Конфедерацията на хуроните е една от първите големи ирокезки конфедерации и най - вероятно е вдъхновила по - късно създаването на Ирокезката лига. Още през 1400 г. Атинауантан и Атиненонгахак влизат в съюз. Предполага се, че по - късно лаврентийските ирокези, които живеели по Сейнт Лорънс, между Монреал и Квебек са били прогонени на запад. Две групи от тях - Арендахронон (1560) и Тахотаенрат (1570) се присъединяват към кофедерацията на хуроните. Като най - многобройно племето атинауантан доминира над останалите. Целта на тази конфедерация била сходна с тази на ирокезите - прекратяване на войните между нейните членове. Съветът на конфедерацията се събирал в селото Ососане като всяко от племената изпраща представители. Съветът решавал важни въпроси като ми, война, търговия, които касаят цялата конэедерация. Иначе всяко племе запазва контрола над своята територия и е свободно да преследва собствените си интереси. По същия начин всяко село управлява собствените си вътрешни работи. Селата варират по размер, но общо взето са доста големи като средно наброяват над 1 000 души население. Според французите, през 1609 г. четирите племена на конфедерацията - Атинауантан (Атиноуенатан - мечи народ), Атиненонгахак (Атигуенонга), Арендаронон - скалния народ и Тахотаенрат (Сканонаерат, Скахентоаронон - еленов народ) имат общо 25 села и наброяват между 20 000 и 30 000 души.Селата били силно укрепени, вероятно заради постоянните войни в региона. Едно село се състои от няколко дълги домове, достигащи понякога огромни размери и покрити с кора подобно на ирокезките - с широк коридор и отделни помещения отстрани. Обикновено един дълъг дом има между 6 и 20 помещения като на всеки две помещения има по едно огнище. Домовете се строят на равни редове с широки "улици" между тях. Във всяко село има и минимум по един дом на Съвета, който е значително по - голям от останалите домове. Селата са построени далеч от водопловащи води и не са постоянни.Когато почвата се изхаби и няма повече дивеч и риба, селото се мести на ново по - благоприятно място. Продължителността на живота на едно село зависи от плродородието на земята и на наличните ресурси. Обикновено едно село просъществува от 20 до 40 години. Селата на конфедерацията са концентрирани в централно Онтарио, главно между южния бряг на Джорджиян Бей и езерото Симко. Хуроните наричат тази област Оуендак, а французите и дават името Хурония.
От 1100 г. ирокезките народи започват развитието на мащабно селско стопанство, което става основа на целия им живот. На почит били "Трите сестри" - царевицата, боба и тиквата. Отглеждали още тютюн и множество зеленчуци. Спомагателна роля играе лова, риболова и събирането на кленов сироп. За да ловят риба и да пътуват по реките и езерата строят леки канута от брезова кора, подобни на алгонкинските. Единственото домашно животно е кучето, някои от които се отглеждат специално за приготвянето на ритуално блюдо. Празниците по принцип са единствената възможност да хапнат месо. Обичайната им храна се състои от царевица, боб , тикви, масло, мас и кленов сироп. Ловуват колкото да се снабдят с кожи за дрехи, а по - късно и за търговия. С кожи основно се снабдяват чрез търговия с алгонкинските народи като заменят за тях царевица и вампуми. За хуроните по - голямо значение има риболова. На брега на залива Джорджиян и по островите в езерото имало специално обурудвани рибарски лагери с пристани за лодки. Сушената риба и рибната мас съставя голяма част от диетата им.
Дрехи си изработвали главно от еленови кожи. В топлото време не се обличали много. Прическите на мъжете са доста разнообразни. Именно те дават повод на французите да ги нарекат хурони (от френското хур - четина). Жените често сплитат в косите си всичко, което намерят и сметнат, че е красиво. Мъгете боядисват тялото и лицето си в черно, червено, зелено и пурпурно. Татуировките не били на почит. Жените не се татуират и боядисват, ограничават се само с носенето на украшения. Преди да получат огнестрелно оръжие, мъжете по време на война използват доспехи от дървени пластине.
