Po Poshtata-03

Трета Глава

Аз Сам, Никой Вместо Мене

В която нашият герой открива света на карфиците – И–краткото на зарзаватчийята – ЗАПЕЧАТАНО С ЦЕЛУВКА – Пътят на Съдбата – Господарката на Големите – Поредна дискусия за природата на бизнеса и природата на свободата – Писарят Брайън проявява ентусиазъм

– ДОБРО УТРО, Господин Липвиг! Днес Е Вторият Ви Ден Като Директор На Пощата!

Мойст отвори гуреливо око и мръсно изгледа голема.

– А–а, значи и за будилник ставаш, – каза. – Арх, езика ми! Усещам го като приклещен в капан за мишки.

Полу–излази, полу–изтърколи от ложето си от писма и успя да стъпи на крака точно досами вратата.

– Трябват ми нови дрехи. И храна. И четка за зъби. Излизам навън. Ти оставаш тука, господин Помпа. Свърши някаква работа. Премети. Почисти графитите от стените. Ако не друго, поне да поспретнем тоя бардак.

– Както Кажете, Господин Липвиг, – отговори големът.

– Ха така! – Мойст направи победоносна крачка – само една – и изквича.

– Не Си Натоварвайте Глезена, Господин Липвиг, – посъветва големът.

– И още нещо! – Продължи Мойст, подскачайки на един крак. – Как успяваш да ме проследиш? Как е възможно да знаеш къде се намирам?

– По Кармичната Ви Сигнатура, Господин Липвиг.

– Което какво ще рече, именно?

– Ще Рече, Че Зная Точно Къде Се Намирате, Господин Липвиг.

Керамичното лице го гледаше безизразно. Мойст се предаде.

Изкуцука към това, което в Анкх–Морпорк минаваше за свежа утрин. През нощта беше паднала слана, само колкото да добави рязък аромат на въздуха и да отвори апетит на Мойст. Кракът все още го болеше, но днес поне нямаше нужда от патерица.

Мойст фон Липвиг се разхождаше из града. Беше му за най–първи път. Покойният Албърт Спраглър бе обикалял доста наоколо, както и Мундо Смит, и Едуин Стрийп, и половин дузина други персонажи, които бе използвал и после захвърлил. Разбира се, най–отвътре винаги си беше Мойст (какво име, само, беше чул всеки възможен майтап), но те го закриляха от външната страна, стояха между него и света.

Едуин Стрийп например беше произведение на изкуството. Той беше непохватен измамник, когото човек нямаше как да не разкрие. Беше така очевидно, така злочесто несръчен в опита си да мами минувачите под коя чашка е скрито топчето, че хората буквало се редяха на опашка, за да измамят глупака. След което се отдалечаваха с широка усмивка на лицето ... която угасваше чак като се опитаха да похарчат лесно спечелените монети.

Тайната на подправените пари, Мойст беше установил, е проста: когато се вълнуваха, или като бързаха, алчността на хората дорисуваше липсващите детайли по банкнотите и гравираше монетите. Те тъй се въодушевяваха от възможността да измъкнат малко пари от идиота, че собствените им очи попълваха онова, което липсваше на фалшивите пари. Мойст единствено намекваше за отворилата се възможност.

И това бе само началото. Някои от клиентите му изсипваха фалшивите монети директно в кесиите си, с което демонстрираха на некомпетентния Стрийп къде държат парите си. Едва по–късно разбираха, че колкото не му вървеше с топче или с тесте карти, толкова чевръст беше той в занаята си на джебчия.

Мойст се усещаше гол като обелена скарида. Чувстваше се, сякаш беше излязал без дрехи. Въпреки това, никой не му обръща внимание. Не се донасяха викове като „Ей, ти там!” и „Дръжте го!”. Той беше просто поредната безлична физиономия в тълпата. Странно усещане. Никога досега не бе играл себе си.

Отпразнува, като купи карта на улиците от гилдията на търговците. Взе си кафе и сандвич с шунка. Докато закусваше, затърси с мазен показалец имената на баровете. Не намери сред тях онова, което търсеше, но се ухили, когато го откри в списъка на фризьорските салони. Колко приятно е да е прав човек.

Откри също така Борсата за карфици на Дейв, нагоре из Кукличките, сбутана в някаква странична уличка между дом за любов по споразумение и салон за масаж. Продаваше и купуваше карфици за колекционери.

Мойст допи кафето с израз на лицето, който би подсказал на всеки, който го познава добре – група, състояща се от практически нито едно живо същество – че в главата му се оформя план. В края на краищата, всичко опира до отношенията с хората. Ако ще е вързан да стои на едно място, нека поне се чувства удобно.

Отби се в самопровъзгласилия за „Дом на акуфилика!!!”

Все едно че повдигна крайпътно паве и откри цял нов свят отдолу. Борсата за карфици на Дейв представляваше типично дюкянче, където собственикът познава клиентите си по име. Прекрасен нов свят, свят изпълнен с карфици. Карфичарството явно беше хоби за цял живот. Мойст научи всичко това, понеже инвестира един долар в книгата „Карфиците” на Дж. Лануго Аулсбъри, явно явяваща се последна дума по темата. Всеки си е башка луд, но Мойст не се чувстваше съвсем комфортно сред хора, на които, ако им заговориш за „убождане”, ще си представят купища карфици вместо купища мангизи.

Неколцина от купувачите обикаляха рафтовете с периодика („Уникати”, „Двуостри и дефектни карфици”, „Карфиците на Юбервальд и Генуа”, „Първи стъпки в карфичарството”, „Приключения в Акуфилия” ...) и скришом хвърляха по някой поглед към карфиците, изложени под стъклото на тезгяха. Погледите им стреснаха Мойст. Напомняха му малко на Стенли. Всички бяха мъже. Явно жените имат повече ум от главичка на карфица.

Откри „Тотални карфици” на най–долния рафт. Имаше заклепания вид на самиздат, шрифтът беше дребен и сбит, и му липсваха някои детайли като да речем пунктуация. Простата запетая бе погледнала Стенли в лицето и бе предпочела да не го безпокои.

Мойст постави тънкото списанийце на тезгяха пред собственика на дюкяна. Огромният брадяга със сплетена на плитчици коса, украсен с карфица нос, бирено шкембе като за трима и думите „Карфици или Смърт” татуирани на бицепса го погледна и го метна пренебрежително обратно.

– Точно това ли искате? – Попита. – Имаме „Месечник на карфицата”, „Нови карфици”, „Практични карфици”, „Модерната карфица”, „Карфици Екстра”, „Интернационални карфици”, „Говорещи карфици”, „Светът на карфиците”, „Карфица и напръстник”... – Вниманието на Мойст отплува настрана, но се върна своевременно, за да улови – ...”Акуфилически дайджест”, „Екстремални карфици”, “STIFTE!” – това е от Юбервальд, много полезно ако колекционирате чуждестранни карфици – „Карфици за начинаещи” – излиза всяка седмица, вътре има подарък–карфица – „Време за карфици”, както и – мъжагата му намигна – „Карфици от задните улици”.

– Забелязах го това, последното, – каза Мойст. – Направи ми впечатление, че вътре има основно снимки на млади жени облечени в кожени дрехи.

– Така е. Но пък някои от тях държат карфици. Значи ... все пак искате „Тотални карфици”, а? – каза собственикът, явно давйки да будалата последен шанс да се откаже.

– Да, – потвърди Мойст. – Защо, какво му е?

– О, нищо особено. Нищо му няма. – Дейв се почеса замислено по корема. – Как да ви кажа ... редакторът му ми се види някак, ... някак, ...

– Някак какъв?

– Ами–и ... честно да ви кажа, струва ми се малко чалнат на тема карфици, господине.

Мойст огледа дюкяна.

– Не думай! – заключи той.

Мойст седна в близко кафене и запрелиства списанието. Един от талантите присъщи на предишното му битие бе способността да запамети необходимия минимум по която и да е тема, така че да изглежда екперт. Поне пред лаиците. После се върна в дюкяна.

Всеки човек си има ръчки – неговите слабости. За мнозина това е алчността. Да заложиш на алчността на хората почти всякога означава да заложиш на сигурно. Понякога е гордостта. На Грош например ръчката му е гордостта. Старецът отчаяно иска повишение; в погледа му се чете. Достатъчно е да откриеш лостчето, което задвижва човека, останалото е детска работа.

Стенли, сега, със Стенли нещата са прости...

Големият Дейв изучаваше под микроскоп една карфица, когато Мойст влезе обратно в мазагинчето. Сутришната навалица от колекционери се беше постопила; неколцина лентяи бяха останали, лезеха се пред изложените карфици или лениво прелистваха списанията по лавиците.

Мойст пристъпи към тезгяха и се покашля.

– Кажете, господине? – Вдигна поглед Дейв. – А, пак ли сте вие? Веднъж като ти влязат под кожата, няма откъсване, а? Харесахте ли си нещо?

– Искам пакетче перфорирани картончета и торбичка несортирани карфици за десет пенса, моля, – високо и ясно изрече Мойст. Останалите клиенти хвърлиха за момент поглед, докато Дейв сваляше пакетчета от рафтовете зад себе си, след това се върнаха към заниманията си.

Мойст се надвеси през тезгяха.

– Чудех се, – дрезгаво прошепна той. – Дали нямате нещичко ... сещате ли се ... по–остро, така?

Огромният мъж му хвърли пресметнато безизразен поглед.

– В какъв смисъл, по–остро?

– Нали се сещате, – отвърна Мойст и прочисти гърло. – По–така ... заострено.

Камбанката на входа звънна след последния клиент, заситил се за днес да се любува на карфиците. Дейв го проследи с поглед и се върна към Мойст.

– Познавач си падате, а, сър?

– Нека да кажем, че просто ги изучавам задълбочено, – отговори Мойст. – И повечето неща, дето са изложени, са, ами–и...

– Гвоздей не пипвам! – Остро го прекъсна Дейв. – Репутация имам да пазя! Някое дете може да влезе в магазина!

– О–нене! Само карфици ме интересуват! – Припряно отвърна Мойст.

– А, хубаво, – отдъхна си Дейв. – Всъщност, като че ми се намират някои нещица като са истински познавач. – Кимна към мънистената завеса, скриваща задната част на дюкянчето. – Не мога да си позволя да излагам какво ли не, с тия ми ти хлапета наоколо, знаете как е...

Мойст го последва през трополящите мъниста в тясно стайче, където Дейв с конспиративно намигване, издърпа черна кутийка от една от лавиците и с театрален жест я отвори под носа му.

– Такова нещо се се намира всеки ден, а? – каза Дейв.

Божичко, карфица, наум си рече Мойст, но на глас изрече „О–хо–о!” с оттренирания тон на неподправена изненада.

Минути по–късно той напусна магазина, на изхода се пребори с импулса да обърне яката на жакета си нагоре. Точно в това е проблема с определени видове лудост – връхлитат неочаквано. В края на кращата, току–що беше похарчил 70 анкх–морпоркски долара за нищо и никаква карфица!

Огледа малките пакетчета в дланта си въздъхна. Докато внимателно ги прибираше в джоба си, напипа нещо.

А, да. Писмото „ЗАПЕЧАТАНО С ЦЕЛУВКА”. Тъкмо да го мушне обратно, мерна античната табелка с името на улицата от другата страна на тротоара: „Лобин Клаут”. Погледът му се плъзна навътре по пресечката и се спря на:

No 1: А. ПАРКЪР И СИНОВЕ

ЗАРЗАВАТЧИЙ

ПЪРВОКЛАСНИ ПЛОДОВЕ И ЗЕЛЕНЧУЦИЙ

Ха! Що пък да не го разнесе! Нали в края на краищата е главен пощальон! Какъв е проблемът?

Вмъкна се в зарзаватчийницата. Човек на средна възраст внасяше пресни моркови – или може би морковй – в живота на едра леля с голяма пазарска чанта и космати брадавици.

– Господин Антимони Паркър? – напрегнато попита Мойст.

– Чайкай само за момент, господиней, да свърша тука..., – започна човекът.

– Интересува ме единствено дали вие сте Антимони Паркър, – каза Мойст. Жената се обърна да отпъди натрапника, но Мойст я дари с такава усмивка, че тя се изчерви и за момент съжали, дето на излизане не си беше сложила пудра.

– Това е татей, – обясни зарзаватчията. – Той е в задния двор борий се с една трудна зелка...

– Предайте му това, моля, – Мойст остави писмото на тезгяха. – Пощенска пратка. – И припряно напусна магазина.

Магазинерът и клиентката се вторачиха в плика.

– „ЗАПЕЧАТАНО С ЦЕЛУВКА” лий? – Озадачи се Паркър–младши.

– Ах, такива писъмца ме връщат в младостта, – разчувства се клиентката. – Навремето пишехме така по пликовете, когато се ухажвахме. Не помните ли, господин Паркър? Слагахме „Запечатано с целувка”, и „В.И.Л.”, и „Л.А.Н.К.Ъ.Р.”... – тя понижи тон и се изкикоти, – и, разбира се, „К.Л.А.Ч.” Сещате ли се?

– Тая мода буквално прехвърча покрай меней, госпожо Гудбоди, без да ме закачий, – сковано отвърна зарзаватчията. – И ако някой момък е пратил на татей писмо „Запечатано с целувка” в розов плик, смятам, че правилно съм постъпил навремето. Какво нещо са модернитей времена! – Той се извърна и повиши глас. – Татей!

***

Е, поне извърши едно добро дело, реши Мойст. Ако не добро, поне дело.

