Призори

Шахд Ауадалла

   Беше една от най-черните зимни нощи. Тъжно беше завила тъмнината тесните улички на Газа и спящите ѝ жители в широкото си черно одеало.

   Глъхнеше всеки звук, сякаш благоговейно съпричастен с втората тъжна годишнина от войната на Израел срещу Газа, оставила дълбока рана в сърцето и душата на всички. Спях, или за да бъда по-точна, преструвах се, че спя, докато топлата капка на солена сълза не прогори бавно своята нежна пътека по скулата ми и не завърши в треперлива вадичка покрай ухото ми. Безшумно потъна тя в студената бяла възглавница. Самотната капка бе последвана от поток неудържими сълзи, бликнали да изразят  покурсата ми. Задушаваха ме. Станах в отчаян опит да избягам от тази подгизнала възглавница, знаейки в сърцето си, че никога няма да мога да избягам от мъчителните спомени, завладели паметта и живота ми.

   Първото, което видях, когато станах, беше смачкан бял лист хартия и черна писалка. Лежаха на претрупаното ми меденокафяво бюро  вляво от леглото. Седнах на бюрото, с листа в дясната си ръка и писалката в лявата. „Това е добра възможност да се опълчиш на скръбта си. Ако отново не успееш, ще трябва да живееш с още болка и безсънни нощи.“ Такива бяха думите, които замъгленият ми ум и болезнено свитото ми сърце бяха единствено в състояние да формулират, откакто изгубих характерната си способност да се изразявам – преди мое славно оръжие и щит, хванех ли писалката. Онази вечер реших да послушам зова на душата си. Той беше кротък и мирно ме молеше да напиша писмо до невинното дете, което загубих онази нощ.

Оранжевите лъчи на уличните лампи стопляха тихата святост на нощната тъма и се стапяха в нов огнен цвят, изненадващо смайващ. Той се прокрадваше меко през западния прозорец, който бях отворила по-рано, и се отразяваше от бюрото, на което стоях неподвижна. Лъчите осветяваха душата ми и възпламеняваха желанието да взема чист лист и да напиша открай-докрай писмо, в което да призная фаталната си грешка и да обявя искреното си разкаяние, за да се избавя от мъчителното чувство на вина. Накрая допрях писалката до листа и започнах да руша чистотата му с преплитащите се черни линии на буквите в писмото ми.

   Скъпи синко,

   Много ми се иска да прочетеш всяка дума, която пиша тук, защото вече не съм в състояние да опазя тази история в сърцето си. Този път обещавам, че ще се опитам да завърша писмото. Обещавам да не го късам. Защото ми е потребно да разбереш какво се случи. Нужно ми е да ти го обясня, защото ти спеше, когато умря – когато беше убит. Всеки мой спомен ме мъчи и ми припомня онази прокълната нощ. Беше студена нощ. Помниш ли я?

   Мина време, но не получих отговор. Покорно продължих.

   Сигурна съм, че помниш. Беше много студено. Ти спеше легнал до мен. С лицето и врата си усещах топлия ти дъх. Сърцето ти туптеше ритмично и тихо. Бях свикнала с този звук. Той беше кроткият концерт, на който се наслаждавах преди заспиване, съзерцавайки съвършените черти на лицето ти. Загубих тази невинност, когато загубих теб през онази нощ. Не ти се вярва, нали? Но това е съвършената истина, дете мое.

   Почаках отново, но не получих нищо, освен следите от приглушените си думи – думите, които никога не бях изричала. Продължих.

   Ние – ти и аз, както и майка и татко, братята и сестрите ми, всички ние спяхме в столовата у дома. Вярвахме, че това е най-сигурната стая. Уви, не беше! Няколко нощи по-рано татко предложи всички да се преместим и да спим заедно в столовата, тъй като прозорците на спалните можеха да се пръснат от бомбардировките, властващи над нощите и дните на Газа. И всички се преместихме там.

   Западните ветрове продължаваха леко да веят през прозореца зад мен. Навикнах да спя на отворен прозорец, за да се избавя от мириса на смърт и от гробната тишина на самотата. Тръпка разтърси тялото ми при спомена за отминалите мигове насред безумното очакване синът ми да ми отговори. Западният вятър ме превърна в парче мрамор в тъмата на мразовитата зима. За кратко чувството беше пречистващо, окрилено от яснота. Но опитът му остана  напразен. Бях все така ранена.

