Иво Инджев

Или просто сме длъжни да го слушаме и само да кимаме утвърдително. Навярно така е „демократично“. Защото Инджев, е носителят на върховната правда! Той е пътят и истината... Той е! Спомнете си увода и „дявола на дегенерацията“, който взима дължимото „за властта, за славата и величието“. Да си повярваш, че си безпогрешен, знаменит, извисяваш се над всички, нещо повече си от останалите, е признак на онова душевно отклонение, наречено „легион“. Защото при такива клинични случаи личността се раздвоява и дори умножава: „легион ми е името, понеже ние[13] сме много“.[14]

„Величието“ на „героя личи от начина, по който се сравнява с други „отрадни“ персони: „Бих могъл да ви приложа списък на световно известни „ренегати” на комунизма, чийто принос за разгрома на комунизма като идеология, авторитет и практика е не просто голям, но в някои случаи ─ решаващ. Това са големи имена сред писатели, политически дейци, интелектуалци. Но няма да го направя, за да не давам поводи за подигравки, че се сравнявам с тях (знам, подигравките и без това няма как да избегна, особено от страна на дребни душици, радостни да хвърлят камък от засада, което ги кара да се чувстват по-значими).“[15]

Какъв титан! Милото ченге, не спази заканата си, сравни се. И всичко това отново стана някак неусетно за него. Професор Ломброзо определя проблема като „комплекс на властта“, а много други ─ като „Наполеонов комплекс“. Върнете се назад и отново обърнете внимание на Инджевия мироглед: „Който на 20 години не е бил комунист ─ той няма сърце!“, твърди „борецът за правда“. В този момент колко от вас се хващат за гърдите?...

Григорий Климов заключава: „Работата е в това, че всички тези революционери – това по правило са всякакви психопати, психотици и невротици, които са задвижвани не от любовта, равенството и братството, за които всички те крещят, а от тъмни фройдистки комплекси, където комплексът за власт е главната движеща сила.“[16]На Иво Инджев си му личи...

Дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън[17]

И без друго Инджев вече ме обвини, задето вярвам на „ченгета“, нека още веднъж се „омърся“ със свидетелство на един от тях, пенсиониран другар от особената професия „журналист“.[18] Той е огласил следното обръщение:

„Като памфлет публикувах във в. „Дума“ едно „интервю“ с Иво Инджев. Предизвикан бях от нескромното му поведение на водещ телевизионното предаване „В десятката“. В него Инджев грубиянства с гостите си, като ги прекъсва, иронизира и поучава подобно на фелдфебел младите войници.

Подбивах се в „интервюто“ Иво да ме покани за събеседник, но да разменим ролите: аз да задавам въпросите, а той да отговаря. В стил „Инджев“, т.е. прекъсвайки го, разказах в памфлета неговата биография. „Десятката“ този път улучи създателя си, защото Иво изпрати до в. „Дума“ светкавичен факс. Той окачестви изнесеното като компромат, а мен нарече клеветник. Заплаши ме със съд, та да съм помнел кога съм си имал работа с него. С две ръце моля Опашатия да подтикне честолюбеца да изпълни заканата си. Не знам, кой от двамата ще бъде обявен за клеветник, но съм сигурен, че като обезщетение аз ще сложа в джоба си 10 000 лева. Правя сметка, че това са 100 мои месечни пенсии, та следващите осем години ще мога да преживея по-сносно и сравнително по-човешки. При тежкия ми материален живот днес за повече не бих могъл и да мечтая.

По-долу повтарям това, което зная за Иво Инджев, като се надявам, че написаното и подписаното от мен ще бъде допълнителен подтик на оклеветения да ме даде на прокурора.

• Ще отрече ли набеденият Инджев, че мама Люба Инджева беше офицер в тайните служби на Държавна сигурност?

• Ще отрече ли оклеветеният Инджев-син, че беше напътен да учи в Москва от мама Люба по препоръка и с направление от Държавна сигурност?

• Ще отрече ли ощетеният Иво Инджев, че изпращането му на работа в Бейрут бе заради чисто литературни занимания: да превежда прочутия арабски епос „Приказки от хиляда и една нощ“?

• Ще отрече ли финансово затрудненият Инджев, че е получавал пари под различна форма от КДС?[19]

• Ще отрече ли, че когато беше генерален директор на БТА бе уволнен като нелоялен държавен служител от проф. Любен Беров, след което се заключи в кабинета си две седмици и че цялата ни вестникарска дружина се забавляваше от окупационната смехория?

Много му се насъбра на Иво Инджев, поради което и аз искам да призная една грешка, която допуснах в интервюто си сбившия стипендиант на Държавна сигурност в Москва,бившия резидент на българските тайни служби в Бейрут, бившия главен редактор на „Демокрация“, бившия коментатор на радио „Дойче веле“ и настоящ солист на предаването „В десятката“ на bTV.

Посипвам си главата с пепел, защото писах, че майката на Ивовия баща, а всъщност бабата на неговата майка, е чешка еврейка. Ще добавя, че го казах не като генетичен упрек към известният тв-водещ, а като непризнателност от негова страна към фамилното му потекло. В явните си дописки за положението в Близкия изток Иво Инджев ни проглушаваше ушите с възторжени думи за каузата на арабските страни и яростно нападаше самотния тогава Израел. Позволих си да отбележа, че в ония години това ми правеше тягостно впечатление и че той не биваше да бъде толкова краен към еврейската държава. Ако не за друго, поне от задръжки към една наследена макар и твърде далечна памет.

В отговора си Иво Инджев изглеждаше докачен от това, че му правя расов упрек. За да докажа чистотата на намерението си, ще го успокоя със следното:

По време на нацистката окупация на Франция германо-френската комисия по расова хигиена посещава Пабло Пикасо през 1942 г.

─ Колко процента еврейска кръв тече в жилите ви? – запитали строгите съгледвачи.

─ Нито един процент, за което дълбоко съжалявам! – отговорил великият Пикасо.

