Po Poshtata-11

Единадесета Глава

Официална декларация

В Която Лорд Ветинари Дава Съвет – Неуслужливата Памет на Господин Липвиг – Злите Гении на Престъпния Свят Изпитват Затруднения с Намирането на Нечия Собственост – Господин Грош и Страхът от Къпане, Дискусия Върху Взривяващо се Бельо – Господин Пони с Фактурите – Директорският Борд Дебатира, Гилт Решава – Мойст фон Липвиг Опитва Невъзможното

ЧАСОВНИЦИТЕ ОТБРОИХА седем часът.

– А, господин Липвиг, – вдигна поглед лорд Ветинари. – Искрено съм ви благодарен, дето отскочихте да ме видите. Натоварен ден, а? Дръмкнот, предложи стол на господин Липвиг. Прорицанието, чувал съм, може да бъде ужасно изтощително.

Мойст отпрати секретаря и отпусна наболяващото го тяло в близкия стол.

– Не е като да реших да намина, – отбеляза той. – Огромен стражар–трол пристигна и ме довлече за ръка.

– А, без съмнение просто се е опитал да ви подкрепи по пътя, – каза лорд Ветинари, докато обмисляше следващия ход на битката между каменните тролове и каменните джуджета. – Вие го придружихте по собствена воля, нали?

– Привързан съм към ръката си, – отговори Мойст. – Реших, че ще е по–добре, ако я последвам. Какво мога да направя за вас, милорд?

Ветинари се изправи, отиде до стола зад бюрото си и седна там, след което почти развеселено огледа Мойст.

– Командир Ваймс ми предостави кратък рапорт за днешните събития, – каза той, остави на масата фигурка–трол и прелисти няколко страници хартия. – Като се започне с размириците в канцеларията на Главното трасе тази сутрин, които, както разбирам, вие сте предизвикал...?

– Аз само предложил да доставя съобщенията, забавени от злощастната повреда, – отговори Мойст. – Не съм очаквал идиотите от техния офис да откажат да върнат съобщенията на клиентите си! Хората са си платили авансово, в края на краищата. Просто се опитвам да помогна в трудни за всички ни времена. Дума да няма дали съм подкокоросал някого да халоса чиновника им със стол!

– Разбира се, разбира се, – успокои го лорд Ветинари. – Убеден съм, че сте действал съвсем невинно и с най–добри намерения. Но с нетърпение очаквам да ми разкажете за златото, господин Липвиг. Сто и петдесет хиляди долара, както разбирам.

– Повечето дори и аз не мога добре да си спомня, – каза Мойст. – Цялата работа е малко неясна.

– Да, да, и аз така реших. Може би да мога да ви изясня някои детайли? – предложи Лорд Ветинари. – Късно сутринта, господин Липвиг, вие сте разговарял с хората, насъбрали се край трагично пострадалата ви сграда, когато – тук Патрицият хвърли поглед на бележките си – изведнъж сте погледнал нагоре, заслонил сте очи, паднал сте на колене и сте закрещял: „Да, да, благодаря ви, не съм достоен, слава Вам, нека птичките почистят зъбите ти ди блясък, алилуя, тракайте чекмеджета” и други подобни фрази, за общо безпокойство на присъстващите, след което сте се изправил с протегнати ръце и сте извикал „Сто и петдесет хиляди долара, заровени в полето! Благодаря Вам, благодаря Вам, веднага ще ги изровя!” След което сте изкопчил лопатата от ръцете на един от мъжете, които разчистват отломките от сградата и целенасочено сте се устремил извън града.

– Сериозно? – Каза Мойст. – Тази част ми е малко мътна.

– Убеден съм, – щастливо каза Ветинари. – Вероятно ще ви изненада да научите колко хора са ви последвали, господин Липвиг? Включително господин Помпа и двама стражи?

– Мили боже, наистина ли?

– Да. В продължение на няколко часа. Вие сте спрял, за да се помолите, на няколко пъти. Предполагам, че сте се молил за насока, която е отвела най–сетне стъпките ви до малка горичка сред зелевите полета.

– Ами? Страхувам се, че всичко ми е като в мъгла...

– Разбирам, че сте копал като демон, според Стражата. Отбелязвам, че редица достойни за доверие свидетели са присъствали, когато лопата ви е ударила капака на ковчежето. Научих, че Таймс пуска снимка в следващия брой.

Мойст не отговори. Единственият начин да увери хората.

– Вашият коментар, господин Липвиг?

– Съжалявам, милорд, нищо нямам да добавя.

– Хмм. Преди около три часа висшите сановници на три от основните религии, както и една пообъркана жрица на свободна практика, която, разбирам, движи светските дела на Анойя на почасов хонорар, се изсипаха в кабинета ми. Всички те настояват, че техният бог или богиня, ви е подсказал къде е скрито златото. Случайно да си спомняте кой бог ви проговори, а?

– Аз по–скоро усетих гласа в главата си, не го чух, – предпазливо отвърна Мойст.

– А–ха, – каза Ветинари. – Между другото, те всички смятат, че на техния храм трябва да се падне стандартния процент от парите, – допълни той. – На глава.

– Шестдесет хиляди долара? – скокна Мойст. – Ама не може така!

– Скоростта на умствената ви аритметика е похвална, особено в нелекото ви състояние. Радвам се, че поне там не ви липсва яснота, – каза Ветинари. – Бих ви посъветвал да дарите петдесет хиляди, разделено на четири. В края на краищата, по категоричен и безспорен начин те са дар от боговете. Какво по–подходящо време за богоугодна благодарност?

Последва продължителна пауза, след това Мойст вдигна показалец и успя, с усилие, да се усмихне.

– Добър съвет, милорд. Да не говорим, че човек никога не знае кога ще се нуждае от молитва.

– Точно така, – каза лорд Ветинари. – По–малко ще е, отколкото поискаха, но много повече, отколкото очакват, а аз им посочих, че останалата част от парите ще бъде използвана за общото благо. Нали ще бъде използвана за общото благо, господин Липвиг?

– О, да. Разбира се!

– Толкова по–добре, като се има пред вид, че в момента сме ги заключили в мазето на Командир Ваймс. – Ветинари огледа панталоните на Мойст. – Виждам, че прекрасният ви златен костюм е целият покрит с кал, господин началник на Пощата. Интересно как толкоз пари се оказаха заровени насред полето. Все още не си спомняте как са се отзовали там?

Изражението на Ветинари почваше да лази по нервите на Мойст. Ти знаеш, помисли си той. Зная, че знаеш. Ти знаеш, че аз зная, че ти знаеш. Но зная, че не могат да бъдеш уверен, не можеш да си сигурен.

– Ами ... яви ми се един ангел, – каза той.

– Сериозно? Какъв, по–специално?

– От оня тип, струва ми се, дето се явяват веднъж в живота, – каза Мойст.

