Po Poshtata-06

Шеста глава

Малки картинки

Пощальони без маски – Ужасен Двигател – Новият Пай – Липвиг обмисля марките – Вестоносецът от Зората на Времето

– МИСТЪР ЛИПВИГ? – КАЗА ПОМПА.

Мойст се вторачи в горящите очи на голема. Не може да няма по–приятен начин да се буди сутрин човек. Хората ползваха будилници, за бога.

Лежеше на гол матрак под вмирисано одеалце в новоразкопания си апартамент, който миришеше на стара хартия. Всичко го болеше.

Замъгленото му съзнание почувства как Помпа казва:

– Пощальоните Ви Очакват, Сър. Пощенски Инспектор Грош Каза, Че Може Би Ще Пожелаете Да Ги Разпратите Подобаващо, Като За Първи Ден.

Мойст примига към тавана.

– Пощенски инспектор ли? Кога успях да го повиша чак до инспектор?

– Снощи, Сър. Изглеждахте Пълен С Ентусиазъм.

Спомените от предишната вечер предателски нахлуха в съзнанието му и затропаха танеца си на световноизвестната сцена на Великите Срамотни Мигове.

– Какви пощальони?

– Членовете На Братството На Ордена На Пощата. Възрастни Са, Но Са Държеливи. Всичките Са Пенсионери, Но Се Цаниха За Доброволци. От Часове Са Тука, Сортират Пощата.

Наел съм банда старци, по–възрастни и от Грош...

– Какво друго направих?

– Държахте Изключително Вдъхновяваща Реч, Сър. Особено Ме Впечатлихте, Когато Споменахте, Че „Ангел” Означава Просто Вестоносец. Малко Хора Знаят Този Факт.

В леглото, Мойст бавно се опита да завре юмрук в устата си.

– А, Освен Това Обещахте Да Възстановите Големите Полилеи И Полирания Тезгях, Сър. Служителите Ви Останаха Много Впечатлени. Понеже Никой Не Знае Къде Са Отишли.

О, боже, помисли си Мойст.

– Както И Статуята На Божеството, Сър. Това Ги Удиви Още Повече, Струва Ми Се, Понеже, Доколкото Разбрах, Статуята Е Била Претопена Още Преди Години.

– Слушай, направил ли съм снощи нещо – каквото и да е – което да внушава, че съм бил със всичкия си?

– Моля, Сър?

Но Мойст си спомни светлината и шепота на писмата. Бяха изпълнили съзнанието му със ... знание, или може би със спомени, които не бяха негови.

– Незавършени истории, – каза.

– Да, Сър, – кротко се съгласи големът. – Споменахте Ги В Детайл, Сър.

– Така ли?

– Да, Сър. Казахте, Че...

... Че всяко неполучено писмо е късче време–пространство, незавършено от единия край, малко вързопче усилие и емоции, подхвърляно по течението. Наблъскай милиони писма заедно и те ще започнат да вършат онова, за което са предназначени. Ще започнат да комуникират, да променят природата на събитията. Струпани на едно място, те огъват вселената около себе си.

На Мойст обяснението му се беше сторило напълно смислено. Или поне толкова смислено, колкото всичко останало.

– Ами ... наистина ли се издигнах във въздуха, обгърнат в златисто сияние? – попита Мойст.

– Май Съм Го Изпуснал Този Момент, Сър, – каза големът.

– Искаш да кажеш, че не съм.

– В Известен Смисъл Се Издигнахте, Сър.

– Но не и в обичайния, ежедневен смисъл?

– Огрян Бяхте, Бих Казал, От Вътрешен Светлик, Сър. Пощальоните Много Се Впечатлиха.

Погледът на Мойст се спря върху крилатата шапка, небрежно захвърлена на бюрото.

– Никога няма да успея да оправдая очакванията им, господин Помпа, – каза. – На тях им трябва светец, не такъв като мене.

– Вероятно В Такъв Случай Не Им Трябва Светец, Сър, – отбеляза големът.

Мойст седна и одеалото се свлече.

– Къде са ми дрехите? – Попита той. – Убеден съм, че ги сгънах прилежно на пода до себе си.

– В Интерес На Истината Аз Се Опитах Да Почистя Костюма Ви С Помощта На Заличител На Петна, – отговори Помпа. – Но Тъй Като Фактически Той Целият Представляваше Едно Голямо Петно, За Съжаление Се Заличи.

– Ама аз си харесвах костюма! Ако не друго, можеше да го запазиш за парцали.

– Моля За Извинение, Сър, Бях Останал С Впечатление, Че Парцалите Са Били Запазени За Костюма Ви. Във Всеки Случай, Аз Изпълних Разпореждането Ви.

Мойст замълча.

– Какво разпореждане? – Попита подозрително.

– Снощи Ме Помолихте Да Ви Набавя Подходящо За Началника На Пощата Облекло, Сър. Инструкциите Ви Бяха Напълно Изчепателни, – обясни големът. – По Щастливо Съвпадение Колегата Ми Шивач 22 Прави Костюми За Театъра. Закачен Е На Вратата.

Големът дори беше осигурил огледало. Неголямо, но достатъчно, за да демонстрира, че малко по–официално да се беше докарал, Мойст щеше да се пореже на ръбовете на панталона, докато върви.

– Еха, – възкликна. – Ел Дорадо или какво?

Костюмът бе изработен от злато – или каквото там актьорите използваха наместо истинско злато. Мойст понечи да възрази, но му хрумна идея.

Качествените костюми много помагат. Сладкодумието не върши работа на раздърпан фасон. А хората ще забележат костюма му, не него. Няма начин да не му обърнат внимание на улицата; ще прилича на запален фенер. Хората ще трябва да засланят поглед, за да не ги заслепи. Остави другото, ами той самият бе пожелал такъв костюм.

– Невероятно е ..., – поколеба се. Единствената подходяща дума като че ли е – ... бърз. Искам да кажа, изглежда сякаш всеки момент ще се втурна нанякъде!

– Да, Сър. Шивач 22 Е Изключително Умел. Изработи И Риза, И Златна Вратовръзка. В Тон С Шапката Ви, Сър.

– Хм, дали не би могъл да го помолиш да ми скрои нещо по–ежедневно, а? – Попита Мойст, като отклони очи, за да не го заслепят собствените му ревери. – Нали се сещаш, да имам какво да нося, когато не се налага да осветявам отдалечени обекти?

– Ще Се Заема Незабаво, Сър.

– Ами тогава, – обобщи Мойст и примижа от блясъка на ръкавите. – Дай да придвижим кореспонденцията.

