Къща

Рифаат ал-Арир 

   Стояха неподвижни и изучаваха жадно къщата си до най-малката ѝ подробност. Не можеха да преценят – въпреки първоначалните съмнения на Салем в плана на баща му – дали именно гледката на дома, който не бяха виждали от три години, бе причината да настръхнат.

   От своето възвишение къщата надничаше над маслинови и лимонови горички, които се простираха далеч на запад като безкраен ръчно тъкан зелен килим, вплетен в ясния хоризонт на утрото единствено с червеникавите нишки на зората. Къщата най-сетне беше пред тях. Дадоха си сметка, че тези последни крачки ще са най-опасните, може би смъртоносни. Надеждата за завръщане беше единственото нещо, което ги движеше, единственото, което ги крепеше. Абу Салем се надяваше да се върне в дома си. Синът му се надяваше да не ги застрелят или още по-лошо – да не ги арестуват. Абу Салем носеше малка кафява раница, която на цвят почти се сливаше с якето му. Въпреки настояванията на сина си обаче, не му позволяваше да я вземе.

   С всяка крачка Абу Салем ускоряваше темпото, сякаш къщата го теглеше като магнит. Палатката все още стоеше на покрива на двуетажната постройка, както я баяха оставили преди три години. Абу Салем я опъна скоро след като се премести тук, за да не забрави никога дните, които беше прекарал със семейството си в бежанския лагер Каландия. Да забрави, смяташе той, би било провал, все едно да се предаде на врага, докато все още разполага с достатъчно боеприпаси. Бе немислимо. Копнежът по времето, когато единствените авторитети, които познаваше, бяха баща му и дядо му, се беше превърнал в ежедневен ритуал.

   Притичваха, залягаха, криеха се: това сякаш продължи с часове, преди най-сетне да стигнат до къщата.  Последните няколкостотин метра  бяха най-трудните. Тя бе толкова толкова близо и същевременно толкова далеч. Когато приближиха недовършената част от стената, започнаха да пълзят на пресекулки и на няколко пъти трябваше да избегнат преминаващи патрулни коли и бездомни кучета.

   Абу Салем бе 61-годишен бежанец, който преподаваше английски в селото си Нилин на Западния бряг. Най-големият му син, Салем, го придружаваше обратно до дома им, който окупацията им беше отнела насилствено преди точно три години. Всяка година, прекарана под окупация, правеше Абу Салем още по-твърдоглав. Тя го научи на инат. А преподаването го научи да говори и спори много. Окупацията, баща му и учителските занимания на баща му – всичко това на свой ред научи Салем да не говори много и да се подчинява.

   Салем съжаляваше, че допусна да предприемат това пътуване, макар че и този път, както обикновено, нямаше друг избор, освен да се подчини. Идеята да се върнат тук беше абсурдна, даже фантастична. Смущаваше го понякога как баща му казваше, че ще си идат вкъщи, сякаш са нормални хора, които при нормални обстоятелства се прибират от училище или работа. Салем беше убеден, че баща му не е наясно как седят нещата в действителност: просто не можеха да се върнат, не сега, не и по този начин, предвид всички мерки за сигурност, които бяха въведени, и гигантската стена, която се прокрадваше през живота им и го насичаше на парчета. Салем, разбира се, винаги гледаше да изреди тези причини внимателно, подбирайки същите думи. Засега обаче изглеждаше, че баща му е бил прав: завръщането у дома е било невъзможно само в главите им. Веднъж озовали се тук, щеше да е възможно. Възможно, може би, но Салем усещаше, че опасността дебне отвсякъде.

   – Как ще стане? – попита Салем, когато баща му за пръв път заяви, че смята да се върне до къщата и иска той да го придружи. След толкова години Салем вече бе свикнал с обречените начинания на баща си: опитите му да спре булдозера, който прегази част от нивата му, баснословните суми, с които оспорва в съда конфискацията на къщата, отчаяното търсене на куриер, който да предаде на бъдещите еврейски обитатели на къщата емоционалния призив, с който се надяваше да ги спечели на своя страна. А сега този преход през хълмове и полета, само и само да видят къщата за последно. Това е всичко, което искам, повтаряше Абу Салем: да погледна за последен път с очите си дома, който лично съм построил, а сега дори не мога видя заради стената.

   – Вече говорих с майка ти и тя ме пуска, стига ти да дойдеш с мен – отговори баща му.

   – Но как ще стане? – повтори Салем през зъби.