Кой обаче е Пикасо и кой е Иво Инджев? Нерде Ямбол, нерде Стамбул?…“[20]

„Опашатият“, както казва авторът на горните редове, си няма работа. Навярно затова създаде някаква възможност да проверяваме фактите и да сверяваме свидетелствата. Да видим дали твърденията му съдържат някаква доза истина? Пред мен е копие от „Автобиография на Иво Любомиров Инджев“. Тя носи датата 9 април 1975 г. В нея авторът дава кратки сведения за семейството, в което се е пръкнал.

„Баща ми Любомир Инджев е роден... След 9.ІХ.1944 г. работи последователно в радио София, в. „Работническо дело“, а от 1954 г. във вестник „Вечерни новини“. Понастоящем заема длъжността завеждащ отдел „Икономически“ във в. „Вечерни новини“ и е член на редколегията на вестника. Член е на БКП от 1946 год.

Майка ми Люба е родена... в работническо семейство,... на бояджия и... тютюноработничка. И двамата активно участвали в борбата против фашизма и капитализма, за което са признати за активни борци. Майка ми е завършила средно търговско образование. Преди 9.ІХ.1944 год. е била член на РМС, а от 1949 год. е член на БКП.Работила е в Министерството на вътрешните работи, КНТП,[21] МНО,[22] а от 1969 год. работи в МВР.“[23]

Явно поднесените ни от Методи Георгиев данни са верни. За приносителя им узнах, че е от същото котило ─комунист, бивш военен, а „по-късно е редактор в радио София, вестник „Отечествен фронт“, Националната телевизия“.[24] Все пак възможно ли е да сме подведени, пак от „ченгетата“...? Едва ли документите на Държавна сигурност съдържат недостоверни данни за агенти от средата и класата на Инджев. Обаче самият обект на „оклеветяването“, който е бил готов да дири справедливост в съда, опровергава част от изнесеното за него. Той не отрича алено червения си произход – няма как. Но отхвърля част от останалото:

„Още като директор на БТА, т. е. в началото на 90-те, обясних в интервюта, че съм несъстоял се стипендиант на разузнаването (твърде лично е да обяснявам и е недостойно да прехвърлям отговорността за факта, че изобщо съм кандидатствал за такъв стипендиант, макар да съм бил само на 20 години, с нулев жизнен опит извън комунистическия инкубатор).“[25]

Разказаха ми, че в пространно интервю в рамките на предаването „Станция Нова“ на Нова телевизия в неделя, 23 януари 2011 г., Иво Инджев шумно отрекъл да е бил стипендиант на Държавна сигурност. Значи този Методи Георгиев лъже. И заслужава да бъде изправен пред съда за клевета. Обаче три години и половина по-рано, когато обяснява следването си в СССР, Инджев твърди друго: „Бях държал изпити тук в Софийския университет и заминах да уча в Московския държавен университет като стипендиант на Държавна сигурност.“[26]

Ето че бай ви Методи е изнесъл истината. Между това признание на другаря Инджев и последвалото „още... в началото на 90-те, обясних в интервюта, че съм несъстоял се стипендиант на разузнаването“ е изминала само година. Значи, първо, в „в началото на 90-е“ другарят Инджев е „обяснил“, че не е бил стипендиант на разузнаването, разбирайте Държавна сигурност. През есента на 2007 г. вече отрича това и признава – бил е. Дванадесет месеца по-късно се връща на първоначалното си мнение – не е бил. Истинска шизофрения. Спомнете си: „Това е нещо като откуп, който дяволът на дегенерацията взима за властта, за славата и величието.“ Май има и още нещо. Намирисва на задкулисна роля в „обществените процеси“, която е твърде различна от явната.

Можем ли да намерим арбитър, за да се доберем до истината? Няма как, без да опрем до ченгетата, които „антикомунистът“ Иво тъй ненавижда. Отново с риск да бъда изкаран всякакъв, им предоставям думата. Защото за мен истината е над всичко. Например фамозният говорител на кабинета „Виденов“ Красимир Райдовски, офицер от Първо главно управление на ДС, споделя:

„Всички служби търсеха качествени хора и на някой може да му се направи картонче, за да бъде предпазен от „посегателство“ на друга служба. Така може да стане, когато някой се изчаква да завърши примерно. Имаше един такъв човек, Иво Инджев, доколкото ми е известно. Той е бил стипендиант на Първо главно управление на Държавна сигурност. Значи той също би трябвало да има регистрационен картон, за да не подходи военното разузнаване към него примерно, докато той е бил студент във висшето учебно заведение в съответната страна.“[27]

Съвсем наскоро друг „гений“ на „демокрацията“, бившият шеф на шпионажа Бриго Аспарухов, също изпада в „демократично“ откровение: „Когато станах директор на разузнаването, забраних да се интересуват от емигрантите. Да, признавам, че до 1991 г. е работено по такива хора. Забраних да се използват журналисти, бивши агенти, в посланическия апарат. Между 1991 и 1997 г. не се използваха услугите на тези хора. ВключителноИво Инджев, който е един класически сътрудник на разузнаването и издържан от разузнаването, за да се образова и следва, не е използван никога.“[28]

Да не вярвам на ченгетата? Но нали Райдовски, Аспарухов и самият Инджев са ченгета? Кой лъже и кой говори истината? Както доказах, Инджев променя мнението си със скоростта на мартенското време. Правил го е не веднъж. Когато е било удобно, се е спотайвал. И обратно, щом е усещал ножа, опрян до своите незначителни остатъци от гузна съвест, е изпъчвал гърди пред медийната амбразура като същински Александър Матросов, на когото се е възхищавал. От осведомен приятел, тъй силно недолюбван от Инджев, знам, че нашият „герой“ не само е бил стипендиант на Държавна сигурност. Преди да отиде в Бейрут, е бил на специална подготовка в Сирия. Моят ненавиждан от Инджев близък е получил информацията от бивш шеф на военното разузнаване. В архива на офицера се пази дори номерът на автомобила, който го е отвел при съветските другари.

