"Мизантроп" - Народен театър "Иван Вазов"

Творчески състав:

постановка - Росица Обрешкова

сценография и костюми - Елена Иванова

хореография - Мила Искренова

музикална картина - Сашо Младенов

превод - Кирил Кадийски

                                                                                                                  фотограф: Атанас Кънчев

участват: Иван Юруков, Сава Драгунчев, Теодор Елмазов, Илиана Коджабашева, Параскева Джукелова, Цветомира Даскалова, Христо Терзиев, Калин Яворов, Кристиан Димитров, Зафир Раджаб, Красимир Митов

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

26.02.2010

СВЕТЛАНА ПАНЧЕВА: Добре дошли на седмата за сезона премиера на Народния театър - „Мизантроп“ от Жан-Батист Молиер. Това, което мога да ви кажа, е, че „Мизантроп“ определено е една от най-сложните и най-малкото една от пиесите на Молиер с най-сложна съдба. В Народния театър тази постановка, която е дело на Росица Обрешкова, нашата режисьорка, е втора в цялата сто и вече повече от стогодишна история на театъра. „Мизантроп“ е поставен един-единствен път през 1907 година на сцената на Народния театър от тогавашния главен режисьор Йозеф Шмаха, като двете централни мъжки роли - на Алцест и на Филинт, са изпълнявали големите актьори, които вече и по това време са били достатъчно известни и значителни като фигури: Алцест - Кръстьо Сарафов и Филинт - Сава Огнянов.

РЕПЛИКА: Сериозно наследство!

СВЕТЛАНА ПАНЧЕВА: Да, много сериозно е наследството, действително - това нарочно не съм го казала на актьорите, за да не се стряскат, защото срещата им с Молиер и с неговия текст, и то точно на „Мизантроп“, е достатъчно сериозно предизвикателство - първо за всички актьори, и второ за режисьора, който поема предизвикателството да постави тази сложна пиеса. Така че наистина тази информация си я спестих, казвам я сега само за вас. Действително това е една от най-необичайните пиеси на Молиер, обявена доста след премиерата й за една от класическите, високи комедии на Молиер. Обикновено критиците и историците на театъра подреждат тази пиеса наред с „Тартюф“ и „Дон Жуан“. Пиесата е сравнително рядко поставяна във времето на Молиер. Има един анекдот, сравнително забавен: Молиер поставя в Пале Роял, както обикновено, тази своя пиеса през юни 1666 година. Публиката, очаквайки класическа молиерова комедия, фарс или нещо много забавно, в началото - поне по свидетелствата на съвременниците - доста студено и стреснато приема този текст, защото той не е откровено смешен, не е комедия, не е фарс, но след това пиесата има своя успех - някъде след десетото представление публиката се убеждава, че „Мизантроп“ е една велика творба, която има сериозно общочовешко значение. Обаче от чисто театрална гледна точка, първите представления на Молиер, приети твърде хладно, карат автора на бърза ръка да напише една хубава комедия, която да донесе повече публика и повече пари на трупата. И той буквално за две седмици написва „Лекар по неволя“, за да се спаси от предстоящ финансов проблем. Но така или иначе „Мизантроп“ намира своя път към публиката и към обществото и до края на царуването на Луи ХIV, пиесата е изиграна двеста пъти само в Париж, което е свидетелство за успеха и за стойността на тази пиеса. Любопитно е също, че Алцест е една от ролите, която е играна от самия Молиер, което също е предизвикало, по спомени на съвременниците, леко учудване, защото самият Молиер, бидейки блестящ актьор, но с доста ограничени възможности - той бил нисичък, много тъмнокос, черноок, леко прегърбен, страдал от скороговорка, е по-скоро комедиен персонаж - неговите роли са били предимно ролите на Сганарел, на смешните герои, и изведнъж той се изправя в една такава драматична и дори на места трагична роля, каквато е ролята на Алцест, но успехът е сигурен... Така че след 1907 година нашият театър се обръща отново към този текст. Той е направен на камерна сцена от един изцяло млад екип. Ще видите в постановката, освен че Росица Обрешкова като режисьор е млада, всички роли се изпълняват от най-младите актьори на театъра. Това също беше едно сериозно предизвикателство - млади хора от началото на ХХI век да влязат в тематиката, в проблематиката и в текста на Молиер, който в течение на работата - мисля, че Роси може да разкаже по-подробно за това - се оказа с много скрити капани, неясноти, предизвикателства - чисто човешки, чисто актьорски, чисто режисьорски, ако щете. Но така или иначе се стигна до един добър резултат, който, надявам се, вие ще видите с удоволствие. Сега давам думата на Роси Обрешкова, ако има нещо да каже, и, разбира се, после, ако вие искате нещо да питате, заповядайте.

РОСИЦА ОБРЕШКОВА: Аз какво да кажа...?

СВЕТЛАНА ПАНЧЕВА: Защо Молиер, тук и сега? (Смях.) Класическо клише.

