ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ – ДССмъртоносното оръжие на Комунистическата партия.

Структура на ДС от 1969 г. до 1990 г.

1. Първо главно управление – външно разузнаване

2. Второ главно управление – контраразузнаване

3. Трето управление – военно контраразузнаване

4. Четвърто управление – оперативно-техническо, от 1986 г. икономическо

5. Пето управление – безопасност и охрана – УБО

6. Шесто управление – политическа полиция за борба с идеологическата диверсия и противодържавни прояви (от 1967 г.)

7. Седмо управление – информационно-аналитично – ЦИОУ (от 1979 г.)

Самостоятелни отдели

1. Първи отдел – Следствен в ГСУ

2. Втори отдел – Външно наблюдение и проучване

3. Трети отдел – Архив на ДС и МВР

4. Четвърти отдел – Шифър и радиовръзка

5. Пети отдел – бойна и мобилизационна готовност

Ръководители на Държавна сигурност

1. Димо Дичев -1944-1947 г.

2. Руси Христозов – 1947 – 1949 г.

3. Иван Райков – 1949 – 1951 г

4. Георги Кумбалиев -1952 – 1960 г.

5. Ангел Солаков – 1960 – 1969 г.

6. Мирчо Спасов -1969 – 1973 г.

7. Григор Шопов – 1973 – 1990 г.

Дейност на Държавна Сигурност (ДС) до 1991 г.

На 10 септември 1944 г. по предложение на новия министър на вътрешните работи в правителството на Отечествения фронт (ОФ) Антон Югов, с първото Постановление на новия Министерския съвет е създадена щатна Народна милиция. Разпуснати са всички областни дирекции и околийски управления на бившето МВР. Чистката обхваща всички полицейски началници и около 30 000 служители от полицията. Държавна сигурност е с изцяло сменен състав и остава като отдел към Дирекция народна милиция.

През лятото на 1945 г. ОФ се разпада, демократическите партии напускат и стават опозиция на комунистическата партия. След преврата, Сталин „осуетява усилията на САЩ и Великобритания, в новото българско правителство да участва и опозицията”. През юни 1946 г. Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов се срещат със Сталин в Москва и решават опозицията да бъде ликвидирана.

Започва един от най-кървавите периоди в нашата история.

ДС е натоварена със задачата да извърши ликвидирането на опозицията.

Изцяло обновена, предимно с партизани, ДС е реорганизирана съобразно новите задачи. Има 5 основни отделения:

Отделение А – извършва вътрешното политическо разузнаване.

Отделение Б – отговаря за контраразузнаването

Отделение В – контролира печата и дружествата

Отделение Г – отговаря за информацията и статистиката

Отделение Д – води следенето и проучването

Към ДС са създадени самостоятелни служби като: следствие и арести; служба за контрол на транспорта; служба за вътрешно милиционерско разузнаване; служба за задгранично разузнаване.

В отчет на ДС за периода септември 1945 г.- септември 1946 г. пише:

„Създалата се след отлагане на парламентарните избори обстановка даде възможност да се организират наново фашистките остатъци. Разните опозиционери и гемевисти, окуражавани от чуждата разведка, също се опитваха да създадат в страната, чрез въоръжени провокации и нападения над органи на властта обстановка, която да предизвика чужда намеса”.

ДС отчита вербовъчната си дейност – в София разполагали с 1313 секретни информатори и 246 сътрудници. В самите управителни тела на различните опозиционни партии ДС имала агенти, чрез които знаели за целите и задачите им и можели да оказват влияние върху политиката им.

Създадената в началото на 1946 г. Следствена служба към ДС, за по-малко от година е провела 1022 следствия, като 112 души праща на прокурор, а 585 са изпратени на трудово възрпитателни общежития (ТВО) – лагери.

През 1947 г. отделът ДС е издигнат в Дирекция ”Държавна сигурност”, към Главна дирекция на милицията в МВР. Особено важно звено в ДС става следствената служба. Тя е пряко подчинена на съветските „съветници”, които веднага след преврата, по искане на Георги Димитров са изпратени в България от Л. Берия. Ръководител на групата офицери от военното разузнаване – НКВД е ген. Филатов, а в нея участва и чекиста Карло Луканов, бащата на Андрей Луканов. Под тяхно ръководство се провеждат всички действия на ДС срещу политическата опозиция.

