Николай Хайтов
17 Юни 2014
Екатерина Томова*
Случаят с книгата ми „Забравените от небето“ (Документални разкази за столетници от Родопите, Издателство на ОФ, С., 1981) ме връща с три десетилетия назад. Навремето от личен той се превърна в обществен, въпреки тоталитарната ни държава. Предизвика го и го създаде самият Николай Хайтов, като се опита да открадне тази книга и, за съжаление, се оказа не единствен, а един от многото, предизвикани от него. Случаят беше разкрит, въпреки неимоверните му усилия да го потули, да го остави „недоказуем“ – това бе една от любимите му характеристики, със самочувствието на именит, популярен, овластен.
Фактите и постъпките му произтекоха от неговото поведение, за които, както тогава, така и сега, считам, че е бил отговорен лично той, и каквито обяснения или защити да се появяват от когото и да било, то фактите не могат да се променят – и аз самата не мога да го сторя, защото тези факти са делата, в които се оглежда човешката същност. За съжаление, дори смъртта не променя нищо. След нея истината изкристализира, бих казала – брутално. Спомням си, че това, което най-много ме порази тогава, бе, че у подобни лица отсъстваше всякакво чувство за вина. Това, което разказвам за онова време (1979–1981 г.), навярно сега изглежда абсурдно и ще пропусна много подробности – вероятно и хората, които споменавам тук, са ги забравили, за което не мога да ги упрекна – и аз бих направила същото, ако е възможно. Озовала се в положение на неизбежна защита тогава, когато нямаше свободни медии, срещу толкова овластено лице с наложена популярност в партията-държава, бях принудена да документирам случая в изложения, отворени писма, преписки, адресирани до държавни институции, преса, личности с обществени постове, комисии, съд, писатели, творчески съюзи, общественици – над пет хиляди души, – запознати по онова време писмено или устно.
Благодарна съм на всички, които ми помогнаха тогава да се защитя и без които нямаше да успея. Това бяха приятели, познати и непознати, хора на перото, както и администратори – много повече, отколкото се бях надявала. С риск да ги засегна, тук просто не мога да ги изброя всичките, дори като списък. Времето ни раздели, много от тях вече не са сред нас, но не съм забравила тяхната подкрепа и винаги ще ги помня с признателност. След промените и премахването на цензурата случаят бе огласен, както и още много други случаи, свързани с „подвизите“ на народния писател, устремил се да монополизира едва ли не духовността, плашейки с близостта си с Тодор Живков.
През 1975 г. като сътрудник на списание „Родопи“ (с главен редактор Н. Хайтов) – никога не съм работила в списанието, сътрудничих само със стихове и журналистически материали – бях командирована, както и много други сътрудници, из Родопите по една социологическа анкета, отнасяща се до бита, поминъка, обичаите и пр. на местното население, които Хайтов събираше, като твърдеше, че материалите са за архива на списанието, за БАН, за музеите. Какво стана с хилядите страници от тези анкети, събирани от десетки сътрудници, не зная. Предавахме ги на Хайтов по специално изготвения въпросник, дешифрирани, в папки и така отчитахме командировките си. Той ме попита събирала ли съм други материали, извън анкетата. Казах му, че съм събрала, тъй като живях в домовете на хора из селата и махалите, сприятелихме се, открих интересни столетници и те ми разказаха своя личен живот и съдби. Той се заинтересува какво ще правя с тях и аз му отговорих, че навярно ще напиша пътеписи – все още не знаех. Той поиска да види нещо и аз му дадох част от написаното, което той никога не ми върна, въпреки постоянните ми подсещания. Освен главен редактор на „Родопи“ той заемаше и други постове, служби и членства, като например бе шеф на Творческия фонд на Съюза на българските писатели, които му осигуряваха протекторството и зависимостта на много хора.
