Само петнадесет минути
Уафaa Абу aл-Комбоз
– Мамо, искам баща си. Трябва да му се обадиш и да му кажеш да се върне у дома. Чуваш ли ме? – заяви Ислам ядосано.
– И защо е нужно да крещиш, Ислам? Изчакай малко и ще му се обадя – отвърна майка му.
– Добре, добре. Съжалявам – каза Ислам. – Искам да нарисувам нещо. Татко винаги ми е помагал; той е страхотен художник. Учителят каза всеки от класа да нарисува карта на родното си място – обясни той на майка си. – Знам, че моят край е най-прекрасният и моята карта ще стане невероятна. Татко ми каза това в началото на четвърти клас – добави той.
Ислам понечи да излезе от стаята си, но се поколеба за миг. Нещо на стената привлече вниманието му. Виждаше го почти всеки ден, но така и не можеше да разбере какво точно представлява. Този път му се стори, че е на път да оживее - дърветата се превиваха страховито, облаците надвисваха от горния десен ъгъл. Беше толкова живо. Той се задържа пред картината. Това беше картина, която баща му му помогна да нарисува, само дето на тази картина нямаше слънце. Това не му хареса. Изтича обратно при майка си.
– Баща ми закъснява – Ислам се втурна обратно към картината на стената. –Мамо, мамо. На тебе говоря.
Майка му се помайваше насам-натам, сякаш той не говореше на нея, сякаш него въобще го нямаше.
– Помня когато живеех в онази малка къща. Беше наистина малка. Да, и старото дърво, което татко посади. Да, той беше. Или пък беше дядо? Не, не, аз бях, аз посадих дървото – провикна се той с надежда, че майка му ще дойде да погледне.
Ислам се загледа в майка си. Усети колко е уморена. Видя как очите ѝ се смаляват и тъмнеят. Искаше му се баща му да е там и да им помага, но той беше все навън. Май нямаше време за къщната работа, освен ако не трябваше да се вдигне нещо тежко. Ислам искаше да бъде силен като него. Може би той ще почне да помага на майка си и тогава тя ще има време да говори с него, вместо до безкрай да си говори сам. Беше четири часът, а баща му никакъв го нямаше. Майка му веднъж му беше казала, че баща му е от „търсените“. Не знаеше какво означава това, освен че баща му почти не се вясваше.
– Трябва да се върне, преди да се е стъмнило, – каза си Ислам.
– Ислам. Ислам, събуди се! – дочу се дружелюбен носов глас.
Той обърна глава към мястото, откъдето идваше гласът. Не му пукаше.
– Ислам, Ислам... Баща ти скоро ще бъде тук. Този път ще остане за петнадесет минути. Знаеш, че баща ти е много зает, така че дръж се добре – долетя гласът на майка му от другата стая.
– Петнайсет минути? Мога да почакам петнадесет минути. – Тя се усмихна. – Имаме си май един непослушко, а?
– Ама много закъснява, пък и... – на свой ред се усмихна той и пак се загледа в картината:
„Моята карта ще стане най-хубава. Татко ще ми я нарисува. Е, и аз ще помагам. Пък и това ще е картата на моя край и на моята къща. Ще бъде моята карта. Той винаги ме кара да внимавам с цветовете (помня как веднъж се възпротиви на моето червено и предложи зелено), понякога пък ми дава да си оцветявам свободно. Това е кажи-речи единственото, което правим заедно, какъвто е зает. Последния път ми обеща аз да направя цялото оцветяване“.
– Мамоооо, казвам ти, няма да занеса картата в училище, ако татко не се появи, както обещаваш – запротестира той с надежда, че баща му няма да го подведе. Щеше му се да занесе картата в училище и да я покаже на всички. Искаше да се изфука с нея, с това, че са я правили заедно с баща му, за да стане без грешка.
– Ислам, Ислам... Хайде, ставай! Ама голям мързел се извъди! – ръмжеше Джо с противен глас, докато блъскаше Ислам с двете възглавници от дивана. – Ислам, ужасно ще закъснееш, човече, наясно си колко много ще закъснееш. Ако не се надигнеш най-накрая, ще трябва аз да те вдигна.
– Не, моля те, само петнайсет минути. Знам я магистърската теза. Все едно, моля те, само петнайсет минути. Не ме заливай сега с вода. Толкова е студена. Виж сега, обичам чая си с малко захар. Моля те, остави ме да си поспя само още петнайсет минути. Нужни са ми тези петнадесет минути.
– Е като ще е за петнадесет минути, добре – отвърна Джо.
Ислам протегна спокойно ръка изпод възглавницата, докосна нежно картата в рамка до леглото си, за да се увери, че си е на мястото, и отново заспа.
– Най-накрая си си у дома, татко. Най-накрая си си вкъщи – повтори той в съня си.
Превод от английски език: Димитър Камбуров