07

* * *

Ваймс въртеше отново и отново карамфилчето под лупата.

- Виждам следи от зъби, - каза накрая.

- Да, сър, - отговори Литълботъм, която въплъщаваше целия отдел по съдебна медицина на Стражата. - Изглежда, някой го е дъвкал вместо клечка за зъби.

Ваймс се облегна назад.

- Бих казал, че за последен път карамфилчето е било докосвано от мургав мъж, висок приблизително колкото мене. Има няколко златни зъба. И брада. И леко кривогледство на едното око. С много белези по лицето. Въоръжен е с особено дълъг меч. Извит, бих казал. И носи на главата си нещо, което бих оприличил на тюрбан, просто защото не се движи достатъчно бързо, та да бъде язовец.

Джуджето се втрещи.

- Детективската професия е като да залагаш на конно състезание - обясни Ваймс и остави карамфилчето на масата. - Трикът е да знаеш предварително кой е победителят. Благодаря, ефрейтор. Напечатай описанието на заподозрения, моля те, и нека всеки да получи копие от него. Той се подвизава под името 71-часовия Ахмед, един бог знае защо. След това си свободна.

Ваймс се обърна към Керът и Ангуа, които се бяха натъпкали в тясната стаичка и кимна на момичето.

- Проследих миризмата на карамфилче чак до доковете - съобщи тя.

- И после?

- След това я загубих, сър. - Ангуа изглеждаше объркана. - Нямах никакви проблеми дори през рибния пазар. Или в квартала с кланиците. Но след това влязохме в пазарчето за подправки...

- Разбирам. Миризмата влиза в пазара, но не излиза?

- В известен смисъл, сър. Излиза в петдесет различни посоки. Съжалявам.

- Нищо не може да се направи. Керът?

- Направих, каквото ми поръчахте, сър. Покривът на сградата на Операта е точно на същото разстояние. Използвах лък като неговия...

Ваймс вдигна предупредително пръст. Керът примига и бавно произнесе:

- ...като намерения до него...

- Добре. И какво?

- Марката е „Сигуренъ изстрелъ" на „Бърли и Силен-в-ръката", сър. Лък за професионалисти. Не съм добър стрелец, обаче с този лък със сигурност бих уцелил мишената от такова разстояние. Но...

- Схващам - прекъсна го Ваймс. - Ти си едър човек, Керът. На покойния Ози ръцете бяха като на Ноби. Аз можех да го вдигна с два пръста.

- Именно, сър. Тетивата се опъва със сила поне сто фунта. Съмнявам се, че Ози би могъл дори да го огъне.

- Не бих искал да го гледам как се опитва. Мили боже... единственото нещо, което би уцелил с подобен лък, е собственият си крак. Ако изпусне лъка. Между другото, видя ли те някой, докато беше на покрива?

- Съмнявам се, сър. Бях се скрил между комините и вентилационните тръби. - Ваймс въздъхна.

- Капитане, предполагам, че ако ти се наложи да отидеш по нужда в някое мазе посред нощ, на следващата сутрин Негово превъзходителство ще те попита: „Не ти ли беше тъмничко там долу?"

Той измъкна от джоба си вече доста поомачканата снимка. На нея се виждаше Керът - или поне ръката и ухото му - в момента, в който се затичва към шествието. Там, сред хората, които извръщаха глави, се виждаше лицето на принца. От 71-часовия Ахмед обаче нямаше и следа. А той беше на соарето преди това. Но в суматохата преди началото на шествието, когато хората се суетяха напред-назад, разместваха се в колоната, настъпваха се един друг по полите на робите, връщаха се до тоалетната... Той можеше да е отишъл навсякъде.

- Значи принцът падна, когато ти беше вече до него? Със стрела, забита в гърба? Той все още беше с лице към тебе, така ли?

- Да, сър. Сигурен съм. Всички останали се щураха наоколо, разбира се...

- Значи е бил застрелян в гърба от човек, намиращ се пред него, който не е бил в състояние изобщо да използва лъка, който е стрелял по него от погрешна посока... - По прозореца се почука. - Това сигурно е Чучур Долен - каза Ваймс, без да се озърне. - Пратих го по задачи...

Чучур Долен никога не се чувстваше на мястото си в стая. Не че не се разбираше с хората, защото поначало твърде рядко срещаше хора по пътя си, освен такива, чиято работа ги кара да се качват над втория етаж на къщите. Районът на стражник Чучур Долен бяха покривите. И той си го обикаляше. Много бавно. Бе дошъл на полицейското Парти по случай Прасоколеда и дори наля малко гроздов сок в ухото си в израз на добра воля, но водоливниците се изнервят, когато се чувстват затворени в приземни помещения, и той скоро напусна забавата през комина. Хартиеният му гирлянд дълго и самотно плющя на вятъра по покривите.

Но водоливниците бяха много добри в следенето, много добри в помненето и много, много добри в търпеливото чакане.

Ваймс отвори прозореца. Полицай Чучур Долен бавно се спусна в стаята с поредица сковани движения и след това бързичко се покатери върху бюрото, заради уюта, който намираше там.

Ангуа и Керът се вторачиха в стрелата, която водоливникът стискаше в ръка.

- А, много добре. - Гласът на Ваймс не се промени. - Къде я намери?

Чучур Долен изплю поредица от гърлени съгласни, произносими само за някой, който има уста с формата на водосток.

- Забита в стената на втория етаж на магазина за дрехи на площада на Счупената луна - преведе Керът.

- Ъфъ - потвърди водоливникът. - Сър, това е едва на половината път до площад Сатор.

- Да. Когато дребен слабичък човечец се опита да опъне тежък лък, стрелата може да отхвръкне къде ли не... Много съм ти благодарен, Чучур Долен. Ще имаш един гълъб допълнително за тази седмица.

- Б'лгдррря -отговори водоливникът и изпълзя навън през прозореца.

- Може ли, сър? - Ангуа внимателно пое стрелата от ръцете на Ваймс и я подуши предпазливо. - Да, разбира се... Ози. Цялата мирише на него...

- Благодаря ти, ефрейтор. Хубаво е, че получих потвърждение.

Керът пое стрелата и я разгледа критично.

- Хъ! Пера на петел и полиран наконечник... Това си купуват аматьорите, защото си мислят, че като с магия ще подобрят точността на изстрела. Показност...

- Да - каза Ваймс. - Ти, Керът и ти, Ангуа... Поемате случая.

- Не ви разбирам, сър - смънка Керът. - Обърквате ме. Мислех, че Фред и Ноби провеждат разследването.

- Да.

- Но...

- Сержант Колън и ефрейтор Нобс разследват въпроса защо покойният Ози се е опитал да убие принца. И знаеш ли - те ще успеят да намерят множество улики. Това вече го знам.

- Но ние установихме, че той не би могъл...

- Именно. Но аз не искам да тръгваш по пътя на Фред. Просто... поразпитай наоколо. Опитай с Дънкан „Той го направи", или Сидни Куция, ха, той непрекъснато се въргаля по земята - може да е дочул нещо. Или Умирающата Лелка, или Лили „Добрите времена". Или господин Слайдър питай, не съм го виждал нещо напоследък, но...

- Той умря, сър.

- Какво!? Слайдър Миризливия е умрял? И кога това?

- Преди месец, сър. Уцелил го е падащ от небето креват. Злощастен инцидент.

- Никой не ми е казал!

- Бяхте зает, сър. Но вие дори сложихте пари в плика, дето Фред го пусна за погребението. Десет долара. Фред отбеляза, че е много щедро от ваша страна.

