Ще се завърнем
Мохамед Сулиман
Абу Ибрахим влачеше крака, с мъка понесъл вързопа на слабите си плещи. Залитна. Ходилата неуморно се стараеха да го отведат възможно най-напред и макар да не успяваха да го държат съвсем прав, той не падна. Абу Ибрахим не беше сам. Следваше го дълга върволица – семейството му. Придружаваха го двете му съпруги и дванайсет от децата му на възраст от пет до двадесет и две години. Абу Ибрахим беше тръгнал, но не знаеше къде отива. Около него вървяха стотици хора и всеки правеше същото. Всички заминаваха. И никой не знаеше къде отива. Ето го Абу Ахмед с жена си, двамата си женени сина от двете страни, още двама неженени и четири дъщери, а след тях опашка, не по-къса от редицата зад Абу Ибрахим. И те си тръгваха. Ето го Абу Насер и родата му, двайсетина души общо, потеглили в колона зад него. Изтощени от товара си, всички заминаваха. Къде – не знаеха.
Насред все по-гъстия прах от ходилата, които се мъчеха да крепят заминаващите, не се чуваше нищо, освен разбърканите звуци от обувки, дращещи по грубия каменист пясък и току препъващи се в някой камък. Десетки, стотици хора крачеха наоколо, всички превити надве под багажите на гърба и раменете си. Без да знаят накъде са потеглили, те вървяха ли, вървяха. Знаеха само, че денят е черен, защото някой бе дошъл и ги беше принудил да оставят своите домове, стопанства, маслинови дръвчета, а ако откажеха, към лицата им се насочваше оръжие, за да ги застави да напуснат; и те напускаха с надеждата да се върнат някой ден. Как – не знаеха.
Това беше Накбата. А от тогава се бяха местили два или три пъти на различни места, принудени да изрекат „Не“, когато децата ги питаха: „Връщаме ли се?“ Вързопите нарастваха и натежаваха, а пътищата все не водеха до тяхното собствено село. Слънцето току-що беше залязло, когато Абу Ибрахим, Абу Ахмед и Абу Насер стъкмиха малък огън и се събраха да обсъдят неясната си съдба. Домашните им седяха умиротворени под звездния простор, вятърът се втурваше през дърветата и палатките, които бяха вдигнали от дрипите си. Безредното бъхтене беше замряло със заника на слънцето. Смениха го страшната тишина, пукащият огън и току просвирващият вятър. Под напора му пукотът на пламъците ставаше по-зловещ, прекъсван от възклицанията на малките деца, които майките гъделичкаха под мишниците, за да изтръгнах смях от гърдите им.
Абу Ибрахим захвана разговор с подобаваща дълбока въздишка, прозвучала като стон на арабска кобила, сама в лоното на нощта, оплакваща внезапната смърт на малкото си. И наистина бе стон на арабин, чийто баща го беше научил да бъде горд като слънцето, още преди да може да си напише името, и чиято гордост беше уязвена.
– Be’een Allah, ya Abu Ibrahim (Бог ще ни помогне, Абу Ибрахим) – побърза да отговори Абу Насер на тежката въздишка на съседа си, докато безцелно чертаеше кръгове в пясъка. Отново настана мълчание.
– Бог ще ни помогне, – долетя и гласът на Абу Ахмед, който изкусно прехвърляше зърната на броеницата си. – Мисля си, че арабите, особено египетското правителство, няма да си замълчат. Ще направят нещо да се върнем у дома.
– Да, – кимна другарят му в съгласие.
– Да не забравяме и нашите братя, саудитците, – продължи Абу Ахмед. Като видя, че Абу Насер кима одобрително, гласът му постепенно укрепна. – И йорданците, сирийците, иракчаните, алжирците, всичките ни братя араби. Всички ще ни се притекат на помощ и ще прогонят тия диваци от страната ни.
– Точно така! – набрал смелост и заразен от въодушевлението на съседа си, Абу Насер спря да кима и поде пламенното му слово. — Ще смажат животните и ще ги изхвърлят от тук!
Докато Абу Насер изнасяше своята част от уверената, повдигаща духа реч, Абу Ахмед внезапно отново се навъси, сякаш в това късо време си беше променил мнението за арабите. Така че, за разочарование на Абу Насер, не каза нищо. Онзи чака ли, чака, но Абу Ахмед не продума.
Всичко свърши дотам и над осветеното от огъня съвещание отново се възцари тишина. След краткото мълчание Абу Ахмед подхвана отново, но този път със съвсем спокоен глас, тих и колеблив, вперил очи в криволиците, които чертаеше пръчката му в пясъка, без да среща погледа на другите двама.
