Предговор от съставителя

Разказвачите на истории са заплаха. 

Те са заплаха за всички поддръжници на контрола, 

заплаха за тези, които узурпират

правото на свобода на човешкия дух...

Чинуа Ачебе

из „Мравуняците на саваната“

   Понякога родината се превръща в история. Обичаме историята, защото в нея се разказва за родината ни, и обичаме родината си още по-силно заради историята.

   Това е първата по рода си книга. „Газа отвръща с думи“ документира и увековечава под формата на художествена литература петата годишнина от масираното военно нападение на Израел над Газа, извършено между 27 декември 2008 и 18 януари 2009 г., така наречената Операция „Лято олово“. Написани от млади писатели от Газа, включените тук разкази представят така необходимата гледна точка на палестинската младеж, без посредничеството на непалестински гласове. „Газа отвръща с думи“ има за цел да се противопостави на опитите на Израел да убие тези новопоявили сe гласове, да омаловажи страданието на мъчениците, да обезцвети кръвта, да заприщи сълзите и да заглуши виковете. Тази книга показва на света, че, въпреки непрекъснатите опити на Израел да унищожи решителността ни, палестинците винаги гледат напред, без да се огъват пред болката и смъртта, като продължават да търсят и да намират свобода и надежда дори и в тези най-черни времена. „Газа отвръща с думи“ предоставя оптималното доказателство, че разказването на истории е проява на живот и съпротива; че то формира нашата памет. Самиха Елуан, една от авторките, включени в тази книга, отбелязва по-конкретно как „Киберпространството е ново централизирано поле, в което актът на разказване на истории е в постоянен процес на развитие и осигурява на разпръснатите палестинци място, предоставящо нови възможности за изграждането на нови начини на приобщаване или изграждане на нови пространства.“

   Като вид човешко приобщаване, историите и разказите помагат на хората не само да осмислят своето минало, но и да съотнесат това минало към своето настояще; те могат да бъдат основната нишка, свързваща ги с миналото, а също така и своеобразен блян, който тепърва предстои да бъде реализиран. Палестинците постепенно се научиха да ценят и да търсят историите. Всъщност самото разказване е основна тема в някои от разказите в тази книга, тъй като авторите ясно осъзнават, че историите надживяват всеки друг човешки опит. Няма семейно събиране, на което да не се разказва за добрите стари времена и за една Палестина, която днешните поколения не познават или не са преживели лично. И понеже всички ние сме били част от подобни истории и разкази, има една Палестина, която живее във всички нас; Палестина, която трябва да бъде спасена; Палестина, в която всички си съжителстват, независимо от цвят на кожата, религия и раса; Палестина, в която значението на думата „окупация“ е сведено единствено до речниковото си значение, а не отпраща към онези многобройни конотации като смърт, разрушение, болка, страдание, изолация, лишения и ограничения. Всички тези ужасни деяния на Израел и много други са уловени и материализирани от палестинските писатели, по-специално от младите, под формата на разкази, в опит да се осмисли неподлежащият на осмисляне контекст около тях, както и в търсене на тяхната Палестина. Макар и понякога претворена метафорично, действителността им е някак красива. Палестина е на един мъченик разстояние, на една сълза разстояние, на един снаряд разстояние, на един стон разстояние. Палестина е на един разказ разстояние.

