Po Poshtata-13

Тринадесета Глава

Ръбът на Плика

В която научаваме за теорията на Хаосното пространство – Дивиъс Колабон – Пожарът във Главното трасе – Остър като бръснач – Да откриеш мис Диърхарт – Теория на дегизирането – Игор си тлъгва – „О, миг, поспри” – Счепкване с Трасето – Опънете платната! – Полученото послание

Мъстръм Ридкъли, архиканцлер на Невидимия Университет, притаи дъх и внимателно се прицели.

Бялата топка удари червената, която от своя страна деликатно се изтъркули в джоба. Задачата бе по–сложна, отколкото може да се допусне, понеже повече от половината билярдна маса бе затрупана с документацията на Архиканцлера*. За да попадне в джоба, следователно, топката следваше да премине през няколко камари хартия, халба, череп със забучена капеща свещ и голямо количество пепел от лула. Тя го стори.

– Поздравления, господин Стибънс, – каза Ридкъли.

– Нарекох го Хаосно пространство, – гордо кимна Пондър Стибънс.

Всяка организация има нужда от поне един човек, който е наясно какво се случва и кой го върши. В Невидимия Университет тази роля се изпълняваше от Стибънс, комуто често се приискваше да я отстъпи другиму. В момента той присъстваше в качеството си на завеждащ катедрата по неразумно приложена магия с дългосрочната задача наум да прокара бюджета на катедрата през офиса на Архиканцлера. За целта, следователно, плетеница от тръби извеждаше изпод тежката билярдна маса през дупка в стената напряко през моравата към сградата за Високоенергийна магия, където – Пондър въздъхна – този дребен трик отнемаше до 40 процента от работното време на Хекса, университетската мислещата машина.

– Хубаво име, – коментира Ридкъли, докато се прицелваше в следвща топка.

– По аналогия с фазово пространство, – с надежда в глава продължи Пондър. – В момента, в който топката се срещне с препятствие, различно от друга топка, видите ли, Хексът я премества в теоретично паралелно пространство, където повърхността е незаета от предмети, като поддържа скоростта и момента на направление, докато я прехвърли обратно в нашето пространство. Определено е един от най–сложните и интригуващи примери за създаване на магия в нереално време...

– Браво, браво, много хубаво, – прекъсна го Ридкъли. – Имахте ли да ми казвате още нещо, Стибънс?

Пондер погледна в планшета си.

– Получихме учтиво писмо от лорд Ветинари, в което той пита от името на Града дали Университетът би обмислил идеята да включи в приемната си квота, ъм, двадесет и пет процента студнти с умствени и други недъзи, сър?

Ридкъли запрати черната през камара университетски директиви право в джоба.

– Няма да оставя на някакви си зарзаватчии и месари да ме учат как да управлявам университета, Стибънс! – твърдо заяви той, докато взимаше на мушка червената. – Благодари им за проявения интерес и им кажи, че ще продължим, както винаги, да приемаме сто процента пълни олигофрени. Взимаме ги тъпи, пускаме ги блестящи, така се прави в НУ! Друго?

– Само едно съобщение за голямото състезание довечера, господин Архиканцлер.

– А, да, оная работа. Какво се очаква да сторя, господин Стибънс? Научих, че хората масово залагат на Пощата.

– Да, господин Архиканцлер. Хората говорят, че боговете са на страната на този Липвиг.

– Боговете заложили ли са нещо? – поинтересува се Ридкъли, докато наблюдаваше с удовлетворение как топката се материализира от другата страна на забравен сандвиш с шунка.

– Не мисля. Няма начин той да спечели.

– Той ли е оне момък, дето спаси котката?

– Той е, да, сър.

– Добър момък. Какво е становището ни по отношение на Главното трасе? Чух, че били банда мошеници. Убивали хора горе по кулите. Един човек в кръчмата ми довери, че духовете на загиналите сигналисти обитавали Трасето. Ще пробвам розовата.

– И аз така чух, сър. Предполагам е градска легенда, – каза Пондър.

– Носели се от единия край на Трасето до другия, така ми каза той. Което съвсем не е кофти начин да си прекараш вечността. Пейзажът горе в планините е направо зашеметяващ на места. – Архиканцлерът замря за момент, лицето му се сбърчи в мисъл. – „Голям справочник на Вариращите измерения” на Харуспекс, – обяви накрая той.

– Моля?

– Това ще бъде съобщението, – отговори Ридкъли. – Никой не е казал, че трябва да пращам писмо, нали? – Махна с длан над върха на билярдния стик, което вдигна във въздуха облаче тебешир. – Дай на всяка от страните по едно копие от новото издание. Адресирай ги до нашия човек в Генуа ... как му беше името, Някойситам, някакво тъпо име беше ... да види, че старият Алма Патер си спомня за него.

– Имате пред вид Дивиъс Колабон*, сър. Изучава комуникацията между стридите в условията на магично поле с нсък интензитет за бакалавърската си степен по тавматика.

– Мили боже, ама те комуникират ли? – обади се Ридкъли.

– Очевидо да, господин Архиканцлер, въпреки че сега–засега отказват да разговарят с него.

– Защо сме го изпратили толкоз далеч да прави дипломна работа?

– Говорим за Дивиъс Х. Колабон, сър? – настоя Пондър. – Сещате ли се? С тежката халитоза?

– А, да нямаш пред вид за Драконският Дъх Колабон? – внезапно му се проясни на Ридкъли. – Оня, дето продухваше дупка в сребърна чиния?

– Да, господин Архиканцлер, – търпеливо потвърди Пондър. Мъстръм Ридкъли обичаше да триангулира новополучената информация от няколко посоки. – Там из блатата казвате, на никого няма да му направи впечатление? Ако си спомняте, разрешихме му да вземе със себе си един от малките омнископи.

– Така ли? Много мъдро от наша страна. Обади му се, моля ти се, и му обясни за какво става дума.

– Да, Архиканцлерю. Всъщност възнамерявам да изчакам няколко часа, понеже в Генуа все още е нощ.

– Само те си мислят така, – тежко въздъхна Ридкъли. – Действай, момко – веднага!

Небесен огън...

Всеки знае, че кулите се люлеят напред–назад, докато предават съобщения по Трасето. Някой ден, някой щеше да направи нещо по въпроса. А на всички стари сигналисти им е известно, че ако преместиш предавателния лост за затворите по изходящата линия в отворена позиция в същото примигване, в което свързващия лост за затворите по входящата линия затваря капаците от обратната страна на кулата, кулата залита. Блъскана от едната страна и дърпана от другата, ефектът върху кулата е, грубо казано, подобен на ефекта, който предизвиква маршируваща колона войници върху стар мост. Само по себе си това не представлява проблем, освен ако не се случва отново и отново, докато амплитудата не достигне рисково ниво. Но колко често може да се очаква подобно събитие?

Всеки път, когато до кулата ти долети Кълвачът, ето толкова. Беше като някаква болест – нападаше едниствено слабите и болните. Не би сполетяла старото Трасе, защото старото Трасе бъкаше от майстори, които биха изключили незабавно поразената кула, биха изхвърлили зловредното съобщение от барабана, уверени, че действията им ще бъдат оценени от началник, който разбира как функционират кулите и би направил същото на тяхно место.

