ВЕСТНИК "СТЪРШЕЛ" НА 2 х 35

Дата на публикуване: Feb 25, 2016 3:21:47 PM

ЮБИЛЕЙНА ВЕЧЕР

Клуб "Перото" - НДК

24.02.2016

На Читателя – с любов

Слово на Михаил Вешим,

главен редактор на “Стършел”,

по повод 70-тата годишнина на вестника

      Виждал съм преди време една карикатура на корицата на английския “Пънч”. Двама редактори на хумористичното издание гледат през прозореца как долу по улицата минава погребение. “Дано не е наш читател!” – казва замислено единият редактор.

     Такива времена дойдоха и у нас: да се борим за всеки читател и да страдаме, когато го загубим.

     За него, читателя, направил бих всичко. Но има моменти (такива са юбилеите), когато и на редактора е позволено да си каже мнението за читателите.

     През тия години съм срещал какви ли не хора, които разлистват страниците на “Стършел”. В първите месеци на демокрацията един запален фен ми довери: "Купувам си вашия вестник, докато чакам автобуса. Качвам се, разтварям го и когато някой почне да наднича зад рамото ми – му го подарявам. Слизам на следващата спирка и от будката купувам нов “Стършел”. Пак се качвам в рейса, пак го разтварям. Щом някой пътник се зачете – и на него му го подарявам с думите: ”Ето ти го, само тук пише истината!”. Случвало се е понякога, по пътя за работа, да купувам по десетина вестника и всичките ги раздавам. Защото съм абониран и го получавам вкъщи."

     Самият аз също съм придобил подобен рефлекс - щом се кача в градския транспорт, се оглеждам дали някой от пътниците е разтворил “Стършел”. Приближавам се, за да видя откъде почва четенето – от първата или от последната страница с вицовете. И къде, на карикатура или на текст, по лицето му ще се появи усмивка.

     Веднъж на площада в Банско видях един човек да седи на пейка и да чете “Стършел” с най-тъжна физиономия. Шумолеше със страниците, разгръщаше ги, пред очите му минаваха фейлетони и карикатури, епиграми и вицове, за които ние в редакцията си мислим, че са смешни, а пък този тъжен читател ставаше все по-кахърен - направо олицетворение на всемирната скръб. Боже, рекох си, какъв темерут! Такъв с какво да го разсмееш? Изведнъж по лицето на тъжния човек премина усмивка. Целият засия – ура! Приближих се на пръсти зад гърба му, за да видя какво в броя го разсмя. Човекът извади химикалка от вътрешния си джоб и попълни някаква дума в кръстословицата на 6-та страница. Дотогава бях противник на кръстословиците, но след тоя случай вече не съм – имат място във вестника, щом и те могат да направят щастлив някого.

     Навремето в едно интервю Христо Пелитев, най-дългогодишният главен редактор, обясни какво е обичан от читателите вестник: в който има завита варена кокошка, поръсена с червен пипер. Добре, че досега не ни се е налагало да предлагаме “Стършел” в комплект с варена кокошка, докато други вестници се продават по будките с дискове, с икони и с шишенца със светена вода.

     Преди години се случих на море в Созопол в компания, където имаше една особена жена - жена-историчка. Щом някой почнеше да бели картофи върху стар вестник, историчката се приближаваше, разчистваше с ръка обелките и се зачиташе във вестника.

     - Ама той е стар – опитвам се да обясня.

     - Точно затова – казва тя. – Ние, историците четем само стари вестници, новите не са ни интересни.

     Има и такива ревностни читатели на “Стършел”, които събират поредните ни броеве, подвързват ги в течения и пак си ги отварят след време. Всички те не може да са историци, явно са любители на хумора. Значи хумористичният вестник, за разлика от другите газети, съдържа текстове и карикатури, които не остаряват – интересни са и след години. За “Стършел” не важи израза:”Абе, остави го – прочетен вестник!”, който е в сила за останалите газети.

