„Л“ като Любов

Хана Хабаши

   Как си, Баба? Цяла вечност измина, откакто за последен път седяхме и разговаряхме. Почти бях забравила за обещанието ми да ти пиша всеки път, когато щастието навести моето „малко сърце“. Страхувам се, че писмо, което е изпълнено с щастие, рискува никога да не бъде прочетено, така че нека ти пиша без излишни уговорки; не ме лишавай от чувството на удовлетворение, което някога получавах, когато се обръщах към теб. Днес се навършват единадесет години откакто си отиде, но чак сега започвам да осъзнавам колко много ми липсваш, как отсъствието ти е твърде труден за побеждаване звяр. Да знаеш само колко много ни липсваш... Единствената ми утеха е сигурността, че можеш да доловиш мислите ми.

   Животът междувременно стана по-болезнен и по-сложен от получаването на добра оценка по история или от излета със семейството на леля Карама. Какво да ти кажа? Животът не е никак лек. Газа е отчайваща тия дни... Или по-скоро тия години. Но пък това поне е чудесно упражнение по търпение. Това лято е най-ужасното от всички лета, изминали без теб; вдишването на чист въздух се превърна в труднодостъпен лукс. В моментите, в които празнотата надделява, което се случва прекалено често, аз седя в слънчевата си стаята, вторачена в миниатюрния белег от куршума и в грозната пукнатина, която той остави. Да, същата тази пукнатина на стената, предизвикана от неговата пушка. Такава грозна гледка! Друг път пък се взирам в нея, опитвайки се да си спомня как изглеждаше войникът. Това огромно същество те изтръгна от леглото ми, без да ти позволи да завършиш приказката си за лека нощ. Не си спомням нищо, освен неговите прашни черни ботуши и страховитата му пушка. Толкова често съм се опитвала да си припомня как изглеждаше и накрая неизменно стигам до убеждението, че беше чудовище без лице. Може би малко прекалявам, като мисля за него, за неговия живот, за неговото семейство, за неговата съпруга, която той „обича“, за неговото умно хлапе, което получава добра оценка по математика, за него самия – смеещ се и плачещ. Баба, какво би накарало човек като него да тържествува пред факта, че аз понасям всекидневната агония на лишена от баща, със завинаги недовършена история?

   В моментите, в които мракът надделява, сядам до прозореца и гледам оттатък всички тези неосветени къщи, вдишвам сладостния аромат на спокойната нощ в Газа, чувствам свежия въздух, който прониква директно в сърцето ми, и мисля за теб, за мен, за Палестина, за пукнатината, за голата стена, за теб, за Мама, за теб, за моя час по история, за теб, за Бог, за Палестина – за нашата недовършена история. Обичам да извиквам в съзнанието си твоя топъл глас, редящ историята на Таер. Все още си спомням как жизнерадостно просиях, когато ми каза, че Таер и аз толкова много си приличаме, че той има моите диви очи, а аз неговата срамежлива усмивка. Тогава аз все още нямах представа кой е той или в какво вярва, но мисля, че аз винаги съм се доверявала на твоите герои. Никога няма да забравя как внушителният ти поглед се изпълваше с оживление, когато си спомняше как той посажда маслинови костилки в задния двор на сиропиталището. Бог да благослови усмивката върху лицето ти! Бог да благослови семената под земята! Никога няма да забравя как ме погледна в очите и ми каза: „Той е момче, което загуби цялото си семейство, но което никога не загуби вярата си в живота. Искам да бъдеш силна като него.“ Баба, спомняш ли си като те попитах дали той е достатъчно силен, че да се пребори с израелски войник? Ти, както винаги, се ухили до уши, но така и не ми отговори. Искаше сама да открия отговора. Каза ми, че той е бил само на дванайсет, когато едно от момичетата в сиропиталището, Амал, започнало да трепери, да халюцинира и да се поти, но никой така и не се решил да наруши полицейския час – да умре. Таер обаче излязъл, за да повика доктор за Амал, и тогава... И тогава, ад под небето, Баба. И тогава изведнъж теб те няма.

   Не си спомням кога точно започнах да проявявам желание да завърша историята на Таер, но всеки път, когато се наемах да ѝ измисля подобаващ завършек, ме налягаше умора и тежестта в главата ми се усилваше. Не можех да се справя сама. Струваше ми се, че трябваше да мисля двойно: веднъж за себе си и веднъж за теб. Бях опитала всичко, на което бях способна, Баба. И въпреки това, не се получаваше. От всички хора около мен, ти най-добре знаеш, че се искат двама души за завършването на една история, винаги е така. Не можех да понеса факта, че вероятно бях подтиквана от любопитство и от най-обикновена любов към завършеците. Таер е друго „ти“ в моя живот, също като снимката ти, която стои над отвратителната пукнатина, както и твоята куфия, чийто наситен черен цвят е избелял до величаво сиво. Всички тези неща са живи части от теб. Наложи ми се да повярвам, че страхът ми да не загубя още по-голяма част от моя баща, е онова, което ме тласна в тази посока.