   Операция „Лято олово“

   Операция „Лято олово“ бе дълбоко травмираща за всички нас в Газа тогава. Но ако погледнем на нея в по-широка перспектива, тя бе само една от многото извънредно смъртоносни атаки срещу местното палестинско население от страна на израелската армия, а преди 1948 г. и на еврейските паравоенни формирования в Палестина. По време на боевете през 1947-48 г. еврейските и израелските сили нападаха палестински села и градове във и далеч отвъд границите, които Организацията на обединените нации бе „дала“ на Еврейската държава, и прогониха огромен брой палестинци от местата, в които бе установен израелски контрол. През 1956 г. Израел нахлу в Газа и целия Синайски полуостров под юрисдикцията на Египет, извършвайки многобройни кланета над народа на Газа. През 1967 г. Израел отново нахлу в Газа, както и в целия Западен бряг, включително и в Йерусалим. Тези територии бяха поставени в положение, което международното законодателство определя като чуждестранна военна окупация; четиресет и четири години по-късно Израел все още ги контролира, държейки населението и на двете места под железния юмрук на военното положение. На Западния бряг израелските власти вкараха повече от 600 000 израелски цивилни заселници в разрез с международното право. Газа бе подложена на плътна обсада, нарушавана единствено от изблици на варварско смъртоносно насилие. В продължение на дълги години добре въоръжената израелска армия се биеше с палестинските борци за освобождение и насаждаше терор сред палестинските бежански общности в Ливан. Техните тайни служби убиваха палестински интелектуалци и предполагаеми водачи в Бейрут, Тунис, Норвегия, Малта, Дубай, а също така и многократно на Западния бряг и в Газа...

   Но дори на фона на тези исторически събития, ударът, нанесен от  израелската операция „Лято олово“, беше непомерно силен. Агресията, която Израел безразборно стовари върху главите на хората в Газа, доведе до повече от 1400 убити, над 5000 ранени, както и до пълното или частично разрушаване на над 11 000 дома и безброй индустриални постройки, магазини, пътища, мостове и друга инфраструктура. Внезапната смърт и бомбардировките, както и първите сцени с разкъсаните тела на десетки полицейски кадети, оставиха белези в душите и сърцата на всички палестинци и на свободните хора по света, тъй като социалните медии за първи път дадоха възможност за ежеминутно отразяване на събитията. Все повече хора по цялото земно кълбо започнаха да мобилизират усилията си в подкрепа на Газа. И все повече хора започнаха да пишат. Ударите, отнели живота на стотици полицейски служители, ученици и цивилни граждани, разпалиха страст към писането и сред много палестинци, особено в Газа.

   По време на агресията палестинците в Газа осъзнаха повече от всякога, че никой, независимо кой е и къде се намира, не е защитен от израелския огън. Израел безскрупулно изсипваше своето олово, стремейки се да разнищи не само телата ни, което и направи, но и нашата вярност, надежда и спомени, което не можа да постигне. Двадесет и три дни по-късно хората в Газа се вдигнаха, за да се отърсят от прахта и да поемат по трудния път на възстановяването на къщите и инфраструктурата, изобщо на всичко, което ракетите бяха раздробили на парчета. Двадесет и три дни на непрекъснати и човеконенавистни военни действия от страна на Израел – и Газа възкръсна над руините и смъртта като феникс.

   Хората, редили се на опашки пред моргите, за да си кажат последно сбогом със своите най-близки, няколко дена по-късно се редяха на опашки в пекарни и магазини, които не бяха повишили цените, и се завръщаха у дома, за да раздадат и малкото, което бяха купили, на хората, които нямаха тази възможност. Никога преди това хората на Газа не бяха толкова близки помежду си. Газа в този момент бе по-дълбоко в сърцето не само на всеки палестинец, но и в сърцата на всяка свободна душа на тази Земя. Газа стоеше гордо изправена. Газа никога не наведе глава. Газа ни научи да се борим срещу потисничеството с малкото, което имаме – с всички възможни средства. Газа ни научи никога дори да не си помисляме да се предаваме. Затова и създадохме тази книга: за да отдадем почит на тази отличителна черта на Газа. Но това не означава, че трябва да романтизираме войната. Откъдето и да я погледнем, войната е грозна. Както каза Самиха Елуан, „през онези двайсет и три дни имаше прекалено много болка и някои от нас, които писаха за „Лято олово“, го направиха, за да излекуват болката, причинена от ужасяващите спомени.  И колкото и да е красив завладелият ни дух на съпротива, тази красота никога не бива да надделява над грозотата на чистата несправедливост.“

