Белене

''''''''''''''''''''''''''''

======================

Божидар Витанов, заточен за слушане на музика: Убиваха и по 15 души на вечерна проверка в лагера в Ловеч

Дата: 16.01.2013; рубрика: ДС; автор: Иван Бутовски

Сподели: 

 Svejo  Twitter  Публикувай  Бъди с нас 

Продължаваме поредицата за лагерите и репресиите по времето на комунизма с разказа на Божидар Витанов, който е син на известен радиоговорител отпреди 9 септември 1944 г. Едва 18-годишен през 1960 г. и след като седем пъти е пребиван в мазетата на сградата на ул. "Московска" 5 той е изпратен на кариерата в Ловеч.

С цел обективно изясняване на този мрачен период, "168 часа" ще публикува и други гледни точки. Всеки, който иска да разкаже спомени за това време, може да се обади в редакцията на тел. 942-27-64.

- Господин Витанов, защо станахте неудобен за комунистическата власт?

- Баща ми, Петър Витанов е бил говорител по радиото преди 9 септември 1944 г. Спечелил е второ място на международен анонимен конкурс за радиоводещи през 1937 г., а на първо място се е класирал известният Левитан от СССР. Искаха да го съдят от Народния съд, защото като репортер е отразявал народната скръб по време на погребението на цар Борис III, но тогавашният културен елит се застъпи за него и не допусна това да се случи.

- Как ви арестуваха?

- Първо арестуваха брат ми, през 1957 г.

По това време той беше на 19 години, а аз на 14. Една сутрин чувам да се звъни и да се тропа на вратата. След малко нахлуха няколко униформени и цивилни с насочени пистолети:

"Музика империалистическа ще слушате, откъде я взехте, къде е магнетофонът? Всичко ще си кажете!"

Майка ми плачеше, а баща ми обясняваше, че съм музикант, че свиря на цигулка, акордеон и китара и обичам музиката. "Ти не ни обяснявай! Ние знаем коя музика е разрешена и коя не!" Взеха магнетофона заедно с единствената ролка, която имахме и повече не ги видяхме. По-лошото беше, че арестуваха брат ми да даде обяснения в милицията.

Върна се чак след две години - закарали го в Белене. Не ни даваха никакви свиждания, а писмо получихме чак след 6 месеца. Майка ми плачеше постоянно, подадохме жалби в съда и прокуратурата, но оттам ни казаха, че не бил при тях и трябва да се обърнем към МВР. След като се върна, го пратиха в казармата, а за прехраната се грижеше баща ми, който беше режисьор, сценарист и артист.

- Вас как ви задържаха?

- В периода 1959-1960 г.

имах нещастието да бъда каран седем пъти в Столичното управление на МВР на ул. "Московска" 5 Причините бяха, че съм носел тесни панталони, слушал съм западна музика, танцували сме американски танци и т. н. За първи път ме арестуваха една съботна вечер, около 20,00 ч. в клуба на ул. "Гочо Гопин". Нахлуха много цивилни и униформени и ни накараха да си свалим панталоните, без да си сваляме обувките. Аз и неколцина младежи не се подчинихме.

Тогава ни натовариха на една закрита кола и ни закараха на "Московска" 5.

Влязохме в чакалнята и започнаха да ни викат един по един. Когато дойде моят ред, влезнах в стаята. Там имаше двама униформени висши офицери от МВР. "Сваляй бързо панталоните бе, копеле!" извика единият, дойде до мене и ме удари по лицето. Казвам: "Чакайте, не ме бийте, нищо не съм направил, панталоните са си мои." "Я го карай долу тоя!", каза другият офицер. Извикаха един старшина и той ме поведе по стълбите, които водеха към бул. "Дондуков". Отляво имаше нощен бар, а срещу него една врата, в която влязохме.

По много стълби надолу стигнахме до друга врата, а след нея до едно голямо помещение с дървен под и десетина килии около него.

Отвориха една и ме блъснаха в нея. Мина доста време, сигурно беше след полунощ, когато се чу някакъв глас: "Всички да си свалят горните дрехи, да си свалят обувките и чорапите и да си навият ръкавите и панталоните до коленете.

"После изщрака ключ: "Излизай!", извика някой. Изкараха и други "Лягай! Вдигай краката!" Страшни писъци огласиха тъмницата. "Не викай, твойта мама, брой до 50!" Нещо плющеше. Викове и ругатни. Това продължи повече от час, докато дойде и моят ред.

Накараха ме да легна. Над мене се беше изправил цивилен мъж, с навити ръкави: "Ще броиш до 50 на глас и ако не викаш силно ще се спасиш и ще те пуснем." Един дълъг гумен бич свистеше и нанасяше удари по ходилата - неописуеми болки.

Преброих до 50, като виках, но слабо, защото като се обадех по-силно, виждах погледа му на убиец. "Ставай!", изкомандва палачът, целият облян в пот, но като се надигнах, силна болка прониза ходилата ми и паднах на колене. "Дай ръцете!" Не можех да стъпя и както си бях на колене, опънах ръцете си събрани напред. "До 20 ще броиш!", нареди той. И започна да ме удря по ръцете. Боли много, но какво е това пред ударите по табаните. "Сега отивай в банята.

До един час ще има преглед, който има някаква следа от боя, ще го бием пак!" Затътрих се по корем в указаната посока до "банята". Вътре имаше десетина души, които лежаха по цимента, а един от пазачите ме предупреди да не пия вода.

Ходилата на краката ми се бяха подули като напомпани с въздух, изглеждаха невероятно огромни, не можех да стъпя и да се изправя. "Лечебната процедура" беше следната: трябваше да си мокрим ръцете, да ги разтриваме и да пляскаме до изчезване на отока. Мокрех краката си на един маркуч, който течеше по пода, и ги натисках към пода - нещо невероятно болезнено. Накрая трябваше да тичаме на място, а след това в кръг около палачите. Някои не можеха да се изправят, за да извършат оздравителната гимнастика. Биячите ме подложиха на "преглед", който мина благополучно. Един от тях ме изведе навън и на изхода ми рече: "Отивай си право вкъщи и на никого нито дума, защото пак ще те докараме тука." Прибрах се у дома. Беше 4 часа сутринта. Не казах нищо на родителите си, защото не исках да ги тревожа.

- Били сте малолетен, не трябваше ли да има поне формално решение от съда?

- Когато разказах на приятели, те ме посъветваха да се оплача в съда и прокуратурата. Добре, че не ги послушах. Виждал съм след това какво става с тези, които са се оплакали. Имаше и някои, които от страх и ужас не държаха краката си вдигнати или удряха главата си в пода, с което пречеха на биячите да си вършат "работата". Тях ги връзваха за столове и тогава ударите сякаш бяха по-болезнени.

- Как ви изпратиха в лагера?

- Бил съм общо седем пъти в мазето на "Московска" и биячите вече ме познаваха. Към 1960 г. палачите станаха по-дръзки. Просто освирепяваха и удряха с бичовете по цялото тяло - гърдите, гърба и т. н. Последния път беше в края на 1960 г., но този път след побоя не ме пуснаха да си отида, а ме качиха в една кола и ме закараха в управление на МВР. Там прекарах новогодишните празници за новата 1961 г. Държаха ме 20 дни. Тогава навърших 18 години и станах пълнолетен. Изглежда, това са чакали, но не съм и помислял да питам джелатите защо съм арестуван.

Между 10 и 12 януари 1961 г. ме закараха на гара София, в етапното отделение. Преспах там, а на сутринта ми сложиха белезници и ме качиха на влак, без да ми кажат за къде пътувам. Милиционерите, които ме охраняваха непрекъснато се сменяха. Стори ми се, че някои от тях ме гледат състрадателно. Един дори ми свали белезниците и ми каза, че съм леко облечен и е трябвало да ми разрешат да си взема дрехи. Пътувах цели три дни и накрая пристигнах в Ловеч. Оттам в закрита кола ни закараха в лагера. Накараха ни да се строим в една редица пред някакви ниски помещения. Стояхме известно време така, а до нас милиционери, облечени с огромни шуби и с автомати. Тази зима беше много студена, а бях облечен много леко и с обувки на бос крак. После дойдоха трима офицери и четяха имената ни от някакви папки и след всяко коментираха нещо тихичко помежду си. Един от тях започна да ни обяснява, че трябва да изпълняваме всички заповеди, защото в противен случай нямало друго наказание освен смърт. Трябвало да заслужим нашето освобождение с работа, да изкупим греховете си пред родината и така нататък... После единият от офицерите отиде някъде и донесе няколко дървени бастуна. След това каза на един от нас, мъж около петдесетте, че не е трябвало да го докарват тук, а още на място да го ликвидират. Той мълчеше (спомням си само, че беше от Пловдив). Накараха го да легне на снега по очи и започнаха да го удрят с бастуните. Жертвата им крещеше и молеше за милост, но те го удряха по целия гръб и краката, докато в един момент престана да вика.

Видях по врата му кръв. Донесоха един чувал, палачите го сложиха вътре, натиснаха краката му и когато се скри целият, вързаха чувала с тел. Един милиционер доведе двама души с дрехи на райета, които взеха чувала и го понесоха нанякъде. И когато мислех, че идва и моят ред, милиционерите ни поведоха към едно помещение, където ни дадоха раирани дрехи с номера и цървули.

Взеха цивилните ни дрехи и през една врата с огромни бодливи съоръжения ни вкараха в новия ни дом - лагера на смъртта.

След обяда, който се състоеше от бобена чорба без хляб, защото хляба го раздавали вечер, четирима милиционери с автомати ни поведоха към работните места.

След около километър стигнахме до една кариера, която наричаха Силозите. Там прекарах повечето време в лагера, макар че съм работил и на Голямата кариера, както я наричаха.

Тя беше широка около 100 м и висока около 50-60 м. Цивилни бомбаджии гърмяха скалите, а ние трябваше да трошим огромните късове на "по-дребни" парчета от по 40-60 кг.

Товарехме ги на вагонетки и ги карахме на около 150-200 м до каменотрошачката. На нея работеше цивилен майстор, който записваше броя на вагонетките на една черна дъска. Нормата беше 15 вагонетки на човек. На забой бяхме по двама до пет човека, но това се изменяше често в зависимост от текучеството в лагера. Инструментите бяха огромни чукове, вили, лопати и лостове. От каменотрошачката камъните отиваха в бункери и оттам по улеи се товареха на вагони. Товаренето изостряше обстановката.

Охраната с огромни кучета се засилваше и, ако, не дай Боже, някой камък паднеше на релсите, това се считаше за саботаж и по тази причина десетки намериха смъртта си

под ударите на тоягите.

Някои от товарачите падаха от преумора или неопитност и това беше причина да загинат. Най-малкото забавяне предизвикваше задръстване, а това означаваше забавяне на маневрата - провинение, което също се заплащаше с живота. Камъкът се трупаше на големи рампи, а кап. Газдов казваше: "Трупайте, таван няма!" Камъните се товареха на 20-тонни вагони във вид на късове от 30 до 70 кг. Един вагон се пълнеше от 5 души.

