"Съгласие" - Театър "София"

Дата на публикуване: Apr 05, 2019 5:21:15 PM

СЪГЛАСИЕот Нина РейнРежисьор - Недялко ДелчевСценография и костюми - Борис ДалчевКомпозитор - Калоян ДимитровВидео - Димитър СарджевОператор - Кирил ПродановПревод - Матей ТодоровФотограф - Иван Дончев

Участват: Мартин Гяуров, Неда Спасова, Росен Белов, Силвия Петкова, Мартин Димитров, Ирина Митева, Невена Калудова

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

15.03.2019

МИЛЕНА СТРАТИЕВА: Добре дошли. Днес ни предстои да видим една съвсем нова английска пиеса, която ще се играе за пръв път на българска сцена. Авторката също ще бъде представена за пръв път в България. Пиесата се казва "Съгласие" от Нина Рейн. Освен драматург, тя е и режисьор. Даже като режисьор има много повече реализирани проекти. Родена е през 1975 г. и познава много добре проблемите на своите герои. Златна Костова е човекът, който предложи на вниманието на Театър "София" точно тази пиеса. Впоследствие и директорът, и режисьорът я харесаха и се стигна съответно до реализацията й с прекрасния актьорски екип. Матей Тодоров е преводач на пиесата, Борис Далчев - сценография и костюми. В момента не присъстват тук, но също са много важни: композиторът Калоян Димитров, видео - Димитър Сарджев, оператор - Кирил Проданов. Ще дам първо думата на режисьора, за да каже какво го е впечатлило в този текст и какво е намерил за най-интересно. Без да ви издава най-вълнуващите моменти, които ви предстои да видите.

Борис Далчев, Недялко Делчев и Милена Стратиева

Снимки от пресконференцията: T-now

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: Да, наистина, текстът е прекрасен. Две са ключовите думи, които трябва да кажа за него. Първо, това е един много умен текст, и, второ, много емоционален. Милена не напразно представи Нина Рейн и като режисьор. Тоест тя е човек, който познава кухнята на театъра и знае какво е вкусно за актьорите. Успяла е да създаде текст със седем действащи лица и никое от тях не е ощетено - никой не изпълнява второстепенна задача, без значение колко голямо е участието му чисто физически в спектакъла. Така че текстът е добър. Как сме се справили, ще видите. Актьорите, които разпределих, са седем души от театъра, т.е. няма външни, няма т.нар. звезди - да не употребяваме други думи по адрес на колегите, които гастролират и привличат публика, особено в провинцията. Това е част от младата трупа на Театър "София". Благодарен съм, че получих покана да работя с тези хора. С изключение на двама колеги, с останалите вече съм работил. Човекът, който срещнах за пръв път в творческия си път, е и Борис Далчев. Името ти изглежда много възрастно: Борис Далчев. Все едно че си някакъв доайен...

БОРИС ДАЛЧЕВ: Стар човек.

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: Да, стар човек.

МИЛЕНА СТРАТИЕВА: А е най-младият в екипа.

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: Младостта не е качество, както знаете, но тя е предпоставка човек да се увлече и да се опита да създаде нещо, което евентуално да изглежда като работа отвъд професионално свършените ангажименти. Изкушението да се работи с млада трупа е преди всичко в това, че се срещаш с хора, склонни да се втурнат в нещо, което не е ясно на какъв път ще изведе. Които ти дават по-голям кредит на доверие, отколкото старите бойни коне, притежаващи други качества, естествено. Блазня се от мисълта, че тази вечер, евентуално, ще видите хора, повярвали в това, което правим, в естетиката, през която сме опитали да прочетем този текст. Той е малко по-необичаен (но не чак толкова), т.е. всички действащи лица са на сцената и активно участват в създаването на атмосферата, средата, енергията на представлението. Качеството на хората в театъра е в това, че могат да работят с други и да допринасят с енергията си за създаването на нещо уникално. Така че аз съм благодарен за работата с тези колеги.