Но би била ефективна срещу новото Трасе, защото по кулите не бяха останали много майстори. Изпълняваш каквото ти се нареди, инак не ти плащат. Ако нещо се повреди, не е твой проблем. Вината е на който идиот е приел съобщението. Никой не се интересува от тебе, всички в централата са идиоти. Не е твой проблем; никой не ти иска мнението. От Централата дори бяха започнали схема „Служител на месеца”, за да демонстрират колко не им пука. Чак толкова не им пука.

За днес са ти казали да препращаш код колкото се може, по–експедитивно, а на тебе не ти се иска да те нарочат за човек, който бави системата, затова си се вторачил в съседната кула, докато ти се насълзят очите и чукаш клавишите като нестинар по жарава.

Една подир друга, кулите замират. Някои изгарят до основи, когато карето затворни кутии се откача и строшава о покрива на работната кабина, плиснало гореща грес. Няма начин да се пребори с пожар човек, затворен в дървена кутийка на шестдесет стъпки над земята; плъзва се по въжето за самоубийци, пробягва на безопасно разстояние, за да наблюдава оттам шоуто.

Четиринадесет кули изгарят, преди някой да се усети да дръпне ръце от клавишите. Ами сега какво? Дадено е нареждане. Да не се препращат, повтарям, да не се препращат каквито и да е други съобщения по Трасето, докато не мине това съобщение. Какво правим тогава?

Мойст се събуди, Главното трасе гореше в главата му.

Пушещото гну искаше да го разтури и после да сглоби наново парчетата, и Мойст разбираше защо. Но няма да стане. Някъде по линията ще се намери неудобен инженер, който ще рискува заплатата си и ще изпрати предупредително съобщение: „Има проблем, предавайте бавно.” Така ще се свърши. Е, може да им отнеме ден–два докато да стигнат до Генуа, но на Мойст му трябват седмици. Да не говорим, че все ще се намери някой достатъчно светнат да сравни полученото съобщение с изпратеното от първата кула. Гилт ще се измъкне – не само, ами ще разтръби с гръм и трясък – съобщението ни е било подменено по пътя, ще каже, и ще бъде прав. Трябва да намери друго решение.

Гнуто обаче бяха на прав път. Номерът е да подмени съобщението, ако само успее да измисли правилния начин.

Мойст отвори очи. Заспал бе на бюрото си, а някой бе подпъхнал възглавница под главата му.

Кога за последен път спа на прилично легло? А, да, нощта, когато господин Помпа го залови. Бе поспал няколко часа в легло, за което си беше платил, и което имаше дюшек, без мърдащи твари в него и без да изглежда сякаш е натъпкан с чакъл. Блаженство.

По–скорошното му минало препусна пред очите му. Той изстена.

– Добро Утро, Мистър Липуиг, – обади се Помпа от кьошето. – Бръсначът Ви Е Подострен, Има Гореща Вода, Чаша Чай Е На Път Със Сигурност.

– Колко е часът?

– Обед, Мистър Липуиг. Не Се Прибрахте До Зори, – укорно додаде големът.

Мойст изстена отново. Шест часа до състезанието. След което толкова призраци от миналото ще го подгонят, ще направо ще стане затъмнение.

– Голямо Вълнение Е Обхванало Населението, – каза големът, докато Мойст се бръснеше. – Постигнато Е Разбирателство Стартовата Линия Да Бъде На Площад Сатор.

Мойст се загледа в отражението си почти без да чува. Винаги вдигаше мизата, автоматично. Никога не обещавай възможното. Всеки може да постигне възможното. Трябва да обещаеш невъзможното, понеже понякога невъзможното е възможно, само ако откриеш верния начин, или най–малкото ще успееш да разшириш границите на възможното. А ако се провалиш, е, всеки разбира, че задачата е била невъзможна.

Този път обаче отиде прекалено далеч. Не, не че е срамота да признае, че кон с кола не може да лети с хиляда мили в час, но Гилт ще се перчи с успеха и Пощата ще си остане дребна и старомодна, изостанала от времената, малка, не представляваща конкуренция. Гилт ще намери начин да закрепи Трасето, вероятно ще ореже още функции, хора ще продължат да измират заради алчността му...

– Зле Ли Ви Е, Мистър Липуиг? – обади се иззад гърба му големът.

Мойст се вторачи в собствения си поглед и в онова, което проблясна в дълбините.

О, боже.

– Порязахте Се, Мистър Липуиг, – каза Помпа. – Мистър Липуиг?

Жалко че не си уцелих гръкляна, помисли Мойст. Но това бе второстепенна мисъл на фона на голямата и тъмна такава, разгръщаща се в огледалото пред него.

Надникваш в бездната и виждаш как нещо се надига, протяга се към светлината. Шепне: Направи го. Ще стане. Довери ми се.

О, боже. Този план наистина ще работи, помисли си Мойст. Простичък и смъртоносен, като бръснач. Но единствено безпринципен човек би си го помислил дори.

Няма проблеми, значи.

Че те убия, Гилт. Ще те убия по нашата си методика, тази на невестулката, на мошеника и лъжеца. Ще ти отнема всичко освен живота. Ще ти отнема парите, репутацията и приятелите. Ще завихря около теб думи, докато те опаковам като в пашкул. Няма да ти оставя нищо, нито дори надежда...

Привърши внимателно с бръсненето и избърса с пешкира петънцата пяна. Нямаше чак толкова много кръв.

– Струва ми се, господин Помпа, че имам нужда от обилна закуска, – каза. – След което имам няколко задачи. Междувременно, в състояние ли ще си да ми намериш една метла? Истинска брезова метла? И нарисувай малко звезди по дръжката.

Народ се трупаше пред импровизираните гишета, когато Мойст слезе, но глъчката замря, щом пристъпи в залата. След което хората заликуваха. Той кимаше и махаше жизнерадостно, и бе назабавно обграден от хора, размахали пликове в ръце. Положи максимални усилия да разпише колкото се може, повече.

– Много поща се събра за Генуа, гос’ине! – С ликуващ глас викна Грош, докато си проправяше път през тълпата. – Не съм виждал такъв ден, никогаж!

– Много хубаво, давай все така, – похвали го разсеяно Мойст.

– Писмата до боговете също се увеличиха! – продължи Грош.

– Раздвам се да го чуя, господин Грош.

– Пуснахме първите марки за Сто Лат, сър! – размаха Стенли над главата си няколко листа. – Първоначалните мостри бъкат от дефекти, сър!

– Чудесно, чудесно, – каза Мойст. – Но сега трябва да вървя – имам да подготвя някои неща.

– Аха, разбира се! – намигна Грош. – „Някои неща”, а, гос’ине? Както кажете, гос’ине. Отдръпнете се всички, отдръпнете се, минава Началникът на Пощата!

Грош повече или по–малко разблъска клиентите настрани от пътя на Мойст, той пък положи усилия да избегне хората, които настояваха да целуне бебетата им или се опитваха да си откъснат парченце от дрехата му – за късмет, и се измъкна на свеж въздух.

После, като се придържаше към малките улички, откри заведение, което предлагаше нелоши двойни наденички, яйца на очи, бекон и пържени филийки с надеждата, че храната ще компенсира недостига на сън.

Ситуацията се изплъзваше от контрол. На площад Сатор хората окачваха гирлянди със знаменца и разпъваха сергии. Огромната аморфна тълпа, която представляваше уличното население на Анкх–Морпорк, прииждаше и се отливаше по улиците, за да се свие до плътна тълпа довечера на площата, където ще може да й се продадат неща.