Що се отнася до това дали „между 1991 и 1997 г.“ не е бил използван от службите, Бригадирът от пернишкото село Вискяр може и да лъже. Или по-скоро се прави на неосведомен. Ако Инджев не е ползван за работа срещу имигрантите, то тук е действал и то под пълна пара. Още през 1993 г. двама осведомени – един отвън „син“, а отвътре „червен“ министър на вътрешните работи, и един виден бетеанец и агент на Първо главно, с вуйчо известен писател и генерал от ДС, ме осветлиха за Иво-Инджевата дейност. Включително и за някакви негови връзки с КГБ. Дали е вярно? Няма как да докажа каквото и да е във връзка с последното. Ала съвсем скоро ще се убедим, че Инджев е използван. Ще лъсне и мирогледът му – с пълен милиционерско-болшевишки блясък.

Но да се върнем към произхода и Божията присъда: „Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители: по плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей? Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове. Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън. И тъй, по плодовете им ще ги познаете. Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен. Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие.“[29]

Комунистите са прави да ненавиждат и преследват християнството. Някога Инджев пророкуваше в името на диктатора, а днес проповядва някаква „демокрация“. Както най-увредените от комплекса на властта. Например Мусолини, който от социализма прескочил във фашизма. Така и този „червено-син“[30] Иво се лута между комунизма и „християндемокрацията“ в местен Костовистки вариант.[31] Ако анализирате идейните схващания и на Бенито, и на Инджев, ще установите, че на практика те никога не са помръдвали. Стояли са си при социализЪма. Тъй като, макар умишлено да е провъзгласен за „крайно десен“, фашизмът си е социализъм с национален привкус. Всички те – комунисти, фашисти, демократи, нацисти, либерали, ционисти... приличат на кучето, което гони опашката си. Досущ като него уж бившите другари се надяват, че ще я стигнат, за да я откъснат. С други думи, за да се избавят от миналото си. Но то ги следва като сянка. Ако перифразираме един от любимите ми писатели, всеки ходи с миналото си. На един то е като купа сено, а на друг ─ като топлийка. Накрая бягащите от своето „бивше“ биват застигани от вербовката и подчинението. Тъкмо за това са родени и са мечтали.

Доносникът не бил доносник, а само донасял

В приказките за деца или по-скоро за приспана публика, които другарят Иво Инджев от години неуморно разправя, за кой ли път без да иска признава, че е доносничил. Разбира се, понякога хитро подхлъзнат от интервюиращите го журналисти:

„Имахме един разговор с големия шеф по тази линия [на репресивните секретни служби] в посолството, който ме покани на кафе на крайбрежната улица в Бейрут и съвсем между другото ми подметна, и то така, че да ми стане пределно ясно колко хубаво ще бъде да му казвам какво си говорят българите в Ливан и по света.

Аз пък така извъртях гръб на другата страна, че той никога не поднови този разговор. Разбра, че от мен доносник не става...

В „Международния отдел“ на БТА, където работех в така наречения „Секретен отдел“, получавахме информация от цял свят. Гледахме СNN, слушахме западните радиостанции, разбира се, „Свободна Европа“ и всякакви други забранени предавания. Четяхме всичко, което пишеше в западния печат. Тази информация, която получавахме в „Секретния отдел“, се сваляше на текст и се правеха най-различни категории секретни бюлетини. Имаше един много специален суперсекретен бюлетин, който се издаваше в един-единствен екземпляр. Той беше предназначен единствено за Тодор Живков, защото в него се събираше информация изключително за семейството на Първия. Голяма част от нея беше неизвестна и за службите.

─ ... Впрочем какво донасяхте на Тодор Живков в персоналния му бюлетин?

─ Например това, че Иван Славков е въвлечен в бизнеса с оръжие, контрабанда на наркотици и оръжие чрез българските тирове, които пътуваха из Европа, Азия и Африка. Имаше и за Людмила, но за нея повечето неща днес са публична тайна.“[32]

Ако това не е донасяне, здраве му кажете. „Класика в жанра“, както гласи шаблонният израз! При това с характеристики, типични за Шесто управление. Възможно е Митьо „Гестапото“ доволно да потрива ръце. Нали твърди, че тъкмо той следял висшата номенклатура? Да донасяш на тъста за зетя – каква е разликата с доносите на Петко Бочаров за негови съученици от Американския колеж или на Георги Коритаров за състудентите си? А Инджев осъжда с лекота и обсъжда с погнуса агент „Алберт“...[33]Впрочем почти всеки офицер от ония служби ще ви признае, че при необходимост агентите на едно управление са били ползвани от всички останали...

Обърнахте ли внимание на изразните средства? Инджев хем клевети, хем се опитва да е внимателен и да предпази. Компартийният „принц“ бил „въвлечен“. Не въртял контрабанда, не се е захванал с нея или впуснал да превозва незаконно... Това издава подготовка, специална подготовка, превърнала се в начин на мислене. Инджев твърди, че не е служил като ченге извън Ливан. А донася как „Батето“ бил „въвлечен“ в мръсна търговия из три континента! Откъде е бил толкова осведомен? И защо не казва кой е „въвлякъл“ главния правешки зет? При това топи от тук, от София, от сградата на БТА, а не от онази „тежка чужбина“.