Ваймс въздъхна. O, да, пликовете. Напоследък Фред през ден пускаше пликове да обикалят. Непрестанно или някой напускаше, или някой приятел на Стражата беше в беда, или пък имаше лотария, или парите за чай пак бяха намалели, или пък някакво друго засукано обяснение... така че Ваймс просто оставяше по малко пари всеки път. Така беше най-лесно.

Бедния Миризлив Слайдър...

- Поне трябваше да ми споменеш - огорчено каза той.

- Но вие работехте много напрегнато, сър.

- Има ли други новини от улицата, за които си забравил да ме уведомиш, капитане?

- Не се сещам, сър.

- Хубаво. Добре... виж, значи, откъде духа вятърът. Но много предпазливо. И... не се доверявай никому.

Керът видимо се притесни.

- Хъммм... А мога ли да имам доверие на Ангуа, сър?

- Е, разбира се...

- И на вас, съответно.

- Да, на мен, очевидно. Исках просто да кажа...

- А ефрейтор Литълботъм? Тя може да бъде изключително полезна...

- Веселка - да, разбира се, че можеш да й се доверяваш...

- Сержант Детритъс? Винаги съм смятал, че той заслужава дове...

- Детритъс, о, да, той...

- Ноби? Мога ли...

- Керът, аз схванах намека. Ангуа го задърпа за ръкава към вратата. Керът изглеждаше посърнал.

- Никога не съм обичал, знаете, потайните неща - мърмореше той.

- И не искам никакви писмени рапорти, - каза Ваймс, благодарен за тази малка милост. - Разследването е... неофициално. Но официално неофициално, ако разбираш какво искам да кажа.

Ангуа кимна. Керът просто гледаше безрадостно.

„Тя е върколак, разбира се, че ще проумее - помисли Ваймс. - А аз се надявах човек, който на практика се явява джудже, да схване идеята за подтекста..."

- Виж какво... вслушай се в улицата. Там се знае всичко. Говори със... Слепия Хю...

- Опасявам се, че и той почина миналия месец.

- Тъй ли? Никой не ми е казал!

- Оставих ви паметна записка, сър. Ваймс виновно погледна към затрупаното си бюро и сви рамене.

- Просто спокойно огледай обстановката. Слез до дъното на проблема. И не се доверя... Не се доверявай на повечето хора. Ясно ли е? На никого, с изключение на тези, които заслужават доверие.

- Отворете веднага! Полицейска задача! Ефрейтор Нобс подръпна сержант Колън за ръкава и му прошепна нещо на ухото.

- Не е полицейска задача! - каза Колън, като отново заблъска по вратата. - Нищо общо няма със Стражата! Ние сме просто цивилни граждани, нали така?

Вратата се отвори със скърцане.

- Да? - обади се отвътре дрезгав глас.

- Искаме да ви зададем няколко въпроса, мадам.

- Вие ченгета ли сте? - попита гласът.

- Не! Мисля, че бях пределно ясен по тоя въпрос...

- Разкарай се, ченге! Вратата се затръшна.

- Сигурен ли си, че сме на вярното място, сержант?

- Хари фъстъка каза, че бил виждал Ози да влиза тука. Хайде, отворете!

- Всички нас гледат, сержант - отбеляза Ноби. По продължение на улицата се отваряха нови врати и прозорци и хора надничаха от тях.

- И не ме наричай сержант, когато съм в цивилни дрехи!

- Дадено, Фред!

- За тебе съм... - Колън се поколеба в агонията на ранговете.- Добре де, за тебе съм Фредерик, Ноби.

- И ни се кикотят, Фред... еее... ерик.

- Не искаме да правим цирк, Ноби.

- Дадено, Фредерик. И, за тебе съм Сесил, благодаря.

- Сесил?

- Името ми - хладно поясни Ноби.

- Както кажеш, - съгласи се Колън. - Само помни кой е старшият цивилен на групата, става ли? - Той отново заблъска по вратата. - Чухме, че давате стая под наем, мадам! - изкрещя той.

- Брилянтно го измисли, Фредерик - каза Ноби. - Просто... брилянтно.

- Е, в крайна сметка аз съм сержантът, нали? - прошепна Колън.

- Не си.

- Ъ-ъ... добре де... хубаво... само че не го забравяй.

Вратата се отвори енергично.

Жената, която се показа в рамката на вратата, имаше от онези лица, които сякаш са били направени от масло и с годините е започнало да се разтапя на слънцето. Но никакви години не са били в състояние да направят това с косата й. Тя беше измъчено оранжева и беше струпана върху главата застрашително като буреносен облак.

- Стая ли? Трябваше виднага да кажити, - каза тя. - Два долара на седмица, никакви домашни животни, никакво готвене, никакви жини след 6 вичирта, ако вий не я искате, хиляди се натискат да я наемат, вий какво, от някакъв цирк ли сте? Изглеждате като да сте дошли с цирк*.

- Ние сме... - започна Колън и спря. Без съмнение съществуваше огромно количество занятия освен полицейското, но за съжаление не можеше да се сети за нито едно от тях.

- ...актьори - довърши Ноби.

- Тогаз искам да ми предплатите за идна седмицъ - каза хазяйката. - И никакви мърляви чужбински привички. Туй е къща с традиции - добави тя, в противоречие с очевидното.

- Първо искаме да видим стаята - отсече Колън.

- А, че и придирчиви, на всичкото отгоре! Тя ги поведе нагоре по стъпалата. Стаята, така фатално овакантена от Ози, беше тясна и гола. Няколко дрехи висяха на гвоздеи по стените, а купчина мазни хартии и кесийки свидетелстваше за това, че Ози, формално погледнато, не се хранеше на улицата.

- Чии са тези вещи? - попита сержант Колън.

- O, на човека преди вас, той... напусна. Аз го предупреждавах, че ако не си плаща, ще го изгоня. Ще ги изхвърля, преди да се нанесете.

- Не се притеснявайте, ние ще ви избавим от тях - услужливо предложи сержант Колън. Порови из кесията си и извади два долара. - Заповядайте, госпожице...

- Госпожа Спент - натърти тя и ги изгледа накриво. - Вие и двамата ли ще живеете тука или какво?

- Не-е, аз съм само придружител, - усмихна се приветливо Колън. - Младежът едва отпъжда жените, когато почувстват сексуалния му магнетизъм.

Госпожа Спент изгледа остро шокирания Ноби и пъргаво изхвърча от стаята.

- Това пък защо трябваше да го казваш?

- За да я разкарам някак си.

- Ти нарочно се будалкаш с мене, само защото аз преживявам емоционален... кажгоде!

- Само шега и толкоз, Ноби. Просто шега!

Ноби надникна под тясното легло.

- Ха! - извика той изотдолу, забравил отведнъж всички емоционални кажгиде-та.

- Какво има там? Какво има там? - попита Колън.

- Прилича ми на пълното течение на „Лъкове и муниции"! И... - Ноби измъкна на светло друга купчина лошо отпечатани списания, - това е „Наемен войник", само погледни! И „Практически обсадни оръдия"...

Колън прелисти страниците на много еднаквите списания, на които еднакво изглеждащи мъже държаха еднакви оръжия за човекоубийство.

- Човек трябва да не е наред, за да чете по цял ден подобни неща - отбеляза той.

- Да-а - промълви Ноби. - Ей, не го прибирай тоя от миналия август, че го нямам. Чакай, тука отзад има още една кутия...

Той изпълзя заднешком, като изтегли обемиста кутия след себе си. Беше заключена, но евтината ключалка поддаде, когато я напънаха. Отвътре проблясваха сребърни монети. Много-много сребърни монети.

- Олеле! - възкликна Ноби. - Е, сега загазихме.

