Ц
От Цар до Църква
Цар – Мъж-управник, установен на трон. В миналото се е смятало, че царете управляват чрез божествена власт и свръхестествена благодат. В най-общия случай, те са били организирани в династии, чиито предци са доведени в съществуване от бога на тяхната земя. Присъствието на цар в земята е било знаменателно за неговата връзка и достъп до свръхестествени сили, от които той получава силата си, ресурсите си и върховенството си. Силата, за която се предполага, че е поставила царя на неговата позиция, е била смятана за източника на цялото му богатство, здраве, мъдрост и военна стратегия.
Древните царе не са ходили никъде без своите духовни съветници. Това са били пророци, гледачи и авгури. Често царете са били установявани точно чрез авгурство, като се е смятало, че така те ще могат да изпълняват успешно своята роля и функция. Оттук и идва думата иногурация (виж дефиницията). Церемонията по короноването и встъпването на царя в длъжност и позиция е включвала помазване, авгурство и полагане на заветни обреци и клетви. Царските символи включват слънцето, луната при цариците и скиптър или жезъл, символизиращ царството.
Друг важен атрибут е трона, който най-често е обграден от нещо като овал или ореол. Мястото около трона е било окрасявано със скъпоценни камъни – рубини, сапфири и смарагди, които да отразяват брилянтния блясък на славата му. В добавка към тях е имало мечове, стрели и други оръжия, които да дадат завършен вид на царската украса, като един вид военен реквизит на царското служение. Всички тези елементи се е смятало, че са дадени от божеството, поставило управника на настоящата му позиция.
Думата цар означава “въплащението или главата на племето или клана”. В днешни дни за царете не се разсъждава по същия начин, както от времето, когато е написана Библията. Демократичният мироглед трудно може да оцени важността на царете за една нация и нейния божествен произход. Поради страха, че съсредоточаването на твърде много власт и сила в ръцете на един човек е вредно, а често пъти както историята показва е било именно така, модерните умове виждат правителството от раменете надолу, без главата му. Точно обратно на мирогледа на древните цивилизации.
Поради това, че Словото е вечно, легитимността на царете е не просто вечна, но и нещо, което е с духовен характер. Царете са били правени от божества, а не от хора, тъй като невидимият свят е съществувал преди физическия. Винаги когато човешко същество е било произвеждано в цар, автоматично се е подразбирало, че той е такъв поради и от името на божеството на земята. Основанието за избора на божеството за цар е било главно определяно от прародителя на племето (впоследствие нацията). Оттук и можем да видим Авраам като първия цар на Израел, за когото словото описва, че е действал и функционирал като такъв. Неговите съвременници са разбирали и възприемали това нещо като факт, което допълнително потвърждава тази истина. Базирано на избора на Яхве и въвеждането на човека в служение към Себе Си, Авраам е бил видян и приет от цялото си обкръжение, като издигнат в тази позиция от Бог.
Това е основната идея, която стои зад царуването. Спогодба между духовния управник и неговото земно тяло, откъдето се ражда тази връзка на посреднически съюз, чрез който да се осигури управлението на божеството над група от хора (общество), които се смятат за негов народ. Царят се издига от конкретно родословие, защото неговият прародител е бил избран от бога на земята, за да служи от негово име, упражнявайки царската власт във физическото измерение. Ето защо Бог толкова старателно описва раждането на Исус, защо Той е Негов Баща и как това Го прави да бъде Цар на царете и Господ на господарите.
От момента на раждането си, избраният монарх е отглеждан и подготвян, за да бъде впоследствие предаден на бога на земята, който да осинови човека и да го направи част от божественото си родословие. Оттук идва и презумпцията, която е станала и нарицателно вече за някой, че е със синя кръв. Така, тези личности вече се смятат за богоизбрани, въпреки че може никой да не го каже гласно, като това е статуса, който им дава правото и силата да управляват от името на техния бог.
Древните са вярвали, че нещо повече от просто приписване на титла е ставало, когато някой е бил коронован за цар. Те са чувствали, че буквалната физиологична направа на царя е била трансформирана в тази на божеството. Това съответно му е давало специални сили и привилегии, които са били по принцип недостъпни до широките маси. Тези сили са смятани за необходимата квалификация за божествено служение, където царя да бъде използван за извършването на задълженията си и целите на своето царуване.