   Тогава се сетих се за твоята сродна душа, Мама. Помислих си, че може би си разговарял с нея за Таер. Представих си как двамата заедно сте прекарвали цели нощи, възхищавайки се на неговите очи и усмивка, защото аз добре си спомням, че когато бяхте заедно, което беше един вид лукс за Мама, разговорите помежду ви нямаха край. Понякога ме спохождат конкретни спомени. Чувам тембъра на твоя глас и отклика му в смеха на Мама – смях, който заглъхна много отдавна. Но ти не се тревожи; Мама никога не пропуска да се усмихне. Знам, че не е редно да те притеснявам, Баба, но трябва да знаеш, че с всеки изминал ден Мама все повече отслабва. Не спирам да се чудя: „Кое е това нещо, което тя знае, а аз не, и което я кара да поддържа този изпълнен с горчива самота живот?“ Тя вероятно знае доста неща, нали?

   Подозирайки, че тя би трябвало да познава Таер, веднъж аз директно я попитах: – Какво се случи с Таер накрая?

   Тя изплакна последната чиния, завъртя кранчето и дълго се взира в мивката. Имах усещането, че като че ли се готвеше да ме удостои с целебния отговор. Но тя изведнъж се отдръпна.

   – Кой е Таер? – попита ме тя, присвивайки очи.

   – Таер – отговорих аз. И като забелязах смущението изписано на лицето ѝ, повторих, – Таер. Татковият Таер!

   Във всяко нейно движение и във всяка нейна неизговорена дума съзирах проблясъка на далечна история. Тя използва мълчанието си, за да прикрие хаоса, който напираше в погледа ѝ.

   – Мама! Таер, силното хлапе, посадило маслинови дръвчета в сиропиталището, – не спирах да се опитвам да я накарам да проговори.

   – Силно, а? Без значение колко си силен или на колко силен се правиш, животът все някога ще те надвие; а това не означава, че си слаб, а че си човешко същество.

   Знам, Баба, че не знаеш нищо за тази нова жена; аз също. Обичам да я наричам мъдра. За съжаление Мама е станала цинична, но затова пък доста помъдря. Вярвайки, че нейният отговор нямаше нищо общо с твоя Таер, аз отново я попитах дали знае какво се бе случило с него и дали той се е завърнал в сиропиталището, или не.

   – Той наистина се завърна. Всички ние ще се завърнем –прошепна тя полугласно.

   Същата вечер не престанах да мисля за дома на Таер, както и за угасващия живот в погледа на Мама. Не спирах да се питам кое бе по-мъчително: ужасното жужене на дрона отвън или гласът на някои мъчителни въпроси вътре в мен. Предполагам, че съм заспала без отговор, с благодарност към дрона, че не е позволил вътрешното ми напрежение да се уталожи. Преди две седмици дядо и неговият съсед Абу Ферас отидоха до UNRWA за купони за храна. Той напусна дома ни нормален и се завърна побъркан. Просто така. Абу Ферас разказа, че дядо ча̀кал на дългата опашка цели три часа под изгарящото слънце. И тъкмо накрая да вземе купоните, когато попитал тамошния човек:

   – Какво ми предлагате?

   Човекът му отговорил простичко:

   – Храна!

   – И кога точно се предполага, че ще мога да си върна моята Яфа с този купон? – извикал дядо.

   Можеш да си представиш настаналата суматоха, но всичко се успокоило, когато Абу Ферас го доведе насила обратно у дома. Не обичам да си спомням много-много за този инцидент. Знам, че откакто ти си отиде, неговият живот е изцяло отдаден на мъката му по едно лимонено дръвче и по неговия скъп син. Той вече не е човекът, с когото бях разговаряла с часове. Той вече не вярва – не вярва в мен. Казва, че хората се бият и умират, за да си върнат Палестина. Но тези бойци никога не се завръщат, както не се завръща и Палестина. Той се кълне, че ти в момента си в Яфа, седнал си до едно лимонено дръвче и се наслаждаваш на слънцето, което чезне в синевата на нашето прекрасно море. Дядо казва, че ти никога няма да се завърнеш, защото кой нормален човек би напуснал рая на Яфа? С всеки изминал ден се влюбвам все повече и повече в годините, изсечени върху неговото покрито с бръчки лице, както и в спомените му за някогашните дни, които са като ударите на немощното му сърце.

   Вероятно вече се досещаш, че попитах Дядо за Таер. Той веднага ми отговори:

   – Таер отказа да се помири с този грозен свят. Той избра да порасне някъде другаде. Престани с тази нелепа физиономия. Да, мъртвите също порастват, но не си помисляй нито за миг, че остаряват.