Най–сетне събра кураж и се насочи към Големския тръст. Затворено. Нов слой графити се бе наслоил връз ония, които вече покриваха новозакованите дъски върху избитите прозорци. Някой бе надраскал на ниво на коляното, с тебешир: „Голмите са Направени от АкИ”. Колко мило, дето безценните традиции на идиотизъм и нетърпимост се предаваха от поколение на поколение, от баща на син.

Към Кукличките, трескаво помисли Мойст. Нали живее у леля си? Споменала ли беше името на лелята?

Затича се.

Кукличките някога е било самостоятелно селище, преди градът да се разпростре върху му; жителите му все още смятаха себе си за различни от останалите граждани, със собствени обичаи – Кучешки съботници, Напред на игли–за–плетене! – както и собствен диалект. Мойст си нямаше и представа. Той си запробива път по кривите сокаци, като трескаво се оглеждаше за ... за какво? Стълб дим ли?

Всъщност, това не е лоша идея...

Осем минути по–късно откри къщата и заблъска по вратата. За негово облекчение, тя отвори, и се втренчи в него.

Каза:

– Как?

Той отвърна:

– Дюкянът за тютюн. Не са много жените, дето пушат по сто къса дневно.

– Е, за какво си дошъл, умнико?

– Ако ми съдействаш, ще успея да накажа Гилт за всичките му престъпления, – заяви Мойст. – Помогни ми. Моля те? Разчитай на честната ми дума на абсолютно неблагонадежден човек?

Това, последното, му спечели мимолетна усмивка, незабавно заличена от стандартното изражение на мрачна подозрителност. След което някакъв вътрешен спор се саморазреши.

– По–добре да влезем в салона, – каза тя и отвори докрай вратата.

Стаята беше тясна, мрачна и почтително затрупана с вещи. Мойст се отпусна на крайчеца на един стол, като се постара да не размести нищо, като същевременно се силеше да дочуе женските гласове откъм вестибюла. След което госпожица Диърхарт се вмъкна и затвори вратата зад себе си.

– Надявам се семейството ти да няма нищо против, – каза Мойст. – Аз ...

– Обясних им, че ме ухажваш, – каза госпожица Диърхарт. – Нали затова са салоните? Трябваше само да видиш радостните сълзи в очите на майка ми. А сега, какво ти трябва?

– Разкажи ми за баща си, – започна Мойст. – Трябва да науча как е загубил Главното трасе. Останаха ли ти някакви документи от него?

– Няма да ти свърши работа. Показах ги на адвокати; обясниха ми, че ще е много трудно да заведем дело...

– Аз възнамерявам да обжалвам пред по–висша инстанция, – каза Мойст.

– Имах пред вид, че няма да можем да докажем повечето работи, не и да докажем..., – възрази госпожица Диърхарт.

– Няма да е необходимо.

– Адвокатът каза, че щало да отнеме месеци и месеци труд само докато да..., – продължи упорито тя.

– Ще намеря кой да плати, – каза Мойст. – Разполагаш ли със счетоводните книги? Разписки? Такива работи?

– Но какво възнамеряваш да сториш? – настоя госпожица Диърхарт.

– По–добре е, ако не знаеш. Вярвай ми. Зная какво правя, Спайк. Но ти не трябва да знаеш.

– Е, имам един кашон с документи, – предпазливо проговори госпожица Диърхарт. – Предполагам, че бих могла да го ... преместя тука, докато премета стаята...

– Чудесно.

– Но мога ли да ти имам доверие?

– За това ли? Не, за бога! Баща ти се довери на Гилт и виж докъде стигна! Аз не бих си вярвал, ако бях на твое място. Но бих, ако съм на свое място.

– Интересното, господин Липвиг, е, че почвам да ти имам все повече и повече доверие, колко повече ми разправяш за своята неблагонадеждност, – отбеляза госпожица Диърхарт.

Мойст въздъхна.

– Зная, Спайк. Тъпо, а? Така са устроени хората. Би ли ми донесла сега кашона?

Те изпълни молбата му със замислено изражение на лице.

Отне му целия след обед и дори след това Мойст все още не бе сигурен, обаче успя да запълни цяло тефтерче с бележки и драсканици. Беше все едно да се оглеждаш за пирани в затлачена с тиня вода. Виждаш костите по дъното. Но дори когато успяваш да зърнеш сребрист проблясък, не си наясно дали е било от рибата. Единственият сигурен начин е да се гмурнеш.

Площад Сатор се напълни преди четири и половина.

Удивителното предимство на златните одежди и шлема е, че когато ги свалеше, Мойст ставаше невидим. Превръщаше се в незабележим човек с невзрачно облекло и лице, което ти се струва, че може би си мернал някъде.

На път към Пощата се помота сред тълпата. Никой не му обърна внимание. Никога досега не си бе давал сметка, но бе сам. Винаги е бил сам. Единственият начин да се чувства сигурен.

Проблемът бе, че златните одежди му липсваха. Всичко, естествено, е предсталвние. Но Човекът със Златните одежди бе качествено изпълнение. Не му се нравеше да бъде някой, когото хората забравят на мига, някой една стъпка над сянката. Изпод крилатия шлем той е в състояние да твори чудеса, или поне да създава усещането, че се е случило чудо, което е кажи–речи също толкова хубаво.

Едно е сигурно, след час–два ще му е необходимо чудо.

Ех, добре...

Заобиколи сградата на Пощата от задната страна и тъкмо да се вмъкне, когато един силует се отдели от сенките и каза:

– Пиш–ш!

– Предполагам, че имаш пред вид „Пст”? – каза Мойст.

Алекс Нормалният направи стъпка напред; облякъл бе старото си работно яке от времето му във Главното трасе. Беше нахлупил гигантски шлем с рога.

– Закъсняваме с платното..., – започна той.

– За какво е тоя шлем?

– За маскировка, – обясни Алекс Нормалният.

– Огромен рогат шлем?

– Да. Прави ме толкова лесно забележим, че на никого няма да му мине през ума, че се опитвам да остана незабелязан, следователно няма да ме забележат.

– Единствено на изключително интелигентен човек би му хрумнала подобна идея, – предпазливо каза Мойст. – Как вървят работите?

– Трябва ни още време, – отвърна Алекс Нормалният.

– Моля? Състезанието започва в шест!

– Няма да бъде достатъчно тъмно. Няма да сме в състояние да опънем платното преди и половина. Ако почнем да надничаме над парапета преди това, ще ни забележат.

– А, моля ти се! Другите кули са толкова далече!

– Но пътниците под нас не са, – възрази Алекс.

– Мамка му! – Мойст бе забравил за пътя. Достатъчно бе някой впоследствие да спомене, че е забелязал хора на върха на старата магьосническа кула...

– Гледай сега, всичко ще бъде подготвено, – заговори Алекс, като наблюдаваше изражението му. – Там горе сме в състояние да работим изключително бързо. Единствено ни е необходим половин час тъмнина, плюс–минус няколко минути.

– Мойст прехапа устна.

– Окей, струва ми се, че ще успея да ти ги издействам. Сега бягай обратно да им помогнеш на ония двамата. Но не започвайте, докато не дойда, ясно? Имай ми доверие!