   Много от нас се заклеха да отвърнат със сила, други се заклеха да пазят гърба им, но някои жители на Газа избраха своите писалки и клавиатури. Те се заклеха да разкажат на английски за израелската агресия, така че целият свят да се запознае с така наречената „единствена демокрация“ в Близкия Изток, която само две години преди 2008 г. с помощта на западните сили задуши една току-що зародила се демокрация в Палестина. Тези блогъри и активисти са хората, превърнали тази книга в реалност. Както всяко друго общество, Палестина също не е съвършена – нещо, което разказите до известна степен засягат. Освен разгръщането на въпроса за окупацията, разказите също така имат своята обществена задача, като не пропускат случай да посочат закостенялото палестинско ръководство и някои нежелателни социални норми.

   Това не означава, че литературата на тези млади автори е дисидентска: напротив, тя представлява съзидателен, новаторски отклик. С думите си писателите се противопоставят на наложените им ужасяващи условия. Бе назряло времето за появата на такава вълна автори. Те притежават необходимите способности – отлично владеене на английския език и умело боравене със социалните медии, мотивация, ентусиазъм и най-важното – убеждението, че „отвръщането с думи“ на продължителната израелска окупация, непрестанната агресия и операцията „Лято олово” е морален дълг, който дължат на Палестина и на кървящата, но непреклонна Газа. Нещо повече, това "писане в ответ" е акт на съпротива, изпълняващ и дълга̀ посланието ѝ да бъде отправено към цялото човечество, за да се повиши съзнанието, особено сред младите хора, заслепени от финансираната с милиони израелска кампания на хасбара („убеждаване“, или по-точно дезинформация).

  Разказите и авторите

   Двайсетте и трите разказа в този сборник са избрани измежду десетки изпратени материали. Те, с изключение на „Канарче“ и „Ще се измъкна ли някога?“, са написани  на английски от петнайсет автори, измежду които само трима са мъже. Почти половината от историите се зародиха като задания в моите часове по творческо писане и литература. Много от писателите бяха започнали като блогъри и мнозина никога не бяха писали художествена литература. Интензивната ми работа с много млади таланти от Газа ми доказа, че, за да се развият, те просто имаха нужда от съответното насърчаване, практическа подготовка и малко внимание.

   Тези разкази ни представят неподправените гласове на млади хора, на които им са им омръзнали окупацията, безразличието на международната общност и на застаряващите палестински лидери. В историите са залегнали богати пластове от изкази и светогледи. В някои от случаите тези светогледи отразяват някои по-стари събития или определени техни аспекти, но като цяло са уникални не само с това, че използват като посредник английския език, а също и със своите автентични описания на непосилното положение на палестинците. Докато пишеха разказите си, тези писатели експериментираха с похвати и подходи като гледна точка, стил, сюжет и форма. Особено открояващи се тук са разказите, домогващи се до вътрешния свят на израелските войници, едно сравнително ново явление в литературата на младите.

   Даже и преди операция „Лято олово“ младите палестинци използваха блоговете и социалните мрежи, за да се противопоставят и да разобличат израелската окупация. Но след войната станахме свидетели на нов поток писатели, използващи тези способи. Това бяха млади хора, владеещи много добре английски език, които вярваха, че имат правото да изразят своята перспектива. Много от тях бяха вдъхновени от възможностите, които английският език и социалните мрежи им даваха да пробият изолацията, която Израел постоянно се опитваше да наложи върху тях, както и да се свържат със солидарни активисти от цял свят, които през годините след „Лято олово“ създадоха огромен брой неправителствени организации, с цел да упражнят натиск за защита правата на палестинците, в това число и правото на палестинците в Газа, да живеят приличен, нормален живот, отърсен от безкрайните лишения на израелската блокада.