МИЛЕНА СТРАТИЕВА: Благодаря. Преди да дадем възможност за въпроси, ми се иска и Борис да каже няколко думи, а след него и преводачът. Какво ги е провокирало, затруднило или пък вдъхновило.

БОРИС ДАЛЧЕВ: И аз съм благодарен за тази ми среща с Недялко и се радвам, че пак работя в Театър "София". Тук с този екип се чувствам добре. Пиесата е доста актьорска - има много работа с персонажите при изграждането на техния облик, на техния свят. Съответно за мен представляваше интерес, чисто сценографски, какъв прочит мога да й направя, каква визия да й придам. Защото има много действия, които се случват на различни места. Това наложи да се вземат сложни решения. Пиесата е малко кинематографска в това отношение. Но в крайна сметка решихме да заковем на една позиция цялото действие и през условност да проведем отделните сцени. Визията е някаква метафора на моето усещане за текста: едно преплитане на взаимоотношенията на хората. Това усетих и съм се опитал да го предам в сценографията. С костюмите се опитах да изградя различни персонажи, които са сами за себе си и в същия момент са от един контингент. Това е което мога да кажа.

МАТЕЙ ТОДОРОВ: За мен беше удоволствие да работя по този текст, защото го чувствам много близък като тематика. Героите са горе-долу на моята възраст и много от нещата, в които си удрят главите, са части от моя опит. Това, освен че улесни задачата ми с превода, ми даде и една емоционална засилка, защото по много от тези въпроси вече имах позиция. Дори тази позиция да е била коренно различна от позицията на авторката, за мен беше вкусна самата тема. Текстът е издържан, независимо коя от позициите защитава. Когато човек се сблъска с добре аргументирана позиция, тогава всичко се случва от само себе си, думите излизат от персонажите и всичко става органично. Не знам как би се справил човек, който е с петнайсет години по-млад или по-възрастен от мен. Аз се чувствам късметлия, че някак си възрастта на персонажите и моята възраст се преплетоха и се разбрахме.

МИЛЕНА СТРАТИЕВА: Имаше съгласие?

МАТЕЙ ТОДОРОВ: Да.

МИЛЕНА СТРАТИЕВА: Остава да видим дали ще има съгласие между героите довечера. Една част от актьорския състав е на възрастта на персонажите - между тридесет и четиридесет годишни. Вече натрупали не малък опит зад гърба си, но достатъчно млади, за да са непримирими - да искат още и още от живота. Имате думата за въпроси.

РУМЕН СПАСОВ: Като чета програмата, която ми дадохте предварително, откривам още едно съгласие - между сценографията и новите технически средства: има видео, има и оператор. Как направихте тази симбиоза, как я решихте, как помагаха двете?

БОРИС ДАЛЧЕВ: От самото начало мислехме, че имаме необходимост от това видео, тъй като то е свързано с един от персонажите в текста. Но с течение на времето и на процеса решихме да го използваме и за обогатяване на самия образ, чисто сценографски, защото освен своя документален характер, това видео има и естетическо въздействие. Генералното използване на прожекция в театъра, според мен, е една деликатна тема в нашите ширини. Но мисля, че това предстои да се развива все повече. В случая сме го използвали в добър контекст и има смисъл от него. То ни беше необходимо.

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: То е съвсем минималистично. Това е пренесена от нас линия, която е заложена от автора - присъствието на един персонаж, който е по-скоро между този и онзи свят. Като призрак, като сянка, като човек, който се появява от самото начало и пресича това пространство, за да ни покаже, че тази среда ще бъде и реална, и не съвсем реална. Затова сме го използвали, за да създадем малко като че ли нейната история.

РУМЕН СПАСОВ: Пак в този текст видях, че правите един паралел за бунтовността през 60-те и сега. Как стоят нещата с човешкото самопознание в театъра? Към това се добавят и технологиите. Какво се получава като картина?

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: Не, това по-скоро е някакво мое усещане, че до голяма степен нашите неврози, нашите вътрешни неудовлетворености идват заради липсата на сериозна социална и политическа изява на младото поколение. Ние живеем във време на революции. Но и Байрон е живял във време на революции - отишъл е в Гърция да умре човекът. Тоест цялата тази липса на сериозен социален ангажимент на младите хора води до усещането за несъстоялост се на живота. Поне аз имам такова усещане.

