Да те боли зъб в Газа
Самиха Елуан
Събудих се със същия ужасен зъбобол – болка, която пронизваше цялата ми глава. Вече два дена не можех да уча, не можех да се храня и, още по-лошото, не можех да спя. Всяка част от тялото ми ме болеше по свой собствен начин. Така че нямаше друг избор в тази ситуация. Трябваше да отида на зъболекар. Опитах се да го избегна, но вече беше твърде късно. Баща ми трябваше да ми запази час . Уви, трябваше да чакам още три дена. Няма нищо по-дразнещо на света от това да имаш главоболие, причинено от зъбобол. Беше просто непоносимо.
Чувайки моите вопли и стонове от болка, баща ми се провикна от другата стая:
– Ако не можеш да търпиш болката още три дена, тогава може просто да отидем в ...
Реших, че или не съм чула добре какво каза, или че се шегува. Попитах:
– Да отидем къде?
Прочиствайки гърлото си, баща ми извика тази всяваща страх дума, която от устата му прозвуча ясна и отчетлива: пазара – Здравният център на Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци. Сърцето ми се сви, цялото ми тяло потрепери и думите ми заседнаха в гърлото. Изведнъж гледката на това място зае цялото ми съзнание. Всеки ден на път за университета минавах покрай двете сгради на Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци: здравния център и централата им.
Стените на клиниката бяха бели с няколко сини ивици. На тях несъразмерно бяха нарисувани хора, откарвани в линейки. Не беше заради белите и гълъбовосини сгради със знамето на Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци или грубо изрисуваните изображения. Не беше и заради недостъпните стени, обградени с телена ограда, които ме смущаваха всеки път, когато погледът ми се спреше на това място. Беше по-скоро заради гледката на тълпите, които се редят или се опитват да стоят наредени на опашка, за да стигнат до преградените с метални решетки прозорци, както и заради гласа на невидимия човек зад микрофона, който извикваше имена или номера. Така и не успявах да изпитам съжаление към онези, които висяха на опашките под изгарящото лятно слънце или силните зимни дъждове. Никога не си представях, че по някаква причина аз мога да бъда на тази опашка. Никога не си бях помисляла, че ще стоя тук в очакване моето име да бъде извикано и ще се опитвам да стигна до преградения с решетки прозорец с надеждата, че ще бъда сред повиканите щастливци.
Въпреки че исках да изчакам да премине болежката, която ме мъчеше, безподобната болка ме надви. Предадох се. Трябваше да предприемем пътуване до клиниката, независимо дали ми харесваше, или не. В крайна сметка колко лошо можеше да бъде, да стоиш на опашката сред други хора, други обикновени палестинци, бежанци и пациенти? Това е само един медицински център, опитвах се да се утеша безуспешно.
Мина поредната безсънна нощ. Когато отидох при баща ми на следващата сутрин, нямаше нужда от думи. Той се опита да облекчи паниката ми с нежен поглед. Каза, че трябва да отиде до клиниката един час преди мен, за да ми запази място преди да стане препълнено. Как може едно място да бъде препълнено в седем часа сутринта, почудих се?
Точно в осем тръгнах към клиниката, както баща ми ме беше инструктирал. Пътят до медицинския център ми донесе много страдание. Замислих се колко невнимателна понякога мога да бъда към баща ми, как никога не оценявам напълно какво прави за мен. Той трябваше да се реди на опашка всеки месец, за да получи продоволствия за нас от Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци. Ние сме сред палестинците късметлии, които се радват на предимството да имат Карта от Агенцията, с главно „К“. Майка ми е бежанка. Никога не разбрах защо някои хора гледат на Картата като някакъв вид привилегия и винаги се чудех защо други я държат с такава гордост.
Бежанската карта беше и продължава да бъде обида, която ни напомня колко малко получават бежанците в сравнение с онова, което наистина са загубили. Дали чувал брашно е компенсация за земеделската земя, която някога са имали? Дали чувал захар може да бъде обезщетение за горчивата нищета, в която тези хора винаги са пребивавали, след като са изгубили скъпите си домове, за да живеят в бежански лагери? Дали две шишета олио ще ги накарат да забравят безмилостно изкоренените маслинови дървета, – изкоренени като самите тях? Или може би е просто декларация, че те са временни бежанци, които някога са имали земя, която, стига Картата да е все още в ръцете им, ще ги чака да се върнат? Само пронизващата остра болка ме върна в настоящето.
