Един ден от войната

Мохамед Сулиман 

   Както обикновено, Хамза се облегна на бялата стена, наскоро омазана от малките пръстчета на неговите племенници, племеннички и братовчеди и набраздена от мрачните процепи на различни по размер пукнатини. Той пропъди натрапчивите мисли, които го нападаха от време на време, сякаш се бяха наговорили с откъслечните експлозии да нахлуват в съзнанието му точно когато му се струваше достатъчно тихо, за да продължи да чете. Тези мисли, казваше си той, бяха само в главата му, той беше авторът им и следователно преследваха само него. Целта им беше да му попречат да чете.

   Свещта мъждукаше, а с нея и сянката му на стената. През леко открехнатите прозорци в стаята навлизаше повея на хладен вятър. Майка на Хамза, жена към края на четиридесетте с бенка на носа, винаги отваряше прозорците, преди семейството да заспи, за да не станат на сол, в случай на взривна вълна.

   Хамза стисна с топли ръце разръфаната книга, която така бе обсебила баща му и упорито продължи да чете. Неусетно обаче погледът му се откъсна от редовете и се зарея навън. „Могат да ни отнемат живота, но никога няма да ни вземат свободата“, чу се да казва на глас. Сам не знаеше откъде се появиха тези думи, но реши да ги повтори, като се опита да потисне ентусиазма си, за да не събуди Джихад. Единственият му брат, със седем години по-малък, спеше недалеч в същата стая. Но едва бе прошепнал последното „а“ от „свобода“, когато оглушителният тътен на близка експлозия взриви на хиляди парчета спокойствието, което до неотдавна сякаш царуваше вечно. Хамза инстинктивно стисна книгата и отметна глава назад; сърцето му искаше да се изтръгне от гърдите. Джихад се размърда в съня си и завивката му се свлече на пода. Хамза стана тихо, зави брат си отново и се върна към книгата. Впери поглед в страницата и се напрегна да осмисли буквите, които виждаше пред очите си. Но колкото повече се стараеше, толкова по-силно стискаше книгата и толкова по-дълбока ставаше тъмнината наколо. Скоро се унесе.

   Никой не можеше да разбере какво го кара да се усмихва насън. Никой не можеше да предположи, че единствено в съня си Хамза намираше онова, което му носи покой и щастие. Насън той си връщаше всичко, което наяве му беше отнето. Ето, около него се суетяха и племенниците и братовчедите му и нещо шушукаха. Войната бе събрала семействата в една къща и сега децата се бяха обзаложили кой пръв ще се добере до спящия Хамза и ще пипне четинестата му брада. Той отвори очи, обкръжен от невинни, весели физиономии. Книгата беше до него, полузаровена под възглавницата. Протегна се и прозявката му се разтегна в усмивка, преди да пропъди децата от стаята. Хайде, дечковци, бягайте да играете, каза меко и се зави отново. Слънцето нахлуваше в стаята през широко отворените прозорци. Това беше първото нещо, което майка му правеше сутринта – да отвори прозорците. Бе наследила ритуала от своята майка, без да знае защо точно го прави – може би за да вдъхне къщата нов живот, може би, защото прозорците бяха първото нещо, което виждаше сутрин, или пък за да пропъди някоя неприятна миризма, застояла се в стаята. Светлината на лъчите ясно очерта петната по стената и огря парчетата восък, полепнали по овехтелия свещник.

   Като видя как се забавляват, Джихад даде знак на децата отново да влязат в стаята. Малката му ангелолика племенница крадешком се промъкна до Хамза, който все още се усмихваше в съня си. На пръсти, със светнали очи, тя се приближи до главата му, като криеше усмивка с опакото на ръката си. По-малките вече не можеха да сдържат смеха си и той започна да се рони на сподавени пристъпи. Момиченцето препречи слънчевите лъчи с тялото си и протегна ръка към Хамза. Той трепна насън. Изведнъж в стаята настъпи напрегнато мълчание: малките потиснаха кикота си и затаиха дъх в очакване на нейния триумф над брадата на чичо им. Момиченцето смело се пресегна, без да откъсва очи от целта си. В същия миг внезапна, гигантска, изтърбушваща експлозия отекна някъде наблизо. Детето се стресна, дръпна ръце като ужилено, изкриви уста и се разрева. Хамза, който между временно бе скочил от леглото, панически се втурна към прозореца. После се овладя и започна да гали любимата си племенница, за да я успокои.

   Хамза още веднъж си каза, че ако някой ден стане баща, няма да има никакъв проблем с разказването на приказки. Седеше на прозореца и размишляваше върху изминалите няколко дена. „Една седмица! Колко бавно пълзи времето“, каза си, като се облакъти на перваза и подпря глава с ръце. Погледна пустата улица, която до неотдавна кипеше от живот, но от това му призля и той се изправи.

   Гледката на синьото небе, тук-таме нашарено от бледи облачета, успя да го разсее и да пропъди мрачните  мисли. „Вие поне живот си живеете“, промърмори на себе си пак, като сведе поглед надолу. Улицата вече не беше напълно пуста – две бездомни кучета се носеха в тръс с изплезени езици и размахани опашки. Зарадван, Хамза понечи да ги поздрави. Искаше да им каже нещо, да ги извика и за секунда у него се появи искреното желание да излае. Но това не продължи дълго. Тътенът в небесата го принуди отново да вдигне глава. Проследи с поглед двата вертолета, които раздираха облаците над главите на кучетата. Хамза беше в състояние да възприеме тези две послания едновременно – от една страна, въртящите се опашки на улицата, от друга – кръжащите перки над тях. Той се замисли върху собственото си положение, неизменно, все така помежду им, затормозен от опита да осмисли мащаба на тези три величини: земята, небето и своя живот. Хамза имаше изключителен талант да съзерцава. Понякога дребни случки, които напълно убягваха на другите, провокираха у него дълбок размисъл – въпреки че ако майка му го викаше за обяд, беше в състояние да не я чуе изобщо. „Ела, преди Джихад и останалите да са изяли всичко“, шегуваше се тя.