РОСИЦА ЦОНЕВА: Вие как определяте Нина Рейн: като част от някакво течение в драматургията, част от някакво явление? Тя самата явление ли е?

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: Моето усещане е, че никой драматург и никой творец не иска да бъде вкаран с други хора в някакво течение. Мисля, че това са механични естетически упражнения на хора, които също трябва да си свършат работата.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Критици, естетици (смях).

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: Бекет и Йонеско тотално не са били съгласни да бъдат вкарвани в т.нар. абсурден театър и да бъдат определяни като автори, които имат нещо общо помежду си. Те и нямат много общо. Аз мисля, че това е един много интелигентен, много чувствителен автор. Виждате, тя е завършила литература в Оксфорд. Добрите английски актьори често са завършили не актьорско майсторство, а нещо друго. Както Ема Томпсън, която е завършила политология в Кеймбридж. Кенет Брана, също. Там са се срещнали, тази група. Авторката е схванала какво тревожи, какво вълнува нейното поколение и е успяла да го сложи на бял лист. Аз съм сигурен, и вие ще го видите, че актьорите, да не казвам голяма дума, много харесват този текст. Нали знаете, че обикновено артистът получава един текст от дирекцията с един режисьор и един сценограф и се предполага, че ще се влюби, но това не е такъв процес...

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Насила.

РЕПЛИКА: Всеки път (смях).

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: И той си има чувства. Той е професион и си казва: да, аз ще си свърша работата, обаче това просто не е моята чаша чай.

РЕПЛИКА: Моята бира.

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: Тук като че ли нямаше такъв вътрешен конфликт или поне аз не съм го почувствал. Нямаше усещане, че ще трябва да правим текст, в който говорим за някакви хора, в някакво време, в някакъв контекст. Тяхното усещане е, че този текст говори за тях. А когато актьорът успее да открие себе си в един текст, той участва по друг начин в процеса, по друг начин спори с режисьора.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Г-н Делчев, според мен заглавието "Съгласие" е в дисонанс с основното противоречие в пиесата, което, както се вижда от краткото резюме, е между привидното материално благополучие на тези млади хора и тяхната духовна пустота. Моят въпрос е дали тази пустота, липсата на посока, неудовлетвореност са плод на липса на духовен капацитет или са повече в резултат на изхабяване поради напрежение в работата, натягане, стремеж да се реализират и утвърдят? 

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: Думата "пустота", ако съм я употребил в този текст, е в контекста на човек, който по-скоро усеща пропуснати възможности да осъществи духовния си потенциал. Но такова нещо е имало винаги, започвайки от Гогол, минавайки през Кафка, та чак до съвременните автори. Достоевски е казал: пак провалих великия замисъл и нищо не се случи от това, което си мислех, че ще стане. Любима ми е мисълта на един руски художник, не много известен, но за мен гениален - Павел Филонов. Когато го питат за една картина как е успял да постигне такъв забележителен резултат, той отговаря: и тази моя картина е гробище на добрия замисъл, на добрите ми желания и амбиции. Тоест човек, който се самонаслаждава и смята, че е постигнал нещо, явно не е съвсем духовен човек. Винаги е провал. Каквото и да прави човек, в крайна сметка съзерцава пропуснатото, съзерцава липсите. Това са много интелигентни хора с много висок потенциал, който те считат, че не осъществяват. Този вътрешен кризис винаги го има при умните хора.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Добре, но защо им липсва състрадание?

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: Това е, мисля, някакъв проблем на нашето време. Ето, днес какво се случва: петдесет души са били застреляни в Нова Зеландия. Да, ние абстрактно съчувстваме на тези хора, но какво ще направим - нищо. Просто ще гледаме следващата емисия новини или, така да се каже, ще се разсеем от това, което се е случило. Добре, това е станало на другия край на света, но има неща, които се случват много близо - някак си в социалните мрежи ни развълнува повик за помощ, казваме си: абе, един и двама ли са, на кой да помогне по-напред човек - и пак се намира някакво извинение да не се задействаме и да не съпреживеем. Може би говоря за себе си, може би вие сте много по-съпричастни.

