Историята за земята

Сара Али

На татко

   Погледнах насълзените му очи и, съзирайки нещо подобно на щастие, се усмихнах. Баща ми, такъв, какъвто винаги съм го познавала, се беше завърнал. Не приличаше вече на онзи чужд човек, когото трудно разпознавах през последните три години. Не беше вече онази разсеяна, мълчалива фигура, втренчена постоянно в стената и кимаща незаинтересовано, когато някой му кажеше нещо у дома. Беше там. Присъстваше. Истински слушаше как се фукам, че съм получила висока оценка. Едно телефонно обаждане и парче хартия, подписано от някаква институция, спонсорирана от турците, върнаха баща ми. Погледнах го пак в очите, този път по-внимателно, от страх, че първия път съм се излъгала. Като видях това абсолютно щастие в очите на баща си, на лицето ми пак се разля широка усмивка.

   Като честваме Деня на земята днес, ние отдаваме почит на хората, вдигнали се да защитят своята родна земя през 1976 г., когато Израел нарежда хиляди палестински декари земя да бъдат конфискувани. По време на шествията в протест срещу тези действия са убити шестима души. Датата 30-ти март връща спомена за нашата земя, бащината ми земя. Преди две-три седмици ни се обадиха по телефона, за да ни информират, че името на баща ми е посочено от възстановителна програма, финансирана от Турция. Програмата има за цел да помогне на земеделците, чиито земи са пострадали по време на израелската офанзива през 2008 г. да засадят отново дърветата си. Тя осигурява на земеделците всякакви помощни материали, като например огради, присадки, разсад, семена и нaпоителни системи. Баща ми отказваше да кандидатства пред организациите, раздаващи финансова помощ на земеделците. Как ще вземе пари в замяна на Земя? За разлика от всяка друга програма за помощ, тази програма не дава пари на земеделците. По-скоро им помага сами да си стъпят на краката.

   Макар татко да произхожда от семейство на земеделци, той не беше поел по техния път. Беше се записал да учи икономика и политология в Египет и беше прекарал по-голямата част от младостта си, работейки като журналист, в писане предимно на редакционни статии по икономически и политически въпроси във вестници в Кувейт. Когато се върнал в Газа обаче, му се наложило да започне да се грижи за парчето Земя, което дядо му беше оставил преди години. Не му било трудно. Постепенно земята се беше превърнала по-скоро в страст, отколкото в източник на препитание. Тя беше едно от малкото неща, които го интересуваха, нещото, което ангажираше ума му. Беше неговият рай тук долу.

   През онези двадесет и три дена на израелска атака срещу Газа до нас постояннно стигаха новини за Земя, изравнена от израелските булдозери. Чувахме, че хиляди дървета са унищожени. Чухме, че дърветата на чичо ми са унищожени. Чухме, че нашите дървета са унищожени. Чувахме, че Шарга, целият източен регион с обработваема земя, е унищожен. Но това бяха слухове – или поне на баща ми така му се искаше да вярва. Всички таяхме надежда, че нашата земя е все още незасегната, абсолютно непокътната. Бяхме се вкопчили в предположението, че само дърветата на другите хора могат да бъдат изкоренени, но в никакъв случай нашите красиви, несравними маслини. Не и дърветата – единственото нещо, с което баща ми се хвалеше, за да докаже, че и той е не по-малко местен от онези, дето все го упрекваха, че „безразсъдно е напуснал земята на черното злато“ (убедени, че в Кувейт всекидневно се е плицикал в петролни кладенци) и е „дошъл да живее тук“ – с малко т. Баща ми виждаше нещата по различен начин, защото винаги беше вярвал, че Тук е Земята на al-zait al-muqaddas – на свещеното масло.

   Небето над Газа отново стана синьо. Всичко било свършило – поне така казаха по новините. Татко отиде. Отиде да види земята. Реши да повярва, че неговите маслини са изключение и отиде. Реши да повярва в малкото светло местенце в сърцето на шофьора на булдозера, който, предполагаше баща ми, няма как да е устоял на красотата на нашата Земя и да не е послушал вътрешното си добро аз, което му е казало да не я изравнява. Той имаше вяра в добротата у Човека и отиде. Реши да повярва в Бог и отиде. Брат ми, който го придружи, после ни разказа, че докато крачели, виждали само съсипани земи, заринати с мъртви, прегазени от булдозери дървета, които изглеждали като предостатъчен запас от дърва за огрев за нуждите на семействата за години напред. Брат ми каза, че като видял как хората плачат, и татко се разплакал. Продължили нататък. Видели още съборени дървета, слаби и победени. Продължили нататък. Ето го и раят. Гледката на нашата Земя не била шокираща. Простичко казано, нашите дървета не били изключение. Нашите дървета вече ги нямало. Заляла ги смесица от мъка и отрицание. Вярата на баща ми, сама го усещах, се пръснала на малки парченца. Светът погрознял.