Ръководството беше избрало бригадири-убийци, четни, отрядни и множество други "привилегировани". Бригадирите ходеха задължително с огромни тояги и бяха облечени в по-нови дрехи и военни обувки. Контролираха изпълнението на нормите и биеха или убиваха набелязаните жертви по указание. Те също не бяха вечни и някои от тях също бяха убити. Всичко се ръководеше от тримата офицери и най-вече от капитан Газдов. Този палач отговаряше по линия на Държавна сигурност.

Какъв беше режимът в лагера?

- Две огромни дървени помещения с нарове на три реда. В тях прекарвахме няколко часа от денонощието.

Дрехите ни бяха скъсани, целите се бяхме увили в дрипи и парцали

Нямаше чорапи, а цървулите на повечето от нас се бяха скъсали. През студените зими на 1961 и 1962 г. имаше много боси, а тези, които намираха парцали, си увиваха краката, връзваха ги с конци и така ходеха.

Сутрин в 5,00 ч., когато ставахме, веднага се чуваха виковете на бригадирите: "По-бързо! До три! Има ли още някой вътре?!" По 500 души се струпваха на вратата. Падаха и биваха сгазени от другите. Бригадирите стояха около вратата и удряха с дървета, който им падне. Излизахме и с ръце пазехме главите си, но в тези мелета винаги имаше по някоя жертва. Сутрешна доза бой за разсънване - така го наричаха.

Охраната гледаше и се смееше, а ние умирахме.

После измиване, "тоалет" и закуска до 6,00 ч., кратка проверка, строяване по бригади и указания за работата. Отиване на работа, а от 12 до 13 ч. обедна почивка. И пак работа, докато се стъмни, в зависимост от сезона. Вечеря на плаца - прави или седнали по земята. След това започва страшната вечерна проверка, която понякога траеше до 2,00 часа след полунощ. В дъжд и сняг всички лагеристи стояхме прави за да чакаме "представлението" изнасяно от Газдов, Горанов и Гогов. Най-често поредното убийство на някой от нас.

Избираха си някого по указание от някъде другаде или по тяхно желание. Обикновено за това, че не е работил достатъчно и не трябвало да живее, както казваха те. Майор Гогов беше повече зрител. Виждал съм го да бие, но не и да убива. Активните действащи лица бяха Газдов и Горанов и техният верен помощник - сакатият циганин Шахо. Всеки инквизитор би им завидял на квалификацията и особената жестокост. Между убийците бригадири и палачите офицери имаше и някои пароли.

Например Газдов посочваше жертвата и когато лично не се занимаваше с нея, казваше: "Този много да работи!" По натам вече бригадирите започваха да го бият "на почивки" през целия ден и обикновено до вечерта, когато вече се прибирахме, го носехме в чувал. Изнемощели, гладни, с кървящи рани и загнили гърбове ние работехме и когато се прибирахме вечер, мислехме само за вечерната проверка.

Слаботелесните, болните и по-възрастните хора загиваха първи. От ударите по гърба, задника и ръцете много бяха получили натъртвания и от раните им излизаха червеи. Болките бяха непоносими, а телата ни миришеха на мърша. Такива обикновено не издържаха, защото всеки нов удар по болното място ги обездвижваше, което значеше, че не могат да работят, а това е равностойно на сигурна смъртта.

Виждал съм чувалите с жертвите, понякога над 15 за ден, оставени в тоалетната или зад нея. Години след това съм чел и препрочитал литература, свързана с репресии и инквизиции - за Френска Гвиана, за концлагерите на Хитлер и Сталин, но според мене те не бяха постигнали това, в което успяха много от служителите на ДС от онова време. Те бяха и съдии, и палачи. Жестоките убийства бяха ежедневие. Например един младеж на около 25 години се хвърли под влака на Голямата кариера, когато правеше маневра, и му отряза и двата крака, но беше още жив. Старшината от охраната попита звеновия Левордашки какво става, а той взе един боен чук, изтегли го от релсите и го удари в гърдите. Жертвата издъхна, а старшината одобрително кимна на убиеца.

- Били сте едва осемнадесетгодишен, имаше ли и други на вашата възраст в лагера?

- На пръсти се брояхме най-младите момчета между 18 и 20 години. Освен мене и Никола (Никола Дафинов, с когото "168 часа" публикува интервю в предишен брой - бел. ред. ) имаше и един Бойко. Той оцеля само 10 дни. Уби го бригадирът Благо Гайтански от Пловдив. Той беше двуметров гигант с много тежка ръка.

Малко след като ликвидира Бойко, започна да ме побива и мене всеки ден

Някой му бил казал, че съм приятел с Бойко, както ми обясни самият той. Бях получил от него няколко натъртвания на гърба и всеки момент можеше да се появят червеи. Той ме удряше нарочно там, въпреки че виждаше състоянието ми.

Чудех се дали му е наредено, или го прави по собствена инициатива. Ако беше първото, спасение нямаше, но ако идваше от него имах искрица надежда. Пешев, главният бригадир на Силозите, се държеше добре с мене. Казах му за Благо и му показах раните си. Веднага ме разбра и ми спаси живота, като ме прати на работа под каменотрошачката

Каза ми да не ходя изобщо на кариерата, където беше Благо.

Цивилният майстор на каменотрошачката също се застъпи за мене и след това понякога го замествах на машината. Междувременно през май и юни 1961 г. лагерът се беше напълнил. Нямаше къде да се спи, защото в помещенията бяхме над 1000 души. Аз бях стар лагерист, вече наближавах година, а такива живи бяхме останали малко. Наказаха бригадира Пешев и Благо пак ме започна. Но после, в късната есен, смениха ръководството, забраниха боя и убийствата и така останах жив.

- Идваха ли на проверка големите началници от МВР?

- Няколко пъти по време на престоя идваха на проверка отговорни служители на МВР от София начело със зам.-министъра генерал-полковник Мирчо Спасов. Тогава обстановката се нажежаваше особено. 

Палачите получаваха лични указания и много нещастници се сбогуваха с живота си 

После казваха, че това са грешки на времето. Техните престъпления се тълкуват като грешки, а грешките на обикновените хора като престъпления.

- Имаше ли опити за бягство от лагера?

- Въпреки че обектът бе строго охраняван с бодлива тел, вишки и автоматчици с кучета, по мое време имаше четири опита за бягство. Двама ги заловиха и ги убиха пред целия строй на вечерната проверка, но двама избягаха и не ги хванаха. 

- Как ви освободиха?

- Най-после на 22 март 1962 г. дойде и моят ред за освобождаване. Година и два месеца нямах връзка със семейството си. Нямах дрехи, с които да си отида. Моите бяха изчезнали и затова ми дадоха едни работни и цървули на бос крак. Подписах декларация пред новия началник, че няма да говоря какво съм видял по време на престоя си. Качиха ме заедно с още десетина души и ни свалиха на гара Левски. Там охраната ми каза да избягвам контакти с пътници и ако някой пита, да отговарям, че сме горски работници. Дадоха ми кредитен билет до София и бях свободен. След няколко часа щях 

да разбера, че семейството ми е интернирано в едно село на повече от 400 км от София 

- Къде ви изселиха?

- В село Овчарово, Шуменско. Най-тежкото нещо е изселването, дори по-лошо от побоищата и лагера. Това е най-страдалният период според мене, защото лагерът беше една година, работиш като идиот, но поне спиш на някакъв нар, дават ти някаква храна, а после си свободен. Докато там беше глад и мизерия - дават ти по 40 стотинки на трудов ден за копаене, товарене на камиони или работа на полето. Мъката беше много голяма - няма къде да спиш, няма какво да ядеш. Имам над 1 година само етапен ред - така се казва конвой, когато те връщат, след като си избягал от селото, в което си изселен. Жилището ни в София беше конфискувано и за 11 години в него се настани полковникът от Дирекция на Народната милиция Иван Гаганчев. Родителите ми се съсипаха. Ние сме софиянци, докато другите хора не са така, защото повечето изселват по един човек от семейството, другите са си там и той има при кого да отиде. 

Нямаше къде да живеем, спяхме по тавани и по мазета, много мъка сме прекарали. 

- Как се върнахте в София след изселването?

- През 1971 г. ни върнаха жилището. Този полковник се оказа честен, не ме познаваше лично, настанили са го от отдел "Кадри" на МВР, но ме намери и ми каза: "Божидаре, аз съм дългогодишен служител, но такъв страдалец като тебе не съм виждал. Ще ти дам ключа от жилището, защото аз си строя апартамент в "Младост". Моля те само, ако имаш възможност, да ми помогнеш с превоза на багажа." Отговорих: Разбира се. 

Пускахме жалби да ни възстановят жителството. В един момент се случи така, че баща ми намери големи връзки и ни върнаха жителството. Застъпиха се народният артист Владимир Трендафилов, писателят Димитър Симидов, народната певица Магда Пушкарова и други културни дейци. Отидохме при министъра да ни връчат заповедта, с която се отменяше изселването. При него беше Делчо Чакъров, полковник от ДС, който отговаряше за отдел "Интерниране и въдворяване". Той беше човек с огромна власт - по-голяма от тази на министъра. Взе пред него заповедта и каза: 

"Витанов, ти успя да ни излъжеш, ама синовете няма да ти върнеме",

и задраска имената на нас двамата с брат ми. Тогава брат ми каза: "За мене тука няма живот" и успя да избяга в Западна Германия. Десетки години след неговото бягство продължаваха да ме викат непрекъснато различни служители на МВР, за да ми напомнят, че бил изменник на родината. 

- Как се прехранвахте в годините след завръщането ви в София?

- Беше много тежко. Работих много работи и учех. Пенсионирах се като инструктор по управление на автомобила. Все пак през годините имаше и много хора от народа, които ни уважаваха и обичаха, защото виждаха, че сме невинно пострадали и ни тормозеха за нищо.

- Какво си спомняте от делото за лагерите?

- С Надя Дункин, основния свидетел по делото, бяхме добри приятели. Тя беше в женския лагер в Ловеч - копаеха пръст отгоре. Тя беше почитател на Иван Костов и само за него говореше: "Божидарчо, сега като дойде г-н Костов, ще отида с документите при него да поднови делото за лагерите...". Отиде и точно след това я убиха в дома .

- Как продължи животът ви след 10.11.1989 г.?

- Бях един от глупаците, които мислеха, че ще дойде някаква истинска демокрация, а то всичко е било планирано. За мое учудване после видях, че тези от отделите, които ни избиваха и които не ни пускаха за чужбина, откриха туристически агенции или станаха хотелиери. 

ДС е голяма сила включително и в момента

Обраха банките и всичко е тяхно - фирми, хотели... Въпреки всичко се радвам, че положението е такова, защото в противен случай веднага щяха да ни изпратят по лагерите. Ходих да си видя досието - всичко е унищожено. После направихме и един филм "Присъдата" с режисьор Ана Петкова от БНТ. При едно отиване за интервю при Тодор Живков във връзка с лагерите охраната му я арестува и прибраха всички ленти и касети. Получи шок и я вкараха в лудница

======================   

С чуждо име мъчителят от лагерите Газдов доживя до 89 г.

