Димитър Попов

ДИМИТЪР ПОПОВМинистър председател на България от 20 декември 1990 година – до 8 ноември 1991 година.

”За Бога братя, не купувайтe!”

С това спонтанно възклицание, в желанието си да бъде съпричастен към хората, за да избегнат спекулативните цени през 1991 година, премиерът Димитър Попов ще остане завинаги в съзнанието на българския народ.

Димитър Попов е първият демократично избран от парламента министър председател на коалиционно правителство на България. Бил е дългогодишен съдия в Софийски градски съд, а от юни 1990 година е секретар на Централната избирателна комисия, за провеждане на избори за Велико народно събрание (ВНС).

1990 година, е една от най-съдбовните години в българския преход. Това е годината на много и изключително важни събития, наложили траен и сериозен отпечатък върху бъдещото развитие на България. Ето защо, на този период ще се спрем по-подробно.

1990 е необикновенна година, има два парламента – единият от живково време с 400 депутати и ВНС, също с 400 народни избраници. Има двама президенти – единият е принуден да си подаде оставка, а другият от лидер на опозицията, бившите комунисти го избират за президент. Има четири законно избрани правителства – Две на БКП, едно на БСП и четвъртото – на Димитър Попов. Третото правителство на БКП, вече с ново име – БСП, отново с премиер Андрей Луканов, управлява страната по-малко от месец. Това правителство е било на власт за кратко, но е нанесло огромни щети и беди на страната. Свалено е от народното недоволство.

На 7 юни 1990 година в София се случва нещо невиждано. По повод предстоящите парламентарни избори за ВНС, СДС по необходимост организира митинга си на необичайно място – ”Орлов мост”, защото БСП предварително е запазила всички подходящи площади. Но на ”Орлов мост” и по наричания тогава булевард ”Ленин” се стича огромно мнозинство, неочаквано и за самата опозиция. Твърди се, че са участвали 1 милион и 276 хилади привърженици на промяната. Може би цифрата е преувеличена, но на този грандиозен митинг, със сигурнтост е имало повече от 1 милион – нещо безпрецедентно до тогава в България.

Митингът стряска БСП и те максимално се мобилизират, за да сплотят редиците си преди изборите. Опозицията и най вече СДС, опиянени от огромния митинг, заживяват с чувството, че победата в изборите им е сигурна и пропиляват възможността, да се възползват от ”огромната вълна” на народната съпричастност към промяната и ”синята идея”. Но София не е цяла България. В другите градове и особено в по-малките и в селата, влиянието на БСП е все още много силно.

На 10 юли – един месец след грандиозния митинг, се провеждат изборите за ВНС. СДС и опозицията претърпяват смазващо поражение – получават едва 36% от гласовете. Социалистите печелят пълно болшинство в парламента, а той трябва да изработи и приеме новата конституция на България, с която да се гарантират дългоочакваните демократичните промени.

Изборите за ВНС са своеобразен референдум ”за” и ”против” съществуващата система в България. Резултатът от изборите показва, че болшинството от българите все още подкрепят ”статуквото”. Причината е не само в краткото време за подготовка на изборите. Дължи се предимно на разединената опозиция, от там слабото й влияние и не на последно място, неподготвеността на българското общество за политическа промяна.

Започва мъчителен период за СДС и опозицията, които упорито се борят техните идеи за демократични промени да намерят място в новата конституция.