През декември 1951г. на съвещание пред МВР и ДС Вълко Червенков казва:

„Вашият ръководител е ЦК и Политбюро. Вие сте органи на Политбюро, наш инструмент, наши очи, уши и маши. Вие не можете да мислите иначе освен това, което мисли Политбюро, не можете да действате иначе, освен както ви заповяда Политбюро”.

Политбюро превръща ДС в основно оръжие за разгрома на опозицията, като активно участват и съветските чекисти. НКВД организират специални групи по издирване, залавяне и ликвидиране на набелязаните врагове на народа от бившата власт и опозицията. Такава група ръководи и Мирчо Спасов, един от партийните функционери, най–близък съратник на Тодор Живков. Той придоби печална слава не само като организатор на убийства, но и като отговорник за лагерите край Ловеч и Скравена.

Освен ликвидирането на политическата опозиция, БКП постави на ДС и друга важна задача – да извърши въдворяването на опасните за ”народната власт” лица в лагери, т.н. Трудово възпитателни общежития – ТВО.

През април 1949 г. министерският съвет с председател Васил Коларов решава на островите Белене да се организира ТВО и то да стане основен лагер за политическите противници. През август 1959 г. в интервю пред чуждестранни жулналисти, министър-председателят Антон Югов заявява, че в България вече няма ТВО, въпреки, че Белене е пълно със затворници.

След 1946 г. БКП навлиза в период на т.н. ”прочистване”, включително и в търсене на „врагове с партиен билет”. Процесът и ликвидирането на Трайчо Костов е върхът на това „прочистване”, при което много комунисти са убити или вкарани в затвор. Чистката засяга ДС и нейния висш ръководен състав.

През 1949 г. по заповед на Вълко Червенков е арестуван Стефан Богданов – началник на контраразузнаването в ДС. Обвинен е, че е съучастник на Трайчо Костов. Богданов има заслуги като агент на НКВД от 30-те години. Създал е съветска разузнавателна мрежа в София, Пловдив и Варна. След години, в книгата си той пише, че ”по жестокост, полицейският терор не може да се сравнява със ужасните мъчения, на които бил подложен от ДС”. Според Стефан Богданов, „ръководители на най-големите извращения в ДС били прикрепените към всяко отделение съветски чекисти. ДС беше изцяло подчинена на съветските съветници на Берия”.

За съветските чекисти ген. Григор Шопов, който ръководи ДС казва: „Съветниците” имаха представители във всяко окръжно управление в страната. Те имаха дипломатически имунитет като щатен състав на съветското посолство. Ползваха същите карти като нашите служители от ДС, не подлежаха на никаква проверка и имаха достъп навсякъде”.

До 1954 г. Вълко Червенков контролира цялата партийната и държавна власт, но след смъртта на Сталин, настъпилите промени в съветския съюз оказват влияние и у нас. През 1954 г. Вълко Червенков вече препоръчва ДС да ограничи физическото насилие, за сметка на по-широкото създаване и използване на агентурния апарат. „Агентите” стават най-масовото и най-силно оръжие на ДС, което те използват през целия период на своето съществуване.

В спомените си издадени след промените у нас, Стефан Богданов пише: „Повечето незаконни убийства и „ликвидации” на „класовите врагове” се осъществяваха по лични разпореждания на Антон Югов – министър на вътрешните работи и се изпълняваха чрез неговия кротък послушник Руси Христозов”. Жертвите са много – между 30 и 40 000 души.

В перода 1965-1968 г. по политически причини ДС е извадена от системата на МВР и е обособена като Комитет за държавна сигурност (КДС) към Министерския съвет.

През пролетта на 1965 г. е разкрит голям заговор срещу управлението на Тодор Живков, организиран от члена на ЦК на БКП Иван Тодоров – Горуня и група от около 100 офицери начело с ген. Цвятко Анев. С извеждането на ДС от МВР, Тодор Живков цели да постави нейния апарат и дейността й под пряк и цялостен контрол. Ангел Солаков е определен за председател на КДС, а Мирчо Спасов за първи зампредседател. Двамата са ръководили разкриването и неутрализирането на партийтия заговор.

Живков премахва забраната партийните членове да се разработват от ДС.

