"Спускане от връх Морган" - Народен театър "Иван Вазов"

Дата на публикуване: Apr 10, 2018 8:55:29 PM

СПУСКАНЕ ОТ ВРЪХ МОРГАН

от Артър Милър

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

Проведена преди първата репетиция - 17.01.2018

Премиера - 12.04.2018

КАТЯ ПОПЧЕВА: Добре дошли. Благодарим ви, че сте тук. Днес ще обявим началото на репетициите на нашия нов спектакъл "Спускане от връх Морган". Давам думата на режисьора Николай Ламбрев, за да представи екипа и началото на работата.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Едва ли е необходимо да представям Артър Милър като драматург, писател, и изобщо човек на голямото изкуство. Доста постановки са осъществени по негови пиеси. В Народния театър през последните години са правени "Цената" и "Смъртта на търговския пътник". Днешното заглавие, с което се надяваме да занимаем публиката, е "Спускане от връх Морган". Това е една от последните пиеси на Артър Милър, писана в началото на деветдесетте години. Върху този текст започваме работа. Чайка Петрушева е сценограф и костюмограф, мултимедия - Иван Москов и Полина Герасимова. В центъра на проекта е Валентин Ганев като главен персонаж в пиесата. Около него се развива историята. Партнират му: Параскева Джукелова, Ева Тепавичарова, Йосиф Шамли, Ева Данаилова, Илиана Коджабашева. Един текст, предизвикателен, интересен. Той би могъл да бъде основа за прекрасен телевизионен сериал. Защо? Защото става въпрос за един мъж с две жени. Темата е доста експлоатирана, но когато я свържеш с името на Артър Милър, си казваш: това не може да бъде обикновен сюжет с банални взаимоотношения на един мъж с две жени. Любопитното тук е, че когато човек е малко по-различен от онова, което всички трябва да бъдем в една система, в една матрица, когато той има по-свободни, не само въжделения, а и реализации и отношения към свободата на личността, тогава винаги възникват не само комедийни, но и доста драматични ситуации, в които личността трябва да прояви и да защити себе си по линията на избора. Тук не става въпрос да избереш една жена и да зачеркнеш друга. Въпросът е да избереш едно битие, в което личността ти трябва да реализира един твой свят, защитим не само в самия себе си, но и като пространство, което другите биха могли да разберат, влизайки в него. Тоест да си позволят да мислят, че човек може да прекрачи границата на задължителното лицемерие, в което системата някак си вкарва всички. Аз поддържам тезата на някои по-велики философи, че лицемерието е основния закон, който съществува в нашия свят. Лицемерието, разбира се, не в този дребен, лисичи, смисъл, а в измерението на това, че истината винаги е оспорима. За да я кажеш, ти трябва да кажеш още няколко изречения. Това се отнася и за личния живот, и за обществения, и за политиката. Нашият герой - бъдещото изпълнение на сцената на Валентин Ганев, се изправя пред този избор: мога ли да бъда свободен дотолкова, че да защитя себе си като личен избор, като си задам въпроса: какво значи да бъдеш щастлив днес и доколко този мой избор може да се подчини на общото статукво? Това е и нашият въпрос - въпросът на творческия екип, с който започваме тази работа, и в който ще се опитаме да предизвикаме и нашия зрител днес тук, в BG ситуацията: доколко свободата на личния избор е съизмерима със свободата на общото статукво? И така, да си пожелаем на добър час. Мога да кажа няколко думи и за сюжета: един реализирал се мъж, между петдесетте и шестдесетте, катастрофира и попадайки в болницата в критично състояние, се оказва (на свиждането на най-близките му хора), че има не една, а две съпруги, от които има и деца. Двете жени с изненада откриват, че той в продължение на години е водил двойнствен живот, в който обаче те, заедно с децата, са били щастливи. Оттук произлиза големият проблем. Нямало е разправии, нямало е караници с брадва и секири: махни се оттук, напусни дома и дай парите, а просто едно двойно щастие, в което две семейства са съществували. И оттук започва голямата комедия или трагедия, може би, на този живот. В крайна сметка всичко се обобщава така: комедията на живота е тази, в която всички по някакъв начин нагазваме. Обаче едни си мокрят само подметките, докато други затъват до коленете. Оказва се, че стремежът да защитиш себе си в днешния свят е едно изпитание, пред което трябва да сведем глави. Дай боже на всеки.

