"Човекоядката" - Малък градски театър "Зад канала"

Дата на публикуване: Oct 19, 2014 1:21:2 AM

Сезон 2014 - 2015

ЧОВЕКОЯДКАТА

от Иван Радоев

Постановка - Бина Харалампиева

Сценография и костюми - Петя Стойкова

Музика - Асен Аврамов

Снимки от спектакъла: МГТ "Зад канала"

Участват:

Христо Мутафчиев, Филип Аврамов, Петър Калчев, Емил Котев, Евгени Будинов, Христо Пъдев, Ирини Жамбонас, Василена Атанасова, Албена Михова, Светлана Янчева, Илка Зафирова, Прея Осасей

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

17.10.2014

ЮРИЙ ДАЧЕВ: Добре дошли на нашата първа за сезона премиера. Не е пресилено да се каже, че „Човекоядката“ е мит в историята на най-новия български театър. Когато преди няколко дни имах възможност да разговарям с г-жа Весела Радоева, тя ми каза, че пиесата излиза на сцена през сезон 1976 - 1977 (тогава е и написана) в Театър „София“ и се превръща в един от най-дълголетните спектакли на българска сцена. Постановката е на Младен Киселов с участието на прекрасни актьори, някои от които, за жалост, вече ги няма: Тодор Колев, Леда Тасева, Антон Горчев, Мариана Хаджихристова... Интересното в съдбата на „Човекоядката“ е, че тя непрекъснато е била обглеждана от тогавашните блюстители на реда в театъра и в същото време предизвиква бурно влюбване от страна на публиката. За съжаление обаче след 400 представления в Театър „София“, до промените през 80-те години най-известната и най-обичана пиеса на Иван Радоев далеч няма този брой постановки, какъвто имат „Светът е малък“, „Криминална песен“ и още много, много негови пиеси, защото знаете, че Иван Радоев е един автор със солидно драматургично наследство. Така или иначе през последните години интересът към „Човекоядката“ се засили. В нашия спектакъл старческият дом, в който се развива действието, е изпълнен с млади актьори. Издадох нещо, вие ще питате Бина, а аз няма повече да вдигам завесата, но това е едно от отличията на тази постановка на „Човекоядката“ от другите, появили се през последното десетилетие. За този спектакъл може да се каже още, че тук е постоянният екип на Бина Харалампиева: сценографът Петя Стойкова, композиторът Асен Аврамов и една актриса, с която Бина често обича да работи и която е своеобразен театрален мост между онзи спектакъл и този - Илка Зафирова. Тя е отново в силата си. На какво друго бих искал да ви обърна внимание: „Човекоядката“ е част от една линия, с която този театър се гордее, а именно да дава живот на български текстове - и класически, и адаптации на литературни творби от близкото минало и съвсем съвременни. В това отношение ние сме доказали своето пристрастие. Фактът, че в афиша ни има пиеси и на Стратиев, и на Хайтов, сега и на Иван Радоев, е показателен.

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: И на Юрий Дачев.

ЮРИЙ ДАЧЕВ: Юрий го няма в момента, което е добре (смях). Включването, вграждането на „Човекоядката“ в тази линия на нашия театър е съвсем основателно и очаквано. Това е, което имах да кажа, ето я и г-жа Харалампиева, имате и вие думата за въпроси.

Ю. Дачев и Б. Харалампиева

Снимка: velyub (T-now)