Престъпниците се раждат или биват отглеждани, подлеците също. В повечето случаи и агентите, и вербувалите ги офицери са от един дол дренки. Онзи, който е регистрирал Иво Инджев в Държавна сигурност, понастоящем е преуспяващ „бизнесмен“. Вестник „168 часа“ разкри: „С управление на пари по проекти и фондове се занимава и друг бивш дипломат Тодор Стайков, осветен като кадър на ДС. Сред неговите съдружници във „Вива асоусиътс“ и „Вива консултинг“ са Александър Паличев, бивш зам.-министър на културата, и Иван Димовски. Офицерът от ДС Иван Димовски стана известен с това, че е вербувал навремето журналиста Иво Инджев.“[34]

В този цитат е използван изразът „е вербувал“. Така пише и в регистрационното картонче на Инджев, обнародвано от Комисията „Евтимов“: „Вербувал го служител: Ст. лейт. Иван Делев Димовски на 08.07.1983 г., регистриран на 12.11.1983 г.“[35] Значи първо го е вербувал, а след това го е регистрирал. Докато тъй „честният демократ“ Иво Инджев твърди, че не е бил вербуван, а сам отишъл в Държавна сигурност, за да се предложи. Както проститутките на околовръстното шосе се предлагат на минаващите с автомобилите си шофьори. Ето, вижте:

„─ Г-н Инджев, нека още от самото начало изясним цялата истина за агентурното ви минало.

─ Истината е, че аз доброволно отидох при тях, инициативата беше моя. Имам предвид отидох при хората от Първо главно. Не се правя на жертва. Бях едва на 20 години. Току-що излязъл от казарма. А те ни промиваха мозъците още от детската градина. Пък и тогава такива ми бяха представите за живота. Всичко това изглеждаше много светло като перспектива. На младеж като моя милост хората от Държавна сигурност освен всичко друго обещават кариера, власт, влияние, пътувания,пари, разбира се. Звучеше много примамливо. И вълнуващо.

─ И какво стана по-нататък?

─ Бях държал изпити тук в Софийския университет изаминах да уча в Московския държавен университет като стипендиант на Държавна сигурност.

─ Подписахте ли прословутата декларация за сътрудничество и някакви други документи преди това?

─ Със сигурност съм подписвал някакви документи, някаква декларация там. Имал съм със сигурност и някакво агентурно название там. Това впрочем скоро ще се види. Буквално до дни смятам да видя прословутото си досие. Много съм любопитен да прочета какво пише там.“[36]

Сиромах! Колчем стане дума за срамотиите му, го наляга пълна амнезия. Обаче какви подробности си спомня за на пръв поглед удобната страна на своето сътрудничество на репресивните тайни служби на алчно червения фашистки режим:

„Моето сътрудничество се състоеше в това да давам мнение по политически въпроси от Близкия изток. Което аз правех в доклади за БТА – публични и секретни. За публичните няма какво да обяснявам, предполагам. Те бяха за публиката, прецедени през съответната цензура. Истинската свобода на словото беше в секретните бюлетини. Можеш да пишеш всичко, което мислиш, и то влизаше без цензура в съответния секретен бюлетин, който отиваше директно на бюрата на висшето ръководство на България. Така че по тази линия съм вършил най-секретната си работа...“[37]

Само онзи, който не е прекарал част от живота си в годините на тоталитаризма, не разбира колко доверено лице на комунистическата номенклатура и на нейния „челичен юмрук“ Държавна сигурност е бил настоящият „борец“ против комунизма, съветизма и Червената армия. Това ме връща към типичната за ченгетата материална мечта на Инджев, съдържаща се в неговото откровение: „На младеж като моя милост хората от Държавна сигурност освен всичко друго обещават кариера, власт, влияние, пътувания, пари...“

То издава онази трескавост на „героя“, която е тъй типична за „комплекса за власт“: „... По мнението на много учени „властовият комплекс“ почти винаги е свързан със садизъм, а садизмът – с хомосексуалността и престъпността... Това се нарича „вождистки комплекс“ или „властови комплекс... От гледна точка на Висшата социология това е борба за власт, представлява съсредоточаване на дегенерати, обладани от комплекса за властта.“[38]

Според еврейския изследовател Бенджамин Карпман „властовия комплекс е подтиснат садизъм и по правило е свързан с хомосексуалността“.[39] Това е „тайнственият „Ленинов комплекс“, който превръща хората в истински революционери“.[40]

Хилядите затворници в килиите и концентрационните лагери на комунизма опитаха на гърбовете си „меда“ на тези червени комплексари. „... Комплексът за властта, вождисткият комплекс, хомосексуалният комплекс на другаря Ленин. За това говореше и главният психиатър на главната психиатрия във Вашингтон доктор Карпман.“[41]

Как другарите-комплексари от сорта на Иво Инджев като хамелеони с лекота преправят своята външност, надявайки овчи кожи, а в същността си остават вълци, ще узнаете в продължението – с „дела и документи“. Престъпленията, които извършват, са по-тежки от убийство.

http://forumat-bg.com/medii/1116-epopeya-na-negodnitzite138

 .............................

Бай Чърчил прави избори

BY ИВО ИНДЖЕВ ⋅ МАРТ 20, 2013 ⋅ POST A COMMENT

С уговорката, че многократно съм подчертавал дължимото уважение на професията на пожарникаря ( която е направо на пиедестал например в САЩ, особено след трагедията със саможертвата на пожарникарите при спасяването на пострадалите на 11 септември 2001 г. в Ню Йорк), в България днес се набива на очи метафоричната символика на „пожарникаря” сред пламъците на кризата и бягството от нейното потушаване.

Нещо повече, ако гледаме резултатите от „пожара на бунта” през февруари, май отново ще се окаже, че България си е направо огнеупорна. Защото очакванията за някакво пречистване чрез огъня на народния гняв, явно не се сбъднаха.

Третата вълна на големи улични протести в България в рамките на т.н. преход прилича по своя резултат на първата по много неща. Както тогава, когато опитите да бъде трансформиран комунизмът в управление на неговите приемници с променено име, но със същите лица, така и сега наблюдаваме успешното измъкване на отговорните за сътресенията в държавата не просто като невредими, но и със заявка за нови управленски „подвизи”- точно, както направи БКП преди 22 години.

И не бързайте да казвате, че управляващата партия този път не си е сменила името. Защото истината е, че двете крила на политическия управляващ елит от последните 12 години се допълват все така, както при царското и тройното коалиционно управление на популизма от царски, социалистически или герберски вид. Онзи ден се казваше БСП, вчера беше ГЕРБ, а утре най-вероятно ще е една от двете в някакъв коалиционен формат.