- Това са клачиански пари, не виждаш ли! Понякога ми ги връщат вместо половин долар. Виж, на всичките има от техните завъртени буквички!

- Е, сега много яко загазихме - уточни Ноби.

- Не, не, не, това е Улика, която ние разкрихме след внимателно Проучване - каза сержант Колън.

- И ще се превърне в перото на честта, забучено на шлемовете ни, и няма грешка, само господин Ваймс да научи!

- Колко смяташ, че има тука?

- Приличат на стотици и стотици долари. Това са много пари в Клач. При тях можеш да си живееш царски само за долар на година.

- Аз всъщност не Проучвах много внимателно - произнесе със съмнение в гласа Ноби. - Просто надникнах под леглото.

- Да-а, но това е, защото си обучен - обясни Колън. - Средностатистическият цивилен няма да разсъждава по същия начин като тебе, нали? Ах, ето че всичко започва да придобива смисъл.

- Започва ли? И защо клачианците ще му дават пари, за да застреля клачианец?

Колън намигна:

- Политика - тайнствено отговори той.

- А-хаа, политика. Да, добре, политика. Разбирам. Политика. Ясно. Е, и?

- Ами това е - каза Колън, като намигна с другото око.

- Нещо ти влезе в окото ли, сержант?

- Нищо ми няма! - отвърна Колън сурово. – Просто демонстрирам, че съм навлязъл в проблема.

- Че си навлязъл в окото си ли? - бодро се учуди Ноби.

- Пак някоя от непочтените лукави игрички на клачианците.

- Да ни плащат на нас, за да ги убиваме? - изненада се Ноби.

- Гледай сега - те плащат на някой от нашите да утрепе техния благородник тука, след което ни пращат лигава протестна нота, в която казват: „Вие затрихте нашия голям вожд, вие, чуждоземни братовчеди на кучетата, това означава война!" Прекрасно извинение.

- Трябва ли му на човек извинение, за да започне война? Тоест, за какво му е? Не може ли просто да каже: „Вие има много пари и много земя, но аз има голям меч, така че - давай насам веднага - храспрас!" Аз така бих направил, - допълни военният стратег Ноби. - И дори това няма да го кажа, преди да съм нападнал.

- Е, да, щото не разбираш от политика. Вече не може да се прави така. Слушай ме какво ти казвам, на този случай отгоре е изписано „политика". Затова старият Ваймс ме сложи мене да го разследвам. Политика е това. Младият Керът добре се оправя, но тук има нужда от опитен човек в света на деликатните политически ситуации.

- Поне мигането го докарваш. Аз най-често не уцелвам.

Ноби се безпокоеше, че нещо не е наред. Ако не носът му, то поне малкият орган, който тласкаше кръвта му из тялото, казваше, че нещата не изглеждаха наред. В живота на Ноби нищо не беше наред, така че усещането му беше добре познато.

Той огледа голите стени и грубия дъсчен под.

- Има пясък по пода.

- Друга Улика, значи - зарадва се Колън. - Тука са влизали клачианци. В Клач друго може да няма, но пясък има достатъчно. Нанесли са го със сандалите си.

Ноби отвори прозореца. Излизаше на полегат покрив. Човек би могъл бързо да се скрие сред лабиринта от комини.

- Може би е влязъл оттука, сержант - осмели се да предположи.

- Добра идея, Ноби. Запиши това. Доказателство, оставено поради небрежност и щуране наоколо. Ноби надникна през прозореца.

- Фред, виж, отвън има посипани стъкла... Сержант Колън се присъедини към него на прозореца. Едно от стъклата беше счупено и по керемидите отвън блещукаха парченца.

- Това също е Улика, нали? - попита Ноби с надежда.

- Със сигурност - отговори сержант Колън. - Виждаш ли как стъкълцата са нападали от външната страна на прозореца? Всеки знае на коя страна се чупят стъклата, като ги удариш. Явно оня е тренирал с лъка и е стрелял по грешка в прозореца.

- Много умно, сержант.

- Това е то, разследването. Работата не е само да гледаш нещата. Трябва и да разсъждаваш, Ноби.

- Сесил, сержант.

- За тебе съм Фредерик, Сесил. Хайде, мисля, че обхванахме тука проблема. Да вървим. Старият Ваймс ще получи рапорт като слънце.

Ноби погледна още веднъж към счупения прозорец. Покривът отсреща допираше до един много голям склад и за момент Ноби се улови, че не разследва, а просто мисли напрегнато, но след това му просветна, че неговото мислене е като на ефрейтор и по нищо не може да се мери със сержантското мислене на Колън, така че той запази своите мисли за себе си.

Докато се изнизваха надолу по стълбите, госпожа Спент ги наблюдаваше с подозрение през процепа на вратата в края на коридора, готова да я затръшне при първата поява на сексуален магнетизъм.

- Даже си нямам на представа откъде да го взема тоя сексуален магнит... – Промърмори Ноби. - А тя даже не се изсмя.

„...Също така отидохме до магазините за лъкове на Занаятчийската улица и показахме иконограмата на човека от „Бърли и Силен-в-ръката", който удостовери, че това е той, т.е., горепосочения лък е изработен от..."

- O, боже...

Устните на Ваймс леко мърдаха, докато четеше. Погледът му премина на следващата страница.

„...Също така, в допълнение към Клачианските пари може да се каже, че един от техните хора е бил там, поради защото, т.е., поради пясъка по пода...

- И все още е имал пясък по сандалите си? - промърмори Ваймс. - Мили боже.

- Сам?

Ваймс надигна поглед от четивото си.

- Супата ти ще изстине - напомни му лейди Сибил от далечния край на масата. - Държиш тая лъжица във въздуха вече пет минути по часовник.

- Извинявай, скъпа.

- Какво четеш?

- Един дребен шедьовър.

Ваймс остави настрана рапорта на Фред Колън.

- Интересен, така ли? - попита малко кисело лейди Сибил.

- Практически е несравним. Единственото, което не са успели да открият, са шепа фурми и камила, скрита под възглавницата...

С известно закъснение брачният му радар засече определен хлад, лъхащ откъм солницата и оцетника.

- А-а, хмм... нещо не е наред ли, мила?

- Сам, можеш ли да си спомниш кога за последен път вечеряхме заедно?

- Във вторник, май?

- Това беше на годишната вечеря, давана от Гилдията на търговците.

Ваймс сбърчи вежди:

- Но ти нали също беше там?

Недоловимата промяна в настроението на собственичката на приюта за дракони му подсказа, че това не е бил верният отговор.

- И след това незабавно побягна да оправяш работата с бръснарския салон на Блестящата улица.

- Суини Джоунс - изрече Ваймс. - Какво очакваш да направя? Та той ги убиваше хората, Сибил! Единственото, което бих могъл да кажа в негова защита е, че не го е правил нарочно. Просто е много калпав в занаята...

- Но защо ти трябваше да ходиш?

- Полицаят трябва да е нащрек денонощно, скъпа.

- Но само при тебе е така! Подчинените ти си изработват десетте часа и толкова. Ти си този, който непрекъснато е на работа. Не е добре за здравето ти. По цял ден търчиш по дела, а когато нощем се събудя, намирам само студено празно място до себе си...

Многоточието увисна във въздуха, събрало духовете на неизречени думи. „Мъничките проблеми - помисли си Ваймс. - От тях започват войните."

- Но има толкова много работа за вършене, Сибил - напомни той колкото се може по-търпеливо.

- Винаги е имало много работа. И колкото по-голяма става Стражата, толкова повече работа ще има. Ако не си забелязал.