   Вали. Няколко дена преди онази нощ всичко беше тихо, освен бурният дъжд. Толкова сладък беше образът ти, когато те нарисувах седнал под дъжда... Но всъщност дотогава ти не беше излизал навън под дъжда. Чистото ти студено личице беше притиснало ягодови устни към прозореца, пред който беше седнал. С детския си лик, като котенце, търсещо обич, ти отправяше дъх към ледения прозорец и твореше свой собствен свят от пара, по който да рисуваш с пръстчета. Смееше се от сърце, докато твореше този нов свят, преди да го разрушиш. В онзи момент се радвах на същия звук на дъжд и мирис на земя, на които и ти. Рисувах те в най-кратките изблици на смях, които предизвикваха у теб капките, които меко се сипеха върху голата ти глава.

   Не ти харесваше, когато със закачлива усмивка те наричах „плешивко“. Понякога заплакваше, което късаше сърцето ми, а друг път чаровно се смееше. Не разбирах защо, но ми харесваше да те наричам „плешивко“. А сега, дали плачеш или се смееш, синко? Дали като те наричам „плешивко“, сега, когато си с година по-голям, това те радва или гневи? Ще ми се да знаех. 

   В онзи спомен върху главата ти бяха паднали няколко дъждовни капки, други – по нежно потрепващите ти мигли. С искрящите си тъмни очи ти седеше на мократа трева и се смееше. Картината ти хареса също толкова, колкото на мен – дъждът. Изгубих я същата нощ, в която загубих искрящите ти очи и сияйната ти усмивка...

   Две сълзи удържах пленени в ъглите на очите ми. Накрая те победиха.

   В 4:50 ч. онази нощ алармата ме събуди със спокойните звуци на народна песен, в която певецът моли майка си да не тъжи за неговото мъченичество, защото той вече е в рая. Винаги я бях харесвала, но не и след случилото се по-късно през онази нощ. Сега песента ме отвращава. Изключих алармата, за да не безпокоя теб и другите спящи в стаята. Станах и потърсих молитва преди утренята. Ти спеше дълбоко. И другите в стаята спяха здраво след дългата битка с безсънието, причинено от шума на десетките бойни самолети, прекосяващи небето над Газа в продължение на две седмици. Сцената беше потопена в тъма. Включих фенерчето си, за да не настъпя братята си, които спяха на пода. Тихо ги заобиколих, подготвих се за молитва и влязох в стаята си с чувство на копнеж в сърцето, което ми припомни дългите нощи и дни, прекарани там в разказване на истории за отишлото си минало и идващото светло бъдеще. Онази нощ бъдещето сякаш умираше. Надеждата сякаш изтъняваше. Само ти ми даваше надежда; само твоето бъдеще даваше смисъл на моето.

   Започнах молитвата, умолявайки Господ да спаси семейството и дома ни. Миг преди да приключа, огромен взрив разтърси сградата, проглуши ушите ми и ме захвърли на метри от молитвеното килимче. Експлозията беше придружена от ужасяващ звук на стъкло, пръснало се навън и навътре в къщата. Ужасно уплашена, изтичах към столовата, където бяхте ти и другите. Всички бяха станали с фенерчета в ръце, инстинктивно спуснали се да проверят дали всички са наред. Имаха само малки порязвания. Минаха няколко секунди и всичко отново се успокои; свята тъма и тишина завладяха сцената. Ти не се събуди. Трябва да призная, че се усмихнах, когато видях, че спиш. Не ти пукаше. Мама все още се тревожеше и помоли брат ми да иде с нея да проверят дали всички от семейството на чичо, чийто апартамент беше до нашия, са наред. Чичо отвори вратата си в същия момент, в който мама и брат ми отвориха нашата. Рече: „Не се безпокойте! Всички ще оцелеем, но какво беше това? Какво ли са целели...“ Преди да завърши думите си, още по-голям взрив гръмна на стълбите между двата апартамента. 

   Цялата сграда се разтресе. Вдигна се бял прах, който покри всичко. Отломки нахлуха в апартамента. Вратите се откъснаха от пантите. Всички бяха потресени. А ти все още спеше. За няколко мига те забравих. Мама започна да вика: „Кажете шахадата и слизайте долу! Излизайте от сградата! Ракетите целят по нас!“

   Оставих писалката в напразен опит да спра пороя болезнени спомени, които напираха в изнуреното ми съзнание. Не успях. Синът ми трябваше да знае всеки детайл, за да ми прости. Продължих.

