Embedded Files
АПАЛАЧИ
Апалачи в началото на колониалния период живее в района на залива Апалачи в северозападна Флорида и южна Джорджия. Историческата им родина се простира между реките Оклокони и Окила, а селата им са разположени главно около днешният Талахаси, столицата на Флорида. Езикът апалачи е клон на Мускогското езиково семейство, който е изчезнал днес. През 1997 г. Групата Талимали на апалачите, чиито около 300 членове претендират за апалачи потекло подават иск за федерално признаване от Американското правителство.
Свързани групи
През 16 век и 17 век в територията на апалачите живеят още три групи от местното население, тясно свързани помежду си.
*''амакано''
*''чине''
*''пакара''
Историята на тези три групи е идентична с историята на апалачите. През 1675 г. от тях остават общо около 300 души, които са събрани в мисията Сан Луис де Апалачи. От 1704 г. трите племена изчезват като вероятно са абсорбирани от апалачите.
Култура
Апалачите са наследници на Културата Мисисипи, която обхваща обширни райони от Северна Америка и се характеризира със сложните йерархично подредени общества, развито земеделие, големи градове и строителството на големи церемониални могили. В един град на апалачите има от 30 до 200 жилища, представляващи дървени постройки измазани с кал и с покриви от палмови листа, които са групирани около голям площад, използван за социални и церемониални цели. Къщите на върховният вожд, Домът на Съвета и религиозните храмове са доста по-големи от обикновените жилища и са построени върху високи могили. Селищата обикновено се строели близо до някой воден басейн, в който хората да могат да ловят риба и земноводни. Основно храната обаче идва от развитото земеделие. Основни селскостопански култури са царевицата (няколко нейни сорта), слънчоглед, тикви и боб. Отделно от това хората събират диви плодове, ядки и различни растения, и ловуват елени, мечки, зайци и други дребни животни. Инструментите и оръжията си изработват главно от камък, дърво и кости. От изкуствата добре развити са грънчарството, тъкачеството и кошничарството. Смята се, че апалачите са най-развитото племе на Флорида, с многобройно население и сложно общество. Обществото им е йерархично построено, делящо се на висша класа и обикновени хора. Висшата класа е формирана от вождовете, изтъкнатите войни, религиозните лидери и техните семейства. За тях се грижат обикновените хора. Тяхна задача е да осигурят всичко необходимо, както на благородниците и техните семейства, така и на обществото като цяло.
История
Въпреки, че са познати на ранните испански селища във Флорида, най-добрите сведения за апалачите идват от експедициите на Панфило де Нарваес през 1528 г.и на Ернандо де Сото през 1539 г. Именно Нарваес дава името апалачи на цялата област около залива и самия залив, както и на хората живеещи тук, взимайки го от града Апалачи, намиращ се до днешния Талахаси. Експедицията на Нарваес е посрещната враждебно от апалачите и е прогонена обратно в морето. През 1539 г. Ернандо де Сото акостира на западния бряг на Флорида в близост до залива Тампа. С 600 добре въоръжени мъже той поема на север към страната на апалачите. Научавайки от свои съюзници на юг за пристигането на де Сото и имайки опит от предишното идване на испанците, апалачите ги чакат с готови оръжия. Когато де Сото навлиза в страната им се знаело, че испанците посичат всеки индианец изпречил се на пътя им. Де Сото превзема едно тяхно село, наречено Анхаика и прекарва зимата в него, въпреки враждебността и постоянните нападения от страна на апалачите. През пролетта на 1540 г. Де Сото и хората му напущат и продължават похода си на север. Апалачите продължават да се съпротивляват успешно срещу испанскат експанзия до 1600 г. Накрая обаче племето е покорено и християнизирано, а страната им се превръща в най- важният център на мисионерството след Сан Августин. От 1670те обаче от север различни индиански групи, подтиквани от англичаните в Каролина, започват серия от нападения срещу мирните индианци и испанските мисии на юг. Тези нападения стигат далеч навътре във Флорида и имат опустошителен ефект. Нападения достигат своята кулминация през 1703 г., когато губернаторът на Каролина заедно с хиляди индиански съюзници и бели авантюристи нахлуват в родината на апалачите. Градовете и мисиите са разрушени и около 200 войни апалачи и испанския гарнизон са убити. Нападателите отвеждат със себе си и над 1400 пленници, които продават в робство. Друга такава експедиция на следващата година довършва унищожението на племето. Тези, които успяват да се спасят стават бегълци при приятелски племена или бягат при французите в Мобил. От Мобил, през 1763 г. те последват французите на запад в Луизиана и се установяват в Байо Рапидс. Някои апалачи, които живеят при племето пенсакола се завръщат в родината си през 1718 г. и се установяват в Алачуа. През 1764 г. повечето от тях отиват с испанците в Мексико или Куба.