– А, добре. Е, на мене поне нещата ми се изясниха напълно, – седна отново Ветинари. – Не се случва често обикновен простосмъртен да постигне такова богоявление, но жреците ме увериха, че е напълно възможно, а кой знае по–добре от тях? Всеки, който дори понечи да намекне, че парите са били ... получени по някакъв нереден начин, ще трябва да спори с някои лесно възбудими жреци, а също, предполагам, никога вече няма да успее да затвори кухненските си чекмеджета. Да не говорим, че вие дарявате пари на града ... – той вдигна длан, когато Мойст отвори уста и продължи, – ... с което искам да кажа, на Пощата, така че мотивът за лична изгода дори не възниква. Парите, както изглежда, нямат собственик, въпреки че до този момент, естествено, деветстотин тридесет и осем души биха искали да ни убедят, че принадлежат на тях. Такъв е животът в Анкх–Морпорк. Тъй че, господин Липвиг, нареждам ви да възстановите Пощата в най–краткия възможен срок. Златото ще покрие сметките и тъй като парите са фактически божи дар, няма да натоварят данъкоплатците. Браво, господин Липвиг. Много добре. Не ме оставяйте да ви задържам.

Мойст бе поставил длан на дръжката на вратата, когато гласът го настигна:

– Само още една незначителна подробност, господин Липвиг.

Той спря.

– Да, сър?

– Няма как да не забележа, че сумата, която боговете така щедро снизходиха да ни дарят, по случайно съвпадение се равнява на заграбеното от един отявлен престъпник, чиято плячка, доколкото ми е известно, така и не е била възстановена.

Мойст се втренчи в дограмата пред себе си. Защо този човек управлява само един град? помисли си той. Защо не властва над целия свят? Така ли се отнася и към останалите хора? Кара ме да се чувствам като кукла на конци. С тази разлика, че той прави така, че сам да си дърпам конците.

Той се обърна с безизразно изражение. Лорд Ветинари се бе надвесил над играта си.

– Нима, сър? За кого говорите?

– За един там Албърт Спранглър, господин Липвиг.

– Той е мъртъв, сър, – каза Мойст.

– Уверен ли сте?

– Да, сър. Присъствах на обесването.

– Добра памет имате, господин Липвиг, – каза Ветинари и премести джуджето по цялата дължина на дъската.

Проклятие, проклятие, прклятие! развика се Мойст, но единствено за собствена употреба.

Работил бе неуморно за тия пар ... така де, банките и търговците са работили неум ..., добре де, някъде надолу по веригата някой бе р аботил неуморно за тия пари, само да за му ги ... е, откраднат като че е единствената подходяща дума.

Мойст изпита определено количество неправедно възмущение.

Разбира се, той смяташе да даде по–голямата част за Пощата, това беше целта, но човек може да построи хубава сграда за много по–малко от сто хиляди долара и Мойст се бе надявал да задели нещичко и за себе си.

Въпреки всичко се чувстваше добре. Може би това е ‘прекрасното топло чувство’, за което разправят хората. И какво би направил иначе с парите? Никога не би му стигнало времето да ги похарчи, тъй или иначе. В крайна сметка, какво може да си купи талнтливият престъпник? Съществува определен недостиг на крайбрежни имоти, оградени от потоци истинска лава, разположени в близост до надеждни източничи на пирани, а светът със сигурност не не нуждае от нов Властелин на Мрака, не и докато бизнесът на Гилт върви успешно. На Гилт не му трябва кула с десет хиляди трола разположени под стените й. На него му дай счетоводна книга и остър ум. Вършат далеч по–добра работа, по–евтини са и човек може да си позволи да отиде на парти вечерта.

Трудно му бе да остави всичкото злато в ръцете на Стражата, но нямаше избор. И без това ги държеше за гръцмуля. Никой няма да посмее да се обади, че боговете не правят такива работи. Вярно, че досега не се е случвало, но с боговете никога не знае човек.Естествено, веднага след като Таймс отпечата историята в следобедното си издание, тълпите се струпаха пред трите храма.

Опашките просители представиха философски проблем пред свещеничеството. Официално то възразяваше срещу земните благини, но, налагаше им се да признаят, бе приятно да съберат малко повече задници по църковните скамейки, повече крака да отъпчат свещените горички, повече ръце да тракат чекмеджетата и повече пръсти да се топват в езерцето с крокодилчетата. В резултат на което те се спряха на колебливо отрицание, че чудото може да се случи отново, докато същевременно намигваха, че, ами–и, човек никога не знае, неведоми са пътищата господни, нали? Освен това богомолците, строени в редица, всеки с писмо в ръка, очакващи торбата с пари, гледаха благосклонно на предположението, че оногова, който е дал, е най–вероятно да му бъде дадено. Обикновено схващаха намека, след като ги цапнеш два–три пъти по главата с паничката за волни пожертвувания.

Дори госпожица Екстремелия Мюм, чийто малък, но многофункционален храм над букмейкърския офис на Кабелната улица организираше всекидневните дела на няколко дузини второстепенни богове, завъртя добър бизнес сред ония, които бяха готови да заложат на случайността. Над входа си тя окачи плакат. Той гласеше: ТИ може да си следващият.

Не би могло да се случи. Не би трябвало да се случи. Но човек никога не знае ... този път може и да стане.

Мойст разпозна надеждата. С нея си бе изкарвал препитанието. Знаеш, че човекът с чашките, под които е скрито топчето, в края на краищата ще спечели. Знаеш, че човек, изпаднал в беда няма да се втурне да продава диамантени пръстени за частица от стойността им, знаеш, че животът най–често ти показва дебелия край, както и знаеш, че боговете надали ще си изберат някой средностатистически келеш, за да му изсипят цяло състояние на главата.

Само дето тоя път може и да грешиш, нали? Може просто се случи?

Това състояние на духа бе известно като едно от най–великите съкровища, Надеждата.Надеждата е идеалният начин да обеднееш бързо – и да си останеш беден. Понеже другия път може да ти се падне на тебе. Само че няма да ти се падне.

Мойст се отправи към Свободната болница на Лейди Сибил на улицата на Таванската Пчела. Глави се извръщаха след него, когато преминаваше. В края на краищата не бе слязъл четвърти ден от заглавната страница на вестниците. Само му оставаше да се надява, че шапката с крилцата и златният костюм са достатъчна дегизировка – хората забелязваха златото, не лицето.

Болницата все още се дострояваше – както всяка болница, но вече си имаше собствена опашка на входа. Мойст преодоля проблема, като го игнорира и продължи направо. Насред главния коридор стояха изправени някакви хора, които изглеждаха, сякаш работата им е да подвикнат „Ей, ти!”, когато някой влезе без ред, но Мойст генерираше собствено „Прекалено важен съм, за да ме спирате” силово поле и пазачите така и не успяха да оформят репликите си.

И, разбира се, веднага щом преминеш демоните на входа на която и да е организация, служителите просто приемат, че имаш право да бъдеш там, и ти дават безотказно насока.

Грош лежеше в самостоятелна стая; табелката на вратата гласеше „Не влизай”, но Мойст рядко обръщаше внимание на подобни неща.

Старецът седеше в леглото и гледаше мрачно, но щом видя Мойст, и се разведри.

– Господин Липвиг! Радост за старите ми очи! Можете ли откри къде са ми скрили панталоните? Разправях им, че съм здрав като бълха, гос’ине, но те взеха, че ми скриха панталоните! Измъкнете ме оттука, преди пак да ме отнесат да ме къпят, гос’ине! В баня, гос’ине!