Ваймс кимна. Истина беше. Графици, заповеди, бележници с дати, рапорти... всичката тази хартия... Стражата може би не застрашаваше особено престъпността в града, но със сигурност беше заплаха за множество дървета.

- Трябва да се научиш да разпределяш задачите - предложи лейди Сибил.

- Да, вече ми го казаха - промърмори Ваймс мрачно.

- Моля?

- Просто разсъждавам на глас, скъпа. - Ваймс отмести настрана документите. - Знаеш ли какво... нека да прекараме вечерта вкъщи. В камината в хола има запален прекрасен огън...

- Ъъ... не, Сам, няма.

- Да не би младият Фортрайт да е забравил да я напали?

Фортрайт беше Момчето за всичко. За Ваймс беше новина да научи, че сред прислугата съществува такава официална длъжност. Работата на Момчето за всичко беше да пали камини, да чисти тоалетни и да отнася ругатни.

- Той се записа за барабанчик в полка на дука на Ърл.

- И той ли? Изглеждаше умен момък! Не е ли прекалено млад?

- Щял да излъже за възрастта си.

- Надявам се да ги излъже и за музикалния си слух. Чувал съм го да си подсвирква. - Ваймс поклати глава. - Какво го е накарало да се захване с толкова тъпо нещо?

- Смяташе, че униформата ще направи впечатление на момичетата.

Сибил му се усмихна леко. Вечерта, прекарана вкъщи, изведнъж започна да изглежда препълнена с очакване...

- Е, то не трябва човек да бъде гений, за да намери навеса с дървата. Ще залостим вратите...

Една от вратите се разтресе от напористо чукане. Ваймс улови погледа на Сибил.

- Хайде, върви. Отвори вратата - въздъхна тя и седна обратно.

Входната врата пропусна ефрейтор Литълботъм, останала без дъх.

- Вие... трябва да дойдете незабавно, сър... Този път е... убийство!

Ваймс погледна безпомощно към жена си.

- Разбира се, че трябва да отидеш - каза тя.

Ангуа разресваше косата си пред огледалото.

- Не ми се нрави - каза Керът. - Не е достойно поведение.

Тя го потупа по рамото.

- Не се безпокой. Ваймс нали всичко ти обясни. А ти се държиш, сякаш правим нещо нередно.

- Харесва ми да бъда полицай. - Керът още тънеше в печал. - И да нося униформа. Ако не я нося, все едно шпионирам хората. И той знае, че мисля така.

Ангуа изгледа късата му рижа коса и честните му уши.

- Той поема прекалено много работа върху плещите си - продължи Керът. - Вече не се налага лично да патрулира, но все иска да се погрижи за всичко.

- Може би не иска чак толкова да му помагаш - възрази възможно по-тактично Ангуа.

- Той не става по-млад с годините. Опитах се да му обясня и това.

- Колко мило от твоя страна.

- И никога не съм носил цивилни дрехи!

- Не се безпокой, на тебе никога няма да ти стоят достатъчно цивилно.

Ангуа облече палтото си. За нея бе облекчение да смъкне железариите. Колкото до Керът, никакви цивилни дрехи не можеха да го маскират. Ръстът му, ушите, рижата коса, това излъчване на здраво мускулесто добродушие...

- Предполагам, че върколаците ходят цивилни през цялото време, като се замисля.

- Благодаря ти, Керът. Абсолютно си прав.

- Просто не се чувствам удобно да живея в лъжа.

- Опитай да повървиш само километър с моите лапи...

- Моля?

- О... нищо.

Джанил, синът на Гориф, беше много ядосан. И дори не знаеше защо. Гневът му беше съставен от много неща. Огнената бомба от миналата нощ беше една от важните причини. Както и думите, които чуваше зад гърба си на улицата. Дори се скара с баща си заради храната, която той изпрати в Дома на Стражата сутринта. Полицаите бяха официална част от града. Носеха тъпите си значки. Имаха униформи. Джанил се ядосваше на много неща, включително и на това, че беше само на тринайсет.

И затова, когато в девет вечерта, докато баща му месеше хляба, вратата се отвори с трясък и някакъв човек влетя в магазина, той измъкна изпод тезгяха стария арбалет на баща си, прицели се в посоката, в която се надяваше, че се намира сърцето на нападателя, и натисна спусъка.

Керът поразтъпка нозе и се огледа.

- Ето, аз стоях тука. А принцът се намираше... в онази посока.

Ангуа покорно прекоси площада. Няколко души се извърнаха, за да изгледат изумено Керът.

- Чудесно... спри... не, една крачка по-на... стой... обърни се малко по-наляво... моето ляво... отстъпи малко назад... сега вдигни ръце...

Той се приближи към нея и проследи посоката на погледа й.

- Стреляли са от Университета?

- Изглежда като да е стреляно от библиотеката - поясни Ангуа. - Но магьосник не би го направил, как мислиш? Те гледат да се държат настрана от такива неща.

- Но пък не е трудно да се влезе при тях, - дори когато вратите са заключени - каза Керът. - Нека се опитаме да проникнем неофициално, става ли?

- Добре. Керът?

- Да?

- Фалшивите мустаци... не ти отиват, знаеш ли. И носът ти е прекалено розов.

- Правят ли ме незабележим?

- Не. И освен това тая шапка... На твое място бих свалила шапката. Не че й има нещо - бързо добави тя. - Но да излизаш с кафяво бомбе по улиците... не е в твоя стил. Не ти отива.

- Именно! Ако беше в моя стил, хората щяха да ме познаят веднага!

- Керът, така приличаш на кретен.

- А иначе приличам ли ти на кретен?

- Не, не ...

- А-ха! - Керът порови в джоба на огромното си кафяво палто. - Купих си тая книга за маскировките от магазина за забавления на улица Федър, виж я. Интересно, Ноби също беше там, пазаруваше си нещо. Питах го какво и той ми отговори, че е дошло времето да се предприемат крайни мерки. Какво е искал да каже според теб?

- Нямам си идея.

- Просто е удивително какви стоки продават в тоя магазин. Фалшива коса, фалшиви носове, изкуствени бради, дори фалшиви... - Той се поколеба и започна да се изчервява. - Дори фалшиви ... нали се сещаш, нагръдници. За дамите. Но убий ме, не мога да си представя защо някой би искал да си ги подправя...

„Сигурно не би могъл" - каза си Ангуа. Тя пое много тъничката книжка от ръцете му и я прелисти. След това въздъхна.

- Керът, тези маскировки са измислени, за да украсяваш с тях картофени куклички.

- Така ли?

- Виж, на всичките рисунки има показани картофчета!

- А аз помислих, че това е само за илюстрация.

- Керът, заглавието е „Чичко-картофчо"†. Иззад черните си мустаци Керът изглеждаше разстроен и озадачен.

- Но защо му трябва някому да маскира картофи?

Междувременно стигнаха до алеята край оградата на Университета, която беше известна под неофициалното наименование „Студентският вход" от толкова векове насам, че дори бяха поставили табелка с името в единия край. Двама студенти се разминаха с тях.

Неофициалният вход към Университета беше известен само на студентите. Това, което повечето студенти пропускат е, че и старшите преподаватели някога са били студенти и също им се е искало да се помотаят из града след официалното заключване на вратите. Този факт естествено влечеше след себе си значително объркване и среднощна дипломация в района на алеята.

Керът и Ангуа търпеливо изчакаха още няколко студенти да прескочат оградата, последвани пъргаво от Декана.

- Добър вечер, сър - учтиво поздрави Керът.

- Добър вечер, Картофчо, - отговори Деканът и потъна в нощта.

- Е, убеди ли се?

