И изведнъж се загубих

Елам Хилс

   Той едва ли усещаше как цялото ми същество  трептеше, как сърцето ми тупаше като безразборни барабани, когато чуех гласа му. Объркани мисли изпълваха ума ми, когато си го представях. Бях омагьосана от всяка съставка на неговото мъжество, толкова мъдър, остроумен, толкова чаровен мъж, който приемаше философски всичко, което кажеше или чуеше. „Майко мила, колко съм щастлива!", възкликвах всеки път след разговор с него, „Винаги съм си мечтала за точно такъв мъж!“. Повече от това не можеше и да се иска, въпреки че дори не го бях попитала къде живее.  За какво да питам. Аз бях сигурна или по-точно бях програмирана да очаквам, че всеки, който срещнех в моя град, си беше от Газа.

   – Ох, мило момиче… – казваше той често, щом за пореден път ме поразяваше  поредният епизод от живота му. – Еман, ако само знаеше точно къде живея, нямаше да си така безумно влюбена във всичко, свързано с мен.

   Хосам ме вбесяваше, като все повтаряше това. Не можех да разбера защо на оня етап на незрялост или невинност, на който бях тогава.

   – Какво значение има къде живееш? Нали си от Газа? Това ми стига.

   Бях твърде наивна, за да се задълбочавам в детайлите.

   – Виж, Хосам – рекох му аз, – всичко, от което имам нужда, са ум и език, ум, който да ме цени, и красноречив език, който да го покаже.

   – Съмнявам се. Какво ще прави една жена с ума и езика на мъжа, като се оженят? Забравяш, че съм адвокат. Моята професия е да говоря и манипулирам – каза той закачливо.

   – Добре, дай да не говорим за това сега. Все ми е едно къде живееш – добавих и си погледнах часовника, който показваше четири и двайсет и пет следобед.

   – Боже, трябва да си тръгвам веднага! – изключих си телефона и изхвърчах от библиотеката.

   – Ал-Мина, към пристанището, моля – казах на таксиметровия шофьор.

   Той потегли, но спря след няколко метра на някакви студенти, които искаха да стигнат до улица Ал-Насър. – Не се ядосвай, ще карам бързо, ще ги оставя и после ще те закарам, където пожелаеш – каза старият шофьор с голяма уста.

   – Ал-Насър изобщо не ни е на път, защо въобще ме качи тогава – попитах с раздразнение. И за да приключа спора, отчаяно добавих – Няма значение. Просто карай.

   Молех се баща ми да не е в къщи, като пристигна,  гледах през прозореца и измислях какви ли не извинения за закъснението си. Знам, че беше безотговорно да прекарвам два-три часа всеки ден в централната библиотека и да чета за Гада Ал-Саман, Бадр Шакир Ал-Сайаб, Назик Ал-Малайка и други арабски поети и писатели, които напоследък много ми допадаха. Никога не бях си мислила, че ще я докарам до там да не влизам на лекции, а ако вляза, да сядам сама на края, да се усамотявам в страниците на Гибран Халил Гибран, Халил Мутран, Майкъл Найме и подобни писатели. Беше хем най-големият грях, хем най-голямата услуга, която някой ми беше направил. Хосам говореше за тези писатели и това ме караше да му завиждам и да искам да ги чета все повече и повече. Влюбвах се във всичко, което той харесваше.

   Изведнъж се сепнах рязко и се оказах в отдалечен район, който не познавах.

   – Къде сме? Ти каза че ще закараш студентките до улица Ал-Насър. Къде съм? – попитах паникьосана.

   – Прощавай, но трябваше да стигна до тук, намалява бензина, а тук има бензиностанция. Ей сега се връщам. – Като излизаше от колата, ме попита – Да пусна ли малко музика? Имам песни на Мустафа Камел, много е добър. Да сменя ли песента? Коя ти е най-любимата негова песен?

   Аз мълчах и не отговарях, че да спре и той. Притеснена и уплашена да стоя сама в колата погледнах навън, за да се убедя, че мъжът беше зает. Изскочих от таксито и продължих да вървя по улица, по която никога не бях минавала.

   – Боже, почти пет часа. Как да намеря друго такси в тия малки улички – почти се разплаках, не можех да повярвам как успях да се загубя на това малко място.

   Продължих да вървя на запад. Група ученици, които се биеха, привлякоха вниманието ми. Не можах да не спра и да ги попитам:

   – Момчета, как се казва това място?

   – Мо аскаар Ал-Шати. Меш арфа? – Ал-Шати, убежището за бежанци, не знаеш ли? – извика едно дебело момче.

   – Добре де, защо се ядосваш?

   – Хада ал-калб – като посочи към едно от момчетата – Сараг носи. Защото това куче ми открадна половин шекел – извика той.

   – Мой си е. Уми, майка ми го даде – отговори по-малкото момче.

   Акцентът им ме накара да се усмихна. За мен е „мама,“ винаги „мама.“

   – Ето ти един шекел – казах на разгневеното момче. – Не се бийте повече – казах, като се опитах да имитирам неговия тон. Не успях.