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Ще се опитам да предваря няколко ваши въпроса. Единият от тях е: изглежда ли съвременна „Човекоядката“ днес? Веднага ще ви направя едно признание: дълбоко не ме интересуваше дали ще изглежда или не съвременна, защото аз не я прочетох като стара пиеса. Докато работих този текст, не си мислех за онова време, мислех си за нашето време. Моята надежда е, че и вие ще прочетете това в спектакъла. Онази постановка предизвикваше някаква своеобразна връзка с намигане между публиката и актьорите за нещо, което всички знаехме, но не беше казано в прав текст. Сега всичко може да бъде казано и започва да ми липсва възможността да говорим с езоповски език, да говорим с метафори. Като прочетох този текст, разбрах колко нежен е дълбоко в себе си той. Спомням си, че когато Тодор Колев, светла му памет, го поставяше в Димитровград, през цялото време разказваше, че го прави, защото е изпитвал непрекъснато притеснение от това, че в представлението в Театър „София“ е имало твърде много веселие, твърде много смях, а той си е представял, че това е тъжна пиеса. Сетих се за тези му думи, когато свърших моята работа тук, защото както и да го въртяхме, все се оказваше малко по-тъжен, отколкото смешен, спектакъл, и то без да сме натискали педала в тази посока. Започнах да си задавам въпроса защо се получи разминаване между усещането ми, че би могъл да стане много смешен спектакъл и крайния резултат, и ми хрумна, че причината може би е в това, че България почна да прилича на старчески дом, започнаха в много голяма степен даже и младите хора, поради липса на хоризонт на мечтите, да изглеждат по-възрастни. Защото младостта е мечти, младостта е желания, които искаш да се сбъднат на всяка цена, и една хлапашка вяра, че всичко това ще се случи. За съжаление нашите хлапета, нашите млади хора рано почват да разбират, че има граница на мечтите им и много от тях напускат България. Изведнъж се оказа, че по някакъв начин това го има вътре в пиесата. Аз, разбира се, съм понатиснала малко повече в тази посока, защото ако децата на онези старци не се сещаха за тях и не идваха да ги видят, децата на тези, които са в нашия спектакъл, просто ги няма в България. Тази самота, тази безгранична липса на хоризонт, удивително ме потискаше, докато работех пиесата. Вероятно ще ме попитате защо са млади хората, които играят вътре, защо са млади артистите? Веднага ще ви кажа, че никога - нито за секунда, не съм си мислила, че това е пиеса, написана за възрастни хора, за възрастни артисти. Това е пиеса, и тук се прокрадва едната от метафорите, написана за млади хора, които нямат мечти, ограден е дворът, в който живеят. Че този старчески дом е също метафора - нито за секунда не съм се съмнявала... И третото нещо, което е първо за мен, е, че ние по принцип сме много лесна плячка на всякакви манипулатори, на всякакви лидери и лидерчета. Казвала съм го и на актьорите: тук не става въпрос за ТУПУЗОВ, тук става дума за „тупузовчета“. Много и различни „тупузовчета“, които изключително гладни скачат срещу нас, лаят, опитват се да ни повлекат след себе си с поредната лъжа, възползвайки се от нашата наивност - на една огромна част от българския народ, който е податлив на подобни манипулации. За съжаление, ние не можем и няма как да му помогнем. Имам усещането за някакво невероятно безсилие: как е възможно такава огромна част от българите да продължават да страдат от неизлечима наивност и да са склонни да повярват на абсолютно всякакви лъжи и манипулации, подхвърлени от някого, и да влизат в играта на всеки новоизлюпен, самовнушил си... даже ме е страх да кажа „лидер“. Тази дума е натоварена с по-благородно звучене от това, което аз се опитвам да й предам. Нашите така наречени „лидери“ в много голяма степен не заслужават тази дума пред имената си. Това са няколкото неща, които бяха за мен сериозен подтик да започна да правя това представление. Искаше ми се, дай боже да сме успели, то да е нежно, неагресивно, в някаква степен да предизвиква милост у вас към тези хора, отколкото желание да се изкикотим или да ги посочим с пръст, защото това в много голяма степен си е нашето племе. Има нещо, което много ме дразни - опитите да се оплюе българина във всички посоки. Според мен той е невероятно натоварен с негативизъм от нашите чувства. Само че, ако сте забелязали, ние обикновено говорим така: българите сме еди-какво си, но този, който ви го казва, обикновено се самоизключва от общата група. „Как може, бе, България е еди-каква си страна“, но този, който плюе собствената си държава, сякаш има чувството, че е дошъл за малко от Холандия. Тоест това наше отстранение от онова, което сме и тази милост към онова, което трябваше да представим и претеглим, ме занимава не само в тази, но и в другите постановки, които правя напоследък. Затова със сигурност представлението не е агресивно - опитахме се да го направим на места нежно. Разбира се, то носи онази специфична за Радоев, а и за цялата именита компания: Радичков, Стратиев, Радоев - всеки в своята си част е разработил един български модел на търсене на театралната гротеска. Това си е било тяхно собствено откритие, може би защото живеем в един молко шизофреничен свят, който смятахме, че ще излекуваме с два антидепресанта, но не ни минава и все по-шизофренни започваме да ставаме. Продължаваме да си говорим на „другарю“ и на „господине“, продължаваме да вярваме на всеки, който застане срещу нас и започне да ни говори каквито си иска небивалици, и за съжаление голяма част от децата ни не са тук. Това са трите кита, които бяха много важни за мен.

