Пакети

Мохамед Сулиман

   На разсъмване Салма, пълничка брюнетка току навлязла в четиридесетте, опаковаше няколко пакета с любимата храна и цигари на Наджи. Когато приключи, тя се облече и се подготви за излизане. Обзеха я объркани чувства. Не знаеше дали трябва да е в приповдигнато настроение, както беше в момента, или унила, както ѝ се случваше да се чувства напоследък. Само няколко часа я деляха от това да види сина си за първи път от три години, откакто бе заловен при неуспешен опит да прекоси граница. През тези три години Салма сядаше там, където синът ѝ я целуна за сбогом, плачеше и дỳшеше всяко от писмата, които синът ѝ беше изпратил. Живееше, като се упрекваше, че го е оставила да тръгне, сякаш имаше някакъв начин да осуети онова, което беше замислил. С всеки изминал ден ставаше все по-бледа, линеейки по изгубения си син. Изплака толкова сълзи по него, че накрая очите ѝ сякаш пресъхнаха. Когато стана пет, Салма взе двата пакета и излезе от къщата. Синът ѝ  лежеше без присъда, беше в затвора в пустинята Нафа в Израел.
    Здраво стиснала по един пакет във всяка ръка, Салма слезе от колата, докато в главата ѝ се въртяха тревожни мисли. Чувстваше се на ръба на силите си, но трябваше да премине през още един контролен пункт, преди да получи достъп за влизане в Израел. След като грижливо подредените ѝ пакети бяха проверени, а съдържанието им разхвърляно, тя трябваше да ги събере набързо и да премине през металния детектор. При преминаването той издаде бръмчащ звук. Кръвта ѝ замръзна. Рус офицер с шапка и лунички по лицето я помоли да провери дали има метални парчета или монети със себе си. Салма се огледа щателно, но не успя да открие следи от метал. Тогава офицерът поиска от нея да мине през металния детектор за втори път. Докато се връщаше, Салма усети как сърцето ѝ бие толкова силно, че сигурно  усмихнатият офицер можеше да го чуе. Тя се приближи до металния детектор и се опита да успокои краката си, докато минаваше през него. И тогава, „ззззз“, той отново избръмча. Веднага две стройни служителки се приближиха към нея, когато в ума ѝ проблесна: закопчалката на часовника ѝ предизвикваше целия този шум. „Слава Богу, отървах се,“ каза си тя, чувствайки се глупаво щастлива, че най-накрая успя да премине, без машината да забръмчи. Докато мислено кълнеше окупацията, която я направи да изглеждаше глупаво и недодялано, видя образа на нейния Наджи да се приближава все повече и повече.

   Бяха изминали три години и половина, откакто Абу Наджи почина от рак на простатата. Съпругата му Салма трябваше да се бори с делника на едно потиснато семейство заедно със сина си Наджи. Наджи преждевременно стана глава на семейството, което изхранваше.

   Наджи беше висок и кльощав, млад мъж в началото на двадесетте. От ранна възраст се беше борил да осигурява препитание за майка си и за себе си. Всеки ден ставаше рано, вземаше сандвичите, които майка му беше опаковала, и се връщаше късно вечерта с малко пари. Новата работа, която Наджи беше получил в контрабандните тунели, беше достатъчно добра, за да им осигури прехрана; стигаше, за да ги поддържа живи ден за ден, но вероятно накрая щеше да им донесе смърт.
    Един ден Салма се беше разтревожила по време на обичайната им скромна вечеря вкъщи. Забеляза разсеяността на Наджи. Докато се взираше в навъсеното му лице, тя му наля чай в чашата. Очите на Наджи се взираха в сладкиша в ръцете му, а долната му челюст дъвчеше толкова вяло, колкото изпосталяло изглеждаше и тялото му.

   Нарушавайки мълчанието, Салма попита:

   – Как мина денят ти на работата? – напълно наясно с отговора. –Предполагам, че беше уморителен, – продължи тя. Наджи обаче изглеждаше безразличен към въпроса на майка си. Беше вперил немигащи очи в малките, разпръснати парченца градински чай, които плуваха по повърхността на горещата течност. Мина известно време, преди Наджи да осъзнае, че майка му неспокойно му изпраща напрегнати погледи от крайчеца на насълзените си очи.

   – Какво не е наред? – попита го тя още веднъж.

   – Нищо – излъга Наджи.

   – Не ме лъжи – изсумтя тя срещу него. – Държиш се странно, откакто се прибра. Какво се е случило? Просто ми кажи – продължи тя. Накрая Наджи ѝ разказа какво се беше случило между него и шефа му Абу Шам в прогнилата камера до тунела, където работеше.

   – Това е опасно. Знам. – каза Наджи. 

   Майка му замълча. 

   – Ще изкарам 4000 шекела за двудневна работа. Мога да използвам парите, за да започна малък собствен бизнес. Мога да бъда свободен – добави той. – Ще се промъкна, ще занеса пакета и после ще се върна.

   – Знаеш ли изобщо какво има в този пакет? – попита накрая майка му.

   – Честно казано, не, – отговори той.

