Стена

Рауан Яги

Странно е, че тук има тротоар. Вървях и върховете на пръстите ми докосваха огромните блокове на великата Стена, построена, за да ме плаши. Не поглеждах графитите – познавам ги много добре. Небето беше наполовина погълнато от Стената, а слънцето не беше по-различно. Спънах се в камък, може би хвърлен вчера от някого от приятелите ми. Седнах, където се бях спъналa, и грабнах камъка, загледах го за миг и го хвърлих над Стената. Заслушах се дали някой ще извика от болка, ще изпсува; за стъпки, провикване, шепот или изстрел. Нищо. Продължих да вървя. Сякаш нямаше край. Върховете на пръстите ми вече бяха изцапани с всички цветове на графитите. Спрях. Извърнах лице към Стената. Поставих и двете си ръце на нея. Натиснах. Продължих да натискам, ръцете ми – изпънати, зъбите ми – стиснати, краката ми – здраво стъпили на земята, миризмата на боя – навлизаща през ноздрите към дробовете ми. Един минувач  се спря да проследи какво ще последва. Краката ми започнаха да отстъпват в обратната посока. Дълбоко в мен един звук се превърна във вик. Строполих се на земята и се разплаках. Човекът се засмя и продължи по пътя си.

Преводач от английски език: Деница Видолова

Редактори: Огнян Касабов, Димитър Камбуров