Съвременните апалачи
В Луизиана, бегълците апалачи продължават да живеят мирно през останалите години на 18 и 19 век като силно се смесват с цветнокожото и бяло население. Някои закони приети в края на 19 век и началото на 20 век ги определят като цветнокожи, а не като индианци. В края на 20 век около 300 техни потомци претендират за апалачи потекло и през 1997 г. подават иск за федерално признаване.
АМАКАНА
ЧИНЕ
ПАКАРА
ЧАКАТО
Чакато, по-известни като '''чатот''' в миналото живее в басейна на река Чипола в западна Флорида. Не е известно какъв е езика им, но се предполага, че е мускогски, близък с езика чокто.
За първи път племето се споменава в един испански документ от 1639 г. под името „чакатос“. През 1674 година испански мисионери основават две мисии при тях, но след година чакато се разбунтуват. Испанците бързо овладяват бунта и за наказание племето е преместено в Мисията Сан Луис де Апалачи. През същата 1695 г. обаче, въоръжени индиански отряди от север нападат и опожаряват Мисията, като отвеждат със себе си 42 пленници. От 1706 или 1707 г. набезите от север стават толкова чести, че чакато и някои други малки групи бягат в Моубил при французите. През 1711 г. им е дадена земя от френските власти на Дог Ривър, Алабама. След 1763 г., заедно с французите чакато се местят в Луизиана, първо се заселват на Байо Бюф, а по-късно на река Сабине. Тук след 1817 г. оцелелите около 240 чакато постепенно са асимилирани от чокто
ТОХОМЕ
Тохоме по време на контакта с европейците, живее на западния бряг на река Томбигби, малко над устието ѝ, в северозападната част на Флорида и Югоизточна Алабама. Тясно свързани са с племената наниаба и моубил, понякога наниаба се разглежда като тяхно подразделение.
Пиер Дибервил е първият бял човек, който научава за тохоме през 1700 година и изпраща хора да се срещнат с вождовете на племето. През 1702 година Дибервил ги посещава лично. След това племето се мести близо до град Моубил при племето моубил. Последно се чува за тях през 1772 година, след което вероятно се присъединяват към племето чокто.
НАНИАБА
ПЕНСАКОЛА
Пенсакола по време на европейския контакт живее в района на залива Пенсакола в Западна Флорида и Югоизточна Алабама. Не е известно със сигурност какъв език са говорели, но се предполага, че е бил мускогски, свързан с езика чокто. Тяхното име днес е увековечено в името на залива и град Пенсакола.
През 1528 година оцелелите от експедицията на Панфило де Нарваес имат среща с индианци близо до залива Пенсакола и вероятно това са били хората пенсакола. През 1539 година Диего Малдонадо е изпратен от Ернандо де Сото да изследва крайбрежието на Мексиканския залив. Малдонадо намира залива Пенсакола, който нарича „Залив Ачусе“. През 1559 година Тристан де Луна и Ареляно довежда в залива експедиция с намерението да основе колония. Испанците разчитат, че местните ще снабдяват колонията с провизии, но намират района изоставен. Индианците просто са се преместили по-навътре от брега. Колонията не могла да просъществува и една година. Оцелелите от бурите и болестите испанци се връщат в Мексико.
За първи път името Пенсакола се появява през 1657 година като „Панзакола“ или „Пансакола“ и е свързано с името на едно село към Мисията Сан Хуан де Аспалага в провинция Апалачи. През 1686 година Пенсакола са в състояние на война с индианците моубил. Дванадесет години по-късно испанците съобщават, че племето е унищожено. Това обаче не е вярно, те просто са се преместили във вътрешността и на запад. През 1725 година французите споменават селото им близо до днешния билокси. След 1764 година племето изчезва от историята като вероятно се вливат в чокто.