– Да, може и да го направят, но не знаем колко време ще е нужно. – Изглеждаше сякаш си говори сам, а не на събеседниците си. – Може да е седмица, две, месец, два месеца, дори половин година. Кой знае?
– Fal Allah wala falak ya zalame (Не дай си, Боже!) – възкликна Абу Ибрахим ненадейно. – Какво говориш? Половин година? Да не мислиш, че ще стоим в тия палатки половин година? Не, не, не. Няма как! — продължаваше той с разширени от гневно недоумение очи.
В този момент и Абу Насер, и Абу Ахмед понечиха да кажат нещо. Спогледаха се; всеки чакаше другият да изплюе камъчето. Отвориха уста, понечиха пак, поколебаха се и спряха; накрая и двамата замълчаха. Никой не продума. Никой нямаше смелост да признае, че е осъзнал какво предстои по-нататък. Нито един от двамата не искаше да каже на Абу Ибрахим — или по-скоро да му напомни — че може да мине малко повече от половин година, преди да се могат да се завърнат по къщите, земите, стопанствата и маслиновите си дръвчета. И всичко приключи дотам.
В това време Ум Ибрахим, както крепеше с дясна ръка пукната стомна с вода на главата си, с черна рокля с яркочервена релефна бродерия и с босоногото си дете по петите, дотича при мъжа си и попита:
– ’Ayzeen ‘amalko shay? (Да ви направя ли чай?)
– Направи. Защо не? — отвърна Абу Ибрахим. И той като двамата си съседи бе започнал да чертае кръгове в пясъка.
Тримата мъже мълчаливо вършеха успокоителното си занимание. Наистина им беше като отдушник, защото клечките, хванати здраво в пестниците на земеделците, съвсем се бяха забили в пясъка. Трябва да е било утеха за тях да посаждат клонки в пясъка. Тогава обаче Абу Ибрахим почувства как нараства безпокойството му в мълчанието, проснало се пред него, и, почувствал желание да го наруши, започна да си измисля песен за прослава: Raj’een ya blady („Ще се завърнем, родино“). Абу Ахмед започна да припява след него на малко по-висок глас. Абу Насер, който чувстваше възходящия, пламенен тон на песента, не се сдържа и също се присъедини към песента.
– Ще се завърнем, родино, ще се завърнем.
Тъй като вече и тримата пееха, песента се запрепъва. Не се наложи обща хармония, защото всеки пееше сам; и тъй като всеки искаше да следва собствения си ритъм, звучеше сякаш се прекъсват един друг, вместо да пеят заедно.
– Oh w ba’den ya jama’a (Е, какво ви става бе, хора)? – захвана ядосано Абу Ибрахим. — Все така ли ще блеете?
– Добре, да започнем отначало. — отвърна Абу Ахмед.
– Мashi (Добре), — съгласи се Абу Насер.
– В общ ритъм и на един глас, не забравяйте! – напомни им Абу Ибрахим. – Wahad tneeeeen talata (Едно, две-е-е, три).
Raj’eenlek ya bladee, raj’eenlek rajeen (Ще се завърнем при теб, родино. Ще се завърнем).
Raj’een la qaryetnah, raj’een la hakoretna ( Ще се завърнем на село. Ще се върнем на нивата).
Raj’een ya zaytonah, raj’een ya laymonah (Ще се завърнем, маслиново мое дръвче. Ще се завърнем, лимоново мое дръвче).
Запяха заедно, държейки един ритъм и един глас, както трябва. Абу Ибрахим даваше тон и водеше с текста, който беше измислил. Не мина и минута и Абу Ибрахим вече раздразнено укоряваше двамата си съседи, че пак не пеят в хармония.
– Да опитаме отново, – прикани ги той.
Тримата мъже продължиха да се стараят да постигнат съзвучие, но всеки път удържаха едва няколко секунди. Правеха опит след опит, докато не станаха шейсет и пет, но така и не успяха да обединят гласовете си. Наистина блееха. Най-накрая, изтощен от дългия изминат път и видял колко безплодни са усилията му да не изостава от другите двама, Абу Насер просто заспа, а скоро го последваха и Абу Ахмед и Абу Ибрахим. Огънят беше угаснал и над килнатите палатки току подухваше студен лек ветрец. Всички бяха заспали.
На сутринта тримата мъже, Абу Ибрахим, Абу Ахмед и Абу Насер, поеха приведени под тежестта на товара върху плещите си, а след тях тръгнаха синовете, дъщерите, съпругите им и още стотици хора тук и там, всички заети с едно и също. Всички заминаваха.
Превод от английски език: Йоана Стоянова
Редактор: Огнян Касабов, Димитър Камбуров