   За много от тези автори английският език е специалност в университета, което означава, че трайно се занимават с англоезична и друга световна литература. Те също така са много добре запознати с палестинската литература във всички нейни жанрове. Те не спират да черпят вдъхновение от Едуард Саид, Хасан Канафани, Махмуд Дaриуш, Джабра Ибрахим Джабра, Суад Амири, Сузан Абулхауа, Мурид и Тамим ал-Баргути, Ибрахим Насралла, Сама Сабaуи, Али Абунима и много други. Тези автори имат безспорно влияние върху творбите на младите палестински блогъри и писатели. Ето защо писането, което често първоначално започва с пост във Фейсбук или Туитър или пък с кратък блогърски текст, последван от негова по-разгърната версия, постепенно се развива посредством практика и обучение по творческо писане в литература – тип словесност, много по-универсален от всеки друг. Първата вълна разкази бяха предимно описателни, един вид литература от типа „какво се случи и какво мисля“. Тази вълна впоследствие отстъпи място на литературата, събрана в настоящата антология. Преходът от статии (каквито някои от тези автори на кратки разкази продължават да пишат) към художествена литература се оказа продуктивен. Въпреки безспорното си значение, личните коментари и статиите обикновено оказват краткотрайно въздействие и най-често са насочени към хора, които вече ни подкрепят. Но със своята хуманистична ангажираност и универсален призив художествената литература отива по-надалеч, като докосва много по-голям брой хора, при това не еднократно, а за десетилетия напред. Младите автори на тази книга много добре разбират, че литературата пресича границите на времето, на вярата и на конкретното място.

   Както беше отбелязано по-горе, повечето от авторите на тази книга са жени. Това е така по простата причина, че в Газа по-скоро младите жени използват социалните мрежи и пишат литература, в частност на английски. Това показва колко значими са станали те през последните години. Младите палестински жени съумяха да използват всички налични способи, за да поемат инициативата в свои ръце и да изиграят важна роля за съхраняването на палестинската идентичност, противопоставяйки се на окупацията и изграждайки едно по-отворено палестинско общество, в което жените и мъжете са равноправни. Неоспорима е ролята на палестинските жени назад в историята. И тази млада вълна от жени разказвачки има за цел да продължи борбата и същевременно коренно да я промени със своята чувствителност и светоглед. Също така трябва да се отбележи, че жените, описани в разказите, са силни, независими, интелигентни и предприемчиви. Тяхната роля вече не се ограничава само с това да раждат борци за свобода; самите те са борци за свобода. Колко сходни или различни са тези млади жени и какви наболели въпроси подвигат със своите разкази, предстои да бъде обект на обсъждане от страна на изследователи, учени и критиците.

   Тези млади писателки, които започнаха като блогърки, вярваха, че е дошло време да изкажат собственото си мнение и с всички възможни средства да дадат своя принос в подкрепа на своя народ срещу жестоката окупация. За пръв път в палестинската борба за независимост младите жени поеха водачеството в този вид съпротива. Възприемайки основната рамка на вече налични палестински разкази, преобладаващите по численост жени писателки започнаха да се застъпват за женските проблеми и да изказват решения и възгледи не по-малко въздействащи от тези на мъжете писатели. Сякаш се появиха нови разкази и гласове, противопоставящи се на всички опити те да бъдат спрени. С други думи, начинът, по който младите палестинки пишат – езикът на разказването им, изразността на текстовете им – е борба за доказване на собствената им същност. Затова написаното от тях трябва да бъде четено с усещане за идентичност, в дадения случай за техния пол, за да бъде напълно разбрано.

   Историите, включени в този сборник, са различни по тема, обстановка, форма, вид и степен на експериментиране. Независимо че книгата се опитва да проследи начина, по който младите писатели от Ивицата Газа реагират на израелската агресия от 2008-09 г., разказите представят Палестина като едно неразривно цяло в опит да се избегне каквото и да е разделение. Независимо къде се намират, палестинците винаги поставят акцент върху правото на завръщане. Някои от разказите са посветени на проблемите на Западния бряг, като например разделителната стена, новите заселници или чий е Йерусалим. Други не уточняват конкретна обстановка, създавайки впечатлението, че историята може да се случи навсякъде в окупирана Палестина или с всеки народ, който се намира под окупация.