Доскоро пенсионираните пощальони го очакваха в главната зала, разчистена от снощния писмопад. Всичките носеха униформи, но тъй като нямаше две еднакви между тях, технически погледнато, униформите не бяха униформени, и следователно не се явяваха униформа. Шапките бяха островърхи, но някои бяха заоблени като кубета, докато други бяха меки и сплескани. Самите старци се бяха смалили с времето, така че куртките им висяха като на плашило, а крачолите им наподобяваха акордеони. Не на последно място, както подобава на старците навсякъде по света, бяха окичили гърдите си с медали и гледаха с целеустремения поглед на войни готови за финалното сражение.

– Разносвачите готови за проверка, гос’ине! – застана мирно Пощенски Инпектор Грош. Толкова се беше надул от гордост, че изглеждаше сякаш се рее на инч от пода.

– Благодаря ти. Ъх ... свободно.

На Мойст не му стана ясно какво точно инспектира, но вложи старание. Спаружено лице след спаружено лице срещнаха погледа му.

Установи, че не всички медали бяха за военни заслуги. Пощата беше имала свои собствени отличия. Един представляваше златна кучешка глава, окачена на ревера на дребен човечец с физиономия като глутница невестулки.

– Какво е това, ъъ ... – започна той.

– Старши Пощальон Джордж Аги, сър, – подсети го старецът. – Значката ли? Петнайсет ухапвания и все още се държа, сър!

– Аха ... ами, много ухапвания са това...

– Вярно, ама след деветото ги надхитрих, сър, купих си тенекиен крак, сър!

– Изгубил си крака си? – потресе се Мойст.

– Не, сър. Просто си купих малко броня на старо, – артистично се ухили човекът. – Стопля ми се сърцето, като ги чуя как си трошат зъбите о тенекето!

– Аги, Аги..., – замисли се Мойст, след което му просветна. – Ти не беше ли...

– Аз съм Всемилостивият господар, сър. – отвърна Аги. – Надявам се да не вземете снощната история присърце, сър. Всчки бяхме като младия Толивър навремето, но ни се изпари надеждата, сър. Не ни съдете строго, а?

– Не, не, ни най–малко, – разтри тила си Мойст.

– Бих искал освен това да прибавя поздравления в качеството ми на председател на Анкх–Морпоркското Общество за Приятелство и Сътрудничество с Ордена на Пощальоните, – продължи Аги.

– Ъм ... благодаря, – отговори Мойст. – И кои, по–точно, са те?

– Ние сме това, от снощи.

– Ама вашето не беше ли тайно общество?

– Не тайно, сър. Не точно тайно. По–скоро ... игнорирано, човек би казал. В днешно време повече ни занимава въпроса с пенсиите и да сме сигурни, че на колегите им се полага достойно погребение, когато ги Върнат на Подателя.

– Много добре, – уклончиво отговори Мойст. Отстъпи и прочисти гърло. – Господа, това е положението. Ако искаме Пощата отново да заработи, трябва да разнесем залежалите писма. Доверието е свещено. Пощата трябва да циркулира. Може да ни отнеме петдесет години, но ще се справим. Знаете маршрутите си. Работете неуморно. Помнете, ако не успеете да разнесете някое писмо, ако къщата я нама вече ... върнете го тука, ще го приберем в канцеларията за Мъртви Писма, но поне да се знае, че сме се опитали. Трябва да покажем на хората, че Пощата работи отново.

Един пощальон вдигна ръка.

– Да? – Паметта за имена на Мойст се оказа по–силна от паметта му за събитията от изминалата нощ. – Старши пощальон Томпсън, нали?

– Да, сър! А какво да правим, ако хората ни дават писма, сър?

Мойст сбърчи вежди.

– Моля? Не се ли очаква да разнасяте писмата?

– Бил е прав, гос’ине, – намеси се Грош. – Какво да правим, ако хората почнат да ни дават нови писма?

– Хъм ... какво правехте преди?

Пощальоните се спогледаха.

– Взимаме едно пени за подпечатване, носим писмото тука за официален печат, после го сортираме и разпращаме, – енергично обясни Грош.

– Значи ... хората чакат, докато попаднат на някой пощальон ли? Не е ли някак...

– О–о, ама едно време имахме дузини по–малки офиси, – добави Грош. – Но ги загъбихме, когато нещата тръгнаха на зле.

– Е, ами хайде да започнем с разнасянето, пък ще изясним нещата в движение, – реши Мойст. – Убеден съм, че ще ми хрумне нещо. А сега, господин Грош, струва ми се, че имахте някаква тайна за споделяне...

Връзката ключове подрънкваше, докато Грош водеше Мойст през подземието на Пощата към тежка метална врата. На пода пред вратата беше опъната черно–жълта ивица – явно Стражата беше минала и оттука.

Вратата прещрака и се отвори. Отвътре се разля синьо сияние, достатъчно слабо, за да дразни, да хвърля виолетови сенки в периферното зрение и да навлажнява очите.

– Воал–ла, – каза Грош.

– Това да не е ... орган като този в театъра? – попита Мойст. Не успяваше ясно да различи очертанията на машината в центъра на помещението, но тя се мъдреше с всичката грация на уред за изтезания. Синьото сияние идваше от вътрешността й. Очите на Мойст сериозно взеха да сълзят.

– Почти улучихте, гос’ине! Всъщност е сортираща машина, – обясни Грош. – Тя е проклятието на Пощата, гос’ине. Едно време вътре държахме демончета да четат адресите, но досега всичките са се изпарили. И по–добре.

Погледът на Мойст се плъзна по металните лавици, заели цяла стена и се спря на тебеширеното очертание на пода. Кредата фосфоресцираше на странната светлина. Очертанието бе неголямо, имаше пет пръста.

– Производствена злополука, – каза под нос. – Добре, господин Грош, обяснете ми какво се е случило тука?

– Не приближавайте сиянието, гос’ине, – обясни Грош. – Тъй му казвах на Хобълбъри. Но той се промъкнал самичък. О, божичко, горкия Стенли слезе и го откри, гос’ине, понеже видял горкия Малчо да влачи нещо по коридора. Заварил ужасна кланица. Не можете си предстви какво беше тука, гос’ине.

– Струва ми се, че мога.

– Съмнявам се да можете.

– Не, наистина мога.

– Убеден съм, че не можете, гос’ине.

– Мога! ОК? – Викна Мойст. – Да не мислиш, че не виждам малките разпръснати тебеширени очертания? Може ли сега да тръгваме, преди да съм повърнал?

– Ъх ... както кажете, гос’ине, – отговори Грош. – Чувал ли сте за Тъпанаря Джонсън? Известен е тъдява.

– Онзи, дето конструирал разни апарати? Дето винаги имали нещо дефектно? Убеден съм, че четох...

– Точно за него говоря, гос’ине. Конструирал какви ли не работи, всичките, за съжаление, с по някой основен проблем.

В мозъка на Мойст просветна неврон.