– Имаш нужда да те носят ли, Толивър? – разтревожи се Мойст. – Не можеш ли да ходиш сам?

– Мога, гос’ине, но оказах съпротива! Ще ме къпят ли, гос’ине? Жини? Да ми зяпат тромета и тъпаните? Аз на туй му викам срамота! Всеки знае, че сапунът убива естествените секреции, гос’ине! Ох, гос’ине! Държат ме кат’ затворник тука! Направиха ми панталонотомия, гос’ине!

– Успокой се, Грош, – напрегнато каза Мойст. Старецът бе почервенял в лицето. – Значи си наред?

– Само драскотина, гос’ине, глей’те ... – Грош разкопча нощната си риза. – Виждате ли? – Триумфално каза той.

Мойст едва не припадна. Банши като че се бе опитал да играе на кръстчета и нулички през гърдите на човека. Някой спретнато го бе зашил.

– Добра работа свършиха, това поне им признавам, – неохотно каза Грош. – Но аз трябва да ставам и тръгвам, гос’ине, да ставам и тръгвам!

– Уверен ли си, че си наред? – Със съмнение в гласа попита Mойст, вторачен в плетеницата от драскотини.

– Свеж съм като краставичка, гос’ине. Разправях им, гос’ине, че щом банши не можа да ми пробие през гърдния компрес, някакви ми ти невидими дребни люти демони ли ще успеят? Обзалагам се, че всичко върви наопаки в Пощата, като сте оставил Аги да командари хората, а? Бас ловя! Обзалагам се, че ви трябвам, нали, гос’ине?

– Хм, да, – съгласи се Мойст. – Дават ли ти лекарства?

– Ха, те му викат лекарство, гос’ине. Наговориха ми всякакви врели–некипели колко полезно било, но няма нито вкус, нито мирис, мене ако питате. Казаха, че било добре за мене, но аз им викам, че само работата ме оправя, не киснене в сапунена вода с млади жини да ми зяпат ми барабаните и свирката. И ми отнесоха косата! Нарекоха я нехигиенична, гос’ине! Ама че нахалство! Вярно, че малко се мърда от само себе си, ама то си е съвсем естествено. Аз я имам тая коса от сума ти време, гос’ине. Свикнал съм й на нрава!

– Какво става тук? – Разнесе се накърнен собственически глас.

Мойст се обърна.

Ако едно правило, които всеки млад мъж трябва да научи е „Не се замесвай с шантави момичета, който пушат като мях”, второто следва да бъде „Бягай от надути жени, които говорят префърцунено”.

Тази жена ставаше за две жени. Определено й стигаше кубическия капацитет, и, тъй като тя бе облечена изцяло в бяло, наподобяваше айсберг. Но по–студена. С платна. Касинката й бе така колосана, че по невнимание човек можеше да се пореже на ръба й.

Две по–дребни жени се подредиха зад гърба от двете й страни на нея, определено застрашени да бъдат смачкани, ако тя отстъпи.

– Дойдох на свиждане на господин Грош, – плахо каза Мойст, а старецът издаде някакви нечленоразделни звуци и се покри през глава с одеалото.

– Не може така! Аз съм старшата санитарка тука, млади момко, и настоявам незабавно да напуснете! Състоянието на господин Грош е изключително нестабилно.

– На мене ми изглежда наред, – отговори Мойст.

Нямаше как да не се оцени по достойнство погледа, който матроната му хвърли. Той подсказваше, че жената току–що е открила Мойст, залепнал за подметката на обувката й.Мойст на свой ред й отвърна с мразовит поглед.

– Млади момко, състоянието му е изключително критично! – Отсече тя. – Отказвам да го освободя!

– Болестта не е престъпление, мадам! – възрази Мойст. – Хората не ги освобождават от болницата, а ги изписват!

Старшата сестра пое дълбоко въздух и после издиша, след което се усмихна триумфално на Мойст.

– Точно от това, млади момко, се боим!

* * *

Мойст бе убеден, че лекарите държат скелети наоколо само за да плашат пациентите. На–на, ние пък знаем как изглеждаш отвътре ... Той одобряваше, де. Усещаше ги в известна степен като побратими. Болници като „Лейди Сибил” са редки в наше време, но Мойст чувстваше, че е в състояние да направи печеливша кариера, като се носи облечен в бяла мантия, използва дълги заучени имена за заболявания като „сополив нос” и внимателно разучава неща в буркани.

От другата страна на бюрото, някой си д–р Ливада – името му бе изписано на табелка върху бюрото, понеже лекарите са много заети и не могат да помнят всичко – вдигна поглед от епикризата на Толивър Грош.

– Изключително любопитно, господин Липвиг. Това е първият ми случай, в който се наложи да оперирам, за да отстраня дрехите на пациента, – каза той. – Случайно да ви е известно от какво е направена лапата му? Той не ще да ни каже.

– Доколкото ми е известно, състои се от бархет, гъша мас и хлебен пудинг, – отговори Мойст, докато разглеждаше кабинета.

– Хлебен пудинг ли? Истински хлебен пудинг?

– Явно.

– Не от нещо живо, значи? Щото на нас ни заприлича на нещо кожесто, – каза докторът, като прелисти бележките си. – А, да, ето го. Подложихме панталоните му на контролирана детонация, след като чорапите му се взривиха спонтанно. Не знаем защо.

– Той ги пълни със сяра и въглен, за да му освежават стъпалата. А панталоните си кисне в селитра, за да се предпази от Въшки, – обясни Мойст. – Той се кълне в натуралните цярове, както сам виждате. Не вярва на лекари.

– Ами? – каза д–р Ливада. – Запазил е, значи, рудимент на здрав разум. Между другото, най–разумно е да не се спори със сестринския персонал. Устанвил съм, че най–добрият подход е да хвърля известно количество шоколадови бонбони в дадена посока и бързо да се отдалеча в обратната, докато са се разсеяли. Господин Грош смята, че човек е най–добрият лекар за себе си?

– Той си прави собствени лекарства, – обясни Мойст. – Започва всеки ден с четвъртина литър джин, смесен със селитра, сяра на прах, хвойна и сока на един лук. Казва, че прочиства тръбите.

– Мили божичко, убеден съм. Пуши ли?

Мойст обмисли въпроса.

– Не–е. Прилича по–скоро на пара, – каза той.

– Къде е изучавал основи на алхимията?

– Никъде, доколкото ми е известно, – отговори Мойст. – Но прави едни особено любопитни хапове за кашлица. Като ги посмучете две минути, усещате как ушната кал изтича от ушите ви. Маже си коленете с някаква смеска на йод с ...

– Достатъчно! – прекъсна го лекарят. – Господин Липвиг, има моменти, когато ние, скромните занаятчии в медицинската наука трябва да отстъпим настрана в почуда. В случая с господин Грош, доста по–настрана и за предпочитане – зад някое дърво. Преберете си го, моля ви. Трябва призная, че, противно на всички очаквания, той се оказа удивително здрав. Виждам защо банши не го е контузил сериозно. Всъщност, възможно е господин Грош да се окаже неубиваем с обичайните методи, въпреки че бих го посъветвал да не се опитва да танцува степ. О, моля ви да приберете тупето му, а? Опитахме се да го заключим в шкафа, но то все се измъква. Ще ви изпратим сметката в Пощата.