Дата: 30.11.2012; рубрика: ДС; автор: Иван Бутовски

Сподели: 

 Svejo  Twitter  Публикувай  Бъди с нас 

Николай Газдов, един от най-страшните палачи от лагерите в Ловеч и Белене, безславно, но и безнаказано доживя до преклонните 89 години. За да се разграничи от мрачното си минало обаче, майорът от ДС е сменил тайно името си на Николай Симеонов Станев, разкри в. "168 часа".

"Не обичам да говоря за тези неща. Баща ми почина през 2009 г., когато беше на 89 години. Умря внезапно, без да е боледувал от нищо", разказва сдържано пред вратата на къщата в гр. Левски синът Борис Газдов. 

"Много се изтормозих по време на делата. Покрай тях се запознах и с дъщерята на Юлия Ръжгева, която също беше много измъчена.

Навсякъде заедно ходихме с нея.

Добре, че успях да намеря добър адвокат, та го отървахме

Що се отнася до лагерите - бил съм едва 12-годишен по това време и не помня нищо. Баща ми също до последно не е коментирал и само повтаряше, че е невинен", каза още Газдов-младши пред "168 часа".

"Не е вярно, че баща ми е бил с променено име. Родът ни е такъв - Станеви, та оттам, просто така си ни е фамилията", обяснява синът.

Официално обаче, по документи, както той, така и братът на бившия надзирател се водят навсякъде Газдови.

В Левски всички знаят за "бележития" си съгражданин и за делата му, но все още се притесняват да говорят открито. Със загадъчни усмивки се оправдават, че само смътно са запознати с комунистическите лагери. Къщата на Газдови е в самия център на града съвсем близо до площада и общината.

"Ние сме млади и не помним, май почина неотдавна", страхливо коментира съсед. Същото казват и минувачи все със същите извинителни усмивки. 

"Доскоро идваше почти всяка сутрин, подпирайки се с бастуна, и купуваше предимно вестник "Дума". Но не обичаше "24 часа", спомня си и продавач в будката за вестници.

"Движеше се съвсем спокойно между хората и никога не е имал някакви проблеми със съгражданите си", допълва той.

Съвсем различни са спомените за майор Газдов на малкото останали живи от лагера в Ловеч.

"През 1960 г. бях на 18 години и учех в езикова гимназия.

Държавна сигурност

ме преследваше,

защото съм се срещал с чужденци. В един момент ме обявиха за идеологически враг на комунизма и не можах да завърша. През декември ме пратиха в Ловеч. Без съд и присъда!

Взеха ме от вкъщи по етапен ред. От гарата в Ловеч до кариерата, която е на 5 километра покрай Осъма, с белезници ме водеха двама милиционери пеша - нямаше кола", разказва пред "168 часа" Никола Дафинов, оцелял от лагера в Ловеч.

"Предадоха ме на Газдов. Той ми казва: "Как е възможно да си толкова малък и да си такъв мръсник?! Ти си враг!" 

Още с влизането в неговата канцелария започна страхотен бой с огромни тояги. След това "епопея на забравените" - на кариерата и

по 75 вагонетки

камък норма

Пет човека на забой, трябва да изпълним нормата.

Всъщност 5 души повече от 30 вагонетки не можеха да натоварят. Това са 30 кубика камък, които трябваше да ги пускаме на една рампа. Всеки ден идваше влак, на който ги товарехме. Като дойдеха някъде следобед изродите Газдов, Горанов и Гогов, наставаше лудница. През цялото време - "Давай по-бързо!", "Защо не работиш?", и непрекъснато тояги. След толкова години още имам сериозни белези от тояги по гърба. От ударите се получаваха гнойни рани, които гъмжаха от червеи. Работата беше от 7 сутринта до 22,30 часа. Вечерно време също ни пребиваха: "Не сте изкарали нормата!"

Изкарах на кариерата около 6 месеца - как съм оцелявал, не знам", разказва с треперещ глас бившият концлагерист. 

"Не вярвам синът му да не си спомня нищо за лагера, защото Газдов го водеше редовно заедно с майка му с файтон на обекта на гости. Спомням си как се прибирахме от кариерата, а съпругата му се възхищаваше какъв голям герой и началник е", съмнява се репресираният.

"Млади момчета си отиваха през ден - 

всеки ден имаше

по 3-4 до 5 трупа

Някои още на втория ден след пристигането им ги пребиваха от бой и слагаха телата в чувал, който оставаше вързан често по два-три дена в една тоалетна. Накрая пристигаше една "Молотовка" от Белене и ги откарваше. Отначало труповете ги хвърляха в Дунава, но започнаха да изплуват и след това вече ги даваха на прасетата в свинефермата на един от островите. Никой не е получил тялото на убития си роднина, защото все пак щеше да стане ясно от какво са умрели. Официално причината за смъртта беше "слънчев удар" дори посред зима. Това е истинското лице на комунизма - нечовешко, нагло, гадно", казва Дафинов. 

Газдов е имал свой смразяващ "специалитет", който е демонстрирал нееднократно пред лагерниците, потвърден в показанията на повечето оцелели от ада край Ловеч. Когато е набелязвал някого, който трябва да бъде убит, е очертавал пред строя кръг, викал е по име жертвата, поставял я е в очертанието и подавал огледалце, за да се погледне за последно. Обикновено на жертвата е заповядвано да си вземе таргата (дървена носилка) и от кариерата връщали трупа, загърнат в сламеник.

Днес вече не са между живите и бригадирите - верните помощници-убийци на Газдов. Освен че сам е биел до припадък, майорът от ДС е

нареждал жертвите

да бъдат довършвани

от доверените му лица между лагеристите. Те са избирани между най-изявените криминални затворници, докарвани са от Белене и с усърдие и жестокост са изпълнявали неговите заповеди.

"Имаше някакви бригадири, които всъщност бяха подставените убийци на Газдов, Горанов и Гогов. Всеки, който пристигаше в лагера, беше с едно писмо. В него беше и присъдата - трябва ли да живееш, или трябва да бъдеш ликвидиран на втория ден. Убиваха с подставени лица. Шабан (Стоян) Калеев Даков (Узукчиев)-Шахо Циганина от София, Димитър Цветков и Ицо Суинга, и двамата също от София, Атанас Иванов Левордашки (Атанасов) от Враца, Благой Гайтанджийски-Благо Магарето от Пловдив, и Антон Шаров-Шаро Кучето от Бургас бяха 

най-зловещите от тях",

спомня си Дафинов. Оказва се, че учени, които професионално изследват най-близкото минало, също срещат трудности в проучванията си за лагерите.

 "Мисля, че Газдов беше последният жив останал от най-известните подсъдими по делото за лагерите. Разбираемо е, че е живял с друго име. Не съм привърженик на идеята за затваряне на тази страница от историята и мисля, че трябва да се работи още, тъй като много от истините за тази епоха остават неразкрити. България все още няма и свой музей на комунизма", коментира доц. Даниела Колева, преподавател от Катедра "Културология" във Философския факултет към СУ "Св. Климент Охридски".

"Публичната памет, която сега се създава, влияе и на начина, по който хората разказват и си спомнят за лагерите. 

Хората знаят доста подробности, но неохотно говорят за тях

Освен това имаме големи трудности в научната си работа, тъй като заради пропагандата представата на местните хора е, че лагеристите както в Белене, така и в Ловеч са били криминални престъпници, които не случайно са затваряни там. Това важи с особена сила за въдворените след унгарските събития през 1956 г.", казва доц. Колева. 

Газдов е уволнен от лагерапрез ноември 1961 г., въпреки жалбата му до зам. вътрешния министър Григор Шопов, че Гогов му се месил в работата по линия на ДС, и въпреки протекциите, които имал от началника на МВР в Плевен ген. Георги Аргиров.

Петър Гогов, който през август-октомври 1961 г. се разболява и отсъства от лагера, оставя за свой заместник Газдов. "След връщането ми партийният секретар на поделението капитан Георги Атанасов ми каза, че в лагера стават страшни неща.

Газдов биел наред

и се разпореждал

задържани да бият други,

някои от които починали", заявява Гогов пред следствието. На партийно бюро в присъствието на началника на ОУ МВР в Ловеч Кирил Александров се взема решение Газдов да бъде освободен и да му се наложи партийно наказание "мъмрене с предупреждение за вписване в партийните документи". 

"Газдов бе жесток човек, постоянно затягаше режима. Той бе уволнен на 5. ХI. 1961 г. Формално в предложението писах, че е изпращал въдворявани да му крадат орехи", признава Гогов.

При разпита, въпреки серията от очни ставки с оцелели лагерници, Газдов отрича всичко. 

Делото за лагерите се отлага и насрочва неколкократно през 1991 и 1992 г. Подновено е през 1993 г. Разиграват се сценарии за давност, заболявания на подсъдимите, прехвърляне от съд в съд. Накрая през 1995 г. и последните обвиняеми - Газдов и Ръжгева, са освободени от ареста.

========================

Никола Дафинов, лагерник в Ловеч: Убиваха от бой с тояги, труповете - в клозета, а после на прасетата

Дата: 06.12.2012; рубрика: ДС; автор: Иван Бутовски

Сподели: 

 Svejo  Twitter  Публикувай  Бъди с нас 

- Г-н Дафинов, защо ви пратиха в лагера?

- През 1960 г. бях на 18 години и учех в езикова гимназия. Говорех 3 езика - френски, английски и италиански. Държавна сигурност ме подгони, защото съм се срещал с чужденци.

Можете да си представите в онези години колко чужденци от Западна Европа е имало у нас, но това се смяташе за страшно престъпление.

Обявиха ме за идеологически враг и въпреки че бях последна година във Френската гимназия, не можах да я завърша. През декември 1960 г. без съд и присъда ме пратиха в поделение 0789 в Ловеч - това е лагерът.

Взеха ме от вкъщи по етапен ред. 

Двама милиционери

ме водеха с белезници

5 км пеша

от гарата в Ловеч до кариерата. Там заварих около 200 души от лагера в Белене, който е закрит през 1958 г.

Изкарах 14 месеца, от които повече от 6 на "кариерата на смъртта".

- Какви бяха условията, храната?

- Имаше 3 каменни кариери и работата беше убийствена - от 7 до 22,30 часа. Помещенията бяха с нарове на 4 етажа, пълни с грамадни дървеници. Спиш с "кофража". Бяхме подложени на непрекъснат страхотен тормоз. Особено от тези, които бяха от ДС. През цялото време бой с тояги. От тях ставаха гнойни рани. След толкова години още имам белези по гърба. 

Всеки ден ставаха по няколко убийства. Даваха ни помия, разбира се, която и свине не биха яли. Въпреки това много от въдворените молеха за допълнително, тъй като гладът беше ужасен.

Но след като станаха толкова убийства с тояги, защо да говорим каква храна са ни давали. Млади момчета си отиваха през ден. Някои още на втория ден ги пребиваха от бой и слагаха телата в чувал, който оставаше вързан по няколко дена в една тоалетна. Отначало бяхме 200 души, но броят на лагерниците нарасна на 2000 и повече, а тоалетната си беше същата. 

Труповете в чували, завързани с тел, ги складираха в нея. 

Една от най-отвратителните гледки, запечатани в паметта ми, е точно тази тоалетна. Тя беше със 7 клекала и труповете по 6, по 7, бяха наредени между тях. По няколко дена чакаха да дойде една молотовка от Белене и да ги откара.