– Не беше ли той човекът, който специално поръчал да му докарат пясък от свлачище*, понеже искал да завърши бързо къщата.

– Точно тъй, гос’ине. Основният дефект на творенията му е, че са конструирани от Тъпанаря Джонсън. Като че дефектите са в основата на замисъла му. Всъщност, ако трябва да сме искрени, повечето му творения функционират доста добре – просто не вършат онова, за което са предназначени. Това тука, гос’ине, действително е било проектирано за орган, но се оказало, че върши по–добра работа като сортираща машина за писма. Замисълът е бил да изсипят чувала с писмата във фунията отсам, а писмата се изстрелват в металните клетки на оттамната стена. Началникът Кауърби, казват, имал само добри намерения. Дядо ми разправяше, че Пощата хвърлила луди пари, докато да заработи машината.

– И какво, загубили са парите, а?

– О, не, гос’ине. Машината заработила идеално. Направо невероятно. Толкова идеално, че хората накрая се побъркали.

– Нека отгатна, – прекъсна го Мойст. – Наложило се пощальоните да работят много по–бързо.

– Пощальоните винаги имат много работа, гос’ине, – не мигна Грош. – Не, хората се разтревожили, когато почнали да откриват сред сортираната кореспонденция писма, година преди да са били написани.

Възцари се тишина. В тишината Мойст опита поредица коментари, от „Виж ми окото, плува ли там корабче?” до „Невъзможно!”, и установи, че всичките звучат нелепо. Затова се спря на:

– Ама как?

Старият пощальон посочи синьото сияние.

– Надникнете вътре, гос’ине. Почти се забелязва оттука. Каквото и да правите, обаче, по никой начин не се надвесвайте директно над него.

Мойст пристъпи към машината и предпазливо надникна сред чарковете. Точно в сърцевината на сиянието успя да различи очертанията на малко колело. То бавно се въртеше.

– Израстнах в Пощата, – обади се Грош иззад гърба му. – Родил съм се в сортировъчната, претеглили са ме на официалната везна. Научих се да чета от пликовете, смятане научих от старите дневници, гьография научих от картата на града, а история – от старите пощальони. По–добре от училище, гос’ине. По–добре от което и да е училище. Само гьометрия не съм учил, гос’ине. Пропуск в образованието, тъй да се каже, с разните му ъгли и тям подобни. Целият проблем на тази машина, гос’ине, е в пая.

– Пай за ядене ли имаш пред вид? – не разбра Мойст.

– Не, не, гос’ине. Гьометрически пай.

– А–а, пи! Числото, което се получава, когато ..., – Мойст се запъна. Той бе безразборно добър по математика, което ще рече, че смяташе мигновено вероятности и превръщаше автоматично валутни курсове. В учебника по математика в училище имаше наистина раздел по геометрия, но той така и не проумя смисъла му. Поне се бе опитал...

– Спомням си, че беше ... числото, което се получава, когато радиусът на окръжността ... не, дължината на обиколката на колелото е три цяло и нещо пъти ... хм ... хм ...

– Нещо такова, гос’ине, нещо такова, – успокои го Грош. – Точно в това три и нещо е номерът. На Тъпанаря Джонсън три и малко му звучало неточно, затова проектирал колело с пи равно точно на три. Ей–това, вътре.

– Ама това е невъзможно! – Възрази Мойст. – Не може да се постигне! Пи е ... вградено в материята! Не може да го промени човек. Първо трябва да промени вселената!

– Именно, гос’ине. Обясняваха ми, че точно така е постъпил, – кротко се съгласи Грош. – Сега ще ви покажа номера. Дръпнете се малко назад, гос’ине.

Грош се разтършува в съседните мазета и се върна с една дъсчица.

– Още малко отстъпете, гос’ине, – посъветва той и метна дъсчицата към машината.

Звукът не беше особено силен. Прозвуча по–скоро като ‘клоп’. На Мойст му се стори, че нещо се случи с дъсчицата, когато прелетя над сиянието. Намек за закривяване...

Няколко къса дървесина изтракаха на пода, последвани от дъжд от стърготини.

– Повикаха магьосник да й хвърли едно око, – продължи да обяснява Грош. – Той обясни, че машината изкривява вселената съвсем мъничко – само колкото пи да стане три, гос’ине. Отдалече е напълно безопасна. Омесва нещата единствено ако я доближи човек. Парчетиите, дето изчезват, се загубват в ... в пространство–времевия континиумумумумум, гос’ине. С писмата обаче е друго, понеже те минават, видите ли, през машината. Туй–то, гос’ине. Някои писма излязоха отвътре петдесет години преди да са били пуснати!

– А защо не я изключихте?

– Не можахме, гос’ине! Продължи да всмуква писма, като сифон! И във всеки случай магьосникът каза, че страховити неща могат да последват! зарад’, хм, зарад’ квантите, ако се не лъжа.

– Добре де, но можехте просто да спрете да й давате писма!

– Да де, гос’ине, ама работата е там..., – Грош интензивно зачеса брадата си, – уцелихте точно болното място, гос’ине. Точно туй трябваше да сторим, гос’ине, точно туй трябваше, вместо него обаче се опитахме, видите ли, да се възползваме от шанса. На Управата й хрумнаха разни идеи. Защо да не направим така, че писмото, пуснато в центъра на града, да пристига в Кукличките трийсет секунди по–късно, а? Не би било учтиво, разбира се, да разнесем писмо, преди подателят да го е пуснал, но бихме могли да да го доставим почти на мига. Бяхме много добри, затова се опитахме да станем още по–добри...

Колко познато звучеше цялата работа...

Мойст унило слушаше. В края на краищата, пътуването във времето е въпрос на магия. Точно затова в края на краищата нещата се объркват.

Точно затова пощальоните бяха реални хора с крака. Точно затова семафорите представляват редица скъпоструващи кули. Като се замисли човек, точно затова земеделците отглеждат реколта, а рибарите хвърлят мрежите. Разбира се, че всяко от тези неща би могло да стане с магия, много ясно, че може. Размахваш вълшебна пръчица и се появява току–що изпечен хляб и звездно небе. Можеш дори да накараш рибата да изскача от морето готова сготвена. След което, обаче, магията ще поиска да й се плати сметката, която сметка неизбежно се оказва непостижимо висока.

Затова сме оставили магията на магьосниците, които дълги години се обучават да я използват безопасно. Главната задача на всеки магьосник е да не прави никакви магии – не ‘да не прави магии’ понеже не знае как, а да не прави магии, защото много добре знае как стават нещата. Всеки неграмотник ще успее да не преърне човек в жаба. Истинската мъдрост е в това да се въздържиш, веднъж като си научил колко е просто. Тук–там по света все още имаше местности, горчив спомен от времената, когато магьосниците не са били така мъдри, както днес. По някои от тях никога няма да поникне трева.

