Po Poshtata-04

Четвърта Глава

Знамение

Тъмните секретари и мъртвите пощальони – Върколак в Стражата – Невероятната карфица – Липвиг чете писмата, които не са там – Фризьорът Хюго се изненадва – Господин Паркър купува нова премяна – Природата на Обществените Неистини – Принцесата от високата кула – „Човек не е умрял, докато се споменува името му”

– ХАЙДЕ ДЕ, ХАЙДЕ, ГОСПОДИН ЛИПВИГ, С Насилие Нищо Добро Не Се Постига, – изтътна Помпа. Големът се олюляваше леко на масивните си нозе, докато Мойст се гърчеше да се освободи от хватката му.

Грош и Стенли се бяха скупчили в далечния край на съблекалнята. Един от природосъобразните цярове на Грош изкипяваше по пода, където оцветяваше дюшемето във виолетово.

– Казвам ви, гос’ин Липвиг, всичките бяха злощастни инциденти! Всичките станаха неволно! – Дърдореше Грош. Стражата обиколи наоколо още на четвъртия път! Дори и те се съгласиха, че всичките са се случили по неволя!

– Да бе, да! – Викна Мойст. – Четирима за пет седмици, а? Бас ловя, че тъдява непрекъснато се случват злощастни инциденти! Боже мили, добре ме насадиха тука! Пиши ме умрял! Само дето не съм се разритал още! Ветинари ли? Знае той как да спести пари за бесило! Спукана ми е работата!

– Ще ви стане по–леко, ако пийнете чашка отвара от бисмут със сяра, сър, – изграчи Грош. – Чайничето тъкмо завря...

– Чаша чай няма да стигне! – Мойст се овладя, или поне започна да се държи, сякаш се бе овладял, като театрално пое дълбоко дъх. – Окей, окей, господин Помпа, може да ме пуснете вече.

Големът отпусна хватката си. Мойст се изправи.

– Е, господин Грош? – каза.

– В края на краищата изглежда сякаш не шмекерувате. Никой от Тъмните секретари не би подивял като Ковчежник. Видите ли, ние си мислихме, че сте някой от специалните хора на Патриция. – Грош затрополи припряно с чайника. – Не го имайте за обида, но трудно минавате за прост писар.

– Какви Тъмни секретари? – Попита Мойст, след което си припомни. – А–а, да нямаш пред вид дребните набити мъже с черните костюми и бомбетата?

– Същите. Някои от тях са стипендианти на Гилдията на Убийците. Чувал съм, че могат да бъдат изключително неприятни, ако си наумят.

– Не ги ли нарече „писари”?

– Да, но не уточних какво използват за писане, хихихи... – Грош улови изражението на Мойст и се покашля. – Простете ме, нямах нищо пред вид, мъничка шегичка само. Сигурни сме, че предпоследният Директор, господин Хобълбери, беше Тъмен секретар. И с това име, как да му се сърди човек. Непрекъснато душеше наоколо.

– Защо, предполагаш, го е правил? – попита Мойст.

– Ами как, гос’ин Мютабъл, той беше първия директор, сносен момък беше, той падна от петия етаж на пода в голямата зала, пльок, гос’ине, направи пльок на мрамора. С главата надолу. Малко стана ... мазано, гос’ине.

Мойст хвърли едно око на Стенли, който беше почнал да се разтреперва.

– После дойде гос’ин Сайдбърн. Падна по задните стълби и си строши врата, гос’ине. Простете ме, гос’ине, ама стана единайсет и четиридесет и три. – Грош отиде до задния вход, отвори вратата, Малчо влезе, Грош затвори вратата. – В три сутринта. Право надолу, пет ката стълбища. Потрошил беше де що има кокал, гос’ине.

– Искаш да кажеш, че се е мотаел сам в тъмното без фенер?

– Знам ли, гос’ине... Стълбите обаче добре ги зная. Имат лампа на вски кат, горят денонощно, Стенли всеки ден ги пълни, точен е като Малчо.

– Често ги използвате, значи? – Попита Мойст.

– Никога, гос’ине, освен като сипваме масло в лампите. Оттамната страна на сградата е задръстена с писма. Но се налага да следваме Наредбите.

– А на следващия директор какво му се случи? – Някак прегракнало попита Мойст. – И той ли падна ненадейно отнякъде?

– О, не, гос’ине. Гос’ин Игнавия, тъй му беше името. Казаха, че било от сърце. Намерихме го да лежи на петия етаж, вкочанен като дънер, лицето му цялото сгърчено, сякаш е видял привидение. Казаха, че бил умрял от естествени причини. Ох, по него време Стражата вече беше нащрек и претършуваха всичко под лупа. Никой не бил се намирал наблизо, казаха, по трупа нямало никакви белези. Чудно, че не сте ги чул тия работи, гос’ине. Даже във вестника писаха...

Само дето никой не ми носеше вестниците в килията за смъртници, каза си наум Мойст.

– А, така ли? – На глас отвърна той. – А как знаят, че е нямало никого наблизо?

Грош снижи глас заговорнически.

– Всекиму е известно, че в Стражата работи върколак, а ония ми ти зверове могат буквално да те надушат по цвета на дрехите.

– Върколак, – безизразно повтори Мойст.

– Да. Както и да е, преди Игнавия идва...

– Върколак.

– Това и казах, гос’ине.

– Шибан върколак.

– Всякакви твари ходят по света, гос’ине. Както казвах...

– Върколак. – Мойст се сепна от кошмара. – И защо не предупреждават посетителите?

– Хайде де, как точно да предупредят? – С утешителна нотка в гласа каза Грош. – Да овесят табела „Добре дошли в Анкх–Морпорк, не дразнете върколака” ли? В Стражата тъй и тъй вече работят купища джуджета, че и тролове, дори и един голем – свободен голем, да ме прощавате гос’ин Помпа – и два–три гнома, и едно зомби ... че дори и Нобс.

– Нобс? Какво е Нобс?

– Ефрейтор Ноби Нобс, гос’ине. Не сте ли го срещал още? Говорят, че имал някакви официални бумаги в уверение, че бил човек, но кой ти вярва, гос’ине! Слава богу, че е само един, та няма как да се размножават. Както и да е, тука си имаме по малко от всичко. Много космополитен град сме. Изглежда не обичате върколаци?

Те могат да те разпознаят дори само по миризмата, помисли си Мойст. Умни са като хора, а надушват диря по–добре и от вълк. Могат да проследят следа дори и след дни, дори и ако си замаскирал миризмата си – особено ако си замаскирал миризмата си. Е, не че не може да им се измъкне човек – ако знае, че ще пратят върколак по петите му. Нищо чудно дето ме хванаха. Трябва да има някакъв закон за това!

– Не особено, – каза гласно и отново хвърли поглед към Стенли. Полезно беше да наблюдава Стенли, докато Грош приказва. В момента момчето беше така подбелило очи, че се виждаше само бялото им.

– А какво стана с господин Хобълбери? – Попита. – Той нали е разследвал за Ветинари. На него какво му се случи?

Стенли се тресеше като жив плет на вятър.

– Ъм, на идване насам не ви ли дадоха една голяма връзка ключове, гос’ине? – Попита Грош, гласът му трептеше от невинност.

– Да, разбира се.

– Бас ловя, че един ключ липсва от нея, – обясни Грош. – Стражата го взе. Някои врати е по–добре да останат затворени, гос’ине. Всичко приключи и нещата са ясни. Казаха, че гос’ин Хобълбери умрял в индустриален инцидент. Никого е нямало наоколо. Не ви трябва да ходите там, гос’ине. Понякога нещата за толкова зле, че по–добре е да не ги пипаме въобще, гос’ине.

– Не мога да направя подобно нещо, – възрази Мойст. – Нали съм директор на пощата. Това е моята сграда, нали така? Аз решавам къде да ходя и къде – не, младши пощальон Грош.

Стенли затвори очи.

– Добре, гос’ине, – каза Грош, сякаш говореше на дете. – Но не ви трябва да стъпвате там, гос’ине.

– Главата му се беше размазала по цялата стена! – Изхълца Стенли.

– О, боже, вижте как го разстроихте сега, гос’ине, – Грош притича до момчето. – Кротувай, момко, ей–сегичка ще ти донеса хапчетата...

– Стенли, коя е най–скъпата масово произвеждана карфица? – Трескаво изрече Мойст.

Сякаш му завъртяха кранчето. Изражението на Стенли в миг се смени от агонизиращо страдание в това на научно размишление.

– Масово производство ли? Ако оставим настрана карфиците, произвеждани за изложения и търговски панаири, които включват Великата карфица от 1899 година, бих казал, че най–вероятно това би била „Кокошчицата”, която е двойна дължина, широка главичка, Номер 3 карфица, изработена за пазара на дантели от известния карфичар Джозая Долдръм. Изтегляни са ръчно и на сребърната главичка има микроскопична гравюра на петел. Смята се, че до смъртта си е произвел не повече от стотина. Ако вярваме на каталога за карфици на Хюбърт Спайдър, някои от моделите стигат петдесет до шейсет и пет долара в зависимост от състоянието им. Една Двойна дължина, Широка главичка, Номер 3 би била гордост в колекцията на който и да истински карфичар.

– Щото ... аз случайно попаднах на ето това, докато си вървях по улицата, – Мойст отбоде от ревера си една таз–утринна покупка. – Както си вървях по Търговската улица – и – хоп!, забелязах я вклинена между паветата. Стори ми се необичайна. За карфица.

Стенли бутна настрана Грош, който щъкаше наоколо с илачи в ръцете и деликатно пое карфицата от пръстите на Мойст. Огромна лупа като с магия изникна в другата му ръка.

Цялата стая затаи дъх, докато карфицата бе подложена на на задълбочен оглед. После Стенли вдигна удивени очи към Мойст.

– Знаел сте? Знаел сте за Номер Три! – Не можа да повярва той. – И я намерихте на улицата? А аз си мислех, че нищо не разбирате от карфици!

– Всъщност почти нищо не разбирам, като малък се бях увлякъл и толкоз, – нехайно махна с ръка Мойст, сякаш да поясни, че е навремето е бил достатъчно недалновиден да зареже ученическата си страст, вместо да я превърне в основно житейско занимание. – Събирах, нали се сещаш, някоя и друга от старите медни Империали, необичайни екземпляри като неразделена двойка или двуглава карфица, отвреме–навреме си купувах кутийка смесени карфици с парите от закуска..., – Господ да поживи, каза си наум той, способността да чета и запомням бързо.