Там отначало ги хвърляха в Дунава, но те започнаха да изплуват и вече ги даваха на прасетата. Заравяха ги на плитко, за да могат прасетата да ги изровят и да няма следи след време. Това е и причината никой да не е получил тялото на роднина, защото щеше да стане ясно от какво са умрели.

Официално причина

за смъртта най-често

бе "слънчев удар"

дори посред зима 

На 200 м от помещенията имаше 6-7 крана с ледена вода, където зимно време можеше евентуално да се измиеш. Нямаше никакви лекарства или медицинска помощ. За дезинфекция уринирахме на ръцете си и по гърбовете, които бяха целите в рани от камъните. 

Освен убийствената работа трябваше да изпълняваме и разни прищевки на началствата. Спомням си как веднъж Газдов ни накара да носим грамадни блокове с лед от замръзналата река Осъм, за да си направи "хладилник". Това ставаше, като в голяма яма се подреждаха блоковете с леда и слама, а между тях се слагаше месо. 

Ледът се изрязва с брадви от

Осъма на късове по 50-60 кг.

Като носихме набегом леда, от притискането тялото направо замръзва. Помещенията не се отопляваха и няма да забравя тази нощ, в която спах с ледена кора по гърдите.

На обекта работехме в кал. На връщане от кариерата сме се хванали под мишница по 4-ма души със скъсани шинели, без цървули - почти боси и зиме, и лете и винаги един кордон с милиционери около нас. От 22 до 23 часа имаше побой: "Ти защо не си изкарал нормата!" Забоите бяха от по 5 души и много рядко някои успяваха да изкарат нормата. 

- А надзирателите?

- Като пристигнах, ме предадоха на Газдов. С влизането в канцеларията му започна нечовешки бой с тояга. Учудваше се: "Как може да си толкова малък и да си такъв мръсник?! Ти си враг!" Гогов, който беше шеф на лагерите и в Белене, беше невероятен простак и мъчител. Юлия Ръжгева ме е пребивала също. Викаше: "Мръсник!, Враг! Жив няма да излезнеш от тука!"

- Тя е отговаряла за жените?

- Да - в Ловеч имаше 200 жени и тя отговаряше за тях, но вечерно време участваше в боя и на мъжете, които не са изкарали нормата. Освен това спеше с Газдов и Горанов. Тя беше професионален убиец и 

изпитваше зверско садистично удоволствие

Убила е лично поне 40 души.

А имаше и бригадири, избрани от криминалния контингент. Всъщност те бяха подставените убийци на Газдов, Горанов и Гогов. Началниците явно са знаели, че вършат нещо нередно, защото започнаха да вземат мерки да не излезне информация. Например един от най-големите убийци - бригадира Цветков, на чиято съвест лежат сигурно 200-300 убийства, го ликвидираха. Инсценираха, че е откраднал някакво месо от кухнята и го свалиха от длъжността бригадир. От страх да не му отмъстят останалите, той си сложи ръката под вагонетката. Вечерта, в спалното всички бяха настръхнали заради зверствата му. Направо щяха да го изядат. Помня как седи на пода в помещението със смачкана ръка и с измъчен глас ми казва: "Коленце, дай една цигарка, моля ти се." И аз му подхвърлих една цигара. На другия ден се хвърли от скалата на забоя и се самоуби.

Трябваше да бъде ликвидиран, защото

можеше да разкаже

Но най-големият убиец беше един сакат циганин от Коньовица - Шахо. Беше толкова жесток, че пребиваше и брат си, който също беше в лагера. Него го освободиха чак накрая. Милиционерите прибраха Шахо, за да не говори. При закриването на лагера през май 1962 г. го пускат с още трима лагеристи. Качват ги на катафалката и ги карат до гарата в Левски. На път за София тримата се хващат и го хвърлят от влака, за да се претрепе, но той оцелял. После го скриха с измислена криминална присъда в Централния затвор и той там е умрял. Ако обаче беше попаднал на бивши лагерници, щяха да го нарежат на парчета. 

- Вие ли бяхте най-младият на кариерата?

- Отначало да. След мен дойдоха още 7-8 момчета. Имаше един Емил Първанов, който живее във Виена от много отдавна. Беше пиколо в хотел "България" и беше на моите години. След това дойде един, който го убиха на втория ден и не помня името му. После едно момче с прякор Бриджитката - също на моята възраст. По-късно докараха и няколко ученици от Варна и Бургас. Имаше един, Петела му викаха, от много аристократична варненска фамилия, но и него го ликвидираха на първия месец. Убиваха наред и възрастта нямаше значение. От младите

оцеляхме

само 3 - 4-ма души

Другите ги убиха. Най-важното е писмото, с което те докарват. От него зависеше, като те вкарат в мелницата, дали ще оживееш.

- Вие как оцеляхте?

- На шестия месец започнаха да прииждат хора от цяла България, дотогава бяхме 300-400 души. И бройката се увеличи на над 1000. В един момент започнаха по-младите да ни изкарват да работим на обекти в Ловеч. Строяхме градския съвет, стадиона, тухлена фабрика. Там също беше много опасно, защото имаше допир с цивилни и можеш да издадеш какво става в лагера. Между лагеристите имаше шпиони и се пазехме и от тях, но най-страшното беше, ако споделиш за режима в лагера с цивилен. Тогава още вечерта на проверката си ликвидиран. Все пак може би благодарение на този режим се куртулисах малко.

- Защо лагерът се е наричал трудововъзпитателно общежитие?

- На кариерата нормата бе 75 вагонетки камък. Пет души на забой трябва да я изпълним. Всъщност те повече от 30 вагонетки не можеха да натоварят. Това са към 30 кубика. Отначало като най-млад аз бях вагонджия. Като се натовари вагонетката, трябва да се закара 500 м по наклона на една рампа и да се разтовари там, защото сутрин към 11 ч. се товареше 30-вагонен влак.- Как се стигна до закриването на лагера?

- Малко хора знаят, че заслугата за това е на един от лагеристите. През 1961 г. докараха едно момче - Трайчо Сръбчето от Благоевград. Той се скри под един камион от тези, които ги товарехме, освен влака. Камионът спира преди покрития мост в Ловеч - "Понте Векио", както го наричахме, той се мушнал под него и така успява да избяга. Рискът беше много голям, защото всеки беглец

го връщаха и след

2 минути го няма

А той успява да стигне в София и там разбил два магазина нарочно, за да го задържат. Казва на милиционерите: "Нищо не съм откраднал, но искам да ви разкажа за едно място." В ареста чупи една лъжица и я гълта. Закарват го в МВР болница. Тогава при него идват големците и генералите, противници на Мирчо Спасов - 3 - 4-ма души, между които и Борис Велчев от политбюро. И започва да разказва за целия режим и мизерия в лагера, че ако го върнат там, ще го убият. Въпреки това го подкарват обратно. В Плевенското етапно чупи и гълта втора лъжица. Влиза и там в болница и успява отново да даде някаква гласност за лагера. Накрая го връщат в лагера, но не пада и косъм от главата му. Може би два месеца по-късно, през октомври и ноември 1961 г., под давлението на Борис Велчев пристигна ревизията от ЦК. Един по един ни разпитваха близо месец. Бяхме жалка гледка, защото повече от половината бяхме с гноясали рани с червеи по гърбовете. Благодарение на този случай премахнаха и тоягите, и убийствените норми. Побоят спря, но още тогава ги скриха и Газдов, и Гогов, и Горанов. Назначиха началника на Белене - някакъв Александров ли, Николаев ли беше. След тази комисия направиха и имитация на лечебница с фелдшер от Варна, чиято работа всъщност беше да пише смъртните актове.

- Кога ви освободиха?

- През януари 1962 г. Беше ужасен студ, а проверката траеше по 3 часа. Извикаха: "Никола Дафинов пред строя!" Бях ужасен, помислих си: "Тези накрая ли са решили да ме ликвидират?" А те ми наредиха да се преоблека с цивилни дрехи и ме пуснаха. След това бях изселен в село Врани кон, Шуменско, за 6 години. После ме изселиха "завинаги" в село Светлен, Търговищко. 

- Срещнахте ли някои от мъчителите след 1989 г.?

- Да - бригадира Благой Гайтанджиев-Благо Магарето. Той беше от Пловдив, виждахме се няколко пъти. След 10 ноември ми се обаждаше, явно се беше уплашил, че истината излиза на бял свят, и казваше: "Коле, ела да те видя, нали знаеш, с пръст не съм те пипал." Казвам му: "Не те ли е срам!"

Бях при Лилко Йоцев през 1992 г. и уж ще се води някакво дело. Той ми казва: "Сега в кабинета ми ще дойде един човек да видиме дали ще го познаеш." И доведоха някакво 19-годишно момиче. "Познаваш ли я?" А то - дъщерята на Ръжгева, която приличала много на нея и на същите години, на които майка , когато беше в лагера. После доведоха и самата Ръжгева. Хвърлих се: "Помниш ли, мръснице, какво ни правеше, сега ще ти прегриза гърлото!" Лилко Йоцев стои и не се намеси, а тя отговаря: "Не е вярно, аз не те познавам." Правеше се на луда и на процеса. Мирчо Спасов, инициаторът, умря преди 23 години. Газдов, Гогов, Горанов също вече не са живи. Убийците умряха ненаказани. Покриха ги, имената им смениха даже. Уж имаше процес, но видите ли, не се намерили съдебни заседатели - полковници и генерали, тъй като подсъдмите били майори. Когато влязохме с Кольо Босия в Координационния съвет на СДС, мръсотията продължи. Баталов, председателят на Съюза на репресираните, беше от ДС и дори не го криеше. 

Доволен съм, че все пак успях да оглася истината Още през 1990 г. излязоха пространни интервюта с мен в "Шпигел" и "Либерасион" Участвах и в документалните филми - на Би Би Си и "Престъпленията на другарите" на Ана Петкова, които се гледаха по целия свят. Пак по това време благодарение на Цветан Тодоров и Виктор Пасков успяхме да издадем във Франция и "В името на народа" - книга за българските лагери по времето на комунизма. 

- От закриването на лагера изминаха 50 г. Какво мислите сега?

- Надявам се, докато съм жив, наследниците на палачите да поискат прошка. Крайно време е да поискат извинение от народа. Лошото е, че през тези години никой не чу и не разбра за какво става дума, а това е истинското лице на комунизма. Нека да не се правят на ударени, със заповед на Тодор Живков се открива този лагер и имам документи, с които да го докажа. Именно той направи шеф на режима и най-големия изрод - Мирчо Спасов.

Днес, когато социалистите сядат на европейски столове, искам да им кажа: "Разкажете кои сте и как без съд и присъда убиваха стотици с тояги."

=======================

Кольо Вутев от с. Торос, оцелял от лагера в Ловеч: Убиха пред мене бащата на Богдана Карадочева

Дата: 10.12.2012; рубрика: ДС; автор: Иван Бутовски

Сподели: 

 Svejo  Twitter  Публикувай  Бъди с нас 

В два броя на вестника публикувахме разследване за това как най-бруталният мъчител от лагерите на смъртта Николай Газдов е издъхнал на 89 г. под чуждо име, но на свобода, иразказа на Никола Дафинов, който е оцелял в лагера на смъртта.