МАБИЛА
Мобила през 1540 г. живее от източната страна на река Мобил, между реките Алабама и Томбигби в Алабама. По това време мобила имат няколко големи силно укрепени селища и наброяват от 6000 до 7000 души.
Не е известно какво означава името мобила. На техния език се наричат „мойла“, което вероятно е чокто думата „моели-греба“. Езикът им е мускогски, тясно свързан с езика чокто. Мобила дават името си на един универсален език, базиран на езика чокто или чикасо, наречен Мобил жаргон, който се използва в търговията от всички племена в Югоизтока.
Мобила се появяват в историята през 1540 г., когато експедицията на Ернандо де Сото навлиза в едно тяхно село в опит да се снабди с провизии за по-нататъшното си пътуване. Вождът на селото, Тускалуса казва на испанците, че ще им помогне, но трябва да отидат в селото Мабила (Мавила, Моила), което е по-голямо и по-богато от неговото село. Когато пристигат обаче в Мобила испанците са помолени да напуснат и докато траят преговорите един войн мобила напада и убива един от испанските войници. Изведнъж отвсякъде изскачат скрилите се войни и нападат. Испанците побягват изоставяйки своите убити и ранени. Битката, която последва остава в историята като Битката за Мабила (18 октовмри 1540 г.) Над 2500 индианци биват убити в нея. Испанците губят 200 убити и 150 ранени, повечето от които смъртоносно. След битката, оцелелите мобила вероятно се събират в селото Нанипакна. Когато французите се установяват в Алабама, те живеят от западната страна на река Мобил, малко под сливането на реките Алабама и Томбигби, и наброяват около 500 души. След основаването на Мобил, мобила се преместват близо до него и остават тук до 1764 г. След това вероятно се присъединяват към чокто и изчезват от историята.
ХОАМА
Хоама или Хома първоначално живее в източната централна част на щата Мисисипи като част от шакчиума. Някъде около 1540 г те се отделят от шакчиума и се изместват на запад. До 1682 г се установяват в Луизиана, точно под границата с Мисисипи. Под натиска на разширяващите се бели селища, племето е принудено да се мести няколко пъти, докато накрая се установяват в Терабон и Лафурш, западно от Ню Орлиънс. Тук силно се смесват с чернокожото и бяло население, но успяват да запазят идентичността си. Постепенно езикът им изчезва и е заменен с френския. Старите вярвания също изчезват и са заменени с християнството. Занаятите и уменията им обаче оцеляват и се развиват и в 21 век. През 1979 г. племето е организирано като Обединената нация хоама и подава документи за федерално признаване. През 1994 г. искът е отхвърлен, но през 1996 г. племето го подава отново. Все още обаче няма отговор от Правителството. В началото на 21 век Нацията хоама има над 11000 записани членове, живеещи в 6 общини и се явява най-голямото индианско племе в Луизиана.
Име и език
Името хоама или хома означава буквално червен и е може би съкратена форма на „сакче-хома-червен рак“, името на един от клановете им, и евентуално името на шакчиума. Езикът хоама е мускогски, тясно свързан с езиците на шакчиума, чикасо и чокто.
Култура
Като останалите племена в долната част но Мисисипи, хоама са преки потомци на Културата Мисисипи и строителите на могили. Селата им са построени на някой хълм, далеч от реката, което ги пази от сезонните наводнения. Жилищата им са направени от преплетени клони и измазани с кал, подредени около голям централен площад. Близо до този площад се издигат три големи административни сгради, всяка построена на отделна висока могила. По-голямата част от диетата им се състои от различни плодове и зеленчуци, които отглеждат на ниви около селото. Храната е допълвана с лов и риба. Обществото им е йерархично построено и разделено на класи. Знатните хора носят наметала от пуешки пера. Боядисването и татуирането на телата е широко разпространено и донякъде показва социалния статус на даден човек.