След като партията се справя с вътрешната опозиция, тя отделя по-голямо внимание на българската вражеска емиграция зад граница. С решение ”Б” № 15 от 27.12.1966 г., Политбюро на ЦК на БКП, дава указания на ДС „За пресичане възможностите на капиталистическите разузнавания да провеждат подривна дейност против НРБ чрез вражеската емиграция”. Решението предвижда репресивните действия на ДС спрямо семействата на политическите емигранти в страната да се засили.

През 1968 г. ДС се завръща отново в структуррата на МВР. Счита се, че Тодор Живков е ликвидирал всякаква съпротива и е укрепил властта си.

Показателни са думите на председателя на КДС и вътрешен министър Ангел Солаков:”Бях пряко подчинен на първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков. Бях член на Министерския съвет, но пред него не се отчитах. Аз докладвах само на първия секретар на ЦК на БКП”.

Политическите убийства и отвличания зад граница също са част от методите, които партията, МВР и ДС използват в борбата с вражеската емиграция. През 1974 г. под ръководството на министър Димитър Стоянов, ДС организира отвличане от Дания на Борис Арсов, на 59 г., лидер на емигрантска организация. Докаран е в България и след като отказва да сътрудничи на ДС е осъден на 15 години затвор. Присъдата си излежава в Пазарджишкия затвор, където при съмнителни обстоятелство е намерен обесен в килията си.

Направен е неуспешет опит за отвличане от Виена на писателя –емигрант Димитър Инкьов, който с псевдонима Велко Верин по радио „Свободна Европа” осмива режима в България и особено Тодор Живков.

През 1978 г., на рождения ден на Тодор Живков – 7 септември, в Лондон писателят Георги Марков е прострелян в крака със специална отровна съчма. На 11 септември 1978 г. Георги Марков – най-популярният критик на българската политическа система и на Тодор Живков умира.

Бившият началник на контраразузнаването в ПГУ – КГБ Олег Калугин, прави публично изявление, че лично Живков е поискал от ръководителя на КГБ Юрий Андропов помощ за ликвидирането на Марков. КГБ е оказало исканото съдействие, но продължава да пази пълно мълчание по случая.

След 10 ноември 1989 г. под натиск на българската общественост, съпругата на Георги Марков и английските специални служби, у нас започва мудно разследване. Въпреки това, то установява, че има оперативно дело от 16 тома в ПГУ-ДС и Шесто управление-ДС, което съзнателно е унищожено. През 1992 г. пред съда трябва да се изправят двама от виновниците за унищожаването на секретното дело – началникът на ПГУ-ДС ген. Владимир Тодоров и зам. вътрешният министър ген. Стоян Савов, отговорящ за операциите на разузнаването. Два дни преди делото ген. Стоян Савов се самоубива, а ген. Тодоров е осъден и излижава 10 месечна присъда.

Има и други случаи на неуспешни опити за убийства на „вражески емигранти”, но оперативните им материали също са унищожени.

В края на 1966 г. Политбюро на ЦК на БКП взима решение: ”За по-нататъшното засилване на борбата срещу идеологическата диверсия на империализма”. Това е програмен документ, на базата на който през 1967 г. е създадено Шесто управление на ДС.

В периода 1969-1980 г. ген. Иван Савченко е ръководител на представителството на КГБ в България. Той и екипът му имат право да следят всяка по-значима операция на ДС и да докладват в Москва. В управленията на ДС, особено в ПГУ и ВГУ има големи екипи на КГБ, които знаят коя е ценната агентура и по-важните оперативни разработки. За служителите на ДС е голяма чест да работят съвместно със ”съветските другари”, което се отчита и отразява в кадровото им израстване.

През април 1974 г. ръководството на МВР начело с министър Димитър Стоянов, предлага на Политбюро изцяло нов нормативен документ за работата на ДС, озаглавен: „Основни положения за указ за Държавна сигурност”. Това е документът, по който ДС се ръководи чак до закриването й. За първи път в партийните документи е записано, че освен на Политбюро, ДС е пряко подчинена и на първия секретар Тодор Живков. В документа пише:

„ДС осъществява своята дейност под ръководството и контрола на ЦК на БКП, респективно на Политбюро и първия секретар на ЦК на БКП. Министърът на вътрешните работи ръководи непосредствено дейността на ДС и я отчита пред ЦК, респективно пред Политбюро и първия секретар на ЦК на БКП”.

Чрез Указа Тодор Живков за пореден път си осигурява механизма за тотален контрол в държавата, партията и обществото.