Явно господин Паркър бе успял да се сдобие по един или друг начин с някой и друг син. Въпреки това ... тежко е, като си спомни всичките ония писма, натрупани в Пощата. Човек си ги представя като за малки вързопчета история. Ако ги разнесеш, историята ще потече в една посока. Но ако ги завреш под дюшемето, тя може да тръгне в съвсем друга посока.

Ха. Мойст поклати глава. Сякаш миниатурните решения на хилядите незначителни хора имат някакво значение за историята? Историята би трябвало да бъде някак си по–солидна. Всичко в крайна сметка се връща на мястото си, не е ли така? Със сигурност беше чел нещо по въпроса, някъде ... Ако беше инак, никой никога не би посмял да направи каквото и да е.

Той стигна до кръстопът, където се срещаха осем улици. Реши да се прибере по Търговската улица. Все тая.

Като се увери, че Стенли и големът са заангажирани с камарите поща, Грош тихомълком се отдалечи из лабиринта от коридори. Вързопи писма бяха подредени покрай стените толкова нагъсто, че му се налагаше да се промъква с рамо напред, слава богу скоро стигна до шахтата на отдавна неработещия хидравличен асансьор. Шахтата беше пълна с писма.

Аварийната стълба все още се подаваше обаче, тя извеждаше на покрива. До покрива води и противопожарното стълбище, но то е отвън, а на Грош не му се излизаше навън при никакви обстоятелства. Той обитаваше сградата на Пощата както някакъв миниатюрен охлюв обитава гигантската си раковина. Свикнал беше на сумрака.

А сега, бавно и болезнено, с треперещи колене се заизкачва през етажите кореспонденция и мъчително избута капака към покрива.

Примига и дори настръхна малко от необичайната слънчева светлина, след това изпълзя на равния покрив.

От самото начало не му се понрави тая работа, но какво друго му остава? Стенли яде като врабче, самият Грош поминаваше на чай и сухари, но и те струваха пари, дори ако ги вземеш в последния момент, точно преди дюкянджията да затвори. А и по някое време, още преди десетилетия, заплатата беше спряла да идва. Грош се бе побоял да отиде до палата да попита защо. Опасяваше се, че ако поиска пари, ще вземат да го уволнят. Така че беше дал под наем бившия гълъбарник. Нищо лошо няма. Пощенските гълъби още преди години се бяха присъединили към дивите си събратя, а в град като този човек не обръща с лека ръка гръб на прилична барака. Дори и да понамирисва малко. И пожарното стълбище им беше наблизо, и всчкото. Цял дворец си е в сравнение с повечето квартири под наем.

Да не говорим, че на момците миризмата не им пречеше. Те били любители на гълъбите, така казаха. На Грош не му беше съвсем ясно какво точно означава това, освен че бяха издигнали малка семафорна кула, за да им се любуват по–добре. Но пък плащаха на всяко първо число и това беше важното.

Заобиколи цистерната с дъждовна вода, останала от нефункциониращия асансьор, промъкна се из възвишенията и падините на покрива до бараката, където учтиво почука на вратата.

– Аз съм, момчета. Идвам за наема само.

Вратата се оказа открехната и той долови част от разговор:

– ...Връзките няма да издържат и трийсет секунди...

– А, господин Грош, заповядайте, влезте, – каза човекът, който му отвори. Той беше Карлтън, тоя с брадата, с която всяко джудже, какво приказва, цели две джуджета биха се гордели. Той изглеждаше малко по–разумен от другите двама, което не беше особено трудно.

Грош свали шапка.

– За наема идвам, гос’ине, – повтори той, като надникна зад гърба на домакина. – И новина ви нося. Мислех си, че е добре да ви предупредя, момчета, че си имаме нов директор на пощата. Да сте малко по–внимателни за известно време, а?

– Колко ще изтрае тоя? – Попита човекът, седнал по турски на пода пред нещо, което на Грош му запрлича на много сложен часовников механизъм заврян в барабан. – До събота ще го бутнеш ли от покрива, а?

– Е, сега пък, господин Уинтън, не се будалкайте така с мене, – нервно възрази Грош. – Нека да поседи две–три седмици, да се установи ... тогава ще му намекна, тъй да се рече, че сте тука. Гълъбите как са?

Огледа бараката, но успя да забележи само един гълъб, сврян на високото в ъгъла.

– В момента са на тренировка навън, – отговори Уинтън.

– А, ясно, щом казвате, тъй е значи.

– Както и да е, в момента се интересуваме повече от кълвачите, – додаде Уинтън и издърпа лошо огъната метална пластина от вътрешността на барабана. – Виждаш ли, Алекс? Нали ти казах, че ще се изкриви! И две зъбчати колела направо са се оголили тука....

– Кълвачи ли? – Изненада се Грош.

Почувства някакво понижение на температурата, сякаш беше казал нещо не на място.

– Кълвачи, точно така, – включи се трети глас.

– Кълвачи ли казахте, господин Емери? – Присъствието на третия любител на гълъбите винаги изнервяше Грош. Може би заради това как бягаха очите му – сякаш искаха да видят всичко наведнъж. Пък и винаги държеше или стъклена тръба, от която излиза дим, или част от механизъм. Като се замисли човек, и тримата много си падаха по предавки и машинарии. Странно, Грош никога не ги беше видял да държат гълъб в ръка... Нямаше представа как любителите на гълъби си вършат работата, но допускаше, че трябва да е от близко разстояние...

– Именно, кълвачи, – повтори човекът, докато тръбата в ръката му сменяше цвета си от червен на син. – Понеже... – той млъкна и като че се замисли за момент, – искаме да видим дали не можем ги научим да ... а!, да – да изчукват съобщението, като пристигнат. Разбираш ли? Много по–удобно от пощенски гълъби!

– Защо? – изуми се Грош.

Емери за миг се втренчи в целия свят.

– Защото ... така ще могат да доставят съобщения дори и на тъмно?

– Много мъдро, – промърмори оня, който разглобяваше барабана.

– Мога да си представя! – Съгласи се Грош. – Би било незаменимо. Ама пак няма как да изпревари семафорите.

– Ще видим дали няма, – отговори Уинтън.

– Но ще сме ти много задължени, ако си траеш, – прибави Карлтън припряно. – Ето трите долара, господин Грош. Не искаме хората да ни отмъкнат идеята.

– Смятайте ме онемял, момчета, – отговори старецът. – Не се притеснявайте. На Грош може да се разчита.

Карлтън държеше вратата отворена:

– Знаем, че можем. Довиждане, господин Грош.

Докато се отдалечаваше по покрива, Грош чу вратата да се хлопва зад него. Вътре в бараката като че почваше разпра. Някой каза:

– За какъв дявол трябваше да му ги разправяш тия неща?

Стана му криво дето хората си мислят, че не може да му се има доверие. Докато се смъкваше надолу по аварийната стълба, Грош се зачуди дали не трябваше да посочи, че кълвачите няма да искат да летят в тъмното. Направо да не повярва човек дето такива умни момци не се бяха сетили. Като цяло тия тримата бяха малко лековерни, заключи Грош.

Стотина стъпки по–надолу и четвърт миля кълвачи полет по видело, Мойст следваше пътеката на съдбата.

В момента тя го отвеждаше през квартал, който беше в подножието на кривата, която собствениците са изкачвали, когато са купували домовете си тук. Стените бяха покрити с графити, тротоарите – със смет. Не че другаде из града ги нямаше, но поне сметта беше от по–високо качество, а графитите – с по–малко правописни грешки. Целият район като че бе застинал в очакване нещо да се случи – като например голям пожар.

Най–после го намери. Изглеждаше точно като някое от ония безнадеждни магазинчета, чиято продължителност на живота се мери с дни, като Огромна Разпродажба!!! на чорапи с по две пети, гащи с по три крака и фланели с един ръкав, дълъг четири стъпки. Витрината беше закована с дъски, но почти покрити от графитите все още се четяха думите „Тръстът за Големи”.

Мойст побутна вратата. Под подметките му изскърца стъкло.

Един глас каза:

– Дръж си ръцете, мистър, така, че да ги виждам!

Той предпазливо вдигна ръце, докато се взираше в сумрака. Различи неясен силует с арбалет в ръце. Колкото светлина успяваше да се процеди, се отразяваше във върха на стрелата.

– О, – възкликна гласът в мрака, сякаш леко разочарован, дето няма защо да го застрелва. – Всичко е наред, значи. Снощи си имахме посетители.

– Витрината ли? – Попита Мойст.

– Случва се по веднъж на месец. Тъкмо премитах. – Звук от дращене на кибритена клечка, после светлина на фенер. – Обикновено не нападат самите големи, не и сега, когато са свободни. Но стъклото не отвръща на удара...

Светлината на лампата огря висока млада жена, облечена в тясно прилепната сива вълнена рокля. Гарвановочерната й коса беше прибрана в стегнат кок. Очите й бяха зачервени, може би беше плакала.

– Имаш късмет, че ме завари, – каза тя. – Дойдох само да се уверя, че нищо не е задигнато. Продаваш или наемаш? Можеш да си свалиш вече ръцете, – прибави тя и натика арбалета под тезгяха.

– Продавам или наемам? – Повтори объркано Мойст и предпазливо свали ръце.

– Големи, – отговори тя с ясен глас като за трудно схватлив посетител. – Ние сме Тръст за го–ле–ми. Ние купуваме или наемаме го–ле–ми. Имаш го–лем за продан или искаш да наемеш го–лем?

– Ни–то едното, ни–то другото, – отвърна Мойст. – Вече си имам голем. Тоест, имам голем на работа при мене.

– Ами? Къде? – Изненада се жената. – Давай по–бързо.

– В пощата.

– А, да, Помпа 19, – сети се жената. – Той спомена, че бил на държавна служба.

– Ние го наричаме Господин Помпа, – натърти Мойст.

– Ами? А промъква ли ти се едно такова топло благотворително чувство, когато го наричаш „господин”?

– Моля? Какво? – абсолютно се обърка Мойст. Не можеше да разбере дали му се присмива иззад намръщената си гримаса.

Жената въздъхна.

– Извинявай, малко съм рязка тази сутрин. Така става, като му замерят на човек бюрото с тухла. Исках просто да кажа, че те не проумяват света по начина, по който ние го виждаме, окей? Имат си чувства, но те са различни от нашите. Както и да е ... с какво мога да ви бъда полезна, господин...?

– Фон Липвиг, – отвърна Мойст и добави, – Мойст фон Липвиг, – за да свърши с най–лошото. Жената обаче дори не се усмихна.

– Липвиг, малко градче в отсамните Юбервальд, – каза тя, отърси една тухла от парченцата стъкло по бюрото, огледа я критично и я прибра в антично изглеждащ канцеларски шкаф, под буква „Т”. – Основен експорт: прославените кучета, разбира се, втори най–важен експорт: бира, освен по време на Сектобърфест, когато изнася ... рециклирана бира, може би?

– Нямам представа. Преместихме се още докато съм бил малък, – отговори Мойст. – За мене означава единствено, че са ме нарекли със смешно име.

– Ако Липвиг ти се струва смешно, опитай с Адора Бел Диърхарт*, – каза жената.

– Ах. Това не е смешно име.

– Именно, – съгласи се Адора Бел Диърхарт. – В един момент загубих всякакво чувство за хумор. Хубаво, а сега, след като се представихме един другиму, какво точно желаеш?

– Виждаш ли, Ветинари ме натовари, един вид, с този Госп... с Помпа 19 в качеството му на ... на мой асистент, а аз си нямам представа как да се отнасям към..., – Мойст потърси в очите на жената намек за политически коректния термин и, като не го откри, завърши с – ... него.

– Ъ? Отнасяй се с него нормално.

– Нормално означава „нормално като към човек” или „нормално като към пълен с жарава керамичен исполин”?

За изненада на Мойст, Адора Бел Диърхарт извади пакет цигари и запали. Разбрала изражението му погрешно, тя му протегна пакета.

– Не, благодаря, – махна с длан Мойст. Като изключим някоя и друга възрастна дама с цигаре, не беше виждал преди жена да пуши. Беше ... озадачаващо привлекателно, особено като се има пред вид, че тя запуши циграта, сякаш й имаше зъб, всмукваше дима яростно и почти моментално го издишваше.

– Скофти ти се, значи, понеже не знаеш какво да правиш? – попита тя. Когато не пушеше цигарата си, госпожица Диърхарт я държеше на нивото на рамото, подпряла лакътя на лявата си ръка в дланта на дясната. Около Адора Бел Диърхарт витаеше настойчивото усещане, че похлупакът й едва удържа някакъв огромен сподавен гняв.

– Да! Имам пред вид..., – започна Мойст.

– Ха! Същото се случи и с кампанията за Равноправие на ръста. Наговориха ни куп снизходителни дивотии как не трябва да употребяваме думи като „дребнотемие” и „издребнявам”. Само че големите нямат нашите психологически задръжки относно „кой съм аз, защо съм тук”, схващаш ли? Те просто знаят. Те са били изработени да бъдат инструменти, да бъдат нечия собственост, да вършат работа. Работата е техният смисъл. В известен смисъл те са работата, която вършат. Толкоз по въпроса за кризата на идентичността.

Госпожица Диърхарт всмука и издиша в единствен невротичен жест поредната порция цигарен дим.

– А междувременно глупаците обикалят насам–натам и ги наричат „глинени граждани”, „господин Гаечен Ключ” и кой знае какво още, което за големите не означава нищо. Те проумяват концепцията за свободната воля. Разбират също така, че не я притежават. Разбира се, веднъж щом се откупят, нещата напълно се променят.