Разликата в сравнението е по-скоро формална: лидерът на управляващата партия ГЕРБ, взимайки поука от своя духовен ментор Тодор Живков, този път сам „сдаде властта” и то с малко „с кръв”, за да не се пролеела повече кръв, както сам заяви. С кръв я даде, за да има шанс да я вземе пак и така видоизмени прословутия комунистически принцип, според който власт „с кръв се взима и с кръв се дава”.

В голямата суматоха малцина като че ли забелязаха през онази 1989-90-та година, че нямаше кръв и това беше косвено доказателство, че всъщност властта не беше (с)дадена, а само беше преоблечена.Защото едно крило на партията смени друго и двете гвардии нямаха никакво намерение да си пускат кръв, а по-скоро плашеха, че „новите” (т.е. онези, които им се противопоставят), били готови да прибягнат до насилие и по тази причина „здравите сили” трябва да се консолидират.

И се консолидираха толкова здраво, че още са си консолидирани- нищо, че нищо подобно на политическо насилие от антикомунистически позиции не се случи и лъжата за огледалния образ на комунизма като репресия срещу победения така и не беше разпозната от народните маси като една от най-бруталните манипулации за масова консумация.

На Запад нарекоха в началото на 90-те години некомунистите на Изток „консерватори” и в това се съдържа голяма ирония, подчертаваща драматичната разлика в ценностната система на демократичните общества спрямо демократизиращите се.

Поразително е, колко всъщност са консервативни българите – „Чърчил до Чърчила”! В този перверзен смисъл Сергей Станишев много правилно се самоопределя днес като „Чърчил”. Бай Чърчил у нас е консерва, съпротивява се на промяната.

С падането на комунизма консерватизмът на българина работеше за съхраняването на огризките от държавната трапеза, като консерваторите подхранваха митовете за „безплатния” социалистически обяд и с този подход намериха верния път към сърцата на консервативния българин, готов да забрави много бързо годините на оцеляване с домашни консерви от личното стопанство ( този остров на семейния, високоефективен капитализъм насред океана от нискоефективния колективистичен социализъм)- само и само да не му се променя битието и да не му закачат консервативните навици.

Къде в тази чърчилоподона глупавиада са автентично десните и защо те не могат да извлекат „полза” от факта, че наистина извадиха България от кризата след голямата втора вълна на протести през 1997-ма година? Тук са, но са малко на брой, а бройката е определяща в света на бройлерите, които броят единствено еднодневните ползици по това кой какво дава сега и на момента.

Всъщност тежкият грях на автентичната десница беше именно в това: посегна на най-милото на Бай Чърчил, като му промени държавата и дори я подготви да се обърне на Запад с гръб към „течната дружба”, която уж тече по мед и масло от векове. Извърши приватизация, от която се пръкнаха непоносимо много забогатели- мнозина незаконно, но и други, просто забогатели. Изобщо втората вълна от протести се оказа изключението от правилото протестите и вълненията да не променят нищо и това предопредели съдбата на извършителите на това престъпление: десните, за които в задаващите се избори не се очертава на хоризонта да се промени нещо съществено като дял от управлението ( а може и да им се случи електорална екзекуция с прогонване от парламента).

Бай Чърчил не прощава. Той се готви да връчи властта отново на някое от лицата на тройната си коалиция от цар, социалист и генерал, управлявала 12 години на смени. Това му е познато и уютно и любимо като повод за добродушно псуване Но на онези, които си позволиха да му засегнат консерватизма Бай Чърчил не иска да прости, той е готов да им попречи с трупа си. Ако ще да пукне, няма да допусне някой пак да му клати консерватизма с реформи.

Кога ли ще е четвъртата вълна? И трябва ли да дочакаме до деветата, за да излезе най-после духа от консервата на българина?

.................................................................................................................................

Москва призна за прогонения от България руски шовинист, който не бил прогонен

BY ИВО ИНДЖЕВ ⋅ МАРТ 19, 2013 ⋅ POST A COMMENT

Московска патриаршия: архим. Филип си тръгна сам

Двери

Външният отдел на Московска патриаршия съобщава чрез агенция Интерфакс, че бившият предстоятел на руската църква в София архимандрит Филип не е бил изгонен от България, „както пишат някои медии”, а бил напуснал страната сам. Според Московска патриаршия архимандритът е излязъл от България в „рамките на съгласувана между компетентните държавни органи процедура за получаване на нова виза, даваща право на представителя на РПЦ да продължи своето служение в тази страна”. Сходна формулировка използва и говорителят на българското външно министерство Димитър Япраков, който гостува във „Вяра и общество” по БНТ, в което стана ясно, че архим. Филип е напуснал страната, защото няма необходимата виза. В същото време говорителят на МВнР на България уточни, че ако архим. Филип на този етап си подаде необходимите документи за българска виза, шансовете му да я получи са „малки” заради проблемите, които той е създал на съответните власти у нас по време на престоя си.

Изявленията на Московска патриаршия и на нашето Външно министерство потвърждават информацията, че българските власти по този начин дават възможност на руския представител да напусне страната ни „легално”, за да се спести ненужен скандал за екстрадирането му. Изявленията на Московска патриаршия и на нашето Външно министерство потвърждават информацията, че българските власти по този начин дават възможност на руския представител да напусне страната ни „легално”, за да се спести ненужен скандал за екстрадирането му. Според журналиста Иво Инджев „руският посланик Исаков дори е благодарил, че след многобройните нарушения на Филип е позволено да напусне легално България, вместо да бъде (не)любезно изпроводен на летището”

Същевременно текстът на изявлението на Московска патриаршия намеква за възможността духовникът отново да се върне в София. От тази патриаршия описват връщането на архим. Филип в Русия като „рутинно събитие”. Всякаква друга интерпретация на случилото се те характеризират като „придаване на политическа окраска”, която се прави от „лица, които не са заинтересовани от добрите и братски отношения между Българската и Руската православна църква“. Вероятно в Москва се надяват т. нар. „визов проблем” на архим. Филип (Василцев) да получи разрешение след изборите в България на 12 май.

