Да те боли зъб в Газа
Самиха Елуан
Събудих се със същия ужасен зъбобол – болка, пронизваща ме до основата на главата ми. Вече два дни не можех да уча, не можех да се храня и, още по-лошо, не можех да спя. Всяка част от тялото ми ме болеше по свой собствен начин. Така че нямаше друг избор в тази ситуация. Трябваше да отида на зъболекар. Опитах се да го избегна, но вече беше твърде късно. Баща ми трябваше да ми запази час . Уви, трябваше да чакам още три дни. Няма нищо по-дразнещо на света от това да имаш главоболие, причинено от зъбобол. Беше просто непоносимо.
Чувайки моите охкания и стонове от болка, баща ми се провикна от другата стая:
– Ако не можеш да търпиш болката още три дни, тогава може просто да отидем в ...
Мисля, че или не чух ясно какво каза, или просто реших, че се шегува. Попитах:
– Да отидем къде?
Прочиствайки гърлото си, баща ми извика тази всяваща страх дума, която от устата му прозвуча ясна и отчетлива: пазара – Здравният център на Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци. Сърцето ми се сви, цялото ми тяло потрепери и думите ми заседнаха в гърлото. Изведнъж гледката на това място зае цялото ми съзнание Всеки ден на път за университета минавах покрай двете сгради на Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци: здравния център и централата им.
Стените на клиниката бяха бели с няколко сини ивици. На тях несъразмерно бяха нарисувани хора, откарвани в линейки. Не беше заради белите и бледосини сгради със знамето на Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци или грубо изрисуваните изображения. Не беше и заради недостъпните стени, обградени с телена ограда, които ме смущаваха всеки път, когато погледът ми се спреше на това място. Беше по-скоро заради гледката на тълпите, които се редят или се опитват да стоят наредени на опашка, за да стигнат до преградените с метални решетки прозорци, както и зараади гласа на невидимия човек зад микрофона, който привикваше имена или номера. Всеки път не можех да не изпитам съжаление към онези, които трябваше да чакат на опашките под изгарящото лятно слънце или силните зимни дъждове. Никога не си представях, че по някаква причина аз мога да бъда на тази опашка. Никога не си бях помисляла, че ще стоя тук в очакване моето име да бъде извикано и ще се опитвам да стигна до преградения с решетки прозорец с надеждата, че ще бъда сред повиканите щастливци.
Въпреки че исках да изчакам да премине болежката, която ме мъчеше, безподобната болка ме надви. Предадох се. Трябваше да предприемем пътуване до киниката, независимо дали ми харесва, или не. В крайна сметка колко лошо можеше да бъде, да стоиш на опашката сред други хора, други обикновени палестинци, бежанци и пациенти? Това е само един медицински център, опитвах се да се утеша неуспешно.
Мина поредната безсънна нощ. Когато отидох при баща ми на следващата сутрин, нямаше нужда и дума да кажа. Той се опита да облекчи паниката ми с нежен поглед. Каза, че трябва да отиде до клиниката един час преди мен, за да ми запази място преди да стане препълнено. Как може едно място да бъде препълнено в седем часа сутринта, почудих се?
Точно в осем тръгнах към клиниката, както баща ми ме беше инструктирал. Пътят до медицинския център ми донесе много страдание. Замислих се колко невнимателна понякога мога да бъда към баща ми, как никога не оценявам напълно какво прави за мен. Той трябваше да се реди на опашка всеки месец, за да получи продоволствия за нас от Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци. Ние сме сред палестинците късметлии, които се радват на предимството да имат Карта от Агенцията, с главно „К“. Майка ми е бежанка. Никога не разбрах защо някои хора гледат на Картата като някакъв вид привилегия и винаги се чудех защо други я държат с такава гордост.
Бежанската Карта беше и продължава да бъде обида, която ни напомня колко малко получават бежанците в сравнение с това, което наистина са загубили. Дали чувал с брашно е компенсация за земеделската земя, която някога са имали? Дали чувал със захар може да бъде обезщетение за горчивата нищета, в която тези хора винаги са пребивавали, след като са изгубили скъпите си домове, за да живеят в бежански лагери? Дали две бутилки с олио ще ги накарат да забравят безмилостно изкоренените маслинови дървета, – изкоренени като самите тях? Или може би е просто декларация, че те са временни бежанци, които някога са имали земя, която, стига Картата да е все още в ръцете им, ще ги чака да се върнат? Само пронизването на остра болка ме върна в настоящето.
