Моля ви, стреляйте, за да убиете

Джехан Алфара

   – Не знам дали да обвинявам Израел или себе си за това, че не принтирах домашната си работа, – тревожно измърмори Лайла. – Дори може би трябва да упреквам вуйчо си, че забрави да донесе гориво за електрическия генератор. – Тя ускори крачка, докато сновеше напред-назад из стаята и докато тревогата се промъкваше в съзнанието ѝ. – Колко наивно от моя страна да се доверя на режима на тока и да не предвидя всичко това. Трябваше да се досетя, че това, че имахме електричество два дена подред не е било заради някаква извънредна милост от тяхна страна. Трябваше да се досетя, че Израел ще ме накара да заплатя скъпо. Чувство на примирение и едно тежко суеверие започнаха да обсебват мислите ѝ, докато се упрекваше за злощастието си. – Не мога да повярвам, че наистина чаках до самата нощ преди изпитния ден, за да принтирам работата си, без да ми хрумне, че токът може да спре и да не дойде, въпреки че трябваше да имаме отново ток днес в 3.00 часа следобед.

   Тя седеше в мрака; сестричката ѝ, Салма, която беше на пет годинки, лежеше на матрака до нея, а Сара, която току-що бе отпразнувала своя дванайсети рожден ден, бе отдавна заспала. Едва чувайки собствените си мисли заради подлудяващия и досаден шум от близкия генератор, тя се опита да прокара поглед по страниците на лаптопа си, но всъщност по-скоро следеше как индикаторът на батерията почти бе достигнал нулата. И... ето... Светлинката на червения хикс на индикатора раздаде правосъдие.

   Тя с тревога се премести до прозореца на спалнята и, като положи една върху друга ръцете си, отправи поглед към хоризонта. Небето се съедини със земята така странно и красиво, образувайки една обща черна повърхност, изпълнена с бели точици, подобни на плата на точки, който тя толкова обичаше. Винаги я изумяваше как онези сгради в далечината оттатък границата, с техните винаги огрени от слънчева светлина прозорци, изглеждаха като продължение на звездното небе.

   Въздишка се откъсна от устните ѝ, докато се обърна и се доближи до чекмеджето на шкафа, където държеше свещите, и като постави една от тях върху шкафа, извади запалката от джоба си. Малкото огънче пламна, прехвърляйки се от запалката върху фитила на свещта. По някакъв необясним начин тя намери успокоение и сигурност в изгарящата красота на тази свещ, едно усещане, което никога не избледняваше. Бе в състояние да седи с часове и просто да наблюдава как пламъчето се разгаря и помръква, докато тя побутваше с пръсти омекналия восък.

   Появи се отражение в огледалото зад свещта – покрито с белези чело, две хлътнали пъстри очи, нос и полуотворени устни. Тя се усмихна и очите ѝ примигнаха, наблюдавайки как отражението ѝ се усмихна точно по същия начин. Тя посочи отражението с пръст и прошепна с насмешка: „Загубена си утре на изпита, Лайла“, въпреки че отражението не отговори. Скоро усмивката ѝ помръкна; поредна въздишка се промъкна през изсъхналите ѝ устни, само за да бъде удавена от горещата сълза, която се стече по лицето ѝ. Вдигна бързо ръка, за да я избърше, като че ли за нея бе грях да плаче. Не биваше да плаче. Мразеше да плаче. Но как иначе? Бяха изминали вече две години от войната. А тя... е, тя бе силна през цялото това време.

   Споменът за баща ѝ се въртеше в главата ѝ като неспирно колело, което я караше да се пита дали не  беше редно  въобще да зареже медицинското си образование. Самата мисъл, че можеше на нея да ѝ се наложи да направи това, което на онези доктори им се наложи да направят с него, не ѝ даваше и миг покой. „Ще бъда заклеймявана. Ще бъда обвинявана. И също толкова ще бъда безпомощна, но в същото време ще бъда отговорна за живота на хората!“, мислеше си, разтривайки очи със студените си пръсти. „Може би трябва да напусна медицинското училище. Ще бъда ли някога достатъчно силна, че да не се предавам? Вече изминаха две години. Две кървави години." 