През 1990 година, на 1 август, на мястото на подалия оставка президент Петър Младенов, ВНС избира Желю Желев – до тогава председател на Националния координационен съвет (НКС) на СДС и признат ръководител на опозицията. Мандатът му е за 2 години. Очевидно, в избора на Желев има някакви договорености, тъй като бившите комунистите – сега социалисти, имат абсолютно болшинство във ВНС и спокойно могат да изберат за президент свой партиен кандидат, съмишленик или поне симпатизант. Но те предпочитат да изберат председателя на СДС и то с 284 гласа, половината от които са на БСП. Никога не се разбра какво се крие зад тази ”благосклонност” на бившите комунисти, но очевидно тя не е безкористна. Още повече, историята знае, че когато БСП се бори да запази изплъзващата й се власт, тя е безкимпромисна. Според новата конституция, президента има силно ограничени правомощия и не може да оказва съществено влияние, особено политическо. Компромисът е – лишаване на СДС от Желев като председател и опозицията от лидер. Защото, БСП е знаела за ”капана”, който Държавна сигурност е подготвила на новия кандидат за председател на СДС. Добре обмислен ”двоен удар” – истинско активно мероприятие.

През август 1990 година, на мястото на Желев е избран Петър Берон. Той също е председател на НКС и на парламентарната група на СДС, ползва се с авторитет и е сочен за бъдещ министър прадседател. Скоро след избора му обаче, тръгва мълвата, че е бил сътрудник на ДС. Бавно и мъчително Берон е превърнат в ”политически труп”. Желев го извиква и му казва, че досието му го уличава като агент, но не му го показва. Досието на Берон никога не е показвано. Известно е, че Желев не е имал добри чувства към него.

През декември 1990 година Петър Берон подава оставка като председател на СДС и на парламентарната група, но остава депутат. Не е ясно кога Желев разбира, че Берон е бивш агент и дали не е могъл да предотврати избора му, за да избегне, или ограничи удара на ДС срещу СДС и опозицията. Но факт е, че за един дълъг период, СДС е била въвлечена в компроматна война и два пъти е била ”обезглавявана”. А това е времето, когато се е решавало каква да бъде новата конституцията на България. В парламента, обсъжданията вървят бавно, мъчително, водят се непрекъснати спорове, но с абсолютното си болшинство БСП винаги се налага над опозицията. На 12 юли 1991 година, с ”ура”, конституцията е приета и отпразнувана с шампанско. В знак на несъгласие, 39 депутати от СДС напускат парламента без да гласуват и обявяват гладна стачка.

Но 1990 година ще остане завинаги в паметта на нацията най-вече със страшната ”Луканова зима”. В студа се вият огромни опашки за хляб, млякото свършва в зори, магазините са празни, стоките скрити, пълно е със спекуланти и ширещ се черен пазар. Хората са отчаяни. Негодуванието срещу управлението на комунистите, преименувани в социалисти бързо нараства – страната ври и кипи. Особено активни са младежите и студентите. Иска се оставката на Луканов. Лозунгът е ”всеки ден ще е така, до оставката”. Опозицията внася във ВНС вот на недоверие, но 201 народни избраници гласуват ”за” Луканов и само 159 са ”против”. Чавдар Кюранов се провиква: ”На, да видите!”. Но ситуацията в страната става критична и Луканов сам иска от ВНС да бъде освободен. Този път го подкрепят едва 43-ма депутати. 150 бивши комунисти, за няколко дни променят мнението си и гласуват оставката му. Социалистите чувстват, че властта им се изплъзва, влиянието им рязко намалява и показват готовност за компромиси със СДС и опозицията.

След като правителството на Луканов пада, митингите стихват, улиците опустяват, бързо се разчистват и премръзнали, хората се прибират по домовете си. София – градът на размириците вече е много по-спокоен.

Идва времето на политическите пазарлъци между основните политически сили, за съставяне на ново правителство. Представителите на партиите преговарят в Политическия консултативен съвет при президента Желев. Като най-приемлива, компромисно се приема фомата на коалиционен кабинет, с цел успокояване на обстановката в страна. Оказва се, че за премиер, кандидатурата на секретаря на Централната избирателна комисия (ЦИК), съдията Димитър Попов, е най-приемлива, след като Гиньо Ганев отказва да приеме поста.