През 1976 г. работих за кратко в Софийския градски съвет за изкуство и култура (където той бе на мандатната длъжност „председател“), в отдел „Културни институти“, а там попадаше и театър „София“. Тогава по задача, възложена ми от него като на техническо лице, станах неудобен свидетел в уреждането на квартирния проблем на актьора от театър „София“ Петър Славов с две малки деца и съпруга Нина Славова, двайсет и пет-шест годишна. Те буквално бяха останали на улицата, имаха разписана молба от Георги Йорданов, а театърът бе направил подписка в тяхна подкрепа и бяха потърсили Хайтов за помощ. Той ме свърза със Славови и ми нареди след заседанието на комисията да му донеса списъка с жилищата, както и да му го прочета, докато чакаше на телефона разговор с чужбина, а семейство Славови чакаха пред вратата. Срещу адреса на ателието, определено за Петър Славов, бе написано с червен химикал името на един от синовете на Хайтов – тогава неженен и студент. Нямаше други свидетели, та ситуацията бе в любимата на народния писател недоказуемост, както и нямаше съмнение, че след това всичко е било добре замаскирано. От този момент аз станах неудобен свидетел, тъй като реагирах, а той бе разчитал да си мълча, пазейки щатното си място, и ми нареди да отпратя семейството и да им кажа да се въоръжат с търпение.
Малко след отказа Нина Славова получи инфаркт и почина, като от театъра се обадиха да кажат това на Хайтов. Той се разяри и ме заплаши, че ако веднага не забравя случилото се, ще ме преследва заедно с мъжа ми. Можел и да ни изсели и добави, че досега не съм видяла нищо лошо от него, но аз не знам кой е той всъщност. Да попитам Анастас Примовски (който го уличи в плагиатство), когото Хайтов преследваше от години. Същото ме чакало и мен, ако не си държа езика зад зъбите. Поиска ми всички папки, с които работех, съкрати ме и близо четири години останах без работа.
Не можех и да публикувам, тъй като бях изразила спонтанното си възмущение тогава от големия писател, а той все така недоказуемо, ала влиятелно, както ми беше обещал, изпълняваше заканите си. През това време написах „Забравените от небето“. Освен записките от срещите ми със столетниците в нея съм използвала и записани съдби на хора още от студентските ми години, както и разкази за мои роднини. Давид Овадия я прочете първоначално в издателство „Народна младеж“ и ме посъветва да я предложа на Издателството на ОФ. Там директорът Пейковски и главният редактор Рангелов я бяха дали за рецензии на Владимир Свинтила и Венцислав Начев и я бяха включили в издателския план. Хайтов, като член на художествения съвет на издателството, като вижда името ми, поисква ръкописа (след това взима и второто копие от художника) под претекст, че ме познава като сътрудник на „Родопи“ и за да ме подкрепял. След това се скрива и след създадената паника в издателството отказва да върне ръкописа. Разбира се, в издателството не знаеха предисторията на конфликта ми с него.
Докато се лутах по инстанциите, от издателството ми съобщиха, че Хайтов е върнал ръкописа след намесата на отдел „Агитация и пропаганда“ при ЦК на БКП, но за издателството било меродавно мнението на Хайтов, та явно по негово разпореждане се появиха някакви нови рецензии от хора от Смолян – вече отрицателни. Манипулациите с ръкописа ми продължиха, както и аз продължавах да се боря за него. Бях принудена да ходя по инстанции и да описвам в изложения и писма всички ходове от Хайтовия „сценарий“ на присвояване на чужди ръкописи. Както разбрах по-късно и от другите случаи (на Свилен Капсъзов, Анастас Примовски, Евтим Танчев и пр.), схемата бе следната: например художникът Георги Ковачев от Асеновград ми разказа как години наред със своя позната събирали материали за историята на града. Хайтов му бил любим писател и земляк и Ковачев му ги занесъл, за да ги види. Любимият му писател му казал, че ще го подкрепи в издаването им, уж високо ги оценил и след това Георги Ковачев ги видял в книга с името на Николай Хайтов. Радой Ралин също се беше срещал с излъгания и дълбоко огорчен художник и беше силно възмутен, като разказваше, че по подобен начин Хайтов бил постъпил и с Янтай Кавалов (Васил Димитров), който бил подложен на натиск да не протестира…
Междувременно успях да отпечатам части във вестниците „Отечествен фронт“ и „Пулс“ и в първия откъсът ми спечелил първа награда от някакъв конкурс, под чиято рубрика го бяха пуснали, с жури – Васил Попов, Иван Цветков и Минко Бенчев. Хайтов веднага изпраща възражения и в двата вестника – в първия до главния редактор Лалю Димитров и до заместника му Димитър Шумналиев, във втория – до главния му редактор Георги Свежин, като нарежда да не ми ги показват. Същевременно, освен изложенията и писмата, ръкописът ми беше прочетен от много писатели и обществени лица, регистрирах го в Агенцията за авторско право – нямаше друг начин; много врати се затваряха, други се отваряха, срещах и разбиране, и изумление, и предубеденост, и страх.