Поради огромния интерес по темата в. "168 часа" представя поредица от материали. Ще публикуваме също още разследвания за съдбата на други серийни убийци - надзиратели от лагерите на ДС, за които няма възмездие дори и след падането на режима на Тодор Живков.

Днес четете интервю с Кольо Вутев, който ненавършил 18 г. е пратен в кариерата в Ловеч, защото искал да участва в селска забава със "забранена" музика.

- Г-н Вутев, защо ви изпратиха на кариерата в Ловеч?

- На 16 юни 1959 г. имаше една забава на бригадири в селото. Искахме и ние, местните младежи, да участваме в нея и отидохме. Настана голяма олелия, защото някакъв комсомолски секретар се оплакал от мене.

На сутринта ме арестуваха и ме изпратиха в "хулиганския" лагер.

Но това беше само формалният повод, а истинските причини бяха други.

В действителност баща ми дотогава не се беше подписал, че ще влезе в ТКЗС, а дядо ми е бил кмет на селото преди войната цели 28 години.

Това, което се говореше, че вътре в лагера били само хулигани, суингове с тесни гащи или момичета с къси поли, не е вярно.

Там пращаха

за унищожение есенцията на народа

Беше строго определено - набелязан си, че си неудобен. Дали по майчина, дали по бащина линия или по някаква друга причина, но на някого си неудобен. Баща ми беше обявен за последния частник.

Бяха му казали, че няма да се върна оттам, където са ме пратили. Както научих по-късно накрая той се предал да подпише за ТКЗС, а те радостно викали: "Най-после падна и последната Бастилия."

Обикновено в лагера изпращаха по донос. Най-често писмото е изпратено от партийния секретар в съответния район или населено място. Предават го на началника на милицията. Той го прочита и определя - този не е за затвора, а за ТВО. 

- Какво си спомняте от времето, прекарано в лагера?

- Най-големият ужас беше още в началото.

Бях едва от две седмици в лагера. На забоя цивилни зареждаха взривове. Когато дойде време за палене на фитилите, Газдов ни строи. Накара Благо Магарето да раздаде цигари на първите 20 души, които да отидат и да запалят фитилите. За щастие аз не бях между тях.

Взривовете бяха наредени на четири нива, а фитилите бяха много къси. Затова, докато първите лагеристи още не бяха се покатерили по-нагоре, отдолу вече започнаха взривовете. Тези, които бяхме в ниското се затичахме да се скрием зад по-големи камъни.

В същото време на горните редове хората започнаха да подскачат от ударната вълна и се разхвърчаха части от човешки тела. На една страна ръка, на друга крак, глава или цяло разкъсано тяло. 19 човека загинаха в този ден. Най-после гърмежите спряха. Газдов изрева: "Дай газката! Няма ли да обирате тая мърша бе?! Да се разчисти теренът!" Започнахме да събираме. Неописуем ужас - пипаш топли парчета от човешки тела, които треперят още. 

- Не е ли възможно инцидентът да е станал заради грешка?

- Не мисля, че беше грешка. Районът е около 30-40 метра и има 4 нива. Пускаш хората с указания и беше явно, че онези отдолу палят, докато другите още не са се покатерили. Освен това и през останалото време, докато бях там, животът ни нямаше никаква стойност.

Нямаше ден, с изключение може би на събота следобяд и неделя, в който да няма убийства. 3-4 души дневно, често и повече. Още на втория ден след като влязох, излизаме сутринта от спалното помещение. Броиме, броиме, двама ги няма.

Затова че не сме излезли всички от спалното ни накараха да легнем по очи и започнаха да ни бият с лопати, все едно че ние сме се успали.

След малко, понеже бях най-малък, ме изпращат да видя дали има някой вътре, който да се е успал. Отнесох и аз една лопата и влизам вътре. Гледам двама лежат - единият от едната страна на наровете, другият от другата. Понеже още не знаех къде съм попаднал, се държах малко ербап. 

Запсувах ги и 

започнах да дърпам единия за крака, а той изстинал.

Пипам другия - и той. Излизам и очите ми се насълзиха. Питат: Какво става? Има ли някой? Колко са? - Двама, казвам. - Защо не ги събуди! - Ами май няма да се събудят, отговарям. Само заповядаха: "Надолу всички на кариерата!" И това беше. 

- В какво се състоеше работата?

- По мое време работата беше само вътре в самия лагер. Още не пускаха да се работи на външни обекти, както съм чувал, че е ставало по-късно.

Помня как Газдов често се заканваше: "Някой ако мисли, че може да стане птичка и да прехвръкне през оградата, аз ще стана герак и перушинка няма да позволя да прелети."

Отначало бяхме в групи по 6 човека. Доколкото разбрах, после са ги намалили на по 5 души, но по наше време бяха по толкова. Пренасяхме всичко само с колички и тарги.

Впоследствие, когато сложиха вагонетките, нормата беше по 15 вагонетки на човек - около 30 кубика камък. Камъните, които товарехме на тях, трябваше да са големи. Не може да са малки, защото, ако не е повече от педя отгоре товарът на вагонетката, казват: "Тази не е натоварена" и това означава, че след секунди този, който я бута, умира.

В началото ги бутаха по двама души. От всяка група, изпълнила нормата, веднага по един-двама се прехвърляха в по-слаба група, а от 

последните две групи по двама-трима още същата вечер са убити. Зимно време даваха летни войнишки дрехи. Обувки - това, с което си отишъл.

Сутрин, ако му дадат таргата или чувала да си ги носи на гръб на някого, това означава, че от кариерата ще го свалят с тях - това беше закон.

- Колко души имаше в лагера?

- По мое време се поддържаше едно ниво - 240-260 души. Ако днес утрепят 7-8 души, това означава, че утре сутринта или следобед нови 7-8 до десетина са пристигнали в лагера. Имаше отделно и група от 80 души, докарана от Белене. Те бяха с присъди и на тях не посягаха. При тях нямаше убийства. 

- Кой беше най-лошият надзирател?

- Когато дойдеше Газдов на кариерата, като погледне към някой от нас и после към някой от бригадирите си, например Шахо или Благо, с поглед едва ли не питаше този защо е още жив?

И само след секунди, докато се обърне, човекът вече го няма - утрепан. 

Веднъж убийството на бай Иван, бащата на певицата Богдана Карадочева, за малко да стане повод за това и аз да не бъда между живите.

Охраняваха ни през двама души по един милиционер с куче и по един с шмайзер. Бях на няколко метра от него, когато го убиха. 

Затичах се, хванах го и издъхна в ръцете ми.

В този момент Божидар, с когото бяхме в една група, извика предупредително: "Батееее!" И аз докато се надигна, Шахо замахна да ме удари и мене.

Оттогава имам белези на крака и на ръката. Освен с тояга, той ходеше и с една метална пластина, провесена на синджир и подострена от двете страни като бръснач. От нея са ми белезите.

Въпреки че беше лято, беше облечен с ватенка, без ръкав. Като се спуснах към него, се увиснах на реверите му - туп една глава и той падна и седна на земята.

За щастие в този момент се спуснаха и други, дойде и Благо Магарето и извика Шахо да слезе долу, че Газдов го вика. Шахо само промърмори: "После ще се занимавам с тебе" и отиде при началството. Това ме спаси от убийство.

Другото обстоятелство е, че в същия ден бяха докарали трима ученици - две момичета и едно момче от Бургас, и се занимаваха с тях. Прегрешението им било, че стояли на пристанището и "чакали американските моряци" да дойдат. Както разбрахме по-късно, в действителност комсомолският секретар бил мераклия на едното момиче, но тя не му обръщала внимание и затова ги изпратили в лагера.

Още следобяд Газдов и Шахо започват да ги бият и да се гаврят с момичетата. Момчето помолило за вода. Хвалеха се, че се изпикали в едно войнишко канче, от тези, в които ни даваха яденето, подали му го и рекли: "Ето ти вода." Към 5:00 сутринта го умъртвяват.

Вечерта слизаме долу в спалното, но не можахме да мигнем. Цяла нощ се чуваха писъци. Не спяхме и защото знаехме, че

Шахо влиза нощно време и души набелязаните

Точно заради това слагахме и една кофа до вратата, за да не излизаме до тоалетната. Излезеш ли навън, връщане няма.

Дежуряхме по един да будуваме, за да дебнеме да не влезе Шахо. Висяхме с по един камък зад вратата, ако влезе, да го трепем. 

- Какви други случаи помните?

- Имаше и един куриозен случай, в който двама родители, видни партийни деятели от Габрово, бивши партизани, чули-недочули, че имало изправителен лагер и решили да изпратят сина си, защото бил малко буен, та да го сплашат и превъзпитат. На втория ден го претрепаха. Майка му и баща му, разбира се, не са имали представа за действителните порядки при нас и идват след една седмица да си го търсят. Лъгаха ги известно време.

Накрая им казаха: "Опита се да избяга и там, където го гръмнаха, там го и заровиха." Надзирателите инсценирали, че погребано там наблизо в една нива. Поразровили с две лопати и сложили кръст отгоре. Добре, ама отива майката и вижда, че под кръста земята изобщо не е ровена и разбира, че синът не е погребан там.

Имаше един случай с едно момче Данчо от Пловдив, но то не е било по мое време, а го знам от другите лагеристи. Една седмица след като влезнал, на 19 януари е помолил да почерпи, като купи един-два килограма бонбони.

Йордановден било и явно е имал някакви пари в него. Газдов разпорежда да го вържат на пилона за знамето. През два часа го заливат с кофа вода - неописуем студ било, а Газдов се гаврил: "Още ли имаш желание да черпиш?"

Поливан е два дни и две нощи и издъхва там. Имаше нещо като сипейче до дървената тоалетна и там го хвърлили. Всички са го съжалявали и са плакали, но не смеят да шукнат, за да не ги сполети същата участ. 

- Вярно ли е, че след това труповете са давани на свинете в Белене?

- Не искам да преувеличавам, за труповете разбрах чак на второто ни идване за възпоминанието в Ловеч, защото там имаше хора, които са били в Белене. Те разказват, че когато са ги карали да копаят канал, дълбок половин метър наблизо са виждали, че придошлата вода отмива брега и 

прасетата от свинефермата на

остров Персин ги изравят и ги ядат...

- Как ви освободиха?

- Бях борец. Треньорът бай Коста Кючуков от Плевен искал да ме водят на републиканско, за да се представи добре окръгът. Поинтересували се за мене. И аз чувам, че от три дни питат за някой си борец, но не смея да се обадя.

И как да се обадя - наскоро преди това някой се беше обадил да ходатайства за едно момче, което беше щангист, и това стана повод да го убият.