Премиерът е определен, но борбата за министерските постове между БСП и СДС е люта. Дните за съгласуване бързо изтичат. Големият спор е мястото за вицепремиер на БСП, който ще отговаря за икономиката. СДС не искат да е Пирински и БСП накрая се съгласява, при положение, че СДС се отказва Татарчев да бъде вътрешен министър. Александър Томов е кандидатът на БСП на мястото на Пирински. Срокът за приемане на кабинета е изтекъл в полунощ на 19-ти декември, но призори на 20-ти, с огромно болшинство ВНС гласува кабинета на премиера Димитър Попов. От 400 депутати само 24 са против – нещо непознато за български парламент. Трима са вицепремиерите – Александър Томов от БСП, Димитър Луджев от СДС и Виктор Вълков от БЗНС. В кабинета влизат още Иван Костов като финансов министър, Масларова като социален. Военният министър е от БСП, а на вътрешните работи – Христо Данов, безпартиен, но симпатизиращ на СДС. Всички останали от ръководството на МВР са от БСП. Кабинетът формално е коалиционен, ето защо, взема се решение, министрите да не показват партийна обвързаност.

На 20-ти декември 1990 година, след бурните събития през цялата година и ”мерене на сили” между БСП и СДС, провителството на ”компромиса” с премиер Димитър Попов е гласувано от парламента. Правителството е обявено за ”програмно”, със задача да проведе монетарния етап от икономическата реформа и да организира избори за обикновено народно събрание. Освен ”програмно”, то е наричано още ”правителство на националното съгласие”, ”коалиционно” и дори ”правителство на надеждата”. Многото имена на правителството в никакъв случай не означават, че се очаква то да реши сериозните проблеми на страната. Не само поради необичайния си състав, лошото наследство което получава, но и поради ограничения му мандат – до провеждане на обикновени избори.

”Имахме незавидния престиж на най-сервилния сателит на Съветския съюз и никой не желаеше да разговаря с нас, не ни търсеше като партньори, не приемаше нашите покани да ни бъде гост или портньор в договаряния и в общи действия.”

”Трябваше да търсим път към Европа, въпреки, че сме най-старата европейска държава.” – думи на премиера Попов.

На 1-ви февруари 1991 година, с правителствено решение, цените на основните стоки са освободени от контрол и формирането им става по пазарен механизъм. Луканов, макар, че потърси и получи американска помощ чрез Плана ”Ран – Ът” за провеждане на реформи, не посмя да извърши най-важното – да освободи цените и тяхното формиране да става на пазарен принцип. Тази смела крачка по пътя на реформите, направи правителството на Димитър Попов. Освобождаването на цените доведе до тяхният рязък скок – до 30 пъти, но скоро, след малко повече от месец, те рязко падат – увеличението вече е 3 – 4 пъти.

В желанието си да покаже съпричастност към недоволството от огромното и спекулативно покачване на цените, в салона на Министерския съвет, пред журналисти, на въпрос: ”какво ще каже на хората, след освобождаването на цените и тяхното голямо покачване”, премиерът изрича знаменателната фраза – ”За Бога братя, не купувайте, защото след 30 – 40 дни цените ще паднат, а вие ще сте изхорчили парите си и няма да може да купите най-необходимото.” Но журналистката на в-к” Труд” Валерия Велева, търсейки сензация, помества само първата част от изречението.

За да ограничи непрекъснато растящата инфлация – 16% месечно и да облекчи донякъде положението на българите, правителството на Попов решава да завиши годишния лихвен процент на банките от 1 на 16%. За кратко време кабинета събира 27 милиарда лева, с което до голяма степен си обезпечава финансова стабилност, а на хората гарантира спестяванията и сравнително добър доход.

”Когато поех държавата, хазната се оказа изпразнена. От края на март, до началото на декември, от резерва на държавата са изчезнали 2 милиарда и 150 милиона валутни лева” (1 лев тогава струва повече от 1 долар). Попов споделя:

”Парите са раздадени от Андрей Луканов. Като негов приемник, той не ми предаде никаква документация или наличност на пари”.