История
Предполага се, че в миналото хоама са едно племе с шакчиума и живеят заедно в горната част на река Язу в централно Мисисипи. Около 1540 г. те се отделят от шакчиума и се преместват на запад. До 1682 г. останалите живи от първоначалните около 3000 хоама се изместват на юг в Луизиана. Същата година Рене Робер дьо Ла Сал нанася на картите си тяхното местоположение, но не ги посещава. През 1686 г. посрещат първите бели в селото си. През 1699 г. са посетени и от Пиер Ле Мойн д′Ибервил, който съобщава, че наброяват около 1800 души. Малко след неговото посещение, хоама в съюз с таенза започват война с байогола. По същото време голяма епидемия връхлита племената в долната част на Мисисипи. Отслабени допълнително от нея племената спират военните действия, а байогола измолват от д′Ибервил да посредничи при сключването на мира. През 1701 г. д′Ибервил построява нов пост в Мобил и на следващата година му се отдава да сключи мир с чикасо и да спре набезите им на юг. Междувременно заселници от Каролина и техни индиански съюзници системно тормозят племената на изток покрай Мексиканския залив. През 1703 и 1704 г. хиляди индианци, бягайки от този тормоз идват в Мобил. За момента обаче французите не могат да им осигурят защита. През 1708 г. нова вълна от нападения от страна на британците и техни съюзници алабама, катаюба и чероки връхлита бежанците в Мобил. За да защитят себе си и индианците, французите започват да въоръжават чокто, хоама и други племена в околността. Британците контрират като с подаръци и уговорки успяват да си върнат лоялността на чикасо, които подновяват атаките си на юг. В резултат на това някои племена, които живеят в близост до чикасо като туника са принудени да бягат. Туника получават разрешение от хоама да се установят при тях. Една нощ обаче туника нападат изненадващо своите домакини и успяват да убият половината от тях. Оцелелите хоама бягат при байогола и заедно с тях се преместват до Ню Орлиънс след основаването му през 1717 г. Малко след това французите ги комбинират с аколаписа. За останалото време на френското присъствие в Луизиана, трите племена стават най-мощният и верен френски съюзник в долната част на Мисисипи. През 1721 г. епидемия от [[едра шарка]] убива половината от населението на трите племена, а на следващата година заради разрастването на белите селища те са принудени да се преместят нагоре по Мисисипи. До 1739 г. от трите племена остават толкова малко хора, че французите започват да ги наричат общо хоама. През 1758 г. френският управител на Луизиана казва, че от хоама има само 60 войни и семействата им. След 1763 г. много французи и техни индиански съюзници се местят в испанска Луизиана, западно от Мисисипи. През 1776 г. хоама продават земите си на изток от реката. До 1840 г се установяват за последно в Терабон и Лафурш, западно от Ню Орлиънс. През останалата част от 18 век хоама силно се смесват с бялото и чернокожо население в региона, но успяват да запазят своята идентичност. През 1803 г., когато Луизиана преминава в американски ръце, около 1000 хоама, предимно със смесена кръв живеят в Терабон. В края на 20 век около 11000 членове на племето живеят в 6 общини в същия район и се явяват най-голямото индианско племе в Луизиана, признато от щата, но не и от федералното правителство.
ЧИТИМАЧА
Читимача живее в делтата на река Мисисипи, в южна Луизиана. Племето получава федерално признаване през 1917 г. Почти изчезнали в началото на 20 век, в края на века читимача има около 900 записани членове, около 300 от които са чистокръвни читимача. Племето има малък резерват близо до Чарънтън, южна Луизиана.
След 1719 г. повечето читимача приемат католицизма и френския език, в резултат на което по-голямата част от културата и езика им са изгубени. Запазва се само уникалната техника при изработването на кошници, с които стават известни в целите Съединени щати. Днес племето предприема стъпки за възстановяване на езика и възраждане на някои забравени обичаи. Езикът читимача по-рано е смятан за език изолат, но впоследствие е класифициран от повечето лингвисти като отделен клон на език туника, макар двата езика да са доста различни.
Култура
Културно читимача са свързани с останалите племена в Югоизтока на САЩ, които са преки наследници на Културата Мисисипи и строителите на могили, чиято характерна черта е строителството на големи градове, йерархично построеното общество, развитото селско стопанство и строителството на големи церемониални могили.
Прехрана и разделение на труда
По-голямата част от храната идва от земеделието. С него се занимават главно жените, които отглеждат царевица, тикви, бобови култури, пъпеши и много други зеленчуци. Жените също така събират и различни диви плодове, ядки и растения. Жените още се грижат за домакинството и изработват кошници с различна големина и форма. Растителната храна е допълвана с лов и улова на риба, което е мъжка работа. Мъжко задължение още е производството на инструменти, оръжия и направата на канута. В блатистата им родина кануто е основно транспортно средство. Изработвани са от дървесни трупи, които са издълбавани и оформяни. Големината варира в зависимост от предназначението. Някои кипарисови канута може да поберат до 40 души. Излишната храна, която е произведена се съхранява за по-студеното време. Огромните купчини мидени черупки намерени в близост до селата им показват голямата им зависимост от тях. Те са използвани като платежно средство.