   – Хе, хе, хе! Шайеф джазат ели бисриг? Хай шакел бадал алсно. – Виждаш ли как господ наказва крадците? Имам цял шекел сега вместо половин – момчето започна да дразни приятеля си, като се смееше с всичка сила и не можеше да повярва, че получи цял шекел.

   Бях чувала за мизерните условия, в които живеят палестинските бежанци, но никога не бях ходила до местата, където живееха. Ал-Шати, бежанският лагер, не е далеч от Ал-Мина, но аз винаги съм знаела, че тези места са отдалечени.

   Тези мисли ми се въртяха в главата, докато вървях по тесните неасфалтирани улици на лагера; нямаше таксита да ме качат и откарат обратно в къщи. Редици от бедни полукъщи лежаха от двете страни на пътя. Най-голямата беше 100 квадратни метра. Изглеждаха като кутии: с грозни форми, небоядисани и разпадащи се. Повечето от прозорците бяха изпочупени и лятната жега на Газа нахлуваше вътре, когато зимният студ или дъждът не притесняваха обитателите на къщите. Течаща вода разделяше пътя на две. Вонята беше ужасна.

   По-надолу отточната вода с нечистотиите почти влизаше в една от къщите. Покривите на повечето бяха направени от тънки парчета ламарина или шпертплат, които на пречеха на водата да се стича вътре. Ако две срещуположни къщи бяха на около метър и половина, и двете бяха благословени да не чуват хъркането на съседите нощем. Чудех се какъв личен живот беше възможен. После реших, че личния живот е последна грижа за хората, които не можеха да задоволят най-основните си нужди. Личния живот беше лукс, който тези хора не можеха да си позволят. Ако не бяха окачените черги пред вратите, щях да виждам вътрешността на къщите, покрай които минавах.

   Продължих нататък докато стигнах до двама старци, които седях под голямо старо Сизифово дърво, което се извисяваше между две къщи.

   Седяха на малки дървени столчета. Исках да ги попитам накъде да вървя, но вместо това се заслушах в разговора им. Вървях съвсем бавно.

   – Кълна се, че чепка грозде от моето село Йибна е сто пъти по-вкусна ако ще и от десет кила от това грозде, я залама – каза единия, докато ядеше черно грозде.

   – Уала, кълна се в Бога, така си е. Да ни пази милостта на бога и да ни помогне да се върнем обратно, преди да умрем – каза другият.

   – Виж колто ти е побеляла брадата, старче.

   – Алах е всемогъщ. Ще видя моето село, Иш Алах, да даде господ. Ако умра преди това, ще помоля Алах да ми даде от нашето грозде в рая.

   Гласовете им заглъхнаха и аз продължих да вървя на запад. Бях шокирана да видя морския път до който живееше моето семейство. Сега си дадох сметка колко близо е бил моят квартал до бежанския лагер. За първи път не се чувствах защитена да видя познатите лица, сгради и магазини. Дадох си сметка за разликата между тях и нас. Спрях се да разгледам къщите и сградите, които бях свикнала да подминавам всеки ден набързо. Двуетажни. Триетажни. Четириетажни сгради. Всичките с мраморни стени. Всички с фасади, покрити в голямата си част от стъкло. Улиците в нашия квартал бяха широки, много широки. Сенките на седем или осеметажните сгради, когато слънцето се доближаваше до морето, сигурно се простираха до тези мизерни стаички в лагера.

   Погълна ме не величието на тези конструкции, а радикалните противоположности, които съществуваха. Несъизмеримостта между чистото, добре структурирано място и лагера, който беше на по-малко от сто метра от нас, ме обърка. Десетки добре облечени мъже и жени отиваха към хотел Алдейра, където четири-пет хиляди долара щяха да бъдат похарчени само за шведската маса на сватбеното тържество. Повече от достатъчна сума да се построи нова стая за едно семейство бежанци. Как беше се появила тази пропаст между нас, след като преди двайсетина години живеехме като равни.

   Тържествената светлина на залеза напомни, че ще повикат за  махриб, молитвата, след минути. Отдъхнах си, като видях, че колата на баща ми не беше паркирана пред къщи. втурнах се вътре и се качих на пръсти на втория етаж, като се оглеждах и ослушвах.

   – За какво да ти се карам за едно и също всеки път? Ти си парче лед,  нямаш никакви чувства. Кога ще пораснеш и ще придобиеш чувство за отговорност? – взе да опява по познатия начин майка ми. – Баща ти го няма, но само си представи, ако те беше видял да се прибираш в пет и половина! За последен път, да знаеш! Следващия път ще му кажа. И много добре знаеш какво ще стане…  – продължи да крещи тя.

   Милата ми майка, винаги ми се кара по един и същи начин и всеки път заплашва, че ще каже на баща ми. Никога не му казваше и обикновено забравяше всичко за час, ако измиех чиниите или помогнех с някаква друга домашна работа. Аз я питах всички ли майки по света имат същия майчински ген да забравят пакостите на децата си. А тя ми отговаряше:

   – Ще разбереш, като си имаш свое дете.