Според Белчо Белчев, министър на финансиите при Живков, парите от резерва били извадени от министерството на финансиите, още преди 10 ноември 1989 година. Но основно с тях се разпореждал Луканов. В интервю след премиерския му мандат, Попов казва, че по време на правителствата на Луканов са раздавани куфарчета с пари на висшата партийната номенклатура и че това било потвърдено от членове на върхушката като Йордан Йотов, Румен Сербезов и други.

Правителството на Димитър Попов предприема действия за разследване дейността на Държавна сигурност и нейните многобройни търговски звена зад граница, които продължават да използват контрабандните си канали. В правителството е внесен секретен доклад на вътрешния министър Христо Данов. С решение на кабинета от 27-ми януаари 1991 година е била създадена специална правителствена комисия за обследване дейността на ДС и свързаните с нея икономически структури.

Още по-подробeн доклад за икономическата дейност на ДС е изготвил и Димитър Луджев. В Парламентарната комисия по национална сигурност е получена стенограма от заседание на Министерсдкия съвет от 31-ви октомври 1991 година, на което примиера Попов поддържа тезата, че доклада не е секретен и може да бъде публикуван в пресата. В доклада Луджев твърди, че от 1989 година е преустановена практиката да се изпращат финансови отчети, баланси и доклади в България от ръководителите на държавните задгранични търговски дружества, повечето от които се контролират от Държавна сигурност.

И двата доклада – на Данов и на Луджев, до ден днешен никъде не са публикувани.

18 дни след изборите за ВНС, по покана на президеннта Желев, в България идва на посещение турския президент Сюлейман Демирел. Седмица преди това премиерът Попов, на въпрос на журналисти какво мисли за ДПС, отговаря: ”Това е една чисто етническа структура на българските турци. Ислямистка партия”. В Шумен, Демирел казва същото, че ”ДПС е етническа партия”. А защо 20-те милиона кюрди в Турция нямат етническа партия, това никой наш политик или журналист не е посмял да пита Демирел.

Правителството на Попов осезателно усеща негативните последици не само от прекомерната обвързаност на България със СССР, но и от ”лукановия мораториум” по плащанията ни към външния дълг. Правителството предприема действия с оглед започване на диалог с чуждестранните кредитари. През януари 1991 година, с няколко министри, премиера Попов отива в Давос. Присъствието на България е уредено от английския милионер – бизнесмен Робърт Максуел, който поема и разноските на делегацията ни. В разговор с германския външен министър Геншер, Попов е поощрен да търси уреждане на проблема с мораториума. Правителството решава да открие финансова къща в Лихтенщайн, която да започне преговори по въпросите на мораториума. На 24-ти юни са насрочени разговори на кредитори с българска делегация водена от премиера. При пристигането на премиера Попов във Вадру – столицата на Лихтенщайн го уведомяват, че там е и Симеон Сакскобурготски, поканен от краля – негов братовчед. Когато дават програмата за срещите на Попов, в нея е посочено, че водач на българската делегация е Негово Величество Симеон Втори – цар на България, с неговия министър председател Димитър Попов. Премиерът възмутено казва, веднага да корегират програмата, в противен случай, той се връща в България. Така и прави, след като от протокола отказват да направят промяната. Междувременно, израелското разузнаване информирало Попов за готвената провокация от страна на Симеон Сакскобурготски. Премиерът подозира, че има и българско участие в провокацията.

Интересен е фактът, че на летището в София, най-довереният човек на президента Желев – Ивайло Трифонов посреща Попов и му казва: ”Желю те чака!”. В президентството, Желев казва на премиера: ”Господин Попов, ако бяхте приели присъствието на Симеон Сакскобурготски в българската делегация, щях да поискам оставката Ви”. А отговорът на Попов е : ”Откъде знаете за този проблем, в какво участвате! Чакате да падне моето правителство ли, това няма да стане !”

