Пощаден

Рауан Яги

   Токът беше спрял. Нямаше как да учим и скучаехме по домовете си. Съседчетата и приятелите ми излязоха да поритат. На мен не ми дадоха да изляза, защото майка ми приготвяше обяда, който бил почти готов. Стоях на балкона и гледах как приятелите ми си подават и се правят на известни футболисти, когато вкарват гол: разперваха ръце като орли и тичаха насам-натам, крещейки: „Гооооол!“

   Стоях там и аплодирах бурно всеки път, когато най-добрият ми приятел Ахмед вкараше гол. Това готвене траеше вече цяла вечност! Погледнах навътре. Мама слагаше чиниите на масата. Тя отвърна на погледа ми с обезоръжаваща усмивка. Знаеше колко искам да изляза, като и че останах вкъщи само защото тя ме накара.

   – Хайде, мамо! Побързай! Ахмед вкарва всички голове! – заоплаквах се аз.

   – Почти е готово, миличък. Не можеш да играеш на празен стомах, нали? – мило отвърна тя. Начумерих ѝ се и се върнах да гледам големия мач. Подпрях брадичката си на ръба на балкона, отпуснах ръце назад, стъпил на малкото синьо пластмасово столче, което майка ми беше купила точно за тази цел. Тя каза, че не са ми необходими повече от десет сантиметра, за да мога да виждам улицата. Всичко по-високо щяло да доведе до трагедия, на която никой от семейството ни или от квартала, най-малкото аз самият, не желаел да стане свидетел. Тя разказваше страшни случки за деца, покатерили се по балконите и свършили на улицата, целите потрошени. Детската ми главица, разбира се, вярваше на всяка нейна дума и аз винаги внимавах да не надвесвам глава и ръце, когато се покачвах на скъпоценното столче на балкона. Ахмед използва едно от прекъсванията и ме погледна с въпросителен жест. Аз поклатих глава и извиках: „Още не!“ Децата ми се изсмяха и се върнаха към играта.

   В следващия миг пред мен блесна мощна светлина, блъснах се в стената на кухнята и после се намерих на пода. Тухли падаха наоколо, последвани от изпотрошени стъкла. Коленете и ръцете ми трепереха и за известно време не можах да се изправя на крака. В ушите ми звучеше странен шум, който приличаше на неспирно досадно свирукане. Димът ме задушаваше. Майка ми притича до мен в истеричен плач. Провери всяка част от тялото ми, за да се увери, че не съм ранен. След това ме прегърна. Но не ми беше до това; исках да разбера какво е станало с приятелите ми. Тя бързо се съвзе и ме изнесе от къщата, защото димът продължаваше да нахлува. Ръцете ми трепереха, а съзнанието ми не можеше да се отърси от факта, че всичките ми приятели допреди малко играеха на улицата. В следващия момент майка ми и аз стояхме насред улицата. Опитвахме се да поемем някакъв кислород, но можехме само да поглъщаме пълния с цимент въздух и да кашляме.

   Когато димът се разнесе, най-накрая успяхме да вдишаме въздух, който имаше миризма на фойерверки. Тогава майка ми разбра, че стоим на мястото, на което беше мачът. Тя не знаеше на къде да тръгне. Продължаваше да се върти в кръг, държейки главата ми над рамото си, близо до шията. Видях приятелите си, които лежаха на земята. Всичките! Ахмед беше проснат върху братовчед си. Главата му беше разцепена. Леля Ум Ахмед също го видя, когато излезе от къщи, и закрещя. Майка ме прегръщаше все така силно, колкото можеше с изподраните си ръце. Ум Ахмед се втурна към улицата с писък и понесе сина си в посока на линейките, чиито сирени се чуваха в далечината. Не успя да направи повече от няколко крачки. Строполи се плачейки на земята със сина си в ръце. После припадна. Бащата на Ахмед се хвърли след нея. Той понесе Ахмед и започна да тича. Той също не можа да продължи. Падна. Вече плачех истерично ведно с майка ми, която продължаваше да ме носи и да обръща главата ми назад. Не искаше да се доближавам до приятелите ми. Искаше да скрие от очите ми разпокъсани им тела, разпръснати на всички страни.

   Съседите грабнаха Ахмед и се запътиха с отпуснатото му тяло към линейката. Заведоха майка му в една съседска къща. Чичо Абу Ахмед стоеше по средата на улицата, докато хората събираха отломките и изнасяха ранените. Стоеше там, загледан в кръвта и мозъка на Ахмед върху цимента. Баща ми и останалите се опитваха да го издърпат, но той продължи да се съпротивлява. По-късно се наложи да бъда откаран в болница, тъй като стана ясно, че и аз съм ранен.

   Ахмед си отиде. Останалите не ми даваха мира с обвинителните си погледи всеки ден, когато отивах на училище. Нямах сили да ги погледна. Ампутирани крайници. Белези по лицата. Куцане. Нашият квартал беше разбит на парчета за част от секундата. Нямаше повече игри. Нямаше повече голове. Нямаше повече възгласи. И приятелите ми пораснаха на часа. Вече не ме гледаха така, както преди онзи ужасен ден. Не излизаха да играят. Погледът им беше далечен, като този на чичо Абу Ахмед, когато ме гледаше: сякаш не разбирах, сякаш те знаеха нещо, което аз не знаех, сякаш бях сторил нещо лошо.

Преводач от английски език: Константин Божанов

Редактор: Димитър Камбуров