Жилища
Основният тип жилища са изградени от преплетени рамки от колове, измазани и отвътре и отвън с кал, с покриви от треви или палмови листа. Други сгради в село на читимача са, голяма обществена сграда, в която се провеждат съвещания и различни церемонии и една по-голяма от обикновените жилища къща на главния вожд. За разлика от останалите племена в региона, читимача не строят храмове. Селата им са доста големи, средно 500 души, разположени по бреговете на потоци или езера.
Облекло
Заради мекия климат не носят много дрехи. Женското облекло се състои обикновено от къса пола, а мъжкото от препаска. Жените носят дълга коса, сплетена на плитки. Мъжете също носят дълга коса, но има и такива които я бръснат като оставят само една плитка на темето. Разпространен е и обичая да сплескват главите на малките момчета от висшата класа с помощта на две дървени парчета, които се завързват и пристягат отпред и отзад главата на детето, докато е още бебе. Така главата се деформира, но те смятат че е доста красиво, а и показва знатния произход.
Социална организация
Социално племето е организирано в тотемни кланове, в които наследствеността се предава по майчина линия. Жените играят значителна роля в живота на племето. Въпреки, че позицията на вожда се наследява по мъжка линия, има случаи, когато племето е управлявано от жени. Най -отличителната характеристика на обществото им обаче е класовото разделение на висша класа благородници и обикновени хора, и спазването на стриктна ендогамия със строги моногамни семейства.
Политическа организация
Политически читимача са организирани в мощна конфедерация от 4 племена- уаша, чауаша, ягенечито и читимача. Известни са имената на 25 техни села. През годините обаче някои от тях са изоставени по различни причини и от първоначалните 25 остават само 15. Заобиколени от естествени прегради-блата и реки селата са неуязвими откъм нападения. Всички села имат свои вождове, които са подчинени на главен вожд на даденото племе. Отделно от това конфедерацията също има главен вожд, на който пък се подчиняват вождовете на отделните племена.
История
По времето на откриването на Америка, около 20 000 читимача живеят в делтата на Мисисипи и басейна Ачефалая в централната част на южна Луизиана. Предполага се, че те са най-старите жители на Луизиана. Според някои антропологически проучвания обаче те мигрират тук някъде от изток, отвъд Мисисипи. Това обаче не е доказано твърдо, тъй като през 18 век читимача абсорбират множество останки от различни племена. А и в устната им история нямат спомени да са живели другаде освен в Луизиана. Когато французите пристигат в региона, читимача е най-мощното племе по крайбрежието на Мексиканския залив. Изключително благоприятното им местоположение и природните особености на района им позволяват да живеят необезпокоявано от белите в продължение на почти два века. Някои испански мореплаватели спират на брега на Луизиана след 1519 г., но множеството блата и ръкави в делтата възпрепятстват установяването на поселища и те бързо се оттеглят, без да срещат хора от племето. Изолираността обаче на успява да спаси читимача от новите европейски болести, които тръгват от испанските мисии във Флорида. До 1675 г. населението на Югоизточните щати спада с 25 на 100 в резултат на тези заболявания, а населението на читимача спада наполовина. През 1680 г. хора от племето срещат експедицията на Рене Робер дьо Ла Сал, който идва да изследва делтата на Мисисипи. След 1690 г. добре въоръжени отряди чикасо, подтиквани от британците започват масирани нападения на юг, за да отвличат роби. Когато Пиер Ле Мойн д′Ибервил идва в Билокси през 1699 г., успява да сключи мир с всички племена в областта с изключение на уаша, а през 1707 г. скъсва и отношенията с читимача. Причина за това става отвличането на 20 жени и деца от племето от отряд таенза, които са френски съюзници. Читимача изпраща войни срещу таенза да отмъстят, но по пътя те се натъкват на един френски мисионер, придружаван от един роб и други двама французи и ги убиват. Като научават за този инцидент, френските власти обявяват война на племето. Тази война продължава почти 12 години и резултатът от нея е, че читимача са почти унищожени. След войната останките от чауаша са преместени от французите до новостроящият се Ню Орлиънс, но увеличаващият се поток от заселници ги принуждава да се изтеглят нагоре по реката. По време на натчезката война през 1739 г. французите унищожават селото им. Останалите живи чауаша се присъединяват към уаша. Впоследствие двете племена са абсорбирани от хоама и читимача. След като британците взимат властта в Луизиана през 1763 г., читимача, които живеят на запад попадат в територията контролирана от испанците. За да спечелят подкрепата им испанските власти им предоставят земя, на която да живеят. До 1784 г от четирите племена общо остават само 180 души, живеещи в испанска Луизиана. След 1792 г. много хора от племената крики, чокто и чикасо навлизат в района и принуждават много от малките племена да мигрират на запад чак до Тексас. След като Луизиана става американска през 1803 г. на оцелелите читимача е предоставен резерват. До 1910 г от тях остават само 69 души. След федералното им признаване през 1917 г., племето започва бавно да се възстановява и в началото на 21 век има 900 записани членове, 285 от които са чистокръвни читимача.