   Разказите варират от прости и ударни до разгърнати и сложни, от иносказания до присписвни приказки. Това е възхитителна сбирка от истории, която отива оттатък чисто литературната стойност в опит да събере на едно място цяла Палестина – докато Газа понася с твърдост средновековната обсада и неспирните атаки на Израел, докато Западният бряг и Йерусалим са изправени пред израелската стена и контролно-пропускателните пунктове, докато палестинците от 1948 г. страдат под израелския режим на апартейд и докато на останалите палестинци в рамките на диаспората им е невъзможно просто да си купят билет и да се завърнат у дома, когато пожелаят. Почти никой от авторите в тази книга не е пътувал до други части на Палестина. Интернетът е мястото, където те се срещат и общуват с палестинци от диаспората, Западния бряг, Йерусалим и териториите, окупирани през 1948 г. Заедно те съединяват и превръщат териториалните откъслеци на Палестина в една завладяваща въображаема реалност, чието действителносъществуване Израел продължава да не допуска. Всъщност те пишат за неща, които никога не са преживели, като например стената, контролно-пропускателните пунктове и заселничеството. „Газа отвръща с думи“ е съставена от текстове на писатели от Газа; въпреки това книгата се противопоставя и отхвърля общоприетата заблуда, че Газа е нещо отделно.

   Теми

   Разказите в този сборник разглеждат набор от проблеми, като ключови сред тях са проблемите за земята, смъртта и умирането, както и за паметта.

   По въпроса за земята, Едуард Саид пише в своята книга „Култура и империализъм“:

Разбира се, основната битка на империализма е за земя; но когато става въпрос за това чия собственост да е земята, кой да има правото да се заселва на нея и да я обработва, кой да се грижи за нея, кой има право да си я върне или да крои планове за нея – тези въпроси винаги са били представяни, оспорвани, а понякога и разрешавани под формата на разказ.

   Усещането за земята израства от спонтанния порив на човека да пусне корени особено когато принадлежността ни към земята е застрашена от някого. Настоящите разкази изразяват страстната свързаност на палестинците със земята. Земята, пръстта и дърветата са основни мотиви в историите, включени в „Газа отвръща с думи“. Привързаността към тях не спира да расте въпреки опитите на Израел да разлъчи палестинците от тяхната земя. С нарастването на израелските усилия се усилва и връзката на тези хора със земята. Ето защо много от тези истории следва да се четат като спор с израелската позиция и с митовете за изконното право над Палестина.

   Читателите ще забележат, че разказите са пропити със смърт и умиране. Но какво да очакваме от цяло едно поколение, прекарало много от живота си, гледайки смъртта очи в очи. Окупацията превърна смъртта в ежедневие за повечето палестинци. И все пак под това наслояване се крие призивът за живот и решимостта да се живее. Между редовете на тези разкази вирее волята за оцеляване. Самият акт на писане изразява надеждата на писателите за по-добър живот. Желанието да опишат и изследват житейските премеждия, включително и смъртта, за да могат другите хора да имат по-добър живот, е това, което на арабски език се нарича сумуд – решимостта, която отличава палестинския живот. За повечето палестинци перспективата да се предадат или да се примирят с окупацията е непоносима и те я отхвърлят.

   Да разкажеш една история означава да помниш и да накараш другите около теб да помнят. Много, всъщност повечето истории внимават за подробностите в опит да запечатат ужасите и редките мигове на надежда в писателската памет и в паметта на другите. И тъй като спомените оформят много от света ни, превръщането на тези истории в художествени произведения е форма на съпротива срещу една окупация, която се стреми да изличи връзката между Палестина и палестинците. Историите тук насърчават помненето и осъждат забравата. Даже когато героят умира, неговото последно желание е другите „да разказват историята му“ , както казва Хамлет. Така разказването на истории само по себе си явява живота. Нещо повече, някои от разказите тук пресъздават самите израелски войници с техните спомени и съвест, като внушават, че няма да има покой за окупаторите и че ние, палестинците, ще продължим да им дишаме във врата, докато не разберат, че окупацията трябва да спре; в противен случай ние ще проваляме техните най-съкровени моменти, крещейки с пълен глас: „Стига! Стига!“