– О, това не се истински ценни експонати, – Стенли отново премина в академичен тон. – Повечето начинаещи карфичари наистина започват да събират нови и необичайни модели, след което изпразват игленика на баба си, хаха, но пътят към истински ценната колекция не минава през кварталния шивашки магазин. Всеки дилетант може да похарчи една камара пари за карфици, но истинският познавач изпитва удоволствие от тръпката, от преследването на желаната цел, от ровене в стоката по изложенията за карфици, и, кой знае, от случайния проблясък в канавката, който се оказва добре запазена Дъбълфаст или неразделена двуостра карфица. Правилно са казали хората: „Вдигни карфица от пътя и цял ден ще имаш карфица.”

Мойст едва не изръкопляска. Това беше почти дума по дума въведението от книгата на Дж. Лануго Аулсбъри. Но, още по–съществено, той стана приятел на Стенли. Или по–точно, мрачният регион на ума му го поправи, Стенли му стана приятел. Момчето, вече без следа от предишната паника, оглеждаше придобивката си на светлина.

– Възхитителна, – изахка той. – Гладка като чисто нова карфица! Имам място точно като за нея в класьора си, сър!

– И аз така предположих...

Главата му се беше размазала по цялата стена...

Тук някъде се намираше залостена врата, а Мойст не разполага с ключ. Четирима негови предшественици бяха напуснали същата тази сграда с краката напред. И няма накъде да бяга. Директор на пощите е доживотна служба – по един или друг начин. Затова Ветинари го насади така. Търсил е човек, който хем да не може да избяга, хем да може да бъде похарчен. Няма да има никакво значение, ако Мойст фон Липвиг се затрие. Той нали тъй и тъй беше вече мъртъв...

Опита се да не мисли за господин Помпа.

Колко още големи заработваха свободата си на държавна служба? Мотаеше ли се тъдява някой господин Трион, измъкнат изпод планината стърготони? Или господин Търнокоп? Господин Секиров, може би?

Докато един ден тоя, последният клетник, е намерил ключа – или е намерил качествен шперц – и тъкмо да види какво има от другата страна, някой на име господин Чук, вероятно, да бе, да, е стоварил фаталния юмручен удар?

Стражата твърди, че наоколо нямало никого? Но големите не са живи същества... те са инструменти. Смъртта е била промишлен инцидент.

Главата му се беше размазала по цялата стена...

Ще стигна до дъното на цялата тая каша. Налага се, иначе, каквато и да е заплахата, тя ще се спотайва и ще ме дебне. Докато всички наоколо ме мамят на дребно. Но аз съм кралят на измамите!

– Хмм? – Проточи той, уловил се, че е изпуснал част от разговора.

– Питах дали може да я прибавя към колекцията си, директоре? – каза Стенли.

– Кое? А. Да. Разбира се. Да. Добре я лъсни.

Докато момчето се отдалечаваше с танцова стъпка, Мойст улови проницателния поглед на Грош.

– Браво, гос’ин Липвиг, – подхвърли той. – Добре се справихте.

– Благодаря, господин Грош.

– Че и остро зрение имате, – додаде старецът.

– Ами, светлината падаше под ъгъл и ...

– Не бе, имах пред вид дето сте видял калдаръма на Търговската улица, а тя е просто утъпкан чернозем.

Мойст отвърна на безизразния му поглед с още по–безизразен поглед.

– Калдаръм, чернозем, на кой му пука? – каза.

– Именно, – съгласи се Грош. – Няма никакво значение.

– А сега, – Мойст почувства належаща нужда да подиша чист въздух, – имам да свърша една дребна работа. Бих искал да ме придружите, господин Грош. Дали тука някъде ви се намира железен лост? Вземете го, моля ви. И вие елате, господин Помпа.

Върколаци и големи, големи и върколаци, помисли си Мойст. И нямам къде да бягам. Значи по–добре да подходя сериозно към проблема.

Ще им покажа аз на тях знак свише.

– Аз имам един такъв особен навик, – заприказва Мойст, докато излизаха на улицата. – Става дума за указателните знаци и табели.

– За знаците ли, гос’ине? – Смотолеви Грош, като се опитваше да се придържа близко до стените.

– Да, младши пощальон Грош, – потвърди Мойст, като отбеляза как старецът се сви в болезнена гримаса, като чу думата „младши”. – Най–вече говоря за знаци с липсващи букви в тях. Като видя подобен знак или табела, автоматично прочитам липсващите букви.

– Как го правите, гос’ине, като ги няма?

А, ето какво се получава, като си прекарваш времето залостен в порутена стара сграда да джуркаш отвари от кал и бурени, помисли си Мойст. На глас каза:

– Отвътре ми идва. Може и да греша, естествено, но ... А, на тоя ъгъл свиваме в ляво....

Излязоха на оживена улица, дюкянът, който Мойст търсеше, се оказа точно пред тях.

– Voila, – каза той, след което се подсети за естеството на аудиторията си и додаде, – С други думи, пристигнахме.

– Това е бръснарница, – предпазливо посочи Грош. – За дами.

– Какъвто си светски човек, Толивър, нищо не ти убягва от взора, – одобри Мойст. – А какво е написано над витрината – ей–там, отгоре – с грмадните синьо–зеленикави букви...?

– „Моден коафор” – прочете Грош. – Е и?

– Именно, „Моден коафьор”, – отговори Мойст. – Изпуснали са ер–малкото, причината за което е ... ама хайде напъни се малко и мисли с мене, а...?

– Ъх... – Грош се вторачи зверски в буквите, като че се опитваше да ги надвие в борба на нерви.

– Именно, – съгласи се Мойст. – Ер–малкото липсва, понеже такова няма – и никога не е имало – в героичния лозунг, който обгръща любимата ти Поща, господин Грош. – Той изчака просветлението да настъпи. – Тия метални букви са отмъкнати от фасадата, господин Грош! От предната страна на Пощата, искам да кажа. Те са и основанието за нашия „Нощн рак”.

Отне известно време, докато зората на прозрението огря ума на Грош, но когато това се случи, Мойст бе подготвен.

– Не, не, не! – Сграбчи той омазнената яка, щом старецът се втурна към витрината и едва не го подкоси. – Не така. Тук се иска по–деликатен подход.

– Ама тия букви са собственост на Пощата! Това не ти е прост грабеж, ами си е направо предателство, държавна измяна!

– Именно, – съгласи се Мойст. – Господин Помпа, бихте ли подържали тука за малко колегата, докато аз ... разискам ситуацията. – Мойст връчи разбеснелия се младши пощальон на голема и се отупа. Изглеждаше малко поомачкан, но какво да се прави.

– Какво смятате да правите? – Попита Грош.

Мойст се усмихна лъчезарно.

– Нещо, в което съм специалист. Ще си поговоря с човека.

Прекоси улицата и отвори вратата на фризьорския салон. Някъде издрънча камбанка.

Фризьорският салон бе разделен на множество кабинки, въздухът миришеше задавящо сладко и даже някак си розовко; до вратата се мъдреше малко писалище с огромен дневник разтворен върху му. Навсякъде се виждаха цветя, а девицата зад писалището му хвърли надменен поглед, който сигурно струваше сума пари на работодателя й.

Изчака Мойст да заговори.

Мойст си наложи строго изражение, приведе се напред и заговори с глас, който носеше всичките характерни черти на шепот, само дето се разнесе доста надалеч:

– Бих искал да се видя със собственика, господин Хюго, ако обичате. Належащо е.

– По каква работа?

– Ами ... как да ви кажа ... малко са деликатни нещата, – отговори Мойст. Забеляза как няколко накъдрени темета се обърнаха, за да чуват по–добре. – Но може да го успокоите, че вестите са добри.

– Е, щом като са добри...

– Кажете му, че може би ще съм в състояние да убедя лорд Ветинари да разрешим ситуацията без да повдигаме обвинения. Вероятно, – като снижи глас дотолкова, че да засили любопитството на клиентките.

Девицата го изгледа ужасено.

– Ще можете ли? Ъм... – Тя се пресегна към декорирана говорителна фуния, но Мойст деликатно я отне, продуха я професионално, допря я до ухото си и дари девицата с усмивка.

– Благодаря ви, – каза. Няма значение точно за какво; усмихвай се, изговаряй правилните думи с подходящ тон и всякога, всякога излъчвай самоувереност като свръхнова.

Един гласец, немощен като паяк в кибритена кутия, изскрибуца в ухото му:

– Шитич уабъл набнаб?

– Хюго? – Започна Мойст. – Благодаря ти, че ми отделяш време. Мойст е, Мойст фон Липвиг, директорът на Пощата. – Хвърли поглед на говорителната фуния. Краят й изчезваше в тавана. – Толкова мило от твоя страна, Хюго, да ни съдействаш. Става дума за липсващите букви. Единадесет липсващи букви, по–точно.

– Скрик? Шабадатвик? Звриси гивзднкт!

– Нямах точно това пред вид, Хюго, но ако би погледнал през прозореца, отвън ме чака личният ми асистент, господин Помпа. От другата страна на улицата.

Който е осем стъпки висок и се обляга на железен лост, мислено добави Мойст. Смигна на госпожицата зад писалището, която го наблюдаваше с възхита. Човек трябва да упражнява дарбата си да общува с хората по всяко време.

От горния етаж се донесе приглушено проклятие. Говорителната фуния го превърна в:

– Вугри никбибъл!

– Да, – каза Мойст. – Може би наистина е по–добре да се кача да поговорим лице в лице...

Десет минути по–късно Мойст пресече внимателно улицата и се усмихна на двамата си подчинени.

– Господин Помпа, бихте ли бил тъй добър да отидете и откъртите нашите букви, моля? Опитайте се да не разрушавате прекалено много. Господин Хюго има добрината да ни съдейства. Толивър, знам, че си градски човек, сигурно имаш представа откъде да наемеш хора с въжета и стълби, такива ми ти работи? Искам буквите обратно на нашата сграда до обед, ясно?

– Ама това ще ни струва много пара, гос’ин Липвиг, – удивено възрази Грош. Мойст измъкна от джоба си кесия и я разтърси. Звъннаха монети.

– Сто долара ще покрият разноските, че и отгоре, – каза. – Господин Хюго искрено се разкайва и много, ама много иска да помогне. Каза, че купил буквите преди години от някакъв човек в кръчмата, но би бил щастлив да заплати възстановяването им. Удивително колко разбрани стават хората, когато подходиш към тях по подходящ начин.

От другата страна на улицата се разнесе метален звън. Без каквото и да е видимо усилие Помпа беше успял да изтръгне М–то.

Приказвай културно и си наеми едър помощник с железен лост. Тая работа може да не се окаже чак толкова кофти, в края на краищата.

Бледото слънце проблясваше в Р–то, докато го напасваха на мястото му. Беше се събрала респектираща тълпа запячи. Гражданите на Анкх–Морпорк обръщаха специално внимание на хора по покривите, в случай че попаднеха на интересно самоубийство. Когато и последната буква бе закована на място, тълпата по навик избухна в овации.

