Небивала земя 

Тасним Хамуда

   Работата с тежки случаи отдавна беше станала част от живота ѝ. А смъртта се беше превърнала в нещо обичайно, в ежедневие. Огромните ѝ усилия и най-искрените ѝ благопожелания не бяха помогнали. Нито привързаността ѝ към пациентите. Беше решила да се отърси от имената, но не и от надеждата. Със сигурност не и от упоритата работа. Имената пораждат спомени. Имената пораждат привързаност. А тя определено не желаеше това. Не и отново. Но тя не можеше просто ей така да се отдели от тези малки прелитащи облачета. Не можеше просто да ги остави и да се премести в друга част на болницата, където лекуваха по-леките случаи, случаите, които не бяха безнадеждни. Знаеше само, че между нея и смъртта вече имаше тайнствена връзка. Вярваше, че е предопределена да се занимава със смъртта, да я гледа в очите и да я побеждава всекидневно. И всеки път се проваляше – проваляше  се с гръм и трясък.

   По-бързо, отколкото някой очакваше, по-бързо, отколкото тя бе в състояние да запомни имената им, смъртта кацаше в отделението, разперваше крила във всички посоки и ги прибираше в гнездото си. Седмица, две, най-много месец – и нови лица заменяха предишните. Подобни лица с различни имена споделяха една и съща съдба.

   Във всяко отделение имаше по седем души, които тя наричаше „момченце“ или „момиченце“. В девет часа всяка вечер тя минаваше на визитация. „Време е за инжекция, момченце“, казваше тя и го молеше да протегне ръката си, която едва докосваше. Беше се научила как да им отвлича вниманието, докато поставяше инжекциите на децата. Понякога се взираше в тавана или поглеждаше към вратата, която стоеше встрани от шестте останали легла, през които предстоеше да мине.

   Всеки път, когато стигнеше до последното легло, там лежеше едно и също малко момче, което я посрещаше с усмивка – може би най-трудното нещо, което беше в състояние да направи. „Време е за инжекцията ти, момченце“. То скриваше книга под възглавницата си и заспиваше след инжекцията. Тя оставаше там неловко в опит да зърне книгата. Момченцето пъхаше книгата още по-дълбоко под възглавницата. В продължение на два месеца тя правеше едно и също. Мъчно ѝ беше, че това мъниче трябваше да вижда как всички тези лица идват и си отиват. Мъчно ѝ беше, че му се налагаше да сменя приятелите си три или четири пъти – не че имаше избор. Щом приключеше с него, тя бързаше да излезе от отделението. Задачата ѝ за нощта беше изпълнена.

   На следващата сутрин тя отново се появи по спешност, тъй като в нейното отделение беше преместен друг малчуган. Вече са осмина, помисли си тя. В девет отново беше време за инжекции. Насинените ръце бяха изпънати. Полузатворените очи бяха вперени в тавана. И едно последно легло за проверка.

   Когато стигна до него, книгата този път лежеше отворена на гърдите му, остриганата му глава се опираше на ръба на възглавницата, той не се усмихваше. Тя седна почти неподвижна до него и вдигна книгата. Беше „Питър Пан“, приказката за момчето, което никога не пораства и прекарва безкрайното си детство на малкия остров Небивала земя, дом на забравените момчета. Тя върна книгата в малките му студени ръце с надеждата, че е довършил историята. „Спи спокойно, малко мом... малък Питър Пан“, промълви тя.

Превод от английски: Димитър Кенаров

Редактор: Огнян Касабов, Димитър Камбуров