Указът узаконява огромната власт и на ДС. Той й дава право да „проверява по секретен и негласен начин сигнали и данни за всякакъв вид и форма на противодържавна дейност, като при необходимост използва технически и други оперативни средства, пособия, методи, влизане в жилищни домове и помещения на граждани, учреждения, предприятия и организации, да извършва огледи, освидетелствания, претърсвания и изземване”.

След 80-те години присъствието на КГБ в страната ни се засилва. Особено когато за ръководител идва ген. Владилен Фьодоров. Мащабите на работа са толкова големи, че КГБ открива второ представителство във Варна. От 1979 г. МВР започва да обменя директно оперативна информация по специализираната система СОУД, чиято централа се намира в Москва.

След „Пражка пролет” и българското военно участие в Чехословашките събития, у нас макар и плахо, започва да се надига вълна на обществено недоволство. ДС решава изпреварващо, чрез агентурата си да взима дейно участие в създаването на „неформалните сдружения” и организации. Политическата полиция – Шесто управление ДС следи внимателно и контролира процеса на създаването на обществената съпротива срещу режима. Докладва се ежедневно на ”първия”. Внедрената агентура на ДС в „неформалните сдружения” и организации съзнателно забавя процеса на тяхната консолидация и умишлено създава сред тях противоречия, остри противоборства и болни амбиции. Активно се използва компроматната война с агентурните дела.

Но независимо от действията на огромния апарат на ДС и многобройната агентура, която тя използва, комунистическата партия разбра, че трябва да се раздели с властта. Тя предприе един последен спасителен ход – пожертва несменяемия партиен и държавен лидер – Тодор Живков. С помощта на Москва на 10 ноември 1989 г. чрез вътрешно-партиен преврат той беше свален от власт. Но и това не помогна на партията да запази властта си. България навлезе в един безкраен, но мирен преход на смяна на комунистическата власт с демократическа.

Партията, МВР и ДС, до последния си ден упорито криеха числеността на репресивните органи и най-вече на ДС. Според някои данни, в началото на 80-те години щатните служители на ДС били 12-13 хиляди, а нещатните сътрудници – между 50 и 300 хиляди.

Определено трябва да се счита, че преди края на 1990 г. ДС е била една огромна репресираща машина с много звена и многохилядна агентура и сътрудници, не малко от които фиктивни.

На среща на ръководството на МВР с част от офицерите на ДС, които са най – многочисления състав в министерството, състояла се на 20 януари 1990 г. ген. Семерджиев – последният министър, казва:

„Предстои ни да извършим една много болезнена операция, да извършим дълбоко съкращаване и всеобхватна реорганизация на органите на МВР. Сега те са една много голяма, сложна, архисложна бих добавил социална система, която се е превърнала в ”държава в държавата”. Вчера, др. Любен Гоцев от трибуната на партийната конференция каза, че МВР се доближава до числеността на БНА. И ви съветвам, не настоявайте да я назовеме и разгласяваме. Това ще бъде взрив. Ние трябва да обявим онзи числен състав, който обществото ще приеме спокойно. Ако сега обявим числеността, народът не знам как ще реагира”.

На съвещание пред ръководния състав на МВР ген. Семерджиев казва, истината, че„числения състав на МВР е страшно голям, даже спрямо МНО”.

(Извадки от стенограми на МВР)

В началото на 1991 г. ДС е съществено съкратена и сериозно преустроена. Но от „метастазите” й обхванали обществето, то дълги години ще трябва да се лекува.

Възниква един много голям въпрос: Защо в България няма нито едно подробно изследване за престъпленията на комунистическия режим и за ролята на ДС – смъртоносното оръжие на партията.

Има една огромна институция с големи претенции – БАН, куп научни институти, безброй обществени организации, от какво се страхуват? Може би ги преследва синдрома „гузна съвест”, или се страхуват да бръкнат с „пръст в раната”, причинена от комунистическата партия, МВР и ДС?

Не трябва да забравяме, че голямата грешница – комунистическа или социалистическа партия – няма значение как се нарича, отново разчита на „късата народна памет” и чака подходящ момент пак да докопа властта!!!

Нима не виждаме – Станишив като баща си развя „червеното знаме” и вече си точи отново зъбите.

Ще допуснем ли това отново ?