   Беше необикновено тиха нощ. Най-сетне заспа малко преди зазоряване, сгушена до двете си сестри на пода на мрачната им всекидневна, увита в няколко завивки и заобиколена единствено от изпълващата пространството тишина. Всички те отчаяно се опитваха да прекарат времето, за което бяха загубили представа, в опит да се измъкнат от несигурността на положението и от ужаса на последните две седмици, които бяха една дълга поредица от мъчителни дни и кошмарни нощи – петнайсет нощи на безмерен ужас и страх, че един от тези заредени „Апачи“, които неспирно прелитаха над дома им, или някой от онези подобни на кръвожадни чудовища танкове „Маркева“ отвън можеха да бомбардират тяхната, а не къщата на съседите им. Петнайсет нощи без почти никакво електричество, телефонна връзка или храна. Баща ѝ, безразличен към постоянството на куршумите, оставили доста дупки по къщата им, и парализиран от неспособността да осигури безопасност на своите обични съпруга и деца, стоеше облегнат на стената на всекидневната с ръце в джобовете, а сивите му очи наблюдаваха как те бавно дишат в съня си. Той погледна съпругата си, която в страха си бе полегнала до тях в отчаян опит да успокои малката с приказка за лека нощ, без да можеше да стори каквото и да е, за да попречи на тези войници, които ги тормозеха, когато си пожелаеха. Именно в един от тези моменти четирима израелски войници с автомати М16 в ръце нахлуха в къщата им, след като разбиха вратата с ботуши.

   Майка ѝ скочи обезумяла. С една ръка тя предпазваше тригодишната Салма, която започна да плаче, а с другата закри уста, за да не издаде звук. Сърцето на Лайла прескочи. Страхът възпря думите в гърлото ѝ и сълзите в очите. Бащата ѝ не бе сигурен доколко бе разумно да се обърне към малките и към своята обична съпруга. Помисли си, че е рисковано с тези непредвидими същества в дома му. Може би все пак бе по-безопасно да не помръдва. Всичко, което можеше да направи, бе да стои неподвижно и да се моли да ги оставят на мира. Лайла знаеше, че би било невъобразима глупост да ги погледне в очите, но гневът в сърцето ѝ не ѝ даваше мира. Тя не преставаше да се взира в единия от войниците, докато той не я погледна и не насочи оръжие към нея, но тя продължи да го гледа, без дори да мигне. Тогава той насочи оръжието си към баща ѝ със самодоволството на безчувствен крокодил. Така той държа пушката си насочена в продължение на няколко секунди, които бяха най-дългите и най-мъчителни минути в цялата история на семейството. Той не стреля по него. Все още не. Вместо това, се приближи на около двайсет сантиметра от него, сграбчи изотзад Абу Лайла за косата, впивайки неизрязаните си нокти в скалпа му, и го застави да падне на колене.

   През това време останалите войници крачеха из стаята, като си говореха на иврит. Един сваляше снимки от стените и тършуваше наоколо, а друг си играеше с учебниците и тетрадките на малките. Нищо не бе в състояние да ги накара да спрат да издевателстват – нито риданията на Лайла и майка ѝ,  още по-малко пищенето на малките момиченца. Баща ѝ не повдигаше поглед, притеснен не толкова за себе си, колкото за семейството си. Войникът го заговори на иврит. Бащата разбираше малко иврит, но не можеше да го говори. Той не отвърна. Войникът започна да го рита, както бе коленичил, като го блъскаше в стомаха с дулото на пушката си. Болката беше свирепа, но баща ѝ я прие безмълвно в името на своето семейство. Последният удар в гърдите му бе толкова тежък, че Абу Лайла внезапно се строполи на замята, превивайки се и виейки от болка. Всички наблюдаваха с ужас, докато в това време пушките бяха насочени към главите им. Лайла не можеше да прецени доколко една реакция от нейна страна би влошила и без това достатъчно тежката ситуация. Екотът от смеха на войниците се разнесе из дневната им. Войниците се отправиха към вратата, но преди да напуснат, единият от тях реши да довърши това, което бе започнал. Той извика

   – Араб мекхабел!1 – изплю се той на пода на стаята, насочи пушката си към агонизиращия баща и... буум! Изстреля един куршум.