Накрая, на 30 юли 1959 г., дойдоха треньорът Коста Кючуков, Панталей Димитров, председател на окръжния комитет на БСФС, Васил Петров, спортен организатор от нашето село, заедно с един, който мисля, че се казваше Христов и по начина, по който се държеше с Газдов, си мисля, че вероятно беше от Държавна сигурност. Беше същата сутрин,

когато се гавриха цяла нощ с учениците от Бургас, и Газдов още беше много пиян

Строи целия лагер и казва на този от ДС: Е, хайде да видиме кой е сега този борец, дето го дирим два дена и не се обажда?! Бате Васо казва: "Това момче ни трябва" и ме посочва. "Тоя ли пъдпъдък е борецът?!", учуди се Газдов и даде два пъти знак с ръка, което значи две крачки пред строя. Пристъпих аз. Обиколи ме Газдов един път, втори път ме обиколи, и като ме подминаваше, като ме излющи, паднах по очи.

Като станах, ухото ми скъсано. Наведе се, хвана ме за ключицата, направо ще ми я строши - защо не съм се обадил. Бате Васо му казва: "Що за обноски са това?" А Шахо, който се беше подпрял на един голям кол му отговаря: "Ти да мълчиш да не те пратиме на неговото място!" и го препсува. Бате Васо беше също добър спортист, а и беше от партизански род, леля му беше убита като партизанка на Голо Бърдо заедно с Пенка Михайлова.

Не се стърпя и му удари една глава, по същия начин, както го направих аз, когато убиха бай Иван. Спуснаха се да ги разтървават. На мене ми прилоша. Викам си: "Умиране има - отърване няма." Но тогава Газдов се намеси и каза на Шахо: "Марш там настрана и да не чувам звук!" Влезнаха с Панталей и човека от ДС в канцеларията за около 10 минути. Най-после излезнаха и Панталей ми казва: "Хайде тръгвай, моето момче." А на мене краката все едно ми бяха залепени. Гипсирани. "Хайде, моето момче, свърши, хайде тръгвай", подкани ме отново той. Бате Васо и той вика: "Хайде тръгвай бе. Тръгнахме лека-полека. Веднага под тунела, на двайсетина метра, беше спряла една "Варшава" Накараха ме да се кача в нея. Преди да вляза в автомобила, само

спрях, загребах пръст,

заплаках, и я прибрах в джобовете си. След това я увих в една носна кърпичка. Оттогава съм я показвал само два пъти - че си пазя спомен от излизането. После ме закараха пред окръжния съвет на БСФС, а там цял рейс спортисти, чакат само мен, за да отидем за републиканското в Пловдив. Вкара ме на втория етаж в сградата на една мивка да се поизмия. Бях кафяв целият. Кърпата почерня.

Донесоха ми някакъв анцуг, като за човек 70 кг, а аз бях едва 44 кила. Като влезнах в автобуса, всички взеха да се побутват: Това ли е този от хулиганския лагер? Полека отидох до най-последната седалка и питам седящите момче и момиче: "Свободно ли е?", а те само като ме видяха, веднага станаха и се преместиха напред. Помня само когато обратно минахме покрай лагера и веднага съм заспал. Събудих се чак в Пловдив. Като излизах на тепиха за среща, имах бинт на крака, на ръката и на главата.

Победих още на първата среща, и как няма да победя - Газдов ми беше казал, когато ме стискаше за ключицата, че ако не свърша работата, за която съм пуснат, жив няма да замръкна. Борих се в страх. Първа среща, втора среща, трета среща. Отстрани на съдиите седеше бай Хари Стоев. Той беше първият признат заслужил майстор на спорта в България, сподвижник на Дан Колов и мой първи учител. Беше грамаден - 115-120 килограма мъж и след всяка среща отивах да го прегърна и плачех. А той ме потупва и казва "Браво моето момче, не съм сбъркал с теб" - все едно някой ми налива барут в кръвта. И на последната среща като надвих с туш така бях притиснал противника, че 

съдията ми казва:

 туш е бе, пусни

 човека, а аз натискам

 и не го пускам

Станах републикански шампион в най-леката категория. Качиха ни на стълбичката да ни награждават. Медалът ми окачи Цено Ценов, който по това време беше почетен председател на ФИЛА. Явно като надвивах във всяка среща, бай Хари Стоев му е казал, че съм един от надеждните му състезатели и се е учудил, как след като толкова време не съм тренирал се справям с противниците.

Когато ми окачи медала, отново се разплаках. Пита ме защо плача, не се ли радвам, че това ми е първият медал. Бях дете на 18 години, още повече се разплаках.

В този момент пристъпи Васил от моето село, човекът, който най-напред казал, че има информация къде съм, и му каза: - Как няма да плаче, като знае, откъде е дошъл и къде трябва да върви. И му разказа за лагера. Ценов ме прегърна и казва: "Недей синко да плачеш, аз казва, 

Ценов да не ми е

 името, ако допусна

 да се върнеш там, откъдето са те довели

Сега отиди да се изкъпеш и да се преоблечеш и ще ме чакаш тук при тази маса." Щях да се изгоря с врялата вода, но след десетина минути дойде и ми казва: "Идваш с мене в София."

Живееше на улица "Чаталджа" в собствена къща. Забележителен човек. Като капитан в царската армия е бил командир на танковата бригада в Горна Баня, но когато става 9 септември, въпреки че е имал разпореждане отгоре да започне бой с партизаните, той казва на бригадата: "Никой не ни дава право да стреляме срещу нашите братя и сестри", обръща и с партизаните влизат в София. Тогава го правят генерал. 

Станахме като неразделни приятели, обичаше ме като негов син. Беше ми казал: Ако някога някъде някой те арестува, кажи на най-близкостоящия до тебе при първа възможност да предаде на Цено Ценов от федерацията по борба.

- Има ли справедливост за хора като вас?

- Когато отидох за първи път на 12 април 1990 г. на среща с другите оцелели, около 40 човека, на мястото където беше лагерът, ми прилоша. 

Паднах на волана, развикаха се хора наоколо и едва ме свестиха с вода

Подобно беше състоянието и на другите. Спомням си как след излизането от лагера гледах поне 20 пъти филма "Спартак", който започва с робски труд в кариера. Той не се доближава и малко до ужаса в нашия лагер, но все плачех. 

На възпоминанието се видяхме и с Божидар и Надя Дункин, тя ми беше като сестричка. Само ридаехме на раменете си. Когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: "Никога, никога човешко насилие!" Тогава видяхме и на входа на лагера една купчина наскоро изгорени документи. Беше валяло и по някои от останалите парчета видяхме, че това е документация от лагера. Имаше части и от прословутите придружителни писма, от които зависеше кой от задържаните ще оцелее. На някои от тях най-отдолу имаше един прословут гриф "НЗ", който някои от бившите лагеристи тълкуваха погрешно като секретен код "хаш три". Всъщност на езика на тогавашната милиция това означаваше 

“нежелателно завръщането” и

 беше равносилно

 на смъртна присъда

Ходих навремето, когато се гледаше делото при Татарчев. Той беше заедно с Иван Григоров и ми казва: "Ела да видиш, твоя човек Газдов го закопчахме". Казвам: "Разбрах - сложили сте му бял чаршаф, телевизорче, ВЕФ, даже и вестници и списания - Много добре, рекох, сте го прибрали, но защо не го настанихте, както бяхме ние - с дъсчените сайванти над нас и гледаме тиглите отгоре. Няма тюфлеци, няма дюшеци - направо на дъските и за възглавница си избирахме по един камък. Като убиеха някой с по-хубав камък-възглавница, не смеехме да го вземем. Суеверни бяхме, да не би да ни сполети неговата съдба. 

Един път Мирчо Спасов държа реч пред строя. Тогава едно много интелигентно момче, Васко от Струмяни, се обади: "Другарю полковник, защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма?" Мирчо Спасов каза: "Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за 

физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм.”

Тогава набелязаха момчето. След една седмица Васко вече го нямаше. 

За мен най-виновни са Мирчо Спасов и партията. На процеса казал, че било повеля на партията и трябвало да си храни децата, но за мене това бяха изроди, жадни за власт, да колят и да бесят.

- Изминаха 50 години от затварянето на лагера, какво ви вълнува днес?

- Учудвам се и често коментираме с други бивши лагеристи, защо дъщерята на бай Иван Карадочев, след толкова години, никога не дойде и не се срещна с мене. Казвам им, ако някой има контакт с нея, нека да  каже, да се видиме да  разкажа, да чуе две думи за баща си. Казвам къде съм, не съм от тези, които ги е страх и се крият. Питам всички управляващи и особено тези, които бяха преди сегашното управление, като се бият в гърдите и искат да гласуваме за тях: 

Къде е истината? Колко наказани има досега? Има ли държавник, който да защитава такива като нас?

 - Получавате ли някаква компенсация като репресиран?

- Не. През 2005 г. ме пенсионираха с 63 лева и 8 стотинки пенсия, а в момента получавам 124 лева и 25 стотинки. 

Не зная и къде да диря. Къде е работил Газдов? Доколкото знам, никъде не се води лагерът, защото това не е официално предприятие. Чух по времето на царя, че ще дават по някакъв процент към пенсията. Тогава не успях да намеря никакъв документ за съществуването на лагера. Татарчев също не можа да ми отговори. Никъде не пише - в Ловеч имаше ТВО, никъде не пише, че Никола Симеонов Газдов е бил шеф на този лагер. Нито за Гогов, нито за Горанов. Искам да се запозная и с архива не заради себе си, а най-вече за да видя колко и кои са убитите, защото със сигурност те са многократно повече от тези 146 души, за които официално признаха.

========================

Славка Илиева-Братанова, началник на ТВО в Оброчище и Прослав: В женските лагери нямаше извращения и убийства

Дата: 02.01.2013; рубрика: ДС; автор: Иван Бутовски

Сподели: 

 Svejo  Twitter  Публикувай  Бъди с нас 

След разследванията за мъчителите в лагерите на смъртта като Николай Газдов и интервютата с бивши лагеристи, продължаваме поредицата с разказа на Славка Братанова, която в периода 1949-1950 г. е била началник в две от трудововъзпитателните общежития за жени, както са ги наричали тогава. Тези лагери са създадени по-рано от зловещите в Ловеч и Скравена и г-жа Братанова твърди, че при тях режимът не е бил толкова тежък.

С цел обективно изясняване на този мрачен период "168 часа" ще публикува и други гледни точки. Всеки, който смята, че истината е друга и иска да разкаже спомени за това време, може да се обади в редакцията на тел. 942-27-64.

- Г-жо Братанова, вярно ли е, че сте били началник на женски лагер?

- Въпреки че, моето ядро беше трудововъзпитателно общежитие, въдворените жени смятаха, че това е лагер, защото пристигаха там с милиция. Била съм началник две години - една в Оброчище, Балчишко, и една в Прослав, Пловдивско. 

През 1949 г. бях толкова малка и на години, и на ръст...

Спомням си, че винаги когато ме търсеха на вратата: "Извикайте, началника!" и се явявах аз, не ми вярваха, чудеха се. Но независимо от това смятам, че ми е вродено да бъда ръководител.

- Как станахте началник на ТВО?

- Нямах някаква предварителна подготовка. По това време министерството също нямаше подготвени кадри и му беше трудно да намери ръководител.

Взеха ме от РЕМС-а. Работех в Министерството на вътрешните работи, в отдела, който отговаряше за ТВО

и дори не бях военизирана. Министър беше Антон Югов. Началник на отдела - Дочо Колев, един много добър човек.