   Този отговор беше по-объркващ и от отговора на Мама.

   – Не ти вярвам. Таер никога не би избрал смъртта. Ами Амал? Нима той е бил толкова егоистичен, че да я остави да умре? – проплаках аз.

   – Коя е Амал? – попита Дядо без каквото и да е чувство на загриженост.

   Почувствах се някак си удовлетворена. Усмихнах се и отговорих:

   – Моята пораснала приятелка. Трябва един ден да се запознаеш с нея.

   Казах му, че имах намерение да посетя Леля Карама на следващия ден и го попитах дали би искал да ме придружи. Каза ми, че вече не може да понася деца и пълни къщи. За мен това нямаше значение. Целунах го по челото. Имаше аромат на лимонен цвят. Имах усещането, че бе посадил лимонена градина в своите дълбоки бръчки. Баба, как се осмелява той да каже, че Таер е мъртъв? Самият той не го вярва. Аз се радвах на всеки един миг, добавен към живота на Таер. Трябваше да бъда благодарна на вярата си, тъй като човек трябва да повярва, за да оздравее. Ако годините ни показват продължителността на един живот, то вярата, без съмнение, ни показва неговата широта. На следващия ден се събудих много рано. За първи път през живота си наблюдавах изгрева. С тази приглушена светлина около мен светът изглеждаше точно както аз самата се чувствах. Това беше и моментът, в който погледнах дълбоко, дълбоко надолу и започнах да се разпадам. Не защото аз самата желаех това, а защото не можех да го спра. Запитах се дали си заслужаваше да умра за нещата, в името на които живеех. Замислих се за всичко, което имах в този живот. Въпреки че притежавам много неща, те като че ли никога не са ми се стрували необходими. Всеки път, когато ми се стори, че нещата се развиват така, както желая, нещо се обърква, завърта и изплъзва. Не усещах душата ти наоколо. И въпреки че се стараех да те сънувам по-близо до себе си, тя бе все така далечна за мен. Знаех, че причината бе Таер. Опасявах се, че ще заспя отново с ясното съзнание, че той ще си остане завинаги една история без край. Знаех, че ти си просто на един разказ разстояние. На един разказ разстояние!

   И тъй като нямах търпение да разбера какво се бе случило с Таер, изчаках два часа, преди слънцето достолепно да изникне на хоризонта. Времето бе изпълнено с нерешителност. Хладният въздух бе подвеждащ, затова увих твоята куфия около врата си и решително излязох навън. Този ден имах доверие в живота. Дядо би казал, че това е наивно, но аз съм сигурна, че ти не би. Животът е едно от малкото неща, на които можем да се доверим.

   Хората казват: „За да намериш нещо, било то велика истина или изгубен чифт очила, първо трябва да повярваш, че в намирането му се крие някаква полза. И каква само полза, Баба! Когато най-сетне стигнах до дома на Леля Карама, нетърпеливо почуках на вратата. Чаках повече от десет минути отвън. Не последва отговор на продължителното ми чукане. Почти се бях приготвила да си тръгна за вкъщи, когато Леля отвори вратата. Беше сънена. Как можеше да спи, когато аз не знаех как завършва историята на Таер. Тя ме покани да вляза и ме помоли да я извиня, докато се преоблече.

   – Няма нужда! – припряно отговорих на извинението ѝ. Тя повдигна вежди, пребледня и рече:

   – Какво ти става? Нещо лошо трябва да се е случило с дядо ти, какво друго би те довело така рано, след като не си ме навестявала от месеци. О, Боже! Какво се е случило с него.

   Наложи се да я успокоя и да прогоня притесненията ѝ.

   – Причината да дойда толкова рано е Таер. – казах.

   Да, Баба. Разпитах Леля Карама. Наложи се, тъй като знаех, че тя беше твоят най-близък другар още от времето, когато си бил малко хлапе, което още не можело да напише „Палестина“. Тя винаги се е гордеела с факта, че те е научила как да я изписваш правилно. Ти винаги си вярвал в нейната значимост. „П“ като пламенност, „А“ като амбиция, „Л“ като любов, „Е“ като енергия, „С“ като съзнание, „Т“ като търпение, „И“ като избор, „Н“ като народ, „А“ като апел. И тогава ти я изписа напълно точно. Пишеше я навсякъде, където можеше – върху стени, върху маси. Изсече тези зашеметяващи букви върху дървета и най-накрая ги изсече върху своето сърце.

   – Какво за Таер? – прямо отвърна тя на моя директен въпрос.

   Надеждата се завърна в сърцето ми, за да ме поздрави за това, че Леля всъщност познаваше Таер.