Когато пристигнах в центъра около 8:30 часа, няколко души се бяха наредили отвън. Предположих, че тези мисли и страхове са резултат на необяснимата ми фобия от зъболекари; мислех, че преувеличавам. Сградата в бяло и синьо в крайна сметка изглеждаше доста приятно място. Любимите цветове ми донесоха известно облекчение, което, за съжаление, не продължи дълго. Гласовете на бърборещи хора станаха отчетливи в момента, в който влязох в сградата. Погледът ми обходи смешно малката клиника, която в действително представляваше няколко кабинета с табелки над вратите, посочващи различните специалисти, с които разполагаше здравният център: общопрактикуващ, очен лекар, зъболекар и по вътрешни болести, който се помещаваше в основната част от клиниката.
Слава на Бога, че е само зъбобол, помислих си.
Баща ми си проправи път към мен сред тълпата.
– Защо закъсня толкова? Взех ти номер. За малко щяхме да го изпуснем – извика той от мястото си.
„Няма начин, не и номера! Не мога да изпусна реда си след всичко, което преживях!“, помислих си, а болката беше толкова силна, че не можех да говоря. Това беше една от онези ситуации, когато човек е сведен до номер – когато вече не е човешко същество, а номер. Аз вече не бях аз. Бях Седем. И Седем беше единственото нещо , което исках да чуя в момента. Въпреки че гледката на всички тези болни хора леко облекчи зъбобола ми, който човъркаше в мозъка и крайниците ми, исках това да спре, все едно как.
Седнах на пейката, която баща ми беше запазил. Виждайки състоянието ми, той предпочете да остане прав като повечето хора, които изчакваха номерата си. Петте пейки в стаята по никакъв начин не стигаха за десетките жени, деца, мъже и възрастни хора, които се бяха струпали. Погледнах към жената до мен. Очите ми мернаха номера на картончето, което беше стиснала с двете си ръце. Бях изумена. Колко ли дълго щеше да чака за нейния номер 37, щом аз с моя номер 7 все още не бях извикана? Не задълго, установих по-късно.
– Номер 6! Номер 6? – прикани отегчен глас по високоговорителя.
– Номер 6? Къде е номер 6? – завика почти всеки от чакащите, а гласовете отекнаха през помещението. Вратата на кабинета се отвори и една много възрастна жена бавно-бавно излезе, клатушкайки се налява и надясно, прикрепяна от двете страни от двама младоци, очевидно внуците ѝ. Очите на жената бяха затворени и от малката ѝ уста се подаваше памук. Тя явно изпитваше ужасна болка, която, неясно как, накара тялото ми да запулсира. Исках да надникна в кабинета, когато едно малко момиче, на около 10 години, си проправи път в тълпата и затвори вратата зад себе си.
Момичето, чиято коса се спускаше на дълга плитка по гърба му, беше облечено с бялата униформа със сини ивици, която винаги мразех като ученичка. (Винаги се чудех дали не е синя с бели ивици.) Влезе в кабинета на зъболекаря самò. Почувствах се засрамена от себе си. Беше по-младо копие на мен самата, само дето аз предпочитах да нося косата си на две плитки. По-съществената разлика беше, че то не се страхуваше толкова, че да доведе баща си със себе си. Държеше ученическата си чанта, когато влезе вътре. Така че най-вероятно щеше да отиде на училище, след като му извадеха зъба. След две минути вратата се отвори отново. Малкото момиче излезе със същото непокорство в очите си, сякаш заявяваше: „Най-накрая те извадиха от устата ми, глупав малък зъб!“ Замислих се колко дълго беше останало вътре. Две минути – дори недостатъчно, за да му поставят каквато и да било упойка...
За момент си помислих да избягам. Баща ми започна да се бута през тълпата още преди номер 7 да бъде обявен. Присъстващите отново извикаха в един глас:
– Номер 7! Къде е номер 7?
Той държеше ръката ми, докато се влачех след него. Тримата лекари изглеждаха много добри – е, поне ме попитаха как се казвам. Трябваше да полегна на стола и след по-малко от минута лекарят обяви, че се нуждая от хирургическа екстракция на зъба, което, каква изненада!, Клиниката към Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци не предлагала. Забравих болката. Единственото, което исках, беше да се изляза от тази стерилна стая.
Спрях да задържам дъха си, когато бях навън. Побързах към изхода на сградата. Щом баща ми излезе малко по-късно, аз го погледнах в очите с усмивката на малкото момиче:
– Ето, те не могат да ми помогнат. Казах ти.
Баща ми, който беше останал след мен, за да получи повече информация от лекарите и да вземе лекарствата, които ми бяха предписали, се засмя, щом видя бледото ми лице най-накрая да възвръща обичайния си цвят. Той вдигна торбичката с лекарства пред мен:
– Поне ти взех някои болкоуспокояващи.
– Да, болкоуспокояващи! – усмихнах се многозначително.
Преводач от английски език: Деница Видолова
Редактори: Огнян Касабов, Димитър Камбуров