ЮРИЙ ДАЧЕВ: Заповядайте, ако искате да попитате нещо Бина.

ВЪПРОС: Реквием ли е подзаглавието?

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Не, в никакъв случай. У самия Радоев е имало това финално усещане, но не чак за реквием. Според мен, за да поеме човек дълбоко дъх и да продължи напред, трябва да погледне на нещата без очила с диоптър - трябва да ги погледне на чисто и да знае: дотук сме. Театърът винаги запазва за себе си една леко наставническа роля, даже когато не се опитва да наставлява. Щом разберем, че това е нещото, което не ни харесва, да се надяваме, че по някакъв начин го променяме.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Променяхте ли нещо в текста, осъвременявахте ли го?

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Изключително малки корекции, почти неуловими. По-скоро сме се опитвали да го четем по различен начин. Да ви призная, която и пиеса да започна, когато свърша, имам чувството, че тя си е била такава. Предполагам, че едно по-ревниво око би понамерило това-онова като леки промени, но според мен промяната на контекста ти действа по малко по-различен начин. Гледах го онзи ден, понеже, нали знаете, направихме голяма част от представлението през пролетта, и когато започнах сега да го възстановявам за истинската софийска премиера - на места ми стоеше като приказка. Само че такава една, която започва да се саморазгражда, да се самоунищожава. За мен ще бъде много интересно как ще го възприеме публиката. Ние имахме две извънсофийски представления - в Плевен и в Карлово през юни, плюс едно закрито тук, т. е. имам някакви сигнали - на някои въпроси си отговорих, но за други продължава да ми е любопитно в някаква степен.

ВЪПРОС: Как избрахте Христо Мутафчиев за ролята на Тупузов? Различен ли е този Тупузов от онзи на Тодор Колев?

Христо Мутафчиев

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Знаете ли, за мен беше важно Христо да се върне при нас, да се върне в този състав - при цялата сложност на това връщане, защото той си търси новия глас, новото тяло, новия начин да общува с публиката, което е много по-различно от един спектакъл за двама души, в какъвто вече участва. Той трябва да трансформира в себе си енергията на много хора, което Христо не спира да прави и предполагам, че ще продължава да прави. Останалите много бързо припознават този Тупузов за водач, без той кой знае колко да се чувства такъв. Така се получава и в живота - ние си го правим някак си това: решаваме, че някой ни казва нещо, което едва ли не е истината за света и малко по-късно работата се разкапва. За мен това е поредното малко Тупузовче, т. е. поредния самоизмислил се водач, все едно на колко голямо стадо. Има го и този момент, Юри, аз не съм ти го казвала, сега ще го споделя и пред тях - в един момент си казах: той говори такива покъртителни глупотевини, които някак си не те учудват, защото сме затрупани от всякакви глупости, които слушаме. В миналото думите на радоевия Тупузов ми се струваха по-абсурдни, отколкото сега. Накрая започваш да приемаш, че всеки, който застане пред другите и те почнат да го слушат, задължително трябва да говори крайни безсмислици. Ще видите вътре, че има един такъв ход: в това бивше училище те приличат малко на ученици, на хлапета, на деца... но тези работи няма да ви ги обяснявам. Вие си потърсете някакъв свой отговор, а ако не си намерите, кажете „майната му“, поиграли са си, за да бъде точно така... Много се радвам, че сте тук, приятно гледане, дай боже да не ви разочароваме, всичко хубаво ви желая.