В повечето неща хуроните наподобяват ирокезите. Социалната им организация започва с разширеното семейство. Семействата са групирани в майчини кланове. Но за разлика от ирокезите жените не притежават пряко цялата собственост. Обработваемата земя е собственост на майчиния клан. Жената се ползва със значителен авторитет. Реално властта принадлежи на мъжа, но не на съпруга, а на братята на жените в рода. Земята се наследява от дъщерите, а синовете се местят в рода на жените си. Съпругът не може да претендира за собственост в рода на съпругата си, но ползва всички права като член на майчиния си род. Мъжът активно участва в живота на своя род и може да се върне по всяко време в него. Жената е икономическия стълб на обществото. На нея се възлага работата, приготвянето и съхранението на храната, и грижите за дома. Мъжът е длъжен да я обезпечи като разчиства земя за ниви, да ловува, да строи домове и да защитава селото от врагове. Концентрирането на цялата земеделска работа в ръцете на жените способства формирането на тази система - родствената земя да се предава по женска линия в майчиния род. Много мъже живеели в родовете на жените си в други села, но за важните работи се връщат в своите села и родове. В резултат на това обществото им е доста добре консулидирано. Всяко село има вожд, който се избирал от строго определен род и властта му се предавала по наследство по майчина линия - от брат на брат или от чичо на племенник. Нов вожд встъпвал в длъжност едва след одобрението на жените в рода. Избраният вожд управлява с помощта на Съвета на всички вождове в селото.
Членството в клана се определя от майката, въпреки че е възможно да се премине в друг клан чрез осиновяване. Оригиналните имена на клановете им не са известни. По - късно виандотите, които са техни наследници имат 10 клана групирани в 3 фратрии.
Що се отнася до религиозните им вярвания хуроните са анимисти. Всяко живо и неживо същество и предмет в природата притежава собствена сила и дух. Почитат също така различни свръхестествени същества, които пряко или косвено засягат или контролират благосъстоянието им. Хуроните изразяват своите религиозни виждания в сложни церемонии и ритуали по време на големите годишни празници. Тези обществени прадници траяли от 1 до 15 дни. Отделно ото тях има много по - малки церемонии, на които танцували и благодяряли за даденостите в живота им. Вървът в отвъдния живот, който според тях е подобен на истинския.
Специфична особеност при хуроните е погребалният ритуал, който се нарича "Пир на мъртвите". Според вярванията им духът на мъртвия може да погуби душата на жив човек, ако не се направи този обред. Когато някой умре тяпото му е увивано в кожи и покривано с мека кора, след което го поставят на дървена платформа. След няколко дни тялото се поставя в гроб и отгоре се слагало парчета дърво и кора, след което се засипва с пръст. По време на Пира на мъртвите, който се провежда през интервали от 8, 10 и 20 години, мъртвите се изравят ,почистват се костите и след това костите им са излагани на кпециална площадка до голям общ гроб. След сложна и тържествена публична церемония, в която участват жителите на няколко села или цялото племе, костите се погребват заедно с много дарове и храна.
След експедицията на Жак Картие през 1534 г., за повече от 60 години никой друг европеец не посещава района на Сейнт Лорънс. Подмамени от търговията с кожи, французите се връщат през 1603 г. През 1608 г. Самюел дьо Шамплейн основава Квебек и през следващата година, чрез алгонкин Шамплейн за първи път се среща с аредаронон - хурон. За късмет на французите земите западно от Квебек са военна зона поне от 50 години. За района воюват ирокезите, хуроните, алгонкин и монтанаите. Докато ирокезите воювали с почти всичките си съседи, хуроните са в добри отношения с техните, отношения базирани главно на търговията. Съперничеството, което съществува между хуроните и ирокезите преди идването на белите се дължи именно на тази търговия.
През юли 1609 г. Шамплейн придружава смесена войска алгонкин, монтанаи и хурони срещу мохоките. Двете враждуващи страни се срещат близо до горния край на езерото Шамплейн. Тук за първи път ирокезите виждат френските огнестрелни оръжия, които всяват паника сред тях и ги принуждават да бягат. След тази френска помощ хуроните подписват първото си търговски споразумение с французите. На следващата година Шамплейн участва отново в междуплеменната война при унищожаването на мохокска крепост на река Ришельо. Ирокезите са прогонени на юг, а горната част на Сейнт Лорънс става свободна за разрастването на френската търговия с кожи. През 1614 г. Французите и хуроните подписват първия официален договор за съюз и сътрудничество в търговията в Квебек. През 1615 г. Шамплейн за първи път посещава селата им и докато трае посещението му той отново подпомага хуроните и алгонкин в поход срещу селата на онейда и онондага в северен Ню Йорк. След 1616 г. хуроните стават основен посредник в търговията с кожи между французите и алгонкин, ниписинг, отава и племената в западните части на Големите езера.