   Заключих се в моята стая и пред очите ми преминаха отново сцените, които бях наблюдавала. Трябваше веднага да се обадя на Хосам.

   – Възможно ли е и той да е…? – и не смеех да си довърша мисълта. Набрах неговия номер, за да си отдъхна. Докато телефонът му звънеше, си казах, че ако той действително беше от лагера, естествено, че щях да му простя защо не ми е казал къде живее.

   – Преби ли те баща ти – каза Хосам с насмешка.

   – Много добре знаеш, че нямаше да  съм в състояние да говоря с теб, ако беше така. Мама, както обикновено, ми спаси живота – отговорих.

   – „Мама“, ти си студентка и още и викаш „мама“ – ми се подигра пак той. – Мило е, – добави.

   Изведнъж ми стана ясно. Сега говореше точно като  хората, които бях чула днес.

   – Боже, как не бях забелязала по-рано. Ти имаш същия акцент като хората в лагера.

   – За какво намекваш? Да не си открила нови подробности за моето местоживеене, след като ежедневно ме проверяваш на Гугъл?

   – Ти си бежанец и за това го пазеше в тайна от мен. Хосам, аз не мисля, че е срамота да си бежанец. Просто ми кажи, аз съм готова да приема всяка истина за теб.

   – Така ли? Готова? Ваше величество благоволява да ме приеме, какъвто съм? Тя е от Газа.

   – Аз вече съм приела всичко, което си. Просто искам ти да приемеш себе си, а не да криеш кой си.

   Той си пое дълбоко въздух и започна:

   – Да, ваше величество, аз съм бежанец. Кълна се във всяка педя земя и всяко дърво в лагера. Кълна се в небето над лагера и във въздуха в него, че съм бежанец. Аз съм от Ал-Насейрат.

   – Да, това съм го учила по география. Това не е ли до Хан Йунус и Деир Ал-Балах? – прекъснах невинно неговата прочувствена реч.

   – Ти шегуваш ли се? Ти явно никога не си била там. Той е след град Ал-Захра. Хан Юнус е далече от тук.

   Изглежда той знаеше всички места в ивицата Газа, докато аз не исках да му кажа, че само преди няколко часа се загубих в лагера Ал-Шати, който е само на няколко стотин метра от моя квартал. Никой не очакваше момиче, което никога не е излизало от квартала си, да знае къде точно е Ал-Насейрат.

   Опитах да запазя самообладание. Мъчително беше да си спомням мястото. Купища въпроси се блъскаха в главата ми. И аз ли ще съм обречена да живея в такова място, ако се оженехме? Ал-Насейрат прилича ли на лагера, през който минах?

   Бързо седнах на компютъра и написах името на лагера на Гугъл Ърт. Няколко снимки от мястото показаха, че беше по-добре от лагера Ал-Шати.

   – Много съм загубена. Той никога не е споменавал брак. Откъде накъде реших, че той ще ми бъде съпруг? – си мислех.

   Осмелих се да попитам майка ми дали баща ми ще приеме бежанец за мой ухажор. Тя прошепна:

   – С всичкия ли си си? Той ще поиска да научи от къде е човекът. Трябва да бъде от Газа.

   Отчаяна си отидох в стаята и проклинах живота, който ни се беше паднало да живеем.

                                             ***

   И ето ме сега, четири години по-късно, аз съм още една жена на бежанец. И още си мисля за Хосам. Той беше голяма част от моето съзряване, преминаването от мечти към реалност.

   Преди месец отворих имейл адреса, който бях използвала, да си пиша с Хосам. Имаше неотворен имейл от него. Беше пратен преди два месеца. Разплаках се, като видях името му.

   Мила Еман,

   Четири години след твоята сватба и това, че те загубих заради друг мъж, когото мразя от дъното на душата си, въпреки че не знам нищо за него, никога няма да те забравя. Никога няма да си простя, че те загубих. Не очаквах, че четири години няма да са достатъчни за един инат човек.

   Еман, когато реших де прекратя нашата връзка, казах, че се опитвам да те предпазя от себе си и от баща ти и от грубостта на света, в който живеем. Излъгал съм се, навярно ме е било страх да го доближа и да поискам ръката ти, защото нямах нищо и не исках да бъда отхвърлен. Сега си давам сметка, че ти беше приключение, което си заслужаваше.

   Какъв глупак бях, мила Еман, да не намеря кураж да потропам на вратата на баща ти и да кажа „Искам ръката на дъщеря ти.“ Мислех, че мъж от Газа, който кара Мерцедес за петдесет хиляди долара, ще ме изрита от къщата си, ако се осмелях да поискам ръката на дъщеря му. Не можех да понеса това тогава. Какъв глупак съм бил! Какъв глупак.

   Хосам

Преводач от английски език: Софи Стамбо

Редактор: Димитър Камбуров