Невъзможно е да разкажа всички реакции и обрати. Но например, спомням си подкрепата на Христо Радевски, помня как отначало Веселин Андреев – поетът партизанин – ме викаше на разговори и ми показваше своята враждебност, ала не след дълго той ме покани на кафе, каза ми, че е разбрал истината и е възмутен от Хайтов, затова ме подкрепя и ми се извини. Бях смаяна. Веселин Йосифов, който бе съветник на Живков и председател на Съюза на българските журналисти, ме вика десетки пъти, като ми показваше една папка, която бил отворил по случая, и твърдеше, че чака обясненията на своя приятел Хайтов. Димитър Методиев – съветник на Живков – назначи анкета по случая, която доказа фактите в изложенията ми. Междувременно Пантелей Зарев – председател на Съюза на писателите – ме срещна с Хайтов, който така се разкрещя, че Зарев, който бе възпитан човек, се обърка. Слав Хр. Караславов, който бе главен секретар на СБП, се запозна обстойно с изложенията ми, изслуша ме внимателно и каза, че ще ме защити, като удържа на думата си (книгата ми излезе в същото издателство, когато той вече беше негов директор). Николай Христозов – този изящен поет и изключително достойна личност, който тогава бе партиен секретар на съюза – присъства на срещата между мен и Хайтов, за която самият Хайтов упорито бе настоял чрез парламентьорството на Владимир Свинтила.
На тази среща Хайтов отново се разкрещя, че докато е жив, няма да позволи да излезе книгата ми, че материалите, които съм събирала, били на списание „Родопи“, тоест негови, че трябва да му напиша молба със задна дата, за да ми разреши да ги ползвам, иначе докато трия стъпалата до разни инстанции, той се разпоредил вече с ръкописа ми както трябва, за да го направел литературен факт под негово име. Николай Христозов беше смаян и категорично заяви на народния писател, че не е прав, че ще ме подкрепи, както и направи.
Вече обясних, че в тази книга няма и ред от анкетите за списание „Родопи“ – тя съдържа само личните ми записки и разкази за хора от моя род. Не мога да не отбележа разбирането и подкрепата, която тогава получих от Кина Бояджиева, завеждащ отдел „Изкуство и култура“ при ЦК на БКП. Тя принципно се заинтересува от истината по случая и не се поколеба да я защити. Много писатели, журналисти, обществени личности, близки, приятели, познати, колеги изпращаха подписки, отворени писма, изложения до различните инстанции и овластени ръководни фактори с настояване да се намесят срещу посегателствата на човека, обявен за „национален капитал“, като: Радой Ралин, Александър Геров, Борис Димовски, Светлозар Игов, Благой Димитров, Рашко Сугарев, Петър Велчев, Иван Мартинов, Георги Константинов, Радко Радков, Георги Мицков, Димитър Дублев, Давид Овадия, Александър Томов, Георги Марковски, Енчо Мутафов, Иван Цанев, Христо Радевски, Рада Александрова, Свилен Капсъзов, Боян Ничев, Драгомир Петров, Георги Величков, Владо Даверов, Борис Христов, Емил Манов, Любен Петков, Димитър Вълев, Кръстьо Станишев, Добри Жотев, Миряна Башева, Марко Ганчев и др. – изброяването е съвсем непълно, с извинение към тези, които пропускам…
Не мога да пропусна тук и голямата подкрепа, която ми оказаха Генчо Стоев, Емил Манов, Бинка Желязкова, Христо Ганев, Свобода Бъчварова, Гочо Гочев, Любомир Тенев, Вера Мутафчиева, Цветанка Атанасова, Васил Крапчански, Кирил Топалов, Димитър Яръмов, Георги Тодоров, Христо Ковачев, Траян Иванов, Стефан Продев, Филип Панайотов, Чавдар Кюранов, Владимир Симеонов, Михаил Берберов, Борис Милев-Огин, Иван Аржентински, Васил Джеракаров, Николай Генчев, Надежда Станева, Мая Вапцарова, Кирил Василев, Димитър Шумналиев, Георги Свежин, Серафим Северняк и още много имена. Благодарение на всички тях случаят не успя да се потули от тоталитарната бюрокрация, на която вероятно Хайтов разчиташе.