Френският съюз с хуроните и алгонкин принуждава мохоките да изоставят долината на Сейнт Лорънс през 1610 г., но това е само временно. Скоро след това мохоките започват да търгуват с холандците в долната част на Хъдсън. Разбирайки значението и предимството на огнестрелните оръжия, мохоките ревниво пазят търговията си с холандците. След победата им над саскуеханок през 1615 г. и войната с мохиканите през 1624 - 1628 г. те стават основен търговски партньор на холандците. За съжаление родината на ирокезите е бедна на животни с ценна кожа, а малкото което има за кратко време е унищожено заради търговията. Родината на хуроните е богата на бобри в началото, но заради прекомерния лов и те са унищожени. За разлика от ирокезите, хуроните могат да разчитат на доставки на кожи от племената на север и на запад от тях. Това съотношение се променя по време на войната между Великобритания и Франция през 1627 г. След английската блокада на Сейнт Лорънс, през 1629 г. Квебек е предаден на англичаните. Мирният договор подписан в Сен Жермен ан Ле връща Квебек на Франция през 1632 г. Тези три години се оказват фатални за френските индиански съюзници. През това време чрез непрекъсната търговия с холандците ирокезите натрупват значително оръжейно предимство пред хуроните и алгонкините, които нямат достъп до френски оръжия заради блокадата. Така в началото на 1629 г. избухва нова война за територии и контрол върху търговията. Тази война продължава с малки прекъсвания цели 70 години и става известна като Боброви войни (1629 - 1701). След връщането на Квебек във френски ръце, Шамплейн трябва отново да подновава връзките си с туземците и за да си върне предимството той запчва масово въоръжаване на племената. Англичаните и холандците реагират по същия начин и започват да въоръжават ирокезите. Това масово въоръжавани засилило още повече конкуренцията и междуплеменните вражди. Опустощителни епидемии преминали през региона между 1635 и 1640 г. също взимат своята дан. Намалени до по - малко от 10 000, много хурони се обръщат към християнството, мислейки че това ще ги спаси. Мисионерите идват още през 1615 г., но едва на йезуитите се отдава да построят мисия чак през 1634 г. През 1637 г. мисията е преместена в основното хуронско село Осасане, а през 1639 г. е окончателно преместена в Сен Мари. Новата религия разделя племето, което се отразява неблагоприятно, тъй като сега племето трябва да е единно в борбата с ирокезите. Войната между двете племена става все по - сериозна, а новосъздаденото френско правителство в Квебек все повече действа като неутрално. През пролетта на 1635 г. сенеките нанасят сериодно поражение на хуроните и решават да ги изолират от техните съюзници. Отделни ирокезки офанзиви през 1636 г. и 1637 г. принуждават алгонкин да се изтеглят нагоре по река Отава, а монтанайте са изтласкани на изток. Първи жертви на Бобровите войни стават венро. Изоставени от своите съюзници ери и неутрал те са унищожени от ирокезите през 1639 г. Около 600 венро намират спасение на север при хуроните.
Насилието ескалира още повече след 1640 г., когато холандците започват да предоставят оръжия и боеприпаси на ирокезите в неограничени количества, за да се опитат да изхвърлят от търговията англичаните. Скоро ирокезите стават най - добре въоръженото племе в региона и бойните действия се увеличават значително. Алгонкин и монтанаите са изгонени окончателно от горната част на Сейнт Лорънс през 1641 г. от мохоките и онейда, докато на запад сенеките, онондага и каюга концентрират атаките си срещу хуроните.
