Старецът и Камъка
Рифаат ал-Арир
– ...и искам да го погребеш с мен. Това е моята воля. Имах го от много време. Никога не съм го изпускал от поглед или губил от джоба си. Спомняш ли си чичо си Садек, който, Бог да го прости, почина, когато ти беше на пет години? – каза Абу Юсеф като спря само колкото да си поеме дъх. Той всячески се стремеше да не даде време на сина си Юсеф да отвърне. Животът го беше научил на две мъдрости: децата никога няма да разберат страстта му към вещите, а, ако успеят, мненията им винаги ще издават повърхностно мислене.
– Само бегло – все пак го прекъсна Юсеф.
– Той го донесе от Йерусалим. Мислеше ме за луд. Мислеше, че съм смешен и глуповат, защото непрекъснато го молех да ми донесе камък или шепа пясък, когато отива в Йерусалим. Никога не съм бил глупав, нито съм се шегувал, става въпрос за Йерусалим. Виждайки, че синът му се разсейва, Абу Юсеф го смуши с лакът.
– Татко, как е възможно това? – отново го прекъсна Юсеф.
– Как е възможно кое? – попита баща му.
– Да разказваш историята с такава страст – каза синът му полу на шега, полу насериозно.
– Когато казвам да го погребеш с мен, точно това имам предвид. Не забравяй да го пъхнеш в ръката ми. Сигурен съм, че вкочанената ми длан ще го задържи. Но ако не стане, можеш да ми го вържеш в юмрука – каза старецът, игнорирайки сина си, без да забелязва или може би без да желае да забелязва сарказма му.
– Татко, ти си още млад. Защо искаш да умреш толкова млад? –отговори Юсеф.
– И бъди сигурен, че всички знаят за камъка. Не е някаква тайна. Нито е нужно да се пази в тайна. Знам, че ще се срамуваш да кажеш на другите за камъка, мислейки, че съм си загубил ума. Но чичо ти, който беше най-упоритият човек ходил някога по тази земя, най-накрая склони и го донесе. Може би за да ме накара да спра да го моля или за да не напусна дома и да поема дългото и трудно пътуване до Йерусалим заради камъка. Все ми е едно защо, но той донесе камък за мен. От Йерусалим. Камък от Йерусалим. От всички онези хора, които виждаш всеки ден, аз съм много по-добър от всички тях. Притежавам част от Йерусалим – отговори старецът, като гласът му се извисяваше всеки път, когато казваше „Йерусалим.“
– Татко, ако всеки, който обича Йерусалим, донесе камък, скала или шепа пясък, вече няма да има Йерусалим. Ще си останем без Йерусалим. Една фотография щеше да ти спести всичките неприятности и неудобства, които ти костваше това нещо...
– Това не е нещо, – прекъсна го мъжът почти механично.
– Какво е тогава? – попита Юсеф.
– Камъкът не е нещо. Това е камък от Йерусалим – каза Абу Юсеф с нотка на раздразнение в гласа си и натъртвайки на обяснението.
– Добре, добре, татко. Така да бъде, това е камъкът. Самият Камък! – избухна Юсеф.
– Снимката нямаше да бъде като камъка, който е бил изложен на дъжда, на жегата и студа, на праха и мириса на Йерусалим. Този камък е на Йерусалим. Той е! – беше отговорът на мъжа. Той поставяше ударение вече върху всяка дума, поемайки закратко дъх между думите.
Превод от английски език: Добромир Славов
Редактор: Димитър Камбуров