Белези

От Ая Рабах

   Исках да остана сама и да избягам от всичко. Винаги съм мечтала да съм разцъфнало цвете, посипано с вълшебството на топлина и живот.

   Липсваха ми синът ми Салам и  дъщеря ми Хаят: Мир и Живот. Така и не разбрах как избрах да ги нарека така; сигурно съм се опитвала да се опълча на действителността, в която се появиха на бял свят.

   Навремето чувах как мама подвикваше от кухнята, докато смехът на братята ми огласяше цялата къща.

   И изведнъж всичко секна – мама, братята ми. Натрапчиви миризми бяха изпълвали дома ни. Слънчевите лъчи, сплетени като прозрачните криле на ангел хранител,  крепяха къщата. И после виждах само мрачен покой. Да, и покоят може да бъде мрачен.

   Все така ясно виждам бледото лице на мама, кръгло като месечина. „Толкова си себична“, ще ми рече отново и отново. Не знаех откъде идва това.

   Едва след злощастието ми хрумна: бях единствената оцеляла от семейството; бях пожелала живота единствено за себе си. Докато съм жива, ще трябва да трия тази дамга. Думите ѝ, че съм себична, бяха жигосани на челото ми.

   Където и да отидех, виковете на братята ми ме преследваха като тътен. Когато и да затворех очи, разчленените им тела нахлуваха в съня ми с ослепителен блясък. Телата им бяха засипани от бетонните останки на старата ни къща ведно със страховете и отчаянията им, а защо не и с попарените им надежди в този жесток свят.  Никой няма откъде да знае какви са били последните им мисли. Сега, когато ги няма, мога само да гадая дали са били мрачни или светли.

   Житните нивя зад къщата ни са все така осветени от стари, уморени спомени. Всичко е същото, освен начинът, по който ги виждам сега.

   – Това е земя на битки – казах на Хаят първия път, когато отново отидох там.  Задълго не можех да се примиря с ужасната истина, че съм единствената оцеляла от страшното клане.

   Беше един през нощта. Отпуснатите струни на въздуха ме обгръщаха като призраци. Попитах мама:

   – Ако ни се случи нещо лошо, какво да правя?

   – Бягай, съкровище!

   – Къде?

   – При Бога, при небесата Божии, скъпа.

   Усмихнах се.

   Думите на мама сякаш бяха взети от свещена книга. Тя беше тази, която се спаси, а не аз. Тя изчезна със зимния вятър като падащите листа на есента.

   Мама беше като светица в сянката на божия трон, колчем се наведеше да бере лавандула в задния двор. И тъй като се боях от тях – от похитителите на нашите земи – току ми напомняше: „Колкото повече човещината изчезва от душата на човека, толкова повече престъпления ще е способен да извърши той“. Мислех, че съм го забравила това, но когато ми се случи нещо – особено злина – винаги се сещам за някогашен съвет, мъдрост или предупреждение.

   Като ме събудиха в болницата, нямах нужда от подсказки, за да усетя, че съм различна. Обърнах се към сестрата и я попитах:

   – Ти истинска ли си?

   – Не се притеснявай. В болница си. Не си сериозно ранена. Всичко е наред.

   Обикновено в болниците чуваме неща, които вече знаем или от които се страхуваме. Виждах бялата и престилка и до ден днешен помня как ме натовариха в линейката, без да покриват лицето ми, както сториха с останалите от семейството ми. Щеше ми се да можех да ѝ кажа, че знам. Но запазих мълчание. Имах нужда само от прост отговор и някой да ме увери, че това е само сън и че всичко ще бъде наред, от отговор на ръба на абсолютната лъжа вместо от сурово достоверно свидетелство.

   Опитах се да се усмихна на сестрата, но не успях. Имах чувството, че на лицето ми има маска.

   – Това моето лице ли е? – попитах аз.

   – Това е просто повърхностна рана; Не се безпокой. Няма да усетиш и ще заздравее – успокои ме тя.