Почнах много често да го повтарям това, помисли си той, докато Алекс се отдалечаваше. Надявам се само да ме послушат.

Качи се до кабинета си. Златният костюм висеше на закачалката. Облече го. На работа! А сега имаше да попривърши някои дела. Досадно, но неизбежно. Той седна зад бюрото.

В пет и половина дъските пред вратата му изскърцаха и Помпа влезе, повлачил след себе си метла.

– Наближава Часът За Състезанието, Господин Липуиг, – каза той.

– Налага ми се да привърша някои неща, – извини се Мойст. – Писмата от строителите и архитектите на мене чакат, о, някой иска да изцеря брадавиците му ... няма как, на кого да поверя канцеларщината, господин Помпа?

В уединението на кухнята на Рийчър Гилт, Игор внимателно написа бележка. Човек трябва да се придържа към етикета, в края на краищата. Не можеш просто да се имъкнеш като някакъв апаш посред нощ, я? Почистваш след себе си, уверяваш се, че килерът е зареден с провизии, измиваш чиниите и взимаш точно колкото ти се полага от касичката с дребни пари.

Срамота. Много хубава работа си беше. Гилт не го товареше много, а Игор се забавляваше да тероризира останалата прислуга. Повечето от тях, във всеки случай.

– Толкова ми е мъчно, че с тръгвате, господин Игор, – изплака готвачката госпожа Глоубъри и изтри очи с носната си кърпичка. – Бяхте като същинска глътка свеж въздух.

– Какво да те прави, готподо Глоубъри, – въздъхна Игор. – Тте ми липтват пързолите и паят ви от бъбрецета, помнете ми думата. Ттопля ми те търцето от зена, която знае как да тготви гозба от оттатъци.

– Изплетох ви ето това – за спомен, – госпожа Глоубъри колебливо му подаде малко меко пакетче.

Игор деликатно го разопакова и извади червено–бяла раирана шапка.

– Мислех си, да ви пази топло на главата, – изчерви се госпожа Глоубъри.

Игор се загърчи за миг в агония. Харесваше и уважаваше готвачката. Не бе попадал досега на толкова чевръста с ножовете жена. Понякога на човек му се налага да забрави Закона на Игорите.

– Готподо Глоубъри, тпоменала бяхте, це имате тетра в Куирм? – каза той.

– Точно тъй, господин Игор.

– Тоцно тега е най–подходяцтият момент да заминете да я наветтите, – натърти Игор. – Не питайте зацто. Тбогом, ткъпа готподо Глоубъри. Т благодарнотт цте ти тпомням церния ви дроб.

Шест без десет.

– Ако Тръгнете Сега, Господин Липуиг, Ще Сте Там Точно За Началото На Състезанието, – изтътна големът от кьошето.

– Върша работа от огромно гражданско значение, господин Помпа, – строго заяви Мойст, като вдигна поглед от поредното писмо. – Демонстрирам висока нравственост и отговорност към задълженията си.

– Да, Господин Липуиг.

Той продължи да чете до шест и десет, защото и без това ще му отнеме пет минути, докато стигне до площада, ако ходи нехайно. С тежко трополящият голем до себе си обаче, преходът наподоби почти идеалната антитеза на нехайство и шляене. Той напусна сградата на Пощата.

Тълпата на площата се разтвори, за да го пропусне. Тук–там се надигнаха окуражителни викове; хората се разкикотиха, като го видяха с метлата през рамо. По дръжката й имаше нарисувани звездички, значи е магическа. Подобна вяра носи цели състояния в ръцете на оногова, който може да я ползва.

Открий Дамата, Открий Дамата ... в известен смисъл научният подход помага. Естествено, чудесно би било, ако си в съсътояние да държиш три карти в тесте, това е разковничето. Мойст се бе научил да бъде техничен, но бе открил още, че чисто механичните трикове не му доставят удоволствие, че са под неговото ниво. Има други начини, начини да подвежда, да разсейва, да ядосва. Гневът върши чудесна работа. Ядосаният човек греши.

В центъра на площада имаше свободно място, разчистено около каретата, на капарата на която гордо се кипреше Джим Оловния. Конете лъщяха, каретата пръскаше отблясъци на светлината на факлите. Но групичката, наобиколила каретата, блестеше значително по–малко.

Двамина от Трасето, няколко магьосника, както и, естествено, иконографът Ото Шрик. Всички извърнаха глави и приветстваха Мойст с изражения вариращи от облекчение до черно подозрение.

– Обмисляхме да ви дисквалифицираме, господин Липвиг, – тежко произнесе Ридкъли.

Мойст предаде метлата на Помпа.

– Поднасям извиненията си, Архиканцлерю, – каза. – Работих върху дизайна на новите марки и напълно изгубих представа за времето. О, добър вечер, професор Пелк.

Професорът по Морбидна Библиомансия му се ухили широко и посочи към буркана, който носеше със себе си.

– И професор Гоатр е тука, – каза. – На стареца му се прииска да види за какво е всичката олелия.

– А това е господин Пони от Главното трасе, – вмъкна Ридкъли.

Мойст стисна ръце с инженера.

– Господин Гилт не дойде, така ли? – смигна му той.

– Той, ъх, предпочита да наблюдава от колесницата си, – нервно отвърна на погледа инженерът.

– Е, след като и двамата сте тука, господин Стибънс ще ви връчи по един екземпляр от съобщението, – обяви Архиканцлерът. – Господин Стибънс?

Магьосникът предаде два пакета. Мойст разопакова своя и избухна в смях.

– Ама това е цяла книга! – възкликна Пони. – Ще ни отнеме цяла нощ да я кодираме. Пък и диаграмите!

Сега се започва, помисли си Мойст и се стрелна като кобра. Грабна книгата от стреснатия Пони, трескаво я прелисти и отпори една кóла. Тълпата ахна.

– Ето, сър, – връчи му обратно откъснатите листове. – Това ще бъде вашето съобщение. Страници 79 до 128. Ние ще доставим остатъка от книгата, а получателят ще добави вашите страници по–късно, ако пристигнат! – Улови възмутения поглед на професор Пелк и додаде: – Убеден съм, че ще залепнат вътре като нови!

Безмислен жест, но затова пък щедър и забавен, и жесток, и ако Мойст не е в състояние да грабне вниманието на тълпата, значи за нищо не го бива. Господин Пони отстъпи, стиснал отпорената глава.

– Нямах пред вид..., – започна той, но Мойст го прекъсна.

– В края на краищата, пращаме толкова голяма карета за толкова малка книжка.

– Просто исках да кажа, че отнема време да се кодират картинките ..., – слабо изпротестира господин Пони. Не беше свикнал на подобно поведение. Механизмите никога не отговарят.

Мойст допусна изражение на искрена загриженост да помрачи лицето му.

– Наистина, не изглежда справедливо, – каза. Обърна се към Пондър Стибънс. – Не смятате ли, че е несправедливо, господин Стибънс?

Магьосникът се обърка.

– Ама веднъж като ги кодират, ще им трябват само няколко часа да ги препратят до Генуа! – каза.

– Въпреки това, настоявам, – каза Мойст. – Не желаем непочтена игра. Слез от капарата, Джим, – обърна се той към кочияша. – Ще дадем предимство на семафорите. – Обърна се към Пондър и Пони с изражение на невинно усърдие. – Един час достатъчен ли ще е, господа?

