Канарче
Нур aл-Суси

   Слънцето беше високо в небето. Времето беше непоносимо горещо.

   Той седеше на дървена пейка в средата на парка като чужденец, загубил се на летище. Изследваше линиите на дланите си, сякаш ги виждаше за първи път. Изглеждаше като човек, току-що събудил се и опитващ се да осмисли заобикалящия го свят. Нервно се озърташе из парка. Погледа ято птици, но скоро изгуби интерес, тъй като не можеше да определи вида им. Разсея се с едно дете, което се опитваше да впечатли майка си, имитирайки известен футболист, умело дриблиращ с топката. Усмихна се. Бил е в подобна ситуация. Беше му като дежавю. Беше молил майка си да го вземе със себе си и дори се беше опитвал да вдига разни тежки неща, само и само да ѝ покаже, че е достатъчно голям да получи провизиите от ООН, които с брат му Хасан да донесат у дома. Тя беше погледнала назад и се беше усмихнала с онази усмивка, която омекотяваше бръчките на страданието, изписано върху лицето ѝ. В последен отчаян опит той се беше хванал за полите на роклята ѝ.

   – Искам да дойда с теб, – настоя тогава той, потискайки сълзите си. – Искам да дойда като Хасан.

   – Мамо, той е достатъчно голям да носи. Вчера премести два от трите стола, – заяви Хасан в подкрепа на по-малкия си брат.

   – Добре, може би следващия път. Днес остани вкъщи, – отговори майка им.

   Две сълзи се стекоха от очите му, докато ги гледаше как тръгват. Тогава реши да чака навън, като се стараеше да си внуши, че това е правилното решение. Все пак някой трябваше да остане вкъщи. Обещанието на майка му му даде надежда, а подкрепата на Хасан повдигна духа му. Най-сетне батко му беше повярвал в него.
Майка му се върна вкъщи около обяд, като носеше бял чувал на сини ивици, пълен с брашно. Хасан я следваше гордо, борейки се с два найлонови чувала, чието съдържание щеше да ги изхрани през следващите седмици. Той изтича при  тях и направи знак на Хасан да му даде двете торби. Хасан обаче му даде само едната, по-леката от двете; не искаше брат му да се провали в първия си опит да носи торбите. Той понесе торбата първо с лявата си ръка, после с дясната, а после пак с лявата. Когато ръцете му се умориха, я прегърна здраво. Не искаше да я пусне; не искаше да разочарова брат си.

   Стоеше и го гледаше от разстояние, изучавайки изражението и жестовете му, които ѝ изглеждаха разочароващо познати и в същото време чужди; не можеше да ги открие в паметта си. Очите ѝ бяха вперени в него, без да мигат. Обикаляше парка в кръг, чийто център беше той. Мислеше си, че ако го види от три различни посоки, това ще ѝ помогне да се съсредоточи. Не успя. Когато се изправи пред него, едно дете изскочи между тях, демонстрирайки футболните си умения пред гордата си майка. Тя поклати глава. Беше изпадала в подобна ситуация – толкова подобна, че ѝ се стори като дежавю. Беше малко дете, което се опитваше да угоди на майка си и я молеше да остане в студената им къща. Чувстваше се тakа самотна и ѝ беше толкова студено... Единствената ѝ утеха бяха купищата кукли и плюшени мечета в спалнята ѝ. Те бяха нейният свят и надежда. Майка ѝ щеше да излезе от къщи и да се върне на зазоряване заедно с поредния любовник.

   Слънцето стоеше високо в небето. Беше ужасно задушно.

   Той облегна глава на пейката, погледна часовника си и затвори очи, за да облекчи зноя. Събра слюнката си и я преглътна в опит да се пребори с внезапната жажда. Когато реши да помисли за нещо освежаващо, златистата ѝ коса привлече вниманието му. Не беше висока и военната униформа я правеше да изглежда още по-ниска. Изключително красива — не можеше да го отрече. Гледаше я как обикаля парка. Помисли си: „Можеше да е от Болоня. Щеше ли да ми хареса, ако беше туристка?“ После загуби интерес. Шумът от движението и хората наоколо нахлуха в мислите му и му припомниха за друг подобен шум. Тичаше към камиона на UNRWA за вода с брат си. В лагера от дни нямаше чиста вода. Чакаха на опашка около час, напълниха две туби, нарамиха ги и се завтекоха към къщите в покрайнините на лагера. Привлечен от чуруликане на някаква птичка, той остави тубата, за да хукне след нея — занимание, с което се забавляваха, когато майка им не беше вкъщи.