Както и да е, някаква неизбежност се чувстваше в цялата работа. Хората копнееха да бъдат мамени. Вярваха, че слитъци злато се валят по земята, че този път ще им излезе късмета, че този точно път стъкленото камъче на пръстена ще се окаже истински диамант.

Думите се лееха от гърлото на Грош подобно складирани писма от процеп в стената. Понякога машината произвеждала хиляда копия от едно и също писмо, или пълнела помещението с писма от идния вторник, или от следващия месец, или от догодина. Понякога се появявали писма, които изобщо не са били написани, или е трябвало да бъдат написани, или е било възможно да бъдат написани, или пък писма, за които авторите са кълнели, че са написали, но всъщност не са, но които въпреки това водели някакво странно съществуване в сенчестия свят на корепонденцията, докато машината не ги сътвори.

Ако всеки възможен свят съществува някъде във вселената, тогава всяко писмо, което би могло да бъде написано, ще бъде написано. Някъде във вселената, платежните чекове вече пътуват към вас.

Машината бълвала писма – писма с днешна дата, които се оказало, че не са от днес, а от днешния ден, какъвто би бил, ако някакъв дребен детайл в миналото е бил различен. Магьосниците обяснили, че няма значение, дето машината не е включена. Тя съществува в множество паралелни настояще–та, затова функционирала благодарение на ... дълго изречение, което пощальоните не проумели, но което съдържало термини от рода на „портал”, „мултиизмерен”, и „квантов”. Квантът се повтарял поне два пъти. Въпреки че не разбрали за какво става дума, все пак се опитали да направят нещо по въпроса. Никой не бил в състояние да разнесе всичката поща. Помещенията почнали да се пълнят...

Магьосниците от Невидимия университет били силно развълнувани от проблема, подобно лекари, запленени от някоя особено заразна болест; пациентът е благодарен за проявения интерес, но предпочита или да му помогнат, или поне да спрат да го бърникат.

Машината не можела да бъде спряна, нито пък, не дай боже, разглобена. Ако машината бъде унищожена, обяснили магьосниците, вселената може на мига да спре да съществува.

От друга страна обаче Пощата се пълнела с писма, затова един ден Старши пощенски инспектор Ръмбелоу пристигнал с железен прът в ръка, наредил на магьосниците да се разкарат и замлатил машината, докато спряла да бръмчи.

Писмата най–сетне спрели. Което предизвикало общо облекчение. Въреки това, Пощата си има Ред, поради което Началникът Кауърби извикал Старши пощенския инспектор да обясни защо е рискувал да унищожи цялата вселена с един замах.

Легендата гласи, че Ръмбелоу отговорил:

– Първо, сър, направих си сметка, че ако унищожа с един замах вселената, никой няма да научи; второ, като фраснах веднъж машината, магьосниците, вместо да ме спрат, търтиха да бягат, тъй че заключих, че, освен ако нямат някоя друга вселена, в която да се скрият, те си нямат представа какво ще се случи; и последно, сър, проклетата машинария ми лазеше по нервите. От малък не понасям техниката, сър.

– Туй е цялата история, гос’ине, – завърши Грош, докато напускаха помешението. – Всъщност, магьосниците настояваха, че вселената е била унищожена за миг, но се възстановила – също за миг. Казаха, че открили разликите само като я наблюдавали, гос’ине. Важното е, че на Ръмбелоу му се размина, не за друго, ами понеже не намериха в Наредбата клауза, по която да го накажат за унищожаване на вселената. Като имате пред вид, че – ха! – не е като да не се опитаха. Но цялата работа ни изкара въздуха. Оттам–нататък нещата тръгнаха от лошо към по–лошо. Хората ни се обезвериха. Пречупихме се, правичката да ви кажа.

– Ама чакай, – прекъсна го Мойст. – Писмата, дето ги дадохме на раздавачите, те да не са от някое друго измерение?

– Не се тревожете, снощи съм ги проверил всичките, – успокои го Грош. – Просто стари писма. Познавам ги по печата най–вече. Много добре ги отгатвам, кои са истинските наши писма, гос’ине. Години съм тренирал. Въпрос на опит, гос’ине.

– А можеш ли да научиш останалите?

– Да, струва ми се.

– Господин Грош, писмата ми проговориха, – изплю Мойст.

За негова изненада, Грош се спря и тържествено стисна десницата му.

– Браво, гос’ине! – Възкликна той с насълзени очи. – Точно тъй се отгатват истинските писма! Те за живи, гос’ине, живи са! Не както са живи хората, ами както ... корабите са живи, гос’ине. Кълна се, всичките тия писма, натъпкани заедно, всичката ... страст, която излъчват, гос’ине, ами ... все ми се струва, че затова Пощата има нещо като душа, гос’ине, точно тъй ми се струва...

Сълзи се стичаха по лицето на Грош. Лудост, какво друго, помисли си Мойст. Само дето и аз съм я прихванал.

– Ах, по очите ви познавам, гос’ине, истина ви казвам! – Мокро се усмихна старецът. – Пощата ви откри най–сетне! Пощата ви е обгърнала, и няма лесно да ви пусне, гос’ине. Зная семейства, които са работили тука със стотици години, гос’ине. Веднъж щом Пощата сложи марката си върху човек, няма връщане назад...

Мойст се откопчи колкото можа, по–тактично.

– Да, – каза. – Тъкмо смятах да те питам как се маркират подпечатаните писма.

Тумп.

Мойст се вторачи в листа хартия. Поразмазани червени букви изписваха „Пощенска Станция Анкх–Морпорк”.

– Туй–то, гос’ине, – заключи Грош и размаха тежкия печат. – Тупвам го в мастилената подложка, после го тупвам, ама тупвам го, на писмото. Ей го! Видяхте ли? Още веднъж. Всеки път същото излиза. Подпечатва.

– И това струва едно пени? – Изненада се Мойст. – Божичко, човече, всяко дете може да си измайстори такъв печат от картоф!

– Имали сме го тоя проблем, гос’ине, – призна Грош.

– А азщо въобще трябва да губим време да подпечатваме писмата? Не може ли просто да продаваме марки на хората?

– Да, ама нали тогава те че купят марка за едно пени и ще я използват до безкрай, – разумно посочи Грош.

Зъбните колелца на неизбежността се включиха на скорост в разпределителната кутия на вселената...

– Добре тогава, – замислено продължи да съзерцава хартията Мойст. – Не може ли ... да направим марка, която може да се използва само по веднъж?

– Имате пред вид, с много малко мастило по нея ли, гос’ине? – Сбърчи вежди Грош. От напрежение тупето му се свлече настрани.