   Ум Лайла отприщи своя дълго потискан вик, след което тя, Лайла и малката Сара допълзяха до Абу Лайла, който бе вече загубил съзнание. На фона на виковете и на тази ужасяваща картина майка ѝ съвсем бе забравила къде бе оставила да лежи тригодишната Салма и за част от секундата те чуха ужасна експлозия, която разтърси къщата из основи. Стаята се покри с черни валма дим, които нахлуваха през счупените прозорци. Малката Салма беше ранена.

   Лайла, Ум Лайла и малката Сара се превърнаха в доктори и сестри. Лайла скочи, за да вземе Салма на ръце и да я положи в скута на майка ѝ. Кракът на Салма бе провесен, люлеейки се на това, което беше останало от нейните сухожилия и мускули. Кръв бликаше като от някакъв кошмарен извор. Ум Лайла не знаеше дали да прегърне дъщеря си или съпруга си.

   Скоро в далечината се чуха звуците на линейки и Лайла се спусна решително към вратата. Майка ѝ викаше след нея, но и още по-силно плачеше, неспособна да си поеме дъх или да потисне болката си.

   – Стой тук! Лайлааа... Лайла... скъпа, habibti, не ми причинявай това. Това е повече от достатъчно... Върни се. Умолявам те... – викаше ли викаше Ум Лайла, докато Сара не се присъедини към своята плачеща майка.

   Лайла, твърдо решена да намери помощ, стоеше изправена до това, което бе останало от вратата, с една ръка бършеше сълзите си, а с другата притискаше сърцето си, като не позволяваше на коленете си да се подгънат. Опита се да прецени какво се случваше навън. Беше студено, тъмно и валеше. Тя забеляза три танка в далечината, като някакви странни призраци. Чу линейка, но не я виждаше. Над къщата прелетя „Апачи“, който принуди Лайла да коленичи. Скоро се появиха конвоиращи дронове, които превърнаха нощния шум в нещо още по-страховито. Лайла трябваше да се окопити. Тя трябваше да спаси баща си и сестра си. Още три бомби разтърсиха региона, едната от които падна върху малкото парче земя, от което се изхранваха, разтърси земята и изхвърли безжалостно Лайла обратно към къщата, където тя се стовари неподвижно, докато от носа и ушите ѝ надолу по лицето ѝ се стичаше кръв, примесена със сълзите. Крехкото ѝ тяло бе станало безчувствено. Тя нищо не чуваше и нищо не усещаше.

   Лайла отвори замъглени си очи и установи, че се намира в претъпкана стая с пет легла, където лежаха и други хора, заобиколени от техните семейства и от няколко забързани доктори. Тя се огледа наоколо за някой познат и забеляза Сара, заспала в самия край на леглото и сграбчила болничните завивки по същия начин, по който обикновено стискаше своето мече, когато спеше. Лайла усещаше нещо върху лицето си – превръзка. Опита се да си спомни какво точно се бе случило. Тя шепнеше, като с усилие изтласкваше думите навън:

   – Баба... Салма...

   Сара се събуди от думите на Лайла и от лекото ѝ раздвижване. Тя хвана ръката ѝ и каза:

   – Мама е с тях. Не се притеснявай, те са добре. Лайла отново потъна в сън.