   Да живееш и пишеш в Газа

   Разбира се, всички тези разкази са написани в много тежки условия. Газа е под израелска обсада от 2006 г. насам. Израелските военни власти отслабиха съвсем леко обсадата в периода след напълно неоправданата атака над „Флотилия на свободата“ през 2010 г. и още веднъж по-късно, малко след Арабската пролет. (Но след позорния развой в Египет през лятото на 2013 г. примката около Газа отново се затегна.) Продължителната политическа, икономическа и културна обсада, която Израел налага на Газа, означава, че, докато пишеха авторите (както и всички в Газа) трябваше да се справят със системни издевателства: прекъснато електрозахранване, изолация, безработица, липса на основни стоки,  на книги, лекарства и достъп до здравни грижи. Всеки се сблъскваше с трудности да пътува извън Газа, а често понасяше и болката от загубата на близки хора. Междувременно Израел така и не престана да надзирава Газа и да подлага на изтребление местното население от над 1 700 000 души.

   Но колкото по-безогледен ставаше Израел, толкова повече се усилваше волята на палестинците да оцеляват и да живеят. Със своята находчивост и посветеност  те намираха алтернативни решения на много от проблемите около  окупацията. Книги, основни продукти, гориво, строителни материали и много други неща бяха тайно внасяни през подземни тунели. (Даже млади съпруги посещаваха и напускаха Газа през  тунелите и малък брой палестински бежанци от Сирия успяха да се спасят от ужасното положение там и да намерят подслон в Газа.) Нищо не може да ни възпре да живеем. Напротив, и аз, и авторите в тази книга превърнахме във вдъхновение ужасните условия и ги развихме в нашите разкази, които могат да бъдат разглеждани като истории на съпротивата. Те са родени в страх и несигурност, подобни на преживените от бедната Ане Франк, в условия, подобни на тези, които познаваме от филма „Пианистът“ с Айдриън Броуди. И подобно на Ане Франк и на хората, които оказваха съпротива в „Пианистът“, подобно на всички хора, които някога са били под окупация, ние въставахме и настоявахме да отвърнем. В нашия случай, ние пишехме в ответ.

   Като част от вече споменатата проява на глобална солидарност, през 2011 г. се появи проектът, иницииран от група американски граждани, да напълнят цял малък кораб с писма до хората в Газа от хора от цял свят, загрижени за тяхната съдба, и да го докарат до брега на Газа. За име на кораба те използваха заглавието на книгата на Барак Обама отпреди президентството му: „Дързостта на надеждата“. Много преди морският съд да достигне Газа, под силния натиск на Израел правителството на Гърция се намеси и предотврати изпълнението на неговата мисия. Но духът, в който нашата книга е създадена и публикувана, е дух на предана взаимност и благодарност за всички усилия, положени от хората извън Газа (в това число и на редица загрижени известни писатели) да преодолеят крайната интелектуална изолация, в която Израел се опитва да ни държи приклещени. Така че сега, пет години след Операция „Лято олово“, ние се радваме, че можем да заявим на всеки един човек по света, който подкрепя правото ни да живеем нормално и продуктивно: „Газа отвръща с думи“.

   Газа отвръща с думи, защото разказването на истории ни помага да изградим своята палестинска национална идентичност и единство. Газа отвръща с думи, защото съществува една Палестина, която трябва да бъде спасена, поне за момента, в словесността. Газа разказва истории, защото дължината ѝ се равнява на дължината на един къс разказ. Газа разказва, за да не забравят хората. Газа отвръща с думи, защото силата на въображението е творчески начин да се създаде една нова действителност. Газа отвръща с думи, защото писането е наше национално задължение, дълг към човечеството и морална отговорност.

Рифат Аларир

Ноември 2013

Преводач: Герган Ценов

Редактори: Огнян Касабовя, Димитър Камбуров