- Да, но не ме нарече Керът. Принципът е спазен.

Те се приземиха на академичната морава и се насочиха към библиотеката.

- Ще е затворена по това време - каза Ангуа.

- Не забравяй, че имаме вътрешен човек, - отговори Керът и почука.

Вратата се отвори един сантиметър:

- Уук?

Керът повдигна учтиво ужасната си малка кръгла шапка.

- Добър вечер, сър, чудех се дали не можем да влезем за малко. Полицейска задача.

- Уук иик уук?

- Амиии...

- Какво казва той? - попита Ангуа.

- Ако толкова искаш да знаеш, каза „Мили боже, ходещ картоф".

Библиотекарят подуши Ангуа с подозрение. Той поначало не харесваше миризмата на върколаците. Но ги покани с жест да влязат. Остави ги да чакат, а той отиде до бюрото си, като се опираше на кокалчетата на юмруците си, разтършува се в най-горното чекмедже и измъкна оттам значка „Полицай с особено назначение", закачена на канап. Овеси значката някъде около мястото, където най-общо се предполагаше, че би се намирала шията му, ако би имал такава, и застина в поза, която е най-близкото съответствие на „мирно" при орангутаните. Което не е сериозно постижение, трябва да признаем. Основната част от маймуната схваща бързо замисъла, но крайниците го възприемат далеч по-бавно.

- Уук уук!

- Това да не беше „Как бих могъл да ви бъда полезен, капитан Луковица?" - осведоми се Ангуа.

- Трябва да огледаме петия етаж - частта откъм площада - с повей на хладина в гласа обясни Керът.

- Уук ууук - уук.

- Той казва, че там имало само стари складове - преведе Керът.

- А последното „Уук" за какво беше? - попита Ангуа.

- „Господин Кошмарна Шапка", - отговори Керът.

- Но пък още не е разбрал кой си, нали? - успокои го Ангуа.

Петият етаж представляваше коридор край стаи със застоял въздух, из които се носеше печалната миризма на вехти, непотърсени книги. Те лежаха струпани не върху лавици, а в широки сандъци, опасани с канапи. Много от тях изглеждаха опърпани, с липсващи корици. Съдейки по останките, повечето бяха стари учебници, към които дори най-запаленият библиофил не би проявил интерес.

Керът вдигна от пода „Окултен буквар" на Удилий. Няколко страници се изплъзнаха и полетяха към земята. Ангуа ги събра.

- „Глава Петнайста, Елементарна Некромания" - прочете на глас тя. - „Първи урок: Правилното използване на лопатата..."

Тя остави листовете и подуши въздуха. Присъствието на Библиотекаря изпълваше ноздрите й като слон кибритена кутия, но...

- Тук е имало някой. През последните няколко дни. Бихте ли ни оставили за малко сами, сър? Когато става дума за аромати, вие сте някак си прекалено... прям.

- Уук?

Библиотекарят кимна на Керът, сви рамене към Ангуа и нехайно напусна стаята.

- Не мърдай, Керът - помоли Ангуа. - Остани където си. Не раздвижвай въздуха...

Тя предпазливо пристъпи напред. Ушите й казваха, че Библиотекарят е в коридора, защото чуваше проскърцването на дъсчения под под стъпките му. Носът й твърдеше, че той още е в стаята. Леко позамазан, разбира се, но...

- Трябва да се преобразя - реши тя. - Не мога да уловя истинската картина по този начин. Прекалено е странно.

Керът покорно затвори очи. Тя му забраняваще да наблюдава преобразяването й от човек във вълк заради неприятните форми, които тялото й приемаше по пътя. Горе в Юбервальд хората минаваха от едната форма в другата естествено, както обикновените хора сменят едно палто с друго, но дори и там се смяташе за проява на добро възпитание, ако го сториш зад някой храст.

Когато отново отвори очите, Керът видя как Ангуа дебнешком се промъква напред, цялото й същество концентрирано във върха на носа й.

Обонятелното присъствие на Библиотекаря имаше плътни очертания, то приличаше на пурпурна размазана струя там, където се беше движил, но имаше почти твърда форма, където беше стоял на място. Дланите, лицето, устните... след няколко часа щяха да бъдат просто в центъра на размиващ се облак, но сега можеше да ги подуши по местата им.

Тук не би трябвало да става течение. Нямаше дори и мухи, които да бръмчат в мъртвия въздух и да развалят мирисните следи.

Тя се насочи към прозореца. Чувстваше зрението си като мъгливо присъствие някъде в задните дялове на мозька... виждаще стаята като проста черно-бяла скица, върху която мирисните дири рисуваха своите великолепни картини.

Към прозореца... До прозореца...

Да! Тук е стоял човек и ако се съди по миризмата, не е помръдвал доста време. Миризмата се носеше във въздуха на ръба на обонятелните й възможности. Завихрените, развълнувани следи показваха, че прозорецът е бил отворен и след това затворен и... нямаше ли някакво тънко, почти недоловимо усещане, че човекът, който и да беше, е държал оръжие в ръце?

Тя вдигна нагоре нос в желанието си да проследи оригиналната форма на предметите по следите, които висяха в застоялия вьздух като мъртъв дим...

Когато приключи, Ангуа се върна до купчинката с дрехите си и се покашля деликатно, докато напъхваше крака в ботушите си.

- Тук е имало човек. Стоял е до прозореца. С дълга коса, изсушена, вони на скъп шампоан. Той е човекът, който е заковал обратно по местата им дъските, след като Ози е влязъл в Барбикан.

- Сигурна ли си?

- Моят нос някога грешил ли е?

- Извинявай. Карай нататък.

- С набито телосложение е, дори пълен за ръста си. Не се мие често, но когато го прави, използва сапун „Острието на вятъра", от евтината марка. Но шампоанът му е скъп, което е странно. Почти нови ботуши. И зелено палто.

- Ти да не можеш да подушваш цветовете?

- Не. Подуших багрилото. Доставят го от Сто Лат, ако не се лъжа. И ... струва ми се, че е стрелял оттук с лък. Със скъп лък. Долових намек за коприна във въздуха, а от нея се правят само най-издръжливите тетиви. А такава тетива не се слага на евтин лък.

Керът се приближи до прозореца.

- Имал е добър изглед.

Той погледна към пода. След това огледа перваза и близките лавици за книги.

- Колко време е прекарал тук?

- Два или три часа, мисля.

- Не се е разхождал много-много наоколо.

- Не.

- Или пък пушил, или плюл. Просто е стоял и е чакал. Професионално. Господин Ваймс беше прав.

- Далеч по-професионално от Ози, във всеки случай - съгласи се Ангуа.

- Зелено палто... - проточи Керът. - Зелено палто, зелено палто...

- О-о... и лош пърхут - допълни Ангуа, щом се изправи.

- Снежния склон?! - извика Керът.

- Какво?

- Наистина ли подуши пърхут?

- O, да, по целия под...

- Затова го наричат Снежния склон. Казва се Дейсивил Слопс, мъжът с турбо-гребена. Но за него чух, че се преместил в Сто Лат...

Двамата произнесоха в синхрон:

- ...откъдето идва багрилото...

- Той добър стрелец ли е? - попита Ангуа.

- Изключителен. Много е добър и в убиването на хора, които дори не познава.

- Да не е от Гилдията на убийците?

- O, не. Той просто убива хора заради парите. Няма никакъв стил. Дори не може да чете и да пише. - Керът се почеса по главата, унесен в мили спомени: - Дори не обича да разглежда сложни картинки. Хванахме го миналата година, но той изненадващо разроши коси и избяга, докато ние изровим Ноби. Така, така... Чудя се къде ли може да е отседнал?