Той нямаше нищо общо с някои изкривявания, защото рядко ходеше на инспекции и не знаеше какво става по обектите. Един ден ме извика и ме попита: "Ти ремсистка ли си?" - "Да" - "Заминаваш за обекта в село Оброчище, Балчишко!" Косата ми настръхна - там имаше 150 души, а бях само на 22 години. 

- Винаги когато се говори по темата за лагерите, в съзнанието на хората изникват най-страшни картини, кариерата в Ловеч, Белене, Мирчо Спасов, Николай Газдов...

- Това са имена, за които само съм слушала и съм се възмущавала, но това е друга тема.

При мене беше различно, няма нищо общо с онова, което е ставало на обектите за мъже.

Имам впечатление от моите, а и от още два други, ако ги наречем лагери, където мои приятелки бяха ръководителки. Знам, че 

нещата, които ще ви кажа, контрастират с описанията на подобни места, но ние просто се обичахме.... 

Ето го доказателството (отваря албум със снимки от лагера в Оброчище и показва). Ако го нямаше този албум, щяха да помислят хората, че това е измишльотина, а той е направен там и отразява живота в ТВО.

Няма лъжа, няма измама. Ето с какво са се занимавали, селскостопанска работа - зелки, чушки, не са копали. Дори с началничката си се целуват и поднасят този албум. Тука даже пише: "Спомен от преживяното ще остане завинаги у нас." Така ли е било в мъжките обекти? Сигурна съм, че не! Далече, много далече са от това! Поне от това, което чувам за тях (показва). Ето това е част от групата, а това е командирски съвет.

Погледнете тази жена от Перник с шалварите. Съжалявам, че и нямам адреса, много се обичахме, - облякла се е така, защото имаме пиеса.

На тази снимка е уловен моментът, в който ми подаряват този албум, а това са началници от министерството, които идват на инспекция. На следващата снимка е физкултурната група, а накрая е обещанието, че ще станат добри граждани. Ето и къде работим, това е обектът - никакви колички, никакви лопати, само с по една ножовка.

Развивахме самодейност. Имахме и обучение за неграмотните, защото много от тях не можеха да четат. Както виждате, и всички сме с навити коси, защото вечерта очакваме хора от Пловдив да танцуваме.

От профсъюзите също идваха всяка неделя и танцувахме. Толкова се заобичахме, толкова хубаво прекарвахме там. Просто се радваха, а пък работата беше толкова лека и сме в очакване, че вечерта ще дойдат младежи, пак ще играем, ще пеем.

Когато закриха обекта в Оброчище и дойде рейсът от Балчик, качват се тези, които бяха останали и всички плачеме. Много съжалявам, че нямам снимка от този момент, за да видите. Ходила съм, когато закриха ТВО в Копривщица да помогна на моята приятелка Ваня Доротеева, и там същото - не могат да се разделят с ръководителката.

- Имаше дори забави, така ли?

- Ееее, разбира се, ето тука на снимката тържественото ядене. Видях, че едно момиче, Жането, свири на акордеон. Казвам: Жани, връщам те в Плевен да вземеш акордеона. "Ама как ще ме върнете?", страхливо попита тя. Връщам те - погледни ме, имаш ли ми доверие. Донесе го и непрекъснато сме танцували.

- Изминали са повече от 60 години, а още пазите албума, каква е причината?

- Не знам по силата на какво, но тогава направих този албум и съм много доволна. Често го отварям вечер и след това не мога да заспя до сутринта.

Моята задача беше да оставя една чудесна диря и успях с това. Обичах хората и те ме обичаха. След като закриха ТВО даже много идваха на гости, с мъжа ми играеха белот и станахме и първи приятелки. Само за едно съжалявам, че много от тях вече не са между живите. Разбира се, други сигурно нямат и Бог знае какво хубаво впечатление оттам, защото все пак аз съм била от властта, която не е тяхна. 

- Казват, че най-страшно е било в Ловеч...

- Даже не съм ходила в Ловеч. Никаква информация нямам и за Белене.

Иначе знам, че в мъжките обекти, назначени и овластени от държавата, някои са се държали глупаво. Например имаше един Иван Щърков, началник в Горни Богров. Беше с някакви звездички на раменете. Веднъж като идва да поговори с Дочо Колев, му викам: "Щърк, я ни заведи с Ваня да видиме къде си началник." Качи ни на един джип и ни закара там. Като пристигнахме, веднага взе да се разпорежда: "Я извикайте ей онзи от обекта", казва, и те го извикаха. "Да ми лъснеш обувките!" - и си вдига краката. Викам: "Ти си бил много глупав бе! Затова ли ни извика?" И това само аз съм видяла, а кой знае колко е безобразничил и по другите обекти какво е било. 

- Какви жени изпращаха при вас?

- Конгломерат от най-различни чешити.

От циганката Шарифа Иванова Рамаданова от улица "Татарли" 49, до високопоставени дами, като Жасмина Тодор-Икономова. Тодор Икономов някога е бил министър на просветата, а тя беше негова снаха. Женена беше за сина му Иво, който е бил в друг лагер по същото време, не зная точно къде и за какво.

Понеже беше пианистка не я изпращах на обекта. Използвах я за агиттаблата, да отразява нашия живот. 

Тогава така ги подбираха, че имаше и много грешки. Просто не знам какъв е бил подборът и изобщо имало ли е някакви правила. Много мешана работа. 

Например една от мобилизираните беше Савка Пенчева от Варна, но понеже Савка е малко старинно име, решила на Силвия да се прекръсти. Живяла във Варна и още незавършила гимназия отишла в някакво капанче. А там пушат си хората цигари и си пият кафето и някои от мъжете казали: - Абе Силве, я ела тука да изкараш една песен. Тя беше малко по-така, свободолюбива.

Харесало и на следващата вечер пак отива и когато се получава заповед да се мобилизират всички такива елементи я погват и нея. Викам : "Силве, за тук ли си ти, бе?" 

Някоя не искала да стане любовница на някого,

като Надежда от кв. "Надежда", която също беше много симпатична, хайде в списъка и нея.

Имаше и други случаи. Виолета Петрова от Богров напуснала родителите си, защото мащехата я малтретирала. Избягала и се хваща с двама-трима и обикалят в района на Женския пазар. Нямала образование, леко се е поддала на такива групи. Там някъде имали таванска стаичка, където мърсуват.

Дали крадат през деня, или какво правят не знам, но вечерно време се събират, разделят си плячката. Въртяли са едно шише. Двамата, към които сочат отворът и дъното на шишето, влизат зад завеса и мърсуват. Точно в такъв момент ги хваща и милицията. И започват да ги карат от гара на гара. Виолета пристигна много мръсна. Казвам: "Вили, веднага да те видя в банята." 

- Нямаше ли изпратени и по политически причини?

- Накрая дойдоха няколко жени, за които ми се струва, че бяха политически. Доколкото съм чувала, техните мъже нещо в армията са се проявявали. За тях нищо със сигурност не знам, само че ме респектираха даже с възрастта си.

Държах се много прилично и с тях и си разговаряхме. Иначе останалите бяха млади момичета, още незавършили гимназия и едва ли са се интересували от политика. 

- Нямаше ли и оплаквания от вас? 

- Не. Само една жена, която беше от Елена, след като я освободих, отишла при майка ми и й казала: "Идвам да се оплача от началничката, защото тя ме караше да работя и в събота, а аз съм съботянка."

Пък аз не ги разбирах тия работи. Тя беше казала, че ще работи в неделя, вместо в събота, и след това и разреших, но понеже първите дни съм я карала, се оплакала. 

- Нормите бяха ли по силите на хората?

- Работихме към ТКЗС. Обикаляхме три обекта. Единият беше точно където сега е курортът Албена, а другите - в Кранево. Нямаше норми, а както виждате на снимката, и 

аз също съм на обекта и окопавам заедно с тях.

Когато излизахме, имаше ведомости и там пишеше всичко - колко души са изпратени на обекта и каква работа е свършена. Изкараните пари се изпращаха в министерството. 

- Освен вас имаше ли други началници, бригадири?

- Не, бях сама. Разбира се, имаше местни хора, които помагаха. Там бяха и партийният секретар и началникът на ТКЗС-то, както и агрономът Атанас Стоименов. 

- Рисувате идилична картина, но все пак някакъв проблем нямаше ли с жените, някоя да е бягала?

- О, най-много за това съм им говорила: "Недейте да си позволявате да бягате, защото не се знае, да не останете тука цял живот. Колкото по-добре се държите, толкова по-бързо ще ви освободя." В действителност аз нямах право да освобождавам, но можех да се обадя по телефона на Дочо Колев и ако той ми разреши. Но той много разчиташе на мене и ми вярваше. 

При мене никога не е имало инциденти. Една-единствена, Виолета Петрова, беше забременяла и то не се разбра как е станало. Искаше да кръсти детето на мене. Викам Виолета моля те... (смее се). 

- Получавахте ли заплата за тази дейност?

- Чиновническа заплата, която си идваше от министерството, където бях назначена като архиварка. Не си спомням на какво се е равнявала. 

- Какви бяха битовите условия в лагера?

- За облеклото - всички бяха със сини дрехи и имаха гуменки и забрадки. Общежитието беше в двора на стопанството. Имаше нарове на два етажа, където вечер след умора всеки разказваше спомени и пеехме.

Дора Козарова например от Ямбол пееше: "Кажи ми, мамо, кажи ми, защо ме млада ожени, с мъжко дете на ръце и друго майко на сърце." Викам: Доре, изкарай я пак тая. Другарко началник, отговаря, ще я изкарам, защото тя и на мене ми дава настроение. А и момичетата я харесваха. Просто нямам оплакване. 

- Ами храната?

- Извадихме две-три от жените, които в един участък на стопанството готвеха по желание. Искат фасул - даваме фасул. Със салата и различни други неща. Вечер, след дълга разходка, всичките тичат в кухнята да приготвят хубава маса. 

- Медицински персонал имаше ли?

- Не. Дочо Колев ми даде един термометър и лъгахме, че следвам медицина, а всъщност бях току-що завършила гимназия. Целта беше да не ме лъжат, защото имаше такива, които се опитваха да не работят. "Стомахът ме боли", оплакват се. Казвам, я да видя, нали съм доктор и хайде рано-рано тръгваме за обекта.

Веднъж една, от самоковското село Радуил, се разболя от малария. Веднага трябваше да отреагирам. Давам пари от моите. Викам, отиваш при родителите си, да те заведат на лекар и да те лекуват. Замина, а след това ми писа благодарствено писмо, че всичко е наред при нея. Единствено ми бяха на помощ от милицията в Балчик. В събота, неделя ги виках, за да отидем във Варна и там да се разходим, да се снимаме, да отидем на баня.

- Не ви ли беше страх, някои от момичетата изглеждат много здрави?

- Да, много яки бяха (смее се). Не ме беше страх. Важното е да докоснеш сърцето на хората и тогава си застрахован. Един случай не съм имала, когато да са ме безпокоили. 

Имаше и някои проблеми, разбира се. Останалите не харесваха да има циганка с тях и някои я заплашили, че ще я удавят. 