     Е, срещат се и читатели от друга порода... Като в следния казармен случай:

     Вече работех в редакцията, но се наложи за две години да прекъсна - през 1983 ме взеха войник в Плевен. За късмет на нашия взвод се падна да охраняваме като караул Дисципа – това място, оградено с бодлива тел, е нещо средно между концлагер и затвор за войници и офицери, осъдени за катастрофи, бягства или побои. Не беше приятно заведение, а най-неприятното бе, че на мен, стършела, по душевна нагласа хуморист и хуманист, ми връчиха зареден автомат с инструкция: “Ако някой бяга, стреляш на месо!”.

     Заставах на пост, раздвоен като Датския принц: от една страна нямах никакво намерение да стрелям – та това бяха момчета на моите години. Но пък, ако не стрелям и някой избяга, ще ме вкарат на негово място. Добре, че не се случиха инциденти по време на мой караул, та не се наложи да правя избора да стрелям или да не стрелям!

     Веднъж ме пратиха да пазя група дисципаджии, които работеха близо до оградата. Войничетата разваляха стара постройка и подреждаха гредите и тухлите, а аз трябваше да ги наблюдавам от десетина метра със зареден автомат, за да не решат да бягат. Те се опитват да ме заговорят, но аз мълча – забранено е да се говори с охраняваните. Ако някой тръгне да се приближава – трябва да го спра с команда или с изстрел.

     Както си работеха, един от тях – як, набит – тръгна към мен.

     - Стой! – викнах и вдигнах калашника. – На място!

     Той се закова. И проговори с тъничък, жалостив гласец:

     - Приятел, дай ми нещо за четене! От месеци не съм виждал вестник.

     В джоба на шинела си имах новия брой на “Стършел” – редакционната секретарка Сашка редовно ми го пращаше. Вестникът бе пристигнал същия ден, даже още не бях го чел. Но войникът ме гледаше трогателно като боливийско дете, че го съжалих. Заслужава човекът да разнообрази мрачната действителност с някоя смешка. Бръкнах в джоба на шинела и му хвърлих вестника. Той го грабна зарадван и мигновено му видях гърба – затича се към нужника като крайно нуждаещ се, сваляйки колана в движение. Е тогава ми се прииска да вдигна автомата и да пратя след него един откос. Щях да съм първият редактор в света, който е застрелял свой читател. Обратното го видяхме миналата година в Париж, недоволни читатели разстреляха редактори, но редактор гърмял по читател – засега няма. Защото читателят винаги има право!

     Благодаря на всички вас, читатели на “Стършел”, че сте тук тази вечер – само благодарение на вас и ние сме тук, вече 70 години!

Румен Белчев - горд председател на Бирената партия

и скромен управител на "Стършел"

Снимки: velyub (T-now)

Спомен за Татко Попов

(един от най-колоритните писатели-хумористи, Йордан Попов, главен редактор на "Стършел" в началото на демокрацията, който преди два месеца напусна този свят, но не и сърцата ни)

ПРОДАВАЧ НА БАНАНИ

     Йордан Попов чака Кръстьо Кръстев срещу галерията на ул. „Шипка” до сергия с плодове и зеленчуци. Кръстьо закъснява, но Йордан не нервничи.

     Продавачът от сергията го моли:

     - Извинете, господине, виждам, че не бързате, бихте ли застанали малко на моето място, а аз да отида до тоалетната...

     Йордан се съгласява и заема мястото зад кантара, при бананите, портокалите и грейпфрутите. Даже почва да се чуди, ако се появи клиент как да му премери от стоката.

     В този момент минава един поет, горд член на казионния Съюз на писателите.

     Поетът вижда Йордан зад сергията, но отминава безмълвно няколко метра.

     Изведнъж се обръща и изстрелва:

     - Ето докъде ви докара демокрацията!