РОСИЦА ОБРЕШКОВА: Всъщност на мен ми се искаше да поканя господин Молиер за главната роля, но той за жалост не ми вдигна телефона и трябваше да се осъществи връзката по друг начин. Тя накрая се установи през текста. Защо Молиер - това е труден въпрос. Всъщност това е първият ми сблъсък с толкова мощен и сериозен автор, и такова голямо предизвикателство за мен, за екипа ни, за цялата трупа от тези, мъчещи се с мерената реч хора. Поех този риск, защото за пръв път в България се появи един нов превод на Молиер, който ни дава възможност да разполагаме с един театрален - от чисто драматургична гледна точка, много по-действен, много по-бърз, наистина прекрасен текст. И да си призная, благодарение на господин Кадийски и на това, което той ни е дал вече като превод на Молиер...

СВЕТЛАНА ПАНЧЕВА: Господин Кадийски, ако обичате, не си тръгвайте точно сега... Той не ни чу.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Киро-о!

СВЕТЛАНА ПАНЧЕВА: Тъкмо щях да ви прекъсна и да кажа, че Кирил Кадийски присъства, но не знам защо реши да си тръгне точно в тоя момент.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Тръгна ли си?

СВЕТЛАНА ПАНЧЕВА: Да, тръгна си.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Боже, боже, няма почивен ден.

РОСИЦА ОБРЕШКОВА: Аз наистина не се шегувам, предполагам благодарение на този превод, пиесата се чете на един дъх. Тя звучи съвсем съвременно, много силно, актьорите вече не срещат това затруднение да се борят с тези еквилибристични текстове, каквито са били навремето, така че наистина благодаря на господина, който за жалост си отиде. Ние не се познаваме лично с него...

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Може би защото сутринта по Националната телевизия лично ти го нарече Христо Кадийски и човекът се е обидил.

СВЕТЛАНА ПАНЧЕВА: Едва ли толкова се е обидил.

РОСИЦА ОБРЕШКОВА: Не, Христо Терзиев (актьор от трупата - б.р.).

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Христо Кадийски го нарече, вместо Кирил. Лично аз те чух с очите си и го видях с ушите си (смях).

РОСИЦА ОБРЕШКОВА: Явно съм ги премесила, аз веднъж се пошегувах по този начин... Какво друго да ви кажа за актьорите? Това, което им предстои, е възможно най-тежкото изпитание. Този път актрисата ми пак е физически слабичка, така че (обръща се към Красимира Василева) внимавай! (Смее се.)

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Да, но онази беше слаба като възможности, театрални.

РОСИЦА ОБРЕШКОВА: Аз се пошегувах в случая. Надявам се наистина тия деца да успеят да се преборят и да докажат, че мястото им е в този театър. Не им е лека задачата, пак повтарям. Зад тях стои един голям учител и мисля, че той им дава куража и смелостта да се преборят. Това е професор Стефан Данаилов - повечето са негови студенти... Ами, ако искате, да ми зададете някакви въпроси, защото аз не съм от най-многословните хора и, така, не обичам да се оливам с думи, току-виж съм прекалила... Но, дето се вика, пиесата е „добро свидетелство за днешните ни нрави“ - по думите на господин Алцест, така че този паралел ще го прочетете сами.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Роси, ти наистина си доста млада, но не знам, гредала ли си „Мизантроп“ на Гройс в Централния куклен театър и в Пловдив?

РОСИЦА ОБРЕШКОВА: Аз все пак изчислих, че не ми е било възможно...

СВЕТЛАНА ПАНЧЕВА: Няма как.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Няма възможност, да.

РОСИЦА ОБРЕШКОВА: Разбира се, прочетох...

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Не, понеже това е етапна постановка на Любен Гройс на „Мизантроп“ в българския театър.

РОСИЦА ОБРЕШКОВА: Аз прочетох всичко това, което Любен Гройс ни завеща, защото неговите разработки, и особено на тази пиеса „Мизантроп“, са прекрасни. Да си призная, дори се възползвах от това, което той ни е дал като база, от неговия действен анализ, от предложенията, които дава, и, разбира се, това изискване да си доста по-дързък. Малко се притесних в началото, но после си казах - какво да правиш.

СВЕТЛАНА ПАНЧЕВА: Но не, той точно това казва, че за да поставиш Молиер, трябва да бъдеш млад и дързък, което е...

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: ... в случая прелестно.

СВЕТЛАНА ПАНЧЕВА: ... достатъчно.

РОСИЦА ОБРЕШКОВА: Може би „млад и безразсъден“ е по-скоро в случая, но нищо.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Мен, ако нещо ме впечатлява от това, което ти говориш, то е, че младите трябвало да се преборят с мерената реч, което за мен просто е несъстоятелно, имайки предвид, че те завършват висша театрална академия. Какво значи те да се преборят с мерена реч? Това просто е... те трябва да могат моментално да се справят с мерената реч.

СВЕТЛАНА ПАНЧЕВА: Трябва, ама...

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Хм, не знам... След като не могат да говорят в мерена реч, не знам за какви актьори става дума.

РОСИЦА ОБРЕШКОВА: Ама никой не е казал, че те не могат, казах, че те са се преборили.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Да де, борят се (смее се).