Сосноваването на Монреал през 1642 г. французите се опитват да придвижат търговията с кожи по - близо до селата на хуроните. Междувременно ирокезите блокират долината на река Отава и така спират доставките на кожи идващи от хуроните до Монреал. Французите нямат друг избор и за да запазят търговията се нуждаят от мир. Мирният договор с ирокезите е подписан през 1645 г., но с него не се решава основния проблем. Ирокезите очакват, че сега хуроните ще търгуват с тях, но това не става, хуроните продължават да търгуват с французите. След двугодишни безуспешни преговори за разрешаване на проблема, ирокезите прибягват до тотална война. Докато французите остават неутрални и се опитват да спазват мира, ирокезите унищожават селата на арендаронон - хурон през 1647 г. През юли 1648 г. е унищожена мисията Сейнт Джоузеф и селото към нея. През март 1649 г. е нанесен последният съкрушителен удар. Над 2 000 войни сенека и мохоки унищожават селата Сен Инес и Сен Луи. Стотици хурони са убити и много заловени, други се отказват да се съпротивляват и бягат. Само основната мисия Сен Мари остава незасегната. Изолирана отвсякъде, тя е изоставена през май 1649 г., а жителите и се преместват на Крисчън Айлънд в Джорджиан Бей. Много други хурони се присъединяват към тях и за кратко време на острова се събират над 6 000 души, които едва преживяват гладната и студена зима. През юни 1650 г. йезуитските мисионери и другите французи живеещи с тях, заедно със свои съмишленици хурони заминават за Нова Франция. Около 300 от тези хурони се установяват северно от Квебек в Лорета. През 1654 г. към тях се присъединява още една група хурони, която заживява близо до тях в Уендак. В следващите години тези хурони стават най - лоялните френски съюзници и са единствената група хурони (чистокръвни), която оцелява след разпръсването на племето. Много от другите хурони, които успяват да се спасят впоследствие се предават и са включени в Лигата. Атинауантан - хурон бягат на запад при тиононтатите, където намират временно убежище. През декември 1649 г. ирокезите завземат основното село на тиононтатите. Само около 1 000 атинауантан и тиононтати успяват да се спасят и прекарват зимата на остров Макинак в Горен Мичиган. През 1651 г постоянните заплахи от нападения от страна на ирокезите ги карат да отидат още по - далеч на запад в Грийн Бей, Уисконсин. Някои тиононтати бягат при неутрал, където преди това намират убежище и някои хурони.под защитата на неутрал двете племена продължават да воюват с ирокезите. Обвинявайки неутрал, че разрешават това, ирокезите им обявяват война. Неутрал са победени през 1651 г. Някои от тях заедно с хурони бягат на запад и се присъединяват към роднините си в Грийн Бей. Повечето, включително и тахотаенрат - хурон се предават. Тахотаенрат са приети в сенека, а арендаронон в онондага. Остатъка от атинауантан са осиновени от мохоките. Големи групи успяват да избегнат плренничеството и бягат на юг при ери. След дълги безплодни преговори между ирокезите и ери за предаване на бегълците, през 1653 г. западните ирокези нападат. Отнема им цели 3 години да победят ери и така Лигата поглъща и последното ирокезко племе, което им се противопоставяло. Остават само саскуеханок на югоизток, хуроните в Лорета под защитата на французите и бегълците в Грийн Бей, които вподледствие образуват новото смесено племе виандот (уендат, ахондат). Първоначално всички ирокезки племена в южно Онтарио се наричат уендат или ахондата - островитяни. Французите нарекли четирите племена на хуронската конфедерация хурони, име което продължават да използват и по-късно. От 1701 г., когато вече живеят в Охайо англичаните и американците започват да ги наричат виандот. Днес повечето групи предпочитат да се наричат виандоти, а не хурони, тъй като считат името хурон за обидно. Фактически хуроните не изчезват като племе след разгрома от ирокезите през 1649 г., а съществуват и днес, само че под името виандот.
ВИАНДОТ
След като бежанците тиононтати и хурони се установяват в Грийн Бей, след 1652 г. се обединяват в едно племе. Французите продължили да ги наричат хурони, въпреки че повечето от тях са тиононтати. В следващите години племето става известно като виандот, което е видоизмененото от "уендат - островитяните", както се наричали в миналото всички ирокезки племена в южно Онтарио. Други вариации на името са гуяндот, оуендат, уяндот.
С преместването на запад, съдбата на виандот се свързва завинаги с французите и алгонкинските народи от Големите езера. Племето изиграва важна роля в историята на региона, участвайки активно във войните.