   Не исках да ми обяснява, защото тогава всичко ми изглеждаше банално. Вече нищо нямаше значение: нито лицето ми, нито бъдещето, нито дори войната, от която бях оцеляла и която ме научи какво значи загуба. Всъщност не исках раната ми да заздравява. Тази толкова явна дамга ми вършеше работа, за да ми напомня за онези, които загубиха живота си, за да оцелеят останалите. Този път не можах да избягам от срама си. А и не исках. Другите хора сигурно вече се възстановяваха от войната, помислих си. Почувствах сякаш Газа се бе превърнала в огромна болница, в която всички страдат.

   И до ден днешен съм благодарна на въздуха, който поде душата ми и я понесе над гори, планини и облаци, въздуха, който нежно повдигна ръката ми, за да се осмеля да докосна кървавия белег. Цялата рана беше покрита с мехури. Помислих си, че макар и всичко да изглежда спокойно, това е така само докато не се замислим. Тогава нахлуват страшните спомени.

   Бях се превърнала в момичето с белега.

   Гледката зад сина ми Салам беше съвършена като от стара картина и единствено циничната му усмивка разваляше симетрията. Това беше нещо странно, защото той по правило не ми се усмихваше. Леко докоснах парещия белег на лявата си буза. Той ме гледаше сякаш дебнешком. Зад него се простираха обширни поля с още зелена царевица, плъпнала сякаш от великолепието на рая. Исках да го накарам да се усмихне. Исках да го вместя като дете в идиличния пейзаж. Той не ме слушаше, състрадателният му поглед бе впит в трагичната история, сурово изписана връз бузата ми.

   – Прощавай, но искам да се усмихнеш за снимката, сине.

   – Не мога. Не понасям фотоапарати. Не понасям снимки.

   Излязох от стаята, не исках да му досаждам.

   – Мислиш ли, че историята се повтаря? – попита ме веднъж неочаквано учителката ми по история.

   Беше горещо и се потях. Едва дишах. Този въпрос ме цапардоса. Направи ме на парчета. Стоях, криейки бузата си – правех го винаги, когато бях център на внимание. После се разплаках. Плаках, докато спрях да усещам непоносимата жега; сякаш бях в мехур, в който не усещах нищо, освен дълбоко заровените си спомени. Всички в класа бяха стъписани от реакцията ми, аз също. Най-после учителката ми каза да си седна. Тогава проговорих:

   – Всички хора се превръщат в прах накрая, учителко. Мисля, че историята не се повтаря, но когато мислено се връщаме назад във времето, спомените вземат връх над настоящето и бъдещето. 

   Знаех колко е неискрен отговорът ми, защото това, за което всъщност си мислех, беше белегът на дясното рамо на мама.

   Учителката ми по история не прие отговора; тя вярваше, че светът трябва да е дисциплиниран и организиран, макар и това да означаваше безкрайна болка, която  толкова много хора щяха да понасят отново и отново. Трябва да призная, че с течение на времето се съгласих с моята учителка; историята винаги се повтаря, не непременно в същата форма, но причинявайки ни все същата уродливост.

   Докато отнемаше живота на всички от семейство ми един след друг, смъртта, надвесена над тялото ми, ме пощади. Не исках да ме подминава. Беше август и исках тялото ми да се стопи над подвижните пясъци. Защо ме пожали? Защо не ме заподозря и арестува? Защо отнесе Хаят, а мен остави?

   Тя не си отиде по време на война, но не беше и мир. Снаряд погуби семейството ми, а нелечима болест ми отне Хаят. Болестта проникна в тялото ѝ като куршум. Нямаше сбогувания, само почуда защо всичко трябваше да  се случи така.

   Виня белега си за всички беди. Той е като проклятие. Заради него се ожених за еднорък. Погледнеха ли ме, белегът караше децата да се ужасяват. Никой не харесва недъгавите, освен техният Създател.

   Болестта на дъщеря ми беше обявяване на война. Още преди да се разболее, вече виждаше смъртта във всичко.

   – Дървото идва. Дървото убива. Мразя дърветата. – повтаряше Хаят.

   Знаех, че тя има предвид войниците от новините, зелените им униформи, които се сливаха с дърветата. Не исках дъщеря ми да мрази природата, но тя беше упорита и настояваше, че виденията ѝ са верни.

   – Видях дървета да убиват; сигурна съм, мамо.

