

The troupe got under way a few hours before sunset, their four carts lurching off down the road that led towards the Sto plains and the big cities. Lancre had a town rule that all mummers, mountebanks and other potential criminals were outside the gates by sundown; it didn't offend anyone really because the town had no walls to speak of, and no-one much minded if people nipped back in again after dark. It was the look of the thing that counted.

The witches watched from Magrat's cottage, using Nanny Ogg's ancient green crystal ball.

'It's about time you learned how to get sound on this thing,' Granny muttered. She gave it a nudge, filling the image with ripples.

'It was very strange,' said Magrat. 'In those carts. The things they had! Paper trees, and all kinds of costumes, and—' she waved her hands – 'there was this great big picture of forn parts, with all temples and things all rolled up. It was beautiful.'

Granny grunted.

'I thought it was amazing the way all those people became kings and things, didn't you? It was like magic.'

'Magrat Garlick, what are you saying? It was just paint and paper. Anyone could see that.'

Magrat opened her mouth to speak, ran the ensuing argument through her head, and shut it again.

'Where's Nanny?' she said.

'She's lying out on the lawn,' said Granny. 'She felt a bit poorly.' And from outside came the sound of Nanny Ogg being poorly at the top of her voice.

Magrat sighed.

'You know,' she said, 'if we are his godmothers, we ought to have given him three gifts. It's traditional.'

'What are you talking about, girl?'

'Three good witches are supposed to give the baby three gifts. You know, like good looks, wisdom and happiness.' Magrat pressed on defiantly. 'That's how it used to be done in the old days.'

'Oh, you mean gingerbread cottages and all that,' said Granny dismissively. 'Spinning wheels and pumpkins and pricking your finger on rose thorns and similar. I could never be having with all that.'

She polished the ball reflectively.

'Yes, but—' Magrat said. Granny glanced up at her. That was Magrat for you. Head full of pumpkins. Everyone's fairy godmother, for two pins. But a good soul, underneath it all. Kind to small furry animals. The sort of person who worried about baby birds falling out of nests.

'Look, if it makes you any happier,' she muttered, surprised at herself. She waved her hands vaguely over the image of the departing carts. 'What's it to be – wealth, beauty?'

'Well, money isn't everything, and if he takes after his father he'll be handsome enough,' Magrat said, suddenly serious. 'Wisdom, do you think?'

'That's something he'll have to learn for himself,' said Granny.

'Perfect eyesight? A good singing voice?' From the lawn outside came Nanny Ogg's cracked but enthusiastic voice telling the night sky that A Wizard's Staff Has A Knob On The End.

'Not important,' said Granny loudly. 'You've got to think headology, see? Not muck about with all this beauty and. wealth business. That's not important.'

She turned back to the ball and gestured half-heartedly. 'You'd better go and get Nanny, then, seeing as there should be three of us.'

Nanny was helped in, eventually, and had to have things explained to her.

'Three gifts, eh?' she said. 'Haven't done one of them things since I was a gel, it takes me back – what're you doing?'

Magrat was bustling around the room, lighting candles.

'Oh, we've got to create the right magical ambience,' she explained. Granny shrugged, but said nothing, even in the face of the extreme provocation. All witches did their magic in their own way, and this was Magrat's house.

'What're we going to give him, then?' said Nanny.

'We was just discussing it,' said Granny.

'I know what he'll want,' said Nanny. She made a suggestion, which was received in frozen silence.

'I don't see what use that would be,' said Magrat, eventually. 'Wouldn't it be rather uncomfortable?'

'He'll thank us when he grows up, you mark my words,' said Nanny. 'My first husband, he always said—'

'Something a bit less physical is generally the style of things,' interrupted Granny, glaring at Nanny Ogg. 'There's no need to go and spoil everything, Gytha. Why do you always have to—'

'Well, at least I can say that I—' Nanny began.

Both voices faded to a mutter. There was a long edgy silence.

'I think,' said Magrat, with brittle brightness, 'that perhaps it would be a good idea if we all go back to our little cottages and do it in our own way. You know. Separately. It's been a long day and we're all rather tired.'

'Good idea,' said Granny firmly, and stood up. 'Come, Nanny Ogg,' she snapped. 'It's been a long day and we're all rather tired.'

Magrat heard them bickering as they wandered down the path.

She sat rather sadly amidst the coloured candles, holding a small bottle of extremely thaumaturgical incense that she had ordered from a magical supplies emporium in faraway Ankh-Morpork. She had been rather looking forward to trying it. Sometimes, she thought, it would be nice if people could be a bit kinder . . .

She stared at the ball.

Well, she could make a start.

'He will make friends easily,' she whispered. It wasn't much, she knew, but it was something she'd never been able to get the hang of.