– Имам пред вид ... да ударим печата много пъти по лист хартия. После да изрежем печатчетата... – Мойст се съсредоточи върху представата, ако не за друго, то за да избегне гледката на тупето, което бавно изпълзя обратно на мястото си. – Значи, цената на доставка където и да из града е едно пени?

– Освен до Сенките, гос’ине. За там искаме пет, което покрива надницата на въоръжената охрана.

– Върхът. О–кей. Май ми хрумна една идея... – Мойст вдигна поглед към Помпа, който кротко си тлееше в кьошето. – Би ли изтичал до кръчмата „Козата и виното” в Дебелец? Помоли, моля те, бармана да ти даде „Кутията на мистър Робинзон”. Може да ти поиска един долар. И докато си в кваратала, мини през печатарската работилница на Тиймър и Спулс. Остави им съобщение, че Началникът на Пощата би желал да обсъди много голяма поръчка.

– Тиймър и Спулс ли? Ама те са много скъпи, гос’ине, – обади се Грош. – Изпълняват всичките му там луксозни поръчки на банките.

– Понеже е почти невъзможно да се фалшифицират, зная. – Каза Мойст. – Поне така съм чувал, – бързо добави той. – Водни знаци слагат, какви ли не ивички втъкават в хартията, всякакви номера. Хм. Значи ... искаме да маркираме цена на доставката от едно пени и от пет пенита ... ами до другите градове?

– Пет пени струваше писмото до Сто Лат, – каза Грош. – До останалите, по десет или петнайсет. Ха, до Генуа струваше цели три долара. Не ги подпечатвахме, ами пишехме цената върху плика.

– Значи ни трябва и печат да маркираме един долар. – Перодръжката на Мойст заскрибуца по хартията.

– Цял долар! – Възкликна Грош. – Че кой ще даде толкоз пари?

– Всеки, който иска да прати писмо до Генуа, – обясни Мойст. – За в бъдеще ще им трябват по три. Но сега–засега смъквам цената до един долар за начало.

– Един долар ли? Ама това са хиляди мили, гос’ине! – Бурно възрази Грош.

– Именно. Предлагам им добра сделка.

Изражението на Грош се бореше между въодушевление и отчаяние.

– Ама гос’ине, вие разполагате единствено с банда старци! Жилави са, вярно, но ... ами ... научете се да ходите, преди да се опитате да тичате, гос’ине!

– Не! – Мойст стовари юмрук по масата. – Никога не говори така, Толивър! Никога! Затичай се, преди да си проходил!! Полети, преди да си се научил да пълзиш! Никога не спирай! Съветваш ме да възстановя криво–ляво разноса в града. Аз пък мисля, че трябва да започнем да разпращаме писма навсякъде по света! Защото ако ще се проваляме, предпочитам да се проваля грандиозно. Всичко или нищо, Грош!

– Уау, гос’ине!

Мойст се ухили с жизнерадостната си, слънчева усмивка. Тя почти се отрази в костюма му.

– Давай да се хващаме на работа. Ще ни трябват още служители, Пощенски инспекторе. Много служители. Стресни се бе, човече. Пощата е отново на работа!

– Дасър! – козирува Грош, опиянен от ентусиазъм. – Значи ... значи ще правим нови работи, съвсем по новому!

– Ето, почваш да му хващаш вече цаката, – одобри Мойст.

Десет минути по–късно Пощата прие първата си пратка.

Тя се оказа Старши пощальон Бейтс, с окървавена физиономия. Двама стражари го внесоха върху самоделна носилка.

– Открихме го да се мотае по улицата, сър, – каза единият. – Аз съм сержант Колън, на вашите усуги.

– Какво се е случило с него? – потресено попита Мойст.

Бейст отвори очи.

– Простете ми, сър, – изпелтечи. – Не им се дадох, но ме халосаха по тиквеника с нещо тежко!

– Натъкнал се е на двамина главорези, – обясни сержант Колън. – Хвърлили пощенската му чанта в реката.

– Нормално ли е подобни неща да се случват с пощальоните? – попита Мойст. – Аз си мислех, че ... о, не...!

Новодошлият бе Старши пощальон Аги, който мъчително тътреше крак с увиснал на него булдог.

– Съжалявам за случилото се, сър, – каза той, докато куцукаше към Мойст. – Май си съдрах униформените панталони. Зашеметих добичето с пощенската чанта, но то не се пуска!

Булдогът висеше със затворени очи; създаваше впечатление, че се е замислил за нещо свое си.

– Слава богу, че си сложи бронята, а? – обади се Мойст.

– Сложих я, ама на другия крак, сър. Но не се тревожете. Прасците ми са естествено защитени – белег върху белега – кибрит можете да палите о тях. Джими Тропс е изпаднал в беда, обаче. Виси на едно дърво в Хайд парк.

Мойст фон Липвиг крачеше по Търговската улица, а лицето му изразяваше мрачна решителност. Прозорците на Тръста на Големите все още бяха заковани с дъски, а върху тях се беше появил нов слой графити. Боята по вратата изглеждаше изгорена и набъбнала.

Отвори вратата и инстинктивно залегна. Почувства как стрелата изсвистя между крилцата на шлема му.

Мис Диърхарт свали арбалета.

– Божичко, ти ли си! За миг реших, че е изгряло второ слънце!

Мойст предпазливо се изправи, докато тя положи арбалета на бюрото.

– Замерваха ни със запалителни бомби снощи, – каза тя в опит да обясни опита си да го застреля в главата.

– С колко голема разполагате в момента, госпожице Диърхарт?

– Ъ? О ... ами ... около дузина, струва ми се...

– Великолепно. Бих искал да ги наема всичките. Няма нужда да ми ги опаковате. Пратете ми ги в Пощата колкото се може, по–скоро.

– Какво? – Обичайното възмутено изражение пропълзя обратно на лицето й. – Не може просто да влезеш така, да щракнеш с пръсти и да накараш дузина души да...

– Те мислят, че са собственост! – Върна й Мойст. – Сама ми го каза!

Погледите им се срещнаха. После Мис Диърхарт отклони очи и заровичка безцелно из купчина папки.

– В момента мога да ти дам ... тоест, можеш да наемеш на работа четирима, – каза. – Порта 1, Трион 20, Камбанария 2 и ... и Ангаммарад. Единствено Ангаммарад може да приказва в момента, Свободните не са помогнали още на останалите...

– Как не са им помогнали?

Мис Диърхарт сви рамене.

– Повечето от народите, които са произвеждали големи, са смятами, че инструментите не трябва да приказват. Нямат езици.

– Тоест Тръстът им лепва още малко глина ли? – Ухили се Мойст.

Тя само го изгледа.

– Процесът е далеч по–мистичен, – достолепно го поправи.

– Е, стига да имат ум в главата, не ми трябва да приказват, – опита се да изглежда сериозен Мойст. – Ама какво име има само тоя, Ангаммарад, а? Истинско име, не само предназначение.