   Първоначално Абу Салем не искаше да разкрива плана си в подробности, но щом веднъж отвори уста, стана ясно, че е репетирал многократно наум, сякаш подготвяйки особено труден урок.

   Той обясни как е използвал последните си сутрешни разходки, за да разузнае кои са най-безопасните маршрути и часове от денонощието, как е разучавал терена и e разпитвал овчарите за съвети. Беше заключил, че най-безопасното време е по развиделяване. На Салем му се стори, че видя усмивка да пробягва по лицето на възрастния човек. Във всеки случай можеше да се закълне, че очите му блестят, а това се случваше само когато Абу Салем твърдо си е наумил нещо.

   – Тръгваме към незавършената част от стената след полунощ. Ще стигнем преди развиделяване. Още ще бъде тъмно и патрулите ще са твърде уморени и сънени, за да ни забележат – завърши Абу Салем делово, като продължаваше да избягва недоумяващите погледи на сина си.

   – Ще наемеш ли tracker? – попита Салем.

   – Знам как да стигна до собствения си дом. Не ми трябват глупави trackers – сопна се бащата.

– Близо сме – промърмори Абу Салем, по-скоро на себе си, отколкото за да успокои сина си.

   – Близо до кое? Татко, онова, което ни дели от къщата, е смъртта! Тези няколкостотин метра са под постоянно наблюдение! Да спрем сега, преди да е станало твърде късно. – Салем, който вече съзнаваше, че положението е много по-лошо, отколкото си го беше представял, най-сетне намери куража да проговори.

   – Ако искаш да си ходиш, върви. Ако умра сега, поне ще знам, че съм опитал – заяви Абу Салем решително, надявайки се, че синът му няма да го послуша. Така и стана.

   Планът на възрастния човек обаче изглежда работеше. Наоколо беше много тихо. Успяха без проблем да минат от другата страна на стената. За миг дори си отдъхнаха, но в следващият момент свистенето на преминаващ наблизо военен джип ги повали на земята.

   Криха се известно време зад купчина боклук. Малко преди джипът да се скрие от поглед, Абу Салем грабна един клон и се втурна към пътя, за да се възползва от прикритието на вдигналата се прах. Той подкани объркания Салем, който не разбираше защо баща му предприема такива маневри, особено докато джипът все още е в далечината.

   – Защо не довлачи клон след себе си – скара му се Абу Салем, когато Салем най-сетне пресече пътя. И двамата бяха видимо ядосани.

   – А ти защо довлачи?

   – Трябваше да вземеш клон, за да прикриеш стъпките си в пясъка! – сопна се възрастният човек.

   – Да се надяваме, че вятърът и прахта ще ги скрият – отвърна Салем.

   Сега, в сянката на своите дом и дървета се чувстваха в сравнителна безопасност. Абу Салем прекара следващите пет минути във внимателно оглеждане на къщата и околностите. Изразът на лицето му подсказваше, че нещо не е наред. Салем следеше с безпокойство ту него, ту къщата, ту някой да не ги изненада.

   – Окупацията е груба и безцеремонна. Но никога не съм чувал за по-безчувствена и нетактична окупация от тази! Или го правят нарочно, за да ни измъчват, или са сериозно сбъркани в главата. Извратено! – избухна Абу Салем.

   Салем се втренчи в баща си, но не можа да отгатне каква е причината за изблика този път.

   – Какво не е наред?

   – Какво не е наред? Всичко изглежда наред! Това не е наред!

   Салем, който никак не беше в настроение за поредният гневен пристъп, отвори уста да зададе още един въпрос, но от нея не излезе нищо.

   – Единственото нещо, което ме спираше да се върна през всички тези години, беше страхът, че няма да разпозная собствения си дом. Но тук няма и следа от унищожение. Къщата си седи цяла-целеничка точно както преди три години. Просто нахлуват в дома или стопанството ти и те изхвърлят! И вече е тяхно! Погледни тези маслинови горички – чакат селяните да се бъхтят цяла година и накрая идват с тежкото си въоръжение и обират – крадат! – маслините! Сякаш вече не могат да разчитат само на пълното си военно превъзходство, ами трябва и да ни ритат и унижават! Сякаш казват, „А ако ви вземем всичко, какво ще направите? Няма какво!“ – Абу Салем спря, за да си поеме дъх. – Но днес, кълна се, ще им покажа на какво сме способни. Те ни се подиграват, но днес аз ще се подиграя с тяхната гордост и с така наречената  им сигурност!