   Всичко това беше отдавна. Сега моето красиво, малко момиче се бе превърнало в прах, просветваща в глбините на сърцето ми. Не мога да си обясня защо виждах лика ѝ в лавандуловия цвят години след смъртта ѝ. Сигурно ми напомняше за мама, която толкова обичаше лавандула. За съжаление, образите на дъщеря ми и на майка ми се сбираха в общата рамка на загубата. Сега и двете са еднакво далече от мен.

   Не осъзнавах, че лавандулата е знак. Лавандулата беше знак.

   След като излязох от стаята на моя Салам, отидох до цветарския магазин, за да си купя букет лавандула. Този ден не купих букет; купих дръвче. Когато го сложих до бюрото на Салам, прошепнах на дъщеря си, напълно сигурна, че е там:

   – Виж, Хаят, не помръдва.

   Дом. Тази дума изведнъж избухна в съзнанието ми като ослепителен пожар. Чувствах се безцветна. Пиех толкова много вода, че накрая за мой ужас се слях със сянката си. Сянката ми стана по-тъжна и по-висока от мен. Никога не изчезва, дори на най-ярка светлина. Домът ни пострада леко от ракета, насочена към минаваща по пътя кола. Само стъклата на прозорците се изпочупиха и това беше достатъчно историята да се повтори с белег върху Салам.

   След като го изписаха, Салам и аз наехме нова къща в опит да извлечем полза от ситуацията и с надеждата, че всичко ще е за добро. Къщата бе бледа като мъртвец, тясна като гроб. Исках да скрия всички огледала, преди Салам да извика: „Не, остави ги!“.

   Когато се приближи до огледалото в коридора, той замръзна неподвижно като палмово дърво. Не падна. Белегът му беше по-приемлив от моя. Донесох ново дърво и го сложих в новата къща. В него видях смутната душа на детето си. Прошепнах, както правех след смъртта на Хаят:

   – Виж, не помръдва. Никакви убийства повече.

   – Рожденият ти ден е. Пожелай си нещо! – викаха всички в един глас, плътен и непознат. Различих единствено глъхнещото гласче на сина си. Обърнах очи и се огледах наоколо, и очите ми се запрепъваха връз лицата на всички в стаята, докато накрая не спряха  на неговото. Приличаше на подплашено птиче, което маха с едното си крилце, а с другото крие белега си. И двамата се реехме над хаоса, в наш си свят, като в кълбо от светлина. Погледнах дълбоко в очите на сина си. Само двамата знаехме тайното си желание. След малко се откъснах от този свят и казах на висок глас:

   – Пожелах си!

   Същата нощ сънувах, че Хаят е пред мен и държи огледало. Огледах се. Бях непокътната. Беше мъгляв сън. Като се събудих цареше тъмнина, с изключение на луната, която приличаше на бяла питка надежда. За миг си представих, че пада. Стана ми мъчно. Мислех, че съм забравила този сън, но не бях. Нещата ни се връщат всеки пък, когато си намерят изгубеното парче.

   – Кълна се, че всички хора имат белези, – казах на Салам една лунна нощ.

   – Всички ли са преживели войни, мамо?

   – Да, вътрешни войни, миличък.

   Той все рисуваше хора с белези. Някои с белези по сърцата, а други – по главите.

   – Кой е това? – попитах го.

   – Баща ми. Каза ми, че той няма ръка.

   – Как загуби ръката си? – бях попитала съпруга си.

   – Ами загубих я. Бях малък и прекарвах много време в игри с другите деца. Един ден ръката ми се заклещи в някакъв процеп на врата, зад която имаше гладни кучета.  Не знаех. Просто исках да отворя вратата; даже не чувах никакъв лай в този момент. Виж какъв съм кутсузлия! Кучетата заръфаха ръката ми, докато не се превърна в кървава пихтия. Ужасен, аз я зарязах и избягах.

   Хареса ми как драматизира нещата. Засмях се. Никой не губи ръката си по този начин, помислих си. Но изведнъж осъзнах, че истината не ме интересува.

   Минах покрай гроба на Салам, без да промълвя ни дума. Беше август и слънцето се издигаше, обгръщайки мирозданието. Забелязах лавандуловия храст, който доблестно стърчеше над гроба му. Той умря от заблуден куршум, пронизал гърдите му.