УАША
Уаша в началото на колониалния период живее в Байо Лафурш, в южна Луизиана. Името уаша е с чокто произход. Как е оригиналното им име не е известно. Когато в края на 17 век французите идват в Луизиана, уаша е малко племе, което обитава територията между Байо Лафурш и река Мисисипи и е част от племето читимача, с което говорят един език. През 1715 г. французите ги преместват на южната страна на Мисисипи, малко над Ню Орлиънс. Твърде малобройни, след Войната натчез (1729 – 1731) те се сливат с чауаша. След 1758 г. остатъците от двете племена са асимилирани от хоама и читимача.
ЧАУАША
Чауаша през 17 век и 18 век живее източно от Байо Лафурш, по крайбрежието на Мексиканския залив в южна Луизиана. Името им идва от дума на езика чокто и означава миеща мечка. Как е тяхното собствено име не е известно. Предполага се, че чауаша посрещат първи испанците на Ернандо де Сото със стрели, когато те спират в делтата на Мисисипи. Когато идват французите през 1699 г., чауаша са в съюз с читимача, уаша и ягенечито, с които говорят един език и заедно четирите племена образуват мощна конфедерация, която контролира обширен район в долната част на Мисисипи. През 1707 г, чауаша като част от тази конфедерация се включва във войната срещу французите. След войната племето е преместено от френските власти близо до новостроящият се Ню Орлиънс, но увеличаващият се брой заселници ги принуждава след известно време да се изтеглят нагоре по Мисисипи. По време на Войната натчез (1729 – 1731), чауаша се присъединяват към уаша, след като французите унищожават селото им през 1730 г. След 1758 г. двете племена са абсорбирани от хоама и читимача.
ЯГЕНЕЧИТО
ТУНИКА
Туника е група от езиково и културно свързани племена, които в началото на колониалния период живеят в централната част на долината на река Мисисипи. Тази група включва, както самото племе туника така и племената язу, короа и тиу. Всички те говорят близки диалекти на езика туника, който е класифициран като език изолат. До средата на периода Мисисипи тези народи приемат изцяло характерните за Културата Мисисипи елементи като интензивното земеделие, йерархично подреденото общество, производството на керамика и Югоизточния церемониален комплекс. Преди това хората живеят в разпръснати малки села. През следващите векове обществото им постепенно става по-централизирано, а материалната им култура, производството на керамика и погребалните практики започват да се разминават.
До 1540 г. туника живеят в северозападната част на Мисисипи и в по-голямата част на Арканзас, далеч на запад до река Оуачита. До 1790 г., племето е принудено да се мести няколко пъти, докато накрая се установяват близо до Марксвил в Луизиана, където по-късно получават малък резерват от 415 акра. Племето получава федерално признаване през 1981 г. като ''Туника- Билокси племето на Луизиана''. При преброяването от 2000 г., 648 души се определят като туника. Седалището на племето е в Марксвил. Хората все още практикуват някои от старите церемонии и се правят опити за възстановяване на езика, който изчезва, след като последният, който го владее умира през 1939 г.