– Мислех, че сте „Свободна болника”.

– По принцип да, по принцип, – каза каза д–р Ливада. – Но оногова, комуто боговете са изпратили такъв щедър дар – сто и петдесет хиляди, чух – са се насладили на достатъчно милосърдна любов, нали така?

Да бе, седят затворени в поздемието на Стражата, помисли си Мойст. Бръкна в джоба на палтото си и измъкна омачкания лист зелени еднодоларови марки.

– Тези приемате ли ги?

Тъй като снимката на Малчо, изнасян от горящата сграда от Мойст фон Липвиг касаеше животно, тя бе отпечатана на видно място на титулната страница на Таймс.

Рийчър Гилт погледна без да издава и трепет на емоция. После препрочете статията отстрани, точно пода заглавието:

ЧОВЕК СПАСЯВА КОТКА

Клетва Пред Горящата Поща: „Ще Я Изградим Още По–Голяма!”

$ 150,000 Божи Дар

Вълна от Заяли Чекмеджета Залива Града

– Изглежда сякаш редакторът на Таймс съжалява понякога, че разполага само с една заглавна страница, – сухо отбеляза той.

От мъжете, насядали отколо кръглата маса в кабинета на Гилт се разнесе някакъв звук. Това е звукът, който издават хората, когато не им е до смях.

– Смятате ли, че боговете са на негова страна? – попита Грийнхам.

– Едва ли, – отговори Гилт. – Знаел е предварително къде да заровени парите.

– Така ли смятате? Ако аз знаех къде има заровени толкоз пари, нямаше да ги оставя в земята.

– Не, ти не би, – тихо каза Гилт, но по такъв начин, че Грийнхам се почувства леко неловко.

– Дванайсет и половина процента! Дванайсет и половина процента! – Изкрещя Алфонс и заподскача нагоре–надолу по люлката си.

– Направиха ни да приличаме на идиоти, Рийчър, – каза Стаули. – Той е знаел, че линията ще дефектира! Не ми пука дали е го е научил с божия помощ! Почнахме да губим и локалния трафик. Всеки път, когато загубим връзка, той праща пощенска кола – ей–така, от чист инат! Нищо не го спира! Обърна пощата на ... на представление!

– Рано или късно всички представления си свиват шатрите и напускат града, – каза Гилт.

– Но той ни се надсмива! – не спря Стаули. – Ако Трасето отново откаже, бас ловя, че ще прати пощенска кола и до Генуа!

– Ще му отнеме седмици, – възрази Гилт.

– Да, но пък е евтино и пристига. Така ще каже. И той ще го каже на висок глас, при това. Трябва да предприемем нещо, Рийчър.

– Ти какво предлагаш?

– Защо не похарчим малко пари за по–сериозен ремонт?

– Не можете, – обади се друг глас. – Не разполагате с достатъчно хора.

Всички глави се обърнаха към човека в дъното на масата. Той бе навлякъл палто върху гащиризона, на масата до него се мъдреше очукана строителна каска. Името му бе господин Пони, главен инженер на Трасето. Той бе останал след покупката на компанията, понеже, на петдесет и осем години, с ревматизъм в ставите, болна жена и болки в гърба, човек премисля по два пъти, преди да направи някой грандиозен жест и за напусне с гръм и трясък. До преди три години, когато основаха първата компания, той не беше и чувал за семафор, но бе методичен човек, а и инженерството си е инженерство.

В момента негов другар бе колекцията му от розови фактури. Бе дал всичко от себе си, но не възнамеряваше да опере пешкира, когато тая банда най–сетне пропаднеше – и розовите му фактури щяха да се погрижат за това. Белият екземпляр отива за меморандум до председателя, жълтият се прибира на архив, а розовото копие остава за него. Никой да не може да се каже, че не ги е предупредил.

Пачката фактури, закачена за планшета, бе два инча дебела. Сега, с чувството на старше божество, надвесило се през облаците на някакъв Армагедон, тътнещо: „Казах ли ви аз? Не ви ли предупреждавах! Защо не слушахте? Късно е вече!”, той каза подчертано търпелив глас:

– Разполагам с шест екипа по поддръжката. Миналата седмица бяха осем. Изпратих ви меморандум по въпроса, ето ми я фактурата. Теоретично трябва да разполагаме поне с осемнадесет. Половината от служителите се обучават в движение, а време за обучение няма. Едно време монтирахме подвижни кули да поемат трафика, но вече нямаме хора и за това...

– Добре, разбираме, че работата отнема време, – каза Грийнхам. – Колко време е необходимо, за да ... наемете още хора и да подготвите тия подвижни кули...

– Вие ме накарахте да уволня повечето майстори, – каза Пони.

– Няма такова нещо. Не сме ги уволнявали, ние ги ‘освободихме’, – прекъсна го Гилт.

– Свихме ... персонала, – додаде Грийнхам.

– Е, по всичко изглежда успяхте, сър, – каза Пони. Измъкна от единия си джоб краещник от молив, а от другия – тефтер.

– Как го искате, господа – бързо, евтино, или качествено? – попита. – Там, докъдето са стигнали работите, мога да обещая само едно от три...

– Колко най–скоро Трасето може да бъде в изправност? – попита Грийнхам, а Гилт се облегна назад и затвори очи.

Устните на Пони помръднаха, докато погледът му пробяга по числата.

– Девет месеца, – каза той.

– Е, предполагам, че ако хората видят как работим усиляно, девет месеца нередовно предаване няма да им се видят прекалено ..., – започна Стаули.

– Девет месеца никакво предаване, – каза Пони.

– Не ставай глупак, човече!

– Не съм аз глупакът, сър, много благодаря, – рязко каза Пони. – Трябва да наема и обуча нови хора, защото повечето от старите не биха се върнали, каквото и да им предложа. Ако изключим кулите, ще мога да използвам свързочниците, те поне се ориентират в нещата. Ще свършим повече работа, ако не ни се налага да влачим и сглобяваме подвижните кули. Започнете начисто. Самите кули не са строени особено стабилно. Диърхарт изобщо не очакваше подобен трафик. Трябват ми девет месеца тъмни кули, господа.

Той искаше да им каже, ах, колко му се искаше да каже: майсторите. Знаете ли какво значи това? Означава хора с гордост, на които им писва и напускат, когато им наредят да вършат небрежна и прибързана работа, без значение колко им се плаща. Хората, които съм принуден да наемам за „майстори”, едва успяват да преметат пода. Но на вас не ви пука, ‘щото ако не лъскат със задника си по цял ден стола, не правите разлика между някой, който седем години е учил занаята и някой простак, който не знае от коя страна се хваща чука. Не го каза на глас обаче, тъй като, макар и възрастният човек да има доста по–малко бъдеще пред себе си, отколкото младежа, той е много по–внимателни с него...

– Не може ли да стане по–добре от девет месеца? – попита Стаули.

