Омар Хикс 

Юсеф Алджамал

   Беше тиха нощ. Луната се криеше зад летни облаци. Усмивката му издаваше младостта му. Пристъпяше едва-едва, проправяйки си път. Грохотът на хеликоптер приближаваше и нахлуваше в покоя на пренаселения бежанския лагер, където неговото семейство живееше от 1948 година, а познатият шум на приближаващи танковете нарушаваше нощната тишина, като не му позволи отново да заспи. Нахлузи си каки униформата, грабна автомата и изхвърча от къщи, докато триеше прашната му цев. Както се беше спрял на прага да се увери, че никой не го следи, огледа се наляво-надясно и накрая срещна погледа на своя приятел, който бе убит преди три месеца и беше обезсмъртен на плакати, разлепени по стените на лагера. Лешниковите очи на най-добрия му приятел винаги го успокояваха. Хеликоптерите се поотдалечиха и отново настана тишина. 

   Скоро дойде и Саад и двамата влязоха в портокаловата градина. Саад настояваше да е отпред. Омар вървеше след Саад и се оглеждаше да няма войници наоколо.

   – Тук май е безопасно. Да приближим до сградата в средата. Оттам ще се вижда по-добре – прошепна Омар.

   Тревата под краката им беше прясна, чуваха единствено шума от клоните, през които се промъкваха. Саад спря да провери оръжието си. Омар също. Застинаха за момент. Чуваха тишината, този път дори по-ясно.  Изведнъж разбраха. Това не беше нормална тишина. Омар и Саад нямаха време да споделят това, освен с поглед. Върху тях се посипаха куршуми откъм сградата. Омар падна, прострелян.

   – Пази се, залегни – изкрещя Саад, като не вярваше на очите си.

   Куршумите продължаваха да свистят.

   Животът на Омар премина пред очите му за секунди. Видя се като дете, глезено от баща си. Видя се като ученик как хвърля джобните си пари в знак на протест, а монетите се пръскат по ръждивия покрив на къщата им. После се видя начело на протести,  по които младите му другари мряха. Видя се като певец, възпяващ свободата. Най-накрая се видя като боец.

   Прашният тесен коридор, който водеше към родилното отделение, беше пълен с широко усмихнати роднини, дошли да поздравят родителите му. Месеци преди да се роди, докато още бяха под полицейски час в лагера, на едно събиране на родата бяха обявили как ще се казва.

   – Татко, най-големият ми брат кръсти първия си син на теб, Ибрахим. Не е редно синът ми да има същото име като сина на брат ми, Абу Ибрахим. Ще го нарека Омар. Това име изразява доброта и заедно с това непреклонност – каза бащата на Омар. Дядо му остана доволен от името, нищо че Омар не беше кръстен на него, както повелява традицията. Майката му не се възпротиви на мъжовия си порив. Когато момчето се роди, баба му го взе да го измие, пак в съгласие с традицията.

   – Дарявам те на Палестина. Да пораснеш красив мъж. Избягвай израелските войници по пътя си. Отвърни им, ако те наранят. Да си жив и здрав – пееше бащата на Омар, докато той заспиваше, току-що завърнал се от непредвидено посещение до окупираните територии.

   Полицейският час беше влязъл в сила, когато майката с новороденото се опита да се промъкне под плаща на нощта до тенекиената им колиба в бежанския лагер. Петима войници спряха колата за проверка и им разрешиха да продължат към входа на квартала, наречен Блок А на името на английския затвор, построен там през четиресетте. Израелски войник, който не приличаше на никого от бежанците там, стоеше на контролно-пропускателния пункт и гледаше майката, довлякла още едно дете в района, известен с децата си, които мятат камъни, буци пръст и каквото им попадне срещу войниците.

   – Какво имаш в скута? – попита войникът.

   – Йилид, – каза майката на Омар, като използва думата за дете на иврит. Шофьорът запали цигара и остави Файруз да пее „Един ден ще се върнем в квартала“, тъй че войникът да чуе.

   Втори куршум уцели тялото на Омар.

   –Почти го задушаваш с тези целувки, с които обсипваш цялото му личице. Плаче, моля ти се, спри да го целуваш така – протестираше майката на Омар.

   – Обичам го безкрайно. Ден след ден обичта ми расте, но не старее – оправдаваше се бащата на Омар.

   Веднъж по пълнолуние, отново в много тиха нощ, войниците нахлуха в спалнята на Омар да търсят децата, които били хвърляли камъни по тях, разваляйки Омаровото видение, че луната е бял балон. Майка му го прегърна, за да го предпази от червените очи на войниците, които проникваха във всяко кътче на стаята. Майка му никога не си го представяше като боец. Оръжието я отвращаваше, сега дори повече от преди.

   – Нани, синко, нани, рожбо! – пееше му тя за успокоение на страшното му детство.

   По-бързо от вятъра, който често довяваше мириса на барут, Омар порасна в ръждясалата колиба, която ставаше все по-тясна, тъй като семейството му се удвои. Омар разбра, че войниците, които го плашеха като петгодишен по пътя за детската градина, все така владееха всяко кътче от живота му.

   Прекрасният глас на Омар му помогна. Докато пееше революционни песни, той срещне много хора, в това число и млади мъже, бойци. Той реши да се присъедини към тях, за да защитава лагера от постоянните набези.

   Трети и последен куршум наруши страшната тишина и без труд проникна в тялото на Омар.

   – Майко, не се шегувам. Трябват ми пари, за да си купя АК-47 и да се бия с войниците. Те убиват деца и жени. Длъжен съм – настояваше той.

   Въпреки обичта си към първородния син, майката на Омар не можеше да направи нищо, за да го спре. Тя искаше той да учи сериозно, за да си вземе матурите.

   – Залягай над учението тази година, после може да отложиш образованието си с няколко години – съветваше го тя, настоявайки той да се фокусира върху училището.

   – Аз ще ти донеса зрелостно свидетелство, което да те накара да вдигнеш гордо глава високо до небето –  успокояваше Омар все по-разтревожената си майка.

   Както кървеше, си спомни песен, която обичаше и пееше често: „Мама ми постла меко легло. Тя ми направи кожена възглавница и ми пожела вечно щастие. Това е невестата ти, блестяща като диамант…“

   Омар нямаше сила да си извади телефона и да се обади на своето семейство за последен път. Той кървеше и куршумите се сипеха. Обърна се надясно. Ничком, Саад лежеше мъртъв до него. Събра сила и протегна ръка над тялото на Саад. И преди да може да стори нещо, ръката му падна в прахта.

Превод от английски: Софи Стамбо

Редактор: Димитър Камбуров