Четирима са мъртви, помисли си Мойст, докато зяпаше разсеяно към покрива. Чудя се дали Стражата ще иска да разговаря с мене. Те дали знаят за мене? Дали ме смятат за мъртъв? Наиситна ли искам да разговарям със стражари? Не! По дяволите! Единствения начин да се измъкна оттук е като бягам напред, не като се връщам назад. Шибан, шибан Ветинари. Но винаги има начин да се измъкна.

Дори може да направи пари!

Не е ли част от управлението? Нали за това са правителствата – да прибират парите на хората.

А той има талант да убеждава. Успявал бе да убеди хората, че месингът е злато, дето е само малко потъмняло, че стъклото е диамант, и че утре ще дават бирата без пари.

Всичките ще ги надхитри! Няма да се опитва да се измъкне, все още не. Ако големите са в състояние да откупят свободата си, значи и той може. Ще запретне ръкави, ще отпочне едно голямо щуране и суета, а всичките сметки ще ги праща право на Ветинари – нали така работи правителството! Кой би му възразил?

А ако Мойст фон Липвиг не съумее да си гребне малко по пътя – гребне множко – от върха на тортата, че и отстрани, а дори и мъничко изотдолу – значи просто не го е заслужил! И тогава, когато нещата потръгнат, когато потекат мангизите ... е, тогава ще му остане време да обмисли големия удар. Парите купуват всичко – включително и достатъчно работници с ковашки чукове.

Работниците един по един изпълзяха обратно на покрива. Тълпата се разшумя в поредното разпокъсано приветствие, идещо да отбележи задоволството от представлението, въпреки че никой не беше паднал.

– Как ви се харесва, господин Грош?

– Добре изглежда, гос’ине, добре изглежда, – отговори Грош докато тълпата се разпръсваше и двамата се отправиха към сградата на Пощата.

– Нищо не разбунихме, надявам се?

Грош потупа изненадания Мойст по ръката:

– Нямам представа защо негово превъзходителство ви е пратил, настина си нямам понатие, – прошепна той. – Виждам, че имате добро сърце. Но послушайте ме, гос’ине, и се махнете оттука.

Мойст хвърли поглед към вратите. Помпа стоеше там. Просто си стоеше, с отпуснати ръце. Дори заревото в очите му бе поутихнало.

– Не мога, – отговори Мойст.

– Хубаво е дето мислите тъй, гос’ине, обаче това тука място не е като за млад човек с бъдеще, – продължи Грош. – Стенли си му е добре, той си се занимава с карфиците, но вие, гос’ине, вие можете да стигнете далеч.

– Не–е, няма да мога, – каза Мойст. – Честно. Моето място, господин Грош, е тука.

– Да ви благослови бог за словата, гос’ине, бог да ви благослови, – отвърна Грош. – По лицето на стареца бяха почнали да се стичат сълзи. – Навремето ни имаха за герои, – каза той. – Хората ни търсеха. Всеки ни очакваше в дома си. Всички ни познаваха. Пощата беше голяма работа, навремето. Навремето, бяхме пощальони.

– Мистър!

Мойст се извърна. Забързани към него вървяха трима души, той сподави автоматичния подтик да се втурне на бяг, особено когато единият викна:

– Това е той!

Разпозна сутрешния зарзаватчия. Зад него ситнеше възрастна двойка. Мъжът, който имаше целеустремената физиономия и гордата стойка на човек, дето ежедневно се бори с непокорни зелки, се закова на инч от лицето на Мойст и викна:

– Ти ли си пощальона, момко?

– Да, сър, най–вероятно, – запъна се Мойст. – С какво мога да...

– Ти си мий донесъл писмото от Адий! Аз съм Тим Паркър! – изрева мъжът. – Сега, човек бий сий помислил, че сий малко позакъснял, а?

– Ох, – Мойст почна. – Ами, аз...

– Голям кураж си извадил, момко!

– Ужасно съжалявам, дето..., – начена Мойст. Талантът в общуването с хората въобще не му помагаше с господин Паркър. Той бе от оня тип несъкрушими хора с толкова контрол върху силата на гласа си, колкото и усет за личното пространство на другите.

– Какво? – Викна Паркър. – Няма за какво да се извиняваш. Не е твоя вината, момко. Ти дори не си бил роден! Аз съм глупакът, дето повярвах навремето, че тя не ме ще! Ха, тъй се бях стъжнил, момко, че заминах право и се записах в ... – Червендалестото му лице се сбърчи. – Сещаш ли се ... камили, чалми, пясък, там отива човек, като иска да забрави...

– В Клачиянския Чуждестранен Легион ли? – подсети го Мойст.

– Точно! А като се върнах, срещнах Сади, пък Ади срещнала своя Фредерик, й двамата сме уседнали, забравили сме един за друг, докато днес – какво? – пристига писмото от нея! Сина ми й аз цяла сутрин търсихме къде живей! Накратко казано, момко, в събота е сватбата! Само й само благодарение на тебей!

Господин Паркър бе от мъжете, които възрастта прави корави. Когато го плясна по гърба, Мойст се почувства като халосан със стол.

– А Фредерик и Ади няма ли да възразят...? – успя да изхъхри той.

– Съмнявам се! Фредерик е починал преди десет години, а Сади я погребахме в Малките Богове преди пет! – Лъчезарно изрева Паркър. – Мъка е, дето сй отиват хората, но, както каза Адий, така йе било писано й тебе са те изпратили свише. А аз казвам, голям кураж се иска да доставиш такова писмо след всичките тия годиний. Друг би го захвърлил, й няма да му пука въобще! Голяма чест ще бъде за мене й за бъдещата втора госпожа Паркър, ако дойдеш като почетен гост на сватбата, й не приемам не за отговор! Тая година е мой ред да съм Велик жрец на Гилдията на Търговците! Ние може да не ходим наконтени като Убийците или като Алхимиците, но сме мнозина й аз ще те спомена с добро, можеш да разчиташ на меней! Ще пратя сина ми Джордж по–после да донесе поканите – да ги разнесеш, след като Пощата работи отново! Голяма чест е за мене, момко, дай да ти стисна ръката...

Мойст хвана протегнатата десница, старите навици трудно се губят. Здраво ръкостискане, поглед в очите...

– А, честен човек си тий, – каза Паркър. – Никога не греша аз! – Плясна Мойст по рамото, от което колянната му става прещрака. – Как тий е името, момко?

– Липвиг, сър. Мойст фон Липвиг, – каза Мойст. Като че ли беше оглушал с едното ухо.

– Фон значий, а? – каза Паркър. – За чужденец се оправяш много добре момко, й не мий пука кой ще ме чуе! Трябва да вървя сега. Аги йска да й купя нова премяна!

Женицата се приближи, вдигна се на пръсти и целуна Мойст по бузата.

– Мога да позная добрия човек, като го видя, – каза му тя. – Имаш ли си вече госпожица?

– Какво? Не! Ни най–малко! В смисъл ... не! – каза Мойст.

– Сигурна съм, че скоро ще си намериш, – мило му се усмихна жената. – И въпреки всичката си благодарност, все пак те съветвам да й направиш предложението лице в лице. Ще се радвам да те видя в събота!

Мойст ги наблюдава, докато се отдалечиха – женицата ситнеше да догони отдавна изгубения любим.

– Да не си доставил някое писмо? – с ужас в гласа попита Грош.

– Да, господин Грош. Нямах такова намерение, но просто се оказах...

– Искаш да кажеш, че си взел едно от старите писма и си го доставил? – като че самата идея бе прекалено абсурдна за главата му да я побере.

Главата му се беше размазала по цялата стена...

Мойст премига.

– Ама нали това ни е работата, бе, човече! Да разнасяме пощата!

– Доставил си писмо..., – задъха се Грош. – Каква му беше датата?

– Откъде да помня! От преди четиридесет години, че и повече!

– Ама как изглеждаше? В добро състояние ли беше? – настоя Грош.

Мойст се вторачи в дребния пощальон. По традиционния за Анкх–Морпорк обичай, наоколо се оформяше тълпа.

– Изглеждаше като четиридесет годишно писмо в евтин плик! – Лавна той. – Ето как изглеждаше! Никой не го е доставил и то разстроило живота на двама души! Аз им го доставих и сега двамата са щастливи. Какъв ти е проблемът, Грош ... да, моля, кажете?

Последното беше адресирано към някаква жена, която го подръпна за ръкава.

– Питах ви дали наистина ще отворите Пощата? – повтори тя. – Дядо ми работеше тука.

– Браво на него, – отговори Мойст.

– Той казва, че Пощата е прокълната! – обясни жената. Идеята за прокълната поща явно й доставяше удоволствие.

– Така ли? – каза Мойст. – Е, едно хубаво проклятие ще ми дойде добре точно в момента!

– Живее под дюшемето и хората се побърква–а–ат! – продължи напевно жената. – Побърква–а–ат се!

– Тъй ли? – Е, ние от пощенските услуги не вярваме, че Пощата побърква хората. Прав ли съм, господин Гро... – Той млъкна. Изражението на Грош беше такова, сякаш той вярваше в проклятия.

– Тъпа старица! – Викна по жената Грош. – Защо ти трябваше да му го казваш?

– Господин Грош! – Отсече Мойст. – Бих искал да разговаряме насаме!

Сграбчи стареца за рамото и почти го пренесе през развълнуваната тълпа, издърпа го в сградата на Пощата и Хлопна с трясък вратите зад себе си.

– Тая работа ми писна! – каза той. – Писна ми от мрачни коментари и мърморене под нос, ясно ли е? Не искам повече никакви тайни! Какво става тука? Какво се е случило? Ей–сегичка искам да ми обясниш или...

Очите на дребния човечец бяха пълни с ужас. Това не съм аз, помисли си Мойст. Не се прави така. Талант в общуването с хората, а?

– ...Ей–сегичка искам да ми обясниш, Старши пощальон Грош! – рязко завърши той.

Очите на стареца се разшириха.

– Старши пощальон ли?

– Струва ми се, че аз съм директорът тъдява! – каза Мойст. – Което означава, че мога да повишавам персонала. Повишавам те в старши пощальон, смятано от днес. На изпитателен срок, разбира се. Сега, искам да ми разкажеш какво се...

– Да не сте посмял да нараните господин Грош, сър! – звънна един глас.

Грош надзърна зад гърба на Мойст и припряно каза:

– Всичко е наред, Стенли, няма нужда да се тревожиш, недей се Разстройва, – а на Мойст прошепна, – най–добре ме спуснете на земята, гос’ине, леко...

Мойст го послуша, с преувеличена предпазливост остави Грош да стъпи на пода, след което бавно се огледа.

Момчето стоеше зад гърба му с оцъклен поглед, вдигнало над главата си чайника. Масивен чайник.