   Сара остави ръката на Лайла и напусна стаята. Коридорът бе изпълнен до краен предел с хора, които лежаха къде ли не и тя едвам намираше къде да стъпи. Някои спяха на земята, други плачеха, а трети стенеха; гледката ѝ се стори непоносима. Тя намери един малък ъгъл в близост до една врата и се сви там с подгънати крака под себе си и отпусната глава връз коленете. Бе плакала толкова, че не ѝ бяха останали сълзи. Не можеше да понесе мисълта, че трябваше да остане при семейството си. Това се бе оказало прекалено много за малкото ѝ сърчице. Не можеше да си обясни как всичко това се случи. Единственото, което можеше да си обясни, бе: „Апачи“, F16, танкове, куршуми, войници и кръв.

   Абу Лайла и Салма оцеляха. Салма беше прекалено малка, за да осъзнае, че най- вероятно никога повече нямаше да може да ходи. Абу Лайла, от друга страна, имаше разкъсан бъбрек от куршума, който бе преминал точно по средата, и счупена ребрена кост от ударите на дулото на пушката. Мастни капки – малки частици мазнина от мястото на костната фрактура – попаднаха в кръвта му и достигнаха през сърцето до белите дробове. Капките активираха определени имунни механизми в дробовете, изпълниха ги с течност и възпрепятстваха потока на кислород. Така предизвикваха кръвоизливи.

   Семейството остана в болницата още три дена, през които Абу Лайла бе поставен под апарат за изкуствено дишане, докато докторите успяха най-сетне да стабилизират състоянието му. Не можеха да останат повече в болницата. Офанзивата все още продължаваше с пълна сила, в болницата караха все повече и повече тела на мъртви и ранени хора, а пространството бе изключително ограничено. Много от ранените трябваше да напуснат предсрочно, за да отстъпят място на други.

   Радиото беше единственият им начин да научат какво се случваше на север в Бейт Ханун, където живееха и където очевидно нападението над техния район бе все още в ход; все още бе опасно за тях да се завърнат. Не че болницата, която също получаваше своята порция бомбардировки, бе безопасна. Но бе сравнително по-сигурна от което и да е друго място в блокираната Ивица Газа. Ум Лайла се обади на сестра си Мона, която живееше по средата на град Газа, да попита дали могат да останат при нея.

   След като затвори телефона, тя отиде при доктора със свито сърце, придружена от Сара, която я стискаше здраво за ръка, за да му каже, че са намерили къде да отседнат. Докторът ѝ даде няколко банки с глюкоза, като обясни и на нея, и на Лайла как да ги ползват. Също така той я предупреди за някои животозастрашаващи усложнения, като ѝ каза, че Абу Лайла трябва да бъде приет обратно в болницата, веднага след като положението се успокоеше. Но никой не знаеше кога точно щеше да стане това.

   Под бомбардировките и пикирането на израелските самолети семейството успя да се добере до дома на Мона. Бяха изминали пет дена на страх, болка и мъка. Но най-сетне настъпи сутринта след тях и изведнъж всичко бе някак твърде спокойно – нещо, което им се стори застрашително, тъй като обикновено това означаваше, че най-лошото тепърва предстои.

   А за семейството на Лайла по-голямото страдание действително тепърва предстоеше.

   След като семейството се завърна вкъщи, те откриха, че техният парцел се бе превърнал в купчина развалини. Цялата едногодишна жътва бе загубена, така че не им оставаше друго, освен да спасят и поправят, каквото могат. В края на краищата, това не бе първият път, когато земята на Абу Лайла бе бомбардирана или зарита от булдозер. Но този път Абу Лайла не бе в състояние да започне отначало. Здравето му се бе влошило значително. Имаше нужда да му се направи операция на бъбреците в Кайро. Операцията не можеше да бъде направена в Газа, както и белодробните му кръвоизливи не можеха да бъдат лекувани без необходимото оборудване, с което болницата в Газа не разполагаше. С една дума, състоянието на Абу Лайла бе критично. Въпреки това, неговият случай не бе категоризиран като спешен, подобно на тези на стотиците други ранени, в резултат на което не му разрешиха да напусне Газа за специализирано лечение.