Култура
Първите европейци, които посещават туника са мисионерите. През 1698 г. те ги откриват на южния бряг на река Язу, малко над устието и. За разлика от северните племена, които мисионерите добре познават, при туника и съседните племена те се сблъскват със съвсем различна култура и начин на живот, за които не предполагат, че могат да съществуват на северноамериканския континент. Туника и сродните им племена имат доста сложни религиозни практики и начин на живот. Те строят храмове, създават култови изображения и имат отделен клас религиозни лидери, както и йерархично построено общество. Религиозните вярвания и церемонии са свързани главно с развитото селско стопанство. За разлика обаче от другите племена в областта, при туника мъжете обработват нивите заедно с жените.
Всички социални и политически въпроси са решавани в главното село. За целта има специална сграда, която е доста по-голяма от обикновените жилища и е издигната на висока могила в центъра на селото, близо до голям централен площад. Домовете на многобройни домакинства са групирани около този площад, който е използван за различни социални и религиозни цели. Всяко семейство живее в отделен дом изграден от преплетени клони и измазан с кал. Покривът е от слама и с пирамидална форма. Множество малки селца са разположени около главното село и просперират главно от земеделието и от търговията със сол, в която играят посредническа роля между племената кедо на запад и различните племена на изток. По- късно, когато идват французите, солта е основната търговска стока, която заменят с тях за европейски стоки.
История
Между 1540 г. и 1790 г. туника са принудени да се местят няколко пъти по различни причини. Преди 1540 г. живеят в северозападната част на Мисисипи и в по-голямата част на Арканзас. При посещението на Рене Робер дьо Ла Сал през 1682 г. те са на река Язу, а през 1687 г. се съобщава, че всички техни групи живеят в североизточна Луизиана. Първите европейци, които ги посещават са мисионерите през 1698 г. Те откриват племето на южния бряг на река Язу, малко над устието и, току що преживели епидемия, която унищожава половината от хората им. Към 1706 г. племето се премества близо до устието на Ред Ривър, за да избегне робските нападения на чикасо от север. За следващите 70 години съдбата им е свързана с французите. През 1731 г. се преместват до Трюдо Ландинг, където продължават да се занимават с търговията със сол. Същевременно разширяват търговията си като започват да търгуват и с коне, и през следващите 10 години французите стават силно зависими от туника за доставки на ценните животни. След преминаването на френска Луизиана в британски ръце през 1763 г., туника се местят до Пойнт Купи. Тук започват да разчитат за прехрана повече на лова, отколкото на земеделието. През следващите години белите селища се увеличават неимоверно бързо в региона, изтиквайки малките племена пред себе си. За да избегнат конфронтация с белите, към 1790 г. туника се местят отново и се установяват за последно близо до сливането на реките Оуачита и Ред Ревър, където малко по-късно е основан градът Марксвил. Малко след това към тях се присъединяват малка група [[билокси]] и единични семейства от други племена. В следващите години, въпреки проблеми с белите си съседи, туника успяват да запазят земята си тук почти непокътната. Постепенно към тях се присъединяват и други местни групи. Впоследствие за смесеното племе е създаден малък резерват от 1,7 квадратни километра непосредствено до Марксвил. През 1981 г. то получава федерално признаване като Туника – Билокси племето на Луизиана, със седалище в Марксвил.
БИЛОКСИ
Билокси през 1699 г. живее в долната част на река Паскагула в Мисисипи. Почти нищо не се знае за това племе преди контакта с европейците. Известно е само, че водят начин на живот, характерен за племената в долината на река Мисисипи. Изработват дрехите си от кожи. Носят наметала от птичи пера и накити на ушите и носа. Племето е организирано в матрилинейни кланове, от които имената само на три са известни – ''итааняди'', ''онтианяди'' и ''накотоданяди''. По време на колониалния период племето е местено няколко пъти като на всяко място остават малки групички, които накрая се присъединяват към някое по – голямо племе. Потомци на билокси има сред племената кедо, крики и чокто, но те не образуват отделна общност. Единствените наследници на племето са част от федерално признатото обединено племе Туника- Билокси племето на Луизиана, което живее в Марксвил, Луизиана. Днес общото членство на племето възлиза на 648 души (2000г).
История
Историята на билокси е малко неясна. Джон Суонтън предполага, че първоначално племето живее далеч на североизток и се появява в ранните записи на холандската колония в долината на река Хъдсън под името „капитанс“, живеещи западно от река Саскуехана. На карта от 1733 г. се появява селище билокси на десния бряг на река Алабама, малко над днешния Клифтън в окръг Уилкокс, Алабама.