   Салем никога не беше поглеждал нещата от този ъгъл. Баща му винаги успяваше да намери някакъв подтекст в думите и делата на другите, дотолкова, че Салем доби навика да се съмнява кой какво има предвид. Този път обаче намерението на баща му “да им покаже” го зашемети.

   – Връщам се след 15 минути – каза Абу Салем и като заръча на сина си да стои отвън и да пази, се промъкна през дупката, която военните бяха направили в нощта, в която нахлуха в дома им.

Салем прекара десет трескави минути, терзаейки се над заканата на баща си. Накрая, напук на волята му, също се промуши през дупката. Онова, която завари в къщата, надхвърли и най-смелите му фантазии.

   Наоколо лежаха жици – много жици, както и малки тръбички, закъснител и два малки мобилни телефона. Явно това се бе крило в кафявата чанта.

   – Татко! Какво е това?! – извика той.

   – Това е бомба – отвърна Абу Салем, сякаш някой го беше попитал колко е часът.

   – Това ли носи в раницата през целия път? Не разбирам! Какво искаш да направиш?

   – Искам да взривя къщата. – отвърна баща му. – Щом аз не мога да живея тук, никой друг няма да живее!

   – Ще ни убиеш! Това е самоубийство! Лудост! Да взривиш къщата? Собствената си къща? Какво ще кажат хората – че си унищожил собствения си дом?

   Салем сипеше въпроси един след друг с надеждата някой от тях да възпре баща му.

   – Да – отвърна Абу Салем, с най-категоричното „да“, което някога бе изричал.

   – Но татко, независимо кой живее в къщата ти, тя все пак е твоя. Това е просто временно. Рано или късно пак ще ти я върнат – каза разпалено Салем.

   – Слушай, синко, зависи как гледаш на нещата. Аз просто унищожавам онова, което ми беше отнето насила, против волята ми. И го правя, тъй като не ми остава друг ход. Може би сбърках от самото начало. Трябваше да унищожа къщата веднага, щом Израел реши да я конфискува. Всичките съдилища, дела и заседания са измама, просто формалност. Сега не мога просто да им я дам, нали така? – обясни Абу Салем, без да се интересува дали в думите му има логика.

   – Но това е твоята къща. Твоята собствена къща! Как можеш да направиш нещо подобно? – извика съвсем смаяно Салем.

   – Салем, трезвата ми мисъл е замъглена, знам. Изборите, които окупацията ни кара да правим, отдавна са много, много по-лоши от това да нямаш избор. Трябва да избираме между два добри варианта или два лоши; и в двата случая ние сме онези, които ще страдат и трябва да жертват нещо. А после трябва да живеем с кошмара, че сме предпочели едното пред другото. Това ни кара да мразим окупацията дори повече, отколкото простичкия факт, че сме окупирани. Мразим невъзможността да направим друг избор и да променим съдбата си. Кажи, според теб трябва ли просто да оставя еврейските заселници да ми вземат къщата и да живея цял живот с тази мисъл? Не мога. Просто не мога!

   Абу Салем спря да помисли върху думите, които току що бе изрекъл. Досега не беше виждал нещата така. Пристъпите на вдъхновение, които тази мисия изтръгваше от него, вероятно го учудваха дори повече, отколкото учудваха сина му.

   В тишината се чуваха само песните на първите птици и далечния лай на кучета. Салем не можеше да реши какво да прави, но също така беше сигурен, че не може да разубеди баща си. За кратко обмисли възможността да го измъкне насила от къщата. Но вместо това седна до него и започна да наблюдава как Абу Салем сръчно подрежда частите.

   – Сигурен ли си, татко? – попита за последен път.

   – Сигурен съм – прекъсна го Абу Салем, докато се опитваше да овладее треперещите си ръце.

   – Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? – повтори Салем, който очакваше експлозивите да избухнат всеки момент.

   – Никога не съм бил по-категоричен в живота си. Сега моля те, остави ме на мира за няколко минути и иди да пазиш отвън – каза баща му.

   – Добре, само внимавай. Слънцето вече изгрява .

   – Не е ли странно, че се страхуваме от светлината? Че за нас новият ден значи опасност? Именно това винаги обяснявам, синко. Те ми взеха къщата – взеха ми историята, корените, земята. И виж ме сега – унищожавам я! Това не може да продължава вечно и не мога да разчитам само на скапани политици! Хайде, върви – пропъди го Абу Салем.