– Не наранявайте господин Грош, сър! – Дрезгаво повтори то.

Мойст измъкна една карфица от ревера си.

– В никакъв случай, Стенли. Между другото, би ли погледнал, това дали не е Средноостра Клейфедър?

Стенли изпусна чайника, мигновено забравил за всичко друго освен за инча сребриста стомана между палеца и показалеца на Мойст. Ръката му вече измъкваше лупата.

– Да погледна, да погледна, – каза той със спокоен, концентриран тон. – О, да. Ха! Не, за съжаление. Обичайна грешка. Обърнете внимание на драскотините по рамото, ей–тука. И главичката не е навита. Тази е машинно изработена. Вероятно от някой от Щастливите братя. Къса серия, предполагам. Странно защо не са си отпечатали сигилата, обаче. Може би някой талантлив чирак я е направил... Опасявам се, че не струва много, освен ако не попаднете на някого, дето специализира в производството на Щастливите карфичари.

– Аз ... ами, да взема да сваря по един чай, а? – Грош улови чайника, който все още се търкаляше напред–назад по пода. – Още веднъж браво, гос’ин Липвиг. Хмм ... Старши пощальон Грош, нали?

– Хайде, Стенли, върви със Старшия – на изпитателен срок – пощальон Грош, – каза Мойст колкото се може по–благо. Вдигна поглед и строго добави. – Доакто аз си поговоря насаме с господин Помпа.

Стенли се извърна към голема, който бе застанал тайно зад гърба му. Удивително колко безшумно се придвижваха големите; прекосил беше залата по цялата й дължина без никой да го усети и стоеше, все още замахнал с юмрук като гняв божий.

– А, не ви забелязах, господин Помпа, – добродушно каза Стенли. – Защо сте вдигнал ръка?

Дупките в лицето на голема окъпаха момчето в алено сияние.

– Аз ... Изках Да Задам Един Въпрос На Господин Директора? – предпазливо отговори той.

– А, добре, – кимна Стенли, сякаш не се бе опитал само преди минута да пръсне мозъка на Мойст. – Искате ли си карфицата, господин Липвиг? – додаде той, и когато Мойст махна с ръка, обясни. – Е, добре, ще я предложа тогава на благотворителния търг идния месец.

Когато вратата се затвори зад гърба на момчето, Мойст се обърна към безизразното лице на голема.

– Излъга. Позволено ли ти е да лъжеш? И си свали ръката вече.

– Получих Инструкции Относно Природата На Социалните Неистини.

– Наистина ли възнамеряваше да го халосаш по главата?

– Щях Да Се Опитам Да Не Го Удрям Прекалено Силно, – Изтътна големът. – Не Мога Да Позволя Да Ви Сполети Неуместна Беда. Чайникът Е Тежък.

– Идиот с идиота, не се прави така! – възмути се Мойст, като между другото забеляза думата „неуместна”.

– Трябваше Ли Да Го Оставя Да Ви Убие? – Възрази големът. – Не Би Било Редно. Той Не Знае Какво Върши – Главата Му Не Е Наред.

– Главата му щеше да е още по–малко наред, ако го беше халосал. Не виждаш ли, че разреших сам проблема?

– Виждам, – отговори Помпа. – Имате Дарба. Жалко, Че Злоупотребявате С Нея.

– Слушаш ли ме въобще? – Викна Мойст. – Не може да ходиш насам–натам да трепеш хората!

– Защо Не? Вие Го Правите. – Големът свали ръка.

– Моля? – Сопна се Мойст. – Не е вярно! Кой ти каза?

– Сам Го Установих. Причинил Сте Смъртта На Две Точка Три Три Осем Души, – спокойно отговори големът.

– През целия си живот не съм пипнал никого с пръст, Помпа! Аз може да съм ... всичките неща, които са ти известни за мене, но убиец не съм! През живота си не съм вадил сабя!

– Не Сте, Вярно Е. Но Сте Извършвал Обири, Измами, Фалшификации И Безогледни Незаконни Присвоявания. Затрил Сте Предприятия И Сте Ликвидирал Препитанието На Хората. Когато Банките Фалират, Не Гладуват Банкерите. С Действията Си Сте Отнел Пари От Хора, Които По Начало Не Разполагат С Много. С Безчет Дребни Действия Сте Ускорил Смъртта На Мнозина. Хора, Които Не Познавате. Които Не Сте Видял Да Кървят. Въпреки Това Сте Измъкнал Хляба От Устата Им И Сте Свалил Дрехите От Гърба Им. Всичко Само Заради Спорта, Господин Липвиг. Заради Спорта. Заради Насладата От Играта.

Ченето на Мойст беше увиснало. Той го затвори. Отвори отново. Затвори. Пфу, човек никога не намира подходящ отговор, когато му трябва.

– Откъде, за бога, една самоходна саксия ще знае подобни факти?

– Прочетох Подробностите Около Многобройните Ви Престъпления, Господин Липвиг. Освен Това Помпането На Вода Много Помага На Рационалното Мислене. Отнемал Сте От Хората, Понеже Вие Сте Хитър, А Те Са Глупави.

– Чакай сега, повечето пъти те се опитваха да ме измамят!

– Да, Но Вие Сте Този, Който Е Залагал Капана.

Мойст понечи да мушне голема многозначително в гърдите, но се спря в последния момент. Човек може да си счупи показалеца така.

– Хубаво, – каза. – Но погледни на ситуацията по следния начин: аз си плащам. Почти ме обесиха, дяволите го взели!

– Така Е. Но Дори И В Момента Мислите Ви Са Обсебени С Планове За Бягство, С Идеи Как Да Обърнете Ситуацията В Своя Полза. Казват, Че Леопардът Не Си Сменя Гащите.

– Но въпреки всичко ти следва да ми се подчиняваш, а?

– Да.

– Отвинти си тогава проклетата глава!

Червените очи примигнаха за миг. Когато Помпа проговори, гласът бе на лорд Ветинари.

– А, Липвиг. Въпреки всичко не внимавате. Не можете да наредите на господин Помпа да се саморазруши. Дори и да не бяхте ме чул, очаквах да се досетите поне за толкова. Следващия път, когато издадете подобна инструкция, ще последват наказателни действия.

Големът примигна отново.

– Как успя..., – започна Мойст.

– В Състояние Съм Да Възпроизвеждам Дословно Вербални Законови Инструкции, – обясни големът с нормалния си боботещ глас. – Допускам, Че Лорд Ветинари, Запознат С Вашия Начин На Мислене, Е Оставил Това Съобщение, Понеже...

– Питах за гласа!

– Казах Дословно, Господин Липвиг, – отговори Помпа. – Мога Да Говоря С Гласа На Всеки Човек.

– Ами? Колко удобно. – Мойст се загледа в лицето на Помпа. Изражението му никога не се сменяше. Имаше нещо като нос, въперки че по–скоро представляваше буца глина. Устата му се движеше при разговор, бог знае как печената глина може да се мърда така – всъщност боговете най–вероятно знаеха как. Очите му не се затваряха – само потъмняваха.

– Мислите ли ми четеш?

– Не, В Състояние Съм Единствено Да Екстраполирам От Миналото Ви Поведение.

– Ами–и..., – необичайно, Мойст изгуби дар слово. Намръщи се на безизразното лице, което въпреки това някак успяваше да излъчва неодобрение. Свикнал бе да го гледат с гняв, негодувание или омраза. Част от работата му беше. Но ... какво са големите? Пръст. Печена почва. Когато хората те гледат, сякаш си по–нищожен от калта по земята е едно нещо, но когато самата кал започне да те гледа с укор, е странно неприятно усещане.

– ...недей, – неубедително завърши той. – Отивай ... на работа. Да! Хайде! Нали затова си направен!

Наричаха номер 181 Късметлийската кула. Разположена беше близо до град Бонк, така че човек можеше да отскочи през почивния си ден да се изкъпе и да поспи в прилично легло, но тъй като все пак си беше Юбервальд, почти нямаше местен трафик. Да не говорим, че от ръководството не обичат да се разкарват толкова нависоко в планините – което си е много важно предимство. В доброто старо време – което ще рече миналата година – когато правеха Час на Мъртъвците всяка нощ, кулата имаше късмет, понеже предавателя към Генуа и предавателя към Анкх спираха едновременно, така че двамата оператори успяваха да помогнат един другиму с поддръжката. В днешно време номер 181 отстраняваше повредите в крачка – или не ги отстраняваше – но въпреки това приказката си остана, че е късметлийска кула.

В равнината вървеше лафът, че на 181 работят единствено вампири и върколаци. Всъщност, както повечето от останалите кули, я поддържаха дечурлига.

Всички го знаеха. Всъщност новото ръководство може би си нямаше и представа, но дори и да научеха, какво от това. На дечурлигата не трябва да им се плаща.

Младежите от кулите работеха усърдно независимо от времето – за съвсем малко пари. Те бяха самотници, мечтатели, бегълци от закона, за които законът бе забравил, или просто бегълци. Владееше ги особен вид целеустремена лудост; разправяха, че тракането на семафорите така ти се набива в главата, че мислите на човек започват да текат в ритъма им. Разправяха, че рано или късно човек се научава да чете преминаващите съобщения по звука от семафорите. На работа пиеха чай от особени, разширени в основата си тенекиени канчета, за да не се разливат когато вихри удареха кулите. През почивните дни пиеха алкохол от каквото падне. И разговаряха неразбрано помежду си за магаре и не–магаре, за системно натоварване, за размер на инфорнационния пакет, за набиране и изстрелване, за 181 (което е хубаво), или за ято (което е кофти), или дори за тотално оперушинване(абсолютно на зле), за вмъкнат код и за свински код, за мотовилки…

Те обичаха деца. Децата им напомняха собствените им дечурлига, останали у дома, или пък децата, които никога нямаше да имат. Децата идваха, мотаха се наоколо, вършеха това–онова и лека–полека попиваха изкуството на семафорите. Бяха светнати деца, като с магия прихващаха работата с клавиатурата и лостовете, имаха добро зрение – и в края на краищата постигаха целта си да избягат от дома, без фактически да бягат.

Защото от върха на кулите ти се струва, че можеш да видиш чак до Ръба на света. При добро време човек наистина би могъл да види няколко от съседните кули. Така че се подмотваш наоколо, преструваш се, че и ти, като големите, можеш да четеш съобщения по тракането на семафорните капаци, докато под пръстите ти прелитат имената на далечни градове, които никога няма да видиш, но с които, тук, от кулата, се чувстваш някак си свързан...

Хората от кула 181 й викаха Принцесата, въпреки че всъщност се казваше Алис. Тринадесетгодишна беше, можеше да предава по линията часове наред и по–късно в живота си щеше да се впусне в удивителната карирера на ... но както и да е, тя запомни този конкретен разговор, в него ден, понеже й се стори необичаен.