ПЪРВО ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ – ПГУ ДС

Разузнаването става приоритетно след идването на Тодор Живков на власт.Потвърждение на това са думите на първия вътрешен зам. министър Григор Шопов, който казва: „Живков се интересуваше главно от разведката, за контраразузнаването отговарях аз”.

През 1963 г. Секретариатът на ЦК на БКП приема първия устройствен документ, по който да се ръководи разузнаването. Документът се нарича:

„Основни положения за работата на разузнавателното управление”.

В него е подчертано ръководното начало на висшето партийно ръководство. „Разузнаването в своята работа трябва да се ръководи от решенията и указанията на ръководството на ЦК на БКП”. Отново е посочен и главният враг – САЩ и НАТО и техните съююзници Турция иГърция. Увеличава се броят на оперативните работници в резидентурите в Турция, Гърция и САЩ.

Използват се и нови прикрития. В ПГУ се създава контраразузнавателен, „4-ти отдел” (КРО).

„Основни положения” поставя конкретни задачи и на отдел КРО. Той трябва да разкрива плановете на противниковите разузнавания за извършване на подривна дейност, да провежда активни мероприятия зад граница и да осъществява защитата на българските представителства и лица в чужбина от вражеска дейност. Основно направления в работата му е „вражеската емиграция”. В отдела има специално отделение, което води на отчет разработваните от ПГУ емигранти зад граница, в това число и бившия цар Симеон. Аналог на 4–ти отдел КРО в КГБ е Управление ”К”- контраразузнаване, най-голямото по състав в КГБ – няколко хиляди души.

В ръководния документ „Основни положения” от 1963 г. за първи път се посочват категориите за вербуване – чужденци в страната и зад граница. Това са дипломати, търговци, туристи, както и подходящи агенти за работа по линия на вражеската емиграция. Особено внимание се отделя на работата с членовете от ръководствата на вражеските емигрантски организации и такива, които имат възможности да разкриват връзките на емиграцията с разузнаванията на капиталистическите страни.

Определена е йерархията на агентурния апарат:

агенти-вербовчици, агенти-маршрутчици и агенти за спецални задачи. Посочени са принципите за придобиване на агенти :

на идейна основа, материален интерес или компрометиращи данни. Узаконено е и материалното поощряване – пари и подаръци.

В периода 1964-1967 г.началник на разузнаването е ген. Костадин (Дичо) Атанасов, който от 1961 г. е бил посланик в Париж. По време на мандата му като посланик, основната задача на разузнаването е активна работа по вражеската емиграция. Париж се е превърнал в европейски център на българската вражеската емиграция, която е обединена в няколко различни организации. От тях най-активна е земеделската начело с Милан Дренчев.

По това време в Париж, като представител на испански и арабски туристически фирми работи бившият цар Симеон. Той също е обект на разработка от страна на българското и съветско разузнаване.

Проектът на УНТР „НЕВА”Как по-малкият брат ”прецака” по-големия

Пез 1981 г. Съветският съюз се обръща към България, с искане да им се предостави технологията за производство на дискови устрайства с капацитет 100 и 200 мегабайта, които ние произвеждаме и почти напълно задоволяваме нуждите на целия социалистически лагер.

През 1985 г. Министерството на радиопромишлеността на СССР отново настоятелно иска съдействие, за да внедрят нашата технология за производство на магнитни дискове и запаметяваащи устройства.

България разбира, че направи ли това, ще загуби мястото което е заела в СИВ. Това производство е определено за страната ни по силата на утвърдено разпределение в Общността, със съгласието на Москва, но очевидно те пренебрегват това решение. Успехите, които сме постигнали и факта, че сме създали едно авангардно и печелившо производство, явно е дразнещо предизвикателство за руснаците. Ако нашата технология се притежава от друга страна и особено от СССР, крайно неблагоприятно ще се отрази в бъдеще на търговските ни интереси и перспективи в бранша. Така за нас остава една единствена възможност – да започнем играта на протакане и бавене.

Секретният проект „НЕВА” за построяване в Съветския съюз на завод за магнитни дискови по подобие на ДЗУ Стара Загора е замислен още през 1984 г., когато в Кремъл влиза Юрий Андропов. Но осъществяването му започва няколко години по-късно, след посещение на Михаил Горбачов в старозагорското предприятие. По това време в него са работели около 120 роботизирани машини. Горбачов забелязва това и многозначително казва:

„Не може такова стратегическо производство да се извършва в близост до страна като Турция, която е в „другия лагер”.