Когато пристигнах в центъра около 8:30 часа, няколко души се бяха наредили отвън. Предположих, че тези мисли и страхове са резултат на необяснимата ми фобия от зъболекари; мислех, че преувеличавам. Сградата в бяло и синьо в крайна сметка изглеждаше доста приятно място. Любимите цветове ми донесоха известно облекчение, което, за съжаление, не продължи дълго. Гласовете на бърборещи хора станаха отчетливи в момента, когато влязох в сградата. Оглеждайки се наоколо, погледът ми обходи смешно малката клиника, която технически представляваше няколко малки стаи с табела над всяка врата, която илюстрираше различните специалности, които включваше здравния център: обща практика, очен лекар, зъболекар и вътрешна медицина, която заемаше основната част от клиниката.
Благодаря на Бога, че е само зъбобол, помислих си.
Баща ми си проправи път към мен сред тълпата.
– Защо закъсня толкова? Взех ти номер. За малко щяхме да го изпуснем. – извика той от мястото, на което стоеше.
„Няма начин, не и номера! Не мога да изпусна реда си след всичко, което преживях!“ помислих си, а болката беше толкова силна, че не можех да говоря. Това беше една от тези ситуации, когато човек е сведен до номер – когато вече не е човешко същество, а номер. Аз вече не бях аз. Бях Седем. И Седем беше единственото нещо , което исках да чуя в момента. Въпреки че гледката на всички тези болни хора леко облекчи зъбобола ми, който човъркаше в мозъка и крайниците ми, исках това да спре по всякакъв възможен начин.
Седнах на пейката, която баща ми беше запазил. Виждайки състоянието ми, той предпочете да остане прав като повечето хора, които изчакваха номерата си. Петте пейки в стаята по никакъв начин нямаше да стигнат за десетките жени, деца, мъже и възрастни хора, които се бяха струпали. Погледнах към жената до мен. Очите ми мернаха номера на картончето, което беше стиснала с двете си ръце. Бях изумена. Колко ли дълго тя щеше да чака за нейния номер 37, щом аз с моя номер 7 все още не бях извикана? Не дълго, установих по-късно.
– Номер 6! Номер 6? – прикани отегчен глас по високоговорителя.
– Номер 6? Къде е номер 6? – извика почти всеки от чакащите, а гласовете отекнаха през помещението. Вратата на стаята се отвори и една много възрастна жена бавно-бавно излезе, накуцвайки надясно, после наляво, с двама млади близки, очевидно внуците ѝ, хванали двете ѝ ръце. Очите на жената бяха затворени и от малката ѝ уста се подаваше памук. Очевидно тя постоянно изпитваше ужасна болка, която по начин, който не можех да си обясня, накара тялото ми да запулсира. Исках да надникна в стаята, когато едно малко момиче, на около 10 години, си проправи път в тълпата и затвори вратата зад себе си.
Момичето, чиято коса висеше на гърба му в дълга плитка, беше облечено с бялата униформа със сини ивици, която винаги мразех като ученичка. (Винаги се чудех дали не е синя с бели ивици.) Влезе в кабинета на зъболекаря самò. Почувствах се засрамена от себе си. Беше по-младата версия на мен самата, ако изключим, че аз обичах да нося косата си на две плитки. И най-вече, то не се страхуваше толкова, че да доведе баща си със себе си. Държеше ученическата си чанта, когато влезе вътре. Така че най-вероятно щеше да отиде на училище след като му извадеха зъба. След две минути вратата се отвори отново. Малкото момиче излезе със същото непокорство в очите си, сякаш заявяваше: „Най-накрая те извадиха от устата ми, глупав малък зъб!“ Замислих се колко дълго беше останало вътре. Две минути – дори недостатъчно, за да му поставят каквато и да било упойка...
За момент си помислих да избягам. Баща ми започна да се бута през тълпата още преди номер 7 да бъде обявен. Присъстващите отново извикаха в един глас:
– Номер 7! Къде е номер 7?
Той държеше ръката ми, докато изоставах след него. Тримата лекари изглеждаха много добри – е, поне ме попитаха как се казвам. Трябваше да легна на стола и след по-малко от минута лекарят обяви, че се нуждая от хирургическо изваждане на зъба, което, без да е изненада, клиниката на Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци не предлагаше. Забравих болката. Единственото, което исках, беше да се изляза от тази стерилна стая.
Спрях да задържам дъха си, когато бях навън. Побързах към изхода на сградата. Щом баща ми излезе малко по-късно, аз, със същата усмивка като на малкото момиче, го погледнах в очите:
– Ето, те не могат да ми помогнат. Казах ти.
Баща ми, който беше останал след мен, за да получи повече информация от лекарите и да вземе лекарствата, които ми бяха предписали, се засмя, щом видя бледото ми лице най-накрая да връща обичайния си цвят. Той вдигна торбичката с лекарства пред мен:
– Поне ти взех някои болкоуспокояващи.
– Да, болкоуспокояващи! – усмихнах се многозначително.
Преводач от английски език: Деница Видолова
Редактор: Огнян Касабов