– Чакай–чакай, как така се откупуват? – Прекъсна я Мойст. – Как може един инструмент да притежава сам себе си? Нали каза, че...

– Спестяват и се купуват, естествено! Големите не признават друг път към свободата. Свободните големи всъщност са тези, които субсидират Тръста. Когато успее, Тръстът купува големи, които след това се откупуват от нас. Системата работи доста гладко. Свободните големи работят двадесет и четири часа в денонощието, осем дни в седмицата. Те не спят, не се хранят, не износват дрехи и концепцията за отпуска им е непозната. Отвреме–навреме ще си купят по някоя туба цимент за фаянс, но той не струва много. Всеки месец откупуват все повече големи, плащат ми надницата, а също и инквизиторския наем, който хазяинът иска за тая дупка, понеже научи, че ще я ползват големи. Те не се пазарят, знаеш. Не се оплакват. Плащат каквото им поискаш. Толкова са търпеливи, направо може да се побърка човек.

Цимент за фаянс, а? Мойст се опита да запамети новата информация, в случай че някога му дотрябва, но мозъчните му вериги се оказаха задръстени от набъбващата изненада колко красива може да бъде една жена, когато е облечена в строга семпла рокля.

– А може ли да ги повреди човек? – изплю наслуки той.

– Естествено! Ако хласнеш голем с ковашки чук на подходящото място, можеш направо да го съсипеш. Големите, които са нечия собственост, биха стояли без да се съпротивляват. Но големите от Тръста могат да се защищават, а когато някой, който тежи цял тон иска да ти измъкне чука от ръката, по–добре е да пуснеш и бързо да бягаш.

– Струва ми се, че на господин Помпа му е разрешено да удря хората, – каза Мойст.

– Възможно е. Мнозина от свободните са против това, но останалите твърдят, че един инструмент не може да се противи на работата, която му е възложено да свърши, – обясни госпожица Диърхарт. – Големите често дискутират въпроса. С дни.

Не носи пръстен, отбеляза Мойст. Защо такова привлекателно момиче е решило да работи за тълпа глинени човеци?

– Темата е направо възхитителна, – на глас каза той. – Къде мога да намеря нещо повече по въпроса?

– Издали сме брошурка, – отговори почти–сигурно–госпожицата, издърпа едно чекмедже и плясна тънка книжка на бюрото. – Струва пет пенса.

Мойст даде долар;

– Задръж рестото.

– Не! – отвърна госпожица Диърхарт, докато ровичкаше за ресто из чекмеджето. – Не прочете ли какво пише на вратата?

– Прочетох. Пише „СтрушетИ Купелдацити”.

Госпожица Диърхарт уморено разтърка чело.

– А, да. Не съм викала още бояджията. Под него, имах пред вид ... ето, има го тука на гърба на брошурата...

Chapter Three

Our Own Hand, Or None

In which our hero discovers the world of pins - The Greengrocer’s Apostrophe - S.W.A.L.K. - The path of Fate - The Golem Lady - The Business of Business and the Nature of Freedom Once Again Discussed - Clerk Brian shows enthusiasm

Rise And Shine, Mr Lipvig. Your Second Day As Postmaster!’

Moist opened one crusted eye and glared at the golem.

‘Oh, so you’re an alarm clock too?’ he said. ‘Aargh. My tongue. It feels like it was caught in a mousetrap.’

He half crawled, half rolled across the bed of letters and managed to stand up just outside the door.

‘I need new clothes,’ he said. ‘And food. And a toothbrush. I’m going out, Mr Pump. You are to stay here. Do something. Tidy the place up. Get rid of the graffiti on the walls, will you? At least we can make the place look clean!’

‘Anything You Say, Mr Lipvig.’

‘Right!’ said Moist, and strode off, for one stride, and then yelped.

‘Be Careful Of Your Ankle, Mr Lipvig,’ said Mr Pump.

‘And another thing!’ said Moist, hopping on one leg. ‘How can you follow me? How can you possibly know where I am?’

‘Karmic Signature, Mr Lipvig,’ said the golem.

‘And that means what, exactly?’ Moist demanded.

‘It Means I Know Exactly Where You Are, Mr Lipvig.’

The pottery face was impassive. Moist gave up.

He limped out into what, for this city, was a fresh new morning. There had been a touch of frost overnight, just enough to put some zest into the air and give him an appetite. The leg still hurt, but at least he didn’t need the crutch today.

Here was Moist von Lipwig walking through the city. He’d never done that before. The late Albert Spangler had, and so had Mundo Smith and Edwin Streep and half a dozen other personas that he’d donned and discarded. Oh, he’d been Moist inside (what a name, yes, he’d heard every possible joke), but they had been on the outside, between him and the world.

Edwin Streep had been a work of art. He’d been a lack-of-confidence trickster, and needed to be noticed. He was so patently, obviously bad at running a bent Find The Lady game and other street scams that people positively queued up to trick the dumb trickster and walked away grinning . . . right up to the point when they tried to spend the coins they’d scooped up so quickly.

There’s a secret art to forgery, and Moist had discovered it: in a hurry, or when excited, people will complete the forgery by their own cupidity. They’ll be so keen to snatch the money from the obvious idiot that their own eyes fill in all the little details that aren’t quite there on the coins they so quickly pocket. All you needed to do was hint at them.

But that was just for starters. Some customers never even discovered that they’d put fake coins in their purse, thus revealing to the incompetent Streep in which pocket they kept it. Later on they learned that Streep might be rubbish with a deck of cards but also that this lack was more than made up for by his exceptional skill as a pickpocket.

Now Moist felt like a peeled prawn. He felt as though he’d stepped out naked. And yet, still, no one was taking any notice. There were no cries of’Hey, you’, no shouts of’That’s him!’ He was just another face in the crowd. It was a strange new feeling. He’d never really had to be himself before.

He celebrated by buying a street directory from the Guild of Merchants, and had a coffee and a bacon sandwich while he thumbed, greasily, through it for the list of bars. He didn’t find what he was looking for there but he did find it in the list of hairdressers, and grinned when he did so. It was nice to be right.

He also found a mention of Dave’s Pin Exchange, up in Dolly Sisters, in an alley between a house of negotiable affection and a massage parlour. It bought and sold pins to pin fanciers.

Moist finished his coffee with a look on his face which those who knew him well, a group consisting in fact of absolutely nobody, would have recognized as the formation of a plan. Ultimately, everything was all about people. If he was going to be staying here for a while, he’d make himself comfortable.

He went for a walk to the self-styled ‘Home of Acuphilia!!!’

It was like lifting an unregarded stone and finding a whole new world. Dave’s Pin Exchange was the kind of small shop where the owner knows every single one of his customers by name. It was a wonderful world, the world of pins. It was a hobby that could last you a lifetime. Moist knew this because he expended one dollar on Pins by J. Lanugo Owlsbury, apparently the last word on the subject. Everyone had their funny little ways, Moist conceded, but he wasn’t entirely at home among people who, if they saw a pin-up, would pay attention to the pins. Some of the customers browsing the book racks {Mis-draws, Double Pointers and Flaws, Pins of Uberwald and Genua, First Steps in Pins, Adventures in Acuphilia . . . ) and staring covetously at the rack of pins laid out under glass had an intensity of expression that frightened him. They looked a bit like Stanley. They were all male. Clearly, women weren’t natural ‘pinheads’.

He found Total Pins on the bottom rack. It had a smudgy, home-produced look, and the print was small and dense and lacked such subtleties as paragraphs and, in many cases, punctuation. The common comma had looked at Stanley’s expression and decided not to disturb him.

When Moist put the little magazine on the counter the shop’s owner, a huge bearded man with dreadlocks, a pin through his nose, a beer belly belonging to three other people and the words ‘Death or Pins’ tattooed on a bicep, picked it up and tossed it back down dismissively.

‘Sure about that, sir?’ he said. ‘We’ve got Pins Monthly, New Pins, Practical Pins, Modern Pins, Pins Extra, Pins International, Talking Pins, Pins World, World Pins, World of Pins, Pins and Pinneries . . .’ Moist’s attention wandered off for a while but came back in time to catch ‘. . . the Acuphile Digest, Extreme Pins, $itfte! - that’s from Uberwald, very good if you collect foreign pins - Beginning Pins -that’s a part-work, sir, with a new pin every week - Pin Times and’ - here the big man winked - ‘Back Alley Pins’

‘I noticed that one,’ said Moist. ‘It has lots of pictures of young women in leather.’

‘Yes, sir. But, to be fair, they’re generally holding pins. So, then . . . it’s still Total Pins for you, is it?’ he added, as if giving a fool one last chance to repent of his folly.

‘Yes,’ said Moist. ‘What’s wrong with it?’

‘Oh, nothing. Nothing at all.’ Dave scratched his stomach thoughtfully. ‘It’s just that the editor is a bit . . . a bit . . .’

‘A bit what?’ said Moist.

‘Well, we think he’s a bit weird about pins, to tell you the truth.’

Moist looked around the shop. ‘Really?’ he said.

Moist went to a nearby cafe and leafed through the magazine. One of the skills of his previous life had been an ability to pick up just enough about anything to sound like an expert, at least to nonexperts. Then he returned to the shop.

Everyone had their levers. Often it was greed. Greed was a reliable old standby. Sometimes it was pride. That was Groat’s lever. He desperately wanted promotion; you could see it in his eyes. Find the lever, and then it was plain sailing.

Stanley, now, Stanley . . . would be easy.

Big Dave was examining a pin under a microscope when Moist returned to the shop. The rush hour for pin buying must have been nearly over, because there were only a few laggards ogling the pins under glass, or thumbing through the racks.

Moist sidled over to the counter and coughed.

‘Yes, sir?’ said Big Dave, looking up from his work. ‘Back again, eh? They get to you, don’t they? Seen anything you like?’

‘A packet of pre-perforated pin papers and a tenpenny lucky dip bag, please,’ said Moist loudly. The other customers looked up for a moment as Dave pulled the packets off their rack, and then looked down again.

Moist leaned over the counter. ‘I was wondering,’ he whispered hoarsely, ‘if you’d got anything a bit . . . you know . . . sharper?’

The big man gave him a carefully blank look. ‘How d’you mean, sharper?’ he said.

‘You know,’ said Moist. He cleared his throat. ‘More . . . pointed.’

The doorbell jangled as the last of the customers, sated on pins for one day, stepped out. Dave watched them go and then turned his attention back to Moist.

‘A bit of a connoisseur, are we, sir?’ he said, winking.

‘A serious student,’ said Moist. ‘Most of the stuff here, well . . .’

‘I don’t touch nails,’ said Dave sharply. ‘Won’t have ‘em in the shop! I’ve got a reputation to think about! Little kids come in here, you know!’

‘Oh no! Strictly pins, that’s me!’ said Moist hastily.

‘Good,’ said Dave, relaxing. ‘As it happens, I might have one or two items for the genuine collector.’ He nodded towards a beaded curtain at the back of the shop. ‘Can’t put everything on display, not with youngsters around, you know how it is . . .’

Moist followed him through the clashing curtain and into the crowded little room behind, where Dave, after looking around con-spiratorially, pulled a small black box off a shelf and flipped it open under Moist’s nose.

‘Not something you find every day, eh?’ said Dave.

Gosh, it’s a pin, thought Moist, but said ‘Wow!’ in a tone of well-crafted genuine surprise.

A few minutes later he stepped out of the shop, fighting an impulse to turn his collar up. That was the problem with certain kinds of insanity. They could strike at any time. After all, he’d just spent AM$70 on a damn pin!

He stared at the little packets in his hand and sighed. As he carefully put them in his jacket pocket, his hand touched something papery.

Oh, yes. The S.W.A.L.K. letter. He was about to shove it back when his eye caught sight of the ancient street sign opposite: Lobbin Clout. And as his gaze moved down it also saw, over the first shop in the narrow street:

NO.1 A. PARKER & SON’S

GREENGROCER’S

HIGH CLAS’S FRUIT AND VEGETABLE’S

Well, why not deliver it? Hah! He was the postmaster, wasn’t he? What harm could it do?

He slipped into the shop. A middle-aged man was introducing fresh carrots, or possibly carrot’s, into the life of a bulky woman with a big shopping bag and hairy warts.

‘Mr Antimony Parker?’ said Moist urgently.

‘Be with you in ju’st one moment, s’ir, I’m ju’st—’ the man began.

‘I just need to know if you are Mr Antimony Parker, that’s all,’ said Moist. The woman turned to glare at the intruder, and Moist gave her a smile so winning that she blushed and wished just for a moment she’d worn make-up today.

‘Thats’ father,’ said the greengrocer. ‘He’s out the back, tackling a difficult cabbage—’

‘This is his,’ said Moist. ‘Postal delivery’ He put the envelope on the counter and walked quickly out of the shop.

Shopkeeper and customer stared down at the pink envelope.

‘S’.W.A.L.K?’ said Mr Parker.

‘Ooh, that takes me back, Mr Parker,’ said the woman. ‘In my day we used to put that on our letters when we were courting. Didn’t you? Sealed With A Loving Kiss. There was S.W.A.L.K., and L.A.N.C.R.E. and . . .’ she lowered her voice and giggled, ‘K.L.A.T.C.H., of course. Remember?’

‘All that pas’sed me by, Mrs Goodbody,’ said the greengrocer stiffly. ‘And if it mean’s young men are s’ending our dad pink envelope’s with ‘swalk on them, I’m thankful for that. Modern time’s, eh?’ He turned and raised his voice. ‘Father!’

