Желание за безсъние
Нур Ел Борно
Бурята вилня цяла нощ, вятърът не спря да свисти през процепите по прозорците и под вратите. Часовникът примигва 2.00 часа. Крещенето започва. Жената и двете им деца стават, събудени от разтърсващите стенания на Езра. Потта в съчетание с лекия полъх на вятъра, който се промъкваше през полуоткрехнатата врата на спалнята, сплотиха усилията си и той почувства как студена тръпка премина през жилите му и остра болка прерязва кръста му.
Езра, който тази нощ за разнообразие спа от дясната страна на леглото, се изправи, проправи си път до напуканото огледало, плахо огледа ръцете си, след което седна на килима, близо до тоалетката. Кръстоса краката си и положи ръце върху коленете си, като че ли държеше нещо, отправил уверен поглед към всички тях. Съпругата му Талия проследи всяко едно негово движение, докато той не седна. Знаеше какво ѝ предстоеше да направи. Но преди да се приближи до него, за да го утеши, тя забеляза двете деца, изправени в полутъмния коридор зад вратата, както и сенките им, които се проточваха като призраци.
– Идете си в стаята, милички! – прошепна тя към малките, докато се вдигаше от леглото. Сара и Зива бяха свикнали да се събуждат посред нощ от крясъците на баща си. Те се върнаха в с спалнята си, без да са наясно какво точно се бе случило току-що с баща им, чиито крясъци този път бяха много по-силни – по-силни и по-мъчителни. Последните няколко седмици бяха нетърпими за тях. Баща им не напускаше спалнята. Единственото, което виждаха и чуваха от него, бяха неговите среднощни викове, шума от счупване на различни предмети, както и стенанията му през деня. Майка им постоянно ги държеше настрана от него. Талия се движеше бавно, за да не го стресне. Той трепереше, с бледо лице и разтуптяно сърце.
– Поредният кошмар? – каза тя внимателно, докато се настаняваше срещу него.
– Този път беше много по-лошо – изрече задъхано Езра.
– Какво видя? – попита тя отново, като се опитваше да не звучи като на разпит; техника, която бе усвоила от многобройните си срещи с техния психотерапевт. Доктор Давид ѝ бе казал, че ако се проведат както трябва, разговорите със съпруга ѝ за кошмарите могат да донесат облекчение.
Той продължи по-скоро механично, отколкото съзнателно, отговаряйки на въпросите на съпругата си:
– Бяхме изпратени с танкове в Газа, отново... Беше ни наредено да стреляме на месо. Такава беше заповедта. И... и ние изпозастреляхме почти всичко, което мърдаше: две бездомни кучета, една крава, десетина души... а също и онази жена... с нейното дете... Не можех да видя дали беше дебела или бременна. Не можеше да се види точно с биноклите за нощно виждане. Не знам какво стана с детето. Бих искал да не знам. Детето плачеше през цялата нощ. През цялото време чувах зад мен заповедта на командира, но гласът на детето също ме преследваше навсякъде...
След като усети, че съпругът ѝ се люшка между случилото се на съне и на яве, Талия стисна ръцете му в опит да го върне обратно в реалността.
– Скъпи, ти си изпълнявал своя дълг към родината. Твое задължение е било да следваш заповедите. Не се тревожи, – напомни му съпругата му в опит да го успокои. Той не я чуваше. Не я виждаше. Не можеше да почувства ръцете ѝ, които държаха неговите.
– Миризмата от стрелбата, дебелото мучене на кравата и лаенето на кучетата, кръвта върху дланите ми, стенанието на жената и плачът на детето. Плачът на детето. Плачът на детето. – продължаваше да повтаря. И продължи: – Някои от момчетата правеха снимки, а други пишеха върху стените. Бен и Леви танцуваха наоколо, като събираха трофеи от всеки дом, в който нахлувахме. В съня ми много от хората бяха истински. Хора, които вече бях убил.
Настъпи моментно затишие. Задушаваше се. Гръдта му изгаряше, а сърцето му направо щеше да изскочи.
Бавно и нежно Талия прокара пръсти през русите му коси, като се опита да надникне в сините му очи. Виждаше болка. Виждаше също така и ужас. Очевидно разговорът не помагаше. Чудеше се дали да не изостави съвета на д-р Давид.
– Влязохме в един дом – продължи той. – Беше тъмно. Наистина тъмно. Казаха ни, че в дома има терористи. Генералът ни каза, че в дома има терористи. Чух го ясно и отчетливо.
– Скъпи, сигурна съм, че не е нещо важно. Просто се успо...
– Влязохме вътре. Нищо не се виждаше. Прожектори. Нямаше електричество. Беше тъмно. Застреляхме всички. Електричеството светна отново. И... когато осветлението светна отново... когато осветлението светна отново, генералът беше мъртъв. Бен и Леви. Всички мъртви. Всички бяха мъртви. Момчетата бяха мъртви. Едно малко момиче... кървящо. Зайчето на Зива. Кръв. Нашата малка Зива... тя беше... тя беше мъртва. Държах я в ръцете си. Но тя беше мъртва. Бях я убил с моята пушка...
– Тате, аз не правя нищо лошо. Защо ме уби? – попита малката Зива, като изпусна своето зайче на пода.
Преводач от английски език: Герган Ценов
Редактор: Димитър Камбуров