- Не ме карай да го проследявам по улиците долу. Хиляди хора са преминали досега върху следата.

- O, няма да е необходимо. Ще намерим някой, който знае. Има си хора в този град, които виждат всичко.

- ГОСПОДИН СЛОПС?

Снежният склон предпазливо попипа гърлото си, или по-скоро - гърлото на своя дух. Човешката душа изглежда запазва формата на оригиналното тяло известно време след смъртта. Навикът е втора природа.

- Кой, по дяволите, направи това?

- НЕ Е НЯКОЙ, КОГОТО ПОЗНАВАШ - отговори Смърт.

- Определено не е! Аз не познавам много хора, които са ми отсичали главата!

Тялото му се беше стоварило върху масата. Няколко флакона медицински шампоан се бяха разлели и сега смесваха цветове с другите, по-интимни течности, които се стичаха от трупа.

- А за това тук дадох почти четири долара - продължи той.

Но последното му оплакване изглеждаше някак не на място. Смъртта е нещо, което се случва на другите. Този друг тука на масата в случая беше самият той. Тоест... онзи там, на масата. А не този, който стои надвесен над собствения си труп. Приживе Снежния склон дори не можеше да напише „метафизичен" без грешки, а ето че сега започваше да гледа на живота по странен начин. От другата му страна, като начало.

- Четири долара - повтори той. - А дори нямах време да го пробвам.

- НЯМАШЕ ДА ПОМОГНЕ. - Смърт го потупа по избледняващото рамо. - НО АКО МОГА ДА ТИ ПРЕДЛОЖА ДА ПОГЛЕДНЕШ НА НЕЩАТА ОТКЪМ СВЕТЛАТА ИМ СТРАНА - СПОМНИ СИ, ЧЕ ПОВЕЧЕ НИКОГА НЯМА ДА ТИ ПОТРЯБВА.

- Никога повече пърхут? - каза Снежния склон, вече почти прозрачен и бързо избледняващ.

- НИКОГА. МОЖЕШ ДА МИ ВЯРВАШ.

Командир Ваймс тичаше по смрачаващите се улици, като се опиташе в движение да затегне катарамите на ризницата.

- Добре, докладвай какво се случи.

- Казват, че някакъв клачианец е убил човек, сър. На Скандалната алея се е събрала голяма тълпа и работата хич не върви на добре. Аз бях дежурна на бюро, но реших, че ще искате да ви уведомя, сър.

- Правилно.

- И освен това не мога никъде да намеря капитан Керът.

Невидим писец задращи тънка следа от разяждащо мастило по Главната присъствена книга в мозъка на Ваймс.

- O, боже... кой тогава е дежурният офицер?

- Сержант Детритъс, сър.

На джуджето му се стори, че внезапно се е заковало мирно, въпреки че продължаваше да тича. Командир Ваймс бързо се превърна в смаляващо се неясно петно в далечината.

Със спокойното, безстрастно изражение, присъщо на онези, които методично изпълняват служебните си задължения, сержант Детритъс грабна един човек от тълпата и го използва, за да удря с него други. Когато успя да разчисти достатъчно обширна площ около себе си и сътвори купчина от стенещи бивши размирници, той прескочи телата, изправи се и сви ръце на фуния около устата си.

- Слушайте ме, вий, човеци!

Трол, който вика с цяло гърло, лесно може да заглуши виелица. Когато реши, че е привлякъл вниманието към себе си, Детритъс измъкна изпод нагръдника си един свитък и го размаха над главата си.

- Туй тука е Законът за Бунтовете. Знаете ли к'во означава туй? Значи, че кат ви го прочета и вий не се разпр... разпръс... разотидете, Стражът може да използва смъртоносна сила, чатнахте ли?

- А ти току-що какво използва, а? - простена някой изпод краката му.

- Ти само оказа доброволно съдействие на полицията - отговори Детритъс и премести тежестта върху другия си крак.

После разгъна свитъка. Въпреки че тук-там в пресечките още се чуваше боричкане и от съседната улица се носеха викове, кръгът от тишина около трола се разширяваше. Надушването на добрата възможност да се позабавляват беше нещо като генетична заложба сред анкх-морпоркските жители.

Детритъс вдигна документа на една ръка разстояние пред очите си. След това го доближи на три пръста от лицето си. Завъртя го няколко пъти. Устните му мърдаха мъчително. Накрая се наведе и показа свитъка на полицай Визит.

- Каква е таз дума?

- „Тъй като", сержант.

- Знам го туй!

Тролът се изпъчи отново.

- „Тъй като... е..." - Мънистени зрънца от тролския еквивалент на пот започнаха да кондензират върху челото на Детритъс. - „Тъй като е... об-щопр-и-ето..."

- Общоприето - прошепна полицай Визит.

- Знам го и туй. - Детритъс се вторачи още веднъж в текста, след което се предаде. - Няма да стоите така прави да ме слушате тука цял ден, я! - Изрева той. - Туй тука е Законът за Бунтовете и всички требе да го прочетете! Ей, ти, пусни го по редицата!

- И какво ще стане, ако не го прочетем? - извика глас от тълпата.

- Требе да го прочетете. Тъй е по закон.

- И след това какво ще стане?

- После ще ви застрелям.

- Ама така не може! - възропта друг глас. - Първо трябва да викаш: „Стой! Въоръжена полиция!"

- И тъй бива - съгласи се Детритъс. Размърда рамо, за да свали арбалета удобно под мишницата си. Беше обсаден арбалет, предназначен да се монтира върху платформа. Стрелата му беше шест стъпки дълга. - По-трудно се уцелва тичаща мишена.

Той освободи предпазителя...

- Някой да е свършил вече с четенето?

- Сержант!

Ваймс разблъска тълпата по пътя си. И това вече беше просто тълпа, а не метеж. Анкх-морпоркци винаги са били добри слушатели.

Шлемът на Детритъс издрънча, когато тролът отдаде чест.

- Сержант, наистина ли възнамеряваше хладнокръвно да застреляш тези хора?

- Не, сър. Смятах още докато им е топла кръвта, сър.

- Така ли? Е, дай ми една минута да поговоря с тях.

Ваймс се обърна към най-близкия мъж. Той държеше горяща цепеница в едната ръка и дълга тояга - в другата. Пулеше се с нервното предизвикателство на човек, който тъкмо е почувствал земята да се разлюлява под краката му.

Ваймс придърпа ръката с горящата цепеница и припали пурата си.

- Какво става тука, друже?

- Клачианците са застреляли човек, господин Ваймс! Това си е непредизвикана с нищо агресия!

- Тъй ли?

- Убити са хора!

- И кои хора, по-точно, са били убити?

- Ами... там ми казаха... всеки знае, че клачианците са убивали хора! - Стъпките на мисълта му най-сетне напипаха сигурна земя. - Те за какво се мислят, да нахлуват така в нашата страна...

- Достатъчно - прекъсна го Ваймс, отстъпи крачка назад и повиши глас. - Познавам доста от вас. И знам, че всички имате домове, в които ви чакат. Виждате ли това? - той измъкна от джоба си полицейския жезъл. - На него е написано, че аз съм назначен, за да пазя мира. Така че след десет секунди възнамерявам да отида някъде другаде, за да си потърся мир, който да пазя, а Детритъс ще остане тука. И само мога да се надявам, че няма да направи нещо, с което да опетни униформата. Или поне да не я лекьоса прекалено много.

Иронията не беше сред силните черти на присъстващите, но по-интелигентните от тях успяха да разпознаят изражението на Ваймс. То казваше, че човекът е стиснал нишката на търпението между зъбите си и виси на нея.