Тълпата се взриви. Боже, бива ме в тия неща, помисли си Мойст. Как ми се иска този миг да продължи до безкрай...

– Господин Липвиг! – повика го някой. Мойст пробяга по лицата и откри онова, на което принадлежеше гласът.

– Ах, госпожице Захарина. С молив в готовност?

– Сериозно ли мислите да изчакате, докато Главното трасе подготви съобщението си за изпращане? – Тя се смееше.

– Точно така, – Мойст подпъхна палци под лапелите на искрящия костюм. – Ние от Пощата сме почтени хора. Мога ли да използвам възможността да ви обърна внимание върху новата ни марка, „Зелената зелка”?

– Не отивате ли прекалено далеч, господин Липвиг?

– Чак до Генуа, мила ми госпожо! Спомянах ли, че лепилото е с вкус на зеле?

Мойст вече не можеше да се спре, дори и да му дадат пари в брой. Тук оживяваше душата му: танцуваше на ръба на лавината, създавайки в движение света, вмъкваше се през ушите на хората и променяше мислите им. Така успяваше да продаде стъкълцата вместо диаманти; картите хвърчаха изпод пръстите му в Открий Дамата; стърчеше усмихнат пред касиери, приемащи фалшивите му банкноти. За него усещане копнееше – първичната гола възбуда от бягството по острието...

Рийчър Гилт се придвижваше през тълпата, подобно акула сред сардини. Стрелна Мойст с внимателно преценен неутрален поглед и се обърна към Пони.

– Проблем ли има, господа? – каза. – Става късно.

В тишината, накъсана от спорадичния кикот на тълпата, Пони се опита да обясни, доколкото самият той бе успял да вникне в случващото се.

– Разбирам, – заключи Гилт. – Доставя ви удоволствие да ни взимате на подбив, така ли господин Липвиг? Нека тогава от името на Главното трасе да заявя, че няма да ни липсвате, ако потеглите незабавно. Смятам, че можем да си позволим да изгубим час–два.

– Естествено, – съгласи се Мойст. – Ако от това ще ви стане по–добре.

– Точно така, – натърти Гилт. – Най–добре би било, господин Липвиг, ако сте надалеч оттук.

Мойст улови интонацията, понеже я бе очаквал. Гилт се държеше разумно и професионално, но зеницата на окото му се бе превърнала в тъмна метална сачма, а в гласа му завибрираха хармониците на убийството. Той добави:

– Добре ли се чувства господин Грош? Научих със съжаление за нападението.

– Какво нападение, господин Гилт? Той бе ударен по главата от срутила се зидария, – изненада се Мойст. А задето зададе този въпрос, няма да има прошка. Няма да има никаква прошка за тебе.

– А? Получил съм погрешна информация, значи, – заключи Гилт. – Друг път няма да се доверявам на слухове.

– Ще предам поздравите ви на господин Грош, – отвърна Мойст.

Гилт повдигна шапка.

– Сбогом, господин Липвиг. Желая ви много късмет с галантния ви жест. Лоши хора се въртят по пътищата.

Мойст повдигна собствения си шлем в отговор:

– Възнамерявам съвсем скоро да ги оставя зад гърба си, господин Гилт.

Свърши се, помисли си той. Казахме един на друг каквото имахме да казваме, жената от вестника си мисли, че сме добри другарчета – или поне бизнес конкуренти, сковано учтиви един към друг. Нека не разваляме насроението.

– Сбогом, дами и господа, – извика той. – Господин Помпа, бъдете тъй добър да сложите метлата в каретата.

– Метла ли? – рязко се извърна Гилт. – Каква метла? Тази със звездите ли? Смятате да носите метла със себе си?

– Да. Ще ни свърши работа, ако каретата се повреди по пътя, – обясни Мойст.

– Протестирам, Архиканцлерю! – Врътна се Гилт. – Този човек тука възнамерява да лети до Генуа!

– Нямам подобно намерение! – отвърна Мойст. – Възмутен съм от подобно обвинение!

– Затова ли си толкова самоуверен? – озъби му се Гилт. Същинско озъбване си беше, тук и сега, фасадата се пропука.

Магическа метла може да лети толкова бързо, че да ти отнесе ушите. Няма да е необходимо дори да се саботират кули – те и сами си се повреждат непрекъснато – метлата би изпреварила семафорите до Генуа дори само защото би летяла напряко, без да следва голямата извивка на пътя, по който бе построено Трасето. На Трасето трябва да му се падне кофти ден, а човекът на метлата ще стигне замръзнал вероятно до смърт, но метлата е в състояние да прелети от Анкх–Морпорк до Генуа за ден. Точно колкото им трябва.

Физиономията на Гилт се бе превърнала в маска на наслада. Сега му стана ясно какво бе намислил Мойст.

Върти се топчето, върти се, къде ще се спре, никой не знае...

Това е разковничето на всяка измама и мошеничество. Дръж комарджията в неведение, а ако му позволиш да научи истината, гледай да му подхвърлиш лъжлива истина.

– Настоявам метлата да не се качва на каретата! – обърна се към Архиканцлера Гилт, което не бе мъдър ход. Човек не настоява за нищо пред магьосниците. Той умолява. – Ако господин Липвиг се съмнява в състоянието на апаратурата си, приканям го да признае поражение още сега!

– Ще пътуваме сами по някои мого опасни пътища, – обясни Мойст. – Метлата може да се окаже животоспасяваща.

– Въпреки всичко, налага ми се да се съглася с този ... господин, – заяви Ридкъли с известна погнуса. – Няма да изглежда честно, господин Липвиг.

Мойст вдигна ръце.

– Както кажете, сър, разбира се. Това е удар по стратегията ни. Бих ли могъл да помоля, в такъв случай, за развнопоставеност?

– Тоест? – попита Магьосникът.

– Към всяка кула има прикрепен кон, в случай че кулата се повреди, – каза Мойст.

– Това е обичайна практика! – сопна му се Гилт.

– Единствено в планините, – кротко отговори Мойст. – И дори там, само в най–изолираните кули. Но днес, предполагам, всяка кула има в готовност кон. Пони–експрес, да ме прощава господин Пони. По този начин те са в състояние да ни победят, без да изпратят и ред код.

– Да не намекваш, че ще пренесем съобщението на кон? – възкликна Гилт.

– Вие намекнахте, че ще летя до Генуа, – върна му го Мойст. – Ако господин Гилт се съмнява в състоянието на апаратурата си, Архиканцлерю, приканям го да признае поражение още сега.

Зърна я за не по–дълго от миг, сянката пробягала по лицето на Гилт. Той вече не бе просто изнервен; той бе навлязал в спокйните прозрачни води на абсолютната първична ярост.

– Разбираме се, значи, че няма да пускаме коне срещу летящи метли, – обобщи Мойст. – Състезанието на на пощенска карета срещу семафорите. Ако каретата се повреди, поправяме каретата. Ако кула се повреди, поправяте си кулата.

– Предложението ми се струва напълно почтено, – съгласи се Ридкъли. – Така и ще отсъдя. Искам преди това да дръпна настрана господин Липвиг за малко препупреждение.

Архиканцлерът метна ръка през раменете на Мойст и го отведе от другата страна на каретата. Там се наведе, докато лицата им се доближиха на няколко инча едно от друго.