* * *

Well, that was a good deed for the day, Moist thought. Or a deed, in any case.

It looked as though Mr Parker had managed to acquire some sons, one way or another. Still, it was . . . odd to think of all those letters heaped in that old building. You could imagine them as little packets of history. Deliver them, and history went one way. But if you dropped them in the gap between the floorboards, it went the other.

Ha. He shook his head. As if one tiny choice by someone unimportant could make that much difference! History had to be a bit tougher than that. It all sprang back eventually, didn’t it? He was sure he’d read something, somewhere. If it wasn’t like that, no one would ever dare do anything.

He stood in the little square where eight roads met, and chose to go home via Market Street. It was as good a way as any other.

When he was sure that both Stanley and the golem were busy on the mail mountains, Mr Groat crept away through the labyrinth of corridors. Bundles of letters were stacked so high and tightly that it was all he could do to squeeze through, but at last he reached the shaft of the old hydraulic elevator, long disused. The shaft had been filled up with letters.

However, the engineer’s ladder was still clear, and that at least went up to the roof. Of course, there was the fire escape outside, but that was outside, and Groat was not over-keen on going outside at the best of times. He inhabited the Post Office like a very small snail in a very large shell. He was used to gloom.

Now, slowly and painfully, his legs shaking, he climbed up through the floors of mail and forced open the trapdoor at the top.

He blinked and shuddered in the unfamiliar sunlight, and hauled himself out on to the flat roof.

He’d never really liked doing this, but what else could he have done? Stanley ate like a bird and Groat mostly got by on tea and biscuits, but it all cost money, even if you went round the markets just as they closed up, and somewhere in the past, decades ago, the pay had stopped arriving. Groat had been too frightened to go up to the palace to find out why. He was afraid that if he asked for money he’d be sacked. So he’d taken to renting out the old pigeon loft. Where was the harm in that? All the pigeons had joined their feral brethren years ago, and a decent shed was not to be sneezed at in this city, even if it did whiff a bit. There was an outside fire escape and everything. It was a little palace compared to most lodgings.

Besides, these lads didn’t mind the smell, they said. They were pigeon fanciers. Groat wasn’t sure what that entailed, except that they had to use a little clacks tower to fancy them properly. But they paid up, that was the important thing.

He skirted the big rainwater tank for the defunct lift and sidled around the rooftops to the shed, where he knocked politely.

‘It’s me, lads. Just come about the rent,’ he said.

The door was opened and he heard a snatch of conversation: ‘. . . the linkages won’t stand it for more than thirty seconds . . .’

‘Oh, Mr Groat, come on in,’ said the man who had opened the door. This was Mr Carlton, the one with the beard a dwarf would be proud of, no, two dwarfs would be proud of. He seemed more sensible than the other two, although this was not hard.

Groat removed his hat. ‘Come about the rent, sir,’ he repeated, peering around the man. ‘Got a bit o’ news, too. Just thought I’d better mention, lads, we’ve got a new postmaster. If you could be a bit careful for a while? A nod’s as good as a wink, eh?’

‘How long’s this one going to last, then?’ said a man who was sitting on the floor, working on a big metal drum full of what, to Mr Groat, appeared to be very complicated clockwork. ‘You’ll push him off the roof by Saturday, right?’

‘Now, now, Mr Winton, there’s no call to make fun of me like that,’ said Groat nervously. ‘Once he’s been here a few weeks and got settled in I’ll kind of . . . hint that you’re here, all right? Pigeons getting on okay, are they?’ He peered around the loft. Only one pigeon was visible, hunched up high in a corner.

‘They’re out for exercise right now,’ said Winton.

‘Ah, right, that’d be it, then,’ said Groat.

‘Anyway, we’re a bit more interested in woodpeckers at the moment,’ said Winton, pulling a bent metal bar out of the drum. ‘See, Alex? I told you, it’s bent. And two gears are stripped bare . . .’

“Woodpeckers?’ said Groat.

There was a certain lowering of the temperature, as if he’d said the wrong thing.

‘That’s right, woodpeckers,’ said a third voice.

‘Woodpeckers, Mr Emery?’ The third pigeon fancier always made Groat nervous. It was the way his eyes were always on the move, as if he was trying to see everything at once. And he was always holding a tube with smoke coming out of it, or another piece of machinery. They all seemed very interested in tubes and cogwheels, if it came to that. Oddly enough, Groat had never seen them holding a pigeon. He didn’t know how pigeons were fancied, but he’d assumed that it had to be close up.

‘Yes, woodpeckers,’ said the man, while the tube in his hand changed colour from red to blue. ‘Because . . .’ and here he appeared to stop and think for a moment, ‘we’re seeing if they can be taught to . . . oh, yes, tap out the message when they get there, see? Much better than messenger pigeons.’

‘Why?’ said Groat.

Mr Emery stared at the whole world for a moment. ‘Because . . . they can deliver messages in the dark?’ he said.

‘Well done,’ murmured the man dismantling the drum.

‘Ah, could be a lifesaver, I can see that,’ said Groat. ‘Can’t see it beating the clacks, though!’

‘That’s what we want to find out,’ said Winton.

‘But we’d be very grateful if you didn’t tell anyone about this,’ said Carlton quickly. ‘Here’s your three dollars, Mr Groat. We wouldn’t want other people stealing our idea, you see.’

‘Lips are sealed, lads,’ said Groat. ‘Don’t you worry about it. You can rely on Groat.’

Carlton was holding the door open. ‘We know we can. Goodbye, Mr Groat.’

Groat heard the door shut behind him as he walked back across the roof. Inside the shed, there seemed to be an argument starting; he heard someone say, ‘What did you have to go and tell him that for?’

That was a bit hurtful, someone thinking that he couldn’t be trusted. And, as he eased his way down the long ladder, Groat wondered if he ought to have pointed out that woodpeckers wouldn’t fly in the dark. It was amazing that bright lads like them hadn’t spotted this flaw. They were, he thought, a bit gullible.

A hundred feet down and a quarter of a mile away as the woodpecker flies during daylight, Moist followed the path of destiny.

Currently, it was leading him through a neighbourhood that was on the downside of whatever curve you hoped you’d bought your property on the upside of. Graffiti and rubbish were everywhere here. They were everywhere in the city, if it came to that, but elsewhere the garbage was better quality rubbish and the graffiti were close to being correctly spelled. The whole area was waiting for something to happen, like a really bad fire.

And then he saw it. It was one of those hopeless little shop fronts that house enterprises with a lifetime measured in days, like Giant Clearance Sale!!! of socks with two heels each, tights with three legs and shirts with one sleeve, four feet long. The window was boarded over, but just visible behind the graffiti above it were the words: The Golem Trust.

Moist pushed open the door. Glass crunched under his feet.

A voice said, ‘Hands where I can see them, mister!’

He raised his hands cautiously, while peering into the gloom. There was definitely a crossbow being wielded by a dim figure. Such light as had managed to get round the boards glinted off the tip of the bolt.

‘Oh,’ said the voice in the dark, as if mildly annoyed that there was no excuse to shoot anybody. ‘All right, then. We had visitors last night.’

‘The window?’ said Moist.

‘It happens about once a month. I was just sweeping it up.’ There was the scratch of a match, and a lamp was lit. ‘They don’t generally attack the golems themselves, not now there’s free ones around. But glass doesn’t fight back.’

The lamp was turned up, revealing a tall young woman in a tight grey woollen dress, with coal-black hair plastered down so that she looked like a peg doll and forced into a tight bun at the back. There was a slight redness to her eyes that suggested she had been crying.

‘You’re lucky to have caught me,’ she said. ‘I’d only come in to make sure nothing’s been taken. Are you here to sell or to hire? You can put your hands down now,’ she added, placing the crossbow under the counter.

‘Sell or hire?’ said Moist, lowering his hands with care.

‘A golem,’ she said, in a talking-to-the-hard-of-thinking voice. ‘We are the Go-lem Trust. We buy or hire go-lems. Do you want to sell a go-lem or hire a go-lem?’

‘Nei-ther,’ said Moist. ‘I’ve got a go-lem. I mean, one is work-ing for me.’

‘Really? Where?’ said the woman. ‘And we can probably speed up a little, I think.’

‘At the Post Office.’

‘Oh, Pump 19,’ said the woman. ‘He said it was government service.’

‘We call him Mister Pump,’ said Moist primly.

‘Really? And do you get a wonderful warm charitable feeling when you do?’

‘Pardon? What?’ said Moist, bewildered. He wasn’t sure if she was managing the trick of laughing at him behind her frown.

The woman sighed. ‘Sorry, I’m a bit snappish this morning. A brick landing on your desk does that to you. Let’s just say they don’t see the world in the same way as we do, okay? They’ve got feelings, in their own way, but they’re not like ours. Anyway . . . how can I help you, Mr . . . ?’

‘Von Lipwig,’ said Moist, and added: ‘Moist von Lipwig,’ to get the worst over with. But the woman didn’t even smile.

‘Lipwig, small town in Near Uberwald,’ she said, picking up a brick from the broken glass and debris on her desk, regarding it critically, and then turning to the ancient filing cabinet behind her and filing it under B. ‘Chief export: its famous dogs, of course, second most important export its beer, except during the two weeks of Sektober-fest, when it exports . . . second-hand beer, probably?’

‘I don’t know. We left when I was a kid,’ said Moist. ‘As far as I’m concerned, it’s just a funny name.’

‘Try Adora Belle Dearheart some time,’ said the woman.

‘Ah. That’s not a funny name,’ said Moist.

‘Quite,’ said Adora Belle Dearheart. ‘I now have no sense of humour whatsoever. Well, now that we’ve been appropriately human towards one another, what exactly was it you wanted?’

‘Look, Vetinari has sort of lumbered me with Mr— with Pump 19 as an . . . an assistant, but I don’t know how to treat . . .’ Moist sought in the woman’s eyes for some clue as to the politically correct term, and plumped for ‘him.’

‘Huh? Just treat him normally.’

‘You mean normally for a human being, or normally for a pottery man filled with fire?’

To Moist’s astonishment Adora Belle Dearheart took a packet of cigarettes out of a desk drawer and lit one. She mistook his expression, and proffered the pack.

‘No, thanks,’ he said, waving it away. Apart from the occasional old lady with a pipe, he’d never seen a woman smoke before. It was . . . strangely attractive, especially since, as it turned out, she smoked a cigarette as if she had a grudge against it, sucking the smoke down and blowing it out almost immediately.

‘You’re getting hung up about it all, right?’ she said. When Ms Dearheart wasn’t smoking she held the cigarette at shoulder height, the elbow of her left arm cupped in her right hand. There was a definite feel about Adora Belle Dearheart that a lid was only barely holding down an entire womanful of anger.

‘Yes! I mean—’ Moist began.

‘Hah! It’s just like the Campaign for Equal Heights and all that patronizing stuff they spout about dwarfs and why we shouldn’t use terms like “small talk” and “feeling small”. Golems don’t have any of our baggage about “who am I, why am I here”, okay? Because they know. They were made to be tools, to be property, to work. Work is what they do. In a way, it’s what they are. End of existential angst.’

Ms Dearheart inhaled and then blew out the smoke in one nervous movement. ‘And then stupid people go around calling them “persons of clay” and “Mr Spanner” and so on, which they find rather strange. They understand about free will. They also understand that they don’t have it. Mind you, once a golem owns himself, it’s a different matter.’

‘Own? How does property own itself?’ said Moist. ‘You said they were—’

‘They save up and buy themselves, of course! Freehold is the only path to freedom they’ll accept. Actually, what happens is that the free golems support the Trust, the Trust buys golems whenever it can, and the new golems then buy themselves from the Trust at cost. It’s working well. The free golems earn twenty-four/eight and there’s more and more of them. They don’t eat, sleep, wear clothes or understand the concept of leisure. The occasional tube of ceramic cement doesn’t cost much. They’re buying more golems every month now, and paying my wages, and the iniquitous rent the landlord of this dump is charging because he knows he’s renting to golems. They never complain, you know. They pay whatever’s asked. They’re so patient it could drive you nuts.’

Tube of ceramic cement, thought Moist. He tried to fix that thought in case it came in useful, but some mental processes were fully occupied with the growing realization of how well some women could look in a severely plain dress.

‘Surely they can’t be damaged, can they?’ he managed.

‘Certainly they can! A sledgehammer on the right spot would really mess one up. Owned golems will just stand there and take it. But the Trust golems are allowed to defend themselves, and when someone weighing a ton snatches a hammer out of your hand you have to let go really quickly.’

‘I think Mr Pump is allowed to hit people,’ said Moist.

‘Quite possibly. A lot of the frees are against that, but others say a tool can’t be blamed for the use to which it’s put,’ said Ms Dearheart. ‘They debate it a lot. For days and days.’

No rings on her fingers, Moist noted. What kind of attractive girl works for a bunch of clay men?

‘This is all fascinating? he said. ‘Where can I find out more?’

‘We do a pamphlet,’ said almost-certainly-Miss Dearheart, pulling open a drawer and flipping a thin booklet on to the desk. ‘It’s five pence.’

The title on the cover was Common Clay.

Moist put down a dollar. ‘Keep the change,’ he said.

‘No!’ said Miss Dearheart, fumbling for coins in the drawer. ‘Didn’t you read what it said over the door?’

‘Yes. It said “SmasH The Barstuds”,’ said Moist.

Miss Dearheart put a hand to her forehead wearily. ‘Oh, yes. The painter hasn’t been yet. But underneath that . . . look, it’s on the back of the pamphlet . . .’

