МЕСКАЛЕРО
Мескалеро е апаческо говорящо племе от северноамериканския Югозапад, южните Големи равнини и северно Мексико. Едно от шестте основни разделения на апачите. Селата им са концентрирани главно между Рио Гранде и Пекос в Ню Мексико. Територията им се разширява на запад до Рио Гранде и на изток далеч в равнините. На север достигат почти до 34 паралел, а на юг до Болсон де Мапими в Чиуауа и Коауила в Мексико.
Племето пристига в Ню Мексико в началото на 16 век. По същото време се сдобиват и с коне.
Мескалеро стават добре известни на първите испански изследователи, които преминават през земите им. Първоначално испанското внимание е насочено на запад от Рио Гранде, където постепенно възникват първите селища като Албюкърки, Санта Фе и Ел Пасо. Ощеот самото начало отношенията между испанците и мескалеросите са враждебни. Опитите на испанските власти да сключат мир с тях остават безплодни. Мескалеросите постоянно атакуват селищата и фермите, за да се снабдяват с коне. Испанците отвръщат с брутално насилие и убийства. След 1750 г., мигриращите на юг команчи принуждават повечето мескалероси да се изместят на запад. Въпреки това те не изоставят лова на бизони и периодично продължават да навлизат в равнините да ловуват. С идването на мексиканците след 1821 г. почти нищо не се променя. След Американо - мексиканската война от 1846 г. постепенно бялото население в територията им започва да се увеличава. Преди това почти няма заселници между Рио Гранде и Пекос. Присъединяването на Тексас към Щатите през 1845 г. има голям ефект върху индианците, включително и върху мескалеросите. Постепенно фортовете и заселниците в Тексас изтласкват индианското население на север и на запад. Отварянето за заселване на придобитите земи от Мексико привличат хиляди златотърсачи и заселници, търсещи нов живот на запад. За да защитава тези авантюристи, правителството изгражда серия от военни постове като Форт Конрад, Форт Крейг, Форт Филмор, Форт Макрий, Форт Стантън и Форт Торн в центъра на земите на племето. През 1862 г. всички мескалроси са събрани и затворени в резервата Боске рЕДОНДО - ЕДИН ЗА НИЩО НЕГОДЕН РЕЗЕРВАТ НА пЕКОС. Глада и болестите принуждават все повече мескалероси да бягат от резервата. Бегълците се присъединяват към роднините си чирикауа във войната им срещу американците. На 27 май 1873 г. е създаден нов резерват за племето близо до Форт Стантън. Сегашният им резерват (1 862,5 кв. км.) е създаден през 1883 г.
Не съществува обединение като племе, а има добре дефинирани групи и общности. Липсва и каквато и да е централна власт. Племенната идентичност се основава на езика, начина на живот и културните практики. Субплеменните групи са ясно разграничени. Съществуват две основни дивизии - Тези, които живеят източно от планините, Хората на прерията - Гулгахенде и тези, които живеят в планините -- Нитахенде. Между двете дивизии няма строго определени граници и често хората се смесват. С навлизането на лова на бизони в икономиката им се формират няколко групи или общности, всяка със строго определена територия и собствен вожд. Всяка от тези групи включва не повече от 30 семейства. Има и по-малки групички, които живеят отделно, но в пределите на територията на по-голямата местна група. Понякога местната група е идентифицирана по името на своя вожд, но по-често тя носи името на специфична територия, която обитава. Вождовете винаги са мъже избирани заради личните им качества. Вождът (нанта) не наследява поста си, но понякога той е предаван от баща на син.
ГРУПИ
Натахенде (Надахенде) - Хората на мескала. Испанците ги нарекли Натахес. В централно Ню Мексико, с малки групи скитащи в южната и западна част на Ляно Естакадо.
Гулкахенде (Гулгахенде) - хора от равнините. Испанците ги нарекли Кулкахене. На изток от планините и Пекос, между днешните Амарило, Тукумкари, Лъок и Ляно Естакадо. Граници на територията им са планините Сандия и Тихерас, западно от Санта Фе, от Каньона Ногал на север до ЛасВегас и от Орган Маунтънс на изток до Ел Пасо.