Московска патриаршия няколко дни мълча по въпроса за заминаването на архим. Филип от България. След като в руската блогосфера тази новина стана водеща, патриаршията беше принудена да даде изявление. В него обаче тя хвърля вината за разразилия се скандал около личността на архимандрита върху медиите в България и върху „враждебни” на Руската православна църква и руско-българската дружба лица. Действията на духовника в руската църква в София не се коментират публично от официалната църковна власт.

P. S. Забележителното в тази статия на сайта Двери е, че тя не само потвърждава прогонването на руския поп Филип от България ( щом шансовете му да получи виза за завръщане в България са „малки”), но, че този факт продължава да „не е интересен” на българските медии, докато в руската блогосфера е водеща новина. Явно в руската провинция България модата от метрополията пристига бавно или просто не важи, защото тук сме по-руси от изрусените

.................................

Как руснаците избиха хиляди българи, предпочели България пред СССР

BY ИВО ИНДЖЕВ ⋅ МАРТ 18, 2014 ⋅ POST A COMMENT

Пропагандистите в България, за които Путин и неговата Русия са в правото си да уважат правото на техни сънародници да се „завърнат в родината” си чрез анексиране на чужда територия дори, не е лошо да научат как същата тази Русия (в своя съветски вариант) е постъпила с правото на българите да се завърнат в България- като ги унищожава до крак след окупирането на България през септември 1944-та!

Масови арести и убийства на място, депортация в неизвестна посока в конски вагони, настаняване в полеви концентрационни лагери в завладяната североизточна България и в крайна сметка- изтриване от лицето на земята. Това е съдбата на българите, дръзнали да предпочетат България пред СССР.

Тази трагедия е сред най-дълбоко пазените тайни от самите българи ( за руснаците – да не говорим) и днес. Това само показва до каква степен съветизирането на страната ни е нанесло трайни поражения на паметта и е притъпило чувствителността ни, подменяйки я с лъжливите клишета за съветските „освободители”, оставили след себе си ( не, не костите си) десетки монументи на имперското си владичество, за които покореното племе на червенокожите слуги робски им благодари с надписи и ритуали на пълно подчинение на лъжата за „освобождението”. И с които господарски ни заповядват от Москва как да се разпореждаме.

Апропо, благодарение на свободолюбиви българи, предстои в един български град най-после да изникне паметник на унищожените от съветските окупатори таврийски българи- с европейски средства!

Но нека това чудо първо да се сътвори и тогава ще продължа темата.

Преди това, във връзка с аналогиите около присъединяването на Крим към Русия като право на руснаците, пожелали не просто да се преселят, а направо да присъединят цял полуостров в ущърб на държавата Украйна , припомням за опресняване на паметта трагедията на хилядите таврийски българи, завърнали се в родната си България от СССР, за да бъдат унищожени само година по-късно от отмъстителния режим на Сталин за това „предателство” към СССР.

Преди да прочетете статията на Георги Чунчуков, замислете се за следното: ами ако Украйна беше по-силната страна в този неравен конфликт, както СССР спрямо България през 1944-та, означава ли това, че от такава позиция трябваше да накаже с депортация и масово унищожение руските предатели на своята държавност в Крим?

Или Русия на Путин „просто” изповядва „правото” на силния да си позволява онова, което другиму не е позволено?

Пароструйката на пропагандата от десетилетия се опитва да промие българските мозъци!

Снимката документира тайна среднощна операция на петата колона в България по завръщането на сивотата на нейния съветски фетиш в центъра на София, която авторът обаче “разконспирира” с присъствието си.

Дебатът продължава: Окупаторка ли е Червената армия?

ivo.bg

септември 28, 2012 ⋅

Автор: Георги Чунчуков

В диспута „за” или „против” паметника на Съветската армия в София, проведен на 9 септември тази година в пилотното предаване „Удави водещия” на една от националните телевизии, който е идентичен на диспута „Червената армия освободителка ли е или окупаторка”, Иво Атанасов, говорител на движение „Русофили”, заяви: „Фактът, че в България няма убити от Червената армия българи, показва, че тя не е окупаторка.”

Но ето какво пише историкът изследовател проф. д-р Диню Шарланов в книгата си „История на комунизма в България”, том I, стр. 245: „… към септември 1946 г. от съветски войници и офицери (…) са били убити 123 деца, жени и мъже, българи и българки. Списъкът не е пълен и вероятно се отнася само за 1946 г. … Убитите жени са на възраст от 18 до 23 години …” (Архив МВнР, СКК, оп. 1, а. е. 423, л. 8, 37; а. е. 424, л. 5 – 17; а. е. 312, л. 4; а. е. 325, л. 4; а. е. 315, л. 2; а. е. 424, л. 7 – 11)

Сега ще се спра на едно трагично събитие от българската история, което също опровергава казаното от Иво Атанасов. За него почти не е писано и говорено. И сега малко се пише и говори. А трябва! За да не се забравя нерадостната съдба на таврийските българи, дръзнали да напуснат родните си места в Таврия (област в Южна Украйна, Приазовието) и да се заселят в своята прародина България. Това се случва в годините 1942 – 1944. Тези таврийски българи са наследници на българите, преселвали се в пределите на Руската империя след всяка руско-турска война. Георги Раковски в книгата си „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите” предупреждава преселващите се българи да не напускат родните си земи, защото нищо добро не ги очаква в Русия. Таврийските българи, през 1942 г., по време на германската окупация на западните територии на Съветския съюз, в които е и Таврия, пишат прочувствено писмо до цар Борис III с молба да ги приеме в царството си. Цар Борис III откликва на молбата им. Първите таврийски българи пристигат в България в края на 1943 г. Заселени са и оземлени в Добруджа и Лудогорието. Този процес на изселване и заселване продължава до средата на 1944 г. Успелите да се доберат до прародината си България са над 2000 души. Точният им брой е неустановен и неустановим. Посрещнати са от местното население като братя и сестри. Радостта им е неописуема. За съжаление тя е краткотрайна – за по-малко от година. След окупацията на България от Червената армия по заповед на Сталин започва връщането им обратно в СССР.