   Лайла виждаше, че болката на баща ѝ не бе просто физическа, а бе болка за цялото му семейство. Тази болка бе предизвикана от мисълта, че той бе по-скоро тежест, отколкото човек, който се грижи за прехраната, при това в момент, в който те най-силно се нуждаеха от него. Лайла се разкъсваше между това да тича от една болница в друга, да подготвя документите на баща си и да се готви за изпитите, за да получи стипендията, за която винаги бе мечтала. Ум Лайла се разкъсваше между грижите за ранените си съпруг и дъщеря и грижите за стопанството им. А Сара, някога дръзко малко момиченце, сега бе изцяло в плен на образите на смъртта, на разрушението и на чувството на страх, болка, гняв и омраза. Сара никога нямаше да има възможност да се подложи на терапия. Вместо това, щеше да продължи да се грижи за малката Салма и да играе с нея, както и да продължи да спи до своя баща, чиито сълзи се бяха превърнали в негов среднощен ритуал.

   Състоянието на Абу Лайла се влошаваше с всеки изминал ден. След четири дни на агония, един ден Лайла се обади по телефона и чу гласа на доктора, който ѝ каза, че в края на седмицата ще изпратят файла на Абу Лайла и че може би той има шанс да бъде изпратен за операция. Това бе първата добра новина от доста време насам. Лайла не вярваше на ушите си, а и майка ѝ не ѝ повярва.

   – Сигурна ли си, че именно това каза? Лайла, сигурна ли си? Кога ще го изпратят? Кога ще имаме отговор? – питаше Ум Лайла със сълзи на радост, които се стичаха неудържимо по лицето ѝ.

   Едвам дочакаха края на седмицата. Тези пет дена преминаха толкова бавно, че сърцата им препускаха като диви и мисълта им отказваше да заспи. Най-сетне той щеше да замина за лечение. Най-сетне той щеше да може да се върне на работа. Щеше да може да се храни добре, да ги изведе навън, да се смее от все сърце, и нямаше постоянно да се страхува, че може да умре. Най-сетне Лайла щеше да може да учи на спокойствие, а Сара нямаше да гледа как баща ѝ плаче тихо или да слуша семейството си да говори за смърт и други възможни беди. И малката Салма щеше да получи всичкото внимание и грижи от страна на цялото семейство.

   Дойде четвъртък. Най-накрая. Когато часовникът удари шест часа сутринта, Лайла и майка ѝ бяха вече на крак. Те приготвиха закуска за семейството, облякоха се и веднага се отправиха към болницата. Не можеха да чакат телефонното обаждане. Искаха да отидат и лично да се уверят.

   Пристигнаха на рецепцията и поискаха да се срещнат с д-р Махмуд. Него все още го нямаше. Двата часа в очакване се сториха на Лайла и майка ѝ по-дълги от петте дена. В момента, в който докторът влезе, Ум Лайла подскочи от стола си и извика нетърпеливо:

   – Д-р Махмуд!

   Като нагласи своите учила и тежко преглътна, д-р Махмуд отвърна:

   – А, Ум Лайла...

   Изражението по лицето му и думите му не бяха вдъхваха надежда. Целият му вид и това негово странно лице накараха Лайла и майка ѝ да потръпнат. Стаена, но силна болка прониза сърцата им. Имаше ли смисъл да го разпитват за документите? Или се страхуваха, че можеха да чуят нещо, което щеше да ги разстрои и да прекърши красивите им фантазии от последните пет дена, или нещо, което щеше напълно да разруши и последното парченце надежда, което им бе останало? Всяка една бръчка от лицето му казваше: „Не питайте за документите. Не питайте за файла. Не питайте за проклетото лечение!“ И те не попитаха. И Лайла, и майка ѝ и дума не продумаха. Д-р Махмуд премина към същината, като каза:

   – Ум Лайла, вижте... Състоянието на съпруга ви е извънредно критично. Ако бяхте на мое място, неговия файл ли щяхте да изпратите, или файла на умиращо бебе, което има по-големи шансове да оцелее?

