ВЕЧЕР В ПАМЕТ НА ВИЛИ ЦАНКОВ

Дата на публикуване: Apr 01, 2015 2:11:20 AM

Иван Гранитски и Юлия Огнянова

Снимки: velyub (T-now)

ЮЛИЯ ОГНЯНОВА: Отидох в Париж след Вили. Когато французите разбраха, че една режисьорка е пристигнала от България, организираха среща с молба да им разкажа повече за него. Той ги беше впечатлил с аристократизма си. Качествата, които Вили притежаваше, много трудно се придобиват, трябва да са вродени. Ако се развият след това, правят много силно впечатление на всички наоколо. На тази среща се събраха около 30 човека парижани, водени от желанието да научат повече за Вили. Подобно нещо не ми се е случвало във Франция. Много българи са отивали там, но явно не са успели да събудят толкова силен интерес у французите. Това дава представа за Вили Цанков. Ако за него трябва да се каже нещо с една дума - той беше личност... и като че ли не беше българин. Притежаваше някакво достойнство, което имат и французите. Това им беше направило много силно впечатление и те ме питаха дали всички българи са такива. Аз им казах, че... (кратка пауза). Това исках да кажа. (Бурни аплодисменти.)

ЧАВДАР ДОБРЕВ: (...) Вили беше опозиционер. Той внасяше една нова култура, която органически не се вписваше в онова, което беше основния магистрален път на българския театър. Сравнявах го с големия руски режисьор Таиров, защото като него разглеждаше всички компоненти на театъра като равнопоставени: осветлението, музиката, актьора, художника. Всички те се подчиняваха на една воля - тази на режисьора. Таиров особено държи на жеста, на пластическия израз на идеите, на танцувалната стъпка, а Вили това го умееше. Той казваше, че изкуството е избор, подбор, синтез, т.е. то е форма. Обвиняваха го, че е празен формотворец, но не знаеха (аз тогава някои неща ги предусещах), но те не знаеха, че в същото време зад неговите доста екзотични фигури на сцената, бравурно поднесени, зад тази, бих казал, потискаща организираност на постановъчното единство се крият идеи. Той е един от първите, които блестящо показаха, че ние, още в социалистическото общество, значимо сме отчуждени или се отчуждаваме. Той показа голямата драма на българския народ, която се състои в това, че с падането под турско робство е унищожена българската аристокрация. В резултат на това ние лесно се приспособяваме, лесно се продаваме, лесно правим компромиси - винаги избираме оцеляването. Вили Цанков не избираше оцеляването като творец. (...) Той е класик на модернизма, на истинския модернизъм - не на сегашния, който обслужва масата и за който се плаща, а на модернизма, за който преследваха. (...) Смятам, че с всичко това Вили Цанков е безсмъртен.

Юлия Огнянова и Васил Стойчев

НАДЕЖДА СЕЙКОВА: (...) Не помня да е викнал, да е креснал, дори когато спореше вътрешно неистово, неговият спор беше интелигентен - никога шумен, скандалджийски. Той така се и бунтуваше. Помня негови бунтове срещу някои падения на проф. Дановски около психологическия театър, около съдържанието и формата, защото Вили като негов студент се грижеше и най-малкото нещо да има изящна и точна форма. Дановски казваше, че трябва да се тръгне преди всичко от съдържанието и смисъла, но Вили много тихо, но упорито, твърдеше, че формата също е нужна - прецизно да бъде измислена, за да разкрие съдържанието. (...) Когато бях ректор, предизвиках един разговор с него и го поканих да дойде тук като преподавател, но той каза: "С педагогиката трябва да се започне по-отрано." (...) В нашата памет, в театралната ни история, Вили Цанков ще остане като творец - философ и естет. Радвам се, че се познавах с него. (Аплодисменти.)