Въпреки, че Грийн Бей се намира далеч на запад от страната на ирокезите, той не представлява сигурно убежище. Сенеките и мохоките ги атакуват през 1652 и 1653 г. и през 1658 г. виандотите напускат Грийн Бей и се преместват на езерото Пепин на Мисисипи, където влизат в конфликт с дакота. Оказвайки се пред реалната опасност от война, през 1661 г. отстъпват и се изтеглят на север до Горното езеро и отава. Тук ги чака ново тежко изпитание. Ранен студ унищожава реколтата им и през последвалата зима около 500 от тях умират от глад. Междувременно ирокезите предприемат действия за окончателното разправяне с враговете им. След победата над саскуеханок през 1675 г. те отново насочват вниманието си на запад. По това време виандот и отава са напуснали Чикуамегон и сега живеят близо до новата мисия Сен Инес. Под защитата на оджибве, двете племена започват да кръстосват на юг в северните части на Долен Мичиган. През 1680 г. сенеките атакуват илиной, но през 1684 г. не успяват да превземат Форт Сан Луис на река Илинойс, което става повратна точка в Бобровите войни. Виандот взимат участие в боевете като френски съюзници. След оттеглянето на ирокезите французите предприемат стъпки за организирането на мощен алианс на племената от Големите езера, който да се бори до пълната победа над ирокезите. Точно преди Войната на крал Уилям (1688 - 1697) този алианс предприема настъпление и от 1690 г. ирокезите са изтласкани обратно в родината им в Ню Йорк, където заемат отбранителна позиция. Мирът между двете страни е подписан през 1701 г. и това слага край на продължителните Боброви войни. Французите и индианският съюз като победители установяват контрол над по-голямата част от района на Големите езера и някои племена, които са били принудени преди това да напуснат родните си места, постепенно се завръщат в родината си. Виандот се връщат в Макинак през 1704 г. и се установяват близо до Детрой, възползвайки се от покана на французите.
През 1696 г. Френският крал забранява търговията с кожи по настояване на мисионерите. Това се оказва пагубно за френския индиански съюз. От ситуацията веднага се възползват ирокезите като канят племената да търгуват свободно с англичаните. Виждайки, че губят своите съюзници, за да спасят положението французите построяват нов търговски пост в Детройт, наречен Форт Пошартрен и канят племената да се заселят близо до него. До 1710 г. около форта се събрали толкова много индианци, че между отделните племена започват да избухват конфликти за малкото налични ресурси. Тези конфликти водят до избухването на двете Войни фокс (1712 - 1716 и 1728 - 1737). Виандот се борят и в двете войни на страната на французите. През 1730 г. те са призовани да напуснат Детройт и да се преместят до Монреал, за да го защитават от ирокезите и британците. Повечето виандоти не се съгласяват с това. Отделни групи напускат Детройт, но вместо да отидат в Монреал се отправят на юг. Заселват се в долината на Охайо южно от езерото Ери по сандъски Ривър. По това време в Охайо живеят много племена прогонени от родината си от ирокезите. През 1740 г. виандот дават разрешение на големи групи шоуни и делавари да се заселят в Охайо.
Виандотите останали в Детройт едва не стигат до гражданска война през 1738 г. Групата се разделя и част от тях напускат Детройт и построяват селото си в долното течение на Сандъски Ривър. От 1740 г. тази група търгува свободно с британците и подканя и останалите виандоти в Детройт да се присъединят към тях. Някои приемат, но повечето остават в Детройт. С избухването на Войната на крал Джордж (1744 - 1748) Племената Детройт (виандот, потауатоми, отава и оджибве) изпращат свои войни на изток да помагат на французите при защитата на Монреал при евентуална британска атака. Виандотите на Сандъски и племената в Охайо остават неутрални в тази война. Междувременно Сандъски виандот засилват връзките си с англичаните. През 1745 г. сключват мир с британските съюзници чикасо и чероките и позволяват на английските търговци от Пенсилвания да построят пост близо до селото им. Все повече от бившите френски съюзници търгуват с англичаните. Опитите на французите да спрат това влошава нещата. Окуражени от британците Сандъски виандот организират заговор през 1748 г. и унищожават френския търговски пост на Сандъски Ривър. След заговора Сандъски виадот се преместват до Детройт, но тамошните виандоти отказват да ги