Изпълнението на операцията е възложено на органите на Червената армия. Активно им помага новата комунистическа власт. Укриващите се таврийци са издирвани, преследвани като дивеч, залавяни, включвани в списъци и депортирани. Част от тях са убивани още в България. За съдбата на връщаните обратно има различни версии. Две от тях са най-правдоподобни – изпратени в лагерите на ГУЛАГ или натоварени на шлепове и издавени в Черно море. Която и от версиите да е вярна, случилото се е чудовищно. Обвинението срещу таврийците е, че са родоотстъпници и изменници на СССР.

Но нека сега да оставим да говорят живите свидетели на събитието, архивите, книгите, вестниците. Тази година в Добрич бе издадена книгата „Българи в Таврия и таврийци в България” – малка по обем, но уникална по съдържание. 85-годишният автор Атанас Марков е човек родолюбец с будна гражданска съвест. Самият той заявява, че не е писател и най-малко изследовател историк, но че все някой трябва да отрази и опише събитието за поколенията от гледната точка на съвременник и свидетел. За него най-точно отговарят думите: „Поэтом можешь ты не быть, но гражданином быть обязан.” Авторът се спира подробно на изселването и заселването на таврийските българи в България, като онагледява фактите с архивни документи от Държавен архив – Добрич. Става ясно, че за условията по онова време българската държава си е свършила много добре работата. Акцент в книгата представлява подбуждането и организирането на депортацията на таврийските българи обратно в СССР. Още в предговора авторът слага пръст в раната: „Тук, на родна земя, ги настига дългата ръка на бащицата Сталин, „Бащицата на народите”, чрез щиковете на звездочелите Альошковци …

Това, което съм събрал и написал е една малка част от голямото и срамно за властващите тогава български комунисти събитие, което е предизвикано от чужда окупационна армия, започнала вече да се нарича двойна освободителка, най-усърдно подпомагана от новата тоталитарно-комунистическа ОФ власт. България е окупирана страна, след едностранното, безпричинно и без никакъв повод обявена й война от СССР на 5 септември 1944 г.”. След това въведение в темата Атанас Марков продължава: „След първия сигнал за връщането на таврийските българи обратно в СССР, даден с телефонограма от 22.XI.1944 г. и други указания, започва събирането на изселниците в сборни пунктове по околийските центрове, предимно в казармите, където са настанени щабовете на Червената армия.

С активното съдействие на новата ОФ власт (разбирай БКП) след преврата на 9.IX.1944 г., Червената армия на маршал Толбухин като окупационна войска се разпорежда тотално в царство България. Вестта за насилственото завръщане на таврийските българи обратно в пределите на СССР достига до всички. Започва, доколкото това е било възможно в ония условия, съпротива – нежелание да бъдат депортирани. Укриват се в добри хора, местят постоянно местонахождението си, подменят имена, изменят външността си, доказват по всевъзможни начини българския си корен. Всички усилия остават напразни. Окупаторите, изпратени от бащицата другаря Й. В. Сталин и неговите български лакеи и послушници си знаят интернационалните задължения – вън чуждите граждани, (съветски крепостници без лични документи) съветски родоотстъпници, изменници на родината.”

След това Атанас Марков се позовава на съвременници (част от тях комунисти), преки свидетели на трагичните събития.

Йордан Боев, роден през 1932 г. и израсъл в село Добрево (Добричко), където са заселени и оземлени първите изселници от Таврия: „Да, помня ги. Тогава 1943-1945 г. бях малко момче, 10-12-годишен. Имах две по-големи сестри момичета, другаруваха (момуваха) с момичета таврийчета, техни връстнички. Общи празници, общи хора, общи седянки и други. Та нали и те бяха българи, носещи същите обичаи като нас.

…Пролетта на 1945 г. 2-3 камиона с червеноармейци една късна нощ обсаждат селото и за кратко време, може би за час-два, арестуват и насилствено събират всички таврийски българи и ги отвеждат в училището на с. Овчарово. Оттам са били изведени, но какво по-нататък е станало с тия хора не зная.” Йордан Боев продължава: „Аз съм преселник от Северна Добруджа. Много по-късно след тези събития имах възможност да посетя Северна Добруджа, да се срещна с хора от моето родно село Чамурла, да разговаряме нашироко. Възрастни румънци си спомняха тогава за тия събития: „Йордане, когато дойдоха тук болшевиките докараха много българи тук, направиха открит лагер. После с шлепове ги върнаха в СССР – Одеса.” Направило им впечатление на тия румънци, че шлеповете се товарят вечер с хора, тръгват за Одеса и сутринта пак са на кея, празни, дошли за нова пратка. „Издавили са ги, Йордане, в морето. Така всички си мислехеме.” Аз не вярвам. Дано не е било така.”

Друг жив свидетел от същото село, вероятно пожелал анонимност, си спомня за това насилствено изселване: „Първо една вечер дойдоха червеноармейци и прибраха – арестуваха само мъжете и ги отведоха, а след 3-4 дни арестуваха и отведоха и останалите – жени, деца и възрастни.”

Панчо Маринов Куртев, роден през 1930 г. и израсъл в село Добрево: „…През пролетта на 1945 г. дойдоха два камиона червеноармейци, блокираха селото, арестуваха мъжете и ги отведоха в гр. Варна. После се разнесе слух, че са ги разстреляли още тук, на българска земя. След 4-5 дни пак дойдоха камиони с червеноармейци, арестуваха останалите – жени, деца и старци и ги отведоха в неизвестна нам посока.”