   Ала едно от нашите дървета, което впоследствие се превърна в тема за обсъждане на целия квартал, си стояло право. Само седмица преди нападението баща ми обясняваше на брат ми колко криво е това дърво и как трябва да се отърват от него възможно най-скоро. Мислеха да го отсекат, но по ирония на съдбата това сега беше единственото дърво, което израелската армия беше пощадила (било защото им е писнало, било по милост, не мога да знам). Но то си стояло там. Впоследствие братовчедите ми, в опит да накарат татко да се почувства малко по-малко зле, се шегуваха с цялата работа. „Как пък са знаели, да му се не видят и войниците, че искаш да го отсечеш, и са решили да го оставят точно него?“, подхвърляха те. Всички се разсмиваха. Не и татко. Нищо смешно нямаше за него, щом ставаше дума за Земята и маслиновите му дръвчета.

   Когато баща ми и брат ми се прибраха онзи ден, брат ми започна да ни разказва какво са видели. Разказа ни, че дърветата са изкоренени – „Al-shajar tjarraf“, повтаряше той. Баща ми беше в стаята си и плачеше. През седмиците след ходенето му до Земята той влезе в следния режим: сутрин се молеше и четеше Корана. Нощем плачеше.

   Да говориш за земята, за къщите и въобще за финансови загуби по време на израелската офанзива или точно след нея би прозвучало много егоистично или коравосърдечно на другите. Когато умират хора, не обясняваш как красивата ти къща е била сравнена със земята. Когато хората губят ръце и крака и остават осакатени за цял живот, не говориш за лъскавата си кола, която едно време е приличала на ваза, красяща улиците на скромния ви квартал и която сега е сива развалина. Когато майка погребва детето си, с което дори не е могла да се сбогува, не говориш за земята си и как дърветата са били безмилостно изкоренени. Говорят онези хора. Те плачат. Те скърбят. Ти слушаш. И в памет на незначителната си, малка загуба, скърбиш мълчаливо. И това сякаш беше насложило още повече агония върху болката на татко.

   Скоро след това отидох при баща си за точна информация за изкоренените дървета – техния брой и възраст.

   – Защо питаш? Да не би да кандидатстваш в някоя от онези благотворителни организации, които дават малко пари и една торба брашно, вместо да помогнат на хората пак да си засадят дърветата? Това ли е? Не ни трябват тези! Човекът от възстановителната програма, с който се запознах, се обади миналата седмица; вече са пратили работници и земеделци да започнат работа. Още ли искаш да кандидатстваш за милостиня?

   – Не, татко! Просто си пиша нещо за блога си.

   – За блога. Не знам какво е това, но добре.

   – Е, колко дървета са изкоренени точно? Бяха сто и осемдесет маслинови и...?

   – Сто осемдесет и девет маслинови. Сто и шейсет лимонови. Четиринайсет гуавови... – измуча той, ядосан, че не знам точния брой.

   Засрамена, наведох глава и се зачудих защо си причинявам това. Мислите ми бяха прекъснати, защото той продължи:

   – Другия път като решиш да пишеш каквото там си решила да пишеш сега, гледай да знаеш точните числа!

   Не отговорих.

   – Чуваш ли ме? Бяха сто осемдесет и девет маслинови дръвчета. Не сто и осемдесет. Не сто осемдесет и едно. Даже не сто осемдесет и осем. Сто осемдесет и девет маслинови дръвчета.

   И напусна стаята. Чувствах единствено и само вина.

   Това, че един израелски войник може да изкорени с булдозер сто осемдесет и девет маслинови дръвчета на земята, която според него е част от „Дадената от Бога Земя“ е нещо, което никога няма да мога да разбера. Не му ли е минало през ум, че Бог може да се ядоса? Не е ли видял, че това, което прегазва, е дърво? Ако някога бъде изобретен палестински булдозер (ха-ха, знам!) и на мен ми се удаде възможност да вляза с него в овощна градина, например в Хайфа, аз никога не бих изкоренила дърво, което е посадил някой израелец. Никой палестинец не би. За палестинците дървото е свещено, както и Земята, на която то расте. И аз сега разказвам за Газа, но помня, че Газа е само малка частица от Палестина. Помня, че Палестина е много по-голяма. Палестина е Западният бряг; Палестина е Рамала; Палестина е Наблус; Палестина е Дженин; Палестина е Тулкарм; Палестина е Витлеем; Палестина е, най-важното, Яфа, и Хайфа, и Акра, и всички онези градове, които Израел иска да забравим.

   Днес си дадох сметка, че не онова телефонно обаждане върна баща ми, нито беше документът, подписан от благотворителната организация. Върна го споменът за Земята, която ще съживи. Върна го споменът за маслиновите дръвчета, които му даваха чувство за сигурност всеки път, щом седнеше под тях да се порадва на сянката им и да се скрие от изгарящите слънчеви лъчи. Върна го споменът за златната течност, за най-добрия и най-чист зехтин, изливан в тенекии и раздаван на роднини и приятели като скъпоценен дар. Върна го споменът за дългите години нежна грижа за земята, години на щедрост и принадлежност.

   Между баща ми и Земята връзката е нерушима. Между палестинците и тяхната Земя връзката е нерушима. Изкоренявайки растения и постоянно изсичайки дървета, Израел се опитва да разруши тази връзка и да наложи собствените си отчайващи правила на палестинците. Като засаждат дърветата си отново и отново, палестинците отхвърлят правилата на Израел. „Моята Земя, моите правила,“ казва татко.   

Преводач от английски език: Бистра Андреева  

Редактори: Огнян Касабов, Димитър Камбуров