, прочете Мойст, или поне плъзна поглед по текстa.

– Написано е на един от техните езици, – поясни момичето. – Някакъв ... мистичен език. Казват, че го говорели ангелите. Превежда се като „Аз Сам, Никой Вместо Мене”. Убийствено независими са. Нямаш си идея.

Възхищава им се, отбеляза Мойст. У–ху! Ами ... ангелите?

– Много благодаря, значи, – каза. – По–добре да вървя. Обезателно ще ... така де, благодаря.

– С какво се занимавате в Пощата, господин фон Липвиг? – попита жената, докато му отваряше вратата.

– Викай ми Мойст, – каза Мойст и частица от съществото му потрепери. – Аз съм новият директор.

– Не думай? – изненада се госпожица Диърхарт. – Доволна съм тогава, че Помпа 19 работи при тебе. Последните няколко директори не се задържаха много–много, чух?

– И аз така научих, – съгласи се небрежно Мойст. – Явно навремето условията са били убийствени ...

Госпожица Диърхарт смръщи чело.

– Навремето ли? – не разбра тя. – Миналия месец не е точно едно време!

Лорд Ветинари продължаваше да рее поглед през прозореца. Едно време кабинетът му бе имал прекрасен изглед към града. Строго погледнато, нещата не се бяха променили, само дето по покривите беше изникнала гора от семафорни кули, които намигаха и блещукаха непрестанно. На върха на Тъмп*, стария замък на другия бряг на реката, се намираше сборната семафорна кула, първа от Главното трасе, което се проточваше повече от две хиляди мили през континента, чак до Генуа. Семафорът й отразяваше слънчевите лъчи като през лещи.

Прекрасно е, дето живата кръв на търговията и обмена пулсира тъй равномерно, особено след като служителите му бяха така добри в дешифрирането на сигналите. Черно–бели денем, светло–тъмни нощем, затворите спираха единствено при мъгла или сняг.

Така беше поне до преди няколко месеца. Той въздъхна и се върна зад бюрото.

На него лежеше отворена папка. Тя съдържаше рапорт от Командир Ваймс от Градската стража, с множество удивителни. Вътре имаше и далеч по–сдържан доклад от секретаря му Алфред, в който Ветинари беше оградил с мастило параграфа, озаглавен „Пушещото гну”¥.

На вратата се потропа предпазливо и секретарят Дръмкнот се вмъкна като привидение.

– Господата от семафорната компания Главното трасе се събраха, сър. – Той положи няколко листа, изписани с озадачаващи заврънтулки. Ветинари хвърли небрежен поглед на стенографския текст.

– Нищо важно, а?

– Да, милорд. Бих казал, че е дори прекалено маловажно. Уверен съм, обаче, че няма как да са забелязали отвора на подслушвателното устройство, милорд. Секретарят Брайън много умело го скри в рога на изобилието на едно от херувимчетата – така не само улавя повече звук, но и може да се извърта по посока на говорещия в приемната....

– Няма нужда да видят отвора, за да предположат, че ги подслушваме, Дръмкнот. – Ветинари потупа листата. – Тия хора не са глупци. Поне някои от тях. У тебе ли са документите?

По бледата физиономия на Дръмкнот за миг се изписа нараненото изражение на човек, комуто се е наложило да предаде нерушимите принципи на документооборота.

– В известен смисъл, милорд. В действителност не разполагаме с нищо конкретно по което и да е от обвиненията. Провеждаме Конклудиум в Продълговатата галерия, но досега всичко е било само по слухове, опасявам се, сър. Тук–таме разполагаме с ... намеци, но в действителност се нуждаем от нещо далеч по–солидно...

– И за това ще се отвори възможност, – отговори Ветинари. В днешно време не беше никак лесно да си абсолютен владетел. Не и ако плановете ти включват да останеш абсолютен владетел и утре. На човек му се налага да се съобразява с детайлите. О, естествено, че можеш да наредиш на хората си да разбиват врати и да завлачват хора в тъмниците без съд, но прекалено честото използване на тоя похват намеква за липса на стил, да не говорим че не се отразява добре на бизнеса, човек лесно свиква, но трудно отвиква и е особено опасно за здравето. Един мислещ тиранин, разсъждаваше Ветинари, е изправен пред много по–тежка задача от разните му там идиоти, избрани от народния вот. Те поне винаги можеха да обвинят народа, че грешката е в него.

– ... на този етап по принцип не бихме и помислили да започваме отделни папки, – агонизираше Дръмкнот. – Виждате ли, просто ги актуализирах ежедневно...

– Загрижеността ти е, както винаги, похвална, – прекъсна го Ветинари. – Във всеки случай виждам, че все пак си успял да подготвиш някакви папки.

– Да, милорд. Подплатих ги с анализа на секретаря Харолд за свинепроизводството в Генуа, сър. – Дръмкнот връчи с нежелание картонените папки. Нарочното архивиране на погрешна информация дращеше като с нокти по черната дъска чак до дъното на душата му.

– Много добре, – заключи Ветинари. После измъкна от чекмеджето на бюрото си още една папка, прибави я върху купчината, след което премести наколко листа хартия, за да закрие купчината. – Сега покани, ако обичаш, посетителите.

– Довели са със себе си господин Слант, милорд.

Ветинари се усмихна с невеселата си усмивка.

– Каква изненада.

– Както и господин Рийчър Гилт*, – додаде Дръмкнот като наблюдаваше внимателно господаря си.

– Естествено.

Когато няколко минути по–късно финансистите се зананизваха в кабинета, конферентната маса в другия му край беше празна и полирана до блясък, нарушаван единствено от тефтер за водене на бележки и купчината папки. Самият Ветинари отново бе застанал до прозореца.

– А, господа. Колко мило от ваша страна да ме посетите за кратка беседа, – каза той. – Тъкмо се наслаждавах на гледката.

Извърна се рязко; пресрещна го редица озадачени лица, с изключение на две. Едното беше сиво и принадлежеше на господин Слант, най–известния, скъпо платен и определено най–възрастен адвокат в града. Той се беше подвизавал като зомби в продължение на много години, въпреки че никой не беше забелязал някаква промяна в навиците му преживе и сега. Другата физиономия принадлежеше на човек с едно око и една черна превръзка за око; той се усмихваше като тигър.

– Особено освежаваща е новината, че Главното трасе отново функционира, – каза Ветинари, като игнорира него лице. – Доколкото ми е известно, вчера е бил затворен целия ден. Мислех си колко неприятно е, дето по Главното трасе тече толкова жизненоважна информация, а пък ни само едно. Със съжаление научих, че групата, която се опиваше да построи Новото трасе се е разпаднала, което, естествено, оставя Главното трасе да функционира в самотното си великолепие, а компанията ви, господа, без конкуренция. Ах, къде ми е умът! Моля, седнете, господа!

Докато сядаше, дари Слант с още една приветлива усмивка.

– Не съм уверен, че познавам всичките тези господа?

Слант въздъхна.

– Позволете да ви представя, милорд, мистър Грийнихам[1] от Анкх–Сто колегията, който е ковчежникът на компанията зад Главното трасе, господин Нътмег[2] от холдинга на равнините Сто, господин Хорсфрай[3] от кредитната банка на Анкх–Морпорк, господин Стаули от Финансови съветници „Анкх–Фючърс”, както и господин Гилт...

– ... сам–самин, – благо довърши едноокия.

– Ах, господин Рийчър Гилт, – впери поглед в него Ветинари. – Толкова съм ... доволен най–сетне да се срещна с вас.

– Никога не идвате на партитата ми, милорд, – отбеляза Гилт.

– Моля за извинение. Държавните дела отнемат толкова много от времето ми, – без да мигне отвърна Патрицият.

– Редно е да намирате време да поразпуснете, милорд. Знаете приказката, само работа, никак’ игра – малкият Джак ще подивее така[4].

Неколцина от събралите се около масата престанаха да дишат, като чуха това, но лицето на Ветинари остана безизразно.

– Любопитно, – заключи той.

Прехвърли папките и разлисти една от тях.

– Моите сътрудници са ми подготвили някои бележки от достъпни за широката публика източници долу от Барбикан, – обърна се той към адвоката. – Директорските бордове, да речем. Разбира се, мистериозният свят на финансите за мене затворена, хаха, счетоводна книга, но ми изглежда сякаш повечето от вашите клиенти работят, така да се каже, един за друг?

– Да, милорд? – отговори Слант.

– Това нормално ли е?

– О, съвсем обичайно е хора с определени квалификации да служат в бордовете на няколко компании, милорд.

– Дори когато компаниите си съперничат?

Събралите се около масата се усмихнаха. Финансистите си позволиха да се отпуснат малко. Човекът явно е съвсем бос в бизнес материята. Какво знае, да речем, за кумулативната лихва? Той е с класическо образование, в края на краищата. След което си спомниха, че Патрицият беше завършил образованието си в Гилдията на Убийците – и спряха да се усмихват. Но господин Гилт продължи да гледа Ветинари втренчено.

– Съществуват начини – съвършено почтени начини – за постигане както на конфиденциалност, така и за избягване на конфликта на интереси, милорд, – обясни Слант.

– Имате пред вид... как го наричат ... стъкления таван ли? – С интерес попита Ветинари.

– Не, милорд. Той е друго нещо. Вероятно говорите за „Ахатовата стена”, – гладко поясни Слант. – Тя подробно и успешно дефинира, че няма да има никакви проблеми с конфиденциалността, ако се окаже, например, че една част от организацията се окаже във владение на поверителна информация, която би могла да бъде използвана от някой съседен департамент с неетична цел.

– Удивително! И как точно става тая работа?

– Хората се разбират да не дърдорят.

– Моля? – Изненада се Ветинари. – Не споменахте ли някаква стена?...

– Само името е такова, милорд. На съглашението.

– Ах? И хората се подчиняват? Колко удивително! Дори когато, както е в случая, невидимата стена разполовява собствените им мозъци?

– Затова написахме Кодекса на Поведение, знаете! – Обади се нечий глас.

Всички погледи с изключение този на господин Слант се обърнаха към говорещия, който се въртеше нервно на стола си. Слант отдавна познаваше Патриция и бе научил, че когато Ветинари се държи като объркан държавен служител и задава невинни въпроси, човек трябва да бъде извънредно предпазлив.

– Радвам се да го чуя, господин ...? – Изрече Ветинари.

– Криспин Хорсфрай се казвам, милорд, и тонът на въпросите ви не ми се нрави!

За момент изглеждаше сякаш останалите столове се отдръпват от само себе си от него. Господин Хорсфрай бе младолик човек, който не беше просто пълен, но сякаш преливаше от стола си. На трийсет годишна възраст се беше вече сдобил с внушителна колекция от брадички, които в момента се тресяха от праведен гняв*.

– Мога да ви говоря и с друг тон, – кротко отвърна Ветинари.

Хорсфрай се огледа, само за да забележи, че колегите му са се оттеглили по посока на хоризонта.

– Исках само да поясня, че не сме извършили нищо нередно, – промърмори той. – И туй–то. Имаме си Кодекса на Поведение.

– Убеден съм, че не съм намеквал да сте извършили каквото и да е нередно дело, – каза лорд Ветинари. – Във всеки случай ще си отбележа думите ви.

Той придърпа лист хартия и с внимателен почерк, сякаш пишеше в пясък, записа ”Кодекс на Поведение”. Под преместения лист се откри името на папката, което беше „Незаконно присвояване”. Заглавието, разбира се, беше наопаки към посетителите – и след като от тях явно не се очакваше да го видят, те всички го прочетоха. Хорсфрай дори изкриви глава, за да го види по–добре.

– Но след като тъй или иначе проблемът за непочтените сделки бе повдигнат от господин Хорсфрай, – тук Ветинари кимна усмихнато към младия адвокат, – уверен съм, че сте в течение на слуховете, които говорят за конспирация между вас с цел да държите цените си високи и да не допускате конкуренция. – Изречението се изля бързо и гладко, подобно змийски език, като дори завърши с подобно на змийско ухапване: – Както и редица слухове за ненавременната смърт на младия Диърхарт миналия месец.

Полукръгът посетители се разшава неловко, с което подсказа, че камъчето бе изплюто. Не беше приятно камъче, но го бяха очаквали и то се дотъркаля.

– Всичко това са осъдителни фалшификации, – отвърна господин Слант.

– Напротив, господин Слант, – каза Ветинари. – Простото посочване, че слухът съществува по никакъв начин не е осъдително, както – убеден съм – добре ви е известно.

– Нямате никакво доказателство, че сме забъркани в убийството на момчето, – сопна се Хорсфрай.

– А, значи и вие сте чул, че е било убийство? – Попита Ветинари без да отмества очи от лицето на Рийчър Гилт. – Слуховете направо хвърчат наоколо...

– Хората винаги приказват, милорд, – възрази Слант. – Но фактът е, че младият Диърхарт е бил сам на семафорната кула. Никой не се е качвал, никой не е слязъл. Подсигурителното му въже не е било закачено. Става дума за злощастен инцидент, каквито често се случват. Да, и аз дочух, хората говорят, че пръстите му били строшени, но като е паднал от подобна височина, по пътя се е ударил в кулата, нищо чудно няма. За съжаление в момента компанията Главното трасе не се харесва особено на хората, затова, предполагам, се въртят всичките тия неоснователни и очернящи слухове. Както посочи и господин Хорсфрай, няма никакво доказателство, че нещо нередно се е случило и всичко сочи към хипотезата за злощастно стечение на обстоятелствата. И, освен това, ако мога да бъда прям, за какво точно сте ни събрал тука? Клиентите ми за хора заети.