Слави Тодоров, роден през 1925 г., от с. Росица, Добричко, си спомня разговор на баща си с таврийски българи: „Бай Тодоре, ако тук в България пристигне Червената армия на Сталин, за нас, таврийците, няма да има живот. Ще ни разстрелят още първия ден. Остава да се наловим за ръце и сами да се издавим в Черно море!”

Марин Атанасов, роден през 1920 г., от Добрич: „През пролетта на 1945 г. започна тяхното обратно изселване. А младостта си е младост. В средите на таврийските българки имаше крaсиви и умни момичета, момичета, които горещо желаеха да останат в България, тук да се задомят, тук челяд да създадат и отгледат. Та нали България бе тяхна мечта. Имах приятелка сред таврийските момичета. Люба са зовеше. Умно и красиво момиче. Не й разрешиха съветските власти да остане в България. Трябваше да се разделим, но как? До вагоните никого не допускаха. А те, вагоните, претъпкани с хора и багаж. Олелия до възбог. От голямо разстояние с едва забележими знаци с махане на ръце бе нашата раздяла. А партидите от живи хора все идваха, конвоирани като престъпници и наблъсквани в конските вагони. Каква е била по-нататъшната съдба на тия хора, не зная. Зная само това, че бяха таксувани като изменници на Родината, родоотстъпници, и най-вероятно ги е последвала жестока съдба.”

Илия Иванов Гюров, роден през 1926 г., разказва спомен като ученик в мъжката гимназия в Добрич: „Имало е учител, таврийски българин, който преподавал предмета химия. И още нещо. Арестуван бил в самата класна стая, пред децата ученици и отведен за депортиране от органите на Червената армия – насилствено. Този учител се е казвал Милчев, искал е тук в България, в своята прародина да остане, но кой ще уважи желанието на родоотстъпника, изменника на Родината и най-вече на Бащицата? Въпреки насилието, целият клас, а той бил и класен ръководител, са отишли да изпратят учителя си в неизвестното.”

И накрая ще приведа и спомена на самия автор Атанас Марков, роден през 1927 г.:”Ежедневно по два пъти преминавахме през прелеза на ЖП линията при гара Юг…ЖП гара Юг е блокирана (обсадена) от червеноармейци редица дни подред. Товарят се товарни (конски) вагони с жива стока – ХОРА – довеждани на партиди, строго охранявани от специалните войски на Червената армия. Достъпът на граждани или други лица е строго забранен. А там край вагоните е ад, викове, плачове, писъци на жени, деца, старци. Търсят се близки, роднини, съселяни, да пътуват заедно, заедно да делят по-нататъшната си съдба. Работи се усърдно, комплектува се влакова композиция и тръгва! Накъде? На север, но северът е голям, там е втората родина, но там е и необятният ГУЛАГ…”

Авторът Атанас Марков в книгата си използва като източници на информация и вестници. Той се позовава на вестник „Про-Анти”, брой 35, 2005 г., като пише: „Български „Катин”, тук във воденската гора, между селата Воден и Острово, Разградско, отстоящи на 5-6 километра едно от друго по време на бомбардировките над Плоещ е паднал самолет. Изровена е била огромна яма. През 1945 г. по време на насилственото депортиране на таврийските българи тук са били докарани 40 човека, конвоирани от органите на Ч. К., разстреляни и заровени в ямата от същата военна милиция на Червената армия. Децата и жените са ги отправили за СССР.” Интересен факт е, че през 1978 г., за да не пречи на ловната резиденция „Воден” и на обслужващото я летище, село Воден е премахнато. Днес не съществува на географската карта. На събор в началото на септември тази година бивши жители на селото и техни наследници са решили да направят подписка за връщане на имотите им и възстановяване на селото .

Колкото и парадоксално да е и вестник „Дума” отразява тези събития. Атанас Марков отбелязва: „На 10.VIII.2002 г. вестник „Дума”, брой 183 (орган на обновената БКП, вече БСП, с автор Александър Миланов) излиза с обширен материал на две страници за съдбата на таврийските българи, дошли у нас през 1942-1945 г. и насилственото им депортиране от окупационната Червена армия – пролетта на 1945 г. Историческите истини са такива. Те не могат вечно в тъма да останат. Все някой ден виждат бял свят.”

Да, така е! Потулваните исторически истини рано или късно излизат на светло! И колкото по-рано, толкова по-добре. На светло излязоха вече чрез архивни документи пораженията, нанесени на България от присъстващата в нея Червена армия и във финансово-стопански план: 82 млрд. лева за издръжката й за три години и четири месеца, загуба на суровини, селскостопанска продукция и др.

В Инструкция от 45 точки КАА /08.113 Москва, 2.VI.1947г. НК/ 00347 за управлението на окупираните източноевропейски държави на Съветската армия й се вменяват задължения като разписаните в точки 3,4,6,40. Акцент в тях е словосъчетанието „ да се ликвидират”, (разбирай „да се избият”). Цитат от т. 40:„…Да се ликвидират всички политически противници и след това да се обвинят в тежки криминални престъпления”. (сп.„Анти”,бр.I/2011г.). След Инструкцията резултатите от нея по т.40 не закъсняват. Опозицията в България е ликвидирана физически- Никола Петков, Кръстьо Пастухов…

Червената армия има и други агресивни действия срещу суверенна България, макар и преди да я е окупирала и да не е била във война с нея – бомбардировките на населени места в Североизточна България веднага след 22.VI.1941 г. и набезите на черноморския й подводен флот по българското крайбрежие, причинили поражения на търговския й и транспортен флот. Но това е друга тема.

Очевидно е от гореизложеното, че Червената армия пряко е избивала невинни българи и косвено – чрез ръцете на българските комунисти, получили властта си от нея на тепсия.

Нека Иво Атанасов коригира информацията си, че в България няма убити от Червената армия българи. Червената армия пък трябва да получи заслужения си статут на армия окупаторка. А за паметниците на армия окупаторка, естествено, няма място в страна, която уважава себе си и сред народ, който има достойнство.

....................................