– Повечето от най–древните са така. Кажи ми обаче, за каква работа ги искаш?

– За пощальони.

– Да работят сред хората?

– Не съм чувал да пощальони под прикритие, – Мойст подтисна видението на призрачни силуети, помъкнали чанти с поща от врата на врата. – Защо, проблем ли има?

– Ами–и ... не. Абсолютно не! Само дето хората могат да се изнервят и да подпалят работилничката ти. Ще ги доведа възможно най–скоро. – Тя спря. – Нали ти е известно, че големите имат право на един свободен ден седмично? Прочете ли правилата?

– Ъм, за какво пък им е свободен ден? На чука не му не полагат почивни дни?

– Свободният ден е, за да може големът да се почувства като голем. Не ме питай за какво го използват – вероятно отиват и просто сядат в някое мазе. Така ... така демонстрират, че не са просто чукове и триони. Понеже заровените големи забравят. Свободните големи ги научават. Но не се тревожи, през останалото време дори не спят.

– Значи ... на господин Помпа му се полага почивен ден, така ли? – попита Мойст.

– Разбира се, – отвърна мис Диърхарт и Мойст архивира информацията като „полезно да зная”.

– Чудесно. Е, благодаря, – каза. Какво ще кажеш за вечеря довечера? Обичайно Мойст нямаше проблеми с думите, но тези точно залепнаха за небцето му. Нещо у мис Диърхарт му напомняше за бодлив ананас. В изражението й също имаше нещо особено, сякаш казваше: няма начин да ме изненадаш. Зная всичко за тебе.

– Друго нещо ще има ли? – попита тя. – Или просто така си стоиш с отворена уста?

– Ъх ... не. Не, благодаря, – изпелтечи Мойст.

Тя му се усмихна и на Мойст му запищяха ушите.

– Е, ами тръгвайте тогава, господин Липвиг, – каза тя. – Огрейте света като слънчев лъч.

Четирима от всеки петима пощальони бяха, по думите на Грош, бойни коне*. Варяха си чай в задръстеното от писма килерче, което се водеше Стая за покой. След като откопчиха булдога от крака му, отведоха Аги у дома. Мойст му изпрати кошница плодове. Кошниците плодове са винаги добре дошли.

Поне бяха направили впечатление. Е, и булдогът беше направил впечатление. Но поне бяха доставили малко писма. Вярно, писмата бяха отпреди години и години, но поне пощата се движеше. Промяната се усещаше във въздуха. Сградата не изглеждаше вече като морга. Мойст се оттегли в кабинета си, където почнаха да му идват идеи.

– Чаша чай, господин Липвиг?

Той вдигна поглед от листа хартия и срещна малко странното лице на Стенли.

– Благодаря ти, Стенли, – остави писалката той. – А, виждам, че този път почти всичкият е в чашата! Браво!

– Какво рисувате, господин Липвиг? – изкриви врат момчето. – Прилича на сградата на Пощата!

– Именно. Ще го сложим върху марка, Стенли. Ето, как ти се струват останалите? – Той подаде останалите скици.

– Ууу, ама вие добре рисувате, господин Липвиг. Това прилича на лорд Ветинари!

– Това е за марката от едно пени, – обясни Мойст. – Прекопирах профила му от монетата от едно пени. Гербът на града ще бъде на марката от две пени, Морпоркия с вилата е на петте пенса, Кулата на Изкуствата ще бъде на голямата марка от един долар. Иска ми се да направя и марка за десет пенса...

– Толкова са красиви, господин Липвиг, – каза Стенли. – И как сте докарал детайлите. Като мънички картини. Как се наричат тия, тъничките линийки?

– Кръстосан щрих. За да е трудно да се фалшифицират. А когато писмото пристигне в пощата, ние подпечатваме марката със стария гумен печат, за да не се използва втори път, и после...

– Да, понеже те са всъщност като пари, – доволно отбеляза Стенли.

– Моля? – Чаят спря на половината път към устните на Мойст.

– Като пари. Марките ще бъдат вместо пари. Щот’ марка от едно пени струва едно пени, като се замисли човек. Да не ви стана нещо зле, господин Липвиг? Щото целия станахте един такъв. Господин Липвиг?

– Ъм ... какво? – стресна се Мойст, който се беше вторачил в отсрещната стена със странна, далечна усмивка на лицето.

– Добре ли сте, сър?

– Какво? Ох. Да. Да, абсолютно. Ъм ... дали ще ни трябва ощр по–голяма марка, как мислиш? От пет долара, да речем?

– Ха! За тия пари човек може да изпрати тежко писмо чак до Форекс!

– Струва си да мислим в перспектива, в такъв случай, – каза Мойст. – Имам пред вид, тъй и тъй сме почнали да проектираме марки...

Но вниманието на Стенли вече се бе пренасочило към Кутията на мистър Робинзон. Кутията бе стар другар на Мойст. Той никога не използваше Робинзон за псевдоним, освен когато я поверяваше на съхранение на някой относително почтен търговец или кръчмар, за да бъде на сигурно, дори ако на него самия му се наложи да напусне по спешност града. Кутията бе за фалшификатора това, което бе за крадеца връзката шперцове. Съдържанието й отключваше умовете на хората.

Кутията бе сама по себе си произведение на изкуството, множество отделенийца се разтваряха и разгръщаха, когато я отвори човек. Съдържаше, естествено мастила и перодръжки, но освен това имаше мастилнички с бои и лакове, оцветители и разредители. Кутията още криеше, прилежно подредени, тридесет и шест различни вида хартия, някои от които изключително трудни за намиране. Хартията е важна. Ако теглото и прозрачността не са точни, и най–талантливият фалшификатор ще претърпи провал. Много по–лесно е да измамиш със зле фалшифициран документ, отколкото с неподходяща хартия. Нещо повече, грубата рисунка минава по–лесно, отколкото плодът на цяла седмица безсънни нощи, прекарани в опити да копираш и най–дребния детай. Нещо в главите на хората ги караше да забелязват малко неточния детайл, докато в същото време запълваше детайлите, които не са нарисувани, а само загатнати с няколко внимателни щриха. Успехът се крие в отношението към хората, в очакванията им и в това как им поднесеш измамата.

Точно като мене сега, помисли си Мойст.

Вратата се отвори едновременно с почукването.

– Да? – Отсече Мойст, без да вдигне очи. – Зает съм в момента, правя пар ... искам да кажа – марки!

– Навън чака някаква жена, – задъхано обяви Грош. – Води големи!

– А, мис Диърхарт е дошла, – остави писалката Мойст.

– Дасър. Каза „Кажи на слънчицето, че му водя пощальоните”, гос’ине! Да не смятате да ползвате големите за раздавачи, гос’ине?