Nanny Ogg, sitting alone in her kitchen with her huge tomcat curled up on her lap, poured herself a nightcap and through the haze tried to remember the words of verse seventeen of the Hedgehog song. There was something about goats, she recalled, but the details eluded her. Time abraded memory.

She toasted the invisible presence.

'A bloody good memory is what he ought to have,' she said.

'He'll always remember the words.'

And Granny Weatherwax, striding home alone through the midnight forest, wrapped her shawl around her and considered. It had been a long day, and a trying one. The theatre had been the worst part. All people pretending to be other people, things happening that weren't real, bits of countryside you could put your foot through . . . Granny liked to know where she stood, and she wasn't certain she stood for that sort of thing. The world seemed to be changing all the time.

It didn't use to change so much. It was bewildering.

She walked quickly through the darkness with the frank stride of someone who was at least certain that the forest, on this damp and windy night, contained strange and terrible things and she was it.

'Let him be whoever he thinks he is,' she said. 'That's all anybody could hope for in this world.'

Like most people, witches are unfocused in time. The difference is that they dimly realise it, and make use of it. They cherish the past because part of them is still living there, and they can see the shadows the future casts before it.

Granny could feel the shape of the future, and it had knives in it.

It began at five the next morning. Four men rode through the woods near Granny's cottage, tethered the horses out of earshot, and crept very cautiously through the mists.

The sergeant in charge was not happy in his work. He was a Ramtops man, and wasn't at all certain about how you went about arresting a witch. He was pretty certain, though, that the witch wouldn't like the idea. He didn't like the idea of a witch not liking the idea.

The men were Ramtoppers as well. They were following him very closely, ready to duck behind him at the first sign of anything more unexpected than a tree.

Granny's cottage was a fungoid shape in the mist. Her unruly herb garden seemed to move, even in the still air. It contained plants seen nowhere else in the mountains, their roots and seeds traded across five thousand miles of the Discworld, and the sergeant could swear that one or two blooms turned towards him. He shuddered.

'What now, sarge?'

'We – we spread out,' he said. 'Yes. We spread out, That's what we do.'

They moved carefully through the bracken. The sergeant crouched behind a handy log, and said, 'Right. Very good. You've got the general idea. Now let's spread out again, and this time we spread out separately.'

The men grumbled a bit, but disappeared into the mist. The sergeant gave them a few minutes to take up positions, then said, 'Right. Now we—'

He paused.

He wondered whether he dared shout, and decided against it.

He stood up. He removed his helmet, to show respect, and sidled through the damp grass to the back door. He knocked, very gently.

After a wait of several seconds he clamped his helmet back on his head, said, 'No-one in. Blast', and started to stride away.

The door opened. It opened very slowly, and with the maximum amount of creak. Simple neglect wouldn't have caused that depth of groan; you'd need careful work with hot water over a period of weeks. The sergeant stopped, and then turned round very slowly while contriving to move as few muscles as possible.

He had mixed feelings about the fact that there was nothing in the doorway. In his experience, doors didn't just open themselves.

He cleared his throat nervously.

Granny Weatherwax, right by his ear, said, 'That's a nasty cough you've got there. You did right in coming to me.'

The sergeant looked up at her with an expression of mad gratitude. He said, 'Ayeah?'

'She did what?' said the duke.

The sergeant stared fixedly at an area a few inches to the right of the duke's chair.

'She give me a cup of tea, sir,' he said.

'And what about your men?'

'She give them one too, sir.'

The duke rose from his chair and put his arms around the sergeant's rusting chain mail shoulders. He was in a bad mood. He had spent half the night washing his hands. He kept thinking that something was whispering in his ear. His breakfast oatmeal had been served up too salty and roasted with an apple in it, and the cook had hysterics in the kitchen. You could tell the duke was extremely annoyed. He was polite. The duke was the kind of man who becomes more and more agreeable as his temper drains away, until the point is reached where the words 'Thank you so much' have the cutting edge of a guillotine.

'Sergeant,' he said, walking the man slowly across the floor.

'Sir?'

'I'm not sure I made your orders clear, sergeant,' said the duke, in snake tones.

'Sir?'

'I mean, it is possible I may have confused you. I meant to say "Bring me a witch, in chains if necessary", but perhaps what I really said was "Go and have a cup of tea". Was this in fact the case?'

The sergeant wrinkled his forehead. Sarcasm had not hitherto entered his life. His experience of people being annoyed with him generally involved shouting and occasional bits of wood.

'No, sir,' he said.

'I wonder why, then, you did not in fact do this thing that I asked?'

'Sir?'