Не всеки сигнал носи съобщение. Някои са инструкции към кулите. Други съдържаха команди към собствената ти кула, които се изпълняваха докато човек предаваше съобщения по линията. На Принцесата тези работи й бяха известни. Доста от информацията, която течеше по Трасето, беше служебна. Инструкции до кулите, доклади, съобщения относно съобщенията, дори просто дърдорене помежду операторите, което напоследък беше строго забранено. Всичко беше натракано в код. Много рядко се случваше някой да прати служебно съобщение в прав текст. Този път обаче...

– Ето го пак, – възкликна тя. – Сигурно е някаква грешка. Няма код за източник на съобщението, няма и адрес. Изпратено е служебно, но е написано в прав текст.

От другата страна на кулата, седнал наобратно, понеже предаваше нагоре по линията, се намираше Роджър. Роджър беше вече почти на седемнайсет и се учеше за майстор на кула.

Ръката му не спря да се движи, докато той попита:

– Какво имаше в съобщението?

– Пишеше “GNU”, което зная, че е машинен код, и едно име. Джон Диърхарт. Кой е...

– Предаде ли го нататък? – Попита Старецът. Старецът седеше прегърбен в кьошето и ремонтираше предавателна кутия. Той беше майсторът на кулата. Беше ходил навсякъде и знаеше всичко. Всички му викаха Стареца. Беше на двадесет и шест. Винаги се навърташе из кулата, когато Принцесата беше на работа, не я оставяше сама, въпреки че на съседния предавател имаше по някое момче. Години по–късно тя схвана причината.

– Да, понеже беше в G код.

– Правилно си постъпила. Забрави за него.

– Да де, ама аз съм го препращала това име. Вече няколко пъти. Нагоре и надолу по линията. Само име, без съобщение!

Усети, че нещо не бе наред, но въпреки това продължи:

– Зная, че U в края означава да върнеш съобщението, като стигне края на линията, а N значи, че не е регистрирано. – Фукаше се, но пък иначе за какво беше прекарала часове наред да наизустява шифровъчната книга. – Значи е само някакво име, което обикаля непрестанно нагоре–надолу по линията? Каква полза има?

Нещо сериозно не беше наред. Роджър продължи да работи, само че беше забил поглед пред себе си с буреносно изражение на лицето.

Старецът се обади:

– Вярно, Принцесо. Напълно си права.

– Ха! – каза Роджър.

– Извинявам се, ако съм направила грешка, – притеснено се обади момичето. – Просто ми се стори необичайно. Кой е Джон Диърхарт?

– Той ... падна от една кула, – каза Старецът.

– Ха! – каза Роджър и затряска капаците на предавателя като че ли внезапно ги намрази.

– Мъртъв ли е? – удиви се Принцесата.

– Е, някои твърдят, че... – почна Роджър.

– Роджър! – сопна се Старецът. Тонът му прозвуча като предупреждение.

– Ама аз съм чувала за Изпращането до Дома, – обади се Принцесата. – И зная, че душите на умрелите оператори остават по Трасето.

– Кой ти го разправи това? – попита Старецът.

Принцесата беше достатъчно разумна, за да не навлича беда на ближния си.

– А, чух го някъде, – небрежно махна с ръка тя.

– Някой се е опитвал да те изплаши, така ли, – каза Старецът, като наблюдаваше поаленяващите уши на Роджър.

На Принцесата не й беше прозвучало никак страшно, обаче. Ако така и така ще се мре, не е ли по–добре да си прекараш времето летейки между кулите, вместо да лежиш под земята. Но тя бе достатъчно разумна, за да знае кога да да си държи устата затворена.

След продължителна пауза, нарушавана единствено от скърцането на капаците на предавателя, Старецът проговори. Звучеше, сякаш си бе наумил нещо.

– Предаваме това име в Служебните – каза той, а на Принцесата й се стори, че вятърът свисти по–самотно от обичйното в предавателните панели, а непреставащото тракане на капаците зазвуча накак по–настойчиво. – Той не искаше да се връща у дома. Той беше истински оператор. Името му звучи в кода, във вятъра, във въжетата и в капаците. Чували ли сте приказката, че човек не умира, докато споменават името му?

Chapter Four

A Sign

Dark Clerks and dead Postmasters - A Werewolf in the Watch - The wonderful pin - Mr Lipwig reads letters that are not there — Hugo the hairdresser is surprised — Mr Parker buys fripperies — The Nature of Social Untruths - Princess in the Tower - A man is not dead while his name is still spoken.’

‘Now Then, Mr Lipvig, What Good Will Violence Do?’ Mr Pump rumbled. He rocked on his huge feet as Moist struggled in his grip.

Groat and Stanley were huddled at the far end of the locker room.

One of Mr Groat’s natural remedies was bubbling over on to the floor, where the boards were staining purple.

‘They were all accidents, Mr Lipwig! All accidents!’ Groat babbled. ‘The Watch was all over the place by the fourth one! They were all accidents, they said!’

‘Oh, yes!’ screamed Moist. ‘Four in five weeks, eh? I bet that happens all the time around here! Ye gods, I’ve been done up good and brown! I’m dead, right? Just not lying down yet! Vetinari? There’s a man who knows how to save the price of a rope! I’m done for!’

‘You’ll feel better for a nice cup o’ bismuth and brimstone tea, sir,’ Groat quavered. ‘I’ve got the kettle boiling—’

‘A cup of tea is not going to be sufficient!’ Moist got a grip on himself, or at least began to act as if he had, and took a deep, theatrical breath. ‘Okay, okay, Mr Pump, you can let go now.’

The golem released his grip. Moist straightened up. ‘Well, Mr Groat?’ he said.

‘Looks like you’re genuine after all, then,’ the old man said. ‘One of the dark clerks wouldn’t have gone bursar like that. We thought you was one of his lordship’s special gentlemen, see.’ Groat fussed around the kettle. ‘No offence, but you’ve got a bit more colour than the average penpusher.’

‘Dark clerks?’ said Moist, and then recollection dawned. ‘Oh . . . do you mean those stocky little men in black suits and bowler hats?’

‘The very same. Scholarship boys at the Assassins’ Guild, some of ‘em. I heard that they can do some nasty things when they’ve a mind.’

‘I thought you called them penpushers?’

‘Yeah, but I didn’t say where, heehee.’ Groat caught Moist’s expression and coughed. ‘Sorry, didn’t mean it, just my little joke. We reckon the last new postmaster we had, Mr Whobblebury, he was a dark clerk. Can’t hardly blame him, with a name like that. He was always snooping around.’

‘And why do you think that was?’ said Moist.

‘Well, Mr Mutable, he was the first, decent chap, he fell down into the big hall from the fifth floor, smack, sir, smack on to the marble. Head first. It was a bit . . . splashy, sir.’

Moist glanced at Stanley, who was starting to tremble.

‘Then there was Mr Sideburn. He fell down the back stairs and broke his neck, sir. Excuse me, sir, it’s eleven forty-three.’ Groat walked over to the door and opened it, Tiddles walked through, Groat shut the door again. ‘At three in the morning, it was. Right down five flights. Broke just about every bone you could break, sir.’

‘You mean he was wandering around without a light?’

‘Dunno, sir. But I know about the stairs. The stairs have lamps burning all night, sir. Stanley fills them every day, regular as Tiddles.’

‘Use those stairs a lot, then, do you?’ said Moist.

‘Never, sir, except for the lamps. Nearly everywhere on that side is bunged up with mail. But it’s a Post Office Regulation, sir.’

‘And the next man?’ said Moist, a little hoarsely. ‘Another accidental fall?’

‘Oh, no, sir. Mr Ignavia, that was his name. They said it was his heart. He was just lyin’ dead on the fifth floor, dead as a doorknob, face all contorted like he’d seen a ghost. Natural causes, they said. Werrrl, the Watch was all over the place by then, you may depend on it. No one had been near him, they said, and there was not a mark on him. Surprised you didn’t know about all this, sir. It was in the paper.’

Except you don’t get much chance to keep up with the news in a condemned cell, Moist thought.

‘Oh yes?’ he said. ‘And how would they know no one had been near him?’

Groat leaned forward and lowered his voice conspiratorially. ‘Everyone knows there’s a werewolf in the Watch and one of them could bloody nearly smell what colour clothes someone was wearing.’

‘A werewolf,’ said Moist, flatly.

‘Yes. Anyway, the one before him—’

‘A werewolf.’

‘That’s what I said, sir,’ said Groat.

‘A damn werewolf.’

‘Takes all sorts to make a world, sir. Anyway—’

‘A werewolf.’ Moist awoke from the horror. ‘And they don’t tell visitors?’

‘Now, how’d they do that, sir?’ said Groat, in a kindly voice. ‘Put it on a sign outside? “Welcome To Ankh-Morpork, We Have A Werewolf”, sir? The Watch’s got loads of dwarfs and trolls and a golem - a free golem, savin’ your presence, Mr Pump - and a couple of gnomes and a zombie . . . even a Nobbs.’

‘Nobbs? What’s a Nobbs?’

‘Corporal Nobby Nobbs, sir. Not met him yet? They say he’s got an official chitty saying he’s human, and who needs one of those, eh? Fortunately there’s only one of him so he can’t breed. Anyway, we’ve got a bit of everything, sir. Very cosmopolitan. You don’t like werewolves?’

They know who you are by your smell, thought Moist. They’re as bright as a human and can track you better than any wolf. They can follow a trail that’s days old, even if you cover yourself with scent - especially if you cover yourself with scent. Oh, there’s ways around, if you know there is going to be a werewolf on your tail. No wonder they caught up with me. There should be a law!

‘Not a lot,’ he said aloud, and glanced at Stanley again. It was useful to watch Stanley when Groat was talking. Now the boy had his eyes turned up so much that they were practically all whites.

‘And Mr Whobblebury?’ he said. ‘He was investigating for Vetinari, eh? What happened to him?’

Stanley was shaking like a bush in a high wind.

‘Er, you did get given the big keyring, sir?’ Groat enquired, his voice trembling with innocence.

‘Yes, of course.’

‘I bet there is one key missing,’ said Groat. ‘The Watch took it. It was the only one. Some doors ought to stay closed, sir. It’s all over and done with, sir. Mr Whobblebury died of an industrial accident, they said. Nobody near him. You don’t want to go there, sir. Sometimes things get so broke it’s best to walk away, sir.’

‘I can’t,’ said Moist. ‘I am the Postmaster General. And this is my building, isn’t it? I’ll decide where I go, Junior Postman Groat.’

Stanley shut his eyes.

‘Yes, sir,’ said Groat, as if talking to a child. ‘But you don’t want to go there-, sir.’