Дзитинахенде (Тсилнихенде) - хората от планинския хребет. Испанците ги нарекли Чилпанес. В планините на запад и на юг от Пекос, и в северните части на Чиуауа и Коауила.
Члаанде (Тслахахенде) - хората антилопи. В планините на централно и южно Ню Мексико и в басейна Тулароса.
Нитахенде - хората живеещи срещу планината. В ПЛАНИНИТЕ сАКРАМЕНТО И гУАДЕЛУПЕ.
Тсехитсиенде - хората с носове куки. Няколко техни отряда кръстосват планините Гуаделупе в Тексас и в северна Коауила и Чиуауа.
Тсебекиненде - хората от скалните къщи. Често са наричани от испанците и американците Агуас Нуевас или Нортеньос. Центрирани около Нуевас Касас Гранде в Чиуауа, мигриращи на север към планините Сакраменто, а на юг до Агуа Нуева, както и от двете страни на Рио Гранде в района на Ел Пасо. Някои техни отряди са живели в планините Гуаделупе и Лимпия.
Тахуунде (Та хуу нде - от двете страни на Пекос в южно Ню Мексико и югозападен Тексас.
Туитсунде - хората от голямата вода. По-рано групата на липан - Ту сис нде, които се сливат с мескалеросите и образуват групата Туитсунде.
Туетинини - хората без вода. По-рано групата на липан Ту е дине нде, която се слива с мескалеросите и образуват групата Туетинини.
Наследствеността се предава по майчина линия. Обществото им е матрилокално. При брак мъжът се мести при семейството на жената.
Културата им е смесица между културите на пуеблосите, апачите и равнините. Водят номадски начин на живот като зависят от лова на бизони и събирането и съхранението на мескала. Традиционните им жилища са характерните за апачите куполообразни колиби изплетени от вейки и тръстика. Когато са в равнините използват типита. Дрехите си изработват от бизонски кожи. Мъжете носят косата си дълга и около главата си увиват кърпа подобно на малък тюрбан. Мескалеросите са първите индианци след пуеблосите, които се сдобиват с коне. От пуеблосите заимстват и земеделските практики.
Името мескалеро е испанския превод на надахенде, името с което ги наричат останалите апачи. Самите те се наричат шис индее - хората от планинските гори или само индее - хора. Името си дължат на мескала, който е основна храна.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
ЗАПАДНИ АПАЧИ
Терминът западни апачи има две значения, което води до неяснота около идентичността на тези хора. Повечето автори прилагат този термин за всички южни атабаски групи, живеещи западно от Рио Гранде, включително и навахо. Това е съвсем невялно, тъй като на запад от Рио Гранде живеят и апачите чирикауа, които трябва да се изброяват отделно от другите апачи в региона, както и навахите, чиято култура се различава от тази на апачите.
Към 1850 г. и преди това хората идентифицирани като западни апачи живеят в западна и централна Аризона и се състоят от 5 основни групи. Уайт Маунтънс апачите са тяхната най-източна група, кръстосваща района между планините Пиналеньо на юг и Уайт Маунтънс на север. На югозапад, до подножията на Санта Каталина и Галиуро и от двете страни на реките Сан Педро и Хила живеят Сан Карлос апачите. Територията на третата дивизия, Кибесу се простира на север от Солт Ривър, до Моголон Рим и на запад до Сиера Анча. Територията около планините Мазатзал и река Ийст Верде е заета от южните тонто. Северните тонто живеят по горните притоци на Рио Верде, далеч на север до планината Сан Франциско.
Социалната им организация включва система от матрилинейни кланове. Основна социална единица е разширеното семейство. Няколко такива семейства, които живеят и се трудят в един определен район оразуват местната група. Наслезствеността в семейството се предава по майчина линия. При брак мъжът се мести при роднините на жена си. Всяко семейство живее в колиба, наричана "коуа" направена от преплетени клони в куполовидна форма и покрита с треви. Диетата им се състои от 35 - 40 месо и 60 - 65 растителни храни. Ловуват главно елени, антилопи и по-дребни животни. Не ядат риба. От растителните храни най-важни са агавето, сагуарото, бодливите круши, мескитите, жълъди, различни ядки и диви плодове. На малки нивички в речните долини засаждат също царевица, тикви и други култури. След срещата им с белите друг важен източник на храна стават наезите срещу фермите. Дрехите им са направени от кожи и са декорирани с мъниста и шев.