СВЕТЛАНА ПАНЧЕВА: Във всички случаи това е едно предизвикателство.

РОСИЦА ОБРЕШКОВА: Все пак, извинете, но в българския театър доста добре се позабрави мерената реч. Всъщност за мен тя е възможно най-театралната, цялата тази претенция, която има в това да не се говори ежедневно, а да се говори от висотата на сцената, и да се говори с абсолютно театрален език, си е нещо уникално и няма какво да спорим. Аз затова съм казала в кръга на шегата, че се борят - с всеки един текст един актьор се бори като в схватка на титани. Това ми е пределно ясно - той да бъде съживен, да бъде истински и нещо, което е било написано преди столетия, да бъде истинско и днес и наистина да звучи от тяхно име. Сега, колкото и да е, това си е предизвикателство и аз мисля, че те се справиха доста добре. Това, разбира се, вие ще прецените... но недейте да мислите, че, така, борбата е безплодна. Напротив даже.

СВЕТЛАНА ПАНЧЕВА: Да, беше полезна. Освен всичко останало, аз си мисля, че може би, както казваха нашите професори в академията преди години, много рядко се пада вече удоволствието или предизвикателството, или трудността на актьора да се срещне с един класически текст, написан в мерена реч. Помислете колко са постановките с такова изискване и с такъв текст, така че това е проблем наистина.

РОСИЦА ОБРЕШКОВА: Главният актьор Иван Юруков беше толкова вдъхновен, че отиде до Лондон специално да гледа най-нашумелия спектакъл, който се играе там в момента (осъвременена версия на „Мизантроп“ - б.р.) - с Кийра Найтли, и изобщо с доста звездна група актьори, и всъщност дойде абсолютно втрещен, защото господа англичаните си бяха пренаписали Молиер, унищожавайки първо мерената реч, правейки го в лек бял стих и абсолютно измествайки това, което Молиер е написал. Те, разбира се, твърдят, че това е далеч по-добрата постановка. Ние все пак тук сме достатъчно доверени на автора и наистина, колкото и да е, тази среща с Молиер, си е среща с Молиер, а не с някаква наша далечна представа или с това, подигравателно да кажеш: той в края на краищата е нещо, което... някакъв французин там... - както явно са се отнесли англичаните.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: А тази яркоцветност на сценографията, на костюмите, тя в съмишленичество с Елена Иванова ли е създадена, заедно с режисурата, или просто това е конкретна идея на сценографката?

РОСИЦА ОБРЕШКОВА: Вижте, аз...

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Щото ми се вижда, че са прекалено ярки костюмите, хвърлят се в очи, като, така, разнобой на цветове.

РОСИЦА ОБРЕШКОВА: Не, напротив...

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: ... оранжево, червено, синьо...

РОСИЦА ОБРЕШКОВА: Представлението има цвят, но все пак то се развива в един сив декор - затова си позволихме малко повече да наблегнем върху цвят в костюмите. Не мисля, че е дисбалансирано, не мисля, че е прекалено. Но това вече вие ще кажете, аз смятам, че Елена Иванова не е случаен сценограф, това е един човек, който изключително много харесва Молиер, обича Молиер и това, което направи е невероятно красиво, както, разбира се, и хореографията на Мила Искренова.

ИРИНА ГИГОВА: Нещо повече за работата ви с Иван Юруков. Той играеше главната роля и в предишния ви спектакъл в Народния театър. Защо избрахте пак него за главната роля?

РОСИЦА ОБРЕШКОВА: Ами вижте, всъщност ние се срещаме след години с Иван, и аз заварих един, така, възмъжал, пораснал, и като актьор, и като човек Иван Юруков - в смисъл, бях прекрасно изненадана. Ние вече работихме съвсем заедно, едновременно някак си в това нещо и, как да ви кажа, работата ми с него беше изключително по посока на това, че някак си тичахме заедно в тая права. За мен беше приятно да видя това порастване на този човек, на този актьор, който според мен вече е на съвсем друго равнище от това, което ние правихме в „Патриция“ („Лека нощ, Патриция“ от Алдо де Бенедети - б.р.) или в „Роберто Зуко“, защото всъщност това е третата ми среща с него като главен персонаж. Естествено аз избрах него, тъй като това е много тежка пиеса, няма какво да си говорим, а все пак за мен е важно да имаш пълно доверие в човека, който ще пътува с тебе на това голямо пътешествие, каквото е класическият текст, каквото е „Мизантроп“. И затова всъщност мисля, че ние с него имаме пълно доверие един към друг и постигнахме достатъчно.

СВЕТЛАНА ПАНЧЕВА: Заповядайте, ако имате други въпроси... Актьорите, както сами знаете, в момента наизустяват текстовете...

РЕПЛИКА: ... в стрес влизат в образите.

СВЕТЛАНА ПАНЧЕВА: В пълен стрес са със сигурност, така че няма как да бъдат сред нас, но ако искате нещо още да питате за тази постановка, заповядайте, сега е моментът... Ако нямате въпроси, мога да ви пожелая приятно гледане.