– Известно ви е, надявам се, че няколко звездички върху дръжката на съвсем обикновена метла няма да я накарат да полети?

Мойст вдигна лице и срещна погледа на чифт небесносини очи, невинни като на дете, по–конкретно на дете, което полага усилия да изглежда невинно.

– Божичко, вярно ли? – отвърна.

Магьосникът го потупа по рамото.

– Най–добре да не се намесвам, а? – развеселено каза той.

Гилт се усмихна на Мойст, когато двамата се върнаха.

Невъзможно е да устои ... затова Мойст не устоя. Вдигни мизата. Риск печели, риск губи – никой няма да поема риск за твоя сметка.

– Какво ще кажете, господин Гилт, да направите скромен персонален залог? – каза. – За да бъде по–...интересно.

Гилт прие покана изключително сдържано ... ако човек не знае как да разчита нишаните, дребните детайли...

– Ама как, господин Липвиг, боговете нали не одобряват хазарта? – кратко се изкиска той.

– Какво е животът, ако не една безкрайна лотария? – върна му го Мойст. – Бих предложил ... сто хиляди долара, да речем?

Това го довърши. Това се оказа сламката. Нещо се пречупи вътре в Рийчър Гилт.

– Сто хиляди? Че как ще ви паднат в ръцете сто хиляди долара, Липвиг?

– О, аз просто сключвам длани – и те ми се явяват, господин Гилт. Както на всички им е известно, – учтиво обясни Мойст за всеобща радост. – После дари председателя с най–безочливата си усмивка. – Ами вие? Откъде паднаха във вашите ръце сто хиляди?

– Ха! Приемам залога! Ще видим кой ще се смее последен, – сопна се Гилт.

– Чакам с нетърпение.

Е сега ми падна в шепичката, помисли си той. Падна ми в шепичката. Разярен си. Взимаш погрешни решения. Въжеиграч по разнищено въже.

Покатери се на капарата и извика:

– Към Генуа, народе! Да вървим към Генуа или по дяволите!

– Някой със сигурност ще отиде по дяволите! – обади се завзек от тълпата. Мойст ниско се поклони, а когато вдигна глава, срещна погледа на Адора Бел Диърхарт.

– Ще се ожените ли за мене, госпожице Диърхарт? – викна той.

Множеството издиша хорово „Оооо!”, а Захарина се извърна подобно котка, надушила поредната си мишка. Кофти, че вестникът има само една заглавна страница.

Госпожица Диърхарт изпусна димно пръстенче.

– Не още, – запази самообладание тя. Отговорът й спечели откъслечни овации, но и доста освиркване.

Мойст помаха, стовари се до кочияша и каза:

– Давай, Джим!

Джим изплющя камшика заради ефекта и каретата потегли сред всеобщо ликуване. Мойст надзърна зад гърба си и мерна господин Пони, който целеустремено си пробиваше път през навалицата по посока на кулата Тъмп. После седна, облегна се и загледа отминаващите улици на светлината на ветроупорния фенер.

Може би златото попиваше постепенно отвън–навътре от одеждите му, но Мойст усещаше как нещо го изпълва подобно мъгла. Когато вдигна ръка, можеше да се закълне, че я видя да остави блещукаща следа във въздуха. Все още се носеше из облаците.

– Нормално ли ти изглеждам, Джим?

– Не мога да видя добре на тая светлина, сър, – отвърна кочияшът. – Може ли да ви питам нещо?

– Естествено.

– Защо им дадохте на тия копелдаци средните страници?

– По две причини, Джим. Прави ни да изглеждаме щедри, а те да приличат на хленчещи дечица. Втората причина е, че им откъснах страниците с цветните илюстрации. Чувал съм, че отнема сума ти време да се кодират цветни картинки.

– Ама като бръснач ви сече акълът, господин Липвиг, и няма грешка! Толкоз остър, че сам се ще порежете!

– Карай като вихър, Джим!

– О, зная аз как да им покажа театро на тях, сър, разчитайте на мене! Дий! – Камшикът изплющя отново чаткането на копитата отекна от околните сгради.

– Шест коня? – обади се Мойст, докато профучаваха нагоре по Бродуей.

– Дасър! Така и така съм се хванал, реших поне да ми излезе име, – обясни кочияшът.

– Забави малко, когато наближим старата магьосническа кула, моля те. Там ще сляза. Взе ли пазачи със себе си?

– Четирима, – обяви Джим. – Скатани са долу на пода в каретата. Хора предани и славни. Познавам ги от младини: Хари Боздугана, Тап Черепотрошача, Тежка Телесна Повредимир и Безносия Джо Тозър. Добри приятели са ми, господине, не им бери грижа, пък и им се иска малко да отидат на почивка да разгледат Генуа.

– Да бе, взели сме си и формичките за пясък даже, – изръмжа глас от вътрешността на каретата.

– Предпочитам да съм с тях, отколкото с дузина стражари, – доволно обобщи Джим.

Каретата изтрополи по улиците и остави зад себе си градските покрайнини. Пътят стана неравен, но колелата пружинираха и танцуваха върху стоманени пружини.

– Като ме оставиш, може да понамалиш малко темпото. Няма нужда да преуморяваш животните, – обади се след известно време Мойст.

На светлината на ветроупорните фенери Мойст забеляза как червендалестото лице на Джим се огря от лукава усмивка.

– Това част от Плана ли е, сър, а?

– Да, Джим! – отговори Мойст. И ще направя всичко по силите ми да не проработи.

Светлините на каретата се стопиха и оставиха Мойст сам в мразовитата тъмнина. В далечината неясно осветеният дим откъм Анкх–Морпорк се издигаше в гъбовиден облак, който затълваше звездите. Някакви неща прошумоляваха из храсталаците, а ветрецът донасяше на талази миризмата на зеле откъм безкрайните равнини.

Мойст изчака, докато очите му привикнат към тъмното. Кулата се появи подобно колона от беззвездна нощ. Сега му оставаше единствено да си пробие път през плътната стена от трънливи, преплетени, възлести храсталаци...

Той издаде звук като сова. Тъй като не беше орнитолог, свърши задачата, като пропя: „Буу–буу”.

Храсталаците избухнаха в писъци на сови, само дето тия сови бяха израсли сред камъните на старата магьосническа кула, която побърква човек за един ден. Кулата нямаше някакъв видим ефект върху совите, освен че звуците, които издаваха, наподобяваха всеки възможен звук, който живо – или умиращо – същество е в състояние да издаде. Със сигурност се дочуваше слонски зов, може би дори малко хиена, с отглас от пружина на креват.

Когато врявата позаглъхна, един глас прошепна от няколко стъпки разстояние:

– Аз съм, господин Липвиг, Адриан. Хванете ме за ръката и да вървим, преди другите пак да почнат да се карат.

– Карат ли се? За какво?

– Дразнят се един друг! Напипвате ли въжето? Пипнахте ли го? Браво. Движете се сега бързо. Открихме пътека и опънахме въже...

Промушиха се под нискораслите дървета. Единствено от съвсем близо човек можеше да забележи светлинките в основите на разрушената стълбищна площадка. Нерешилият Адриан бе монтирал няколко от малките студени светлинки от вътрешната страна на стената. Камъните се разклатиха под стъпките на Мойст, когато той задраска нагоре. Не им обърна внимание, а се затича с всички сили по спиралното стълбище. Набрал беше такава инерция, че когато стигна до върха, се завъртя.