'I expect she said some magic words, did she? I've heard about witches,' said the duke, who had spent the night before reading, until his bandaged hands shook too much, some of the more excitable works on the subject.3 'I imagine she offered you visions of unearthly delight? Did she show you—' the duke shuddered – 'dark fascinations and forbidden raptures, the like of which mortal men should not even think of, and demonic secrets that took you to the depths of man's desires?'

The duke sat down and fanned himself with his handkerchief.

'Are you all right, sir?' said the sergeant.

'What? Oh, perfectly, perfectly.'

'Only you've gone all red.'

'Don't change the subject, man,' snapped the duke, pulling himself together a bit. 'Admit it – she offered you hedonistic and licentious pleasures known only to those who dabble in the carnal arts, didn't she?'

The sergeant stood to attention and stared straight ahead.

'No, sir,' he said, in the manner of one speaking the truth come what may. 'She offered me a bun.'

'A bun?'

'Yes, sir. It had currants in it.'

Felmet sat absolutely still while he fought for internal peace. Finally, all he could manage was, 'And what did your men do about this?'

'They had a bun too, sir. All except young Roger, who isn't allowed fruit, sir, on account of his trouble.'

The duke sagged back on the window seat and put his hand over his eyes. I was born to rule down on the plains, he thought, where it's all flat and there isn't all this weather and everything and there are people who don't appear to be made of dough. He's going to tell me what this Roger had.

'He had a biscuit, sir.'

The duke stared out at the trees. He was angry. He was extremely angry. But twenty years of marriage to Lady Felmet had taught him not simply to control his emotions but to control his instincts as well, and not so much as the twitching of a muscle indicated the workings of his mind. Besides, arising out of the black depths of his head was an emotion that, hitherto, he had little time for. Curiosity was flashing a fin.

The duke had managed quite well for fifty years without finding a use for curiosity. It was not a trait much encouraged in aristocrats. He had found certainty was a much better bet. However, it occurred to him that for once curiosity might have its uses.

The sergeant was standing in the middle of the floor with the stolid air of one who is awaiting a word of command, and who is quite prepared so to wait until continental drift budges him from his post. He had been in the undemanding service of the kings of Lancre for many years, and it showed. His body was standing to attention. Despite all his efforts his stomach stood at ease.

The duke's gaze fell on the Fool, who was sitting on his stool by the throne. The hunched figure looked up, embarrassed, and gave his bells a half-hearted shake.

The duke reached a decision. The way to progress, he'd found, was to find weak spots. He tried to shut away the thought that these included such things as a king's kidneys at the top of a dark stairway, and concentrated on the matter in hand.

. . . hand. He'd scrubbed and scrubbed, but it seemed to have no effect. Eventually he'd gone down to the dungeons and borrowed one of the torturer's wire brushes, and scrubbed and scrubbed with that, too. That had no effect, either. It made it worse. The harder he scrubbed, the more blood there was. He was afraid he might go mad . . .

He wrestled the thought to the back of his mind. Weak spots. That was it. The Fool looked all weak spot.

'You may go, sergeant.'

'Sir,' said the sergeant, and marched out stiffly.

'Fool?'

'Marry, sir—' said the Fool nervously, and gave his hated mandolin a quick strum.

The duke sat down on the throne.

'I am already extremely married,' he said. 'Advise me, my Fool.'

'I'faith, nuncle—' said the Fool.

'Nor am I thy nuncle. I feel sure I would have remembered,' said Lord Felmet, leaning down until the prow of his nose was a few inches from the Fool's stricken face. 'If you preface your next remark with nuncle, i'faith or marry, it will go hard with you.'

The Fool moved his lips silently, and then said, 'How do you feel about Prithee?'

The duke knew when to allow some slack. 'Prithee I can live with,' he said. 'So can you. But no capering.' He grinned encouragingly. 'How long have you been a Fool, boy?'

'Prithee, sirrah—'

'The sirrah,' said the duke, holding up a hand, 'on the whole, I think not.'

'Prithee, sirra – sir,' said the Fool, and swallowed nervously. 'All my life, sir. Seventeen years under the bladder, man and boy. And my father before me. And my nuncle at the same time as him. And my grandad before them. And his—'

'Your whole family have been Fools?'

'Family tradition, sir,' said the Fool. 'Prithee, I mean.'

The duke smiled again, and the Fool was too worried to notice how many teeth it contained.

'You come from these parts, don't you?' said the duke.

'Ma – Yes, sir.'

'So you would know all about the native beliefs and so on?'

'I suppose so, sir. Prithee.'

'Good. Where do you sleep, my Fool?'

'In the stables, sir.'

'From now on you may sleep in the corridor outside my room,' said the duke beneficently.

'Gosh!'

'And now,' said the duke, his voice dripping across the Fool like treacle over a pudding, 'tell me about witches . . .'

3 Written by wizards, who are celibate and get some pretty funny ideas around four o'clock in the morning.