– Господин Стаули, чудо би било, ако ми отнеме само девет месеца, – заяви Пони, като се съсредоточи. – Ако не искате да го спрете, може и да се справя за година и половина, ако намеря достатъчно хора и вие сте готови да похарчите достатъчно пари. Но ще имаме прекъсвания всеки ден. Ще бъде полвинчато предаване, сър.

– Тоя Липвиг ще ни прегази за девет месеца, – каза Грийнхам.

– Съжалявам, сър.

– И колко ще ни струва всичко това? – отнесено попита Гилт без да отваря очи.

– С всичките разходи, изчислявам го на около двеста хиляди.

– Нелепо! Ние купихме Трасето за по–малко! – избухна Грийнхам.

– Така е, сър. Но, виждате ли, по поддръжката трябва да се работи постоянно. Кулите функционират в лошо състояние, сър. Спомняте си силната буря през Сектомври, пък и неприятностите в Юбервальд. Не разполагам с достатъчно хора. Когато няма пари за поддръжка, дребните проблеми скоро прерастват в сериозни проблеми. Разпратих ви, господа, сума ти доклади. А вие два пъти ми орязахте бюджета. Ако мога да си позволя да отблележа, момчетата ми творят чудеса с ...

– Господин Пони, – тихо се обади Гилт, – струва ми се, че в момента съм свидетел на конфликт на култури. Бихте ли имал нещо против да се разходите до библиотеката ми, моля ви? Игор ще ви направи чаша чай. Изключително съм ви благодарен.

Когато Пони излезе, Грийнхам се обади.

– Знаете ли какво ме притеснява в момента?

– Кажете, – каза Гилт и скръсти ръце върху скъпия си елек.

– Господин Слант го няма.

– Той поднесе извиненията си. Каза, че имал важна работа, – обясни Гилт.

– Но ние сме най–големите си клиенти! Какво е по–важно от нас? Не, той не е тук, защото той иска да е другаде! Проклетото дърто зомби надушва неприятностите и никога го няма, когато работите тръгнат на зле. Слант винаги се измъква ухаещ на рози!

– Поне е по–приятна миризма от обичайния му формалдехид, – заключи Гилт. – Не се паникьосвайте, господа.

– Някой се е паникьосал, – възрази Стаули. – Да не би да твърдиш, че пожарът е станал по случайност! А? Ами какво се случи с горкия дебелак Хорсфрай, можеш ли ми обясни?

– Успокойте се, приятели, успокойте се, – каза Гилт. – Те са единствено търговци и банкери, помисли си той. Не са ловци, а лешояди. Нямат визия.

Изчака, докато се поукротиха и го загледаха със странния и доста притеснителен поглед на богати хора, когато заподозрат, ще са в опасност да се превърнат в бедняци.

– Очаквах да се случи нещо подобно, – каза той. – Ветинари се опитва да ни разсипе.

– Рийчър, разбираш ли в каква беда ще изпаднем, ако Трасето спре? – Обади се Нътмег. – Някои от нас имат ... дългове за изплащане. Ако Трасето фалира, хората ще почнат да ... задават въпроси.

Ах, тия многоточия, тия многоточия, помисли си Гилт. Незаконно присвояване е толкова трудна фраза.

– Мнозина от нас работиха усилено, за да набавим парите в брой, – присъедини се Стаули.

Да, не е лесно да мамиш клиентите и да ги гледаш в очите, помисли си Гилт. На глас каза:

– Мисля, че трябва да платим, господа. Мисля, че се налага.

– Двеста хиляди? – възкликна Грийнхам. – Откуде си представяш, че можем да намерим толкоз пари?

– И преди сте ги намирали, – промърмори Гилт.

– Какво означава това, моля ви? – каза Грийнхам с една идея пресилено негодувание.

– Горкият Криспин ме навести в нощта преди да почине, – каза Гилт, невъзмутим като шест инча сняг. – Дърдореше нещо, ох, какви ли не небивалици. Няма смисъл да ви ги повтарям. Като че ли вярваше, че го преследват. Настоя обаче да ми остави една малка счетоводна книга. Излишно е да споменавам, че я пазя като очите си.

Над стаята се спусна тишина, подсилена от група отчаяни мъже, които се опитваха да разсъждават задълбочено и бързо. По своите собствени стандарти, те бяха честни хора, които вършеха единствено неща, за които знаеха или подозираха, че и другите вършат и никога не оставяха кръв на видно място. В момента обаче се чувстваха като захвърлени насред замръзналия океан, чули как ледът се пропуква.

– Аз лично силно се съмнявам, че ще ни трябват цели двеста хиляди, – продължи Гилт. – Пони не е глупак, оставил си е свобода на действие.

– Не ни предупреди за това, Рийчър, – възнегодува Стаули.

Гилт махна с ръка.

– Трябва да спекулираме, за да акумулираме! – каза той. – Пощата ли? Те са просто ловки мошеници. О, фон Липвиг е човек с идеи, но нищо повече. Направи впечатление, но няма да издържи на дълго разстояние. Но както се оказва, той ни прави услуга. Станали бяхме ... малко самодоволни, недостатъчно стриктни, но това ще ни бъде за урок! Пришпорени от конкуренцията, ние инвестираме няколко стотин хиляди долара ...

– Няколко стотин хиляди ли? – прекъсна го Грийнхам.

Гилт му махна да млъкне и продължи:

– ... няколко стотин хиляди долара в смела и енегрична системна подмяна на цялата ни организация, насочена към унифициране на нашите основни компетенции, като същевременно запазваме пълно сътрудничество с обществеността, на която се гордеем да служим. Ние напълно съзнаваме, че нашите енергични опити за мобилизация с цел преодоляване на инфраструктурните недостатъци, които наследихме от предшествениците си, са по–слаби, отколкото би било напълно задоволително и аз се надявам и вярвам, че нашите ценени и лоялни клиенти ще ни подкрепят през следващите месеци, докато взаимодействаме синергетиччески с управлението на подобренията в стремежа си съвършенство. Това е нашата мисия. "

Последва благоговейно мълчание.

– И така ще се измъкнем, – заключи Гилт.

– Ама ти каза няколко стоти...

Гилт въздъхна.

– Казах, да, казах. Имайте ми доверие. Всичко е игра, господа, добър играч е този, който успее да обърне нелеката ситуация в своя полза. Аз ви доведох дотук, нали? Малко пари в брой и правилно отношение към хората ще ни изведат до края на приключението. Убеден съм, че ще можете да набавите още малко пари, – добави той, – от някое място, където няма да липсват някому.

Това, което последва, не бе мълчание. Бе отвъд мълчание.

– Какво ни предлагаш? – обади се Нътмег.

– Присвояване, кражба, нарушаване на доверието, обсебване на чужди средства ... давам си сметка колко жестоко звучи, – каза Гилт. Той разтвори широко ръце и разцъфна в голяма приятелска усмивка, подобно слънце пробило буреносните облаци. – Но разберете, господа! Парите са създадени, за да вършат работа, да се движат, да растат, а не за да стоят заключени в нечий трезор. Горкият Хорсфрай така и не проумя тази проста истина. Не беше прекалено интелигентен, бедният момък. Но ние ... ние сме бизнесмени. Ние ги разбираме тия работи, приятели мои.