Тълпата оредя и се разкъса по краищата, докато хората енергично крачеха към страничните пресечки, като захвърляха по пътя си самоделните оръжия и се появяваха от другия край на улицата с достойната, умислена походка на почтени граждани.

- Дотук добре, но какво се случи? - попита Ваймс трола.

- Чухме, че онуй момче е застреляло някакъв човек. Тъкмо стигнахме магазина и отвсякъде заприиждаха хора, викаха и...

- То порази човека тъй, както Худрун порази разгулниците от Ур - обясни полицай Визит‡.

- Поразил? - повтори Ваймс объркано. - Убил ли е някого?

- Не и тъй, че човекът да не се оправи, сър, - отговори Детритъс. - Улучил го е в ръката. Приятелите му го доведоха в Стражата, за да подаде оплакване. Той е пекар от нощната смяна. Каза, че закъснявал за работа, втурнал се тичешком да вземе нещо за хапване и в следващата минута лежал прострян на пода.

Ваймс пресече улицата и натисна дръжката на вратата. Тя поддаде леко, след което се опря на нещо, което изглежда беше барикада от мебели. Столове бяха натрупани и пред прозореца.

- Колко хора се бяха събрали тука, полицай?

- Голяма тълпа, сър.

„Срещу четирима души от другата страна на вратата. Семейството на Гориф". Бравата поддаде още малко и Ваймс се усети, че се навежда, още преди да е чул натягането на арбалета.

Внезапно прозвуча звън на тетива. Арбалетът по-скоро изплю, отколкото изстреля стрелата. Тя се завъртя диво като тирбушон, прелетя през улицата и удари странично стената отсреща.

- Вижте сега... - Ваймс се приведе още малко, но повиши глас. - Който и да е бил улучен с това нещо, е било по случайност. Тук е Стражата. Отворете вратата. В противен случай Детритъс ще я отвори. А когато той отваря врата, тя си остава отворена. Разбирате какво имам предвид, нали?

Никакъв отговор.

- Добре тогава. Детритъс, приближи се, моля те...

Отвътре се разнесе тиха караница, последвана от тътренето на отместващи се мебели. Ваймс опита вратата. Тя се люшна навътре.

Семейството се беше събрало в най-отдалечения край на стаята. Ваймс почувства напрежението на осем очи, вторачени в него. В атмосферата се носеха объркване и уплаха, подправени с миризмата на изгоряла храна.

Господин Гориф държеше предпазливо арбалета, а изражението на лицето на сина му каза на Ваймс много от нещата, които искаше да узнае.

- Добре - започна той. - Сега всички ме слушайте. Няма да арестувам никого. Това ми изглежда като едно от нещата, които биха накарали Негово превъзходителство да ми трие сол на главата. Но е по-добре да прекарате нощта в полицията. Не мога да отделя хора, които да пазят тука. Разбирате ли? Бих могъл да ви арестувам. Но аз само ви моля.

Господин Гориф прочисти гърло.

- Човекът, когото застрелях... - започна той и остави и въпроса, и лъжата да увиснат във въздуха. Ваймс се насили да не поглежда към момчето.

- Не е пострадал зле.

- Той... се втурна вътре - обясни господин Гориф. - А след снощната история...

- Вие си помислихте, че пак ви нападат, и грабнахте арбалета?

- Да! - наежи се момчето, преди баща му да си отвори устата.

Последва кратък спор на клачиански.

- Трябва ли да напуснем къщата?

- За ваше добро е. Ще се опитаме да намерим някой да я наглежда. Сега си съберете нещата и вървете със сержанта. И ми дайте тоя арбалет.

Гориф му го връчи с въздишка на облекчение. Беше типичен „Съботна вечер, специален", толкова лошо сглобен и така капризен, че единственото безопасно място, докато стреляш, беше директно зад него, а дори и тогава човек поема известен риск. И никой не беше предупредил собственика му, че мястото под тезгяха във влажен, задимен магазин и непрекъснатия дъжд от мазнина отгоре му не са най-подходящите условия за съхранение. Тетивата беше провиснала. Вероятно единственият надежден начин този арбалет да нарани човек би бил да го фрасне по главата с него.

Ваймс почака Детритъс да изведе семейството и огледа за последен път помещението. Не беше голямо. В кухнята зад магазинчето нещо лютиво беше извряло до сухо в котленцето си. Като си опари пръстите, успя да дръпне котлето от огъня и после, смътно припомняйки си какво правеше майка му в такъв случай, го накисна в умивалника.

След това барикадира прозорците колкото можа и излезе, като заключи вратата зад себе си. Дискретно закачената над вратата метална плочка на Гилдията на крадците съобщаваше на света, че господин Гориф съвестно е платил годишната си таксаγ. Но на света имаше достатъчно не толкова официални опасности, затова Ваймс измъкна от джоба си парче тебешир и написа на вратата:

ПоД ЗдкрилАтА НА СТРАЖАТА

След това размисли и се подписа:

СЕРЖ. ДЕТРИтъз

Във въображението на хората с по-слаб граждански дух върховенството на закона не тежеше толкова, колкото ужасът от появата на Детритъс.

Законът за Бунтовете! Кой, по дяволите, го е изкопал това писание? Вероятно Керът, разбира се. Законът не се прилагаше откак Ваймс се помнеше - което не е изненада, ако човек знае какво всъщност е написано в него. Дори Ветинари би се поколебал да го използва. Сега не беше нищо повече от голо заглавие. Бог да благослови неграмотните...

Ваймс тъкмо отстъпи крачка назад, за да се полюбува на творението си, и видя заревото над къщите покрай Парковата Алея, почти веднага след това чу чаткането на подковани със стомана ботуши.

- Здравей, Литълботъм - каза, без да се обръща. - Сега пък какво се е случило? Само не ми казвай, че някой е подпалил клачианското посолство.

- Слушам, сър! - отговори джуджето. Тя застана мирно по средата на улицата, като го гледаше притеснено.

- Е?

- Ами... вие нали казахте да не ви казвам...

Прималял, Ваймс си припомни, че потомствените умения на джуджетата в металолеенето са поръсени само с щипка ирония.

- Клачианското посолство наистина ли гори?

- Да, сър!

Госпожа Спент открехна със скърцане вратата.

- Да?

- Аз съм приятел на... - Керът се поколеба. Чудеше се дали Фред се е представил с истинското си име. - На... големия дебел човек, костюмът не му е по мярка...

- Оня, дето разхожда насам-натам сексуалния маниак ли?

- Моля?

- Един кльощав дребен мухльо, облечен като клоун.

- Казаха, че давате стая под наем - отчаяно опита Керът.

- Те я наеха - отговори госпожа Спент и се опита да затвори вратата.

- Те казаха, че бих могъл да я използвам...

- Никакво пренаемане не позволявам!

- Казаха, че трябва да ви платя два долара!

Натискът върху вратата понамаля.

- Отгоре на туй, дето те го плащат ли?

- Разбира се.

Тя изгледа Керът отгоре до долу и подсмръкна.

- К'во бачкаш?

- Извинете?

- Ти си ченге, нали?

- Ами... - Керът се поколеба, след което повиши глас. - Не, не съм полицай. Ха-ха, вие си мислите, че съм полицай, така ли? Да не би да ви приличам на полицай?

- Да, приличаш ми. Ти си капитан Керът. Виждала съм те да обикаляш града. Но, тъй или иначе, и ченгетата трябва да спят нейде, нали.

Горе на покрива Ангуа подбели очи.

- Никакви жини, никакву готвене, никаква музика, никакви животни - изреди госпожа Спент, когато го водеше нагоре по скърцащите стълби.