Под претекст, че натовска Турция е близо и заплашва завода, Горбачов иска „за по-голяма сигурност” да се построи такъв завод в Съветския съюз, а той има голяма власт и лесно налага това.

Проектът „Нева” стартира през 1987 г., когато е договорено „изграждане до ключ” от българска страна, на завод за магнитни дискове в гр. Кострома, който е на 330 км. североизточно от Москва.

Проектът е задвижен през 1987 г. когато управлението на Живков отново е изпаднало в икономическа криза и се стреми да запълни острия си валутен дефицит с привличане на нови капитали. По наше настояване, СССР приема да заплати завода в твърда валута – долари, нарушавайки дори и досегашната си практика, за разплащане в преводни рубли.

Проектът се крие от Андрей Луканов, защото се счита, дори и от Живков, че той е „човекът на Москва”. По тази причина, в първоначалната му фаза само трима членове от състава на Политбюро са знаели за проекта и за начина на плащане – Тодор Живков, Огнян Дойнов и Стоян Марков. Луканов разбира за строежа през 1990 г. когато става премиер.

През 1988 г., в кабинета на Тодор Живков – Огнян Дойнов, ръководството на УНТР и на СО „ДЗУ” обсъждат и приемат секретен план за създаване на мрежа от ”неявни” фирми по проекта „Монблан”. Планът предвижда „Монблан” да бъде финансово обвързан с проекта „Нева”, с валута от който да се създават дълбоко законспирираните фирми. Те трябва да придобиват съвременни технологии, да навлизат на западния пазар, и да избягват или заобикалят ембаргото.

Основно се разчита на валутата, която ще постъпи по проекта ”Нева”.

През 1987 г. за рализацията на проекта „Нева” е създадено специално външнотърговско дружество – ”Инсист”. Основните служители в него са кадрови офицери на УНТР и дружеството се оглавява от Огнян Бозаров, племенник на Живков. Българската инвестиция в проекта е 250 млн.долара, а съветската 350 млн, така, че общата стойност на проекта възлиза около 600 млн. долара.

На 15 април 1987 г. е подписано споразумение между фирмите „Сетрон”, „Инсист” и СО „ДЗУ”. Трите страни са главните изпълнители на проекта, а финансирането е от СО „ДЗУ”. Печалбата ще се разпределя между ”Сетрон”, „Инсист” и СО „ДЗУ”. Схемата за работа по проекта е следната:

Ембарговото оборудване ще се изработва в България като елементите ще се купуват отвън. СО „ДЗУ” ще произвежда технологичните продукти, със закупените ембаргови елементи като ще сменя маркировката им със своя.

Разработките ще се извършват съвместно с инженерингов екип на фирма Ди Пи Ей от Израел, която не е член на КОКОМ и не подлежи на контрол.

Фирмата Ди Пи Ей е част от огромния холдинг Ем Ди Ай, регистриран в Панама. Смята се, че неговият ръководител Клайн е свързан с израелските тайни служби. В холдинга освен „Инсист” влизат също фирмите ”Сетрон”, лихтенщайнските „Сетрик” и „Интер-технолоджи”, американската ”Нихон медия”, „Кейлок” и още много други.

Холдингът е пресечната точка между секретните проекти ”Нева” и „Монблан”. Освен финансови потоци за десетки милиони долари, в холдинга се преплитат и други дружества, купени като ”неявни” фирми и впоследствие трансформирани във фирмената верига ”Дейта магнетикс”. Всичко това се контролира от УНТР, доколкото холдинга, веригите и многото фирми – една толкова сложна и объркана система, може да бъде контролирана.

Заводът за дискове е трябвало да бъде завършен през 1989 г., но поради „обективни причини” сроковете не са спазени.

Междувременно в страната ни рухва комунизма, БКП губи контрола, а УНТР се разпада. Руската страна обвинява българската за голямото забавяне, но в България вече няма кой да поеме отговорност за това.

Все пак, през 1994 г. заводът е предаден, но той е безнадеждно остарял и реално няма смисъл да започва замисленото в него производство.

Фактически, България построява и предава на руснаците завод, чието евентуално производство е загубило своето значение не само на западния, но и на вътрешния пазар.

Така „по-малкият брат” прецаква „по-големия”.

След преврата на 10 ноември 1989 г., битката за разпределението на милионите долари по секретните проекти „Монблан” и „Нева” става още по-ожесточена.