Лудият Ал го сграбчи за раменете.

– Не бързай, – бодро каза той. – Имаме още десет минути.

– И щяхме да сме готови още преди двайсет минути, ако някой не беше затрил чука, – промърмори Алекс Нормалния, докато затягаше някаква жица.

– Какво искаш, бе! Върнах го в кутията с инструменти! – защити се Лудият Ал.

– В отделението с отвертките!

– Е, и?

– Кой човек с всичкия си ще търси чук при отвертките?

Долу под тях совите възобновиха хора си.

– Чакайте, – опита се да ги спре Мойст. – Не е важно сега! Точно в момента!

– Този човек тука, – посочи с обвиняващ гаечен ключ Нормалният Алекс, – този човек е луд!

– Но не толкоз луд, колкото тоя, дето колекционира гайките по големина в бурканчета от мармалад, – отвърна Лудият Ал.

– Така правят нормалните хора! – разгорещи се Алекс.

– Всеки ще ти каже, че ровенето из гайките е най–приятната част! Да не говорим, че...

– Готово, – обяви Нерешилият Адриян.

Мойст вдигна поглед.

Семафорната машина на Гнуто се издигаше в нощта също както бе стояла върху покрива на Пощата. Зад нея, в посока към града, се мъдреше още по–висока структура – построена най–грубо във формата на буквата Н. Отдолу наподобяваше корабни мачти, впечатлението се подсилваше от телените въжета, които я поддържаха изправена. Те звънтяха под напора на вятъра.

– Явно си разстроил някого, – продължи Адриян, докато другите двама подреждаха инструментите си. – Преди двайсетина минути премина съобщение лично от Гилт. Препупреди, че ще пусне голямото на дуплекс, много да се внимава нищо да не се променя по никакъв начин, не се позволява никакъв друг трафик, докато самият той не подаде код за рестартиране. Щял персонално да уволни целия персонал на която кула не спазва инструкциите му.

– Иде просто да покаже, че Главното трасе наистина е организация, която мисли за хората си, – отбеляза Мойст.

Нерешилият Адриян и Лудият Ал се отдалечиха в посока на високата рамка и почнаха да развиват някакви въжета от макарите им.

Ех, помисли си Мойст, хайде да ми се махне от главата...

– Само една промяна искам да направя в плана, – каза той и си пое дъх. – Няма да изпращаме Кълвача.

– Какво имаш пред вид? – Изпусна въжето Адриян. – Нали в това се състои планът.

– Ще разруши Трасето, – отговори Мойст.

– Да де, това ни е именно планът, – настоя Ал. – Гилт все едно че си е изписал едно голямо „ритни ме” отзад на гащите! Виж сега, на Трасето песента му тъй и тъй е изпята. От самото начало си беше само експеримент и нищо повече! Можем да построим нова линия – по–бърза и по–качествена!

– Как? – прекъсна го Мойст. – Откъде ще дойдат парите? Измислил съм начин да унищожа компанията, но да запазя кулите. По начало те са били откраднати от Диърхарт и съдружниците му. Аз мога да им ги върна! Но единственият начин да построиш по–добър семафорен предавател е като оставиш старите да функционират. Трасето трябва да продължи да печели пари!

– Говориш като Гилт! – Сопна се Ал.

– Но е истина, – продължи Мойст. – Алекс, ти си с ума си, обясни му на тоя човек! Оставяш Трасето да си работи, подменяш кулите една по една, не пропускаш и ред код! – Той размаха ръка по посока на мрака. – Хората, които работят на кулите, те искат да се гордеят с работата си, а? Условията са тежки, не им плащат достатъчно, но те живеят само за да предават кода, нали? Компанията е готова да ги затрие, но те пак предават код!

Адриян опъна въжето от своята страна.

– Ей, платното е заяло, – обяви на всеослушание той. – Може да се е закачило за нещо, докато го развивахме...

– О, убеден съм, че Кълвачът ще свърши работа, – продължи да притиска Мойст. – Дори може да повреди достатъчен брой кули за достатъчно дълго време. Но Гилт ще все някак си ще се изхитри да се измъкне. Не разбирате ли? Ще се разкрещи, че го саботират!

– Е, и? – Попита Лудият Ал. – Само след час всичкото това ще е сгънато и прибрано обратно в каруцата, никой няма и да заподозре, че сме били тука!

– Защо да не взема да се покатеря да го откача? – Обади се Нерешилият Адриян, като подръпваше конопа.

– Казах, че няма да стане, – махна му с длан да млъкне Мойст. – Виж, Ал, този конфликт няма да се разреши като опожарим всичко след себе си. Ще се разреши единствено с думи. Трябва да разкрием пред света какво се случи с Трасето.

– Говори ли с Убиеца? – Попита Алекс.

– Да.

– Но тя казва, че нищо не може да се докаже, – каза Алекс. – Всичко било законно.

– Съмнявам се, – възрази Мойст. – Във всеки случай това няма никакво значение. Няма да ми се наложи да доказвам каквото и да е. Обяснявам ти, че работата опира единствено до думите, как да ги огънеш, изопачиш, и усучеш в умовете на хората, така че да ги накараш да разсъждаваш по какъвто ти искаш начин. Ние ще изпратим наше си съобщение – и знаеш ли какво? Младежите от кулите ще се натискат да го препращат, а когато хората научат какво се казва в съобщението, на тях ще им се иска да повярват, защото копнеят да живеят в свят, където то е истина. Моята дума срещу тази на Гилт, а аз съм по–добър с думите от него. Мога да го сваля с едно изречение, Луд, без тресчица да падне от кулите. И никой никога няма да разбере как е станало...

Зад гърбовете им се разнесе задавено възклицание, последвано от бързо развиващо се платно.

– Вярвай ми, – каза Мойст.

– Никога няма да ни падне шанс като днес, – слабо възрази Лудият Ал.

– Именно!

– На всеки три кули е загинал по един човек, – продължи Лудият Ал. – Чувал ли си го това?

– Знаеш, че те няма да умрат напълно, докато Трасето живее, – отговори Мойст. Стреля напосоки, но усети, че уцели нещо. Продължи припряно. – То живее, докато предава код, и те живеят в него, безкрайно се Завръщат у Дома. Би ли ги спрял? Не можеш да ги спреш. Няма да ги спреш! Но аз мога да спра Гилт. Вярвай ми!

Платното се опъна като платно, сякаш някой възнамеряваше да пусне кулата на вода. Беше високо осемдесет стъпки и широко трийсет и леко се ветрееше.

– Къде е Адриян?

Вдигнаха погледи към платното. Втурнаха се към ръба на кулата. Вторачиха се в мрака отдолу.

– Адриян? – неуверено се обади Лудия Ал.

Глас отдолу отвърна:

– Да?

– Какво правиш там?

– Ами ... такова ... вися тъдява, нали се сещате? Една сова ми кацна току–що на темето.

Глух звук от разпаряне се разнесе недалеч от Мойст. Нормалният Алекс бе срязал малка дупка в платното.

– Задава се! – докладва той.

– Кое? – не разбра Мойст.

– Съобщението! Пращат го от Кула номер 2. Погледни, – отдръпна се крачка Алекс.

Мойст втренчи поглед през цепката в посока на града. Кула проблязваше в далечината.

Лудият Ал се запъти целеустремено към маломерния семафор и стисна ръкохватките.