При западните апачи е добре развита племенната организация. Различните отряди на дадена група живеят близо един до друг и поддържат тесни връзки помежду си.
Основна фигура в обществото е вождът на местната група, който има абсолютен респект сред последователите си. Той е избиран от хората заради качествата му.
Днес учените класифицират западните апачи в няколко групи според говоримите диалекти.
Антрополога Гудуин отбелязва 5 дивизии на западните апачи:
1 Уайт Маунтънс (източни и западни групи). На техния език "Дзил клигаи сиан ндее - хората от Бявата планина". На испански Сиера Бланка апачите. Наричани също и Койотеро, но това име понякога се използва като еквивалент на западни апачи.
източни - Дзил Гха (хората от върха на планината)
западни - Клинабаха
2 Кибесу (с групите Каризо, Кибесу и Каньон Крийк)
Каньон Крийк - Гоклижин - хората от петнистия връх.
Каризо - Трокадигаин (Тлокадигаин бикох индее)
Кибесу . Дзилгха е (Дзил Т аадин . хората от основата на планината)
3 Сан Карлос (с групите Пинал, Аравайпа, Сан Карлос, Апачи Пийк)
Пинал (Пиналеньо, Тиисибаан, Т иис Тсобан)
Аравайпа
Сан Карлос (Тсекаадин, Тсандее Дотан)
Апачи Пийк (Нада догалнине - хората на разваления мескал)
4 Южни тонто (с групата Мазатзал и още 6 без имена)
Мазатзал (Тсе нотлижин)
5 Северни тонто (с групите Мормон Лейк, Фосил Крийк, Балд Хилс, оук Крийк)
Мормон Лейк (Дотлижи хаитиндее)
Фосил Крийк (Ту дотлиж индее)
Балд Хилс (Дасзине дасдаайе индее)
Оук Крийк (Тсе хичии индее)
Някои учени оспорват тази класификация, но всички са съгласни на 3 основни диалектически групи - Сан Карлос, Уайт Маунтънс и Тонто.
Днес зпадните апачи живеят в няколко резервата в Аризона и наброяват общо около 20 000 души.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
ХИКАРИЛЯ
Хикариля апачите са една от 6те основни групи на южните атабаски, които мигрират в Югозапада между 1300 г. и 1500 г. Пътят на миграцията им минава през северните централни равнини и подножието на Скалистите планини. Първоначално тези апачи, заедно с липан апачите се установяват в западна Небраска, източно Колорадо и западен Канзас. В Югозапада пристигат по-късно от останалите апачи. Около 1300 г. хикарила и липан се разделят. Липан поемат на юг към Тексас, а хикарила остават в Ню Мексико, Колорадо, Канзас и северен Тексас. Територията в която се установяват хикарила е част от Големите равнини, която на запад включва платата на вътрешния басейн.
Мигрирайки на юг атабаската им култура малко по малко се променя. Хората започват да ловуват бизони след възприемането на коня, но и влизат в контакт с другите местни групи, по-специално с пуеблосите.
Испанците са първите бели хора, които се срещат с тях. Те пишат, че хикарила водят живот с две ориентации. Едни са полууседнали земеделци, които живеят в ранчерии, а други са мигриращи ловци на бизони. Номадите следват стадата в равнините, след което се връщат през зимата в Ню Мексико, за да търгуват с пуеблосите в Таос, Пекос и Пикури. Постепенно културата им става смесица от елементи на три културни групи - пуеблосите, апачите и равнинните народи. Материалната им култура, военните походи и набезите навлизат от равнините. Контактуващите с пуеблосите в горната част на Рио Гранде въвеждат земеделските традиции и различни ритуали от тях. Основно жилище е характерната за всички апачи куполовидна колиба от преплетени клони покрита с кори, слама или кожи (в студеното време) Когато са в равнините използват типито. Въвеждат коня през 17 век. Така, според културната ориентация племето е разделено на две основни групи - Олеро (грънчари) и лянеро (равнинци).