   Слънцето кротко потъна зад хоризонта, за да вдъхне живот на друга част от света. Стана още по-тъмно и трудно да се чете. Потънал в мрака, Хамза се напрегна да различи редовете, които безжизнено се нижеха пред очите му. По-рано му хрумна, че докато човек търси живота, винаги ще разполага с неговия дар и трябва да се стреми да бъде винаги близо до него, по-близо, отколкото може да си представи. Полагаше му се да преживее част от своя живот в мрак – Хамза не бе пропуснал да разбере това послание. „Всички заспаха. Това е още едно нещо, с което можем да се гордеем“, помисли си, като отпусна клепачи. Гледаше страницата, но мислите му отплуваха надалеч. Дори случайното проскърцване, което от време на време идваше от най-далечната врата в помещението, не можеше да прекъсне потока им. „Може да се каже, че имам много неща, с които да се гордея“, каза си самодоволно.

   – Хей, още ли си буден? – внезапно до него долетя мекия глас на Джихад.

Хамза не отговори веднага.

   – Да, просто дочитам няколко страници, преди да заспя – прошепна той и се усмихна на брат си.

– Знам – отвърна Джихад. Наметнал одеялото си като пелерина, той го довлачи и седна до брат си. Хамза продължи да се взира в книгата, разперил прасци върху диплите на своята завивка. Гледката накара Джихад да го покрие, сякаш да защити голите му крака от някаква опасност, макар че не знаеше от каква. Одеялото все щеше да помогне по някакъв начин, ако не друго, то поне на концентрацията на Хамза.

   Дори в добрите, по-спокойни времена, Джихад се страхуваше от тъмното. Той мразеше тишината и ненавиждаше студа. Избягваше и трите състояния, когато беше сам, но сега в присъствието на Хамза, понякога се осмеляваше да се смее в мрака. Той погледна продължително брат си. Очите на Хамза притеснително се бяха втренчили в една точка..

   Студеният въздух погали лицата им. Джихад усети силна нужда да прекъсне зловещата тишина, така че свойски прекъсна престореното четене на Хамза.

   – Мисля да не ходя на училище. Като свърши войната – каза на висок глас и с широка усмивка.

   – Така ли? – погледна го брат му.

   Джихад реши да хитрува:

   – Да, казаха, че ще имаме седмица на отворените врати*. И знам какво ще ни кажат, така че мисля да си остана вкъщи – прошепна с блеснали очи.

   Хамза не се изненада от това решително изявление.

   – Ясно, няма нужда да ходиш. Но няма само да играеш цяла седмица, нали? Ще ти донеса още две книжки. Как ти се струва? – отвърна нежно и се усмихна.

   Джихад го погледна за момент и напук на студа и тъмнината каза весело:

   – Разбира се, ще прочета каквото ми донесеш. – И като се почувства отново спокоен, потъна в прегръдката на одеялото и скоро заспа. Останал сам в студа и тъмнината, Хамза се замисли за всичко хубаво, което още имаше да се случи на брат му. Той се закле да направи всичко възможно той да го доживее.

   Така, страница по страница, Хамза отмяташе часовете на нощта. Той не беше очаквал да намери у себе си такова упорство, при все че единствената му компания бяха студът, мракът и равномерното дишане на спящия Джихад – едно постоянно присъствие, което му даде сила да засити глада си, като поглъща хищно думите върху листа. Сам бе успял да си вдъхне нова глътка живот.

   Няколко часа по-късно Хамза се бореше да отвори очи. Беше трудно, дори обречено, но не се отказваше. Усмивката никога не слизаше от лицето му, докато спеше, но сега беше приела формата на предизвикателната гримаса, която правеше, когато някой си играеше с търпението му. Най-сетне успя да прогледне. Наоколо се мержелееха размазани фигури, които се въртяха и стрелкаха лудо във всички посоки – нагоре и надолу, надясно и наляво. След известно време картината се избистри: наоколо беше пълно с непознати. Хамза отново напрегна очи и различи хирурзи в маски, игли, скалпели, инструменти и разхвърляни наоколо хапчета. Осъзна, че се намира в операционна. Въпреки това изпитваше нужда да попита къде е и кои са хората, надвесили се така странно над него. Отвори уста, но остър спазъм го раздра от гърдите до темето. Знаеше, че трябва да се остави в ръцете им.

   Затвори очи и започна да си припомня последните си съзнателни мигове, преди да се озове в операционната. „Насам, насам, бързо! Намерих още един!“ – този вик проехтя в главата му и отново усети как в хаоса някой го вади изпод отломките, как те жулят отпуснатите му встрани ръце. Линейките виеха и той усещаше как студения вятър гризе лицето му, как ръцете, които го носят към линейката, без да искат сякаш се врязват в ребрата. А сред отломките видя детското телце на Джихад да лежи кротко, сякаш още спеше, с една обгорена ръка, простряна върху разръфаната книга.

Преводач от английски език: Ана Благова

Редактор: Огнян Касабов

Консултант: Хайри Хамдан

*Тогава посещението на училище е по желание, обикновено се въвежда през летните месеци. - Б. ред.