Ветинари се облегна назад и опря едни в други пръстите на ръцете си.

– Нека да си представим за момент ситуацията, в която няколко ентусиазирани и изключително изобретателни души изобретяват удивителна система за комуникация, – започна той. – Те разполагат с интелект и със страст, нямат обаче пари. До този момент дори не са имали интерес към парите. Срещат се те, значи, с едни ... хора, които ги запознават с други едни хора, които им обещават, че за, да речем, четиридесет процента от евентуалната печалба, ще им дадат така нужния капитал, някой и друг бащински съвет, както и ще ги запознаят с една фирма много надеждна счетоводна фирма. Започва работата, скоро парите започват да текат – и да се оттичат, но нашите хора в един момент усещат, че всъщност не са така добре финансово осигурени, както са очаквали, да не говорим, че имат нужда от още пари. Което не е проблем, понеже всички виждат, че предприятието един ден ще бъде така продуктивно, че буквално ще берат пари от овошките, и какво са тогава още петнайсет процента? Нали са само пари? А парите не са толкова важни, не са така важни, както, да кажем, семафорните механизми. В който момент нашите хора разбират, че парите са най–важното. Внезапно светът се обръща с главата надолу, добрите хора, дето им помагаха, вече не са така приятелски настроени, внезапно се оказва, че всичките тия хартийки, дето са ги подписвали на бегом, дето разни усмихнати счетоводители ги съветваха да подпишат, означават, че не притежават абсолютно нищо – нито патенти, нито собственост, нищо. Дори не притежават съдържанието на главите си, се оказва. Дори идеите, които им хрумват оттук–натам, не им принадлежат повече. И за капак някак си все още са затънали в дългове. Какво да се прави – някои бягат, някои се покриват, други се опитват да се борят, което е гупаво до безрасъдство, защото се оказва, че всичко си е напълно законно. Неколцина остават на ниски постове на работа в предприятието, понеже човек трябва да преживява от нещо, да не говорим, че фирмата притежава и сънищата им нощем. И въпреки всичко нищо незаконно не се е случило. Бизнесът си е бизнес.

Лорд Ветинари отвори очи. Мъжете около масата се бяха втренчили в него.

– Просто разсъждавам на глас, – обясни той. – Убеден съм, ще ми посочите, че държавната управа няма работа да се бърка в бизнеса. Зная, че господин Гилт ще го направи. Въпреки това, откак вие тука се сдобихте с Главното трасе – на частица от реалната цена – забелязах, че повредите се умножиха, скоростта на съобщенията намаля, а цената им се качи. Миналата седмица Главното трасе стоя затворено почти три дена. Не можехме да комуникираме дори със Сто Лат! Това едва ли е „Със скоростта на Светлината”, господа!

– Затворихме го за рутинна поддръжка, – начена господин Слант.

– Не, затворихте го за ремонт, – сопна се Ветинари. – При предишните собственици системата почиваше по един час на денонощие. Това е поддръжка. В момента кулите не спират работа, докато не се повредят. Какво точно си мислите, че вършите, господа?

– С всичкото ми уважение, милорд, това не е ваша работа.

Лорд Ветинари се усмихна. За пръв път от сутринта усмивката му бе на истинско удоволствие.

– Ах, господин Рийчър Гилт, чудех се кога ще се обадите. Бяхте нетипично тих. Прочетох статията ви в Таймс с огромен интерес. Свободата като че ли е вашата страст. Използвахте думата „тирания” три пъти, а „тиранин” – веднъж.

– Не ме покривителствайте, милорд, – отговори Гилт. – Ние притежаваме Трасето. Фирмата е наша собственост. Това разбирате ли го? Собствеността е фундаментът на свободата. Е, клиентите се оплакват от качеството и от цената на услугите, но клиентите винаги се оплакват от подобни неща. Няма да останем без клиентела, колкото и висока да е цената. Преди да бъдат построени семафорите, новините пътуваха от Генуа до тука с месеци, сега идват за по–малко от ден. Цената ни е направо мизерна за подобна магия. Да не говорим, че нашата отговорност, милорд, е пред акционерите ни. Не отговаряме, с всичкото ми уважение, пред вас. Нашият бизнес не е ваша работа. Нашият бизнес е наша работа и ние ще го ръководим съгласно пазара. Надявам се да не се сблъскаме с някаква тирания тука. В края на краищата, с всичкото ми уважение, живеем в свободен град.

– Трогнат съм от толкова много уважение, – отговори Патрицият. – Но единственият избор на клиентите ви е между вас и нищо друго.

– Именно, – с равен глас отговори Рийчър Гилт. – Хората винаги имат избор. Ако искат, могат да яхнат кон и да препускат няколко хиляди мили, а ако искат, могат да поизчакат ден–два, докато им изпратим съобщението.

Усмивката на Ветинари продължи цяло мигновение.

– Или могат да финансират и построят втора система, – каза той. – Въпреки че установих, че всяка компания, която се е опитала напоследък да строи предавателни кули, е пропадала – най–често при трагични обстоятелства. Падания от върха на кулите, такива работи.

– Злощастни инциденти се случват, колкото и да е неприятно, – сухо се обади Слант.

– Злощастни инциденти, – Ветинари придърпа листа хартия, с него и няколко от папките, като по този начин откри още няколко заглавия. Записа старателно „Злощастни инциденти”.

– Е, мисля, че приключихме с темата, – каза. – Всъщност, целта на срещата ни беше да ви уведомя официално, че най–сетне Пощата ще възобнови работа по план. Казвам ви го единствено от учтивост, понеже сте в един и същи бизнес по разнасяне на съобщения. Надявам се, че текущата поредица злощастни инциденти е при...

Рийчър Гилт се изкикоти.

– Моля, милорд? Добре ли ви разбрах? Наистина ли възнамерявате да продължите тая дивотия, пред лицето на фактите? Пощата? Всекиму е известно, че Пощата е едно тежкотоварно, самодоволно, пренаселено и ояло се чудовище. Дори когато фунционираше, едва покриваше разходите си. Пощата беше дистилираната есенция на публичните институции!

– Вярно е, че не беше на печалба, но търговската част на града получаваше кореспонденция по седем пъти на ден, – отговори Ветинари хладно като морска глъбина.

– Ха! Не и накрая! – Обади се и господин Хорсфрай. – Накрая стана напълно излишна!

– Именно. Класически пример за разядена обществена институция, която единствено подяжда хазната, – додаде Гилт.

– Точно тъй! – Продължи господин Хорсфрай. – Хората разправяха, че най–добрия начин да се отърве човек от някой труп е да го занесе в пощата. Никой никога няма да го види повече!

– Така ли стана? – Вдигна вежда Ветинари.

– Кое?

– Някой видя ли го?

Господин Хорсфрай внезапно се озърна като подгонен.

– А аз откъде да знам?

– Ах, разбирам, – каза Ветинари. – Просто се пошегувахте. Е, както и да е. – Той прелисти небрежно документите пред себе си. – За нещастие хората престанаха да възприемат Пощата като система за ефективно предаване на информация, ами като машина за печелене на пари. В резултат на което тя престана да бъде както едното, така и другото. Което може да послужи като добър урок за всички нас. Както и да е, възлагам големи надежди на младия Липвиг, той е пълен с новаторски идеи. И не му се завива свят от високото, въпреки че не предвиждам да му се налага да катери семафорни кули.

– Силно се надявам това съживление да не се отрази на данъците, които плащаме, – обади се Слант.

– Мога да ви уверя, господин Слант, че, с изключение на една скромна начална инвестиция, колкото, така да се каже, да се завъртят колелата, пощенските услуги ще се самоиздържат, както едно време. Не можем да си позволим обществените институции да подяждат хазната, нали? А сега, господа, съзнавам, че ви откъсвам от изключително важните ви дела. Вярвам, че Трасето ще възобнови работа в най–скоро време.

Докато се изправяха, Рийчър Гилт се наклони към Ветинари:

– Бих искал да ви поднеса поздравленията си, милорд.

– Трогнат съм, че чувствате нужда да ме поздравите за каквото и да е, господин Гилт, – отговори Патрицият. – На какво дължа подобно уникално събитие?

– За това, – Гилт посочи към сгъваемата масичка встрани, на която бе положена грубо одялана каменна плоча. – Това не е ли оригинален Хнафлбафлснифлуифлтафълски камък? Лламедоски син гранит? Пешките приличат на базалтови, а базалтът се дяла дяволски трудно. Прилича ми на ценна антика.

– Подарък ми е от Долния Крал на джуджетата, – отговори Ветинари. – Наистина е много старо.

– Виждам, че сте започнал някаква партия. Играете с джуджетата, ако не се лъжа?

– Да. Играя с един стар познат от Юбервальд – предаваме си ходовете по семафора. – За мой късмет, снощната повреда ми даде един ден в повече да обмисля следващия си ход.

Очите им се срещнаха. Рийчър Гилт се изсмя гръмогласно. Останалите, които също имаха нужда от разтоварване, се разкикотиха хорово. Виждате ли, всички сме приятели тука, почти като колеги сме, нищо лошо няма да ни сполети.

Смехът постепенно заглъхна и се възцари неловка тишина. Гилт и Ветинари останаха втренчени очи в очи, като продължиха да се усмихват един другиму.

– Трябва някой път да изиграем една партия, – предложи Гилт. – Аз самият имам доста добра игрална плоча. Обикновено предпочитам да играя страната на троловете.

– Безпощадни, първоначално в защита, губят от ръката на неопитния играч? – каза Ветинари.

– Именно. Точно както джуджетата разчитат на коварство, преструвки и бърза смяна на позициите. От тази игра човек може да изучи добре слабостите на опонента, – съгласи се Гилт.

– Тъй ли? – Вдигна вежди Ветинари. – А не следва ли да се опита да открие собствените си слабости?

– А–а, говорите си за „Туп”! Тя е лесна! – изджавка един гласец.

Двамата се извърнаха към Хорсфрай, когото облекчението бе направило бъбрив.

– Играл съм я като малък, – продължи той. – Много отегчителна игра. Джуджетата винаги печелят!

Гилт и Ветинари се спогледаха. В погледите им се четеше: въпреки че не мога да понасям както теб, така и който и да е аспект от личната ти житейска философия, поне съм благодарен, че не си се родил да бъдеш Криспин Хорсфрай.

– Привидностите заблуждават, Криспин, – приятелски се обърна към него Гилт. – Ако си го постави за цел, играчът с троловете не би загубил.

– Спомням си, веднъж си напъхах без да искам едно джудже–пионка в носа и мама ми я извади с фибата си, – самодоволно додаде Хорсфрай.

Гилт преметна ръка през рамото на адвоката.

– Колко интересно, Криспин, – каза той. – Не се ли опасяваш обаче, че инцидентът може да се повтори?

След като компанията си тръгна, Ветинари се оттегли до прозореца и отново се загледа в разстлалия се пред погледа му град. След няколко минути Дръмкнот изникна безшумно.

– В антрето бяха разменени няколко думи, милорд.

Ветинари не се извърна, но вдигна възпиращо длан.

– Дай да видим... Допускам, че някой от тях е започнал да казва нещо от рода на „Смятате ли, че той ще...”, а Слант го е сгълчал да мълчи, така ли е? Младият Хорсфрай, най–вероятно.

Дръмкнот хвърли едно око на листа хартия, който носеше.

– Почти дума по дума, сър.

– Не ти и трябва много въображение, – въздъхна Ветинари. – Старият Слант е тъй ... предсказуем. Понякога си мисля, че ако не беше вече зомби, трябва да го направим.

– Да разпоредя ли Първа Степен разследване на Гилт, милорд?

– За бога, не. Той е прекалено интелигентен. Разпореди за Хорсфрай.

– Сериозно ли, сър? Но нали тъкмо вие споменахте, че той не бил нищо повече от алчен глупец?

– Нервен глупец, също така, което може да ни е бъде от полза. Страхлив и лаком, също така. Наблюдавах го преди време как обядва с pot au feu с бял боб, и, уверявам те, гледката беше внушителна. Сос пръскаше навсякъде. Ония ми ти розови ризи, дето има навик да носи, струват по над сто долара едната. Той се домогва до чуждите пари, по сигурен, макар и не много хитроумен начин. Прати му ..., да, прати секретаря Брайън.

– Брайън ли, милорд? – Изненада се Дръмкнот. – Сигурен ли сте? Той е назаменим с машинарийките, но хич не го бива на улицата. Незабавно ще бъде забелязан.

– Да, Дръмкнот. Известно ми е. Целта ми е Хорсфрай да се изнерви ... още малко.

– А, сега разбирам, милорд.

Ветинари се извърна отново към прозореца.

– Кажи ми, Дръмкнот, ти би ли ме нарекъл тиранин?

– По никой начин, милорд, – отвърна секретарят, докато подреждаше бюрото.

– Но точно в това е, струва ми се, проблемът. Кой би казал на тиранина, че е тиранин?

– Уместен въпрос, милорд, – отговори Дръмкнот и подравни папките.