Той огледа изпитателно лицата на мъжете, които бяха вече проумели, че яздят тигър. Само допреди месец всичко бе текло по мед и масло. И не че не можеха да слязат. Естествено, че можеха да си тръгнат на секундата. Проблемът е в това, че тигърът знаеше къде живеят.

Горкият Хорсфрай ... носеха се слухове. В действителност абсолютно необосновани слухове, тъй като Грайл бе изключително добър в професията си, доколкото ситуацията не включва гълъби, бе се вмъкнал подобно ноктесто привидение, и, въпреки че неизбежно бе оставил някаква миризма, тя бе замаскирана от от мириса на кръв. За върколака, кръвта удавя всяка друга миризма. Но слуховете се надигнаха по улиците на Анкх–Морпорт катосмрад от бунище.

В този момент на един–двама от насядалите край масата им хрумна, че жизнерадостното „приятели” от устата на Рийчър Гилт, Гилт с щедрите покани, Гилт с полезните съвети, Гилт с шампанското, започва да звучи в същата тоналност с думата „приятелче” от устата на оногова, предлагащ ти в тъмната пресечка козметична хирургия със счупена бутилка, ако не му дадеш парите си. От друга страна, досега всичко вървеше толкова добре; защо да не последват тигъра, докато ги заведе до плячката. Във всеки случай е по–добре да следваш звяра по петите, отколкото да му послужиш за плячка...

– Осъзнавам, че ви задържам непростимо дълго, – каза Гилт. – Лека нощ, господа. Оставете работата на мене. Игор!

– Казете, готподарю, – обади се иззад гърба му Игор.

– Моля те изпрати господата да си ходят и покани господин Пони.

Гилт проследи с усмивка на задоволство как се изнизваха, която разцъфна в неподправено дружелюбие, щом Пони пристъпи в стаята.

Разговорът с инженера протече по горе–долу следния начин:

– Господин Пони, – започна Гилт, – щастлив съм да ви съобщя, че съветът на директорите, впечатлен от вашата всеотдайност и упорит труд, гласува единодушно даповиши заплатата ви с петстотин долара годишно.

Пони се разведри.

– Признателен, съм ви, сър. Тъкмо навреме...

– Обаче, господин Пони, в качеството ви на член на управлението на Главното трасе – понеже ние гледаме на вас като част от екипа – се налага да ви помолим да вземете пред вид финансовите ни затруднения. Не сме в състояние да оторизираме повече от двадесет и пет хиляди долара за ремонти тази година.

– Но това прави само около седемдесет долара на кула, сър! – Възрази инженерът.

– Тц, наистина ли? Казвах им аз, че няма да приемете, – каза Гилт. – Господин Пони е почтен човек, казах им. Той няма да приеме пени по–малко от петдесет хиляди, така им казах!

Пони изглеждаше притеснен.

– Дори и с толкова пари няма да можем да свършим достатъчно работа, сър. Бих могъл да изкарам няколко екипа с подвижни кули, но повечето планински станции тъй и тъй са на доизживяване...

– Разчитаме на теб, Джордж, – каза Гилт.

– Ами, предполагам ... Ще можем ли да възстановим Часът на Умрелите, господин Гилт?

– Ще ми се да не използваш тая чудата терминология, – каза Гилт. –Не предизвиква приятни асоциации.

– Простете, сър, – каза Пони. – Но Часът ми е необходим.

Гилт забарабани с пръсти по масата.

– Искаш прекалено много, Джордж, прекалено много. Всеки час загубено време са нереализирани приходи. Съветът на директорите няма да остане доволен от мене, ако...

– Господин Гилт, опасявам се, че трябва да настоя, – каза Пони, забил поглед в нозете си.

– А ти какво ще дадеш в замяна? – попита Гилт. – Това ще искат да знаят другите. Ще ми кажат: Рийчър, дадохме му на нашия Джордж всичко, която ни поиска, и какво получихме в замяна?

Забравят за момент, че получава едва четвъртина от поисканото, Джордж отговори:

– Ами–и, може би ще е достатъчно да направим някои кърпежи, да постегнем най–закъсалите кули, особено 99 и 201 ... ох, толкова много има за вършене...

– Ще можеш ли, например, да осигуриш една година относително сносна услуга?

Господин Пони мъжки се пребори с вроденият страх на инженера да се ангажира с обещания, и успя да смънка:

– Е, ако не губим прекалено много персонал, ако зимата е по–лека, но разбира се винаги може да се яви...

Гилт изпука с пръсти.

– Дявол го взел, Джордж, убеди ме! Ще заявя пред съвета на директорите, заставам зад теб, а те да вървят в ада, ако щат!

– Ами, е много мило от ваша страна, сър, разбира се, – озадачено отвърна Пони, но разберете, че само ще запушваме пробойни. Ако не предприемем мащабно преустройство, само отлагаме огромния проблем за в бъдещето...

– След година, Джордж, ще можете да изложите пред нас каквито си искате планове! – сърдечно каза Гилт. – Вашите умения и находчивост спасяват компанията! Сега, зная, че си зает човек, и не бива да те задържам повече. Иди и свърши инженерните си чудеса, господин Пони!

Господин Пони се запрепъва навън, горд, и изненадан, и изпълнен с безпокойство.

– Дърт глупак, – каза Гилт, пресегна се и отвори долното чекмедже на бюрото си.Оттам измъкна един мечи капан, запъна го с известно усилие, след което застана в средата на стаята с гръб към него.

– Игор!

– Казете, тър, – обади се Игор, изотзад. Пружината звънна. – Трува ми те, че това е васе, тър, – добави Игор и му подаде хлопнатия капан. Гилт го голеда. Игор излеждаше невредим.

– Как успя... – започна той.

– О, ние, Игорите, тме твикнали т любознателни готподари, – навъсено обясни Игор. – Една от предитните ми господари обиташе да застава т гръб към вълча яма, потлана т колци. Как тамо те тмяхме, тър!

– И какво стана?

– Един ден той забрави и падна вътре. Е, на това му викам аз тмях.

Гилт също се засмя, и се върна при бюрото. Харесваше този вид шеги.

– Би ли казал, Игор, че съм ненормален?

Игорите не могат да лъжат работодателя си. Това е част от кодекса им. Игор потърси убежище в строго лингвистичната почтеност.

– По никакъв нацин не бих могъл да каза подобно несто, тър, – каза той.

– Но би трябвало да съм, Игор. Или аз, или всички останали, – каза Гилт. – Имам пред вид, аз им показвам какво правя, показвам им маркираните карти, казвам им кой съм ... а те се сбутвам помежду си с лакът, хилят се и всеки се мисли за много готин, дето върти бизнес с мен. Хвърлят добри пари след лошите. Вярват си, че страхотни професионалисти, а при все това сами се предлагат като агънца. Как само обичам да им гледам физиономиите, когато си въобразяват, че са проницателни.

– Именно, тър, – заяви Игор. Зачуди се дали оная работа в новата болница все още е свободна. Братовчед му Игор работеше там и му бе казал, че е прекрасно. Понякога се работи по цяла нощ! И ти дават бяла престилка, толкова гумени ръкавици, колкото можеш да изядеш и, която е най–хубавото, увазават те!