– Да. Защо не? – Мойст изгледа строго стареца. – Ти се разбираш с господин Помпа, нали?

– Ами, нищо му няма, – замънка Грош. – Имам пред вид, че чисти редовно, отнася се с уважение ... Вижте, гос’ине, ще ви кажа от сърце, ама на хората може да им докривее, ако големите почнат да им се мотаят по улиците, гос’ине, с горящи очи и к’во ли не, пък и не се спират! На момците може да не им се понрави, гос’ине, туй то.

Мойст се загледа в стареца. Големите са акуратни, надеждни и произведени да изпълняват нареждания. Ще му се отвори възможност мис Диърхарт пак да му се усмихне ... Мисли за големи! Големи, големи, големи!

Усмихна се.

– Дори и ако успея да им докажа, че те са истински пощальони ли?

Десет минути по–късно юмрукът на голема, наречен Ангаммарад, разби пощенската кутия, заедно с няколко квадратни инча дъска.

– Пощата Е Доставена, – обяви той и застина. Заревото в погледа му притъмня.

Мойст се обърна към скупчените пощальони и посочи Маршрута, който бе импровизирал в главната зала.

– Обърнете внимание на сплесканите кънки, господа. Забележете, също така, купчинката стъкла на мястото на бирената бутилка. Да не говорим, че господин Ангаммарад премина целия Маршрут с качулка на главата.

– Да, ама очите му прогориха дупки в нея, – посочи Грош.

– Не можем да възставаме срещу природата си, – чинно каза Адора Бел Диърхарт.

– Правичката да си кажа, стопли ми сърцето, като го гледах как разби вратата, – обади се Старши пощальон Бейтс. – Ще им даде да се разберат, дето си монтират пощенските кутии ниско и ги правят с остри ръбове!

– Не го и виждам да има проблеми с кучетата, – додаде Джими Тропс. – Няма да му съдерат задника през панталоните.

– Съгласни сте, значи, че големите стават за раздавачи? – попита Мойст.

Пощальоните направиха физиономии.

– Ами–и, не че имаме нещо напротив...

– ...ама хората не си падат по глинените човеци...

– ...пък и приказките, че взимали хляба от ръцете на честните работници...

– ...нищо против него лично нямам, но...

Замлъкнаха, понеже големът Ангаммарад почваше да приказва. За разлика от Помпа, на него му трябваше известно време, докато включи на скорост. А когато най–сетне проговори, гласът му идваше сякаш от много отдавна и от много отдалеч, подобно звука на вълните във фосилна раковина.

Той каза:

– Какво Е Пощальон?

– Пощальонът е вестоносец, Ангаммарад, – обясни мис Диърхарт. Мойст забеляза, че с големите тя разговаряше по различен начин. Нежност се прокрадна в тона й.

– Господа, – обърна се към пощальоните, – разбирам, че се чувствате...

– Аз Бях Вестоносец, – изтътна Ангаммарад.

Нито гласът, нито глината му бяха като тези на Помпа. Той приличаше на несръчно сглобен пъзел от различни парчета глина, от почти черна, през червеникава, до светло сивкава. Очите на Ангаммарад, за разлика от пещите на останалите големи, тлееха в дълбоко рубинено–червено. Той изглеждаше древен. Нещо повече, около му витаеше усещане за древност. Глината му сякаш излъчваше хлада на годините.

Над лакътя на едната ръка носеше метална кутия, превързана с кородирала верига. Веригата беше оцветила глината.

– Разнасял си съобщения, а? – нервно се обади Грош.

– Последно Доставих Заповедите На Крал Хет От Тът, – обясни Ангаммарад.

– Не съм го чувал, – каза Джими Тропс.

– Предполагам, Че Е Така, Понеже Земите На Тът Пропаднаха Под Океана Преди Девет Хиляди Години, – с достойнство отбеляза големът. – Случва Се.

– Божке! Да не си на девет хиляди години? – попита Грош.

– Не. Аз Съм Почти На Деветнадесет Хиляди Години, Роден Съм В Огньовете На Свещениците На Упса През Третия Нинг От Стригането На Козата. Те Ми Дадоха Глас, За Да Мога Да Разнасям Съобщения. Светът Е Направен От Такива Неща.

– И тях не съм ги чувал, – каза Тропс.

– Упса Бе Унищожена При Изригването На Вулкана Шипуту. Прекарах Два Века Под Планина От Лава, Докато Тя Не Еродира; След Което Служих Като Вестоносец На Рибарските Крале От Свещения Улт. Можеше Да И По–Зле.

– Трябва да сте видял толкова много неща, сър! – Възхитено се обади Стенли.

Тлеещите очи се обърнаха и огряха лицето на момчето.

– Морски Таралежи. Видях Много Морски Таралежи. И Морски Краставици. И Мъртвите Кораби, Плаваха. Веднъж Имаше Котва. След Което И Тя Отмина.

– Колко време прекара на дъното на морето? – попита Мойст.

– Почти Девет Хиляди Години.

– Искаш да кажеш ... че просто си седя там?

– Нямах Нареждане На Правя Нещо Друго. Слушах Песните На Китовете Над Мене. Беше Тъмно. След Това Се Появи Мрежа, Издигане. Светлина. Случват Се Такива Работи.

– А не ти ли се стори ... скучновато? – осмели се Грош. Останалите пощальони гледаха, зяпнали.

– Скучновато, – безизразно повтори Ангаммарад и завъртя поглед към мис Диърхарт.

– Не разбира какво имате пред вид, – обясни тя. – Нито един от тях не разбира. Дори и по–младите.

– Е, надявам се, значи, че ще ти бъде приятно да поразнасяш отново малко съобщения, – каза Мойст далеч по–бодряшки, отколкото възнамеряваше. Големът отново обърна глава към мис Диърхарт.

– Приятно? – попита.

Тя въздъхна.

– Тази е почти толкова трудна, колкото и „скучновато”. Най–близкия превод би бил „да удовлетвориш императива да изпълниш поставената задача”.

– Да, – потвърди големът. – Съобщенията Трябва Да Бъдат Доставяни. Така Пише В Моя Кем.

– Което преставлява свитъка с инструкции в главата на голема, – обясни мис Диърхарт. – В случая с Ангаммарад материалът е глинена плочка. По негово време не са имали хартия.

– Наистина ли си доставял съобщения на кралете? – поинтересува се Грош.

– Много Крале, – отговори Ангаммарад. – Много Империи. Много Богове. Много Богове. Всичките Си Отидоха. Всичко Си Отива. – Големът снижи глас, сякаш говореше по памет „Ни Потоп, Ни Снежен Вихър, Нито Глухата Тъма На Отвъдното Ще Отклони Тез Вестоносци От Свещеното Им Дело. Не Отговаряме За Саблезъби Тигри, Катранени Ями, Големи Зелени Зъбати Същества, И Богинята Цзол.