приемат. Така Сандъски виандот се принуждават да се преместят в Индиана. Установяват се на Уайт Ривър, където се опитват да се съюзят с тамошните отава, оджибве и маями. За да ограничат търговията на виандотите с британците през 1750 г. французите построяват крепост на Сандъски Ривър. Френските търговци значително понижават цените на стоките и увеличават предлагането. Същевременно френските власти започват изграждането на линия от крепости, за да блокират достъпа на британците до Охайо. Тази френска тактика успокоява недоволните им съюзници. От 1752 г. виандотите подновяват атаките си срещу чикасо на юг, а до юли 1753 г. маямите, потауатомите и сауките спират да търгуват с британците. Само Племената Охайо (минго, делавари и шоуни) отказват да признаят френските претенции над Охайо и продължават да търгуват с британците. Виждайки новите френски крепости, които са опит да наложат френската власт в района, Племената Охайо се обръщат към ирокезите и британците да спрат това. През 1754 г. Вирджиния изпраща 23 годишният тогава Джордж Вашингтон с отряд от 130 мъже да поиска от французите да премахнат укрепленията. Последвалата конфронтация води до избухването на Френската и индианска война (1754 - 1763). В тази война виандотите застават на страната на французите, а Племената Охайо запазват неутралитет до момента, когато научават, че ирокезите са отстъпили Охайо на британците. През юли 1755 г. французите и техните съюзници разбиват армията на генерал Брадок до Форт Дюкен. След това във войната се включват и делаварите и шоуните, и в разрез с ирокезите нападат британските погранични селища в Пенсилвания и Вирджиния. Виандотите и други френски съюзници отиват на изток и воюват в Ню Йорк. След завръщането им по родните места те донасят със себе си в селата си едрата шарка, с която се заразяват при обсадата на Форт Уилям Хенри през 1757 г. Разразилата се епидемия през зимата на 1757 - 58 г. слага край на по-нататъшното участие на френските съюзници във войната. С превземането на Квебек и Форт Ниагара от британците през 1759 г. войната практически свършва. След падането на Монреал и превземането на Детройт през 1760 г., само Илинойс остава под френски контрол. След края на войната племената от френския алианс трябвало да се договорят с новите господари и през 1761 г. се съгласяват да се срещнат с британците на съвет в Детройт. Британците не желаели да прекъсват предишните връзки с племената, а само да ги адаптират към британската власт. Новият британски командир за Северна Америка, Джефри Амхърст има друго виждане по въпроса. Амхърст повишава цените на стоките, ограничава продажбата на оръжия и боеприпаси и спира ежегодните подаръци за племената. Това е катастрофално решение за мира в целия сивироизток. След 150 години на непрекъсната търговия индианците са станали силно зависими от европейските стоки и пешението на Амхърст всява недоволство дред племената. Напрежението нараства още повече след лошата реколта и епидемия през 1762 г. и недоволството ескалира във Въстанието на Понтиак през 1763 г. Виандотите неохотно се присъединяват към въстанието, но след неуспешната атака на Детройт Детройт виандот са първите, които сключват мир с британците. Понтиак сключва примирие с командира на Детройт през октомври 1763 г. и се премества в Индиана. През август 1764 г. Охайо виандот също сключват мир с британците. Заради въстанието британските власти забраняват заселването на запад от Апалачите. Недоволството от тази забрана в британските колонии принуждава властите да започнат нови преговори с ирокезите през 1768 г. за отварянето на Охайо за заселвани. Охайо все още се води ирокезка територия. Договорът е подписан същата година във Форт Стануикс. С него ирокезите отстъпват Охайо на британците и почти веднага хиляди заселници навлизат в западна Пенсилвания ,Кентъки и източно Охайо. Племената живеещи там не признават този договор и от 1769 г. шоуните започват да организират съюз с племената, за да спрат настъплението на заселниците. Британски заплахи за война с ирокезите разделят племената и накрая само шоуните, делаварите и минго остават да се борят. В началото на Американската революция британците призовават племената да атакуват селищата в Кентъки и Охайо. През септември 1777 г. обединените виандот, шоуни и минго нападат Форт Хенри (Уилинг - Западна Вирджиния). През 1778 г. виандотите нападат селищата по