Ангуа изчака в мрака, докато чу прозореца да се отваря.

- Отиде си - прошепна Керът.

- По керемидите отвън има стъкълца, точно както докладва Фред - сподели Ангуа.

Вътре тя затвори очи и си пое дълбоко дъх. Първо се налагаше да изключи миризмата на Керът - нетърпелива пот, сапун, остатъчен мирис на грес за арбалети...

...и Фред Колън, целия вир-вода с намек за бира, странната помада за свежа кожа на Ноби, и миризмата на стъпки, тела, дрехи, грес, нокти...

Окото на обонянието й можеше да види хората в стаята час след като са я напуснали по замразената във времето обонятелна диря, която оставяха. Но след денонощие миризмите започваха да се пресичат и оплитат една в друга. Трябваше да ги взима поотделно, една по една, да отдели познатите частици и каквото останеше...

- Толкова са се объркали!

- Добре, добре - успокои я Керът.

- Тук е имало най-малко трима души! Единият е Ози... Миризмата му е по-силна около леглото... и... Тя разтвори широко очи и се втренчи в пода.

- Някъде тук!

- Кое? Какво?

Ангуа приклекна, почти долепила нос о дъските на пода.

- Мога да го подуша, но не мога да го видя! Пред лицето й се появи нож. Керът приклекна и прокара острието в цепнатината между две от дъските. Нещо като кафява тресчица отхвръкна настрана. Явно беше тъпкано и въргаляно насам-натам от множество нозе, но дори и така Керът можеше да усети аромата на карамфилче.

- Смяташ ли, че Ози честичко си е правил ябълков пай? - прошепна той.

- „Никакву готвене", забрави ли? - ухили му се Ангуа.

- Значи някой друг...

Керът изчовърка още прах и мръсотия. В тях нещо блесна.

- Фред каза, че стъклата са се посипали отвън, нали така?

- Да.

- Добре, но какво ще стане, ако предположим, че някой не е успял да събере всички стъкълца, когато го е счупил?

- За човек, който мрази лъжата, ти си ужасно подозрителен, знаеш ли?

- Просто логика. Отвън пред прозореца има посипани стъкла, но това означава просто, че има стъкла, посипани пред прозореца. Командир Ваймс винаги повтаря, че няма такова нещо като улика. Въпросът е как ти сам виждаш нещата.

- Мислиш, че някой е разбил прозореца, влязъл е и след това внимателно е пренесъл всички стъкълца навън?

- Възможно е.

- Керът? Защо шепнем?

- „Никакви жини", забрави ли?

- И никакви домашни животни. Не гледай така - прибави тя, щом зърна лицето му. - Проява на лош вкус е само когато някой друг го казва. На мен ми е позволено.

Керът изстърга още няколко парченца стъкло от пода. Ангуа надникна под леглото и измъкна омачканите списания.

- Мили боже, наистина ли хората четат подобни неща? - възкликна тя, докато прелистваше „Лъкове и муниции". - „Тестовете на Огнеметния Рефлекс Номер 7: Много Повече Лък"... „Възпаление на ходилото - ние ви представяме десетте най-добри мехлема срещу гъбички!"... и какво е това списание?... „ Волнонаемник."?

- Непрекъснато се водят разни дребни войни тук и там - обясни Керът, докато издърпваше кутията с парите.

- Но само погледни размера на тази секира!... „Вземи им акъла, вземи „Разчистващата пътя" на „Бърли и Силен-в-ръката" и ги скъси с една глава!" Явно е вярно това, дето го разправят за мъжете, които си падат по големи оръжия...

- А то е?... - подкани Керът, докато отваряше капака на кутията с парите.

Ангуа го изгледа внимателно. Както винаги, Керът излъчваше невинност като едно малко слънчице. Но той би трябвало... Те всички знаят... Той непременно...

- Те... хмм... обикновено са доста малки - отговори тя.

- O, да, вярно е. - Керът ровеше из клачианските монети. - Вземи например джуджетата. Нищо не ги прави толкова щастливи колкото брадва, по-дълга от самите тях. И Ноби също си пада по големи оръжия, а той си е фактически с размерите на джудже.

- Хмм...

Ангуа беше уверена, че познава Керът по-добре от всеки друг. Сигурна беше, че той наистина държи на нея. Просто рядко го казваше, защото очевидно допускаше, че тя го знае. Беше познавала и други мъже преди него, въпреки че превръщането във вълк за определена част от месеца се считаше за един от онези дребни дефекти, които обикновено отблъскват мъжете. И докато не попадна на Керът, винаги всичко свършваше по един и същ начин. Беше чувала изразите, които мъжете обикновено произнасят в разгорещените моменти и веднага след това забравят. Но когато Керът казваше нещо, ставаше ясно, че всичко вече е установено и договорено помежду ви. Той искрено се изненадваше, че тя е забравила какво й е казвал миналия път и дори й цитираше датата и времето на разговора им.

И все пак през повечето време имаше усещането, че по-голямата част от Керът е скрита много надълбоко и наднича оттам. Никой не можеше да бъде толкова простоват, никой не можеше да бъде толкова изобретателно тъп, без да бъде при това ужасно интелигентен. Същото като да бъдеш актьор. Само много добрият актьор е достатъчно добър, за да изиграе слаб актьор.

- Доста самотен човек е нашият Ноби - отсъди Керът.

- Амии-даа...

- Но съм сигурен, че рано или късно ще си намери подходящ спътник в живота - добави оптимистично той.

„Най-вероятно на дъното на бутилката" - вметна наум Ангуа. Спомняше си добре разговора с Ноби. Беше ужасно като си го помисли човек, но имаше нещо, което я караше да потреперва при мисълта, че Ноби ще бъде допуснат до океана на живота, дори само до плиткия му край.

- Знаеш ли, тези монети изглеждат странно...

- Как така? - попита Ангуа, благодарна за смяната на темата.

- Защо ще му плащат в клачиански уоли? Той не би могъл да ги изхарчи тук, а и сарафите няма да му дадат добра цена за тях. - Керът подхвърли и хвана във въздуха една монета. - Когато тръгвахме, господин Ваймс ми каза: „И да ми донесеш чувала с фурми и камилата, дето е скрита под възглавницата." Мисля, че го разбирам.

- Пясък по пода. Това не е ли очевидна улика? Можеш веднага да познаеш, че са били клачианци, защото са имали пясък по сандалите си!

- Ами карамфилчето... - Керът побутна с пръст малката скилидчица. - Не е често срещан навик дори и сред клачианците. Това не е прекалено очевидна улика, нали?

- Мирише прясно. Бих казала, че човекът е бил тука снощи.

- След смъртта на Ози?

- Именно.

- И защо?

- Откъде да знам? И що за име е 71-часовия Ахмед?

Керът сви рамене.

- Не знам. Но според мен господин Ваймс мисли, че някой в Анкх-Морпорк иска ние да вярваме, че клачианците са платили за убийството на принца. Това звучи... гадно, но логично. Но не мога да разбера защо един истински клачианец би се забъркал в това...

Погледите им се срещнаха.

- Политика? - произнесоха едновременно двамата.

- За достатъчно пари много хора биха направили какво ли не - добави Ангуа.

Внезапно откъм вратата се разнесе свирепо думкане.

- Довел ли си някого вътре? - провикна се госпожа Спент.

- Бързо вън през прозореца! - просъска Керът.

- Защо да не остана и просто да й разкъсам гърлото? - каза Ангуа. - Добре де, добре, само се пошегувах, спокойно!

И изчезна зад перваза на прозореца.