   Салем не обичаше, когато разговорът с баща му се обръща на политика. Въпреки че понякога ценеше наблюденията му, като цяло не харесваше политическите му възгледи, а най-малко искаше да ги слуша, докато двамата сглобяваха бомба. Той се повъртя няколко секунди, чудейки се какво да прави, но като не измисли какво, измърмори нещо от сорта на „Хайде, внимавай!“ и излезе. 

След около петнайсет минути баща му се измъкна от дупката и даде знак на Салем да върви. В лявата си ръка държеше мобилен телефон, а кафявата раница, явно вече празна, бе на гърба му. Абу Салем спря и отправи един последен поглед към дома си и околностите. Зеленината се простираше чак до хоризонта. В следващата секунда двамата, хванали по един маслинов клон в ръка, ловко бързаха по обратния път.

   След десет мълчаливи минути бърз ход под първите лъчи на слънцето, Салем запита предпазливо:

   – Татко, а защо не остави раницата там?

   – Не можех да я оставя. Ако някой ни е видял да минаваме с раница натам и се върнем без нея, може да заподозре нещо – обясни Абу Салем с тон, от който пролича, че е мислил дълго върху това. Салем бе дълбоко впечатлен.

   – С часовников механизъм ли е, или се контролира от дистанция? – попита той. И добави унесено, тъй като очакваше да чуе взрива зад себе си всеки момент: – Трябва да сме възможно най-далеч от къщата…

   – Не се притеснявай. Ще се измъкнем навреме.

   – Колко силна ще е експлозията? Ще я чуем ли оттук? – интонацията в гласа му ставаше все по-нервна.

   Като усети това, Абу Салем реши най-сетне да разкрие защо искаше да остане сам в къщата.

   – Няма да има експлозия…

   – Какво? Няма да има експлозия? Защо? Онова, което заложи, не беше ли бомба? Отговори ми, татко! Вкара двама ни и цялото семейство в това опасно начинание и всичко е било за нищо?

   – Не, не. Заложих експлозиви. Но просто натъпках частите, без да свързвам жиците.

   – Какво?!

   – Ти си прав. Лудост е да взривявам къщата. Но исках да оставя бомбата там. Искам да се страхуват. Да живеят в страх. Да усещат, че дишаме във врата им. Искам израелците да се замислят – каза Абу Салем, жестикулирайки към отвъдната страна на стената.

   – Татко, няма да се замислят – отвърна Салем, у когото се бореха едва прикрито облекчение и възхищение от размаха и изобретателността на плана на баща му. – Можеше да ни убият!

   – Слушай, сине, най-лошото на окупацията е, че тя не се вълнува от намерения. Затова окупациите са зло. Ако ме бяха заловили с експлозивите, щяха да ме застрелят, щяха да застрелят и двама ни. Нямаше да ни питат какво смятаме да правим, а и да ни бяха попитали, нямаше да повярват на отговора. Окупацията е зло. Да, тя краде и унищожава, но също така възпитава в омраза и още по-лошо – в недоверие. Моята бомба е послание: мога да взривя къщата, но няма да го направя. Защото искам хората да се запитат морално ли се отнасят към  нас – каза Абу Салем. И поднови:

   – Ти си ми син и си най-близкият ми човек – тук Салем спря да си поеме дъх, но Салем усети, че той по-скоро търси съгласието му и закима утвърдително. – Ти си ми син, най-близкият ми човек, и въпреки това не успя да отгатнеш какви точно са намеренията ми. По всяка вероятност си ме съдил. Решил си, че съм полудял. – Този път Абу Салем не направи пауза. Салем реши все пак да кимне. – Това недоверие и подозрение ще съществува, докато хората не започнат да си задават въпроси. Почнат ли, отговорите ще дойдат.

   През целия път наобратно Салем наблюдаваше усмивката на баща си. Дали Абу Салем беше доволен от начина, по който изрази философията си за живота и съпротивата? Или смяташе, че е надхитрил окупацията? Дали се радваше, че най-сетне се върна в дома си, макар и за малко? Или просто беше успял да си отмъсти – по свой си начин?

   На следващия ден всички израелски вестници се занимаваха с делото на Абу Салем.

Голям атентат осуетен от израелските отбранителни сили

ЙЕРУСАЛИМ – В събота сутрин Израелските отбранителни сили обезвредиха бомба с дистанционно управление, открита в къща в селището Нили. Не се съобщава за жертви.

   Експлозивите са били в количество, достатъчно да унищожи цялата къща, потвърждават източници от армията.

Преводач от английски език: Ана Благова

Консултант: Хайри Хамдан

Редактор: Димитър Камбуров