Имало е придаване на сила, мъдрост, власт и конкретни задължения, които да бъдат извършвани. В умовете на хората, всяка по-продължителна среща и приемане от бога на земята е означавала издигане от позицията на човешкото до ранг на управляващ, заедно с духовния прародител на земята, племето и неговите богатства. Цялата тази информация е свързана с пророците, тъй като те винаги са били тези, които са предупреждавани кой ще е следващия цар. В допълнение, помазанието на пророка, често оподобявано с това на самия бог, е било придавано на предстоящия цар от пророците като преносител на силата на бога към новия цар.
Според тази презумпция се ражда царското като понятие и Бог, Който е най-първия Цар и Неговия Син Исус Христос (Даниил 7:14), Който беше Първия Син, на Когото бяха предадени божествена сила и право да управлява. Духовният модел за последващи законни царе и царуване беше постановен от този вечен прототип. От перспектива на Създателя, семето на царя е поставено в генеалогията на родовете, избрани за него. Поради тази причина, в умовете на хората от миналото царете са били въплащение на царството, било то новопостроено или наследено.
Така титлата е била давана не просто поради физическото доказателство на ефекта от управлението на монарха, но и на базата на генеалогично наследство. На последно място, царете са били приемани като инструмент на божието господство и агенти, които са отредени да съблюдават за неговото непрекъсващо проспериране през поколенията.
Причината, поради която даден род е бил избиран, е била първоначално отредена от духа на управника да бъде предавана според природата и вида си на всяко следващо поколение, до края на света или до края на конкретното царство. Според този дух, пратеника от Откровение идентифицира новородените в Христос като царе и свещеници на Бог. Облеклото на царя, короната, скиптъра, робата, трона и т.н. са все атрибути, чиято цел е да свидетелстват на неговите поданици за славата на божественото присъствие и издигнатото положение на царя.
Короната е диадема, чиято цел е да обрисува пръстена от слава, който покрива главата на представителя на божеството. Скиптърът е символ на управляващите греди на творението, върху които света и неговите системи са построени. Робата отразява славното покривало от божеството, като цветовете й съответстват на силите и елементите на творението, над които конкретния бог владее. Тронът е преобраз на седалището, от което бога разпределя своя съд, наказание или награди. Тронната зала е символ на съдилището на божеството, центъра му за управление на силите, ресурсите и богатството на духовното царство, които да бъдат насочени в земното такова, над което земният монарх управлява. Други царски емблеми са пръстена, който символизира завета, подобен на брачен, между управника и неговия или нейния бог и нагръдника – защитата на жизнено важните органи в битки и походи (областта на торса е смятана за обиталище на животите на царските поданици).
Всичко това е важно за пророческото осъзнаване и разбиране на церемониалния символизъм, който може да се срещне в пророчески видения, сънища, слово и притчи от Господ. Те се използват, за да предадат жанра на вечността, който Бог иска да разкрие на пророка, а оттам да освободи и към света, който е управляван от Божиите невидими протократични сили.
Царица – Царска особа в женска форма. Женска власт. В древността и в някои съвременни култури, женско божество.
Царството на Бог – А) Владението на Бог във вярващия чрез Святия Дух. Б) Присъствието на Бог в дадена личност, заета като Негово свято обиталище. Това присъствие освобождава към съда въплащаването на Троицата, всичките преимущества, снабдяване и силови характеристики на Създателя Бог и Неговото вечно царство. Това въплащение още освобождава ръката на Бог да се движи и да упражнява Неговата власт, навсякъде, където има присъствие на вярващ.
Цветови символизъм – Напълно естествена е пророческата употреба на цветовете като вид символ или преобраз. Различните цветове обграждат пророческите проявления, за да отбележат духовните сили, които дават материално изражение и изпълняват словото на Господ. Божията активност по отношение на земни или човешки въпроси, често е забелязвана от духовно чувствителните хора чрез цветове, които изявяват Неговото присъствие. Цветовете, също така разкриват присъствието на Божиите ангели. Говорят за тяхното ниво на власт и сфера на действие, като област около (или свързана с) пророческия служител, когато пророкува или този, на когото ангелите са изпратени да послужат.