Циганката много се страхуваше и казваше:

"Че ме водиш все сас тебе, оти ако ме пуснеш, че ме удавът у морето"

Викам: Шарифа, бъди спокойна.

"Не можем да сам спокойна ма, а че ми дойдеш на гости, когато се прибереме." Викам- добре. И тогава накарах да сложат в моята канцелария едно легло и тя спеше при мене. Правеше ми компания и исках да я освободя от страха да не я бият другите. 

- На снимките има и милиционери, предполагам, че те са ви охранявали? 

- Никой не ни охранява, само ни карат. Казват в еди-колко си часа ще дойде автобусът да ни вземе и ни оставят.

- По онова време престоят на подобно място е сериозно петно в биографията за хората, които са били там...

- Сериозно, хубаво го казахте. Просто плакаха, когато се разделихме и се прибираха вкъщи, но какво ги чакаше там - те си знаят

Сто на сто, поне лошото око на комшиите и кой знае какви други неприятни преживявания.

Затова после, когато поискаха от милицията албума и искаха да го покажат по телевизията, ги предупредих да не го правят. Много от тях се ожениха за видни хора. Например една се омъжи за полковник, защо да развалям семейния живот?! Питам, има ли някои от тези, които са правили щуротии - Газдов, Гогов, Горанов, лагеристите да са се снимали лично с тях? А ето моята снимка, като сме ходили във Варна. Дръпнаха ме и казват: искаме за цял живот да имаме спомен с вас. 

- Виждате ли се още с някои от тях?

- Да. Дори миналата година ми умря една, която много обичах. Научавам, че Тодор-Икономова също е умряла. Разбира се, това няма връзка с лагера - била си е болна жената. 

- А в Прослав, каква беше атмосферата?

- Отидох в Прослав, за да заместя ръководителката, защото следвала и имала изпити. Влизам в помещението и лягам на един нар, а всички завити и ме чакат страхливо - идва новата началничка.

И аз - една педя човек им казвам: "Здравейте, я да видиме сега с коя песен ще ме развеселите? Ти кой глас пееш?" 

После разбрах, че имали намерение да ми хвърлят одеяло и да ме пребият, защото предишната ги строявала строго сутрин: "Здравейте лагеристи!!!", и си мислели, че и аз съм от тях.

Разделих ги на групи - ха сега да изкараме тази песен, че като станахме да играем... И там работата беше в стопанството, чушки беряхме, картофи разравяхме.

- Какво мислите за периода непосредствено след 9 септември 1944 г.?

- Много силно изживявах този момент, защото беше желано и мечтано време за мене. Свидетел съм как 

мои братовчеди, партизани, са били бити, вързани с главата надолу, и плачехме

Така че бях много обидена от тези явления при предишната власт. Затова и очаквах този период да бъде по-хубав. С удоволствие го чаках, но разбира се, дойдоха и много разочарования, които сега се отчитат и по телевизия, и по вестници. 

- Как ви изглежда създаването на ТВО от днешна гледна точка? 

- По онова време всичко минаваше по линията да се отърват от безделниците и празноскитащите. Разбира се, в сравнение с днешното положение това звучи смехотворно. Може би хората си казват: Абе защо тогава тия хора не са имали един Цветан Цветанов да гони простаци, измамници и убийци, ами са ходили да мобилизират момичета, дето пеели песни?

Истината е, че тогава нямаше такива, нито измамници, нито убийци, каквито сега ги има. Нямаше кого да приберат, толкова обществото беше различно, много по-различно от сегашното.

- Хората бяха по-добри, така ли?

- След войната, след идването на Девети септември, у много хора имаше очакване за нещо хубаво, за нещо ново. Вярно е, че други бяха малко разколебани, но много от тях вярваха, че животът, че трудът ще преобрази човека. И той, трудът, наистина преобразява човека. Само ако се върнем в миналото ще видим трудовата дейност как променя начина на живот и изобщо човека. 

Спорим често и с приятели, но не можеш на глава с тях да излезнеш, защото Бойко Борисов, като пригледа и като каже: "Станишев, а ти помниш ли ония моменти, когато са хвърляли хората на прасетата, или ги забравяш?"

Разбира се, и това е факт, може би. И това е факт, но и това което съм искала, не стана.

- Все пак и навремето казваха има кражби, негативни явления...

- Доколкото аз си спомням, имаше само един Жоро Павето, който пресрещал по някоя закъсняла жена на улицата. На пръсти се броят подобни елементи в онези години.

- Как продължи животът ви след работата в ТВО?

- След това със заповед от министерството обектите ги закриха. Началникът Дочо Колев, както казах, беше много сладък човек, и винаги ни казваше: След излизането им канете хората, не се дистанцирайте от тях. 

Почерпете ги по един бонбон, кажете им блага дума... трябва да ги възвърнем тези хора. "Искаме да изчистиме обществото, много от тях не са ходили на училище, а те са най-много податливи на негативни влияния", ни казваше. Даже се считаха за вредни елементи. 

Работих като секретарка в Министерския съвет. Впоследствие заминах за Белград, защото мъжът ми беше дипломат и започнах там да следвам италианска филология. След като се върнах, станах преподавател по италиански език в академията на МВР в Симеоново. Там се пенсионирах.

- Преподавали сте в академията на МВР, някои от управляващите не са ли учили при вас?

- Да, доста известни личности, като журналистите Росен Петров и Румен Михайлов са мои ученици. Дипломати също имаше много, но външният министър ги прочисти. Държи се като че ли му бъркат в джигера, а трябваше да бъдат поощрени, да се научи човек от тях, защото те имат голям опит - с езици, с практика. Трябваше по-поетапно, да се види кои наистина са вършили някакви противонародни неща. Сегашните са нещастни, нямат опит и Младенов много избърза, че ги взе. Бойко не го помня от академията, но той самият си казва, че е завършил нашата школа за противопожарна безопасност. За Цветанов нищо не знам. 

- Имате ли политически предпочитания в момента?

- Как да нямам - открай време съм комунист, не съм слънчоглед

като някои други. Тези слънчогледи сега как да ги приемеш?! Как да оправдаеш Цецка Цачева?! Тя е била комунист, членувала е в комунистическата партия. То, първо, като човек не прилича. По този начин тя в живота не може да бъде стабилна, та ще ти води политика и да я слушам сега като говори. Това при всеки човек не е за уважение. Как да оправдаеш и Иван Костов - подава молба няколко пъти за членство в партията и те му я отхвърлят, да не говорим за жена му, а има и още много такива. 

- Подкрепата ви за БСП не прилича ли малко на религиозна вяра?

- Даже и на наркоза. (Смее се.) Държа си просто за моите хора и очаквам да влезат в правата линия да поемат един истински курс. Дори искам да спечелят сега изборите, защото за Бойко вече ти казах. 

Това не означава, че съм безкритична. Нашите трябваше да видят много неща. Например тези хотели по морето, които се вдигнаха още навремето, трябваше да ги видят. Не знам някой тогава да е казал злоупотребени са толкова и толкова пари, а сега ги откриват.

Доган построил сараи - ами вие къде бяхте, защо сега ГЕРБ ни го казва, те не знаеха ли?! Към Витоша като тръгнеш, също е страшна работа, огромни палати с басейни. Не са ни информирали, по тези въпроси има проспиване на времето. Такива зулуми са правени, а ние бяхме неинформирани. Напротив, сегашните са по-действени в това отношение. 

- Вземате ли страна в борбите в БСП, като противопоставянето между Първанов и Станишев?

- Изчаквам да видя как ще се развият нещата. Важното е, че няма разделение. 

Обичам Първанов, но

не одобрявам последната

му постъпка, защото иска

да измести Станишев

Станишев за мене е ценен кадър, с езиците, които знае, а вече и с опита, който има. Харесвам го, като излезне, дето казват, една дума важи за пет. Това не е Бойко, който е класически шоп и затова те го бият. Иначе и Бойко е симпатичен, като мъж - истински Аполон, а е пълен и с информация. Лошото е, че няма нужното държание, не знае как да купи хората, как да се ръкува. За разлика от него сестра му, която е лекарка, е ерудирана не само в своята професия, а и в говора. 

Не знаят да говорят, ама не е само Бойко. Миналата седмица имаше такова изречение, още се смея: Еди-кой си, казва "осранен" от службата за един месец, защото не знам какви провинения. Буквата "Т" изчезна и не се появи до края. Работила съм 10 години в Министерския съвет, но оттам не излизаше постановление, без да се види какво е изречението и има ли грешки. Строял магистрали, чета че осем километра ленти прерязал. Това е много хубаво, но коя друга европейска страна няма магистрали - и в Италия, и в Югославия навремето сме минавали - красота. 

- Тодор Живков по-добри маниери ли имаше от Бойко Борисов?

- И той беше малко като Бойко Борисов, не знаеше как да се държи. Веднъж, докато работех в Министерския съвет, дойде на посещение Ембоу, директор на организацията на всички университети в Европа. На това събиране имаше представители от целия социалистически лагер, които отговаряха по тази линия, и Тодор Живков, ама много глупав бе, вместо да направи приветствие, казва: 

"Другари, ще ви

кажем следното: "Айде

сега вижте тука какво сме

ви сложили да ядете..."

Умирахме от срам от начина му на изказване - безцензурен. Но той така си се е родил. И Бойко така си се е родил. 

- Защо сме най-бедни в Европа? Навремето се хвалеха с успехи в социалистическото строителство...

- Те си станаха. Такива стопанства, такива напоителни инсталации имахме... 

А и не е вярно, че сме толкова бедни. Знаете ли колко хора богати има у нас, защото дори най-бедните получават пари от децата си от чужбина и имат милиони в чужди банки. Може ли да ги наречеш бедни, та да им даваме помощи!?

Само като мина за Банкя през Факултето, гледам ги ромите с пръстени - от край до край. Торбите им пълни, връщат се от пазара и още от декември с банани и портокали. За да се оправим, може би от тях трябва да започнем, защото те трябва да бъдат образовани, трябва да могат да се подписват. Сега ще ходят на референдум за електроцентралата в Белене да си дадат мнението - какво ти разбират такива от енергетика и от това какво е нужно за икономиката на нашата страна?! 

- Защо не стана АЕЦ в Белене?

- Трябва да имаме такава - всички страни имат, а нас ни атакуват, за да бъдем подвластни и зависими, и БСП не е против да се изгради.

- Да, но когато имаха възможност, защо не я построиха?

- Не беше узряло още тогава положението, много неща се случиха. Управници нямаме умни, кой да го започне? Все пак имаше и някои умни де - Янаки Стоилов, Димитър Луджев. Кошлуков, дето участваше в подпалването на Партийния дом, също е много умен- отиде да учи в Америка, а сега следя с интерес предаването му.

На референдума

мисля, че всички

от БСП ще гласуват "за"

Някои много искат да не стане защото инициаторът е Русия и искат да ни отдалечат. Русия всичко прави за нас, много руснаци даже живота си дадоха за нашето освобождение.

- Какво бихте променили у нас, ако днес имахте възможност? 

- Разграден двор. Просто не знам откъде трябва да се започне. На когото и да е няма да му е лесно. Сегашното положение за мене е толкова объркано, че няма начало, иначе може да има край.

=====================