   – Това, което ме интересува, е какво се случва с него накрая. Успява ли да намери обратния път към сиропиталището? Амал успява ли да се спаси? – разпитвах я аз, но тя реши да не отговаря. Откровено казано, бях разочарована. Имах чувството, че тя нямаше вяра на сърцето ми; не искаше да се доближа прекалено до твоята история. 

   Тя се върна облечена в черно и рече:

   – Ставай, отиваме на едно специално място. 

   С насълзени очи аз се взрях в нея и казах:

   – Къде в тази част на планетата може да съществува специално място?

   Тя се разгневи на отговора ми, като ми каза, че изобщо не заслужавам да познавам Таер, ако не вярвам в тази част на планетата. Предполагам се досещаш колко унизена се почувствах.

   Все пак излязохме. Тя ме заведа на места, на които не бях ходила до този момент. Тесните и тъмни улици плениха сърцето ми. Обзе ме особено чувство. Имах чувството, че ти бе там. Бях сигурна, че ти бе там. По пътя ни към „специалното място“ Леля Карама не спираше да говори за всяко едно семейство в лагера. Истории на дълбока агония бяха нашите спътници. Попитах я как бе възможно да знае всички тези истории и тя ми отвърна, че нашата Накба не е никаква тайна. Възхищавах ѝ се повече от всякога. В моите очи тя винаги е била само една скучна даскалица по история. Сега за пръв път научих, че тя бе отказала да бъде повишена и да стане нещо повече от учителка на третокласници. Тя вярваше в децата. Каза ми, че не може да се раздели с надеждата, която населява техните чисти, мънички сърца.

   – Ето, – каза тя.

   Останах напълно изненадана. Това беше ли въобще някакво „място“? Безмълвно пристъпих напред. Леля Карама като че ли се зарадва на останките от опожарената къща. Обгърна ме мирис, който идваше откъм земята. Не можех да го прогоня. Усмихнатото мълчание на Леля не ми даваше покой. Изгубих представа къде се намирам. Аз съм никъде. Аз съм навсякъде. Аз съм тук.

   Превъзбуденият глас на Леля най-сетне отново се оживи, като че ли никога не бе замлъквал:

   – Господи! Не усещаш ли? Твоят баща прекара цялата си младост в това да учи децата да казват по букви Палестина. „П“ като пламенност, „А“ като амбиция, „Л“ като любов, „Е“ като енергия, „С“ като съзнание, „Т“ като търпение, „И“ като избор, „Н“ като народ, „А“ като апел. 

   За миг се уплаших, че и тя е полудяла.

   – Кои деца, Лельо? Твоето специално място не е повече от пустош – казах аз най-сетне.

   Тя преглътна – вероятно несметен  гняв. Отиде отново при руините. Усмихваше се. Плачеше. Не спираше да въздиша.

   – Кажи ми, какво общо има това място с Таер и Амал? – прекъснах аз несекващите ѝ въздишки.

   – Знаеш ли какво, Мариам? Изло̀жи се. Но аз винаги съм вярвала, че в живота трябва да се дават втори шансове. Много рядко някой заслужава такива, но всички ние понякога имаме нужда от тях.

   Отвърна така деликатно на моята неуважителност... И продължи, като ме попита:

   – Когато се молиш за смелост, Господ смелост ли ти дарява, или ти дарява повод да бъдеш смела? Когато се молиш за истина, Господ поставя истината в ръката ти или ти предоставя възможността да отвориш очите си?

   – Мисля, че животът изисква усилие – отговорих кратко.

   – Тогава отвори очите си, скъпа. Погледни отвъд опожарените къщи. Ти сама ще намериш отговора. Вярвам в теб. Вярвам на всеки, комуто баща ти е разказал историята на Таер – каза тя, като се усмихваше на моите навлажнени очи.

   Не виждах нищо, Баба. Нищо не достигаше до кървящото ми сърце. Почувствах се засрамена. Почувствах, че ти заслужаваше по-достоен наследник.

   Наведох глава до земята. Усмихнах се. Засмях се. Заплаках. Не спирах да въздишам пред маслиновите дървета, изправени живи в самия край на опожарената къща, на сиропиталището. Маслиновата костилка на Таер беше покълнала и израснала. Нищо друго не беше останало, но това семенце бе достатъчно за мен, за Амал, за Таер и за теб, скъпи мой Баба.

   В моментите, в които мракът надделява, сядам до прозореца и гледам навъд всички тези неосветени къщи, вдишвам сладостния аромат на спокойната нощ в Газа, чувствам свежия въздух, който прониква право в сърцето ми и мисля за теб, за мен, за Палестина, за сиропиталището, за маслиновото дърво, за теб, за Амал, за Мама, за теб, за моя час по история, за Леля Карама, за теб, за Бог, за Палестина, за историята на Таер.

Преводач от английски език: Герган Ценов

Редактор: Огнян Касабов, Димитър Камбуров