– В своите „Размишления”, за които винаги съм твърдял, че звучат ужасно в превод, Боуфан пише, че предотвратяването на убийство означава да ограничим свободата на убиеца. В същото време свободата е естествена и универсална, без условия. – Ветинари продължи. – Спомняш си, може би, знаменитите му думи „Ако човек не е свободен, аз съм пилешко рагу”, които поставят началото на продължителни философски дебати. От една страна бихме могли да разсъждаваме, че да отнемем насила бутилката от оногова, който бавно се самоубива с алкохол, е милосърдно дело, дело, за което бихме пожънали единодушно одобрение. Не означава ли това обаче, че му отнемаме свободата на избор? Гилт явно е чел Боуфан, но се опасявам, че не е успял да вникне добре в думите му. Свободата може би е естественото състояние на човека, но също тъй е естествено да скачаме от дърво на дърво и да ядем вечерята си, докато още се гърчи. Фрайдегер, от друга страна, в „Модални контекстове”, твърди, че всяка свобода по природа е ограничена, изкуствена, и следователно илюзорна, и в най–добрия случай се явява масова халюцинация. Никой смъртен, който е с всичкия си, може да бъде напълно свободен, понеже абсолютната свобода е толкова кошмарна, че единствено лудия или светецът могат да я понесат. Тя залива и дави душата, много подобно на състоянието, което по друг повод той описва във „Vonallesvolkommenunverstandlichdasdaskeit”. Каква е твоята позиция по въпроса?

– Лично аз винаги съм смятал, милорд, че светът се нуждае най–вече от по–здрави канцеларски папки, – отговори след момент размисъл Дръмкнот.

– Хмм, – каза лорд Ветинари. – Следва да се помисли по въпроса...

Той спря. Едно декоративно херувимче от резбованата украса над камината бавно се завърташе със скърцане. Ветинари вдигна вежда.

– Незабавно ще поговоря със секретаря Брайън, милорд, – каза Дръмкнот.

– Добре. Предай му, че е полезно да излиза по–честичко на чист въздух.

* Adora: Обожаема; Belle: Хубавица; Dearheart: Скъпоценна, мила. Бел. Прев.

* Алюзия, предполагам, с небостъргача-седалище на предприемача и напоследък телевизионна звезда Доналд Тръмп. Бел. Прев.

¥ Непреводима – и многопластова – игра на думи. „Smoking gun” (“пушещ пистолет”) е криминологичен ефемизъм за „решаваща улика”. „Smoking gun” освен това е код, който програмистите използват, за да идентифицират софтуера като собствен и да предпазят авторските права върху него. Гну, както е известно, е вид антилопа, а самата дума е трансмутация на английската дума за „пистолет” („gun”). Бел. Прев.

* Лъскав, позлатен. Бел. Прев.

[1] Буквалният превод на името е „Зеленясал бут”. Бел. Прев.

[2] „Индийско орехче”. Бел. Прев.

[3] Името на адвоката е каламбур от „конска муха” и „пържено картофче”. Бел. Прев.

[4] Пословицата „All work and no play makes Jack a dull boy” е фразата, която героят от „Сиянието” на Стивън Кинг печата на машина отново и отново, вместо, както се очаква, да пише роман. Тя се явява и първият сигнал, че героят, обсебен от зли сили, е изгубил ума си. Бел. Прев.

* Погрешно е да съдим хората по външността им. Въпреки изражението си, което беше това на прасенце, осенено от гениална идея и начина му на изразяване, който напомняше на дребно, задъхано, невротично, но безумно скъпо кученце, господин Хорсфрай може би беше нежен, щедър и набожен мъж. По същия начин, облеченият в раиран костюм и маска човек, който забързано се измъква през прозореца ви би могъл просто да е изгубил пътя към бала с маски, а човекът с перука и официална роба в центъра на съдебната зала би могъл да е просто травестит, потърсил подслон от дъжда. Прибързаните изводи могат да са така несправедливи.

, Moist read, or at least looked at.

‘It’s one of their own languages,’ she said. ‘It’s all a bit . . . mystic. Said to be spoken by angels. It translates as “By Our Own Hand, Or None”. They’re fiercely independent. You’ve no idea.’

She admires them, Moist thought. Whoo-ee. And . . . angels?

‘Well, thank you,’ he said. ‘I’d better be going. I’ll definitely . . . well, thank you, anyway.’

‘What are you doing at the Post Office, Mr von Lipwig?’ said the woman, as he opened the door.

‘Call me Moist,’ said Moist, and a bit of his inner self shuddered. ‘I’m the new postmaster.’

‘No kidding?’ said Miss Dearheart. ‘Then I’m glad you’ve got Pump 19 with you. The last few postmasters didn’t last long, I gather.’

‘I think I heard something about that,’ said Moist cheerfully. ‘It sounds as though things were pretty bad in the olden days.’

Miss Dearheart’s brow wrinkled. ‘Olden days?’ she said. ‘Last month was olden days?’

Lord Vetinari stood looking out of his window. His office had once had a wonderful view of the city and, technically, it still did, although now the roofline was a forest of clacks towers, winking and twinkling in the sunlight. On the Tump, the old castle mound across the river, the big tower, one end of the Grand Trunk that wound more than two thousand miles across the continent to Genua, glittered with semaphore.

It was good to see the lifeblood of trade and commerce and diplomacy pumping so steadily, especially when you employed clerks who were exceptionally good at decryption. White and black by day, light and dark by night, the shutters stopped only for fog and snow.

At least, until the last few months. He sighed, and went back to his desk.

There was a file open. It contained a report from Commander Vimes of the City Watch, with a lot of exclamation marks. It also contained a more measured report from clerk Alfred, and Lord Vetinari had circled the section headed ‘The Smoking Gnu’.

There was a gentle knock at the door and the clerk Drumknott came in like a ghost.

‘The gentlemen from the Grand Trunk semaphore company are all here now, sir,’ he said. He laid down several sheets of paper covered in tiny, intricate lines. Vetinari gave the shorthand a cursory glance.

‘Idle chitchat?’ he said.

‘Yes, my lord. One might say excessively so. But I am certain that the mouth of the speaking tube is quite invisible in the plasterwork, my lord. It’s hidden in a gilt cherub most cunningly, sir. Clerk Brian has built it into its cornucopia, which apparently collects more sounds and can be swivelled to face whoever—’

‘One does not have to see something to know that it is there, Drumknott.’ Vetinari tapped the paper. ‘These are not stupid men. Well, some of them, at least. You have the files?’

Drumknott’s pale face bore for a moment the pained expression of a man forced to betray the high principles of filing.

‘In a manner of speaking, my lord. We actually have nothing substantial about any of the allegations, we really haven’t. We’re running a Concludium in the Long Gallery, but it’s all hearsay, sir, I’m afraid. There’s . . . hints, here and there, but really we need something more solid . . .’

‘There will be an opportunity,’ said Vetinari. Being an absolute ruler today was not as simple as people thought. At least, it was not simple if your ambitions included being an absolute ruler tomorrow. There were subtleties. Oh, you could order men to smash down doors and drag people off to dungeons without trial, but too much of that sort of thing lacked style and anyway was bad for business, habit-forming and very, very dangerous for your health. A thinking tyrant, it seemed to Vetinari, had a much harder job than a ruler raised to power by some idiot vote-yourself-rich system like democracy. At least they could tell the people he was their fault.

‘. . . we would not normally have started individual folders at this time,’ Drumknott was agonizing. ‘You see, I’d merely have referenced them on the daily—’

‘Your concern is, as ever, exemplary,’ said Vetinari. ‘I see, however, that you have prepared some folders.’

‘Yes, my lord. I have bulked some of them out with copies of clerk Harold’s analysis of pig production in Genua, sir.’ Drumknott looked unhappy as he handed over the card folders. Deliberate misfiling ran fingernails down the blackboard of his very soul.

‘Very good,’ said Vetinari. He put them on his desk, pulled another folder out of a desk drawer to place on top of them, and moved some other papers to cover the small pile. ‘Now please show our visitors in.’

‘Mr Slant is with them, my lord,’ said the clerk.

Vetinari smiled his mirthless smile. ‘How surprising.’

‘And Mr Reacher Gilt,’ Drumknott added, watching his master carefully.

‘Of course,’ said Vetinari.

When the financiers filed in a few minutes later the conference table at one end of the room was clear and gleaming, except for a paper pad and the pile of files. Vetinari himself was standing at the window again.

‘Ah, gentlemen. So kind of you to come for this little chat,’ he said. ‘I was enjoying the view.’

He turned round sharply, and confronted a row of puzzled faces, except for two. One was grey and belonged to Mr Slant, who was the most renowned, expensive and certainly the oldest lawyer in the city. He had been a zombie for many years, although apparently the change in habits between life and death had not been marked. The other face belonged to a man with one eye and one black eye-patch, and it smiled like a tiger.

‘It’s particularly refreshing to see the Grand Trunk back in operation,’ said Vetinari, ignoring that face. T believe it was shut down all day yesterday. I was only thinking to myself that it was such a shame, the Grand Trunk being so vital to us all, and so regrettable that there’s only one of it. Sadly, I understand the backers of the New Trunk are now in disarray, which, of course, leaves the Grand Trunk operating in solitary splendour and your company, gentlemen, unchallenged. Oh, what am I thinking of? Do be seated, gentlemen.’

He gave Mr Slant another friendly smile as he took his seat.

‘I don’t believe I know all these gentlemen,’ he said.

Mr Slant sighed. ‘My lord, let me present Mr Greenyham of Ankh-Sto Associates, who is the Grand Trunk Company’s treasurer, Mr Nutmeg of Sto Plains Holdings, Mr Horsefry of the Ankh-Morpork Mercantile Credit Bank, Mr Stowley of Ankh Futures (Financial Advisers) and Mr Gilt—’

‘—all by himself,’ said the one-eyed man calmly.

‘Ah, Mr Reacher Gilt,’ said Vetinari, looking directly at him. ‘I’m so . . . pleased to meet you at last.’

‘You don’t come to my parties, my lord,’ said Gilt.

‘Do excuse me. Affairs of state take up so much of my time,’ said Lord Vetinari brusquely.

‘We should all make time to unwind, my lord. All work and no play makes Jack a dull boy, as they say.’

Several of the assembly paused in their breathing when they heard this, but Vetinari merely looked blank.

‘Interesting,’ he said.

He riffled through the files and opened one of them. ‘Now, my staff have prepared some notes for me, from information publicly available down at the Barbican,’ he said to the lawyer. ‘Directorships, for example. Of course, the mysterious world of finance is a closed, aha, ledger to me, but it seems to me that some of your clients work, as it were, for each other?’

‘Yes, my lord?’ said Slant.

‘Is that normal?’

‘Oh, it is quite common for people with particular expertise to be on the board of several companies, my lord.’

‘Even if the companies are rivals?’ said Vetinari.

There were smiles from around the table. Most of the financiers settled a little more easily in their chairs. The man was clearly a fool about business matters. What did he know about compound interest, eh? He’d been classically educated. And then they remembered his education had been at the Assassins’ Guild School, and stopped smiling. But Mr Gilt stared intently at Vetinari.

‘There are ways - extremely honourable ways - of assuring confidentiality and avoiding conflicts of interest, my lord,’ said Mr Slant.

‘Ah, this would be . . . what is it now . . . the glass ceiling?’ said Lord Vetinari brightly.

‘No, my lord. That is something else. I believe you may be thinking about the “Agatean Wall”,’ said Mr Slant smoothly. ‘This carefully and successfully ensures that there will be no breach of confidentiality should, for example, one part of an organization come into possession of privileged information which could conceivably be used by another department for unethical gain.’

‘This is fascinating! How does it work, exactly?’ said Vetinari.

‘People agree not to do it,’ said Mr Slant.

‘I’m sorry? I thought you said there is a wall—’ said Vetinari.

‘That’s just a name, my lord. For agreeing not to do it.’

‘Ah? And they do? How wonderful. Even though in this case the invisible wall must pass through the middle of their brains?’

‘We have a Code of Conduct, you know!’ said a voice.

All eyes except those belonging to Mr Slant turned to the speaker, who had been fidgeting in his chair. Mr Slant was a long-time student of the Patrician, and when his subject appeared to be a confused civil servant asking innocent questions it was time to watch him closely.

‘I’m very glad to hear it, Mr . . . ?’ Vetinari began.

‘Crispin Horsefry, my lord, and I don’t like the tone of your questioning!’

For a moment it seemed that even the chairs themselves edged away from him. Mr Horsefry was a youngish man, not simply running to fat but vaulting, leaping and diving towards obesity. He had acquired at thirty an impressive selection of chins, and now they wobbled with angry pride.*

* It is wrong to judge by appearances. Despite his expression, which was that of a piglet having a bright idea, and his mode of speech, which might put you in mind of a small, breathless, neurotic but ridiculously expensive dog, Mr Horsefry might well have been a kind, generous and pious man In the same way, the man climbing out of your window in a stripy jumper, a mask and a great hurry might merely be lost on the way to a fancy-dress party, and the man in the wig and robes at the focus of the courtroom might only be a transvestite who wandered in out of the rain Snap judgements can be so unfair.

‘I do have a number of other tones,’ said Lord Vetinari calmly.

Mr Horsefry looked around at his colleagues, who were somehow, suddenly, on the distant horizon.

‘I just wanted to make it clear that we’ve done nothing wrong,’ he muttered. ‘That’s all. There is a Code of Conduct.’

‘I’m sure I’ve not suggested that you have done anything wrong,’ said Lord Vetinari. ‘However, I shall make a note of what you tell me.’

He pulled a sheet of paper towards him and wrote, in a careful copperplate hand, ‘Code of Conduct’. The shifting of the paper exposed a file marked ‘Embezzlement’. The title was of course upside down to the rest of the group and, since presumably it was not intended to be read by them, they read it. Horsefry even twisted his head for a better view.