Подобно на останалите апачи социалната им организация се характеризира с разширеното семейство и матрилокалната позиция. Основна социална единица е семейството, включващо родители, техните неженени деца, женените дъщери и техните съпрузи и деца. Следващото по-голямо обединение е местната група, която се състои от няколко такива семейства и които живеят и се трудят в една област. Няма формална политическа организация, но обществото им спазва йерархия, следвайки религиозните лидери, войните и "политиците". Местните групи са слабо свързани помежду си. Племенната идентичност се основава главно на споделянето на обща територия, език и куртура. Вождовете на групите се избират заради личните им качества и церемониални знания. Важните решения се взимат с консенсусВсяка от местните групи има основно място за лагеруване, което е използвано от първите испанци да именуват всяка от тях по името на дадената местност. Така към 1850 г. се оформят 14 техни местни групи, 6 са Олеро и 8 са Лянеро.
Олеро - Саидинде планински хора. Испанците ги наричат олеро - грънчари. Търговията с керамика и кошници е важна част от икономиката им. Живеят главно в поречието на река Чама в Ню Мексико и Колорадо. Някои от тях се заселват в изоставени пуебла.
1 група източно от Пуебло Сан Хуан
2 група южно от Охо Калиенте
3 група северозападно от Охо Калиенте
4 група в Койот
5 група в каньона Ел Рито
6 група на река Чама
Лянеро - Гулгахен - равнинци. Кръстосват региона източно от Рио Гранде. Мигрират в Тексас в средата на 18 век и се завръщат в северно Ню Мексико през 19 век.
1 група в близост до Естансия, ото западната страна на планината Педернал.
2 група северно от Мора
3 група северно от Окате
4 група близо до Симарън
5 група на Ред Ривър
6 група в парка Юта
7 група в южната част на Рио Вермехо, до река Канейдиън
8 група по река Понил
Лингвистично хикарила са свързани с апачите в Аризона, но диалекта, митологията, легендите и ритуалите им наподобяват повече тези на навахите, отколкото на някои от грепите на апачите.
Името хикарила идва от испански и означава "малки кошници". Кошничарството иа дълбоки корени сред племето. То се отличава със специфичен дизайн и орнаментика. Производството на керамика не е толкова важно, заради номадския начин на живот. Изработват само керамични изделия подобни на тези на навахите за собствените им нужди.
Традиционната им родина се простира между четирите "свещени" реки - Рио Гранде, Пекос, Арканзас и Канейдиън. След 1730 г. настъпващите от север команчи ги принуждават да се изместят на запад и на юг. До идването на испанците и команчите племето живее почти мирно със съседите си. вОЮВАТ ПОНЯКОГА С НАВАХИТЕ И ДРУГИТЕ АПАЧИ И СА СЪЮЗНИЦИ С ЮТА И ПУЕБЛОСИТЕ. иДВАНЕТО НА ИСПАНЦИТЕ И КОМАНЧИТЕ ВОДИ ДО ЗНАЧИТЕЛНИ ЗАГУБИ ЗА ПЛЕМЕТО.Нападенията и болестите съкращават драстично численността им и по-голямата част от земите им са отнети, и племето е принудено да търси спасение в планините и при приятелски племена. След идването на американците натискът върху хикарила става още по-голям, в следствие на което те стават изключително враждебни в усилията си да спасят останалите им земи. През 1860те племето избягва затварянето в резервата Боске Редондо. До 1873 г. то е единственото племе без определена агенция. През 1883 г. са преместени в резервата Мескалеро. След години на воюни, премествания и неизпълнени договори от страна на правителството, през 1887 г. за племето е създаден резерват в Ню Мексико. През 1907 г резерватът е разширен допълнително до днешните 3 532,8 кв. км. Постепенно хората се адаптират към новите условия и живот и започват да се занимават със земеделие и скотовъдство. Днес добивът на нефт и газ, и дърводобива в резервата им носят на племето и неговите около 3 300 членове големи приходи.