   Думите на мама звънтяха в ушите ми: „Кажете шахадата и слизайте долу!“ Въпреки това не се отправих веднага. Отидох в столовата, за да те взема, но на път за там минах през своята стая, за да я погледна за последно и да запечатам образа ѝ в ума си. Видях разхвърляните ми от взрива учебници, които очакваха края на тази грозна война и ме молеха отново да ги хвана в ръце, както правех, след като се записах в университета след мъченическата смърт на баща ти преди две години. Видях претрупаните си лавици, шкафа, молитвеното ми килимче и дори червените ми очила. Всичко беше разхвърляно насам-натам. Гласът на мама повтори настойчиво: „Кажете шахадата и слизайте долу!“ Не осъзнавах нищо напълно; излязох от стаята си и се насочих към столовата, за да те взема, когато видях ридаещите ми малки братовчеди да влизат у нас вместо да слязат долу. Беше страшно тъмно и те викаха силно. Попитах единия: „Какво правите тук? Защо не слизате?“ С треперещ глас той отговори: „Нямаме фенер, не виждаме.“ Много се притесних да не би някой да влезе в някоя друга стая и да го забравим в тъмнината. „Елате след мен, деца,“ рекох и бързо ги отведох.

   „Не мога да ходя, болят ме краката по тези камъни! Искам си обувките,“ каза единият. „Моля те, донеси ми обувките...“

   „Нямаме време, миличък. Ще ги вземем после,“ казах, сигурна, че изобщо няма да можем да ги вземем.

   Секунди след като излязохме, третата ракета удари третия етаж, на който се намирахме.

   „Бях там, мамо. Ти ме остави. Бях сам със сълзите си и жалните си викове, мамо.“ Гласът на детето прониза ушите ми. Изпуснах писалката, защото цялото ми тяло се разтресе. За мой ужас, той седеше пред мен, облечен в бялата си нощница, с голата си главица и лъскавите си очички. Гледеше към просълзения ми стъмен взор, усмихваше се и мълвеше: „Сам съм вкъщи, мамо.“ Не можех да понеса ужаса и останах безмълвна за малко, гледайки към размазания образ на сина ми. Гневът на природата се засили; мълниите и западните ветрове се разбесняха. Една светкавица освети стаята и показа детето като блестящ бял призрак със зачервени очи. Не можех да произнеса и думичка, а гласът на сина ми чезнеше, повтаряйки едно и също изречение: „Бях сам, мамо. Бях сам, мамо. Бях сам...“, след което угасна.

   Останах неподвижна и не казах нищо, докато не повя лек ветрец и не събуди съзнанието ми. С колебание взех отново писалката. Решена да продължа до край, започнах да пиша.

   Останахме почти три минути в къщата на съседа в очакване на последната ракета, която щеше да сложи край на историята на дома ни, когато светите звуци на утринния призив към молитва прекъснаха най-тежките мигове на очакване: „Аллах е велик! Аллах е вели...“ Масивната експлозия на ракетата от изтребителя F-16 изпари звука на молитвения призив и ни оглуши. Тялото ми се разтърси в агония и прошепнах: „Няма я.“ Секунди по-късно побягнах от къщата на съседа и видях нашата да гори като вулкан. Само пламъци. Не мислех за нищо. Не казах нищо и не направих нищо, освен да прикова погледа си върху горящите спомени от живота ми със свито сърце, когато внезапно твоят портрет проблесна в ума ми. Тръгнах да бягам в безпаметство към горящата сграда, викайки името ти обляна в сълзи, когато татко грабна ръката ми и твърдо ме спря. Беше сигурен, че си мъртъв. Нищо не можеше да оцелее в този пожар, камо ли петнадесет килограма нежна плът. Извикаха пожарна и линейка на помощ. Гледката беше твърде болезнена, за да мога да я понеса. Припаднах.

   Онази нощ те загубих. Когато се събудих в болницата, образът ти отново беше в съзнанието ми. Спомних си как те забравих сам там, в столовата. Осъзнах, че ще бъда винаги сама след мъченическата ти смърт и тази на баща ти. Ти беше сам – сама съм и аз. Сам ще останеш. Сама ще остана и аз. Умря сам, сама ще умра и аз. Онази нощ не чух топлия ти дъх и ритмичното туптене на сърцето ти, не видях милата ти усмивка. Онази нощ загубих сина си.

   Писалката падна спокойно, несметни сълзи заприиждаха, главата ми тежко удари масата и аз скръбно заридах. Езикът ми не беше в състояние да спре да повтаря думата „сам“, която заразяваше тишината на нощта. Не чувах нищо друго, освен шепота на майка: „Жал ми е за нея“, казваше тя. „Все още скърби. Продължава да пише всяка нощ, но умрелите никога не се връщат.“ 

   Тя продължаваше да шепти, а аз продължавах да скърбя: „Заедно живяхме, но ти загина сам.“

Преводач от английски език: Огнян Касабов

Редактор: Димитър Камбуров