През 1699 г. Пиер Ле Мойн д′Ибервил среща племето или част от тях западно от река Паскагула в южно Мисисипи. По това време, въпреки че нямат пряк контакт преди това с европейците, племето е сериозно пострадало от болести. Д′Ибервил преброява около 420 души от племето, живеещи близо до племената паскагула и моктоби. През 1702 г. французите ги убеждават да се преместят на западния бряг на залива Мобил. През 1730те племето се мести отново, този път до Ню Орлиънс, а през 1761 г. се съобщава, че живеят на североизток от Кау Айлънд. След 1763 г. се местят на запад от Мисисипи в испанска Луизиана. Заедно с остатъци от други малки племена се установяват близо до устието на Ред Ривър. През 1784 г. се съобщава, че живеят близо до паскагула на западния бряг на Мисисипи. През 1805 г. някои живеещи при французите близо до Пенсакола се местят в Авойел Париш. По-късно част от тях отиват в Байо Рапидс и Ригула де Бон Дю. През 1828 г. се съобщава за 20 семейства билокси на река Нече в източен Тексас. Други малки групи се присъединяват към кедо и паскагула живеещи на Ред Ривър, близо до границата на Тексас. През 1846 г. се съобщава, че малка група билокси живее в близост до река Бразос в Тексас. През оставащите години на 19 век се чува и за други малки групи, живеещи сред чокто и кедо. В началото на 20 век единствената група билокси, която остава като отделна единица живее в Авойел Париш. Групата се мести в Марксвил, близо до племето туника, с които впоследствие се слива. През 1981 г. обединеното племе получава официално признаване от федералното правителство като суверенна нация под името Туника- Билокси племето на Луизиана.
Всички имена, с които са записани в историята като Ананис, Анаксис, Аночи, Полуксалги, Патоксис, ПалуксисБолуксас, Бонукш, Балукса и Билокси са производни на тяхното самоназвание „Танекс-ийя-първите хора“.
Езикът на билокси е доказано, че е сиукски, близък с езика на офо, класифициран към клона Мисисипи на Сиукското езиково семейство.
ОФО МОСПЕЛЕА
Офо е по-известно като '''Моспелеа'''. Първоначално племето живее в югозападната част на Охайо, но по-късно по неизвестни причини или може би за да избягат от ирокезите се преместват на река Мисисипи, където се свързват с туника и билокси. Установено е, че езикът им е сиукски, тясно свързан с езиците на билокси и тутело.
Офо е тяхното собствено име. Името моспелеа не се знае какво означава и от къде е дошло. През 1641 г. се появяват като оиспери, а през 1673 г. се появяват под имената монсопелеа и монсопера. Когато ги посещава Пиер Ле Мойн д′Ибервил през 1699 г., той записва имената им като офогула и оуиспе. През годините белите ги наричат и с други имена като мансолеа, мансопела, масолеа, медчипория, монсополка, чонку, осипи и ушпи.
На своята карта, Жан Батист Франкелин отбелязва моспелеа в югозападната част на Охайо, между реките Мъскингам и Скиото. Франкелин отбелязва 8 техни села като унищожени. Според Рене Робер дьо Ла Сал, моспелеа са били завладени от сенека. Напущайки Охайо племето изглежда се заселва в Къмбърланд, където се появяват на една карта под името оиспери-преиначено от моспелеа. През 1673 г. вече селото им се намира на река Мисисипи, под устието на река Охайо. Вероятно, тези които успяват да оцелеят бягат до това място. По-късно се преместват при племето куапо, но преди 1686 г. част от тях отиват при таенза. През 1699 г. д′Ибервил посещава селото им на река Язу и записва името им като офогула и оуиспе. Когато съседите им, язу и короа се присъединяват към въстанието на натчезите, офо отказват и отиват да живеят при туника, които са френски съюзници. Малко преди 1739 г. се заселват близо до френския пост на река Язу, където остават до 1758 г. През 1784 г. селото им е на западния бряг на Мисисипи, малко над Пойнт Купи. След това нищо не се чува за тях до 1908 г., когато се споменава, че няколко техни потомци живеят сред туника близо до Марксвил, Луизиана.
Google Sites
Report abuse