В. Ганев, П. Джукелова, Ч. Петрушева, Н. Ламбрев, Е. Тепавичарова, Й. Шамли

Снимка: T-now

РУМЕН СПАСОВ: Очевидно става дума за силна драматургия. Въпросът ми е дали е променено нещо в оригиналния текст на пиесата и дали има някакви специални подавки от страна на автора към това как да изглежда сцената?

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Съществува понятието сценичен вариант. То включва в себе си определени ограничения по линията на текста, който трябва да бъде поднесен на нашата публика на базата на това как човек го възприема днес. Има определени неща, които са съкратени, с цел да бъде по-лесно разбираемо, да бъде в контекста на съвременния ден. Тоест текстът е запазен в неговия оригинал и в допустима степен леко съкратен на места, разбира се, с уважение към авторските права. Без импровизации. Все пак Артър Милър е Артър Милър, нали? Един човек, който ни респектира с онова, което ни предоставя. 

РУМЕН СПАСОВ: А сценографията?

ЧАЙКА ПЕТРУШЕВА: Пиесата е ситуирана в болнична среда. В съзнанието на героя, който се намира в болницата след катастрофата, изникват много спомени. Има и възпроизвеждане на случки в съзнанието на другите герои по отношение на неговия двойнствен живот. Едната жена е била страшно щастлива, докато другата е раждала. Правят се някакви такива възстановки на събитията. Всичко се случва в едно или друго съзнание, без претенции за някакво действие. Но тук идва на помощ мултимедията, която не е някаква самоцел, като че ли в днешно време не може да има спектакъл без мултимедия. Задачата й е да помогне точно в посока на възпроизвеждане на тези минали събития, които се разискват в пиесата.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Най-важното нещо, което има значение за мен, е работата с актьорите. В крайна сметка театърът се събира в онова, което актьорът излъчва от сцената. В случая това е един терен за работа, за изследване как това се прави, а не просто да създадем един арт продукт. Искаме да се занимаем с нашата работа, да нарисуваме нещо във въздуха чрез нашите чувства, с някакви мисли да създадем едни пространства, в които ние самите да проявим собствените си усещания за нещото, в което е смисълът на нашето изкуство. Ние никога не знаем какво точно ще постигнем. Имаме някаква цел, някаква мишена, но театърът е нещо, което съществува днес, а утре го няма. Ние изграждаме именно този процес - днес, утре, докато достигнем до срещата с публиката - създаваме едни вариации, едни рисунки във въздуха, които искаме да запечатим с нашата професия. Ето, това е смисълът. И когато тази възможност е на базата на такъв един провокативен текст, на такъв един автор, отговорността и въображението ни - съновиденията ни, са много по-активни. И аз вярвам, че ще успеем да пресъздадем тази лъжа, която ни се дава от автора, тази негова лудост, в която днес влизаме, ще съградим всичко това в една енергийна форма, с която да провокираме публиката. Казах и на актьорите: това е нещо, което можем да видим в много сериали - един мъж с две жени. Обаче не това е същността, не това искаме да разкажем. Искаме да разкажем нещо, с което да настъпим някого по обувките, колкото и скъпи да са те, и да му кажем: добре де, ти можеш ли да направиш това, можеш ли да си позволиш това нещо? Имаш ли това пространство в душата си и кой изобщо ще ти повярва, ако кажеш, че така можеш и искаш да живееш с една душа, за която, примерно, Достоевски говори в "Бели нощи"? 

ПЕНКА МОМЧИЛОВА: Може ли актьорите да кажат по няколко думи: кой кой е и как се чувстват в ролите си?

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Те сега започват репетиции.

ПЕНКА МОМЧИЛОВА: В смисъл, дали вече мислят за това.

ВАЛЕНТИН ГАНЕВ: Ники каза кой съм аз. Разбира се, много е неловко да говориш за един човек, когото се надявам да моделираме три месеца.

РЕПЛИКА: Да се запознаеш с него!