– И вие ли сте имали големи зелени зъбати същества навремето? – удиви се Тропс.

– По–Големи. По–Зелени. С Повече Зъби, – изтътна Ангаммарад.

– Ами богинята Цзол? – попита Мойст.

– Не Питай.

Възцари се неловко мълчание. На Мойст му хрумна как да го наруши.

– А вие се оптвате да го оцените него дали става за пощальон? – меко каза той.

Пощальоните загълчаха нещо помежду си, след което Грош каза:

– Той не е пощальон, ами пощальон и половина! Откъде да знаем? Момците казват – за нас ще е чест, тъй ами, чест ще е за нас да работим рамо до рамо с него. Имам пред вид, малко като ... като история е, гос’ине. Като ... сякаш ...

– Винаги съм казвал, че Орденът има дълбоки корени в миналото, – додаде Джими Тропс, огрян от гордост. – Пощальони е имало в самата зора на времето! Като научат, че ние си имаме член, дето помни толкоз време назад, останалите тайни общества направо ще позеленеят като ... като ...

– Като нещо голямо и зъбато? – помогна му Мойст.

– Точно! И другарчетата му нека дойдат, стига да изпълняват нареждания, няма да имаме проблеми, – щедро заключи Грош.

– Благодаря ви, господа, – отговори Мойст. – Остава да решим единствено – кимна към Стенли, който мъкнеше две тежки тенекии с тъмносиня боя, – въпроса с униформата им.

По общо съгласие Ангаммарад бе произведен в Изключително Старши Пощальон. Решиха, че би било ... честно.

Половин час по–късно, все още лепкави от боята, големите се устремиха, всеки един придружен от човек–пощальон, към улиците. Мойст наблюдаваше как народът се извръща да зяпа. Следобедното слънце се отразяваше от кралското синьо, а Стенли, бог да го поживи, бе намерил отнякъде и малко канче златна боя. Правичката да си кажем, големите внушаваха респект. Направо сияеха.

Народът има нужда от представление. Осигури им шоу и си наполовина там, където искаш да стигнеш.

Зад гърба му се обади един глас:

– Пощальоните щъкат подобно вълци в кошара / Кохорти блестящи в лазурно–златна омара....

Само за секунда, за един–единствен миг, Мойст си помисли: тя ме познава. Някак си знае кой съм аз и какво правя тука. След което разсъдъкът му се включи. Извърна се към мис Диърхарт:

– Когато бях малък, си мислех, че кохорта се наричат оръжията им, – усмихна й се той. – Представях си как войниците седят нощем край огъня и ги лъскат.

– Сладур, – мис Диърхарт пална цигара. – Виж, ще ти пратя останалите големи възможно най–скоро. Надявам се да нямаш проблеми заради тях. Във всеки случай Стражата ще е на твоя страна. Един от Свободните работи при тях и чувам, че колегите му го харесват. Не че в Градската стража има особено значение от какво си направен, командир Ваймс държи подчинението му да са преди всичко солидни ченгета*. Той е най–циничното копеле, което съм виждала да ходи под слънцето.

– Ти ли го смяташ за циничен? – изуми се Мойст.

– Да, – издиша тя цигарен дим. – И, както вероятно допускаш, моята си е направо професионална оценка. Но съм ти благодарна, дето ми наемаш момчетата. Не съм убедена, че проумяват концепцията за обич, но зная, че си обичат работата. А и Помпа 19 като че ли те цени.

– Благодаря.

– Лично аз те смятам за мошеник.

– Така и предполагах, – отговори Мойст. Богове, мис Диърхарт е тежък случай. Попадал бе на жени, неподатливи на чара му, но в сравнение със заледените зъбери на планината Диърхарт, те бяха като долчинки в подножието й. Всичко е представление. Няма как да не е. Игра някаква. Няма как да не бъде.

Извади от пазвата си тестето скици на марките.

– Какво мислите за илюстрациите ми, мис Д..., виж, как те наричат приятелите ти?

Наум си отговори „Нямам представа” заедно с гласа на момичето;

– Нямам представа. Какво е това? Разнасяш скицник със себе си ли?

Значи наистина е игра. Току–що бе поканен да се включи.

– Иска ми се да поръчам да ги гравират в мед, – каза. – Това са скици за новите марки. – Той й обясни идеята си за марките, а тя разлисти страниците.

– Ветинари си го докарал добре, – каза. – Разправят, че си боядисвал косата. А това какаво е? А–а, Кулата на Изкуствата ... колко прилича на човек. Цял долар, а? Хмм. Да, доста добри са. Кога ще ги пуснеш в употреба?

– Всъщност искаше ми се да прескоча до Тиймър и Спулс докато пощальоните са на разнос и да поръчам гравюрите.

– Добре. Почтена фирма са те, – одобри момичето. – Шлюз 23 им върти печатарските машини. Пазят го чист и не лепят обяви по него. Всяка седмица правя обиколка да нагледам наетите големи. Свободните настояват.

– Опасяват се някой да не се отнася зле с тях ли? – попита Мойст.

– Опасяват се да не бъдат забравени. Нямаш си представа колко много работилници в града използват големи. Не и Главното трасе, обаче, – додаде тя. – Не бих допуснала да работят там.

В тона й се прокрадна острота.

– Ъм ... защо не?

– Някои места са толкова пропаднали, че дори и голем няма да издържи, – със стоманени нотки в гласа отговори мис Диърхарт. – Големите са морални създания.

О–кей, заключи Мойст, напипахме болното място.

Устата му каза:

– Какво ще кажеш за вечеря довечера?

За част от секундата момичето се оказа неподготвено. След което обичайният й цинизъм се притече на помощ:

– Аз вечерям всяка вечер. С тебе? Не. Имам работа за вършене. Благодаря за поканата.

– Моля, – отговори с неясно облекчение в гласа Мойст.

Тя огледа отекващата зала.

– Не те ли побиват тръпки от тая сграда? Тапети на цветя биха помогнали. Или запалителна бомба.

– Скоро ще го оправя, – припряно отвърна Мойст. – В момента се опитвам да организирам разноса. За да демонстрирам, че Пощата работи.

Погледите им се спряха върху Стенли и Грош, които търпеливо сортираха голяма камара, подобно златотърсачи в подножието на планината от поща. Иглеждаха незначителни сред хълмовете кореспонденция.

– Ще ти отнеме цяла вечност да разнесеш всичко това, – отбеляза мис Диърхарт.

– Зная.

– Но пък това им е хубавото на големите, – продължи мис Диърхарт, като се извърна на изхода. Светлината огря по необикновен начин чертите й. – Вечността на ги плаши. Всъщност нищо не ги плаши.