Цветовете разкриват причината и съответните преимущества, произхождащи от посещението на ангелите. Също така отразяват духовната слава и идентифицират сферата на провидението, която даденият ангел е бил изпратен да освободи, обикновено инициирана чрез пророческо слово. Библията ни казва, че Господ прави всичко чрез словото Си, така че когато пророческо слово за даден човек дойде на времето си, то може да се прояви чрез духовни цветове.
Когато ангели доближат нечия сфера на живот, за да послужат на човека, най-често като изпълнение на пророчество, те излъчват свръхестествена слава. Цветът на тази слава, било той червен, зелен, розов, жълт, бял и др. показва сферата на благословението, снабдяването и събитията, които имат да станат в резултат от пророчеството. Старозаветните пророци, често говореха за светлини, слава и различни цветове, съпътстващи техните срещи с ангели и свръхестественото. Освен обичайните еманации на Святия Дух, които са видими от време на време, посещението от ангели, за да изпълнят пророческо слово от Господ, често е съпроводено от по-силен, интензивен и осезаем блясък и сияние.
Преди благословенията, произхождащи от даденото слово да се проявят в реалния свят, може да се наблюдава лек нюанс на цвета, който отговаря за него. Например зеленото е свързано с богатство и просперитет, а също и с духовно благоденствие и пророческа дейност. Оранжевото означава огъня на Бог или есента като сезон за жътва. Червеното е знак за грях, воюване и прилежащото му кръвопролитие. Синьото е преобраз за откровение, докато жълтото оповестява началото на небесно прозрение и свръхестествено просветление. Бялото е символ на победата, праведността и чистотата.
Пророческият взор може да наблюдава тези признаци около този, когото Бог е приготвил за благословение. Това е свидетелство за това, че нещо изключително ще им се случи или вече е инициирано и работи в духовния свят за дадената личност. Това са само няколко примера за употребата на цветовата символика. Виж Откровение 9:17; Числа 11:7; Езекиил 8:2 и 10:9; Даниил 10:6. Виж още определението за Аура и Нимб.
Цветя – Символ на любов, победа и добра воля. Пророчески, те могат да показват сезон на пролет, където предстои разцъфване или в друг случай, краткостта на човешкия живот. Често цветята са представяни духовно като знак за краткотрайни състояния или ситуация в човешкия живот.
Цел – А) Най-общо думата се отнася за крайната причина, поради която нещо е направено. Б) Дейностите, поради които е създадено нещо. Задачите, които може да извърши в живота си според естествените му заложби, способности, успехи, леснота на приложение или функционалност. Божественото приложение на думата цел, може да бъде сведено до определението на Господния призив и насока за даден човешки живот. Божието значение и намерение за целта е следното: отредените за Неговите създания и народ съдби, в които Той ги призовава да стоят, според Неговите небесни назначения.
В прав текст, който обаче често е пренебрегван, целта се отнася до това, което Бог желае и очаква от Своите създания. Това включва ограниченията и недостатъците, настъпили след човешкото падение, защото Той е промислил конкретно решение и за тях. Целта от Господ е това, което крепи целостта на творението и го държи в единство с Него. За Бог, целта отговаря на нужда, която Той лично е почувствал и изпитал по време на сътворението. Господ съответно е създал живо същество, което да посрещне тази нужда, като я е трансформирал в цел, заложена в създанията Си.
Създателят, според Своите лични очаквания, убеждава съдовете, подготвени за Неговите цели, като активира заложените в тях вътрешни импулси. Господ е направил така, че желанието и копнежа да изпълнят и следват вътрешния си порив, кара хората да вършат дори и несъзнателно, заложеното в тях според направата им. Поради това, единствения начин, когато хората могат в пълнота да се насладят на своето наследство, е да следват Него. За християните изискването е доброволно посвещение, чрез което да придобият своя дял от Новото Творение в Изкупителя. По този начин тяхната цел като хора бива изпълнена, а съдбата им се движи в правилна посока.