КИРИЛ ДОНЧЕВ: (...) Имах щастието заедно с него да направя дебют в киното и за късмет този дебют ("Между релсите" по сценарий на Свобода Бъчварова - б.р.) получи "Сребърният лъв на Сан Марко" на кинофестивала във Венеция. (...) Не е вярно, че Вили не правеше скандали. Аз съм спътник на репетициите...

РЕПЛИКА: Той беше аристократ.

КИРИЛ ДОНЧЕВ: Е, скандалджия аристократ (смях). Имаше един спектакъл в Театър "София", в който участваше Кирил Господинов. Двамата с Вили имаха търкания още от Бургас. Кирил пак почна да прави маймунджилъци. Вили седи на режисьорския ред и като кресна "Куче" (на Кирил Господинов му викаха "Куче"), стана целия морав, излезе от осмия ред, тръгна към сцената и аз имах чувството, че или ще получи инсулт, или ще утрепе Кирил Господинов. И в това състояние минава покрай мен, покланя се и ми казва учтиво "Здравей". (...) Когато правеше "Хамлет" (помагал съм му в две постановки - първата в Театър "София", втората във Варна), вечната му приказка беше: "Моля ти се, само не цигулки." Не обичаше струнни инструменти, освен ако не са екзотични. (...) С Иван Теофилов имахме щастието да бъдем оръжиеносци на режисьорите - спътници оръжиеносци. Вили имаше слабост към фехтовката и беше направил допълнение към скандалната си постановка "Сизиф и смъртта": след основния спектакъл цялата трупа играеше и фехтовален спектакъл. Иван Теофилов беше написал за този допълнителен спектакъл следния текст:

Под всяка легенда и всеки сонет

грижливо подписва се някой поет.

Аз съм смешник и на всичко се смея,

своите песни не пиша, а пея.

На Вили спектаклите пееха. (Аплодисменти.)

ЦВЕТАНА МАНЕВА: Имам една неосъществена, несбъдната мечта, и тя е, че в театъра не работих с Вили Цанков. Той обещаваше, но така се стичат нещата, че не всичко, което искаш, се случва. Има обаче три филма, които съм снимала с него. Това са "Сватбите на Йоан Асен", "Буна" и "Четвъртото измерение". В резултат на този опит, когато по-късно гледах постановки на Вили Цанков, ми стана ясно какво е битов реализъм и защо Вили е такъв, какъвто е: с невероятната си мяра на човешко взаимоотнасяне и стил, дори и в облеклото. Стана ми ясно какво значи да притежаваш естетическа съвест. И от този миг до ден-днешен първото нещо, което забелязвам, когато прожекторите осветят сцената, е, дали представлението, което предстои да видя, е естетически безсъвестно или съвестно. Затова до ден-днешен му благодаря. Всичко останало са подробности. Един друг режисьор ме научи колко е важно естетиката да ме съпътства, доколкото е възможно, дори когато се отпускам, дори когато съм насаме, защото все някога ще ми се случи да участвам в моноспектакъл - а там си сам и би трябвало да си привлекателен и в тази, както се казва, разпуснатост на самотата. Изпитвам някаква смесица от тъга, напрежение и омерзение. Защото идеята да се издават, почти да се възкресяват тези личности след един период от време, който според мен не свършва - това е четвърт век, ни кара да осъзнаем, че не сме ги споменавали достатъчно и сме се примирили. Не знам що за хора сме ние българите - като си погребваме мъртъвците, много искаме да се отървем и от духа им. След което се сещаме и се връщаме, но някак си вече е късно. Боя се, че те няма да ни се обаждат, колкото и да четем, колкото и да си спомняме. Това се случи за тези 25 години - погребахме духа. Веднъж Александър Фол ми каза, че има един шумерски надпис върху камък: "И настъпиха лоши времена, никой не чете, всички пишат, и децата не слушат родителите си". Ще издаваме, ще продължават хора да пишат, проблемът е кой ще чете. (Аплодисменти.)

Велимир Велев и Юлия Огнянова