   Наджи стана рано сутринта. Салма приготвяше закуската му, когато той влезе вече облечен. Тя започна да пее с нисък глас. Пеенето ѝ се смесваше с периодични сърцераздирателни ридания. Докато закусваха, Наджи прочисти гърлото си и вдигна очи, за да срещне тези на майка си.

   – Не искам да ми се сърдиш. Правя това за нас – каза Наджи с напрегнат глас. Салма, която не се хранеше, го стрелна с гневен, но състрадателен поглед. Тя склони лице и не каза нищо. Наджи се надигна и се насочи към мястото, където седеше майка му. – Ще се върна след два дена, обещавам. – Майка му повдигна лице, докато Наджи я държеше за ръце.

   Салма почувства, че това е мигът на сбогуването. Беше мигът на неизбежността. Наджи се спусна и целуна опакото на ръцете ѝ. Не успявайки да преглътне сълзите си, Салма стисна по-силно ръцете му, преди да пусне първо тях, после него.

   Най-накрая Салма стигна до затвора. Влезе в огромна зала; никога досега не беше виждала нещо подобно. Малко след това разбра, че отново ще бъде проверявана. Имаше суматоха. Чуваха се много силни гласове, които идваха оттук и оттам. Изглежда едновременно течаха десетки разправии. Гледката на сина ѝ избледня в съзнанието ѝ, когато се озова в редица от възрастни жени в очакване да предадат документите си.

   След известно време Салма се озова лице в лице с руса чиновничка. Тя беше набита и ниска и сякаш потъваше стола. Салма стоеше неподвижно, докато русата служителка седеше зад голямо, лъскаво бюро и говореше толкова бързо, колкото и пишеше. Тя погледна към Салма и направи жест с всичките четири пръста, напред-назад, до палеца в края на изпънатата си ръка, за да я подкани да подаде документите. Салма ги подаде и се загледа в пръстите ѝ, докато те леко почукваха по клавишите. Служителката ѝ бутна документите обратно и Салма се пресегна припряно, за да се отърве от неспокойните, бутащи се зад нея жени.

   Салма нямаше ни най-малка представа къде трябва да отиде. Тя се луташе насам-натам с пакетите в ръце и документите, свити под мишница. Изведнъж ѝ хрумна да попита някакъв офицер при единия от входовете къде да отиде, но забеляза жената, която я буташе, да куца с три огромни чанти пред залата.

   – Здравейте, госпожо – каза Салма, като правеше всичко по силите си да не изостава от крачките си.

   – Здравейте! – чу се гърленият глас на възрастната жена.

   Салма се канеше да попита къде трябва да отидат, преди отново да чуе гласa на неспокойната жена:

   – Значи, посещавате сина си?

   – Да, – отговори Салма, като се стараеше да върви редом. – А вие? – продължи тя.

   – Внуците. Двама, – отвърна ѝ бързо възрастната жена.

   – С тях ще се срещнем сега, така ли? – попита Салма.

   Но старицата се спря  да си почине от тежестта на трите торби. След като си пое дъх, възрастната жена продължи:

   – Не още, преди това трябва да премина последната проверка.

   Салма помръкна, като чу думата „проверка“. Не издържаше повече чакането и усети как нови вълни от копнеж се разбиват в тялото ѝ, докато продължава да крачи, сега вече зад старицата.

   – Знам, че е неудобно, но това е; няма да имаме късмета да видим синовете си, ако седнем да се срамуваме, – чу отново напрегнатият глас на жената.

   Салма за миг си помисли, че старицата не говори на нея. Когато все пак се увери, се опита да разбере какво има предвид под „неудобно“:

   – Ъъъ, съжалявам, но не разбирам какво имате предвид.

   Възрастната жена каза:

   – Проверката; говоря за проверката. Салма се чувстваше така, сякаш е трябвало да се чувства неудобно при всяка от проверките, през които беше преминала досега.

   – Какво представлява тя? – попита, като се почувства наистина неудобно.

   – Как какво? Нима не знаете? – старата жена изглеждаше смаяна.

   – Да знам какво? – отвърна Салма изумено; сърцето ѝ биеше бързо. Старицата я погледна със съжаление. Каза на Салма, че при последната проверка, за да може да види сина си, е била подложена на щателна проверка на половите органи за взривни вещества.

Три години по-късно, вече на четиресет и пет, Салма изглеждаше по-бледа и отпаднала отвсякога. Увита на леглото си във вързоп шалове, тя се опитваше да извика смътното видение на сина си, когото видя за последен път преди шест години. Потта, примесена с няколко сълзи, се стичаше по бузите ѝ. Докато пресъздаваше наум последните мигове, прекарани със сина си, тя си припомни обещанието му, че ще се върне. Още една сълза се изтърколи по бузата ѝ. Бедната майка усети, че сърцето ѝ отново се свива, докато чува същия звук, който беше отекнал в съзнанието ѝ; звук, който изпълваше ушите ѝ в продължение на три години. Това беше звукът, донесъл ѝ новината, че синът ѝ е мъртъв. Последната сълза се беше задържала на устните ѝ. Устните ѝ се свиха. Сълзата се отрони.

Превод от английски език: Милена Делева 

Редактор: Димитър Камбуров