   – Това е канарче! – извика Хасан. – Аз го видях пръв. Мога да ти го хвана, ако ме изчакаш тук. 

   Канарчето полетя към храстите в периферията на близкото селище на еврейски заселници. Един изстрел беше достатъчен. Брат му и канарчето притихнаха завинаги пред очите му.

   Тя забеляза как той си почива на пейката с все още завторени очи, очевидно незаинтересован от никого. Чудеше се за какво ли си мисли сред този шум. Питаше се дали има среща. Заслепена от блясъка на слънцето, реши да обиколи парка около него още веднъж. Погледна го отново. Тогава я прониза блясъкът на звездата на Давид, която висеше на верижка около врата му. Отвърна поглед и сви силно очи, за да се отърси от моментното заслепение, което я изненада. Имаше чувството, че мозъкът ѝ се е изпарил от влудяващата я горещина. Искаше ѝ се той да чака нея. И тъкмо когато се почувства отчаяна, нещо вътре в нея я накара да хареса това състояние на халюцинация. Забърза се към близкото дърво, за да избяга от нажежения въздух наоколо. Затвори очи и си представи как той се отпуска във вана със студена вода, която се стича от косата, носа и ушите му. Лицето му я разсейваше. Лицето му носеше неща, които тя търсеше. Какви бяха те, не знаеше. Чувстваше, че трябва да направи първата стъпка, за да покори света му. Спомни си последния път, когато имаше връзка. Отдавна беше, помисли си. Малко преди да я призоват в армията. И на двамата не им беше лесно да останат заедно; трябваше да служат на далечни места. Да беше направил по-настоятелни усилия, помисли си тя.

   Слънцето беше нависоко, въздухът се сгъстяваше. 

   Пот се стичаше по челото му към слепоочията. Той вдигна лявата си ръка, за да я избърше. Отвори очи и се огледа. За негово облекчение, майката и синът ѝ най-накрая си бяха тръгнали и още войници се бяха събрали за обедната почивка на обичайното място. Дотук всичко вървеше по план. Коланът го задушаваше, ръцете му бяха влажни. Потта се лееше от него, но той трябваше да се съсредоточи и да гледа с ясен поглед. Подсуши ръцете си, избърса потта от челото си, провери таймера в десния си джоб, нагласи тежкото си яке и го придърпа по-близо до тялото си, сякаш внезапно беше дошла зимата. Провери часа отново; беше почти 13:10.

   Тя отвори очи и като видя, че той се готви да стане, реши да действа импулсивно и да го заговори. Това беше последният ѝ шанс. Беше загубила много хора, защото не беше достатъчно смела; не и този път, помисли си тя. Тръгна към него.

   Когато вдигна глава, за да огледа района за последен път, най-големите му страхове се материализираха. Ниската блондинка в униформа и черни кубинки, с автомат преметнат на гръба и конска опашка, поклащаща се зад нея, бързаше през масите към него. Той стана, потейки се още по-силно, парализиран от изненада. Едва успя да премести ръката си в джоба, за да постави пръст на спусъка.

   Тя вървеше. Той пристъпи напред. Тя ускори крачката си. Най-накрая беше пред него, почти на два метра. Спря, за да избърше челото си с опакото на лявата си ръка. Капка пот се стече по лявата му буза към врата му. Той потръпна. Капка пот се стече по челото ѝ. Тя примигна. Слънцето беше нависоко. Печеше. Звездата на Давид около врата му, зимното му яке, арабският му вид! Тя се почувства замаяна. Сега всичко придоби смисъл! Как не се беше досетила по-рано? Изтегли своя М16 и, стискайки го здраво, опря цевта о челото му. Изпрати предупредителен сигнал по уоки-токито, за да алармира останалите израелски войници и застина. От нея се лееше пот.

   Очите им се срещнаха. Страхът и разочарованието се отприщиха и изпълниха пространството. Пръстът ѝ беше на спусъка. Пръстът му беше на спусъка. Смъртта отнесе и двама им към неизвестното.

Преводач от английски език: Константин Божанов

Редактори: Огнян Касабов, Димитър Камбуров