‘His head was all over the wall!’ Stanley quavered.

‘Oh dear, now you’ve set him off, sir,’ said Groat, scuttling across to the boy. ‘It’s all right, lad, I’ll just get you your pills—’

‘What is the most expensive pin ever made commercially, Stanley?’ said Moist quickly.

It was like pulling a lever. Stanley’s expression went from agonized grief to scholarly cogitation in an instant.

‘Commercially? Leaving aside those special pins made for exhibitions and trade shows, including the Great Pin of 1899, then probably it is the Number Three Broad-headed “Chicken” Extra Long made for the lace-making market by the noted pinner Josiah Doldrum, I would say. They were hand-drawn and had his trademark silver head with a microscopic engraving of a cockerel. It’s believed that fewer than a hundred were made before his death, sir. According to Hubert Spider’s Pin Catalogue, examples can fetch between fifty and sixty-five dollars, depending on condition. A Number Three Broad-headed Extra Long would grace any true pinhead’s collection.’

‘Only . . . I spotted this in the street,’ said Moist, extracting one of that morning’s purchases from his lapel. ‘I was walking down Market Street and there it was, between two cobblestones. I thought it looked unusual. For a pin.’

Stanley pushed away the fussing Groat and carefully took the pin from Moist’s fingers. A very large magnifying glass appeared as if by magic in his other hand.

The room held its breath as the pin was subjected to serious scrutiny. Then Stanley looked up at Moist in amazement.

‘You knew?’ he said. ‘And you spotted this in the street? I thought you didn’t know anything about pins!’

‘Oh, not really, but I dabbled a bit as a boy,’ said Moist, waving a hand deprecatingly to suggest that he had been too foolish to turn a schoolboy hobby into a lifetime’s obsession. ‘You know . . . a few of the old brass Imperials, one or two oddities like an unbroken pair or a double-header, the occasional cheap packet of mixed pins on approval . . .’ Thank the gods, he thought, for the skill of speed-reading.

‘Oh, there’s never anything worthwhile in those,’ said Stanley, and slid again into the voice of the academic: ‘While most pinheads do indeed begin with a casually acquired flashy novelty pin, followed by the contents of their grandmothers’ pincushions, haha, the path to a truly worthwhile collection lies not in the simple disbursement of money in the nearest pin emporium, oh no. Any dilettante can become “king pin” with enough expenditure, but for the true pinhead the real pleasure is in the joy of the chase, the pin fairs, the house clearances and, who knows, a casual glint in the gutter that turns out to be a well-preserved Doublefast or an unbroken two-pointer. Well is it said: “See a pin and pick it up, and all day long you’ll have a pin”.’

Moist nearly applauded. It was word for word what J. Lanugo Owlsbury had written in the introduction to his work. And, much more important, he now had an unshakable friend in Stanley. That was to say, his darker regions added, Stanley was friends with him. The boy, his panic subsumed by the joy of pins, was holding his new acquisition up to the light.

‘Magnificent,’ he breathed, all terrors fled. ‘Clean as a new pin! I have a place ready and waiting for this in my pin folder, sir!’

‘Yes, I thought you might.’

His head was all over the wall . . .

Somewhere there was a locked door, and Moist didn’t have the key. Four of his predecessors had predeceased in this very building. And there was no escape. Being Postmaster General was a job for life - one way or the other. That was why Vetinari had put him here. He needed a man who couldn’t walk away, and who was incidentally completely expendable. It didn’t matter if Moist von Lipwig died. He was already dead.

And then he tried not to think about Mr Pump.

How many other golems had worked their way to freedom in the service of the city? Had there been a Mr Saw, fresh from a hundred years in a pit of sawdust? Or Mr Shovel? Mr Axe, maybe?

And had there been one here when the last poor guy had found the key to the locked door, or a good lockpick, and was about to open it when behind him someone called maybe Mr Hammer, yes, oh gods, yes, raised his fist for one sudden, terminal blow?

No one had been near him? But they weren’t people, were they . . . they were tools. It’d be an industrial accident.

His head was all over the wall . . .

I’m going to find out about this. I have to, otherwise it’ll lie in wait for me. And everyone will tell me lies. But I am the fibbermeister.

‘Hmm?’ he said, aware that he’d missed something.

‘I said, could I go and put this in my collection, Postmaster?’ said Stanley.

‘What? Oh. Yes. Fine. Yes. Give it a really good polish, too.’

As the boy gangled off to his end of the locker room, and he did gangle, Moist caught Groat looking at him shrewdly.

‘Well done, Mr Lipwig,’ he said. ‘Well done.’

‘Thank you, Mr Groat.’

‘Good eyesight you’ve got there,’ the old man went on.

‘Well, the light was shining off it—’

‘Nah, I meant to see cobbles in Market Street, it being all brick-paving up there.’

Moist returned his blank stare with one even blanker. ‘Bricks, cobbles, who cares?’ he said.

‘Yeah, right. Not important, really,’ said Groat.

‘And now,’ said Moist, feeling the need for some fresh air, ‘there’s a little errand I have to run. I’d like you to come with me, Mr Groat. Can you find a crowbar anywhere? Bring it, please. And I’ll need you, too, Mr Pump.’

Werewolves and golems, golems and werewolves, Moist thought. I’m stuck here. I might as well take it seriously.

I will show them a sign.

‘There’s a little habit I have,’ said Moist, as he led the way through the streets. ‘It’s to do with signs.’

‘Signs, sir?’ said Groat, trying to keep close to the walls.

‘Yes, Junior Postman Groat, signs,’ said Moist, noticing the way the man winced at ‘Junior’. ‘Particularly signs with missing letters. When I see one, I automatically read what the missing letters say.’

‘And how can you do that, sir, when they’re missing?’ said Groat.

Ah, so there’s a clue as to why you’re still sitting in a run-down old building making tea from rocks and weeds all day, Moist thought. Aloud he said: ‘It’s a knack. Now, I could be wrong, of course, but— Ah, we turn left here . . .’

This was quite a busy street, and the shop was in front of them. It was everything that Moist had hoped.

‘Voila,’ he said and, remembering his audience, he added: ‘That is to say, there we have it.’

‘It’s a barber’s shop,’ said Groat uncertainly. ‘For ladies.’

‘Ah, you’re a man of the world, Tolliver, there’s no fooling you,’ said Moist. And the name over the window, in those large, blue-green letters, is . . . ?’

‘Hugos,’ said Groat. ‘And?’

‘Yes, Hugo’s,’ said Moist. ‘No apostrophe present in fact, and the reason for this is . . . you could work with me a little here, perhaps . . . ?’

‘Er . . .’ Groat stared frantically at the letters, defying them to reveal their meaning.

‘Close enough,’ said Moist. ‘There is no apostrophe there because there was and is no apostrophe in the uplifting slogan that adorns our beloved Post Office, Mr Groat.’ He waited for light to dawn. ‘Those big metal letters were stolen from our facade, Mr Groat. I mean, the front of the building. They’re the reason for Glom of Nit, Mr Groat.’

It took a little time for Mr Groat’s mental sunrise to take place, but Moist was ready when it did.

‘No, no, no!’ he said, grabbing the old man’s greasy collar as he lurched forward, and almost pulling Groat off his feet. ‘That’s not how we deal with this, is it?’

‘That’s Post Office property! That’s worse’n stealing, that is! That’s treason!’ Groat yelled.

‘Quite so,’ said Moist. ‘Mr Pump, if you would just hold on to our friend here, I will go and . . . discuss the matter.’ Moist handed over the furious Junior Postman and brushed himself off. He looked a bit rumpled but it would have to do.

‘What are you going to do, then?’ said Groat.

Moist smiled his sunshine smile. ‘Something I’m good at, Mr Groat. I’m going to talk to people.’

He crossed the road and opened the shop door. The bell jangled.

Inside the hairdresser’s shop was an array of little booths, and the air smelled sweet and cloying and, somehow, pink; right by the door was a little desk with a big open diary. There were lots of flowers around, and the young woman at the desk gave him a haughty look that was going to cost her employer a lot of money.

She waited for Moist to speak.

Moist put on a grave expression, leaned down and said in a voice that had all the characteristics of a whisper but also seemed to be able to carry quite a long way, ‘Can I see Mr Hugo, please? It is very important.’

‘On what business would that be?’

‘Well . . . it’s a little delicate . . .’ said Moist. He could see the tops of permed heads turning. ‘But you can tell him it’s good news.’

‘Well, if it’s good news . . .’

‘Tell him I think I can persuade Lord Vetinari that this can be settled without charges being brought. Probably,’ said Moist, lowering his voice just enough to increase the curiosity of the customers while not so much as to be inaudible.

The woman stared at him in horror.

‘You can? Er . . .’ She groped for an ornate speaking tube, but Moist took it gently from her hand, whistled expertly down it, lifted it to his ear and flashed her a smile.

‘Thank you,’ he said. For what did not matter; smile, say the right kinds of words in the right kind of voice, and always, always radiate confidence like a supernova.

A voice in his ear, faint as a spider trapped in a matchbox, said: ‘Scitich wabble nabnab?’

‘Hugo?’ said Moist. ‘It’s good of you to make time for me. It’s Moist, Moist von Lipwig. Postmaster General.’ He glanced at the speaking tube. It disappeared into the ceiling. ‘So kind of you to assist us, Hugo. It’s these missing letters. Five missing letters, to be exact.’

‘Scrik? Shabadatwik? Scritch vit bottofix!’

‘Don’t really carry that kind of thing, Hugo, but if you’d care to look out of your window you’ll see my personal assistant, Mr Pump. He’s standing on the other side of the street.’

And he’s eight feet tall and carrying a huge crowbar, Moist added mentally. He winked at the lady sitting at the desk, who was watching him in a kind of awe. You had to keep people skills polished at all times.

He heard the muffled expletive through the floor. Via the speaking tube it became ‘Vugrs nickbibble!’

‘Yes,’ said Moist. ‘Perhaps I should come up and speak to you directly . . .’

Ten minutes later Moist crossed the road with care and smiled at his staff. ‘Mr Pump, if you would be so good as to step over there and pry out our letters, please?’ he said. ‘Try not to damage anything. Mr Hugo has been very co-operative. And Tolliver, you’ve lived here a long time, haven’t you? You’ll know where to hire men with ropes, steeplejacks, that sort of thing? I want those letters back on our building by midday, okay?’

‘That’ll cost a lot of money, Mr Lipwig,’ said Groat, staring at him in amazement. Moist pulled a bag out of his pocket, and jingled it.

‘One hundred dollars should more than cover it?’ he said. ‘Mr Hugo was very apologetic and very, very inclined to be helpful. Says he bought them years ago off a man in a pub and is only too happy to pay for them to be returned. It’s amazing how nice people can be, if approached in the right way.’