   Понякога се изненадвам от вярата, която все още тая в сърцето си след всичко, което се случи. Въпреки това, всичко, което искам, е да получа Божията прошка, защото наистина понякога си мисля, че аз съм причинила всичко това на моите близки. Казват, че огънят унищожава всичко по пътя си само и само да продължи да гори. Много често виждам пожар, когато се погледна в огледалото, но не искам да вярвам, че това съм аз.

   Тялото на Салам почива тук – разцъфнало червено цвете, полегнало връз пустинята. Наведох се и приближих тялото му към гърдите си, тъй щото белегът ми да се слее с неговия. Спомням си как внезапно спрях, щом го видях въплътен в падаща луна. Това не е друга война, защото първоначалната война, която отне семейството ми преди много години, никога не е спирала. Казват, че войните спират, но всъщност те никога не престават. Войните никога не свършват.

   – Защо ти е да я пазиш? Това е голяма, грозна и мрачна снимка на бежанка. Въобще не знам защо настояваш да я пазиш.

   Той говореше за снимката, закачена като икона отстрани на вратата на студения дом. Образите бяха всичко, което имахме в този дом. Без фотоапарати, без поля – само приглушена светлина.

   – Това е снимка от Накба и трябва да помним хората, преминали през толкова много изпитания. Нещо повече, трябва да се молим бъдните поколения да помнят и нашите изпитания, синко.

   – Какво има оттатък небето? – попитах майка ми.

   – Рай.

   – Как изглежда?

   – Като детски мечти.

   Страхувах се да кажа на майка ми, че рядко мечтая. Щеше да си помисли, че съм странно момиче. Детството ми беше разпиляно, но сега сглобявам пъзела.

   По някаква причина винаги съм си представяла рая като нашата зелена нива, обгърната от златно слънце и синьо небе.

   – Какво е клане, мамо? – попита Салам, когато за първи път му разказах какво се беше случило със семейството ми.

   – Не знам; може би оцелелите никога няма да могат да го разберат. Само окървавените могат да ти отговорят – отговорих драматично.

   – Но и от теб е кървяло.

   – Всичко, което мога да ти кажа, е, че нищо не може да го оправдае, нито дори най-светите цели на света, нито дори самият мир, разбираш ли ме?

   – Да, мамо. Нищо не може да оправдае белезите ни.

   Не знам защо видях смъртта в очите на сина си в този момент. По-късно се насъбраха облаци и се нахвърлиха на луната. Не остана луна в небесата.

   Сега пак съм у дома. Все още чувам гласовете на децата ми да отекват, където и да съм. Нивите миришат на кръв и мърша, сякаш стотици волове са избити и захвърлени в тях. Но това не  бяха волове. Бяха човешки тела. Завърнах се у дома заради поредната война. Домът ми е празен и само мъчителни спомени живеят там.

   Единственият ми багаж са бляскавите звезди. Те са тежки, но безполезни, защото не са в необятното небе. Закачам  снимката на трима ни навсякъде. Имам много такива снимки; лицето ми нарочно се обръща натам, където са те.  Нямам само моя снимка; нито на Салам.

   Коленичих пред една от големите фотографии, на която всички изглеждахме едновременно щастливи и отчаяни. Колко подвеждащо изображение!

   Те не харесаха името на дъщеря ми и ми я отнеха, за да оспорят значението му. Те завиждаха на името на сина ми и го отнеха, уж да го вградят в един истински мир.

   – Усмихваш се.

   – Да, добре съм.

   Първият път, когато Салам наистина се усмихна, беше, когато умираше.

   Този път зад него нямаше красив пейзаж, нито молби да се усмихне в хармония с красивия фон. Нямаше и фотоапарат. Нищо, освен чезнеща усмивка.

   Дръвчето се източи. Листата му окапаха като дяволски лица. Липсваха ми синът ми и дъщеря ми. Когато един ден отидох при цветаря, помолих за лавандула.

   – Колко искате, госпожо?

   – Много, безкрайно много, моля.  Искам да ми носите всеки ден в къщи – казах му, опитвайки се да скрия белега си. За момент ми се стори, че е намалял. Че почти е изчезнал.

Превод от английски език: Цена Сарандева

Редактор: Димитър Камбуров