ВАЛЕНТИН ГАНЕВ: Да, и аз, като лек фаталист, предпочитам да не говоря много за него, а освен това не го и познавам. Тоест сега се опитваме да напипаме кои са тези хора, какви са техните валенции, какво произтича от сблъсъка на всеки с всеки. На една драматургия това е интересното: имаме някакъв човек, за когото всички си мислят, че е еди-какъв си, но той пресича своя път с други хора, които също си мислят, че са еди-какви си, и от този сблъсък се поражда някакво трето качество. Любопитното в тази драматургия, а и във всяка голяма драматургия, е, че е нееднозначна, и нашия текст, който е превод на Любов Костова, ни предоставя много богати и интересни възможности: актьорски, театрални и жанрови (за мен рядко срещани именно с тази пиеса). Тоест тук нямаме ситуационна комедия, тук авторът като че ли води за носа зрителите и ги вкарва от един жанр в друг, и не е ясно за комедия или за трагедия става дума. За трагикомедия.

ПАРАСКЕВА ДЖУКЕЛОВА: Аз играя едната от съпругите. От нашия брак имаме ето това прекрасно момиче - Ева Данаилова го изпълнява (смях). Няма да обяснявам каква е моята героиня. Само мога да кажа, че с Ники Ламбрев за трети път се срещаме в театъра и нашата работа винаги е била много приятна и успешна. С Вальо отдавна не сме работили. Така че за мен е изключително интересно и приятно да сме в този екип всички тук.

ЙОСИФ ШАМЛИ: И за мен това също е трето участие в театрален проект с Ники. И в трите съм участвал с Параскева. Работих и в сериала, който Ники направи преди години - "Църква за вълци". Без никакво колебание съм се втурнал в този проект, защото познавам Ники и ми е интересна работата с него. Още повече, че и авторът е много интересен.

ИЛИАНА КОДЖАБАШЕВА: На мен ми е първа работа с Ники Ламбрев и съм много щастлива. Но пък ми е третата съпруга, която репетирам за сезона (смях). Радвам се, че тази роля обогатява палитрата от съпруги в биографията ми. Малко по-различна е, макар и на първо четене, и съм сигурна, че ми предстои вълнуващо търсене в този образ.

ЕВА ТЕПАВИЧАРОВА: Аз също благодаря, че съм част от екипа. Ще играя медицинската сестра. Това е втората медицинска сестра, която играя в този театър (бурен смях). Явно така ме възприемат - всеотдайна, отдаваща се жена. Мисля, че ще стане интересно. От това, което виждам след двете срещи за прочитане на текста, няма да се занимаваме с осъждане и създаване на оценка, а по-скоро с дързостта на човека да се осмели да води такъв двоен живот. Което, струва ми се, е интересно.

РЕПЛИКА: И опасно.

ЕВА ТЕПАВИЧАРОВА: Да, да се движиш по ръба, да се спускаш от върха.

ЕВА ДАНАИЛОВА: Аз съм дъщерята. За пръв път ще работя с повечето колеги, но всички са ми много симпатични: и авторът, и героите, и екипа. Мисля, че ще ми бъде много приятно, надявам се и за публиката да е ОК.

ВЪПРОС: Кога да чакаме премиера?

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Когато го направим (смях).

РЕПЛИКА: Без срокове?

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Някъде около Великден, живот и здраве. Преди или след, това ще бъде уточнено в зависимост от движението на театралната програма.

ВАЛЕНТИН ГАНЕВ: Ще разпънем героя около Великден!

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Себе си ще разпънем!

РУМЕН СПАСОВ: Само още един въпрос, ако позволите. Понеже сме университетско радио "Алма Матер-Класик ФM" и музиката е много специално нещо за нас, забелязвам, че тя се подценява. Ще има ли оригинална музика, как ще изглежда звуковата среда в представлението ви?

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Аз в последно време, и в случая, се занимавам с т.нар. музикална картина, която ще ползва различни неща - и написани, и готови - в контекста, както се казва, на личното ми усещане. За мен музиката винаги е имала огромно значение, но в случая ще бъде музикална картина - нещо, което тепърва ще бъде изграждано от самия мен. Няма да бъде ангажиран конкретен композитор, поради егото на режисьора, който иска всичко да бъде...

РЕПЛИКА: Под контрол.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Това го казвам на шега, но имам самочувствието, занимавайки се с музика от малък, че мога да си позволя подобни неща.

КАТЯ ПОПЧЕВА: Колеги, благодарим ви. След като уточнихме съпругите, децата и медицинските сестри, ще продължим да държим връзка до премиерата.