– Толкова е ... елементарно, – каза Гилт. – Печелиш пари, докато закопаваш предпроятието, печелиш пари, докато го възстановиш, дори може да изкараш малко пари, докато го ползваш, а като фалира, го продаваш сам на себе си. Лизинговите такси само струват цяло състояние. Би ли дал на ядките на Алфонс?

– Дванайсет и половина на сто! Дванайсет и половина на сто! – изкрещя какадуто и защъпука развълнувано нагоре–надолу по пръчката си.

– Радбира те, тър, – отвърна Игор, измъкна от джоба си пакетче и предпазливо се приближи. Човката на Алфонс бе остра като ножица са стригане на вълна.

Или мога да се пробвам във ветеринарното дело, като другия ми братовчед, Игор, помисли си Игор. Уважавана традиционна наука. Жалко за лошата слава, която си създадохме, когато оня хамстер строши терариума, измъкна се от въртящото се колело и прегриза на човека крака, преди да отлети, но това е то Прогрета... Важното е да успееш да избягаш, преди да те настигне тълпата. И когато шефът почне да обяснва колко го бива на оня що духа, също е време да си ходим.

– Надеждата е проклятието на човечеството, Игор, – каза Гилт и скръсти ръце на тила.

–Вероятно, тър, – отговори Игор, докато се опитваше да избегне отвратителния завит клюн.

– Тигърът не се надява да улови плячката, нито пък газелата се надява да се изплъзне от ноктите му. Тя просто бяга, Игор. Единствено бягането има значение. Ясно им е единствено, че трябва да бягат. А сега аз трябва да изтичам до милите хора от Таймс, за да ги информирам за бляскавото ни бъдеще. Би ли изкарал каретата?

– Ететвено, тър. Ако ме идвините тамо за момент, отивам да ти закърпя нов пръст.

Мисля да тръгна обратно към планината, помисли си той, докато слизаше в зимника. Чудовищата там поне имат благоприличето да изглеждат като чудовища.

Жаравата осветяваше руините на Пощата и огряваше нощта. Големите нямаха нужда от светлина, но на строителите им идваше добре. Мойст сключи страхотна сделка. Боговете му бяха проговорили, и сторителите се натискаха да свържат фирмите си с тая фениксна сграда.

В малката част, която не се бе срутила, Пощата – или по–скоро хората, които представляваха Пощата – работиха през цялата нощ. В действителност работата не стигаше за всички, но хората въпреки това се събираха да я вършат. Трябваше да са там, за да могат след години да казват ‘... а аз бях там, нея точно нощ ...’

На Мойст му бе ясно, че е хубаво да легне да поспи, но той също трябваше да присъства, буден и блестящ. Колко ... удивително. Те го слушаха, вършеха неща заради него, пъргаво припкаха да изпълняват нареждания, сякаш бе истински водач, а не някакъв си измамник и мошеник.

Ами писмата? О, писмата боляха. Все нови и нови пристигаха, адресирани до него. Новината беше успяла да обиколи града. Във вестниците писаха! Боговете слушаха този човек!

... ще доставим на и на самите боговете...

Той беше човекът със златния костюм и крилатата шапка. Направили бяха от един нищо и никакъв мошеник вестоносец на боговете, и сега трупаха върху овъгленото му бюро всичките си надежди и страхове ... с неправилна пунктуация, вярно, написани с размазано мастило, което Пощата даваше без пари, опръскало хартията в зависимост от спешността на молбата.

– Те си мислят, че си ангел, – каза госпожица Диърхарт, която бе сяднала от другата страна на бюрото, за да му помогне да сортира покъртителните петиции. Горе–долу на всеки половин час господин Помпа внасяше нова партида.

– Ама пък не съм, – сопна се Мойст.

– Ти заговори на боговете и боговете те послушаха, – ухили се госпожица Диърхарт. – Довериха ти къде е съкровището. Ако на това не му викаш религия, не зная какво е. Между другото, как всъщност разбра къде са парите?

– Не вярваш ли в боговете?

– Не, естествено, че не. Не и докато хора като Рийчър Гилт се разхождат под слънцето.Ние съществуваме, и нищо друго. А парите...?

– Не мога да ти кажа, – каза Мойст.

– Прочел ли си някои от тия писма? – Попита госпожица Диърхарт. – Болни деца, съпруги на смъртно легло...

– Някои искат само пари в брой, – бързо я прекъсна Мойст, като че това оправяше нещата.

– И чия е вината за това, а, Отворко? Ти си човекът, който потупва боговете по рамото и те му снизхождат кюлчета злато!

– Добре де, но какво да правя с всичките тези ... молитви? – попита Мойст.

– Разнеси ги, разбира се. Налага се. Ти си вестоносецът на боговете. А те имат марки. Някои са направо облепени с марки! Това ти е работата. Разнеси ги по храмовете. Обещал си им!

– Никога не съм обещавал да...

– Обеща им, когато им продаде марките!

Мойст едва не падна от стола. Тя замахна с изречението като с юмрук.

– Това ще им донесе надежда, – добави значително по–тихо тя.

– Фалшива надежда, – възрази Мойст, докато се бореше да възстанови равновесие.

– Може би не и този път, – каза госпожица Диърхарт. – Това е в крайна сметка смисълът на надежда. – Тя вдигна обгорялата останка на кутията на Ангаммарад. – Той пренасяше съобщение през всичкото Време. А ти си мислиш, че на тебе ти е трудна задачата?

– Господин Липвиг?

Гласът се донесе откъм залата, в същото време фоновият шум спадна подобно неуспешно суфле.

Мойст отиде до мястото, където довчера се бе издигала стена. Сега обгореното дюшеме проскърца под стъпките му и той надникна през процепите право надолу към залата. Малка част от от мозъка му си помисли: като възстановяваме, ще трябва да поставимширок панорамен прозорец тука. Гледката е просто твърде впечатляваща, за да се опише с думи.

Отдолу се донесе шепот и няколко ахкания. Дори в този ранен мъглив час Пощата бе пълна с клиенти. Никога не е прекалено късно за молитва.

– Всичко наред ли е, господин Грош?

Нещо бяло се размърда във въздуха.

– Ранен брой на Таймс, гос’ине! – Извика Грош. – Тъкмо пристигна! Гилт е по цялата първа страница, гос’ине! На вашето място, гос’ине! Няма да ви се хареса, гос’ине!

Ако Мойст фон Липвиг бе възпитан да стане клоун, той би посещавал представления и циркове, за да наблюдава кралете на циркаджилъка. Той щеше да се възхищава на елегантната траектория на крем–карамела, щеше да запаметява новия трик със стълбата и кофата вар и щеше да наблюдава угрижено всяко нехайно жонглирано яйце. Докато останалата част от публиката гледа представлението, давена от съответстващите чувства на страх, гняв или раздразнение, той би си водил бележки.

Сега, подобно чирак, вторачен в изкуството на майстора, той зачете думите на Рийчър Гилт от все още влажния вестник.