Точно тази гласност може би принуди и Тодор Живков да ме приеме и да разреши този случай, като по този начин се спираше и „размотаването на кълбото“ и така щеше да се съхрани за още известно време легендата за „родопския властелин“. Тогава той очакваше да бъде удостоен със званието „Герой на социалистическия труд“ – може би само това държавно отличие липсваше в колекцията му, ала не го получи. Гласността веднага създава условия за контролираност. Точно от това най-много се плаши всяка тоталитарна система, както и нейните фаворити. Заговори се и дори излязоха публикации със запитвания около още много други случаи за посегателства, плагиатства, машинации и все свързани не с друг, а пак с името на родопския национален писател. В едно публикувано писмо, подписано от хора на перото, сред които и проф. Тодор Боров, Георги Томалевски, Радой Ралин, Генчо Стоев, Борис Делчев, Христо Радевски, Марий Ягодов, Любен Петков и др., се питаше къде е романът на Яна Язова за Левски (неотдавна излезе разтърсващата книга на Петър Величков „Яна Язова: проклятието на дарбата“, изд. „Изток-Запад“, 2007), в която се разказва и за кражбата на оригиналните ú ръкописи, за загадъчната ú смърт, за намесата на Тодор Живков и, чудно защо, отново нишките отвеждат към Хайтов…
В публикацията си „Писател и морал“ (бр. 17 на вестник „Литературен форум“, 1991) Анастас Примовски разкрива цитирани плагиатства на Хайтов. А случаите със Станимир Топуков, Никола Гайдаров, Иван Мартинов, Янтай Кавалов, асеновградския художник Георги Ковачев, с изследванията за Левски на Евтим Танчев?… По-късно поетът Марин Георгиев написа книга за манипулациите на Хайтов, озаглавена „Документално за документалиста“.
Дълъг, за съжаление, се оказва и подобен списък с неосветените посегателства. Тук ще отбележа само, че непосредствено след промените и падането на цензурата в пловдивския вестник „Искра“ (бр. 10, 5 март 1990) бе публикувано отворено писмо до държавници, политици, творчески съюзи, медии, издателства и българската общественост, чрез което се настояваше да се разкрие кой е истинският Николай Хайтов, както и многобройните му „подвизи“. То бе подписано от около 90 интелектуалци, сред които освен по-горе изброените имена и: Христо Калчев, Виктор Пасков, Блага Димитрова, Румен Стоянов, Мирела Иванова, Николай Кънчев, Йордан Вълчев, Александър Спиридонов, Александър Миланов, Владимир Свинтила, Васил Сотиров, Илия Богданов, Малина Томова, Стефан Тафров, Сабина Беляева, Любомир Стаматов, Георги Трифонов, Божидар Кунчев, Димитър Шумналиев, Боян Биолчев, Евгени Кузманов, Владимир Левчев, Иван Теофилов, Владимир Арденски, Владимир Попов, Румен Леонидов, Иван Коларов, Димитър Овчаров, Велислава Дърева, Евгений Михайлов, Хаим Бенадов, Бойко Киряков, Станислав Станилов, Николай Колев-Босия, Лазар Марински… Пропускам много имена – с извинение към тях.
