Изпод

                                                       Рауан Яги

   Дори не знаех дали очите ми са отворени.

   След хаоса, всичко изглеждаше толкова спокойно. Усещах прахта, покриваща лицето ми.  Трябва да беше запушила ноздрите ми, защото опитът ми да поема въздух през тях само влоши положението. Реших да дишам през устата. Усетих как дъхът ми се удря в тухла. Чух слабо виене на сирена, след което моят дъх остана единственото, което чувах. Едната ми ръка беше заклещена някъде под дървените ръбове на леглото ми, а другата – под нещо като по-тежки тухли. Пръстите долу, краката ми и косата ми бяха като в затвор, осъдени да не помръдват. Изпитах силна болка, но не можех да определя откъде идва. Никога не съм била сбутана на толкова малко място. Усещах света си толкова тесен и остър.

   Страхувах се. Чаках ли, чаках, и – както веднъж мама ме посъветва да постъпя, когато ме е страх – опитах се да си спомня всички радостни епизоди от живот си, макар те да не бяха много: голямата сватба на по-големия ми брат, баба ми, която ми донесе пееща кукла от Мека, последният ’eid, когато получих най-големия ’eidiyya, майка ми, която се върна с ново бебе вкъщи – и макар че се чудех дали това за мен беше щастливо събитие, все пак определено бях видяла радостта на родителите си, както се взираха в онова малко нещо.

   Дъхът ми меко се връщаше към лицето ми с миризмата на сивкави неща вместо на бриз, понесъл аромата на градинските ни растения, докосвайки носа и бузите ми, сякаш за да ме успокои, че всичко ще бъде наред. Но минута по-късно започнах да плача. Небето беше беззвездно. И едва тогава осъзнах, че очите ми са затворени, защото започнах да усещам лепкавите си мигли. Нямаше значение, и отварянето, и затварянето им не водеха до промяна. Плаках толкова много, че сълзите ми, примесени с праха по лицето ми, усещах като кал, която се стичаше по бузите ми и пълнеше ушите ми. Трябва да съм кървяла, защото ужасна болка започна да расте в гърдите ми. Задната част на главата ми сякаш ме дърпаше надолу все повече и повече с всеки вик, който издавах, а усещах, че имам достатъчно сила да избутам настрани всичко наоколо. Но нищо не помръдваше. Отчаяно исках да стана и да се втурна към топлите пазви на майка ми. И точно тогава осъзнах. Никой не идваше да ми помогне. Нищо не помръдваше никъде в къщата. Заплаках още по-силно.

   Исках да помагам. Опитах се да помръдна. Само един мускул. Пръст по пръст. Усетих нещо много остро да пронизва плътта ми.

   Спрях да плача. Чаках. Кървях.

Преводач от английски език: Милена Делева

Редактор: Димитър Камбуров