There was a clang from the other side of the street. Mr Pump had already removed the H, without any apparent effort.

Speak softly and employ a huge man with a crowbar, thought Moist. This might be bearable after all.

The weak sunlight glinted on the S as it was swung into position. There was quite a crowd. People in Ankh-Morpork always paid attention to people on rooftops, in case there was a chance of an interesting suicide. There was a cheer, just on general principles, when the last letter was hammered back into place.

Four dead men, Moist thought, looking up at the roof. I wonder if the Watch would talk to me? Do they know about me? Do they think I’m dead? Do I want to speak to policemen? No! Damn! The only way I can get out of this is by running forward, not going back. Bloody, bloody Vetinari. But there’s a way to win.

He could make money!

He was part of the government, wasn’t he? Governments took money off people. That’s what they were for.

He had people skills, hadn’t he? He could persuade people that brass was gold that had got a bit tarnished, that glass was diamond, that tomorrow there was going to be free beer.

He’d outfox them all! He wouldn’t try to escape, not yet! If a golem could buy its freedom, then so could he! He’d buckle down and bustle and look busy and he’d send all the bills to Vetinari, because this was government work! How could the man object?

And if Moist von Lipwig couldn’t cream a little somethi— a big something off the top, and the bottom, and maybe a little off the sides, then he didn’t deserve to! And then, when it was all going well and the cash was rolling in . . . well, then there’d be time to make plans for the big one. Enough money bought a lot of men with sledgehammers.

The workmen pulled themselves back on to the flat roof. There was another ragged cheer from a crowd that reckoned it hadn’t been bad entertainment even if no one had fallen off.

‘What do you think, Mr Groat?’ he said.

‘Looks nice, sir, looks nice,’ said Groat, as the crowd dispersed and they walked back to the Post Office building.

‘Not disturbing anything, then?’ said Moist.

Groat patted the surprised Moist on the arm. ‘I don’t know why his lordship sent you, sir, really I don’t,’ he whispered. ‘You mean well, I can see. But take my advice, sir, and get out of here.’

Moist glanced towards the building’s doors. Mr Pump was standing beside them. Just standing, with his arms hanging down. The fire in his eyes was a banked glow.

‘I can’t do that,’ he said.

‘Nice of you to say so, sir, but this place isn’t for a young man with a future,’ said Groat. ‘Now, Stanley, he’s all right if he’s got his pins, but you, sir, you could go far.’

‘No-o, I don’t think I can,’ said Moist. ‘Honestly. My place, Mr Groat, is here.’

‘Gods bless you for saying that, sir, gods bless you,’ said Groat. Tears were beginning to roll down his face. ‘We used to be heroes,’ he said. ‘People wanted us. Everyone watched out for us. Everyone knew us. This was a great place, once. Once, we were postmen!

‘Mister!’

Moist turned. Three people were hurrying towards him, and he had to quell an automatic urge to turn and run, especially when one of them shouted, ‘Yes, that’s him!’

He recognized the greengrocer from this morning. An elderly couple were trailing behind him. The older man, who had the determined face and upright bearing of a man who subdued cabbages daily, stopped an inch in front of Moist and bellowed: ‘Are you the po’stman, young man?’

‘Yes, sir, I suppose I am,’ said Moist. ‘How can I—’

‘You delivered me this letter from Aggie here! I’m Tim Parker!’ the man roared. ‘Now, there’s s’ome people’d say it wa’s a little bit on the late side!’

‘Oh,’ said Moist. ‘Well, I—’

‘That took a bit of nerve, young man!’

‘I’m very sorry that—’ Moist began. People skills weren’t much good in the face of Mr Parker. He was one of the impervious people, whose grasp of volume control was about as good as his understanding of personal space.

‘S’orry?’ Parker shouted. ‘What’ve you got to be s’orry about? Not your fault, lad. You weren’t even born! More fool me for thinking she didn’t care, eh? Hah, I wa’s so downhearted, lad, I went right out and joined the . . .’ His red face wrinkled. ‘You know . . . camel’s, funny hat’s, sand, where you go to forget . . .’

‘The Klatchian Foreign Legion?’ said Moist.

‘That wa’s it! And when I came back I met Sadie, and Aggie had met her Frederick, and we both got s’ettled and forgot the other one was alive and then blow me down if this letter didn’t arrive from Aggie! Me and my lad have s’pent half the morning tracking her down! And to cut a long s’tory short, lad, we’re getting married Sat’day! ‘co’s of you, boy!’

Mr Parker was one of those men who turn into teak with age. When he slapped Moist on the back it was like being hit with a chair.

‘Won’t Frederick and Aggie object—’ Moist wheezed.

‘I doubt it! Frederick pas’sed away ten years ago and Sadie’s been buried up in S’mall God’s for the last five!’ Mr Barker bellowed cheerfully. ‘And we were s’orry to see them go but, as Aggie say’s, it was all meant to be and you wa’s sent by a higher power. And I say it took a man with real backbone to come and deliver that letter after all this time. There’s many that would have tos’sed it aside like it was of no account! You’d do me and the future second Mrs Parker a great favour if you wa’s to be a guest of honour at our wedding, and I for one won’t take no for an ans’wer! I’m Grand Ma’ster of the Guild of Merchant’s this year, too! We might not be posh like the Assassins or the Alchemists but there’s a lot of us and I shall put in a word on your behalf, you can depend on that! My lad George here will be down later on with the invitation’s for you to deliver, now you’re back in busines’s! It will be a great honour for me, my boy, if you would shake me by the hand . . .’

He thrust out a huge hand. Moist took it, and old habits died hard. Firm grip, steady gaze . . .

‘Ah, you’re an honest man, all right,’ said Parker. ‘I’m never mis’taken!’ He clapped his hand on Moist’s shoulder, causing a knee joint to crunch. ‘What’s your name, lad?’

‘Lipwig, sir. Moist von Lipwig,’ Moist said. He was afraid he’d gone deaf in one ear.

‘A von, eh,’ said Parker. ‘Well, you’re doing damn well for a foreigner, and I don’t care who know’s it! Got to be going now. Aggie want’s to buy fripperie’s!’

The woman came up to Moist, stood on tiptoe and kissed him on the cheek. ‘And I know a good man when I see one,’ she said. ‘Do you have a young lady?’

‘What? No! Not at all! Er . . . no!’ said Moist.

‘I’m sure you shall,’ she said, smiling sweetly. ‘And while we’re very grateful to you, I would advise you to propose in person. We do so much look forward to seeing you on Saturday!’

Moist watched her scurry away after her long-lost swain.

‘You delivered a letter?’ said Groat, horrified.

‘Yes, Mr Groat. I didn’t mean to, but I just happened to be—’

‘You took one of the old letters and you delivered it?’ said Groat, as if the concept was something he could not fit into his head—

His head was all over the wall . . .

Moist blinked.

‘We are supposed to deliver the mail, man! That’s our job! Remember?’

‘You delivered a letter . . .’ breathed Groat. ‘What was the date on it?’

‘I can’t remember! More than forty years ago?’

‘What was it like? Was it in good condition?’ Groat insisted.

Moist glared at the little postman. A small crowd was forming around them, as was the Ankh-Morpork way.

‘It was a forty-year-old letter in a cheap envelope!’ he snarled. ‘And that’s what it looked like! It never got delivered and it upset the lives of two people. I delivered it and it’s made two people very happy. What is the problem, Mr Groat— Yes, what is it?’

This was to a woman who was tugging at his sleeve.

‘I said is it true you’re opening the old place again?’ she repeated. ‘My grandad used to work there!’

‘Well done him,’ said Moist.

‘He said there was a curse!’ said the woman, as if the idea was rather pleasing.

‘Really?’ said Moist. ‘Well, I could do with a good curse right now, as a matter of fact.’

‘It lives under the floor and drives you maaad!’ she went on, enjoying the syllable so much that she seemed loath to let it go. ‘Maaad!’

‘Really,’ said Moist. ‘Well, we do not believe in going crazy in the postal service, do we, Mr Gro—’ He stopped. Mr Groat had the expression of one who did believe in going crazy.

‘You daft old woman!’ Groat yelled. ‘What did you have to tell him that for?’

‘Mr Groat!’ snapped Moist. ‘I wish to speak to you inside!’

He grabbed the old man by the shoulder and very nearly carried him through the amused crowd, dragged him into the building and slammed the door.

‘I’ve had enough of this!’ he said. ‘Enough of dark comments and mutterings, do you understand? No more secrets. What’s going on here? What went on here? You tell me right now or—’

The little man’s eyes were full of fear. This is not me, Moist thought. This is not the way. People skills, eh?

‘You tell me right now, Senior Postman Groat!’ he snapped.

The old man’s eyes widened. ‘Senior Postman?’

‘I am the postmaster in this vicinity, yes?’ said Moist. ‘That means I can promote, yes? Senior Postman, indeed. On probation, of course. Now, will you tell me what—’

‘Don’t you hurt Mr Groat, sir!’ said a ringing voice behind Moist.

Groat looked past Moist into the gloom and said: ‘It’s all right, Stanley, there’s no need for that, we don’t want a Little Moment.’ To Moist he whispered: ‘Best you put me down gently, sir . . .’

Moist did so, with exaggerated care, and turned round.

The boy was standing behind him with a glazed look on his face and the big kettle raised. It was a heavy kettle.

‘You mustn’t hurt Mr Groat, sir,’ he said hoarsely.

Moist pulled a pin out of his lapel. ‘Of course not, Stanley. By the way, is this a genuine Clayfeather Medium Sharp?’

Stanley dropped the kettle, suddenly oblivious of everything but the inch of silvery steel between Moist’s fingers. One hand was already pulling out his magnifying glass.

‘Let me see, let me see,’ he said, in a level, thoughtful voice. ‘Oh, yes. Ha. No, sorry. It’s an easy mistake to make. Look at the marks on the shoulder, here. See? And the head was never coiled. This is machine-made. Probably by one of the Happily brothers. Short run, I imagine. Hasn’t got their sigil, though. Could have been done by a creative apprentice. Not worth much, I’m afraid, unless you find someone who specializes in the minutiae of the Happily pinnery.’

‘I’ll, er, just make a cup of tea, shall I?’ said Groat, picking up the kettle as it rolled backwards and forwards on the floor. ‘Well done again, Mr Lipwig. Er . . . Senior Postman Groat, right?’

‘Off you go with, yes, probationary Senior Postman Groat, Stanley,’ said Moist, as kindly as he could manage. He looked up and added sharply: ‘I just want to talk to Mr Pump here.’

Stanley looked round at the golem, who was right behind him. It was astonishing how quietly a golem could move; he’d crossed the floor like a shadow and now stood with one still fist raised like the wrath of gods.