Особено брутална бе саморазправата на Хайтов с поета и публициста Свилен Капсъзов, уволнен, преследван, с потресаващи доноси от народния писател Н. Х. до ЦК, които Капсъзов публикува след падането на цензурата (вестник „Народна култура“, бр. 6, 1990, „Тактично, но сигурно“). Там една от заплахите към Свилен гласи – „само да духна, и се стопяваш с цървулките“… Междувременно Хайтов бе отишъл при моя баща, с когото са били съученици, да го предупреди, че където и да ходя, никой няма да ми повярва в тая държава, тъй като той е личен приятел с Тодор Живков, Пенчо Кубадински и Станко Тодоров.
Получавах и за по-голяма убедителност постоянни заплахи по телефона, идваха вкъщи тайни агенти с карти, които също ме предупреждаваха. На булевард „Заимов“ се опита да ме блъсне кола, заплашваха се и се шантажираха хората, които ме защитаваха… Особено методично бяхме „обработвани“ със Свилен Капсъзов от секретаря на Националния съвет на ОФ и дясна ръка на Пенчо Кубадински Димитър Генов. Той твърдеше, че при него имало десетки изложения срещу Хайтов, ала той бил непоклатим, защото е носител на всички национални награди на социалистическата ни държава и е застрахован с тях. Затова аз трябва да се откажа от ръкописа си и да му го подаря, тъй като никой не ме познава, и пр., и пр.
Със Свилен Капсъзов се явихме и в съда – бяхме си потърсили правата чрез него, където дойдоха да ни защитят Радой Ралин и Александър Геров и събраха огромно мнозинство от хора около себе си, ала делото бе прекратено с мотива, че каквото реши ЦК на БКП – това ще бъде. Прозорците на Радой Ралин бяха счупени с камъни. Свилен Капсъзов загина при автомобилна катастрофа през 1992 г. при неизяснени обстоятелства – синът му Явор едва бе спасен, а племенникът му, пътувал също с тях, бе загубил паметта си…
В отдел „Агитация и пропаганда“ при ЦК на БКП, който се ръководеше от Стоян Михайлов, уж беше взето решение книгата ми да излезе, от друга страна, бях привиквана постоянно и подлагана на психологическа „обработка“ – да се откажа от ръкописа, да си изтегля изложенията, да напиша извинение на Хайтов, тъй като, според другарката Олга Чиляшева, него го познавали дори телефонистките, а мен никой… Разбира се, тук не искам да разказвам и за многото лични разочарования, като например: една приятелка – просперираща поетеса – уж ми помагаше, а всъщност – това го разбрах в ЦК – бе скрила едно от писмата, подписани в моя защита от много хора, и сътрудничеше, сякаш бе „агент“ на отговорните фактори, които ме „обработваха“. Имаше и други двойствени игри от приятели, които са били притискани с уволнения, заплахи за децата им, за жителство и пр. Един талантлив наш поет, който често гостуваше в квартирата ни, реши да отиде лично при Хайтов и да го разобличи. Върна се и ми каза, че Хайтов му дал 300 лева творческа помощ и на въпроса ми защо ме е предал, той отвърна, че не ме е предал, а ме е продал…
Уж всички отговорни фактори и инстанции говореха, че правото и истината са на моя страна, а всъщност нищо не помръдваше. Разбирах, че това „замразяване“ бе част от играта, за да успее народният писател да издаде ръкописа ми под свое име и да го превърне в литературен факт и така случаят да „умре“ от само себе си.
Едва ли щях да успея и без неоценимата помощ на една от най-респектиращите личности – големия наш поет и сатирик Радой Ралин, както и на неуморната подкрепа на синовете му – белетриста Кин Стоянов и брат му Стефан.
Радой Ралин бе в конфликт с Живков – дълги години бе наказан, заедно с Борис Димовски, заради епиграмите в „Люти чушки“ – тази книга бе станала легендарна и се знаеше наизуст от цял народ, бе инкриминирана, с изгорен тираж, ала личността и поведението му респектираха силно властта. Радой Ралин сам по себе си изпълняваше ролята на свободна медия в тоталитарната държава и вършеше обществена работа, защитавайки правата на хората, колкото не можеха да свършат всички институции взети заедно. Домът му беше една денонощна приемна на хора – въпреки шумната му слава Радой бе деликатен, скромен и благороден човек по душа, – при него идваха хора от цялата страна, на които той неуморно помагаше, подчертавам – неуморно, – в това отношение беше един своеобразен феномен като обществена личност. Хората го обичаха спонтанно и той обичаше да помага на пострадалите, изпадналите в беда и нуждаещите се от справедливост и защита.