‘However,’ Vetinari went on, ‘since the question of wrongdoing has been raised by Mr Horsefry,’ and he gave the young man a brief smile, ‘I am sure you are aware of talk suggesting a conspiracy amongst yourselves to keep rates high and competition non-existent.’ The sentence came out fast and smooth, like a snake’s tongue, and the swift flick on the end of it was: ‘And, indeed, some rumours about the death of young Mr Dearheart last month.’

A stir among the semicircle of men said that the shoe had been dropped. It wasn’t a welcome shoe, but it was a shoe they had been expecting and it had just gone thud.

‘An actionable falsehood,’ said Slant.

‘On the contrary, Mr Slant,’ said Vetinari, ‘merely mentioning to you the existence of a rumour is not actionable, as I am sure you are aware.’

‘There is no proof that we had anything to do with the boy’s murder,’ snapped Horsefry.

‘Ah, so you too have heard people saying he was murdered?’ said Vetinari, his eyes on Reacher Gilt’s face. ‘These rumours just fly around, don’t they . . .’

‘My lord, people talk,’ said Slant wearily. ‘But the facts are that Mr Dearheart was alone in the tower. No one else went up or down. His safety line was apparently not clipped to anything. It was an accident, such as happens often. Yes, we know people say his fingers were broken, but with a fall of that distance, hitting the tower on the way, can that really be surprising? Alas, the Grand Trunk Company is not popular at the moment and so these scurrilous and baseless accusations are made. As Mr Horsefry pointed out, there is no evidence whatsoever that what happened was anything more than a tragic accident. And, if I may speak frankly, what exactly is the purpose of calling us here? My clients are busy men.’

Vetinari leaned back and placed his fingers together.

‘Let us consider a situation in which some keen and highly inventive men devise a remarkable system of communication,’ he said. ‘What they have is a kind of passionate ingenuity, in large amounts. What they don’t have is money. They are not used to money. So they meet some . . . people, who introduce them to other people, friendly people, who for, oh, a forty per cent stake in the enterprise give them the much-needed cash and, very important, much fatherly advice and an introduction to a really good firm of accountants. And so they proceed, and soon money is coming in and money is going out but somehow, they learn, they’re not quite as financially stable as they think and really do need more money. Well, this is all fine because it’s clear to all that the basic enterprise is going to be a money tree one day, and does it matter if they sign over another fifteen per cent? It’s just money. It’s not important in the way that shutter mechanisms are, is it? And then they find out that yes, it is. It is everything. Suddenly the world’s turned upside down, suddenly those nice people aren’t so friendly any more, suddenly it turns out that those bits of paper they signed in a hurry, were advised to sign by people who smiled all the time, mean that they don’t actually own anything at all, not patents, not property, nothing. Not even the contents of their own heads, indeed. Even any ideas they have now don’t belong to them, apparently. And somehow they’re still in trouble about money. Well, some run and some hide and some try to fight, which is foolish in the extreme, because it turns out that everything is legal, it really is. Some accept low-level jobs in the enterprise, because one has to live and in any case the enterprise even owns their dreams at night. And yet actual illegality, it would appear, has not taken place. Business is business.’

Lord Vetinari opened his eyes. The men around the table were staring at him.

‘Just thinking aloud,’ he said. ‘I am sure you will point out that this is not the business of the government. I know Mr Gilt will. However, since you acquired the Grand Trunk at a fraction of its value, I note that breakdowns are increasing, the speed of messages has slowed down and the cost to customers has risen. Last week the Grand Trunk was closed for almost three days. We could not even talk to Sto Lat! Hardly “As Fast as Light”, gentlemen.’

‘That was for essential maintenance—’ Mr Slant began.

‘No, it was for repairs,’ snapped Vetinari. ‘Under the previous management the system shut down for an hour every day. That was for maintenance. Now the towers run until they break down. What do you think you are doing, gentlemen?’

‘That, my lord, and with respect, is none of your business.’

Lord Vetinari smiled. For the first time that morning, it was a smile of genuine pleasure.

‘Ah, Mr Reacher Gilt, I was wondering when we’d hear from you. You have been so uncharacteristically silent. I read your recent article in the Times with great interest. You are passionate about freedom, I gather. You used the word “tyranny” three times and the word “tyrant” once.’

‘Don’t patronize me, my lord,’ said Gilt. ‘We own the Trunk. It is our property. You understand that? Property is the foundation of freedom. Oh, customers complain about the service and the cost, but customers always complain about such things. We have no shortage of customers at whatever cost. Before the semaphore, news from Genua took months to get here, now it takes less than a day. It is affordable magic. We are answerable to our shareholders, my lord. Not, with respect, to you. It is not your business. It is our business, and we will run it according to the market. I hope there are no tyrannies here. This is, with respect, a free city.’

‘Such a lot of respect is gratifying,’ said the Patrician. ‘But the only choice your customers have is between you and nothing.’

‘Exactly,’ said Reacher Gilt calmly. ‘There is always a choice. They can ride a horse a few thousand miles, or they can wait patiently until we can send their message.’

Vetinari gave him a smile that lasted as long as a lightning flash.

‘Or fund and build another system,’ he said. ‘Although I note that every other company that has lately tried to run a clacks system in opposition has failed quite quickly, sometimes in distressing circumstances. Falls from the tops of clacks towers, and so on.’

‘Accidents do happen. It is most unfortunate,’ said Mr Slant stiffly.

‘Most unfortunate,’ Vetinari echoed. He pulled the paper towards him once again, dislodging the files slightly, so that a few more names were visible, and wrote ‘Most unfortunate’.

‘Well, I believe that covers everything,’ he said. ‘In fact, the purpose of this meeting was to tell you formally that I am, at last, reopening the Post Office as planned. This is just a courtesy announcement, but I felt I should tell you because you are, after all, in the same business. I believe the recent string of accidents is now at an en—’

Reacher Gilt chuckled. ‘Sorry, my lord? Did I understand you correctly? You really intend to continue with this folly, in the face of everything? The Post Office? When we all know that it was a lumbering, smug, overstaffed, overweight monster of a place? It barely earned its keep! It was the very essence and exemplar of public enterprise!’

‘It never made much of a profit, it is true, but in the business areas of this city there were seven deliveries a day,’ said Vetinari, cold as the depths of the sea.

‘Hah! Not at the end!’ said Mr Horsefry. ‘It was bloody useless!’

‘Indeed. A classic example of a corroded government organization dragging on the public purse,’ Gilt added.

‘Too true!’ said Mr Horsefry. ‘They used to say that if you wanted to get rid of a dead body you should take it to the Post Office and it’d never be seen again!’

‘And was it?’ said Lord Vetinari, raising an eyebrow.

‘Was what?’

‘Was it seen again?’

There was a sudden hunted look in Mr Horsefry’s eyes. ‘What? How would I know?’

‘Oh, I see,’ said Lord Vetinari. ‘It was a joke. Ah, well.’ He shuffled the papers. ‘Unfortunately the Post Office came to be seen not as a system for moving the mail efficiently, to the benefit and profit of all, but as a money box. And so it collapsed, losing both mail and money. A lesson for us all, perhaps. Anyway, I have high hopes of Mr Lipwig, a young man full of fresh ideas. A good head for heights, too, although I imagine he will not be climbing any towers.’

‘I do hope this resurrection will not prove to be a drain on our taxes,’ said Mr Slant.

‘I assure you, Mr Slant, that apart from the modest sum necessary to, as it were, prime the pump, the postal service will be self-supporting as, indeed, it used to be. We cannot have a drag on the public purse, can we? And now, gentlemen, I am conscious that I am keeping you from your very important business. I do trust that the Trunk will be back in commission very shortly’

As they stood up, Reacher Gilt leaned across the table and said: ‘May I congratulate you, my lord?’

‘I am delighted that you feel inclined to congratulate me on anything, Mr Gilt,’ said Vetinari. ‘To what do we owe this unique occurrence?’

‘This, my lord,’ said Gilt, gesturing to the little side table on which had been set the rough-hewn piece of stone. ‘Is this not an original Hnaflbaflsniflwhifltafl slab? Llamedos bluestone, isn’t it? And the pieces look like basalt, which is the very devil to carve. A valuable antique, I think.’

‘It was a present to me from the Low King of the Dwarfs,’ said Vetinari. ‘It is, indeed, very old.’

‘And you have a game in progress, I see. You’re playing the dwarf side, yes?’

‘Yes. I play by clacks against an old friend in Uberwald,’ said Vetinari. ‘Happily for me, your breakdown yesterday has given me an extra day to think of my next move.’

Their eyes met. Reacher Gilt laughed hugely. Vetinari smiled. The other men, who badly needed to laugh, laughed too. See, we’re all friends, we’re like colleagues really, nothing bad is going to happen.

The laughter died away, a little uneasily. Gilt and Vetinari maintained smiles, maintained eye contact.

‘We should play a game,’ said Gilt. ‘I have a rather nice board myself. I play the troll side, for preference.’

‘Ruthless, initially outnumbered, inevitably defeated in the hands of the careless player?’ said Vetinari.

‘Indeed. Just as the dwarfs rely on guile, feint and swift changes of position. A man can learn all of an opponent’s weaknesses on that board,’ said Gilt.

‘Really?’ said Vetinari, raising his eyebrows. ‘Should he not be trying to learn his own?’

‘Oh, that’s just Thud! That’s easy!’ yapped a voice.

Both men turned to look at Horsefry, who had been made perky by sheer relief.

‘I used to play it when I was a kid,’ he burbled. ‘It’s boring. The dwarfs always win!’

Gilt and Vetinari shared a look. It said: while I loathe you and every aspect of your personal philosophy to a depth unplumbable by any line, I’ll credit you at least with not being Crispin Horsefry.

‘Appearances are deceptive, Crispin,’ said Gilt jovially. ‘A troll player need never lose, if he puts his mind to it.’

‘I know I once got a dwarf stuck up my nose and Mummy had to get it out with a hairpin,’ said Horsefry, as if this was a source of immense pride.

Gilt put his arm round the man’s shoulders. ‘That’s very interesting, Crispin,’ he said. ‘Do you think it’s likely to happen again?’

Vetinari stood at the window after they had left, watching the city below. After a few minutes, Drumknott drifted in.

‘There was a brief exchange in the ante-room, my lord,’ he said.

Vetinari didn’t turn round, but held up a hand. ‘Let me see . . . I imagine one of them started saying something like “Do you think he—” and Slant very quickly shushed him? Mr Horsefry, I suspect.’

Drumknott glanced at the paper in his hand. ‘Almost to the word, my lord.’

‘It takes no great leap of the imagination,’ sighed Lord Vetinari. ‘Dear Mr Slant. He’s so . . . dependable. Sometimes I really think that if he was not already a zombie it would be necessary to have him turned into one.’

‘Shall I order a Number One Investigation on Mr Gilt, my lord?’

‘Good heavens, no. He is far too clever. Order it on Mr Horsefry.’

‘Really, sir? But you did say yesterday that you believed him to be no more than a greedy fool.’

A nervous fool, which is useful. He’s a venal coward and a glutton. I’ve watched him sit down to a meal of pot au feu with white beans, and that was an impressive sight, Drumknott, which I will not easily forget. The sauce went everywhere. Those pink shirts he wears cost more than a hundred dollars, too. Oh, he acquires other people’s money, in a safe and secret and not very clever way. Send . . . yes, send clerk Brian.’

‘Brian, sir?’ said Drumknott. ‘Are you sure? He’s wonderful at devices, but quite inept on the street. He’ll be seen.’

‘Yes, Drumknott. I know. I would like Mr Horsefry to become a little . . . more nervous.’

‘Ah, I see, sir.’

Vetinari turned back to the window. ‘Tell me, Drumknott,’ he said, ‘would you say I’m a tyrant?’

‘Most certainly not, my lord,’ said Drumknott, tidying the desk.

‘But of course that’s the problem, is it not? Who will tell the tyrant he is a tyrant?’

‘That’s a tricky one, my lord, certainly,’ said Drumknott, squaring up the files.

‘In his Thoughts, which I have always considered fare badly in translation, Bouffant says that intervening in order to prevent a murder is to curtail the freedom of the murderer and yet that freedom, by definition, is natural and universal, without condition,’ said Vetinari. ‘You may recall his famous dictum: “If any man is not free, then I too am a small pie made of chicken”, which has led to a considerable amount of debate. Thus we might consider, for example, that taking a bottle from a man killing himself with drink is a charitable, nay, praiseworthy act, and yet freedom is curtailed once more. Mr Gilt has studied his Bouffant but, I fear, failed to understand him. Freedom may be mankind’s natural state, but so is sitting in a tree eating your dinner while it is still wriggling. On the other hand, Freidegger, in Modal Contextities, claims that all freedom is limited, artificial and therefore illusory, a shared hallucination at best. No sane mortal is truly free, because true freedom is so terrible that only the mad or the divine can face it with open eyes. It overwhelms the soul, very much like the state he elsewhere describes as Vonallesvolkommenunverstandlichdasdaskeit. What position would you take here, Drumknott?’

‘I’ve always thought, my lord, that what the world really needs are filing boxes which are not so flimsy,’ said Drumknott, after a moment’s pause.

‘Hmm,’ said Lord Vetinari. ‘A point to think about, certainly.’

He stopped. On the carven decorations over the room’s fireplace a small cherub began to turn, with a faint squeaking noise. Vetinari raised an eyebrow at Drumknott.

‘I shall have a word with clerk Brian immediately, my lord,’ said the clerk.

‘Good. Tell him it’s time he got out into the fresh air more.’