Пълен боклук, но сътворен от експерт. О, да. Човек само можеше да се възхищава от начина, по който съвършено невинни думи бяха ограбени, оплячкосани и оголени от какъвто и да е истински смисъл и благоприличие и бяха пратени да газят из канавката заради Рийчър Гилт, въпреки че „синергетично” си беше вероятно курва поначало. Проблемите на Главното трасе очевидно бяха резултат от някакъв загадъчен спазъм в тъканта на вселената и нямаха нищо общо с алчността, надменността и предумишлената глупост на собствениците му. О, управлението на Главното трасе бе допуснало грешки – опа – ‘бе взело добронамерени решения, които, ретроспективно погледнати, за съжаление, в някои отношения, са се оказали погрешни’ – но подобни проблеми най–вече са се явили в резултат на опитите да се поправят ‘фундаментални системни грешки’, извършени от предишното управление. Никой не се извиняваше за нищо, понеже нито едно живо същество не бе сторило нищо нередно; лошите неща ‘за съжаление’* като че се генерираха спонтанно в някакъв странен, страховит, геометричен отвъден свят.

Репортерът на Таймс бе положил усилия, но нищо по–малко от паническо бягство не би могло спре бясната атака на Рийчър Гилт над смисъла на смисъла. Главното трасе ‘служи на народа’, а репортерът напълно се бе провалил да попита какво именно означава това? После следваше карето, озаглавено „Нашата мисия”...

Мойст почувства как в гърлото му се надига киселината, докато усети, че е в състояние да пробие на дантела стоманен лист, ако го наплюе. Глупави безсмислени думи, от хора, без мъдрост, или интелект, или умение отвъд способността да разводняват смисъла на фразата. О, Главното трасе застава зад всичко, от живот и свобода, до домашния Травматизиран пудинг на мама. Той застава зад всичко, освен всичко, което има смисъл.

През розова мъгла окото му улови фразата: „преди всичко сме загрижени за безопасността”. Защо оловните букви не се бяха разтопили, защо хартията не се бе подпалила, вместо да стане съучастник в тази гадост? Пресата е трябвало а заяде, ролките е трябвало да се вбият в тигела...

Лошо. Но после видя отговора на Рийчър Гилт на забързан въпрос за Пощата.

Рийчър Гилт обожаваше Пощата и благославяше малките й памучни чорапки. Той бе изкючително задължен за помощта по време на този труден период и с нетърпение очакваше предстоящото сътрудничество, въпреки че, разбира се, в реалния модерен свят, Пощата никога няма да е в състояние да се конкурира, освен на съвсем локално ниво. Нали се сещате, някой трябва да разнася сметките за семафорните съобщения на подателите, хо хо хо...

Бива си го ... копелето.

– Хм ... зле ли ти е? Можеш ли да спреш да викаш? – обади се госпожица Диърхарт.

– Какво? – мъглата се раздигна.

Всички в залата го гледаха, зяпнали и с облещени очи. Мастилото капеше от писалките, марките съхнеха по езиците.

– Викаше, – обясни госпожица Диърхарт. – В същност ругаеше.

Мис Макалариът с решително изражение разбута хората, за да си проправи път.

– Господин Липвиг, надявам се никога повече да не чувам подобен език в тази сграда!

– Той говореше по адрес на председателя на компанията Главното трасе, обясни госпожица Диърхарт с това, което при нея минаваше за помирителен тон.

– О. – Мис Макалариът се поколеба, но се освести. – Е, в такъв случай ... ако може ма–а–алко по–тихичко, а?

– Разбира се, мис Макалариът, – покорно каза Мойст.

– И ако може, без K–думата?

– Добре, мис Макалариът.

– Също така без Л–думата, Т–дума, и двете С–думи, В–думата, както и И–думата.

– Както кажете, мис Макалариът.

– „Гадно заговорничещо изчадие на невестулка” обаче е приемливо.

– Ще го запомня, мис Макалариът.

– Много добре, господин Началник.

Мис Макалариът се вртъна на пета и се върна да опява някому, дето не използва попивателната.

Мойст връчи вестика на госпожица Диърхарт.

– Ще му се размине, – каза. – Гледай как само разхвърля думи около себе си. Трасето е прекалено голямо, за да се затрие. Прекалено много инвеститори са замесени. Ще изкара повече пари, ако удържи системата на ръба на колапса, и после ще го остави да се затрие. После може да го купи чрез друга фирма, на разпродажна цена.

– Аз бих го заподозряла във всичките злини на света, – каза госпожица Диърхарт. – Но ти звучиш съвсем сигурен.

– Така бих постъпил аз, – каза Мойст, – ъм ... ако бях такъв човек. Той работи най–стария номер от учебника. Вкарваш волето – заангажираш останалите играчи финансово до такава степен, че да не посмеят да се оттеглят. Като фантазия, разбираш ли? Те си мислят, че ако останат в играта, всичко ще се уреди. Не смеят дори да си помислят, че си фантазират. Използваш грандиозни думи, за да ги залъжеш, че утре ще дават мармалад и те се надяват. Но те никога няма да спечелят. Част от тях го знае, но останалата част никога не би се вслушала. Крупието винаги обира печалбата.

– Защо на хора като Гилт им се разминава?

– Току–що ти обясних. Защото хората се надяват. Вярват, че някой ще дойде да им продаваде истински диамант за долар. Съжалявам.

– Знаеш ли как започнах работа в Тръста? – попита госпожица Диърхарт.

Защото с глинените хора по–лесно се разбира човек ли?, помисли си Мойст. Не се разкашлят, когато почнеш да им говориш.

– Не.

– Работех за една банка в Сто Лат. Кооператива на Производителите на Зеле...

– А, на градския площад ли? Дето има гравирана зелка над входната врата, – изплю Мойст преди да се усети.

– Знаеш ли я?

– Ами, да. Минавах веднъж оттам ... – О, не, помисли си той, докато умът му пробяга напред през разговора, ох, моля ти се, не ...

– Не беше лоша работа, – каза госпожица Диърхарт. – В офиса проверявахме чековете и полиците. За фалшификати, нали се сещаш? Докато един ден аз пуснах четири. Четири подправени! На банката й струва две хиляди долара. Банкови полици бяха, подписите бяха перфектни. Изхвърлиха ме за това. Казаха, че се налага да предприемат нещо, в противен случай ще загубят доверието на клиентите. Не е приятно хората да те мислят за мошеник.Така става с такива като нас. Но на хора като Гилт им се разминава. Да не ти е зле?

– Ъмм? – каза Мойст.

– Изглеждаш малко ... позагубил цвят.

Такъв добър ден беше, помисли си Мойст. Най–малкото, до този момент бе изключително добър ден. Навремето бе останал изключително доволен от себе си. Но не се предполагаше впоследствие да се среща с жертвите си. Дяволите да го вземат Помпа с неговата статистическа теория за убийството!

Той въздъхна. Е, какво да се прави, дотам опря. Знаеше си, че ще се стигне дотам. Той и Гилт, вкопчени в ръкопашна схватка, да премерят кой е по–голям негодник.

– Това е изданието на Таймс за провинцията, – каза той. – Градското издание няма да тръгне поне още деветдесет минути, бавят го в случай, че се появи някоя новина в последната минута. Струва ми се, че най–малкото ще успея да обърша усмивката от физиономията му.

– Какво смяташ да правиш?

Мойст нахлупи крилата шапка.

– Ще опитам невъзможното, – каза той.