Както се подразбира, срещата беше творчески осветена

НЕ ВЕСТНИК, А НАЧИН НА МИСЛЕНЕ

     „Що е „Стършел” свършил?” – този израз вече е влязъл в езика на българите като пример за добре свършена работа. Или пък за несвършена – в езика на политиците. Преди години от парламентарната трибуна един висок депутат (Жорж Ганчев) се провикна към против­ниците си: „Я да ви питам сега: що е „Стършел” свършил!”.

      Няма друг вестник, чието име да е станало част от живота на един народ. Не се получи нито с партийните хартиени пропагандатори отпреди четвърт век, не се получава и със сегашните жълтурчета – оцапаните гащи на уж свободната ни преса.

      Поколения наши сънародници пораснаха със „Стършел” – вестникът, който влизаше в българското семейство и се четеше от всички – от бабата и дядото до внучето и кучето. В едни години, когато пропагандаторите тръбяха за „успехите”, бодливият вестник критикуваше. Доколкото му позволяваха, разбира се... Но въпреки партийната цензура читателите намираха в него истини, казани с Езопов език, каквито нямаше другаде. Затова бе трудно да се абонираш – желаещите бяха много, а абонаментите не достигаха – на някои места вървяха заедно със съветските „Мурзилка” и „Колхозница”.

      В първите месеци на промените (преди появата на независими издания) „Стършел” бе единственият, който отразяваше коректно „пиянството на един народ”. Затова и тиражът му нарасна до фантастичните 500 хиляди екземпляра.

      По-късно нещата на вестникарските сергии се промениха – падна държавният монопол, появиха се нови издания, нови издатели. Езикът на пресата стана уличен, ганьовски, снимките се разголиха, текстовете се разлигавиха. Едни вест­никари заложиха на новините, каквито не са, други на клюката и интригата, трети на секса, на врачки, знахари и извънземни.

      „Стършел” обаче остана верен на бодливия си нрав. И на девиза си: „Опозиция на всяка власт, отпор на всяка тъпота”. Продължи да внимава за езика си – да е литературен български, различен от уличния жаргон. Страниците му се опазиха от разголени снимки и безвкусни карикатури, простотията и жълтенията бяха спирани още на вратата на редакцията. Вестникът не се поддаде на пазарната шумотевица, на стремежа за евтини печалби. Докато конкурентите се надпреварваха в гевезене, стършелите проявиха характер в отстояването на позициите си. В обърканото време на прехода десетки издания, между тях и хумористични, изгряха, пошумяха и изчезнаха, без да оставят и следа след себе си.

      А „Стършел” днес навършва почтените 70 години. Това е най-старият вестник в България, който е излизал без прекъсване и без да променя заглавието и нрава си.

      Събратята ни от бившите соцстрани отдавна изчезнаха – няма ги „Дикобраз” от Прага, „Шпилки” от Варшава, „Карузела” от Лодз, „Урзика” от Букурещ, „Остен” от Скопие, „Перец” от Киев. И руския „Крокодил” го няма даже, а в едни години се хвалеше с милионен тираж.

      Пък „Стършел” го има, за да поддържа жива българската традиция на писания хумор, започнала още със Славейковата „Гайда”, минала през Ботевите издания, през Алековите фейлетони, през Райко алексиевия „Щурец”.

      За тия 70 години в Гнездото на стършелите са работили десетки известни български писатели-хумористи и художници-карикатуристи. Не можем да изредим всички, защото все ще изпуснем някого. Стотици бяха и сътрудниците, които пишеха и рисуваха всяка седмица, за да даряват усмивки на читателите.

      На всички тях благодарим!

      Нашият незабравим колега Дамян Бегунов казваше, че „Стършел” не е просто вестник, а начин на мислене.

      Подобно нещо чуваме и днес от устата на наши читатели: всичко, което ние си мислим, вие го пишете!

      Затова юбилеят ни е общ - и на автори, и на читатели.

      Така заедно продължаваме и напред!

От ръководството

Васко Кръпката с нови луксозни кръпки и песни