Ще се измъкна ли някога?
Нур ал-Суси
И ето ме тук. Индикаторът на телефона показва, че батерията е наполовина празна. Безнадежден е случаят ми, понеже мрежата няма да реагира на упоритите опити да се обадя.
Този мобилен телефон ми е подарък за отличното завършване на гимназията – начинът татко да изрази безмерната си радост. Спомням си как ми напомни за моята мечта: „Ето, най-накрая. Ще те видя като лекар, както винаги съм мечтал, Саид. Най-сетне ще те видя!“
Предполагах, че от мен се очаква да продължа образованието си в някой чуждестранен университет, но изглежда съдбата бе решила друго. Самата идея да напусна страната и никога повече да не се върна не беше по вкуса за родителите ми. Те искаха да остана. Заради това нямах друг избор, освен да се запиша във факултета по медицина тук, в Газа. Ако трябва бъда честен, не беше толкова зле, колкото очаквах. Изобщо не. Онова, което вгорчаваше живота ни и го правеше труден за понасяне, бяха честите спирания на тока, кризата с цените на храните, постоянното затваряне на границите, заради което не можехме да пътуваме в чужбина, трудностите с транспорта и отчайващата борба за прехрана. Само това и нищо повече.
О, колко щастливи ми изглеждат онези дни в сравнение с днешните! Но няма значение, това няма да отнеме повече от още час.
Измина една година. Нашият дом попадна под обстрел. По къщата имаше частични поражения. Всъщност само една стая беше напълно разрушена. И моят баща се оказа именно в онази стая.
Измина година и аз все още се усамотявам в онази стая. Все още усещам миризмата на изгоряла плът.
Дори сега – тук, в моя затвор – я усещам.
Агонията ми е толкова голяма, че не може да бъде облекчена от сълзи. Не плаках за смъртта на баща ми.
Изведнъж се оказах единственият, способен да изкарва прехраната на семейството. Трябваше да потърся работа – каквато и да е работа. Неочаквано, това не отне много време, защото скоро някой изсъска в ухото ми:
– Ела и работи с мен, Саид. Никога няма да намериш по-добра работа от копаенето на тунели.
– Но...
– Без но. Плаща се двойно на това, което би намерил другаде. Гарантирано за цялата година. – каза човекът. – И ще ти викаме Доктора – добави той и се ухили.
Тъй като не можех да съвместявам следването и новата си работа, отказах се от медицинския университет.
Индикаторът на падналата батерия не спира да ме дразни.
Вдигайки благославящи ръце нагоре, майка ми се молеше за мен. Молеше се за мен, без да знае каква работа върша. Така или иначе тя не можеше да понася мисълта, че децата ѝ ще си лягат гладни. Нито пък аз.
Вземах такси до Рафах. Копаенето се извършваше под къщите до границата. Единственото нещо, за което си мислех, беше как тяло ми ще издържи да попадне в гроб, дълбок повече от 20 метра. Петдесетте шекела[1] в края на деня и торбите, които носех вкъщи, извикваха усмивки по лицата на майка ми, малките ми братя и сестра ми. Това правеше задачата по-лесна.
Започнахме да копаем. Вътре стана много задушно. Бяхме три екипа: първият копае, вторият изнася пясъка навън, а третият държи подпорните прътове. Въпреки че носех маска, пясъкът можеше да си проправи път през нея към устата ми, а пиенето на вода влошаваше нещата. Кашлях ли, кашлях. Колегите ми се смееха гърлено. „Скоро ще свикнеш с това, Докторе“, каза ми някой.
Не му обърнах внимание. Представих си морето, където преди прекарвах повечето си време, гмуркайки се; това беше едно от хобитата ми. Студена капка пот ме сепна, спускайки се по гърба ми. Дори тази капчица беше примесена с пясък.
Веднъж поисках да ги предупредя да не копаем толкова близо до морето. Но се въздържах. Тези копачи на тунели, не студенти по медицина, би трябвало да знаят по-добре. Задачата изглеждаше лесна, дори да отнемаше много пот, докато пясъкът не започна да пада от небето – от тъмното небе на тъмния тунел. Останах назад в края на тунела, за да държа подпорите.
Сега просто се чудя от колко време съм заседнал тук, в този тунел. Другарите ми излязоха и ме оставиха. Молитвите на майка не ми помогнаха. Тунелът пропадна над входа преди да успея да изляза.
Ще дойдат да ме измъкнат от тук, със сигурност.
Мобилният ми телефон издава затихващ звук, светлината му примигва.
Усещам как студ пронизва костите ми. Спазъм от болка. Усещам и как топлината на земята под стъпалата ми сякаш ме милва да заспя. На хоризонта, сякаш отдалеч, идва някаква светлина. Изглежда като да може да се докосне.
Химн. Сега чувам химн. Молитвата на мама. Гладният стомах на сестра ми. Миризмата на изгоряла плът. И вкусът на морската вода.
Преводач от английски език: Деница Видолова
Редактор: Огнян Касабов, Димитър Камбуров
[1] Шекел (бел. пр.) парична единица на държавата Израел, равнява се на около 50 ст. (2024 г.)