От Божия перспектива, целта обхваща работата през земния живот, която носи изгода на хората и снабдява нуждите на тяхната лична икономика, от невидимите сфери на творението. Също така според Създателя, целта изисква хората да използват правилно своите естествени и свръхестествени дарби, уникални таланти и способности в услуга на Него. Виж Ефесяни 3:11. Поради тези причини, целта означава човек да живее в съответствие с Божиите таланти, призив и направа за себе си. Виж Деяния 1:11 и 27:13; Римляни 8:28; Ефесяни 3:11; 2 Тимотей 1:9 и 3:10.
В Стария завет, Господ изискваше от свещениците Си да имат прясно опечен безквасен хляб на масата за приноси по всяко време. Хлябът беше символ на Неговото присъствие и снабдяването, което идваше чрез тях, когато вършат Неговото дело. Изискването да поставят присъствения хляб на живота пред Него, беше Божия начин на разпознаване за тях, че винаги са осведомени и достъпни изключително и само за служение на Него.
Бог снабди чистия хляб от небето, за тези, които служеха в Неговия храм. По същия начин, свещениците трябваше да виждат себе си в тази символика, като хора, създадени да снабдяват идващите при Него, чрез тяхното служение. Постоянното присъствие на хлябът върху олтара им напомняше, че те трябва да бъдат свежи, адекватни и неосквернени в служението си. Когато времето на хляба свършваше, с изтичането на седемдневното му стоене пред Господ на Неговата маса, свещениците го изяждаха с молитва. Тази молитва, представлява своеобразен тамян, чрез който те демонстрираха ползата за Бог и снабдяването, което Той дава на служителите Си. Тамянът над хляба е преобраз на молитвите на светиите, които се превръщат в сладко благоухание за Господ.
Самата фраза присъствен хляб, демонстрира Божието значение за целта. Тя идва да покаже, че ние в качеството си на предопределени цели, сме поставени пред Бог, за да Му служим, подобно на присъствения хляб. Всичко това показва, как Бог първо е измислил целеви човешки умения за Себе Си и после ги е предоставил на служителите Си. Сравни Марк 2:26 с Римляни 8:28 и 9:11.
Остава да разгледаме още един аспект на това двустранно приложение на целта – всичко, от което човечеството се нуждае, идва от Бог чрез словото Му и според Неговото намерение и цел. Думите цел и намерение са употребени повече от тридесет и пет пъти в Библията. Значението им обхваща целия диапазон от човешки постижения и задължение за продуктивното използване на дадените им от Бог способности. Определението на целта включва също така и качеството на използване и степента на усвояване на тези таланти и дарби от страна на хората. Всяка една от способностите има цел в предопределения план на Създателя Бог за функционирането и земния живот на хората. Уменията, които имат за цел да посрещнат нуждите, са резултат от употребата на човешките заложби, дадени им според Божието намерение.
Целувка – Освен, че е очевиден символ на привързаността и чувствата, целувката е служила и някъде все още служи и за други цели. Като религиозен символ целувката потвърждава завет, формиран и свързан чрез духовен съюз. Целуването на хора във властническа позиция, е израз на почит, уважение и зачитане на техния висок статут. При такива случаи, обикновено се целува ръка. Този акт е нещо повече от просто уважение. Този обичай се базира на вярването, че целуването на царска особа, особено по ръката, е начина, по който силите, добродетелите и атрибутите на властта се предават на този, който бива целуван. Виж 1 Царе 10:1 и 3 Царе 19:18.
Цербер – Адското куче, компаньон на Хеката, богинята на мъртвите, която отвежда душите им в ада. Едни от най-честите жертвоприношения за нея са били черни кучета.
Цимент – Белег за единството и стабилното свързване на направени от човека смеси. Духовно, това може да се разглежда като смесване и свързване на човешкото с божественото.
Църква – На гръцки думата означава “призвана”. Идва от гръцкия термин еклесия. Виж определението за Еклесия. Виж Матей 16:18; Евреи 12:23.