река Канауа, а през 1780 г. се присъединяват към британските сили и опустошават селищата в Кентъки. През 1782 г. обединените виандот и делавари пазбиват войските на Уилям Кроуфорд, който е изпратен да атакува селата на Сандъски. С приключването на Войната за независимост, виандот могат да разчитат само на 100 боеспособни мъже. Британците призовават съюзниците си да спрат военните действия, но това е невъзможно. Сега Племената Охайо водели своя война срещу "дългите ножове" и нито британците, нито някой друг е в състояние да ги спре. С втори договор във Форт Стануикс през 1784 г. ирокезите потвърждават по-ранната отстъпка на Охайо. През 1785 г. с договор във Форт Макинтош, виандот, отава, оджибве и делаварите признават американската власт над Охайо в замяна на граница с белите селища. С втори договор от Форт Макинтош през 1786 г. за граница е определена река Охайо. Заселниците не се съобразяват с никакви договори и споразумения с индианците и продължават да навлизат в индианските земи. През януари 1887 г. на съвет във Форт Хармър индианската граница е преместена на река Мъскингъм . Въпреки споразуменията, Вашингтон решава да дземе със сила Охайо и нарежда на генерал Хармър да започне военни действия срещу племената в Охайо. През актомври 1790 г. армията на Хармър е разбита на река Уобаш в североизточна Индиана. Генерал Хармър е свален от поста и на негово място е назначен Артър Сен Клер. През ноември 1791 г. алмията на Сен Клер е почти унищожена в западно Охайо. С 600 убити и над 400 ранени това е най-голямото поражение на американската армия във войните с индианците. През 1792 г. Вашингтон изпраща Антъни (Мад) Уеин да поеме командването в Охайо. Вместо да воюва, Уеин първо се опитва да придума едно по едно племената с преговори и обещания да снрат войната. През 1792 Племената Уобаш (пеория, пианкашо, кикапу и уеа) подписват мир с американците. Сауките и фокс също се оттеглят и съюзът на племената в Охайо се разпада. Само Сандъски виандот, минго и шоуните продължават борбата. Окончателният мир е подписан през 1795 г. Резултатът е пълното отказване на индианците от Охайо, с изключение на северозападния ъгъл. През 1805 г. е подписан договора във Форт Индъстри, с който "постоянната индианска граница" е преместена. С нов договор от Детройт през 1807 г. виандот, потауатомите, отава и оджибве продават голяма част от югоизточен Мичиган. С втори договор през 1808 г. дават разрешение на американците да построят път през останалата им територия. С договори от Эорт Уеин и Венсен през 1809 г. са продадени големи части от южна Индиана и Илинойс. По време на въстанието на Текумзе през 1813 г. повечето виандоти остават неутрални. След войната про - британските виандоти остават в Канада. С договор от Форт Мейгс през 1817 г. виандотите продават всичките им отанали земи в Охайо в замяна на два резервата. През 1818 г. подписват още два подобни договора. След приемането на Закона за отстраняване на индианците през 1830 г., виандотите продават резервата си Биг Спрингс на САЩ през 1832 г. През 1836 г. виандотите в Охайо продават 60 кв. мили от резервата Крейнбъри. По същото време канадските виандот продават голяма част от резервата си източно от Детройт. През 1842 г. отстъпват всичките си земи в Охайо и Мичиган и се съгласяват да се преместят в Канзас. За отстъпените земи щели да получат резерват от 148 000 акра и 10 000 долара, както и годишна рента от 18 000 долара. През юли 1845 г. общо 664 виандоти заминават за Канзас. Когато пристигат шоуните живеещи тук отказват да им продадат земя и виандотите се обръщат за помощ към делаварите. През декември 1845 г. закупуват земя (със собствените си пари) от делаварите През 1855 г. федералното правителство прекратява племенния им статут и виандотите стават граждани. Излишната им земя е продадена на правителството за 380 000 долара. През 1857 г. около 200 виандоти се местят при сенеките в Оклахома, където през 1867 г. им е разрешено да закупят 20 000 акра земя по река Неошо за резерват.
Днес Нацията виандот в Оклахома е федерално признато племе с около 5 000 записани членове.
В Канада, Нацията хурон - уендат също е федерално признато племе с около 3 000 членове. Има още две групи в САЩ, които нямат федерален статут - Нацията виандот от Андерсън със седалище Трентън - Мичиган с 1 200 членове и Нацията виандот в Канзас със седалище в Канзас Сити с около 400 членове.