Докато съм жива, ще чувам гласа му по улици и книжарници, по редакции и мегдани, той изричаше истината направо, не само я написваше, и това покритие на думи и дела не само смущаваше гузните, подлите, лъжците и двуличниците, ала всяваше у тях паника и страх, защото честността и справедливостта му бяха воюващи. С тъга си мисля, че едва ли пак някога повторно може да се появи подобна личност… Българската духовност и общество тепърва ще го оценят, защото той все повече ще липсва…
Поисках да бъда приета от Тодор Живков – нищо друго не оставаше. Написах му писмо с кратко изложение, след като неколкократно ме вика съветникът му Ненко Иванов, който ме изслушваше търпеливо, дори се опитваше да ме успокои. Когато секретарката Ангелина Горинова ми съобщи, че ще бъда приета, не повярвах. Ала още щом влязох в Партийния дом (навън валеше лапавица), сякаш ме очакваха. Взеха паспорта ми на пропуска и две млади момчета любезно ме съпроводиха до една тоалетна стая на партера. Там една жена ми помогна да се изсуша, да оправя дрехите си, да се среша. После момчетата ме съпроводиха до асансьора и ми дадоха едно картонче с изписани цифри, като ми казаха, че това е номерът на кабинета, натиснаха копчето на асансьора и се озовах сред дългите, безлюдни и тайнствени коридори.
Бях преупътена отново от друг служител и докато отчаяно вървях по червените пътеки, започнах да вярвам, че наистина ще ме приеме държавният глава. Стигнах в едно мраморно крило с пропуск и момчетата любезно ме поканиха да продължа (след като минах през скенера) по друг коридор – в дъното му мержелееше нещо като статуя. Когато я приближих, разбрах в притеснението си, че това е жив човек – на възраст, побелял. Той ми заговори на име, успокои ме, че щом съм стигнала дотук, значи не трябва да се притеснявам. И ме отведе в едно малко фоайе, като ми предложи да седна в креслото и да почакам пред огромната, полуотворена врата. Не след дълго оттам излязоха Петър Младенов и някакви чужденци и тогава Ангелина Горинова любезно ме покани да вляза, като ми посочи страничната врата в кабинета ú.
Мислех, че следва друга врата, ала изведнъж се озовах пред самия Тодор Живков, дори се блъснах в него, без да искам, и страшно се смутих. Той веднага ми заговори на име и ме настани на масичката срещу себе си, като кавалерски ме изчака да седна. Кабинетът бе с библиотеки и цветя – изглеждаше тих и уютен. Веднага дойде сервитьорка, той ме попита с какво да ме почерпи и на масата бяха поднесени кафета, сокове, сладкиши. Погледнах огромния часовник срещу себе си (Горинова ми беше казала, че срещата е за пет минути), ала Живков веднага ме успокои, че неговите сътрудници се престарават. Срещата ни продължи около час. Стори ми се някак си умислен (спомних си, че предишните дни бяха съобщили за увеличение на цените), ала с мен се държеше гостоприемно и сърдечно. Веднага ме заговори по случая, пита ме за реакциите на различните хора и инстанции, разпита ме и за семейството ми…
Бях млада и неопитна и направо му казах, като му се извиних, че съм принудена да го занимавам лично и да се защитавам от неговия любимец, от когото съм уволнена, а сега посяга и на ръкописа ми. Попитах го с това ли трябва да се занимава един писател, ако е такъв, защо съм подложена на такава дискриминация в собствената ми страна, след като не съм извършила престъпление… В наивността си го попитах така ли щеше да се процедира с мен, ако бях негова дъщеря… Моята откровеност смути Тодор Живков видимо, ала той веднага се овладя – навярно пък в онзи момент аз не можех да овладея огорчението и отчаянието си, та той започна да ме успокоява.