По време на двете Луканови правителства през 1990 г. стават големите прехвърляния на средства от проекта ”Нева” на различни „неявни” фирми. Освен Луканов и Дойнов, основно действащо лице е и племеника на Живков Огнян Бозаров – шефът на „Инсист”. От там са източени 13 млн. долара.

През лятото на 1990 г. Андрей Луканов изпраща следното нареждане на Бозаров, като шеф на”Инсист”:

„Във връзка с изпълнението на задачите, поставени пред задграничните фирми през януари 1988 г. и задачите по постановление 120 на Министерския съвет, пристъпихме към продажбата на задграничните ни активи”.

Това нареждане е изпратено и на много други явни и ”неявни” фирми.

Така се развързват ръцете на номенклатурата за масова разпродажба и за правене на пари – на много пари.

Със средства от „Нева” през 1994 г. действа и друг ”неявен” проект -”Кейлок”. По това време България се управлявя от правителството на Любен Беров, а в края на годината на власт идва отново БСП с Жан Виденов. Завръща се пак златното време за номенклатурата – времето на масовите банкови фалити, на кредитните милионери – въобще времето на незаконното правене на пари. От алчност обаче, номенклатурата не вижда надигащия се народен бунт.

Във фирмите ”Кейлок” и израелската Ди Пи Ей вече са потънали 26 млн. долара от проекта ”Нева”, но това не е всичко. Започнало е разграбването и на мощното СО „ДЗУ”, на което слага ръка хищната групировката ”Мултигруп” на Илия Павлов. След като дружеството е доведено до фалит, то е трансформирано в ”ДЗУ корпорейшън”, което е регистрирано в САЩ. Дружеството наследява патентите върху всички технологични изделия, но за кратко, защото скоро, с цел изпиране на пари е пререгистрирано в ”Понт периферълс”. То ще бъде допълнително кредитирано с 5 млн. долара от банката, която обслужва проекта ”Нева” – виенската Централ вексел банк. Доларите потъват без да е започнало някакво производство.

Независимо, че официално Огнян Дойнов вече е извън играта по проекта „Нева”, той има много силни връзки и голямо влияние сред фирмите, които участват в този проект, както и по проекта ”Монблан”.

През 1991 г. активите на СО ДЗУ от задграничните фирми не са източени напълно. Останали са още не малко пари и материални активи. Огнян Дойнов знае това много добре.

Залезът на един от основните играчи в електронния бизнес – СО ДЗУ, българският гигант, в който някога са работили до 20 000 души, голямата социалистическа гордост, настъпва неочаквано.

През 1999 г. е задържана голяма партида пиратска продукция на магнитни дискове и лицензът за производство на завода е отнет.

От 2002 г. СО ”ДЗУ” започва да произвежда два вида СЕШОАРИ.

Милионите по проекта ”Нева” потъват в тайни сметки, на тайни фирми, притежавани от тайни играчи. Явните – Луканов, Дойнов, Марков, Бозаров и УНТР на ПГУ-ДС – те само привидно заблуждаваха, че са явни.

Авантюрата по проекта „Нева”, започнала от кабинета на Живков, преминала през гиганта СО ДЗУ, прехвърлила се при “Кейлок” , “ДЗУ корпорейшън” и “Понт периферълс”, потайно свършва при многото известни или ”неявни” фирми.

Тя приключва с празните сметки за държавата, но с пълни джобове на много хора, част от които вече са новите богаташи – „олигарсите”.

Към генезиса на богатството, придобито от голяма част на българската олигархия зад граница и в страната, пряко отношение има Управление научно-техническо разузнаване – УНТР към Държавна сигурност и ПГУ-ДС.

„Неявните” фирми на УНТР източват не десетки, а стотици милиони долари народни пари. Скрити зад секретността, все още не се знае нито точния им брой, нито парите които са отмъкнали.

Но едно нещо се знае със сигурност – имало е много пари за крадене!

И може би трябва да си зададем въпроса, истинският „процакан” не е ли НАРОДЪТ?

http://razuznavane.com/

--------------------------------------------------------

РИФ "СТРОГО СЕКРЕТНО" 1984-та: ЗА ЦЕНЗУРАТА И КОНТРОЛА ВЪРХУ ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА, И АДСКАТА МАШИНА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ПОЛИЦИЯ