   Няколко сълзи, които отказваха да се отронят от очите на Ум Лайла, задавиха всички думи или въпроси, които тя би отправила. Той продължи:

   – Тази седмица при нас постъпи бебе със сериозни проблеми с кръвта и ако не бъде изпратено за лечение колкото се може по-скоро, има вероятност малкото да почине още преди да се е научило да ходи. А предвид обстоятелствата ние можем да изпратим само един човек.

   Ум Лайла изпъшка покрусена пред това, което най-вероятно щеше да последва, докато в същото време Лайла горчиво извика:

   – Кой сте вие, че да решавате кой да живее и кой да умре?

   Въпреки виковете ѝ, д-р Махмуд продължи спокойно:

   – Вижте, ужасно съжалявам. Нищо не можем да направим по въпроса. Правим това, което можем, и ако нещо случайно изникне, със сигурност ще ви се обадя. А сега трябва да вървя. Очаква ме пациент. Бъдете здрава, Ум Лайла, както и дъщеря ви и съпругът ви. Бог да ви благослови!

   Всичко изведнъж замря. Остана единствено очакването. И този път това бе очакване за най-лошото. Всичко изглеждаше безсмислено. Времето бе безсмислено, болката бе безсмислена, надеждата бе безсмислена, страхът бе безсмислен, като без съмнение най- безсмислен от всичко бе животът на хората.

   Лайла искаше да вика, да крещи от цялото си същество. Но не можеше. Майка ѝ достатъчно страдаше. Лайла трябваше да бъде силна и заради нея. Една плачеща и виеща жена по средата на рецепцията стигаше. Майка ѝ получи нервен срив. Какво щяха да кажат те сега на Абу Лайла? Какво щяха да кажат те сега на мъжа, който съвсем доскоро кроеше планове за това, което щеше да направи за семейството си, когато се оправи? Нищо. Просто нищо.

   Абу Лайла почина три месеца по-късно.

   Независимо от мъчителната болка, Лайла се опитваше да успокои себе си и семейството си, че все пак те бяха „късметлии“ в сравнение с другите хора. Семейството имаше късмет, че стените на дома им бяха все още цели, че не им се налагаше да живеят в палатка и да понасят неволите на зимния студ и на лятната жега. Салма, която бе все още в памперси, когато бе улучена от израелски снаряд, също имаше късмет, че умът и все още бе на място, че имаше възможност да бъде лекувана в Газа и че покривът на къщата не се бе стоварил върху нея. На семейството ѝ не се наложи да изравя късове от тялото ѝ. Ум Лайла имаше късмет, че физическото ѝ състояние бе добро и че бе в състояние да се грижи за семейството си и за неговата прехрана. Сара имаше късмет, че освен своето психическо разстройство, нямаше и физически наранявания. Лайла също имаше късмет, че припадна и не видя нищо от онова, което можеше да бъде описано единствено като ад под небето, преди да бъдат откарани в болницата. Тя също така имаше късмета да притежава способността да се концентрира до степен, при която взе изпитите си с отличен и спечели стипендията, за която винаги бе мечтала. Съдбата на нейното семейство не бе чак толкова злочеста, сравнена с жестоката участ на други семейства в Газа.

   Лайла не мразеше бебето, чийто файл бе изпратен вместо файла на баща ѝ. Единствено мразеше Израел, че бе принудил доктора да избира. Тя само се надяваше, че това бебе щеше оцелее, да порасне и да се превърне в борец за свобода.

   –Не, не мога да изоставя медицинското училище. Не и след всичко, което се случи, – тихо прошепна тя.

Лайла седеше в своята спалня, свещта гаснеше, и като чу разкъсващия небесата звук на израелския „Апачи“, тя погледна напред, и в този крехък момент и в името на цялото това страдание, което последва след раняването на баща ѝ, тя промълви със стиснати зъби: – Следващия път довърши своето дело. Когато бомбардираш, бомбардирай докрай. И когато стреляш, стреляй за да убиеш. 

Преводач от английски език: Герган Ценов

Редактор: Огнян Касабов, Димитър Камбуров

1 „Арабски терорист“ (ивр.)