Беше запознат отлично със случая в подробности. Зададе ми множество конкретни въпроси, изрази и своето недоумение от Хайтов. Изтъкна колко се е разшумял моят случай (навярно поради това ме беше приел). Намекна дори, че чуждите радиостанции биха могли да го използват… Няма да продължавам повече с подробности. Накрая ми каза, че не е нужно повече нищо да правя и най-добре е да си почина, а той ми дава дума не само като държавен глава, би могъл да ми бъде и баща, че моят случай ще бъде разрешен в името на справедливостта. И удържа на думата си. Навярно е имал и други съображения – като разреши случая справедливо, ще се поддържа илюзията, че системата се управлява хуманно. След години разбрах, че Живков е правил и други такива жестове, поне там, където не бе застрашен нито той, нито системата.
Книгата ми излезе и отведнъж бях връхлетяна от предложения на различни шефове и фактори с любезни покани за публикации и работа (дори книгата бе наградена), навярно от всички ония кариеристи, за да се сложат на Първия – те отведнъж се превърнаха в мои защитници…
От този случай разбрах, че тоталитарният режим се страхуваше единствено от гласност, а хората, където и да членуваха, в каквито и служби да работеха, ако бяха честни, даваха отпор на измамата и покварата. Та нали впоследствие това най-точно може би измериха и така наречените демократични промени у нас – именно моралната, ценностната устойчивост на едни и пълното падение на други. След години с Малина Томова пътувахме в един асансьор, който спря на един етаж, вратата шумно се отвори, вътре влетя Хайтов, ала вече бе натиснал копчето и асансьорът продължи. Като ни видя, беше вече късно. Започна да вади от джоба на шлифера си колана и докато асансьорът спре, да го омотава около себе си, едва не се задуши, с пребледняло, изопнато лице, което ние наблюдавахме втренчено. След това изскочи като ужилен на някакъв етаж, шмугна се светкавично в коридора и се чу як трясък на врати…
Впоследствие театралите проявиха щедро внимание към тази книга – тя бе поставена повече от десет пъти от различни режисьори: Илия Добрев – в Хасковския театър; също и в театър „Надежда“ – София, с Нина Стамова, Петър Слабаков, Леда Тасева (това бе последната роля на тази наша голяма драматична актриса), Татяна Лолова, Вълчо Камарашев, Ели Скорчева и др. Иван Добчев постави в Сливенския театър „Джендем хан“ по един от разказите в книгата с изключително колоритния актьор Мишо Хаджиилийков. Атанас Атанасов постави „Голгота“ (по „Забравените от небето“ и „Майстори“ на Рачо Стоянов) в студентския театър на НАТФИЗ. Юлия Огнянова – в Смолянския театър със Златина Тодева, Тони Пашова, Никола Пашов и др., както и моноспектакъла (пак с едноименното заглавие) със Златина Тодева – в „Сфумато“, Театър 199; и др. Димитър Шарков засне по книгата телевизионната постановка „Ханът между Черното и Бялото море“ в БНТ (сценарият бе на изключително талантливия наш поет и драматург Маргарит Минков, който тъй рано ни напусна), с Деляна Хаджиянкова, Стоян Алексиев, Георги Калоянчев, Даниел Цочев.