– Дадено, господин Липвиг, хайде да чуем вашия план, – каза. – Алекс, ела да ми помогнеш! Адриян ... дръж се здраво там долу, окей?

– Опитва се да ми завре умряла мишка в ухото, – разнесе се отдолу оскърбен глас.

Мойст стисна очи, подреди мислите, които бяха жужали с часове в главата му, и заговори.

Зад него и отгоре, огромното конопено платно закриваше зрителното поле между двете последователни кули. Малкият семафор пред него беше точно подходящия размер, за да се привиди на оператора от следващата кула като нормален семафор на два пъти по–голямо разстояние. Нощем се виждат единствено слетлинките.

Семафорът потрепери, когато зачаткаха затворите. Новото съобщение полетя из въздуха...

Няколко стотин думи само. След като Мойст свърши да говори, самафорът изтрака последните няколко букви и замря.

След известно време Мойст проговори:

– Мислиш ли, че ще го предадат?

– О, да, – с равен глас отвърна Лудият Ал. – Ще го препратят. Представи си, че си седиш горе нейде из планините и получиш подобно съобщение. Ще искаш да го разкараш от кулата си колкото се може, по–бързо.

– Не съм сигурен дали заслужаваш да ти стисна ръката или да те изхвърля от кулата, – мрачно се обади Нормалният Алекс. – Това беше зловещо.

– Кой човек може да си помисли дори подобно нещо? – попита Лудият Ал.

– Аз. Дайте сега да издърпаме Адриян горе, а? – припряно каза Мойст. – И после да се връщаме в града...

Омнископът е един от най–мощните магически инструменти, и следователно един от най–безполезните.

Той вижда всичко с лекота. Поради което на човек му се налага да сътвори чудеса от изобретателност, за да го накара да види нещо конкретно, просто защото по света съществуват толкова много Неща – което ще рече, всичко, което може, е, е било, би могло, или би трябвало да се случи във всички възможни вселени – че всяко специално зададено нещо е ужасно трудно откриваемо. Преди Хексът да еволюира контролните тавмаритми, с чиято помощ правеше изчисленията, които иначе биха отнели най–малко десет години на петстотин магьосника, омнископите бяха използвани единствено за огледала, поради удивителната чернота, която отразяваха. Това явление, оказва се, се дължи на факта, че по–голямата част от вселената се състои от „нищо за гледане”, и поколения магьосници бяха подрязвали брадите си с поглед, зареян в тъмната сърцевина на Космоса.

Много малко омнископи бяха управляеми. Те отнемаха дълго време за изработка и струваха много. Пък и на магьосниците не им се занимаваше да произвеждат повече. Омнископите служеха, за да надничаш във Вселената, а не Вселената да наднича в тебе.

Да не говорим, че магьосниците не смятаха, че облекачаването на живота на хората е добра идея. Поне не на хората, които сами не са магьосници. Затова омнископите бяха редки, ценни и деликатни уреди.

Но днес денят бе различен и Университетът бе разтворил врати за по–богатата, по–чистоплътна, и хигиенична прослойка от Анкх–Морпоркското общество. Дълга маса бе подредена за Късната вечеря. Нищо екстравагантно – само няколко дузини печени патици, две пушени сьомги, стотина линейни стъпки салатен бар, камара погачи, една–две бъчонки бира, както и, естествено, влакчето с горчици, туршии и подправки, една табла бидейки недостатъчна. Хората бяха напълнили чиниите си и се мотаеха наоколо, разговаряйки помежду си, но, основно, Присъствайки на Мястото на Събитието. Мойст се промъкна незабелязано – за момента – тъй като всички погледи бяха приковани в големия университетски омнископ.

Архиканцлерът Ридкъли потупа с длан уреда и го разклати.

– Продължава да не работи, Стибънс! – изтътна гласът му. – Пак се вижда проклетото огромно пламтящо око!

– Убеден съм, че го настроих корек..., – обади се Пондър, докато човъркаше задната повърхност на големия диск.

– Аз съм това, сър, Дивиъс Колабон, сър, – разнесе се глас от омнископа. Пламтящото око се отдалечи и бе заместено от страховит по размерите си нос. – Намирам се на терминала на кулата в Генуа, сър. Извинете ме, че са ми зачервени очите, развих алергия към водораслите, сър.

– Здравейте, господин Колабон, – извика като корабен рог Ридкъли. – Как сте? Как се развива...

– ... изследването на мидите ..., – изсуфлира Пондер Стибънс.

– ... изследването на мидите, как върви?

– Не особено успешно, за съжаление, сър. Развих много неприятна...

– Браво, браво! Добър момък! – изрева Ридкъли, като постави длани на фуния пред устата си, за да усили звука. – На мене самия би ми се искало да бъда в Генуа по това време на годината! Слънце, море, вълни и пясък, а?

– Всъщност в момента е влажния сезон, сър, и малко ме притеснява тая плесен, дето е прораснала върху омни...

– Чудесно! – Викна Ридкъли. – Е аз няма да седя да те тормозя цял ден! Пристигна ли нещо? Всички тръпнем в очакване!

– Бихте ли се отдръпнал малко от омнископа, господин Колабон, моля ви? – прекъсна ги Пондър. – А вие няма нужда да говорите толкова високо, Архиканцлерю.

– Момчето е далеч, човече! – възрази Ридкъли.

– Не точно, сър, – възрази Пондър с отработено търпение. – Много добре, господин Колабон. Продължете, моля.

Тълпата зад Архиканцлера се струпа напред. Колабон отстъпи. Като човек, който прекарва дните си в опити за разговор с мекотели, всичкото това внимание му идваше в повече.

– Ами, получих съобщение по семафорите, сър, но..., – започна той.

– Нищо по Пощата? – изпревари го Ридкъли.

– Не, сър. Нищо, сър.

Тълпата избухна в овации, освиркване и най–общ кикот. От тъмния си ъгъл, Мойст зърна лорд Ветинари, застанал редом с Архиканцлера. Огледа остатъка от тълпата и мерна Рийчър Гилт, встрани от масата хора, изненадващо, без усмивка на лицето. Гилт го забеляза.

Един поглед стигна. Човекът бе неуверен. Не напълно уверен.

Добре дошъл в царството на страха, каза на себе си Мойст. Той е като надежда, обърната наопаки. Знаеш, че нищо не може да се оплеска...

Но би могло...

Падна ми в ръцете.

Дивиъс Колабон се окашля.

– Ъм, но не съм убеден, че това е съобщението, което Архиканцлерът Ридкъли е изпратил, – каза той, а гласът му от притеснение премина във фалцет.

– Защо мислиш така, човече?

– Защото така се казва в съобщението, – изкудкудяка Колабон. – Казва, че е съобщение от загиналите...

– Имаш пред вид, че си получил някакво старо съобщение ли? – не разбра Ридкъли.

– Хм, не, сър. Хм ... няма ли да е по–добре просто да го прочета, сър? Искате ли да ви го прочета?

– Нали това е целта, човече!

В големия стъклен диск Колабон прочисти гърло.

– „Кой се вслушва в мъртвите? Ние, които загинахме, за да полети словото, настояваме днес за справедливост. Съветът на директорите на Главното трасе извърши следните престъпления: обир, незаконно присвояване, злоупотреба с доверие, корпоративни убийства...”