‘Oh, I didn’t see you standing there, Mr Pump,’ said Stanley cheerfully. “Why is your hand up?’

The holes in the golem’s face bathed the boy in red light. ‘I . . . Wanted To Ask The Postmaster A Question?’ said the golem slowly.

‘Oh. All right,’ said Stanley, as if he hadn’t been about to brain Moist a moment before. ‘Do you want your pin back, Mr Lipwig?’ he added, and when Moist waved him away he went on, ‘All right, I’ll put it in next month’s charity pin auction.’

When the door had shut behind him, Moist looked up at the golem’s impassive face.

‘You lied to him. Are you allowed to lie, Mr Pump?’ he said. ‘And you can lower that arm, by the way.’

‘I Have Been Instructed As To The Nature Of Social Untruths, Yes.’

‘You were going to smash his brains out!’ said Moist.

‘I Would Have Endeavoured Not To,’ the golem rumbled. ‘However, I Cannot Allow You To Come To Inappropriate Harm. It Was A Heavy Kettle.’

‘You can’t do that, you idiot!’ said Moist, who’d noticed the use of ‘inappropriate’.

‘I Should Have Let Him Kill You?’ said the golem. ‘It Would Not Have Been His Fault. His Head Is Not Right.’

‘It would be even less right if you walloped it. Look, I sorted it out!’

‘Yes,’ Pump said. ‘You Have A Talent. It Is A Pity You Misuse It.’

‘Do you understand anything I’m saying?’ shouted Moist. ‘You can’t just go around killing people!’

‘Why Not? You Do.’ The golem lowered his arm.

‘What?’ snapped Moist. ‘I do not! Who told you that?’

‘I Worked It Out. You Have Killed Two Point Three Three Eight People,’ said the golem calmly.

‘I have never laid a finger on anyone in my life, Mr Pump. I may be— all the things you know I am, but I am not a killer! I have never so much as drawn a sword!’

‘No, You Have Not. But You Have Stolen, Embezzled, Defrauded And Swindled Without Discrimination, Mr Lipvig. You Have Ruined Businesses And. Destroyed Jobs. When Banks Fail, It Is Seldom Bankers Who Starve. Your Actions Have Taken Money From Those Who Had Little Enough To Begin With. In A Myriad Small Ways You Have Hastened The Deaths Of Many. You Do Not Know Them. You Did Not See Them Bleed. But You Snatched Bread From Their Mouths And Tore Clothes From Their Backs. For Sport, Mr Lipvig. For Sport. For The Joy Of The Game.’

Moist’s mouth had dropped open. It shut. It opened again. It shut again. You can never find repartee when you need it.

‘You’re nothing but a walking flowerpot, Pump 19,’ he snapped. ‘Where did that come from?’

‘I Have Read The Details Of Your Many Crimes, Mr Lipvig. And Pumping Water Teaches One The Value Of Rational Thought. You Took From Others Because You Were Clever And They Were Stupid.’

‘Hold on, most of the time they thought they were swindling me!’

‘You Set Out To Trap Them, Mr Lipvig,’ said Mr Pump.

Moist went to prod the golem meaningfully, but decided against it just in time. A man could break a finger that way.

‘Well, think about this,’ he said. ‘I’m paying for all that! I was nearly hanged, godsdammit!’

‘Yes. But Even Now You Harbour Thoughts Of Escape, Of Somehow Turning The Situation To Your Advantage. They Say The Leopard Does Not Change His Shorts.’

‘But you have to obey my orders, yes?’ snarled Moist.

‘Yes.’

‘Then screw your damn head off!’

For a moment the red eyes flickered. When Pump spoke next, it was in the voice of Lord Vetinari.

‘Ah, Lipwig. Despite everything, you do not pay attention. Mr Pump cannot be instructed to destroy himself. I would have thought you at least could have worked this out. If you instruct him to do so again, punitive action will be taken.’

The golem blinked again.

‘How did you—’ Moist began.

‘I Have Perfect Recall Of Legal Verbal Instructions,’ said the golem, in his normal rumbling tone. ‘I Surmise That Lord Vetinari, Mindful Of Your Way Of Thinking, Left That Message Because—’

‘I meant the voice!’

‘Perfect Recall, Mr Lipvig,’ Pump replied. ‘I Can Speak With All The Voices Of Men.’

‘Really? How nice for you.’ Moist stared up at Mr Pump. There was never any animation in that face. There was a nose, of sorts, but it was just a lump in the clay. The mouth moved when he spoke, and the gods knew how baked clay could move like that - indeed, they probably did know. The eyes never closed, they merely dimmed.

‘Can you really read my thoughts?’ he said.

‘No, I Merely Extrapolate From Past Behaviour.’

‘Well . . .’ Moist, most unusually, was stuck for words. He glared up at the expressionless face, which nevertheless contrived to be disapproving. He was used to looks of anger, indignation and hatred. They were part of the job. But what was a golem? Just . . . dirt. Fired earth. People looking at you as though you were less than the dust beneath their feet was one thing, but it was strangely unpleasant when even the dust did that too.

‘. . . don’t,’ he finished lamely. ‘Go and . . . work. Yes! Go on! That’s what you do! That’s what you’re for!’

It was called the lucky clacks tower, Tower 181. It was close enough to the town of Bonk for a man to be able to go and get a hot bath and a good bed on his days off, but since this was Uberwald there wasn’t too much local traffic and - this was important - it was way, way up in the mountains and management didn’t like to go that far. In the good old days of last year, when the Hour of the Dead took place every night, it was a happy tower because both the up-line and the down-line got the Hour at the same time, so there was an extra pair of hands for maintenance. Now Tower 181 did maintenance on the fly or not at all, just like all the others, but it was still, proverbially, a good tower to man.

Mostly man, anyway. Back down on the plains it was a standing joke that 181 was staffed by vampires and werewolves. In fact, like a lot of towers, it was often manned by kids.

Everyone knew it happened. Actually, the new management probably didn’t, but wouldn’t have done anything about it if they’d found out, apart from carefully forgetting that they’d known. Kids didn’t need to be paid.

The - mostly - young men on the towers worked hard in all weathers for just enough money. They were loners, hard dreamers, fugitives from the law that the law had forgotten, or just from everybody else. They had a special kind of directed madness; they said the rattle of the clacks got into your head and your thoughts beat time with it so that sooner or later you could tell what messages were going through by listening to the rattle of the shutters. In their towers they drank hot tea out of strange tin mugs, much wider at the bottom so that they didn’t fall over when gales banged into the tower. On leave, they drank alcohol out of anything. And they talked a gibberish of their own, of donkey and nondonkey, system overhead and packet space, of drumming it and hotfooting, of a 181 (which was good) or flock (which was bad) or totally flocked (really not good at all) and plug-code and hog-code and jacquard . . .

And they liked kids, who reminded them of the ones they’d left behind or would never have, and kids loved the towers. They’d come and hang around and do odd jobs and maybe pick up the craft of semaphore just by watching. They tended to be bright, they mastered the keyboard and levers as if by magic, they usually had good eyesight and what they were doing, most of them, was running away from home without actually leaving.

Because, up on the towers, you might believe you could see to the rim of the world. You could certainly see several other towers, on a good clear day. You pretended that you too could read messages by listening to the rattle of the shutters, while under your fingers flowed the names of faraway places you’d never see but, on the tower, were somehow connected to . . .

She was known as Princess to the men on Tower 181, although she was really Alice. She was thirteen, could run a line for hours on end without needing help, and later on would have an interesting career which . . . but anyway, she remembered this one conversation, on this day, because it was strange. Not all the signals were messages. Some were instructions to towers. Some, as you operated your levers to follow the distant signal, made things happen in your own tower. Princess knew all about this. A lot of what travelled on the Grand Trunk was called the Overhead. It was instructions to towers, reports, messages about messages, even chatter between operators, although this was strictly forbidden these days. It was all in code. It was very rare you got Plain in the Overhead. But now . . .

‘There it goes again,’ she said. ‘It must be wrong. It’s got no origin code and no address. It’s Overhead, but it’s in Plain.’

On the other side of the tower, sitting in a seat facing the opposite direction because he was operating the up-line, was Roger, who was seventeen and already working for his tower-master certificate.

His hand didn’t stop moving as he said: ‘What did it say?’

‘There was GNU, and I know that’s a code, and then just a name. It was John Dearheart. Was it a—’

‘You sent it on?’ said Grandad. Grandad had been hunched in the corner, repairing a shutter box in this cramped shed halfway up the tower. Grandad was the tower-master and had been everywhere and knew everything. Everyone called him Grandad. He was twenty-six. He was always doing something in the tower when she was working the line, even though there was always a boy in the other chair. She didn’t work out why until later.

‘Yes, because it was a G code,’ said Princess.

‘Then you did right. Don’t worry about it.’

‘Yes, but I’ve sent that name before. Several times. Upline and downline. Just a name, no message or anything!’

She had a sense that something was wrong, but she went on: ‘I know a U at the end means it has to be turned round at the end of the line, and an N means Not Logged.’ This was showing off, but she’d spent hours reading the cypher book. ‘So it’s just a name, going up and down all the time! Where’s the sense in that?’

Something was really wrong. Roger was still working his line, but he was staring ahead with a thunderous expression.

Then Grandad said: ‘Very clever, Princess. You’re dead right.’

‘Hah!’ said Roger.

‘I’m sorry if I did something wrong,’ said the girl meekly. ‘I just thought it was strange. Who’s John Dearheart?’

‘He . . . fell off a tower,’ said Grandad.

‘Hah!’ said Roger, working his shutters as if he suddenly hated them.

‘He’s dead?’ said Princess.

‘Well, some people say—’ Roger began.

‘Roger!’ snapped Grandad. It sounded like a warning.

‘I know about Sending Home,’ said Princess. ‘And I know the souls of dead linesmen stay on the Trunk.’

‘Who told you that?’ said Grandad.

Princess was bright enough to know that someone would get into trouble if she was too specific.

‘Oh, I just heard it,’ she said airily. ‘Somewhere.’

‘Someone was trying to scare you,’ said Grandad, looking at Roger’s reddening ears.

It hadn’t sounded scary to Princess. If you had to be dead, it seemed a lot better to spend your time flying between the towers than lying underground. But she was bright enough, too, to know when to drop a subject.

It was Grandad who spoke next, after a long pause broken only by the squeaking of the new shutter bars. When he did speak, it was as if something was on his mind. ‘We keep that name moving in the Overhead,’ he said, and it seemed to Princess that the wind in the shutter arrays above her blew more forlornly, and the everlasting clicking of the shutters grew more urgent. ‘He’d never have wanted to go home. He was a real linesman. His name is in the code, in the wind in the rigging and the shutters. Haven’t you ever heard the saying “A man’s not dead while his name is still spoken”?’