Това стана възможно след 1989 г. Още когато бе излязла книгата, българският театрален режисьор Димитър Гочев искаше да я постави (1981), но не му разрешиха. Десетилетие по-късно, когато той се беше установил в Германия, я постави в театъра в Дюселдорф през 1994 г., а книгата излезе на немски (в превод на Аннемари Мара) в издателство „Киепенхойер унд Вич“ в Кьолн, където гостувах и за двете премиери и имах незабравими срещи с немската и европейска публика. После немската трупа гостува в България и се срещна с постановката на Юлия Огнянова (на Смолянския театър). Златина Тодева, получила за нея „Аскеер“, след това пък игра години наред своя моноспектакъл по книгата, обиколи страната, посети Австрия, Полша, Русия, Англия…
Премиерите на постановката и на книгата в Германия за мен бяха изненадващи, както и останаха незабравими. Чрез тях видях и мястото на Димитър Гочев като театрален режисьор в немския и европейския театър. Критиците го наричаха „слънчев лъч“ в театралното изкуство. Беше се стекла публика (почитателите и ценителите на Гочев), както от Германия, така и от Австрия, Швейцария, Англия, Франция и пр. На театралната премиера в Дюселдорфския държавен театър дойде и тогавашният български посланик в Германия Стоян Сталев, на когото гостувах и в Бон и който подкрепяше всяка българска изява с подчертано внимание, от немска страна бе високоуважаван дипломат, а българската интелектуална общност в Германия го обичаше…
Меценати, спонсори на театъра, богаташи с благородническо потекло – ценители на Гочев – също присъстваха, както и представители на десетки медии – телевизии, радиа, вестници, списания: Дойче Веле, Свободна Европа, Би Би Си и още много, които отразиха събитието, а впоследствие излязоха и много рецензии, отзиви, реклами в пресата. Много сърдечно бях посрещната и от българските журналисти в Дойче Веле в Кьолн, които широко отразиха събитията, и особено съм признателна на Румяна Таслакова, Александър Андреев, Михаил Антонов, Асен Игнатов, Жерминал Чивиков, Жени Георгиева-Кайзер (Свободна Европа), Юлиана Вегенер (Би Би Си) – трудно ми е да изброя всички. С любезното гостоприемство на д-р Фолкер Канарис – една забележителна личност и директор на Дюселдорфския театър, имах вълнуващи срещи с публиката, а цветята, които получих, образуваха няколко етажа…
Срещнах се и с преводачката на книгата Аннемари Мара (съпруга на един от водещите българисти там проф. Карел Мара), с драматурга Йоахим Лукс, с композитора Карло Индерхийс (откритие на Гочев)… Прекарах незабравими дни с актьорите (които ми разказаха как са репетирали) – Хана Зайферт, Матиас Леа, Хорст Мендрох, Дитер Прохно, Петер Зигенталер, Вернер Вьолберн, Цветан Динеков (художник на постановката), Димитра Петру (помощник-режисьор). С изключително внимание бях посрещната и в издателство „Киепенхойер унд Вич“ (с директор Райнхолд дьо Монт), помещаващо се в един старинен замък в Мариенбург – един от най-богатите квартали на Кьолн. Там се запознах с отговорния редактор на книгата Андреас Граф, с редакторите Хелге Малхо, Бернхилд фом Брук и др., в присъствието на известния български преводач, белетрист и журналист от Дойче Веле Александър Андреев, а екип на АРД направи филм от срещата… Издателството държеше правата на нобелисти като Хайнрих Бьол, Маркес, Йозеф Рот и др., имаше свои традиции, а същевременно издаваше книги от цял свят.
„Забравените от небето“ излезе в тяхната популярна поредица „Киви“. Когато книгата се появи (няколко месеца след театралната премиера в Дюселдорфския театър), издателството я представи след театралното представление и домакините отбелязаха, че са открили внезапно една нова форма – чрез посредничеството на театъра към пазара на книгата, която се оказала много сполучлива. Немската компания Зюдвестфунк след това направи и радиопиеса, а години по-късно една немска трупа от Франкфурт направи свой спектакъл.
Защо немската и чуждестранната публика и читатели, с които имах вълнуващи разговори и срещи, бяха разбрали родопските столетници с техния инстинктивен стремеж да останат запомнени след смъртта си с доброто си име и добрите си дела?… Заслугата на преводачката е безспорна – тя бе превела не само думите, а бе успяла да пренесе духа и идеите на героите, ала същевременно може би човешкото същество навсякъде е еднакво любопитно и стремящо се да се изтръгне из анонимността на живота и да остане в нечия памет неразрушимо, запомнено, като скалата, като водата, може би…
Когато се разделяхме, немските актьори ми подариха за спомен часовник, описан в един от разказите – същия по литературното описание, с разликата, че е златен. Навих го по централното европейско и немско време – с един час назад от българското и с онази признателност напред, която не се измерва с времето. Така го нося и до днес и чрез него чувам гласовете на всички ония, които не искам да забравя.
* Из предговора към новото издание на „Забравените от небето.Документални разкази за столетници от Родопите“, подготвено от ИК Хермес