РЕПЛИКА: Проблемът е в емпатията.

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: Да, това е думата, която се употребява и която ние, абстрактно като че ли я разбираме, но конкретно рядко я практикуваме, рядко я използваме в ежедневното си действо с другия човек. Аз съм от малък град, роден съм в Димитровград, даже живях и на село като малко дете. Идвайки в големия град, аз не можех да се науча да си заключвам жилището, защото на село никога не заключват.

ЗЛАТНА КОСТОВА: То и в големия град доста дълго време не заключваха.

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: Така беше. След това през годините ходих по проекти. Бях в Северна Швеция, в едно малко селце, което се води градче, където не само че не заключват, просто няма такова нещо, където да се слага ключът (смях). Една жена имаше къща с двайсет и седем врати и приемаше артисти, абсолютно безвъзмездно, да рисуват, да пишат, кой каквото изкуство упражнява - да творят. И тя ми каза: в това е проблемът на нашето време - в момента хората схващат вратата като нещо, което не е отворено, за да дойдат хора и да общуват с останалите, а да се затвори и заключи. И добави: в нашето село предците ни не са сложили ключалки, не е имало нужда.

МИЛЕНА СТРАТИЕВА: Голяма част от героите са адвокати. Има и една такава нишка, свързана с правото, справедливостта, безпристрастното отсъждане. Да кажем няколко изречения и в тази връзка. 

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: Не знам дали съм компетентен да говоря по правни въпроси. Аз учих две години право, след което го зарязах.

МИЛЕНА СТРАТИЕВА: Не го знаех.

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: Имам този грях. Когато един адвокат професионално изпълнява задълженията си, влиза в много странен конфликт - конфликта на човек, който много добре разбира коя е правата и коя кривата страна, и професионалното му задължение да защитава някой изрод. Аз съм говорил много с мои бивши състуденти и колеги, които по странен начин се увличат в защитаването на такъв тип хора. Този конфликт води до невидими натрупващи се поражения в психиката на човека. Такъв е и един от конфликтите на героите: това, че лъжат, че заемат позиция, която е крайно неморална и неетична, води до натрупване и до промени в личния им живот. Политиците, предполагам също са такива.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Да, но в правото всеки има право на защита и това е морален дълг на адвоката.

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: Да, така е. Казусът напоследък беше: ако адвокат разбере за факт, който е престъпление, трябва ли да го сподели или трябва да запази тайната на клиента си. Много интересен въпрос.

ЗЛАТНА КОСТОВА: Има нещо много общо между професията на актьора и професията на адвоката. Те често трябва да защитават героя си.

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: Но докато артистът знае, че това е за два часа, и то наужким...

ЗЛАТНА КОСТОВА: Така е (смее се).

МИЛЕНА СТРАТИЕВА: И после има почивка от това, малко или много.

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: А при един по-наивен човек като нашата героиня, която счита, че правото е едва ли не божествено дадено ни и някои хора са поели моралния ангажимент почти като свещеници да упражняват това божествено право и да въздават, и да отсъждат, това може да доведе до голяма вътрешна травма, драма и до фатален изход, както става с нея. На единия от героите му се случва неизбежното, защото е повярвал, че тази система ще го защити, че правото не е просто две страни да бъдат в състояние да наемат по-добър или по-лош адвокат, но че има един съдник, който е обективен и почти божествен, а това не е вярно, както всички знаем.

МИЛЕНА СТРАТИЕВА: Имаме ли последни въпроси, преди да дадем възможност на екипа да се види за последно с актьорите преди срещата им с публиката.

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: Е, сега пък за последно! (Смях.) Ще си простим и ние някой ден. (Смях.)

МИЛЕНА СТРАТИЕВА: На добър час на целия екип.

НЕДЯЛКО ДЕЛЧЕВ: Мерси.

МИЛЕНА СТРАТИЕВА: Благодарим за вниманието.