Премиерът Попов споделя, че Симеон Сакскобурготски, още през януари 1991 година прави многократни опити за срещи и разговори с него, като не крие и желанието си да посети България. Димитър Попов и сега изпитва задоволство от това, че има съществен принос за значително по-късното идване на бившия цар в България.

При управлението на премиера Попов, организирана престъпност не е имало, но се е чувствало зараждавето й. Имало и определени политически кръгове, които създавали необходимите условия, не само за нейното зараждане, но и съществуване. Илия Павлов – считан за пионер на организираната престъпност в България, няколко пъти прави опити за сближаване с правителството, но премиерът пресича това. Той споделя:

”Веднаж, при едно случайно отбиване в Балканбанк, в кабинета на Иван Миронов – шеф на банката, заварих Илия Павлов и Жан Виденов. Те явно се притесниха, трудно им беше да обяснят какво правят заедно”. Скоро след това, Виденов нареди чрез финансовия си министър Димитър Костов, всички държавни структури да прехвърлят парите и сметките си в Балканбанк. Последваха ги и гражданите. Влязоха много пари в банката, после тя беше изсмукана чрез лоши кредити и фалира”.

Така започна в България не само организираната престъпност, но и сливането й с държавната и политическа власт.

При правителството на Попов, процесите на разцепление сред опозицията и най-вече в СДС се задълбочават, но това не може да се вмени като вина на правителството. Още по време на ВНС, при обсъждане на конституцията, 39 депутати на СДС напускат парламента и обявяват гладна стачка. Те протестират срещу протакането и не са съгласни с някои основни текстове. При приемане на конституцията, СДС и опозцията се разделят на две – едни, които я отхвърлят и други, които я приемат. Има даже хора от СДС, които определят това като ”прочистване”. Ръководството на СДС решава, всички организации, които гласуват за новата конституция, да напуснат съюза. В СДС има вече 3 фракции – СДС ”Център”, СДС ”Либерали” и СДС ”Класически”. Освен разделението по повод гласуването на новата конституция, в редиците на опозицията и СДС настъпва голямо объркване и когато Милан Дренчев решава земеделците да участват самостоятелно на предстоящите избори. Всичко това намира израз в сериозни противаречия между отделни организации и спречквания между личности в СДС. Това се отразява, както върху симпатизантите на СДС и опозиционните партии, така и върху цялата българска общественост. Обикновените хора се разочароват и интересът им към бъдещите избори рязко спада.

Усещайки, че разделението в опозицията и СДС крие големи опасности за бъдещето на страната, група от 55 видни интелектуалци, като Иван Радоев, Ивайло Петров, Георги Мишев и други, пишат обръщение към българските граждани, в което ги умоляват да отидат да гласуват, защото безразличието им ще бъде в полза на БСП.

На 4 ноември 1991 година се провеждат избори за обикновено народно сълрание. Изборите протичат вяло, двете основни политически партии – БСП и СДС, са с изравнени възможности. Едва накрая се разбира, че СДС печели само с 4 депутата повече, а в парламента влизат три политически партии – СДС със 110 депутати, БСП със 106 и ДПС с 24. БЗНС на Милан Дренчев не преминава 4% бариера и лишава СДС от възможността да състави самостоятелно правителство.

СДС е принуден да търси коалиционен партньор, за да състави правителство и това е ДПС начело с Ахмед Доган. Така, първото правителство на СДС задължително трябва да бъде коалиционно и ДПС да бъде партията, която ще определя стабилността му. Лидерът на ДПС Ахмед Доган вече е ”човекът”, от когото зависи бъдещето на правителството. Това фатално коалиране между СДС и ДПС, наложено от недалновидната роля на Милан Дренчев и БЗНС, ще е причината България да преживее много трудни времена.

Правителството на премиера Димитър Попов приключва своя мандат на 8 ноември 1991 година, когато новоизбраният парламент гласува коалиционното правителство на СДС и ДПС, с министър председател Филип Димитров.

http://razuznavane.com/?p=299